Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (61)

LX

Преди да бъде купен от Бенет през 1663 година, Арлингтън Хаус се наричаше Горинг Хаус. Той се намираше от страната на някогашните Мълбери Гардънс, на запад от двореца. Там баронът и баронесата даваха най-блестящите, най-пищните и очакваните с най-голямо нетърпение приеми в Лондон. Нищо не можеше да се сравни с тях. Получените покани бяха най-сигурният показател за престиж. Незначителни хора никога не биваха канени.

Обществото познаваше негово височество като щедър и внимателен домакин. Храната на приемите винаги беше вкусна, приготвена от цяла дузина френски готвачи, а вината подбрани от безброй изби. Имаше музика във всички стаи, както и игрални маси, отрупани със златни монети. Горяха хиляди свещи. За непосветеното око всичко изглеждаше съвсем благоприлично, защото салоните бяха препълнени с графове, херцози, кавалери, графини. Дами с атлазени рокли правеха реверанси и се усмихваха над ветрилата си; благородници, облечени в брокат, се кланяха дълбоко, опирайки шапките си в земята. Разговаряха тихо и разговорът беше привидно учтив.

Всъщност злите езици си вършеха работата и одумваха този или онзи. Щом видеха някоя хубава жена, мъжете се хвалеха, че са спали с нея, разискваха върху нейните физически недостатъци и държането й в леглото. А пък жените разнищваха репутации със същата, дори и с още по-голяма енергия. Затъмнените спални из цялата къща приютяваха двойки, които се нуждаеха от временен подслон. В някой тъмен ъгъл придворна дама повдигаше полата си, за да преценят поклонниците й дали краката й са хубави. Всеки път, когато мъжките ръце ставаха прекалено дръзки, дамите започваха да пискат и да се кикотят.

Арлингтън никога не се бъркаше в работите на гостите си и оставяше всеки да се забавлява, както намери за добре.

В седем часа по-голямата част от гостите се бе събрала в големия салон, за да наблюдава влизането на новодошлите. Очакваха още две дами, които не бяха пристигнали: херцогиня Рейвънспър и лейди Карлтън. Последната, която още никой не беше виждал, както се говореше, била голяма красавица, макар че вкусовете в това отношение си противоречаха и мненията се разделяха. Още при нейното появяване много жени бяха готови да заявят, че не е толкова хубава, колкото се говори. Очакваше се херцогиня Рейвънспър да се появи с нещо грандиозно, за да привлече общото внимание.

— Съжалявам нейна светлост — каза една апатична млада жена. — Говори се, че живее в постоянен страх да не загуби позициите си. Боже господи, сигурно е досадно да си известен.

Кавалерът й се усмихна със стиснати устни.

— Това ли е причината, никога да не се издигнеш — защото те е страх да не паднеш?

— Пет пари не давам за лейди Карлтън и за това, как изглежда — прошепна един слаб млад хубавец, който размахваше дамско ветрило, — но ще стана неин роб, ако натрие носа на херцогинята. Тази проклета жена стана твърде високомерна, откакто Негово величество й подари херцогство. Преди, когато беше само една долнопробна актриса, аз й стягах корсета, а сега всеки път, когато се срещнем, се прави, че не ме познава!

— Тя е от долен произход, Джак. Какво друго очакваш?

Мощен глас ги прекъсна.

— Нейна светлост херцогиня Рейвънспър.

Всички погледи се обърнаха към входа, но там стоеше единствено вратарят. След една-две минути се появи херцогинята. С вирната глава и горд предизвикателен вид тя бавно влезе в залата. Шепот от изненада и възмущение сподиряше появата й. Главите се протягаха, очите се изблещиха, дори самият крал Чарлс се завъртя на петите си и се загледа.

Амбър вървеше невъзмутимо напред, макар вътрешно да трепереше. Тя чу възклицанието на няколко по-възрастни дами, видя ги да свиват устни и да я наблюдават с укорителни погледи. Долови подсвиркванията на мъжете, видя вдигнатите им вежди и как се надигат един през друг да я видят… Младите жени я гледаха с гняв и възмущение. Бяха сърдити, че ги превъзхожда.

Внезапно тя се отпусна вече убедена в успеха си. Надяваше се, че Брус и Корина са някъде в залата и присъстват на нейния триумф.

Внезапно Амбър почувства, че Алмсбъри е близо до нея, и се обърна с усмивка в ъглите на устните си. Ала това, което прочете в очите му, направо я срази. Какво се бе случило с него? Дали тази реакция означаваше неодобрение? Или пък съжаление? А може би и двете? Но това беше смешно. Тя знаеше, че е зашеметяваща.

— Боже господи! Амбър! — прошепна той, като я оглеждаше от горе до долу.

— Не ви ли харесвам?

Погледът й стана строг, а гласът й прозвуча заканително.

— Да, разбира се. Вие сте ослепителна…

— Но не сте ли твърде равнодушен? — внезапно се обади един женски глас. Амбър се обърна бързо и видя госпожа Боинтън, която я гледаше в лицето с лукава безочливост.

Друг един глас, този път мъжки, се чу от другата страна:

— Боже мой, госпожо! Но това е най-прекрасното зрелище, което съм имал възможност да наблюдавам, откакто съм се родил!

Това беше кралят, лекомислен и усмихнат, той явно се забавляваше.

Изведнъж Амбър се почувства засегната. „О! Боже мой! Какво правя тук полугола?“ — помисли тя с ужас и отвращение.

Обиколи с поглед залата и навсякъде видя подигравателни усмивки. Изведнъж осъзна грешката си. Тя неудържимо искаше да се озове у дома си, далеч от всички погледи. Но, уви! Този път беше попаднала в своята собствена примка и не бе възможно да се пробуди от този кошмар.

„Какво да направя? — мислеше си тя в отчаяние. — Как да изляза оттук?“ В своята мъка и смущение беше забравила напълно за лорд Карлтън и жена му.

— Милорд Карлтън! Милейди Карлтън!

Без да съзнава, Амбър хвана Алмсбъри за ръката и се обърна към вратата. Когато ги видя да влизат, цялата руменина изчезна от страните й. Дори не забеляза бързия поглед, който й хвърли Алмсбъри, но почувства топлото и насърчително стискане на ръката му.

Брус не се беше променил за тези две години. Беше трийсет и осем годишен и може би малко по-пълен отпреди, но все още хубав, загорял, силен — мъж, който не се изменя с годините. Амбър му отправи само един бърз поглед и насочи вниманието си върху жената, която вървеше до него.

Лейди Карлтън беше висока, слаба и грациозна, със светлосини очи и с млечен цвят на лицето. Имаше нежни черти и спокойно изражение. Когато я наблюдаваше човек, изпитваше някакво неуловимо вълнение, сякаш разглеждаше изящно нарисуван порцелан. Тя носеше рокля от сребрист плат, покрита с черна дантела, и наметка от същата дантела върху главата. На шията й блестеше огърлица от сапфири и диаманти, която бе принадлежала на майката на Брус и която Амбър се беше надявала да носи някой ден.

Без излишни церемонии, придружен от лорд и лейди Арлингтън, кралят отиде да ги поздрави, и докато те си разменяха любезности, в залата настана отново шум и глъчка.

— Господи! Какво прелестно създание!

— Научих, че роклята й е от Париж, мила. Не би могла да бъде…

— Наистина ли жените от Ямайка са такива?

— Нищо у една жена не ме възхищава повече от самоувереността и добрите обноски!

Амбър се чувстваше като болна. Ръцете й бяха влажни, всички мускули я боляха. „Трябва да си отида, преди да сме се срещнали“ — мислеше тя отчаяно. Докато обмисляше как да се измъкне, усети, че Алмсбъри я притисна още по-властно и я изгледа с лек упрек. Тя се изненада, но после бързо се съвзе.

Обратно на етикета Чарлс покани лейди Карлтън за един танц и музиката засвири павана. Последваха ги и други двойки и скоро салонът се изпълни от фигури, плавно движещи се в ритъма на клавесини, флейти и барабани… Амбър едва чу, че Алмсбъри я кани на танц. Той повтори молбата си по-високо.

— Нямам желание да танцувам — прошепна тя разстроена. — Нямам намерение да оставам тук! Задушавам се! Отивам си!

Този път решително повдигна роклята си и направи една крачка. Но графът я хвана за китката и така силно я разтърси, че прическата й се разклати.

— Престанете да се държите като глупачка, или ще ви ударя! Усмихнете се, всички ви гледат.

Амбър обгърна залата с премрежен поглед. Тя имаше желание да изкрещи, да удари с нещо, да унищожи и завинаги да премахне от погледа си тези самодоволни физиономии. Въпреки това повдигна очи към Алмсбъри и се усмихна, като се мъчеше да спре потрепването на устните си. Облегна се на ръката му и започна да танцува.

— Трябва да изляза оттук — прошепна тя под звуците на музиката. — Не мога да остана!

Той не промени изражението си.

— Няма да си отидете дори ако се наложи да ви вържа!

Амбър стисна зъби ядосано и докато танцуваше, започна да крои планове как да се измъкне през някоя врата веднага щом успее да се изплъзне от погледа му. „Дявол да го вземе — мислеше тя. — Държи се с мен, сякаш ми е настойник! Какво го интересува дали ще остана тук или не. Ще си тръгна, ако…“

Изведнъж, съвсем неочаквано, Амбър забеляза лейди Карлтън само на няколко крачки. Корина се усмихваше на Алмсбъри, но ахна от изненада, когато видя партньорката му. В очите на Амбър блесна ярост. И Корина бързо отмести поглед очевидно смутена.

„Господи, тази жена! — помисли си Амбър. — Мразя я, мразя я! Вижте как се превзема, как се усмихва и едва пристъпва! Колко е предвзета и благовъзпитана! Бих искала да съм чисто гола. Щяха да й изскочат очите! Ще ми плати за това! Ще съжалява, че ме е погледнала… Само почакайте!“

Ненадейно обаче цялата енергия я напусна; тя се почувства уморена, изгубена, безпомощна.

„Ще умра — каза си тя отчаяно. — Никога не ще преживея това. Животът ми сега вече не струва пукната пара! Боже мой! Ако можех да умра тук, веднага! Не мога да направя нито крачка повече…“

Само ръката на Алмсбъри я подкрепяше да не припадне. Музиката спря, танцуващите се раздвижиха и се събраха на групи. Амбър, все още придружавана от Алмсбъри, се правеше, че не забелязва никого.

„Ще си тръгна — каза си тя. — Този проклет твърдоглавец няма да ми попречи.“

Когато се отправи към вратата, той отново я задържа.

— Елате да ви представя лейди Карлтън.

Амбър се дръпна.

— Защо трябва да се запознаваме?

— Амбър, за бога!

В гласа му се долавяше молба.

— Огледайте се! Нима не разбирате какво мислят всички?

Амбър огледа отново залата и срещна цяла дузина погледи, отправени към нея, в които блестеше лукавство, любопитство и презрение. Някои от гостите дори не се опитваха да се прикрият, а я гледаха с нагли, надменни усмивки. Наблюдаваха и чакаха.

Тя пое дълбоко дъх, хвана Алмсбъри под ръка и двамата се отправиха към групата, където бяха лорд и лейди Карлтън, кралят, Бъкингам, лейди Шрузбъри, лейди Фелмът, Бъкхърст, Седли и Рочестър. Като приближиха, разговорите замряха в очакване нещо да се случи. Алмсбъри ги представи. Лейди Карлтън и херцогиня Рейвънспър размениха учтиви усмивки и по един лек реверанс. Лейди Карлтън беше любезна, грациозна и очевидно не знаеше, че нейният съпруг познава тази разкошна полугола жена.

Всички мъже, включително и Негово величество, се обърнаха към нея и в погледа им се четеше възхищение от фигурата й.

Но Амбър виждаше само Брус.

За момент изражението на лорд Карлтън може би щеше да го издаде — но никой не гледаше, — след което той си възвърна спокойствието и се поклони като на обикновена позната. Когато погледите им се срещнаха, Амбър усети как се подкосяват краката й. Разговорът започна отново, но изминаха няколко секунди, докато отново бъде в състояние да участва в него. Чарлс и Брус говореха за Америка, за тютюневите плантации, за възмущението на колонистите от законите за мореплаването. Корина говореше малко, но Чарлс винаги я слушаше с интерес и с неприкрито възхищение. Гласът й беше приятен и мек, напълно женствен, а бързите погледи, които отправяше към Брус, издаваха едно непознато за Лондон явление: жена, дълбоко влюбена в съпруга си.

Амбър имаше желание да издере с дългите си нокти това очарователно спокойно лице.

Когато музиката отново засвири, тя направи студен и малко надменен реверанс на Корина, кимна вяло на Брус и ги остави. Предизвикателно започна да се преструва, че се забавлява и че голотата й ни най-малко не я притеснява. Вечеря обслужвана от куп поклонници, пи много шампанско и не пропусна нито един танц. Но вечерята минаваше непоносимо бавно и изтощена, тя си мислеше, че няма да има край.

След около час танцуващите се пръснаха из страничните салони, където бяха поставени маси за игра. Страшно уморена, с болки в гърба и по цялото тяло, Амбър се извини и се приюти в тоалетната стая, определена за жени. Там дамите можеха да напудрят лицето си, да начервят устните си, да оправят жартиерите си или просто да си починат — нещо невъзможно в присъствието на мъжете. Освен няколко камериерки вътре нямаше никого. Амбър се отпусна за миг отчаяна, с отпуснати рамене и глава между ръцете. Но скоро чу зад себе си стъпки и гласа на Боинтън, която й викаше весело:

— Как сте, ваша светлост? Да нямате пристъп на задух?

Амбър я изгледа с презрение и се наведе да изпъне чорапите си и да пристегне жартиерите. Боинтън се тръшна на един диван с въздишка на облекчение, вдигна крака и размърда врата си от ляво на дясно и от дясно на ляво, за да се отпусне от напрежението. Като изгледа Амбър отстрани, тя започна да сваля ръкавиците си и продължи:

— Какво ще кажете за лейди Карлтън?

Амбър сви рамене.

— Не е лоша, струва ми се.

Боинтън избухна в смях.

— Не била лоша! Как не! Та всички мъже твърдят, че тя е най-хубавата жена тази вечер, макар и не най-разголената.

— О, млъкни! — измърмори Амбър и й обърна гръб, за да се види в огледалото.

Дали наистина имаше уморен вид, или просто лицето й бе лъснало? Тя помоли една от камериерките да й донесе пудра.

В същия миг лейди Карлтън се появи на прага. Амбър я съзря в огледалото, сърцето й спря за миг, нещо я задуши. Тя взе пудрата и започна усилено да се пудри.

— Мога ли да вляза? — попита Корина.

— Ама, разбира се, ваша светлост! — провикна се Боинтън, като хвърли злобен тържествуващ поглед към Амбър. — Тъкмо си говорехме, че откакто херцогиня Ричмънд боледува от шарка, вие сте най-голямата красавица в двора.

Корина леко се засмя.

— Благодаря! Много сте любезна.

Очите й неспокойно наблюдаваха Амбър, като че имаше желание да я заговори, но не знае как. В действителност тя искаше да се извини по някакъв начин за несръчността си в началото на вечерта. „Лондон — си казваше тя — не е Америка и тук без съмнение е позволено на една високопоставена дама да се показва полугола на празненството.“

— Ваша светлост — започна тя най-сетне, — мога ли да ви кажа колко се възхищавам от роклята ви?

Без да я погледне, Амбър продължи да се пудри.

— Да, ако наистина сте на това мнение — отвърна тя рязко.

Корина я изгледа изненадана и наранена от тази грубост, като се питаше какво ли може да отговори. Тя вече неведнъж се бе учудвала на примитивните инстинкти, които кипят под лъскавия поток на любезностите от дворцовия етикет. Ала Боинтън разтърва кучетата.

— Тъкмо вашият тоалет, лейди Карлтън, представлява истински успех. Как се снабдявате с толкова хубави неща в Америка? Този сребрист плат, тази дантела, наистина изящно…

— Благодаря ви, госпожо. Шивачката ми е французойка и поръчва материалите от Париж. Всъщност — прибави с лек смях — ние в Америка не сме чак такива диваци. Тук всички се учудват, че аз не нося кожен костюм и мокасини.

Амбър взе ветрилото и ръкавиците си, обърна се и като я погледна право в очите, каза:

— Колкото за това, госпожо, вие можете да си мислите, че именно ние сме диваци!

След това Амбър излезе от стаята със силен замах на полите, но преди да затвори вратата, чу Боинтън да казва:

— Моля ви да я извините, милейди. Тази вечер тя понесе твърде сериозен удар.

Амбър знаеше, че всички си мислят, че тя ревнува заради вниманието, което Чарлс оказваше на лейди Карлтън.

— О! — прошепна Корина със съчувствие. — Съжалявам…

Амбър намери Брус на масата за хазарт. Той никога не оставаше дълго време в балната зала, след като имаше карти и зарове, и беше толкова погълнат, че минаха няколко минути, преди да я забележи. Смутена, тя придаде на лицето си най-пленителното изражение: нацупи долната си устна, повдигна вежди, присви очи.

В момента, в който я погледна, тя бързо се озърна наоколо полуусмихната. Но той не отвърна на усмивката й и зелените му очи я изгледаха сериозно за момент, после се проясниха в се плъзнаха по тялото й с ленива арогантност. След това се вгледа в лицето й, като повдигна едва забележимо едната си вежда. В този момент тя се почувства като най-долна проститутка, която се предлага на всеки мъж.

Готова да заплаче от ярост и унижение, Амбър се обърна бързо и си тръгна. На излизане се блъсна в лорд Бъкхърст и когато той й предложи да потърсят някоя уединена стая, тя го последва само за да се отдалечи от Брус. Амбър не остана повече от два часа с лорда, като изпитваше болезнено задоволство при мисълта, че Брус вероятно знае какво прави тя. От девет години се опитваше безрезултатно да предизвика ревността му, но все още не се беше убедила, че това е невъзможно.

Те се върнаха в салона след единадесет часа и намериха играчите все още около масите; една група бе събрана около краля и негово височество. Джеймс свиреше на китара, а Чарлс пееше със своя прекрасен басов глас военна кавалерийска песен от времето на Гражданските войни. Първият човек, когото видя, беше Алмсбъри, отиващ към нея със загрижен вид. Той не каза нищо и заговори с Бъкхърст на политически теми. След това негово благородие си отиде и остави Амбър при графа.

— За бога, Амбър, търсих ви навсякъде! Мислех, че сте си отишли…

Амбър беше готова да заплаче.

— Алмсбъри, моля ви, Алмсбъри, заведете ме у дома! Нима не седях достатъчно?

Те излязоха и се качиха в една карета. Там Амбър се разрида истерично. Когато най-сетне успя да проговори — тя промълви отчаяно:

— О! Алмсбъри! Той дори не ми се усмихна! Само ме гледаше като… като… О! Боже мой! Бих искала да съм мъртва!

Алмсбъри я притисна нежно към себе си и я целуна по бузата.

— Какво да се прави, скъпа моя! Жена му беше там!

— И какво от това? Защо тъкмо той да е единственият мъж в Лондон, който се грижи за това, какво мисли жена му! Той ме ненавижда, знам, че ме ненавижда. Но и аз го мразя!

Тя се изсекна.

— Как бих искала наистина да го мразя!

 

 

На следващия ден тя срещна лорд и лейди Карлтън които яздеха на Ринга. Амбър знаеше, че Брус се ужасява от тези монотонни обиколки, при които стотици пъти поздравяваш и се усмихваш на едни и същи хора, но явно беше дошъл, за да достави удоволствие на Корина, тъй като жените винаги се радваха на това развлечение. На другия ден се оказаха в съседни ложи в театъра на херцога, а на следващия — в параклиса на Уайтхол — за първи път Амбър го виждаше в църква. Всеки път лорд и лейди Карлтън я поздравяваха и й се усмихваха, а негово благородие се държеше така, сякаш не я познава по-добре отколкото жена му.

Амбър се люшкаше между ярост и отчаяние.

„Как е могъл да ме забрави? — се питаше тя обезумяла. — Той се държи така, сякаш никога не ме е виждал. Не, не съвсем. Никой мъж, който не ме познава, няма да ме гледа така. Ако жена му имаше поне малко ум в главата си, щеше веднага да разбере, че той ме познава доста добре. Но тя, разбира се, нямаше да разбере — мислеше си раздразнена Амбър. — Тя беше най-голямата глупачка, която можеше да съществува.“

Въпреки неговото привидно безразличие тя не можеше да повярва, че той е успял да забрави всичко, което те бяха един за друг, за добро или за зло в продължение на девет години. Меригрийн, щастливите дни в Лондон, ужасната сутрин, когато Рекс Морган беше убит. Не може да е забравил двете деца, които тя му беше родила, смеховете и кавгите, мъката и възторга от любовта. Това бяха неща, които не можеха да избледнеят — нищо не можеше да ги заличи. Никоя друга жена нямаше да означава за него това, което беше тя. „Не може да ме е забравил! — казваше си Амбър, самотна и отчаяна. — Не може! Той ще дойде да ме види, щом му се отдаде удобен случай, знам. Ще дойде тази вечер.“ Но той не идваше.

Пет дни след вечерта у Арлингтън той я посети късно след обяд заедно с Алмсбъри. Тя се обличаше за някаква вечеря. Точно си мислеше за него, възбудена и ядосана, изпитвайки горещото желание да го види. Въпреки това тя се изненада, когато го видя да влиза с Алмсбъри.

— Как, нима това сте вие, ваше благородие?

Двамата мъже се поклониха.

— Госпожо!

След като се съвзе, Амбър отпрати жените. Но тя не се спусна към него, както си мислеше да направи. Сега, когато той беше там, тя просто стоеше и го наблюдаваше с болезнено смущение, без да знае какво да прави. Тя чакаше.

— Бих ли могъл да видя Сюзън?

— Да, но, да, разбира се!

Тя се отправи към вратата и даде някаква заповед, след това се обърна към него и каза:

— Сюзън много порасна. Тя… тя е много по-голяма, отколкото когато заминахте.

Амбър едва съзнаваше това, което казваше. „Скъпи мой! — помисли си тя възбудено. — Това ли е всичко, което ще направите след двегодишна раздяла? Нима само ще стоите и ще ме гледате, сякаш едва ме познавате!“

Но вратата се отвори и Сюзън влезе облечена в рокля от зелена тафта, с мъничка пола, запретната върху розова фуста, със златисти лъскави коси, завързани на една страна с розова панделка. Тя погледна майка си и леко смутена от тези двама мъже, се питаше какво искат от нея.

— Не си ли спомняте вашия татко? — попита Амбър.

Сюзън го погледна подозрително.

— Но аз имам татко — възрази тя учтиво.

Един ден, когато се оплакваше, че няма татко, Чарлс й беше казал, че той ще й бъде татко. И оттогава тя смяташе краля за свой баща, защото го виждаше много често и той се занимаваше много с нея заради хубостта й и защото обичаше много децата.

Брус се засмя, приближи се и я взе в ръцете си.

— Вие няма да се отървете от мене с подобни истории, госпожице — каза й той. — Може би вие имате някой нов баща, но аз съм първият. Елате, целунете ме и ако ми хареса, може би ще ви намеря някакъв подарък.

— Подарък?

Сюзън ококори очи и погледна майка си, която се усмихна одобрително. Без повече колебание тя обви ръце около шията на Брус и го целуна звучно.

Алмсбъри се захили.

— Досущ като майка си. С всеки изминат ден приликата нараства.

Амбър го погледна сърдито, но беше твърде щастлива, за да се обиди на остроумните му забележки. Брус занесе Сюзън до вратата, отвори я, взе един пакет и като остави дъщеря си на земята, клекна до нея.

— Ето го — каза той. — Отворете да видим какво има вътре.

Амбър и Алмсбъри се приближиха, докато Сюзън много сериозно вдигаше капака на кутията. В нея намери една чудесна кукла, висока приблизително един фут и половина, с руси къдри по последна мода и с елегантен френски тоалет. До нея имаше цял гардероб с още няколко рокли, фусти и комбинезони, обувки, ръкавици, маски и ветрила, всичко, което беше нужно за една високопоставена дама. Луда от радост, Сюзън го целуваше непрекъснато. После тя я вдигна внимателно от леглото покрито с атлаз.

— Мамо — провикна се тя, — искам да ме нарисуват с нея. Може ли?

Сюзън позираше на господин Лили.

— Разбира се, скъпа.

Тя погледна Брус, който наблюдаваше и двете и макар че леко се усмихваше, очите му бяха тъжни и замислени.

— Колко мило от ваша страна, че сте се сетили за нея — каза тя спокойно.

След около половин час Амбър хвърли поглед към стенния часовник.

— Време е за вечеря. Иначе ще закъснеете.

— Но аз не искам да отида! Не съм гладна. Искам да остана с моя нов татко!

Той седеше все още клекнал на земята, когато тя изтича и се сгуши в ръцете му.

— Скоро ще дойда да ви видя, скъпа, обещавам. А сега трябва да тръгвате.

Той я целуна, а тя направи неохотно реверанс на Амбър и Алмсбъри. После се отправи предвзето към вратата и когато бавачката й отвори, тя се обърна и добави:

— Мисля, че е време да си лягате с моя нов баща!

Бавачката бързо закри с ръка устата й и я изведе навън, а двамата мъже избухнаха в смях. Амбър направи малка смешна гримаса и вдигна рамене. Без съмнение Сюзън често беше отпращана с извинението, че е време мама и татко да си легнат. Брус стана.

Амбър го погледна въпросително с умоляващ поглед.

Алмсбъри извади бързо часовника си.

— По дяволите! Закъснях. Бихте ли ме извинили?

И той се приготви да тръгва.

Брус го последва бързо.

— Ще ви придружа, Джон!

— Брус!

Амбър издаде слаб болезнен вик и изтича след него.

— Не трябва да си отивате. Останете още малко да си поговорим.

Докато той я гледаше, Алмсбъри излезе и затвори тихо вратата. Като чу шума, Брус хвърли поглед през рамо, поколеба се за миг, после захвърли шапката си на един стол.