Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (38)

XXXVII

Амбър се върна в кухнята и продължи да готви яденето на Брус. Все още се мъчеше да прави всичко, каквото можеше за него. Защото утре щеше да бъде безпомощна и някоя нова болногледачка, може би по-лоша от Спонг, щеше да се разпорежда с тях. Безпокоеше се повече за Брус, отколкото за себе си. Беше много слаб и изискваше зорки грижи. Само като помислеше за тая непозната, която нямаше да се безпокои за онова, което би могло да му се случи, отчаяние изпълваше душата й. „Дано пристигне навреме, за да мога да я подкупя.“

След като изживя първия ужас, тя се примири и й стана безразлично, че е болна. Не мислеше, че ще умре. Когато в някой дом някой заболееше от чума и оздравееше, това се смяташе за добро предзнаменование за другите. (Пренебрегваше смъртта на Спонг, сякаш я бе забравила. Това бе част от някакво далечно минало, което не засягаше Брус и нея.) Без да става дума за суеверие, тя вярваше в своето временно безсмъртие. Желанието й да живее бе прекомерно. Струваше й се невъзможно да умре толкова млада, без да е осъществила намеренията си.

Признаците на болестта бяха същите както у Брус, но се меняха по-бързо.

Когато се накани да влезе в стаята с подноса, главата й щеше да се пръсне от болка, сякаш черепът й бе поставен в стоманен кръг, който непрекъснато се стяга. Потеше се, чувстваше режещи болки в стомаха, ръцете и краката. Гърлото й бе сухо, сякаш бе погълнала прах, и чашите вода, които изпиваше една след друга, не помагаха. Жаждата се засилваше.

Брус бе буден, седнал в леглото — нещо, което правеше често сега — и макар че държеше книга в ръка, гледаше тревожно вратата.

— Къде бяхте досега, Амбър? Да не се е случило нещо?

Тя не посмя да го погледне и задържа очи върху таблата. Започна да й се вие свят. Чувстваше, че се намира в центъра на някакво въртящо се кълбо. Не знаеше вече къде са стените и подът. Спря за миг, помъчи да се задържи и като стисна зъби, тръгна решително напред.

— Всичко е наред! — промълви тя.

Гласът й бе странно глух. Надяваше се, че Брус няма да забележи нищо.

Бавно, защото се чувстваше ужасно уморена и с тежки, неподвижни мускули, тя сложи подноса върху нощната масичка и протегна ръка, за да вземе купата за супа. Тогава видя как Брус също протегна ръка и хвана китката й. И когато най-после го погледна, забеляза върху лицето му израза на ужас, от който се боеше най-много.

— Амбър!

Той продължи да я гледа със зелените си странно съсредоточени очи.

— Болна ли сте?

Едва произнесе тия думи.

Тя въздъхна тихо.

— Да, Брус, болна съм, положително. Но не…

— Какво не?

Амбър се помъчи да си спомни какво искаше да каже.

— Не се тревожете…

— Да не се тревожа? Боже мой! О, Амбър, Амбър! Вие сте болна и аз съм виновен за това! Защо останахте да се грижите за мене! О, мила моя! Ако бяхте заминали, нямаше да бъде така! О, Исусе Христе!

Той отпусна ръката й и зарови пръсти в косите си.

Амбър се помъчи да помилва челото му.

— Не се тревожете, Брус. Не сте виновен. Останах, защото исках да остана. Знаех на каква опасност се излагам, но не можех да си отида. И не съжалявам, Брус! Аз няма да умра!

Той я изгледа с възхищение, каквото тя за пръв път виждаше да свети в очите му. Започна да й се повдига и преди да може да стигне до легена, повърна на пода.

Всяко ново повръщане я изтощаваше все повече. Дълго стоя над легена, подпряна на ръцете си. Косите й, с цвета на прегоряла захар, бяха паднали и закрили лицето й. Изведнъж тя потрепери и се сви. Беше й студено, а стаята беше затворена и в нея гореше огън, макар че денят бе неестествено горещ. Чу шум зад себе си. Обърна се бавно и видя Брус, който се опитваше да стане. Събра последните си сили и изтича до него.

— Брус! Какво правите! Легнете…

Опита се да го накара да легне пак, но нямаше вече никаква сила. Никога не се бе чувствала толкова слаба, толкова немощна, дори и след раждането на децата си.

— Трябва да стана, Амбър. Трябва да ви помогна.

Откакто се бе разболял, само един или два пъти бе ставал от леглото и целият се къпеше в пот. Лицето му се свиваше. Амбър започна да плаче отчаяно.

— В никакъв случай, Брус! За бога, не правете нищо! Ще се самоубиете. Разберете, че не можете да станете. О, след всичко, което направих, искате да се убиете…

И като се смъкна на пода, тя закри лицето си с ръка и започна да хълца. Брус се отпусна върху възглавницата, бършеше челото си с опакото на ръката. Учуден, че се чувства така зашеметен и с шумящи уши, а смяташе, че е по-силен. Протегна ръка, за да помилва Амбър по главата.

— Мила, няма да стана. Моля ви, не плачете повече, защото имате нужда от всичките си сили. Легнете и се опитайте да си починете. Новата болногледачка ще дойде скоро.

Амбър се надигна с голяма мъка и остана изправена сред стаята, като се опитваше да събере мислите си.

— Какво исках да правя? — пошепна тя. — Нещо… Какво ли беше то?

— Можете да ми кажете къде са парите, Амбър. Ще има нужда от тях за провизии, а в себе си нямам нито стотинка.

— О, да, това беше — парите!…

Думите се преплитаха върху езика й, сякаш бе пила без мярка шери-бренди.

— Те не са тук… Отивам да ги взема… Скрити са зад тайната стена.

Салонът й изглеждаше накрай света, там, дето не би могла да стигне никога. Най-после успя да се дотътри и при все че търси дълго, прибра накрая кожената кесия с няколкото скъпоценности, които бе скрила. Отнесе ги в престилката си и ги отпусна върху леглото на Брус. А той междувременно бе успял да издърпа походното легло близо до своето. Амбър се смъкна върху него и сякаш веднага загуби съзнание.

Брус не заспа цяла нощ, като не преставаше да проклина своята безпомощност. Но добре знаеше, че всяко рязко усилие само би влошило положението му и дори би го убило. За него беше по-добре да запази силите си, за да може да се грижи за нея. Затова остана легнал, като от време на време я чуваше как повръща. При всяко повръщане Амбър пъшкаше от болки, но през останалото време беше напълно спокойна. Толкова спокойна, че Брус надаваше ухо с растяща тревога, за да чуе дали диша. След това тя започваше отново да повръща. А болногледачката все още не идваше.

На сутринта Амбър лежеше просната по гръб, с широко отворени очи, но без да вижда нещо. Мускулите й се бяха напълно отпуснали и не съзнаваше, че Брус е до нея. Не чуваше, когато й говореше. Нейната болест се развиваше много по-бързо, но тъкмо това бе особеното у чумата — да мени проявите си според отделната жертва.

Брус реши, ако болногледачката не дойде скоро, да стане и да извика пазача. Но към седем и половина часа чу как вратата се отвори и един креслив женски глас извика:

— Болногледачката на чумави е тук! Къде са те?

— Качете се горе!

След малко на вратата се показа една жена. Едра, кокалеста, около тридесет и пет годишна. Брус забеляза с особено облекчение, че изглеждаше силна и достатъчно интелигентна.

И когато тя се доближи с втренчени в Амбър очи, Брус обясни:

— Аз съм лорд Карлтън. Жена ми е тежко болна, както сама виждате, и се нуждае от особени грижи. Най-добре би било сам да се грижа за нея, но съм оздравяващ и не мога още да стана. Ако се грижите добре за нея и ако остане жива, ще ви дам сто лири.

Той излъга, като каза, че болната му е съпруга, защото реши, че това не засягаше тази жена. А й предложи сто лири, защото смяташе, че така ще й направи по-голямо впечатление, отколкото ако би й предложил някоя по-голяма сума, която тя не би повярвала, че ще получи.

Жената го изгледа доста зачудена.

— Казвате сто лири, господине?

Като се приближи до походното легло, тя разгледа внимателно Амбър, чиито пръсти несъзнателно се свиваха върху завивката, с която Брус я бе покрил. Без тия нервни движения, които вършеше, болната би изглеждала съвсем безжизнена. Ужасни зеленикави кръгове се бяха очертали около очите й и цялата долна част на лицето й лъщеше от слуз и засъхнали лиги. И все пак тя не бе повръщала от три часа насам.

Жената вдигна глава.

— Тя е тежко болна, ваше благородие. Аз не знам…

— Разбира се, че вие не знаете — прекъсна я нетърпеливо Брус. — Но можете постоянно да опитвате едно или друго. Тя е още облечена. Съблечете я, измийте ръцете и лицето й и я настанете добре в леглото, между завивките. Така положението й ще се подобрява непрекъснато. Самата тя приготви обяд за мене и вие ще намерите супа и всичко необходимо в кухнята. Мивката и чистите кърпи са също там. Трябва да се измие подът и да се нареди салонът. Там вчера умря една жена. Хайде, започвайте работа! Как се казвате? — добави Брус, след като помисли.

— Госпожа Сайкс, сър. Да, сър!

Госпожа Сайкс, която обясни на Брус че била дойка, но загубила мястото си, защото съпругът й умрял от чума, работи упорито през целия ден. Той не я остави нито минутка да си отдъхне и макар че не можеше да стане и бе съвсем безпомощен, тя го слушаше смирено било от уважение към титлата му, било от любов към стоте лири. На него му бе все едно.

Привечер Амбър изглеждаше — ако това бе възможно — още по-зле. Върху дясната й слабина се показа подутина, която растеше и се втвърдяваше и все пак нейният връх сякаш не искаше да се пробие. Сайкс много се безпокоеше, защото това бе най-лошият от всички признаци. Дори мушамите със синап не можеха да подействат.

— Какво трябва да се направи? — запита Брус. — Сигурно има нещо, което да се направи! Какво правехте вие с вашите болни, когато чумният оток не се отваряше?

Сайкс наблюдаваше Амбър.

— Нищо, сър — обясни тя. — Обикновено те умираха.

— Но тя не трябва да умре! — извика Брус. — Ние трябва да направим нещо… Тя не може да умре!

Той изглеждаше по-зле от вечерта, но се силеше да остане буден, сякаш ако бдеше над нея, нямаше да я изпусне.

— Можем да я резнем — каза Сайкс, — ако до утре не настъпи промяна. Тъкмо това правеше лекарят. Но болката от рязването ги подлудява понякога.

— Мълчете! Не искам да зная. Донесете й нещо за ядене.

Брус бе изтощен, с опънати до крайност нерви, защото страдаше жестоко от своето безсилие. И не преставаше да си повтаря: „Тя е болна, защото аз я заразих. И сега, когато има нужда от мене, аз стоя проснат тук, като някой идиот, и не съм в състояние да направя нищо.“

Той не можеше да се начуди как тя преживя и тая нощ. На сутринта кожата й доби пръстен цвят, дишането й отслабваше непрекъснато и ударите на сърцето ставаха все по-редки. Сайкс каза, че това са предвестниците на смъртта.

— Тогава трябва да отворим върха на подутината.

— Но това може би ще я убие!

Сайкс се боеше да направи каквото и да е, за да не умори болната. А нейната смърт щеше да я лиши от богатството, което тя не бе и сънувала.

— Правете това, което ви казвам! — извика Брус.

После спокойно и бързо нареди всичко, което трябваше да се направи.

— В горното чекмедже на тая маса ще намерите бръснач. Вземете го! Вземете също шнуровете на завесите и я вържете с тях за леглото така здраво, че да не може да мърда. Вържете също и китките на ръцете й. Донесете леген и кърпи. Бързо!

Сайкс се раздвижи нервно из стаята и след няколко минути всичко бе изпълнено. Амбър лежеше в пълно безсъзнание, здраво завързана за леглото.

Брус се бе навел над нея.

— Дано помогне бог нищо да не почувства — пошепна той.

След това се обърна към Сайкс:

— Хайде! Вземете бръснача и режете бързо и дълбоко!

Той стисна така силно пестниците си, че вените им изпъкнаха.

Потресена, Сайкс го изгледа с бръснача в ръка.

— Не мога, ваше благородие, не мога!

Зъбите й тракаха.

— Много се боя. Ами ако умре?

Брус потъна в пот. Навлажни с език сухите си устни и преглътна несъзнателно слюнката си.

— Да, можете, глупачке! Трябва! Хайде, направете го!

Сайкс го изгледа за миг и след това, сякаш хипнотизирана от силата на волята му, се наведе и постави острието на бръснача върху червената и твърда маса на подутината. В същия миг Амбър се раздвижи и обърна глава към Брус. Сайкс подскочи.

— Режете! — каза Брус с дрезгав глас, със стиснати пестници и разтреперан от безсилен гняв. Лицето му потъмня от приток на кръв, а жилите на врата и слепоочията му станаха дебели като въжета и пулсираха.

С внезапна решителност Сайкс заби бръснача в плътната маса. Амбър изпъшка и пъшканията й се превърнаха полека-лека в стряскащ вик. Сайкс изпусна бръснача и отстъпи с втренчени в Амбър очи. Тя се опитваше да се освободи, като се извиваше ожесточено и пищеше от болка.

Брус понечи да стане.

— Подкрепете ме!

Сайкс се подчини веднага, като го обгърна с едната си ръка, а с другата го хвана под ръка. Брус коленичи бързо пред походното легло и взе бръснача.

— Дръжте я! За коленете!

Сайкс се подчини пак, макар че Амбър продължаваше да се блъска и да вие с обърнати като на обезумяло животно очи. С цялата сила, която му бе останала, Брус сряза твърдата маса, заби бръснача и го завъртя в раната. Когато го изтегли, бликна кръв и го заля, а Амбър отново се отпусна без свяст. Съвсем изтощен, Брус клюмна и подпря глава на ръката си. И неговата рана се бе отворила и превръзката бързо червенееше.

Сайкс пристъпи, за да му помогне да стане.

— Ваше благородие! Легнете си бързо! Ваше благородие, моля ви!

Тя взе бръснача от ръката му и му помогна да се да стани в леглото. Покри го с одеялото. След това се върна при Амбър, чието лице бе приело мъртвешки восъчен цвят. Но сърцето й продължаваше да бие, макар и слабо. Кръв бликаше от разреза, но нямаше никаква гной, следователно отровата не изтичаше.

Брус бе изпаднал в безсъзнание и Сайкс заработи трескаво по свой почин. Избърса кръвта, сгря всички тухли, които можа да намери, и напълни с гореща вода съдовете, които бяха налице. С всичко това огради Амбър. Постави й горещи кърпи върху челото. Ако бе останала някаква възможност, Сайкс се надяваше да спечели стоте лири.

Може би едва след час Брус дойде в съзнание, като подскочи.

— Къде е тя? Не ги оставихте да я отнесат, нали?

— Мълчете, сър! Мисля, че спи. Още е жива и ми се струва, че е по-добре.

Брус се наведе, за да я види.

— О, благодаря ти, боже! Благодаря ти, господи! Сайкс, заклевам се! Ако остане жива, ще получите обещаните ви сто лири. Аз дори ще ги покача на двеста!

— О, много ви благодаря, сър. Но най-добре бихте направили сега да си починете, защото не ми изглеждате никак добре, сър!

— Да, вярно е. Събудете ме, ако тя…

Брус не можа да се доизкаже.

Най-после започна да тече гной, а това означаваше, че от раната се изцеждаше отровата. Амбър лежеше спокойно, все така в безсъзнание, но вчерашният цвят на кожата й бе изчезнал и пулсът й биеше по-силно и по-правилно. Камбанен звън изпълни стаята. Сайкс потрепери, но веднага се успокои. И тая вечер камбаните нямаше да бият за нейната болна.

— Добре поработих, сър, за парите, които ми обещахте — заяви Сайкс на четвъртия ден сутринта. — И сега съм сигурна, че тя е спасена. Мога ли да получа моите лири?

Брус се засмя.

— Да, вие работихте добре, Сайкс. И аз не съм в състояние да ви изразя благодарността си. Но ще почакате още малко.

Той не желаеше да й даде някоя от скъпоценностите, първо, защото те бяха на Амбър, и после от страх да не я насърчи към кражба или някакво друго престъпление. Сайкс бе заслужила парите си, но той не желаеше да й се довери.

— У дома са останали само няколко шилинга и трябва да ги запазя за храна. Но щом почна да излизам, веднага ще се погрижа за вашите пари.

Сега вече Брус седеше през известна част на деня и когато бе необходимо, можеше да стане, но не оставаше прав повече от няколко минути. Тая продължителна слабост го забавляваше и дразнеше едновременно.

— Раняван съм два пъти с куршум — в стомаха и в рамото — каза той един ден на Сайкс, когато бавно се връщаше в леглото си. — Хапан съм от отровна змия и съм страдал от тропическа треска, но и да ме обесят, не бих признал, че съм се чувствал по-зле отсега.

През по-голямата част от времето си той четеше, при все че разполагаше с много малко книги в апартамента и повечето ги познаваше. Някои от тях бяха част от мебелировката на дома и съставяха една от най-почтените сбирки, която включваше Библията, Левиатан от Хобс, „Novum organum“ от Бейкън, няколко пиеси от Бомон и Флетчър, „Religio Medici“ от Броун.

Библиотеката на Амбър беше по-малка и все пак по-разнообразна. Тя се състоеше от един четен и препрочитан алманах, в който дните, които носят щастие или нещастие, бяха грижливо отбелязани, както и ония, които бяха благоприятни за очистване или пускане на кръв, при все че доколкото му бе известно, тя не бе злоупотребявала с тях. Нейни драсканици бяха отбелязани върху кориците на пет-шест книги, като: „Училище за девици“, „Сръчната любовница“, „Любовницата скитница“, „Бележки върху сонетите на Аретино“, и очевидно за да даде дан на модата — „Хюдибарс“ от Бътлър. Личеше, че всички книги освен последната бяха много четени. Брус се усмихна, като си спомни за тях, защото, макар същите тия томчета да можеха да се намерят в будоара на която и да е придворна дама, изборът им не беше по-малко типичен за нея.

Брус седеше или лежеше винаги на края на леглото си, за да може да наблюдава Амбър, без да изпусне и най-малкото движение. Тя се поправяше бавно, но раната го тревожеше, защото продължаваше да се шири и бе покрила вече едно пространство от два пръста в диаметър. Но и двамата — Сайкс и той — бяха убедени, че ако не бяха направили разреза, Амбър щеше да умре.

Понякога обхваната от безкраен ужас, тя вдигаше ръце, сякаш да се запази от нещо, и викаше с плачевен глас:

— Не, не, моля ви! Не режете!

И нейният вик заглъхваше в мъчителни пъшкания, които караха Брус да потръпва. След това отново загубваше съзнание все така унесена, гърчеше се и издаваше неясни звуци.

Едва след седмия ден Амбър го видя й го разпозна. Когато се връщаше от салона, Брус я забеляза привдигната и подкрепяна от Сайкс да преглъща бавно и без интерес няколко лъжички бульон. Както бе наметнат, той коленичи пред малкото походно легло.

Амбър сякаш почувства, че е до нея, и бавно обърна глава. Изгледа го продължително и пошепна много тихо:

— Брус!

Той взе ръцете й.

— Да, мила моя, аз съм тук!

Върху устните й трепна нещо като усмивка и тя се опита да заговори, но сякаш не намираше думи, и Брус се отстрани, за да не я измъчва. Но на другата сутрин, рано още, докато Сайкс я решеше, тя му заговори. Гласът й беше така глух и слаб, че Брус трябваше да се наведе, за да я чува.

— Колко време съм в това положение?

— Вече осем дни, Амбър.

— Вие оправихте ли се съвсем?

— Почти. След някой ден ще мога да се грижа за вас.

Амбър затвори очи и въздъхна дълбоко от умора. Главата й падна върху възглавницата. Прави и мръсни вече, косите й на гъсти кичури ограждаха лицето й. Ключиците й стърчаха рязко и ребрата й можеха да се преброят.

Същия ден госпожа Сайкс се разболя и макар че дълго упорства, че нищо й няма, а само обикновено разстройство от храната, Брус не се заблуди. И понеже не желаеше тя да се доближава до Амбър, посъветва я да си легне в детската стая, за да си почине.

Тя го послуша веднага. Тогава Брус се наметна с една от завивките и отиде в кухнята.

Сайкс не бе имала нито време, нито желание, нито вероятно представа какво значи добре поддържан дом. Всички стаи бяха мръсни и обърнати наопаки. По пода и мебелите беше се наслоил прах и навсякъде се виждаха остатъци от свещи. Кухнята бе задръстена от нечисти чинии и тенджери, напоени с кръв кърпи се валяха в кофите. Хранителните припаси не бяха прибрани, а нахвърляни върху масата и дори на пода.

Те се разваляха бързо от топлината, а и тя не се бе опитала да ги предпази. Маслото бе започнало да гранясва, млякото се бе пресякло, яйцата — вмирисани, гозбите на Сайкс не можеха да се сравнят с тия на Амбър, но все лак Брус си сипа една купа супа и я изгълта бързо. След това потърси най-доброто и го сложи на табла за Амбър.

И докато я хранеше бавно, лъжичка по лъжичка, неочаквано Сайкс се размърда и започна да пищи, защото бе изпаднала вече в делириум. Амбър се вкопчи в Брус, изплашена до смърт.

— Какво е това?

— Нищо особено, мила. Някой вика на улицата. Ето, засега ти стига толкова. Легни си пак!

Тя го послуша, но не сваляше очи от него, докато той отиде до вратата на детската стая, заключи и хвърли ключа на масата.

— В тая стая има някой! — пошепна Амбър. — Някой болен.

Брус се върна и седна до нея.

— Болногледачката е, но няма да може да излезе. Тук нищо не ви заплашва, мила. Трябва отново да заспите.

— Но ако тя умре, Брус! Как ще я изнесете от дома?

По израза на очите й се познаваше за какво мислеше: изнасянето на Спонг, колата за мъртъвци!

— Не се безпокойте за това. Не мислете. Тя е моя грижа. Хайде, мила, трябва да спите, за да оздравеете.

В продължение на два или три часа Сайкс продължи да бълнува с прекъсвания. Тя тропа на вратата, молеше да я пуснат, искаше си парите, които й бяха обещани, но Брус мълчеше. Прозорците на детската стая гледаха в двора, дето минаваше пътеката за черния вход. Към полунощ Брус чу как Сайкс разби шумно прозорците, като не преставаше да вика. След това до слуха му достигна продължителен вой в мига, когато болната скочи от втория етаж и се преби. Мина колата за мъртви и той отвори прозореца и посочи на пазача мястото, където щяха да намерят трупа на Сайкс.

На следния ден към обяд пристигна трета болногледачка.

Брус лежеше и дремеше. Изморил се бе доста, защото бе приготвил храна за Амбър, бе превързал раната и измил ръцете и лицето й. Той отвори бавно очи и видя една стара жена, която се бе изправила до леглото му и го изучаваше с втренчен и любопитен поглед. Сви недоволно вежди и се запита как е могла да влезе така безшумно. Външността й не му хареса никак и го изпълни с недоверие.

Жената беше стара и мръсна, със сбръчкано лице и със зловонен дъх. Но на ушите й забеляза обици с диаманти, които изглеждаха истински, а на пръстите й — скъпоценни пръстени. Ясно беше, че е крадла или вампир, а може би и двете.

— Добър ден, сър. Изпратиха ме от кметството. Аз съм госпожа Маго.

— Аз съм почти здрав — каза Брус, като я наблюдаваше внимателно и се стараеше да се покаже по-силен, отколкото бе всъщност. — Но жена ми има нужда от доста грижи още. Дадох й да закуси тая сутрин, но време е да я нахраня пак. Последната болногледачка остави кухнята в ужасно състояние. Няма нищо за ядене и затова изпратете пазача да купи припаси.

Докато той говореше, жената разглеждаше внимателно стаята: покритите със сребрист плат мебели, мраморните маси, поставените върху камината скъпи вази.

— Къде са парите? — попита тя, без да го погледне.

— Върху масата има четири шилинга. Те са достатъчни за всичко, което ни е необходимо. Пазачът си задържа винаги сам необходимото за почерпка.

Жената взе монетата и я хвърли през прозореца на пазача, като му каза да отиде да купи нещо готово за ядене. Ясно беше, че тя самата нямаше намерение да се занимава с никаква работа. Малко по-късно Брус я извика, за да смени превръзката на Амбър, но тя отказа решително, като заяви, че всички болногледачки, които са превързвали гнойни рани, са умирали, а тя искала да умре от друга смърт.

Брус кипеше от гняв, но отговори спокойно:

— Щом като не желаете да вършите нищо, най-добре ще направите да си отидете.

Старицата се ухили нахално и той се изплаши да не би вече да е разбрала колко безпомощен и слаб беше още.

— Не, милорд, изпратена съм от кметството и ако си отида, няма да ми платят.

За миг те се втренчиха един в друг. Брус стана и се загърна с една от завивките. Тя го наблюдаваше как коленичи до Амбър, като пести силите си. Накрая той се обърна в отчаян гняв:

— Излезте! Идете в другата стая!

Жената продължаваше да се хили, но тръгна и затвори вратата. Брус й извика да остави отворено, но тя си направи оглушки. Като проклинаше със стиснати зъби, той превърза раната и легна, за да си почине. От салона не се чуваше нищо. Мина половин час, докато събра малко сили, за да може да стане. Прекоси стаята, отвори вратата и видя госпожа Маго да тършува в чекмеджето на една от масите. Навсякъде се виждаха пръснати разни неща. Очевидно вещицата бе предприела методични претърсвания във всички мебели, във всички техни тайни отделения.

— Госпожо Маго?

Тя вдигна очи и отправи към него смразяващ поглед.

— Сър?

— Няма да намерите скрит никакъв ценен предмет. Всичко, което бихте могли да откраднете, е на открито. У дома няма пари освен няколко монети за храната.

Тя не отговори, но след миг стана и мина в трапезарията. Брус се потеше от яд и безпокойство, защото бе уверен, че старата жена ще ги убие, без да трепне, ако узнае, че те имат тук седемдесет лири. Известно му беше, че всички болногледачки произлизаха от най-долните слоеве на обществото: стари просякини по професия, ненаказани престъпници или — при епидемии — жени от рода на Сайкс, тласнати от немотия или неуспех в живота.

Той спа зле тая нощ, защото жената беше в салона. Тя бе открила следи от болестта на Сайкс и бе отказала да спи в детската стая. Два или три пъти я чу как се размърда и веднага се изправи — напрегнат и разтревожен. „Ако се опита да ни убие — помисли той, — ще я удуша.“ И отчаян стискаше и отпускаше пестници, защото пръстите му далеч още не бяха възвърнали обикновената си сила.

На разсъмване Брус се унесе в дълбок сън и когато се събуди, видя болногледачката наведена над него с ръка, вмъкната под дюшека. Когато забеляза, че се е събудил, тя се изправи бавно, без никакво стеснение. По изражението й не можеше да познае дали бе намерила кесията с парите и скъпоценностите.

— Исках да оправя леглото ви, сър.

— Предпочитам да си го оправям сам.

— Вчера ми казахте, че мога да си отида. Ако ми дадете веднага петдесет лири, си отивам.

Брус я изгледа проницателно, защото разбра, че му подхвърляше това предложение, за да узнае дали имат пари вкъщи.

— Нали ви казах, че тук разполагам само с няколко шилинга.

— Как, сър? Един лорд, който живее в подобно жилище, да разполага само с няколко шилинга?

— Всичките ни налични пари са у златаря. Има ли нещо за ядене останало от вчера?

— Не, сър. По-голямата част открадна пазачът. Трябва да го пратим да купи пак храна.

През целия ден всеки път, когато ставаше, той чувстваше, че тя го наблюдава, макар че често я нямаше в стаята. „Тя знае, че имам пари — помисли той, — и тази нощ ще направи опит да тури ръка върху тях. Но и да не се добере до тях, мебелите представляват цяло богатство за нея дори ако ги отстъпи на някой препродавач.“

През всичкото време Брус размисляше и изработваше планове, защото съзнаваше, че за да спаси себе си и Амбър, трябва да бъде нащрек и да посрещне всеки удар на старата жена. Докато лежеше, колата за мъртъвци мина три пъти: имаше много трупове за отнасяне.

Прецени всички възможности.

Да поиска помощ от пазача? Но тя щеше да го чуе и освен това той нямаше никакво основание да смята, че пазачът заслужава доверие. Не, нямаше избор: трябваше сам да разреши проблема. „Не е никак вероятно — каза си — тя да си послужи с нож, защото по тоя начин би оставила съмнителни следи.“ Удушването с връв би могло да се приложи най-лесно върху две такива слаби същества като него и Амбър. Положително тя ще се опита да го убие пръв, защото Амбър не би се съпротивлявала дори колкото коте. Стигнал до този извод, Брус се изправи пред задачи, неразрешими при неговата слабост. Ако затвореше вратата и се залостеше зад нея, тя ще е наясно и той не би могъл да я надхитри. А ако се опита да заключи, тя би разбила бравата и в случай на открита борба те няма да са при равни условия, защото, дори да беше по-силен от нея, той не можеше да се движи бързо и скоро щеше да се изтощи.

Накрая реши да я заблуди, че е в леглото и спи, като уподоби тялото си с дрехи, поставени под завивките. А той ще я чака скрит зад завесите на прозореца. И ако тя се приближи, би могъл да я пребие с някой от тежките оловни свещници. Но този план съвсем пропадна, защото хитрата вещица не пожела да затвори вратата. Когато той й каза да затвори, тя се подчини, но само след няколко минути чу как отново съвсем тихо се отвори. Вратата стоя полуотворена повече от час и той пак й извика:

— Маго, затворете вратата!

Жената не отговори. Но Брус чувстваше присъствието й и че тя го дебне, защото лунната светлина достатъчно осветяваше стаята. Не можеше да я види, но тя не пропускаше нито едно негово движение. Върна се в леглото и се изпоти от яд при мисълта, че след като се бяха спасили от чумата, и двамата може би ще загинат от ръцете на една ужасна и алчна старица.

„Исусе Христе! Това няма да го бъде! Няма да позволя да ни убие!“ Брус чувстваше особена отговорност за живота на Амбър.

Часовете се изнизваха един след друг.

Много пъти чу да минава колата за мъртъвци, камбаните биха повече от двадесет пъти. Без да ще, той ги броеше: дванадесет жени и осем мъже от тяхната енория само тази нощ! Ужас го обземаше при мисълта, че може да заспи — защото умората го налегна неудържимо, — и затова почна да си повтаря всички стихотворения, които помнеше, и всички песни, които някога бе пял. Мислено състави списък на всички книги, които бе прочел, на всички жени, които бе любил, на всички градове, които бе посетил. Само така можеше да стои буден.

Най-после Маго влезе в стаята.

Брус видя как вратата се отваря съвсем леко и след миг чу скърцане по пода. Луната се бе скрила и мракът бе непрогледен. Сърцето му биеше силно, той се чувстваше целият нащрек, вперил очи в тъмнината, наострил уши тъй, че почти чуваше ударите на собствения си пулс.

Жената напредваше бавно. След всяко пропукване на дъсчиците на паркета настъпваше такава пълна и продължителна тишина, че Брус накрая не можеше да каже от коя посока е дошъл шумът. Тия безкрайни спирания на старицата го измъчваха непоносимо, но той се стараеше да лежи неподвижно, като диша тихо и естествено. Нервите му бяха опънати до скъсване, цял трепереше — толкова силно бе желанието му да се хвърли отгоре й и да я стисне за гърлото. Но не дръзваше, защото тя можеше да се изскубне и тогава щяха да бъдат безпомощни. Обзе го безкраен страх, че може да не издържи на това напрежение. Силите му сякаш отпадаха и ръцете и нозете го заболяха.

Изведнъж, съвсем неочаквано Брус усети, че го облъхна зловонният й дъх и така разбра, че тя се намира близо до него. Отвори широко очи, но не можа да види нищо. За миг се поколеба. Тогава с изненадваща бързина и сила жената хвърли върху главата му въжена примка и задърпа яко. Брус протегна ръка, успя да я сграбчи и я дръпна към себе си. После пъхна пръсти под примката на шията си, измъкна се и я хвърли върху нейната глава. Събра всичките си сили и започна да стяга. Жената се бореше и диво се бранеше, като издаваше глухи, задавени звуци. Но Брус не преставаше да стяга и след няколко минути разбра, че тя е мъртва. Оттласна от себе си трупа, който се свлече на пода, и се отпусна в леглото почти без свяст. Амбър спеше непробудно.