Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (15)

XIV

Въпреки първоначалното си намерение Амбър откри, че не е възможно да остане вечно в обтегнати отношения с Блек Джек. Тя твърде много зависеше от него. И затова, макар че продължаваше да храни ненавист към него, след четири-пет дни те изглеждаха близки както преди.

Тя бе заявила на Мама Червената шапчица и на останалите, че никога не ще рискува вече главата си за такава нищожна цена — дванадесет лири представяше нейният дял от първата вечер, — но скоро отстъпи. Защото това бе единствената възможност да се измъкне някога от Фрайърс. Но въпреки опасността тези дръзки лудории й се нравеха: да играе ролята на изтънчена лейди, да дръзва да отива в Сити, дори възбудата, причинена от риска, на който се излагаше, й доставяха истинско удоволствие.

Защото в повечето случаи щастието им се усмихваше, както през първата нощ. Изглежда, че всеки млад глупак в Лондон бе готов да повярва, че някоя красива жена се е влюбила в него в театъра или в Хайд парк, или в Мълбери Гардънс, и изгаряше от нетърпение да й помогне да сложи рога на глупавия си стар съпруг. Както Блек Джек, така и Мама Червената шапчица приписваха своя успех до голяма степен на умението на Амбър да се представя като модерна жена. Бес, казваха те, много често проваля целия план, понеже я взимали за предрешена уличница — което караше джентълмените да бъдат предпазливи, защото бе добре известно, че този род дами често са в съдружие с някоя банда крадци.

Една от техните хитрости, която имаше голям успех, бе „бедрото и гърменето“ — по-опростена форма на това, което бяха извършили първата вечер. Амбър отиваше маскирана в някоя кръчма, набелязваше своята жертва и я примамваше навън в тъмната уличка. След като го пребъркаше, тя повикваше с покашляне или кихане Блек Джек, който идваше, олюлявайки се, като се преструваше, че е пиян. Той събаряше жертвата и изчезваше с това, което тя бе откраднала. Закриляна от мрака, Амбър също така изчезваше, настигаше Блек Джек и се завръщаше в Елсейшия. Веднъж или дваж тя отиде по „въпросната работа“. Облечена добре, но скромно, с празна кутия в ръка, тя отиваше в някоя голяма къща, като си даваше вид, че е „жената, донесла панделките, които е поръчала лейди предния ден“. Докато момичето отсъстваше, за да види дали госпожата е будна, тя слагаше няколко ценни предмета в своята кутия и си отиваше.

Но този спорт не й доставяше удоволствие. Тя предпочиташе сама да играе ролята на лейди от висшето общество и им каза решително, че този номер подхожда повече за дарбите на Бес, отколкото за нейните.

Веднъж Амбър отиде в една къща на Грейт Куин стрийт, където имаше бал с маски. В разгара на бала тя и един млад човек потърсиха тиха стая. Но докато вървяха по тъмния коридор, тя почувства на врата си пръсти, които я докоснаха крадешком и след това бързо се отдръпнаха. „Вие сте крадец“ — прошепна тя, като се страхуваше да извика, да не би да дойде някой. Той възнегодува и се готвеше да избяга, когато откри, че копчетата на палтото му са изрязани. И двамата се разсмяха. Той призна, че също се е излъгал в нея, и те се разделиха, като всеки тръгна на лов.

Само веднъж тя изпита сериозен страх и това се случи вечерта, когато се качи с жертвата в една от стаите на някаква кръчма и откри, че Блек Джек още не е пристигнал. В продължение на повече от половин час тя се дърпаше и се закачаше, като не позволяваше на мъжа да се доближи до нея. Но накрая той загуби търпение, започна да се досеща за намеренията й и когато се опита да смъкне маската й, тя грабна един метален свещник и го удари с него. Сетне, без да се спира да вземе сабята или часовника му, без дори да погледне дали е жив или мъртъв, тя изтича навън, после надолу по стълбите и бе прекосила половината кръчма, когато чу един глас, който ревеше:

— Спрете тази жена! Тя е крадла! — Съзнанието му се бе върнало и той бе изтичал подире й.

Амбър изпита мъчителен ужас, който сякаш смрази кръвта й и вдърви мускулите й, но някак си, без сама да знае как, продължи да тича с всичка сила през залата, пълна със занемели от изненада клиенти. Бе стигнала до вратата, когато някакъв мъж скочи от една маса, викайки, че ще я доведе. Беше Блек Джек. Те стигнаха здрави и читави до Убежището, където той разказа историята на всички сред силни смехове. Но Амбър не излезе извън Фрайърс цели две седмици. Този път тя бе почувствала въжето на бесилката прекалено осезателно.

Въпреки всички старания тя не можеше да спести пари. Трябваше да има много рокли и наметки, за да не бъде позната по дрехите, които носи. И макар да ги купуваше от втора ръка в Хаундсич или Лонг лейн и че скоро пак ги продаваше, тя харчеше доста пари. Трябваше също да смята разноските за квартира, храна, както и някои непредвидени разходи. Всеки път, когато госпожа Чивъртън идваше с бебето, тя му поднасяше куп подаръци. Амбър бе започнала да чувства, че около Елсейшия се издига стена, която никога не ще й бъде възможно да прескочи — повечето, от които идваха там, както й бе известно, оставаха.

Самият Блек Джек представляваше добър пример.

Каквото и да беше същинското му име, той бе син на провинциален благородник и бе дошъл в Лондон преди единадесет години, за да посещава Мидъл Темпъл. По това време кралят бил току-що обезглавен, а пуританите наказвали строго порока и словославели добродетелта. Но въпреки това младежите продължавали да водят почти същия безгрижен и безразсъден живот, както преди. За целта използвали плащ от лицемерна скромност. Така той потънал в дългове, които бащата не можел да плати, дори и да имал желание за това. Не било допустимо за джентълмени, останали без средства, да просят от роднини и приятели и когато неговите кредитори станали твърде настойчиви, той се преместил в Уайтфрайърс, за да избегне ареста. Но там открил, както много други несъстоятелни длъжници, млади синове на добри семейства, че пътищата на краля предлагат лесно и интересно препитание.

— Щом е толкова лесно да се крадат пари — казваше той, — човек трябва да е глупак да работи, за да печели.

Амбър бе донякъде склонна да се съгласи с него — или щеше да се съгласи, ако имаше възможност да задържи всичко, което взимаше, а не само малка част.

В началото на юни Блек Джек се върна отново към пътищата. Зимата в Лондон бе време на весели вечеринки и балове, но сега мнозина от благородниците се връщаха по своите домове в провинцията, за да прекарат там летните месеци. Тогава пътищата гъмжаха от разбойници и много съдържатели на странноприемници бяха техни платени агенти. Но въпреки тия добре известни опасности повечето хора пътуваха без достатъчна охрана.

Ролята на Амбър беше проста и безопасна. С Бес, която я придружаваше облечена като нейна прислужница, тя отиваше в странноприемницата, посочена от Мама Червената шапчица. Там тя се запознаваше с пътника и неговото семейство. Преструвайки се, че е лейди от висшето общество, която току-що напуска или отива в града, тя им казваше, че каретата й се е преобърнала и строшила. И когато те й предлагаха да пътува с тях, тя успяваше да нареди нещата така, че да потеглят, когато е удобно на Блек Джек. Защото, въпреки че много съдържатели на странноприемници бяха готови да дадат сведения, малцина бяха съгласни да позволят обирът да се извърши в заведението им — подобни случки щяха да попречат на работата им. Амбър беше доволна от тази роля, но Бес не — защото тя самата искаше да се прави на дама и негодуваше яростно, че беше по-нисша.

Рядко имаше борба при появата на бандитите, защото дори когато всички пътници биваха въоръжени, те обикновено предпочитаха да предадат ценностите на господаря, отколкото да рискуват да бъдат ранени. Един човек обаче каза на Блек Джек, че никога не би дал парите, ако не го бе уловил от засада, и Блек Джек му предложи да се бият на дуел. Въоръжени с пистолети, те отидоха на близкото поле, отдалечиха се на десет крачки и стреляха. Човекът се строполи мъртъв. Амбър, която бе следила дуела загрижено, запитвайки се какво ли би правила, ако Блек Джек беше убит, почувства голямо облекчение — и започна да изпитва още по-голямо страхопочитание към него.

Но Блек Джек беше добродушен крадец и винаги оставяше на кочияша половин крона, за да се почерпи за негово здраве. Веднъж той обра един стар член на парламента, който се завръщаше от пътешествие из страната със своята любовница, съблече и двамата съвършено голи и ги завърза за едно дърво гърбом един към друг, а над главите им постави надпис, с който уведомяваше всички минувачи, че това са двама адамити.

С изминаването на лятото растяха и спестяванията на Амбър. Към средата на август тя бе събрала двеста и петдесет лири. Те не бяха преживели други страхове и тя стана дръзко самоуверена и почти започна да се наслаждава на живота, който водеше. Амбър все още изпитваше някакво тревожно чувство, че трябва да напусне Елсейшия, едно неспокойствие, че пропуска нещо извънредно важно, което става навън в действителния свят, но дните чезнеха един след друг и тя бе донякъде доволна.

Един ден тя бе грубо и болезнено разтърсена.

Когато влезе в приемната, завари Блек Джек застанал между Синята кожа и Джими Устата — поставил големите си ръце на раменете им. Тримата гледаха нещо, сложено на масата пред тях. Бяха гърбом към нея и тя не можеше да види какво беше това, но те говореха ниско и от време на време избухваха в смях.

Амбър отиде до тях и видя, че това е голям лист хартия, с герба на Негово величество и две дълги колони нещо напечатано. Тя се навъси, обзета от внезапно подозрение.

— Какво е това?

Те се обърнаха изненадани, че я виждат.

— Блек Джек е прочут човек — каза Синята кожа. — Неговото име стои на първо място във възванието за залавянето на двадесет и двама разбойници.

Блек Джек се ухили поласкан от тая чест.

Но Амбър подскочи ужасена, с отворена уста. Тя желаеше пламенно да живее и в моменти като този, когато виждаше колко близо до нея е смъртта, обезумяваше.

— Какво има? — запита Блек Джек. В гласа му прозвуча известна острота.

— Знаеш какво. Търсят те и ще те заловят! Ще заловят всички ни и ще ни обесят! Как искам да съм все още в Нюгейт! Там поне бях в безопасност!

— И аз бих желал да те виждам все още в Нюгейт! От всички вайкащи се уличници, които съм срещал… Какво, по дяволите, очакваше, когато те доведох тук? Разбери, че целият свят не върви по твоята угода! Но можеш да престанеш да се безпокоиш за главата си! Една жена винаги разполага със средства за измъкване. Ти можеш да използваш за своя защита корема си. Е — продължи той и сега гласът му стана язвителен, очите му я измериха подигравателно, — познавах някога една жена, която отлагаше въжето в продължение на десет години — веднага щом се освобождаваше от едно дете, забременяваше наново.

Амбър се намръщи и устата й изрази отвращение.

— О, нима? Това е много добре, но не е за мене! — Тя завърши думите си, като се наклони към него стиснала пестници, с изпънати вратни жили.

— Друга работа имам да върша в живота си, трябва да знаеш!

В този миг на вратата се появи Бес, която забеляза, че помежду им имаше някаква свада. Тя се намръщи злобно.

— За какво се карате? Наистина ли, Джек, се караш на нашата прекрасна звезда?

Амбър се обърна. Ноздрите й потрепваха от ярост и тя я изгледа с подчертано високомерие.

— Беси Калъмбайн, ти си ревнива като млада родилка, чийто мъж се забавлява!

— Ревнива, аз — ревнива към тебе! — изрева Бес. — Да бъда проклета, ако съм ревнива, мръсна уличнице!

— Я не ме обиждай!

Изведнъж Амбър я сграбчи за косата и я заскуба с все сила. Надавайки яростен вик, Бес хвана кичур от косите й и двете жени се готвеха да се хвърлят в смъртоносна схватка, когато Мама Червената шапчица се появи ненадейно. Мъжете гледаха спокойно и само се усмихваха, но тя пристъпи, хвана двете разярени жени за раменете и силно ги раздруса.

— Стига! — извика тя. — Не ми трябват истории вкъщи! Ако това се повтори още веднъж, Беси Калъмбайн, ще трябва да си вървиш!

— Аз да си вървя? — възнегодува Бес, докато Амбър с надменна усмивка оправяше косата си. — А тя? Тая…

— Беси!

Един продължителен миг Бес и Мама Червената шапчица се измерваха с поглед, но най-после Бес отстъпи. На излизане тя мина покрай Амбър и неочаквано я цапна. Без да се поколебае, Амбър извърна глава и я заплю. Бес се спря и двете жени се загледаха като две наежени котки. Но Мама Червената шапчица отново смъмри Бес и тя гордо се запъти към вратата.

В продължение на няколко дни след тая случка Блек Джек не погледна Амбър и Бес предизвикателно тържествуваше. Но макар да не държеше на Блек Джек, Амбър не го остави в ръцете на Бес. Тя направи няколко опити да се сближи с него и почти успя, но Бес започна така явно да проявява омразата си, че Амбър очакваше всеки миг да забие нож в ребрата й. Тя мислеше и с основание, че само страхът на Бес от Блек Джек пазеше живота й.

В началото на септември Бес реши, че е бременна, съобщи това на Блек Джек и без заобикалки поиска той да се ожени за нея. Но Джек само изръмжа грубо.

— Да се оженя за теб? Да не съм глупак? Много добре знам, че всички посетители на това заведение са те целували.

Беше седнал на масата, както оставаше винаги, след като другите бяха излезли, гризеше пилешки крак и от време на време отпиваше глътка вино от една бутилка, която държеше в ръка. Беше се разположил удобно на стола си и даже не си даде труд да я погледне.

— Това си е чиста лъжа, много добре знаеш. Никога не съм говорила с друг мъж, преди да дойде тая уличница тук. И с никого не съм спала освен със Синята кожа, и то не често. Детето е твое, знаеш това, Блек Джек Малърд, и ти ще го признаеш или аз…

Той захвърли кокала и се наведе да откъсне чепка червено грозде.

— За бога, Беси, млъкни! Ти си по-непоносима от просяшка хлопка. Малко ме е еня какво ще правиш. Спи, с когото искаш, но не идвай да ме отегчаваш!

Той стоеше обърнат с гръб към нея и за миг тя остана неподвижна с леден поглед, трепереща от ярост. После с животински вик грабна ножа, който се търкаляше по масата, и се нахвърли върху него. Джек трепна от учудване, когато видя острието над себе си. Той дигна ръка да се защити и с един силен удар отблъсна Бес, която се търкулна на пода.

Тя стоеше още на земята, гледайки яростно надвесения над нея Блек Джек, когато Мама Червената шапчица се втурна в стаята.

— Какво става пак? — извика тя, поставяйки ръце на хълбоците си. — Хубава работа! Аз те предупредих, Беси, върви си. Обирай си вещите и напусни къщата.

Бес я погледна сърдито, бавно се изправи дълго стоя неподвижно, без да продума.

— Хайде! — повтори Мама Червената шапчица. — Махай се оттук!

Бес отвори уста, за да протестира, и изведнъж изгърмя:

— Добре! Няма нужда да повтаряте! Отивам си! Напускам тая къща и никога не ще се върна! Никога, дори и на колене да ме молите! Мразя ви! Всички ви мразя, дано да…

Тя изтича навън и скоро бързите й стъпки се чуха по стълбата.

Блек Джек подсвирна и погледна ножа на пода, избит от ръката й, когато я удари.

— Дявол! Проклета вещица! Без малко да ми пререже гърлото!

Той вдигна рамене и пак зазоба грозде, като подхвърляше зърната едно по едно право в устата си.

Мама Червената шапчица отиде до масата, извади тефтера и се зае със сметките на Бес.

— Доволна съм, че се отървавам от нея. Никога не ми е била полезна и откак госпожа Чанъл е дошла тука, не може да се диша.

От нямане какво да прави, Блек Джек отиде в кухнята, за да подразни своята обожателка Пол, която, щом го зърнеше, се изчервяваше цяла, започваше да заеква и нервно да се чеше от въшките.

За малко се възцари мълчание, после на вратата се появи Амбър. Тя носеше лека копринена зелена рокля. Разпуснатите й коси бяха завързани с кордела, а в отвора на голямото си деколте беше забола две прекрасни жълти рози.

— Боже! Струва ми се, че никога не е било така топло! — каза тя, като се отпусна в едно кресло и си вееше с дантелената си кърпичка, докато Мама Червената шапчица продължаваше работата си, без да й отговори. След малко Амбър стана и се упъти към стълбата.

— Мисля, че ще направиш по-добре да останеш долу, мила — каза Мама Червената шапчица, като потопи перото си в мастилницата, без да вдигне очи. — Току-що изпратих Бес да си събере багажа. Бясна е от яд.

Амбър се обърна усмихната.

— Бес си заминава? — попита тя, вдигайки рамене. — Не ме интересува дали е сърдита или не. Нека се опита да ми каже нещо и аз…

— Не, не, мила, не ми трябват нови свади вкъщи. Постойте в кухнята с Джек и Пол, докато си замине.

Амбър се поколеба за миг, после се подчини. След няколко минути чуха по стълбите високите токове на Бес, после гласа на Мама Червената шапчица, която й говореше, но не и гласа на Бес, защото тя мълчеше. Вратата се хлопна и всичко замлъкна. Блек Джек предложи да пият наздравица в чест на спокойния живот и се настани в салона, където започна да играе на карти с Амбър.

Бяха играли на карти или на зарове дни наред, защото излизаха на работа само веднъж-дваж в седмицата, понякога и по-рядко, а времето трябваше да се убива. Блек Джек я беше научил на всички фокуси, познати на големите играчи, и за няколко месеца тя беше добила голям опит и дори считаше, че може да играе на една маса, с когото и да е лорд или лейди в кралството.

След малко Синята кожа влезе и се присъедини към тях. Изтекоха два-три часа, преди Амбър да се качи горе. Уви! Бес си беше взела сбогом посвоему с омразната си съперница. Ризите, роклите и жакетите на Амбър се търкаляха по пода съдрани на парчета, горните й дрехи бяха разрязани с ножици, а най-хубавата й рокля беше заляна със съдържанието на нощното гърне.

Блек Джек се закле, че ще намери Бес и ще я накаже както трябва, но тя беше изчезнала безследно и всички знаеха, че ще остане невидима и загубена сред полумилионното население на огромния ширнал се град.

За Амбър това беше тежък удар. Тя реши, че е прокълната и осъдена да остане завинаги в Уайтфрайърс. Стана замислена, мрачна и с постоянното си лошо настроение се влачеше безцелно из къщи. Тя ненавиждаше Бес, Блек Джек, Мама Червената шапчица, Пол и Синята кожа, котката и самата себе си.

„Каквото и да правя — казваше си тя, — колкото и да работя или да пестя, винаги нещо се препречва на пътя ми. Никога не ще мога да се измъкна. Ще си умра в тая мръсна дупка.“

Три дни след заминаването на Бес Мама Червената шапчица влезе в спалнята и намери Амбър изтегната на леглото по гръб с ръце под главата. Тя се беше събудила отпреди два часа и за стотен път премисляше грижите си. Но колкото повече мислеше, толкова те по-непоносими й се виждаха. Тя хвърли мрачен поглед на Мама Червената шапчица и не продума.

— Е, мила — каза Мама Червената шапчица с такъв весел тон, като че ли Амбър я беше посрещнала с изблик на радост. — Днес е необикновен ден за нас, така да знаеш.

Всеки ден тя ставаше в пет часа, обличаше простата си черна рокля и започваше всекидневната си, многообразна работа, винаги пъргава, бодра, разположена. Тая действителност дразнеше Амбър.

— За мене това е ден като всички други! — отвърна тя троснато.

— Как! Вие сигурно сте забравили, че днес отивате в Найтсбридж.

— Нямам и намерение!

— Не, това е много важно, моя малка. Става дума за голяма сума пари.

— Не за първи път става дума за големи пари, но все не стигат до мен.

Често бяха спорили с горчивина по тоя въпрос. Амбър твърдеше, че я ощетява, а Мама Червената шапчица настояваше, че добре й заплащат услугите, и Блек Джек се съгласяваше с това мнение.

— Както и да е — прибави Амбър. — Много е вероятно Бес да ни е издала на полицията. Тя знаеше намеренията ни.

— Глупости, мила. Познавам Бес по-добре от тебе. Тя се бои от агентите като дявол от тамян. Що се касае до парите, тъкмо идвах да ти кажа, че тоя път ще удвоя частта ти, за да те възнаградя за загубените рокли.

Считайки въпроса за изчерпан, тя се запъти към вратата, като прибави:

— Блек Джек е долу с Джими и Синята кожа. Те се готвят да тръгнат след около час.

В момента, когато си излизаше през вратата, Амбър се обърна на един хълбок и сърдито извика:

— Няма да ида!

Мама Червената шапчица не отговори, но след малко се появи Джек. В продължение на половин час той й наговори куп нежности, после започна да я увещава и уверява, че Бес не може да им направи нищо, дори и да се опита. Тогава Амбър стана и се съгласи да се облече. Все пак тя отказа да тръгне, преди да се посъветва с астролога, който живееше наблизо. И само след като той я увери, че денят ще бъде особено щастлив за нея, тя зае пелерината на Мама Червената шапчица и все още недоволна тръгна заедно с Пол и тримата мъже.

Найтсбридж беше спокойно селце, намиращо се на две мили и половина път от града първо с лодка по реката, а после с файтон. Поради изгодното си местоположение, то беше често посещавано от разбойници, които нападаха пътниците, влизащи и излизащи от града. Мама Червената шапчица беше получила от ханджията известие, че един стар господин — Теофил Бидълф, — който отиваше в Лондон два пъти в годината, щеше да мине на 8 септември.

Понякога те трябваше да чакат жертвата си по два-три дни. Амбър горещо се надяваше това да не се случва тоя път. Двете жени се качиха в стаята си, където Пол веднага събу тесните си обуща, оплаквайки се — както бе хленчила по целия път, че я убиват, а Амбър от нямане какво да прави, половин час се занимава с косата си, след което започна да дразни Пол, докато нещастното момиче най-сетне й призна, че чака дете от Джек.

Най-после привечер чуха тропот на коне и колелета, кучетата почнаха да лаят и ханджията излезе на двора, за да посрещне госта, който идеше. След малко на вратата се почука и ханджията предупреди Амбър, че Теофил Бидълф е долу и поръчва вечеря. Амбър почака около четвърт час, после слезе.

Господин Бидълф се беше настанил при камината и пиеше бирата си, разговаряйки с ханджията. Той не я видя, преди тя да изрече името му. Тогава той се обърна и остана много учуден.

Той беше едно ниско старче с весело лице, с дебели, буйни вежди и дяволит поглед.

— Какво виждам! Вие тук, господин Бидълф! — извика тя, протягайки му ръка с блестяща усмивка.

Той пое ръката й и се поклони:

— Ваш слуга, госпожо!

Въпреки учтивостта си той изглеждаше изумен и я разглеждаше с любопитство.

— Обзалагам се, че сте ме забравили, господине?

— Бога ми, госпожо, боя се, че сте права.

— Аз съм Анна, голямата дъщеря на Балтазар Сейн-Мичел. Последния път, когато се видяхме, бях ей такава. — И тя посочи с ръка ръста на малко момиченце.

— Сега сигурно си спомняте, господине. Вие сте ме друсали на коленете си.

Тя продължаваше да му се усмихва.

— Ах, да. Разбира се, госпожо, мило мое дете! Как е баща ви, моля ви се? Отдавна не сме се виждали… Ах…

Лицето на Амбър леко се помрачи.

— О, господин Бидълф, той не е добре. Подаграта му, както знаете. Понякога се залежава цели дни. — Тя пак му се усмихна. — Но той често говори за вас. Ще се радва, когато узнае, че сме се срещнали.

Господин Бидълф изпразни чашата си на един дъх.

— Ще му предадете моите приятелски поздрави, дете. Но какво правите тук сама?

— О, не съм сама, господине. Пътувам с камериерката си. Отивах в града на гости у леля Сара, но на един от конете падна подкова и трябваше да пренощуваме тук. Казват, че навсякъде пътищата гъмжат от разбойници.

— Вярно е, тия мизерници са навсякъде. Сега е по-лошо, отколкото беше, когато бях млад. Всичко се измени. Ще имате ли нещо против да тръгнете утре сутринта с мен? Аз ще ви закрилям.

— О, благодаря, господине! Колко сте добър! Да си кажа правото, умирам от страх, като слушам тия истории.

Бърборейки така, Амбър видя как слугите внасят куфари и сандъци. Очевидно старият джентълмен не се доверяваше на момчетата от конюшнята. Но Блек Джек ще съумее да вземе каквото си иска, докато тя забавлява господин Бидълф. И преди да се съмне, петимата ще се завърнат в Уайтфрайърс. Амбър искаше всичко да свърши колкото се може по-бързо, защото мисълта за ревнивата Бес не беше престанала да я тормози. Тя знаеше, че това момиче е способно на всичко, за да си отмъсти.

По покана на господин Бидълф Амбър прие да вечеря с него и те продължиха да бъбрят, тоя път за гражданската война. Тя изслуша дългите му разкази, в които се подчертаваше собствената му героична храброст, голямото благородство и мъченичество на краля и авторитетът на принц Рупърт. Няма нищо по-славно, уверяваше я той, от начина, по който роялистите бяха изгубили войната.

Амбър все поглеждаше към часовника.

Към десет часа тя стана нервна и трябваше да се насилва да седи спокойно и да задава въпроси. От три часа седяха на масата. Джек сигурно беше свършил работата. Защо чака още и не й дава условния знак? Малко по малко я обхвана истинска паника; стомахът й се свиваше като трепереща птичка. „О! — мислеше тя изплашена. — Къде ли е той? Защо не идва? Какво се е случило?“

Изведнъж чу отвън силна врява. Кучетата се разлаяха, долетя тропот от конски копита по пътя и глъчка — мъже викаха, жени пищяха. Пол отвори бързо вратата, като й правеше отчаяни знаци. Ужасена при мисълта, че Бес е пристигнала с цяла армия стражари, Амбър скочи.

— Боже, госпожо? Какво ви е?

— Крадците! — извика Амбър. — Господи, угасете свещите.

Тя се спусна към свещниците, закачени по стените, и се сблъска с Пол, която стенеше от ужас.

— Млъкни! — извика й Амбър.

В същия миг безпогрешно долови гласа на Бес Калъмбайн и свирепия рев на Блек Джек.

Гласовете се приближиха и Амбър, която сега мислеше само за собствената си безопасност, се насочи бързо към входната врата. Тя чу как Пол я извика, а господин Бидълф, който, обладан от общия страх, блуждаеше в тъмнината питаше:

— Госпожа Анна! Госпожа Анна, къде сте?

По погрешка той хвана Пол, която изпищя от ужас.

Амбър тичаше през двора, когато чу стъпки, които идваха право към нея, и съзря светлина от факли, а после различи гласа на Бес:

— Тя е вътре. Оставете го. Той не е замесен. Жената е там.

Амбър се обърна и затича към кухнята. Господин Бидълф продължаваше да се лута в тъмнината и високо я викаше, докато Пол стенеше, без да знае какво да прави. Когато Амбър мина покрай него, той я хвана за полата, но тя се изтръгна, като остави парче плат в ръцете му, и хукна към малкия тъмен коридор, който минаваше под стълбата, в същия миг, в който факлите осветиха стаята. Пол нададе ужасен писък, когато я хванаха, и господин Бидълф възмутено запита какво става.

Амбър се втурна задъхана в кухнята, готова да припадне, но при гласа, който чу, подскочи цяла.

— Госпожа Чанъл? Тук е ханджията.

Тя се спря.

— О, боже! Къде да се дяна? Къде да се скрия? Те идат!

Зъбите й тракаха и тя трепереше до мозъка на костите си.

— Бързо влезте в тоя сандък. Дайте си ръката.

Амбър простря ръка пипнешком. Той я хвана за китката, повдигна капака на един грамаден дъбов сандък и тя влезе вътре. Едва бяха затворили капака, когато Бес и стражарите минаха по коридора. Ханджията избяга, като тръшна вратата след себе си.

— Оттук! Тя е избягала! — викаше Бес.

През дупките на сандъка Амбър видя как светлината отмина и чу шум от стъпки, които бързо се отдалечаваха, Бес изруга — беше се блъснала в един стол.

Амбър почака, докато замря и последният шум, после отвори капака и изтича навън. Преследвайки ханджията, те бяха завили зад ъгъла и тъй като кухнята беше в едно отделно крило, тя можа да излезе, без да я видят. Сега суматохата беше още по-голяма и от виковете на Бес тя разбра, че тримата мъже са хванати.

— Оставете го, проклети глупаци! Това е ханджията! Търсете жената.

Амбър не се спря, а хукна в противоположна посока, към реката, като се надяваше да се измъкне в тъмнината. Когато стигна до брега, тя се спусна до самата вода. Не виждаше нищо, защото луната се беше скрила и небето бе покрито с черни облаци, които предвещаваха буря. Амбър продължаваше да тича слепешката, като в кошмарен сън, при който ти се струва, че колкото и бързо да се движат краката ти, стоиш на едно място. Шумовете вече утихваха, но тя не смееше да спре, нито да се върне.

Обущата й се бяха измокрили, краката й се набиваха по камъните от речното корито, измокрената й рокля лепнеше по глезените й, къпините дращеха лицето и голите й ръце и се закачаха в косите й. От време на време я пробождаше болка в лявата страна. Краката й се вдървиха, дробовете й пареха, но тя продължаваше да тича.

Долу край реката беше спокойно и след известно време всякакъв шум откъм хана беше замлъкнал. Чуваше се само скокът на някоя жаба във водата или уплашеният бяг на животинче. Най-после, неспособна да пристъпи повече, дишаща тежко, тя се облегна на едно дърво. С възстановяването на дишането й се възвърна и разсъдъкът. И тя започна да се пита как ще се върне в града. Ако следваше течението на Бърн, то щеше да я изведе при Темза, далеч от Уайтфрайърс. Трябваше да тръгне по пътя, да намери кола или да се върне пеш. Разстоянието не беше голямо — само две мили и четвърт. Изкачи се по дигата и тръгна през полето, без да излиза на пътя, от страх да не я търсят. Ту вървеше, ту тичаше. Всеки път, когато на хоризонта се мернеше кола, човек или кон, тя лягаше и чакаше. Но нощта беше тиха и тя не срещна почти никого.

След известно време достигна парка Сейнт Джеймс, зави покрай него и въпреки няколко закъснели посетители успя да премине безпрепятствено, криейки се в сенките. Когато стигна до Стренд, тя ускори хода си, като дигна полите си нагоре, за да не ги влачи в праха и боклуците. Тя се страхуваше да броди сама из Сити, защото знаеше какво рискува, и с цялото си същество чакаше да мине някоя кола. Най-после чу тракането на файтон, който бързо се приближаваше. Беше наемна кола и тя извика. Файтонджията дръпна юздите и спря на няколко метра от нея.

— Файтон ли желаете, госпожо?

Амбър вече се качваше и само извика:

— Темпъл бар!

Щом влезе вътре и затвори вратата, тя се почувства тъй щастлива, че не усети отвратителната миризма.

Файтонджията караше тъй бързо, че тя едва успяваше да се задържи на мястото си. Седалката беше покрита с тънка възглавница, друсанията я разтърсваха от главата до петите. Колата спря пред Темпъл бар, но тя изскочи от нея още в движение и с все сила се затича към заведението, защото нямаше в себе си пукната пара.

— Хей ти! — изкрещя коларят. — Ще спреш ли, крадло, скитнице?

Той слезе и тръгна след нея. Но при вида на група полупияни студенти, които идеха насреща му, реши, че не си струва да рискува за един шилинг и колата, и коня си. Качи се на капрата и шибна конете.

Амбър изтича покрай Мидъл Темпъл лейн, прекоси Пъмп корт. Имаше още много светлини, музика, песни и смях. Тълпи от хора се разхождаха. Тя продължаваше да върви, без да вдигне глава — толкова беше уморена, — докато се сблъска с група студенти, един от които я хвана за ръката.

— Ей, сладурче! — извика той весело. — Къде си се забързала?

Амбър не отговори и отчаяно се бореше да се измъкне, плачейки от ужас и умора. Но колкото повече се теглеше, толкова по-силно я задържаха. А другите бяха застанали в кръг, смееха се и се шегуваха, като мислеха, че са попаднали на лека жена, защото кое почтено момиче би тръгнало из улиците в единадесет часа вечерта само по копринена рокля, мокра и измачкана.

Студентът приближи лицето си до нейното, за да я целуне, и Амбър видя как кръгът се стесни. Тя изпита такъв страх, че щеше без малко да припадне. У всекиго виждаше полицейски агент. Изведнъж до нея се разнесе познат глас:

— Ей, вие, почакайте. Какво става тук? Аз познавам дамата. Пуснете я, простаци!

Беше Майкъл Годфри, когото Амбър не бе виждала от четири месеца.

Младежите се отстраниха неохотно. Амбър погледна Майкъл и сълзи потекоха по издрасканото й, изкаляно лице, но не каза нищо. С бързо движение тя се изплъзна и хукна напред, но той я последва. Когато я настигна, тя беше вече до тъмния ъгъл на Вайн корт, далеч от светлината на факлите.

— Госпожа Чанъл! За бога, какво се е случило? Какво ви е? Аз съм Майкъл… Не ме ли помните?

Той хвана ръката й и я спря, но тя го оттласна силно, като изхълца:

— Оставете ме на мира. О, вървете по дяволите, но ме оставете. Иначе ще ме хванат.

— Кой ще ви хване? Какво има? Кажете ми!

Той я раздруса леко, защото тя не го поглеждаше и продължаваше да се дърпа като дива, за да се освободи.

— Стражарите, глупако! Оставете ме!

Майкъл я дръпна рязко след себе си и зави зад ъгъла, като се шмугна в една голяма врата, която бързо затвори. Амбър се отпусна до стената.

— Къде е Блек Джек? — попита той.

— Хванаха го. Бяхме в Найтсбридж и пристигна полиция. Аз избягах, но те ме подгониха. — Изведнъж тя се опита да се отскубне: — Оставете ме! Трябва да се върна вкъщи!

Той я сграбчи за рамената и я долепи до стената; тя почувства допира на ръцете му, които я обвиха.

— Вие не бива да се връщате. Мама Червената шапчица ще ви изпъди и рано или късно ще ви хванат. Елате с мен!

Устните му потърсиха нейните, прегръдката му ставаше по-тясна. Амбър отстъпи лесно — тя беше тъй уморена, че не беше в състояние да се бори. Той я взе в обятията си, премина тъмния коридор и се изкачи по стълбата.