Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (55)

LIV

Джеймс се беше облакътил на прозореца и гледаше няколко дами, които се разхождаха в градината. Той свирна тихо и когато те вдигнаха глави към него, махна им приятелски с ръка. Изненадани, те избухнаха в кикот и го извикаха да слезе при тях, но Джеймс започна сложна пантомима, като клатеше глава, свиваше рамене и сочеше с палец някъде зад гърба си. А после вратата зад него се отвори и той изведнъж стана сериозен, затвори прозореца и се обърна към стаята.

Анна Хайд бе ходила в кабинета на своя девер и се връщаше. Грозните й устни трепереха, тя подсмърчаше и бършеше очите си с кърпичка. Годините, които се бяха изнизали, не бяха я разхубавили. Сега тя беше на тридесет. Коремът й беше издут от шеста бременност, а бе започнала и да дебелее, защото яденето беше единственото й удоволствие. Лицето й бе нашарено с червени пъпки с черни точки на върха. Беше прихванала сифилис от негово височество. И все пак Анна бе запазила известно величие в осанката си. Не я обичаха, но я почитаха и се бояха от нея.

Всички знаеха, че херцогът е под нейно влияние, че тя го учи какво да говори в Коронния съвет и той я слуша. Единствено в любовните си връзки той запазваше някаква независимост, като ги продължаваше въпреки нейните оплаквания. Често водеше жени в една стая в съседство със съпружеската им спалня и напускаше леглото на Анна, за да отиде там. Но повечето време двамата проявяваха разбиране и уважение един към друг.

Анна затвори бавно вратата, Джеймс я изгледа въпросително, докато тя се мъчеше да се съвземе.

— Какво ви каза? — запита херцогът.

— Какво ми каза? — повтори тя, като чупеше ръце. — Така и не разбрах. Изслуша ме много учтиво, не пожела да обещае нищо. О, ваше височество, какво да правя?

Йорк се намръщи и вдигна рамене.

— Не зная!

Очите на Анна веднага блеснаха.

— Не знаете? Само това знаете! Никога не ви е ясно какво трябва да правите, каквото и да стане! Няма да знаете какво да правите и когато станете крал! Бог да ви помага, ако не бъда с вас, за да ви казвам. Слушайте!…

Анна отиде до него, хвана го за жилетката и го разтърси.

— Ще продължавате ли да стоите със скръстени ръце и да гледате как една банда интриганти и лъжци гонят баща ми! Чувате ли ме? Идете при краля! Говорете му! Обяснете му какво са намислили! След като толкова години баща ми е служил на Стюартите вярно и предано, кралят не може да постъпи така! Не бива да го уволнява! Вървете и му го кажете… — Тя го побутна.

— Ще опитам — каза Йорк немного убедено.

Той излезе и потропа на една съседна врата. Гласът на краля извика отвътре да влезе.

— Надявам се, че не ви безпокоя, сир?

Чарлс се обърна усмихнат. Ако се досещаше за какво е дошъл брат му, не се издаде.

— Никак, Джеймс. Влезте! Идвате тъкмо навреме, за да изпратите поздрави на Менет. Какво да й пиша от ваше име?

Намръщен, зает със собствените си мисли, херцогът се поколеба, преди да отговори.

— Какво ли? Пишете й, че се надявам скоро да ни посети.

— Тъкмо това й писах. Тя смята да дойде идната година. А сега какво има, Джеймс? Някаква неприятност?

Джеймс седна и потърка ръце замислен.

— Да, сир.

Кралят го чакаше да продължи.

— Анна се бои, че вие нямате приятелско отношение към канцлера.

Чарлс се усмихна.

— Много се лъже. Ще се отнеса към канцлера толкова приятелски, колкото ми е възможно. Но и вие знаете, Джеймс, че това не е само моя работа. Аз имам парламент, пред който трябва да отговарям за делата си, и сега тоя парламент е много критично настроен.

— Но Ваше Величество няма да пожертва един човек, който му е служил толкова дълго и така добре, само за да задоволи парламента?

Джеймс нямаше твърде добро мнение за института, който управляваше страната, нито за отстъпките, които брат му правеше пред него. „Това ще се промени, когато се възкача аз на престола“ — си казваше той.

— Никой не цени по-добре от мене заслугите на канцлера, но истина е, че той е изхабил вече своите възможности спрямо мене и Англия. Зная, че го осъждат за много неща, за които той не е виновен, но важното е, че в парламента го мразят. Искат да се отърват от него завинаги. Каква полезна работа може да върши човек в неговото положение?

— Може би това негово положение е временно и той би могъл да излезе от него, ако Ваше Величество реши да му помогне.

— Работата е по-сложна, Джеймс. Зная, че той е верен и способен, но е затънал същевременно в едно блато от остарели идеи. Не иска да разбере, че бунтът промени много неща в Англия. Не чувства и — което е по-лошо — не иска да почувства, че сега се прокарват нови пътища. Не, Джеймс, аз се боя, че царството на канцлера е вече свършено!

— Свършено? Трябва ли да се разбира, сир, че вие имате намерение да го уволните?

— Едва ли имам друга възможност. Малцина са приятелите му, които биха могли да му помогнат — той никога не си е дал труд да си купи няколко верни привърженици. Никога не си е служил с подобни способи.

— Добре. Но понеже говорим искрено, сир, защо не казвате истинската причина, поради която сте намислили да го изгоните?

— Казах ви я.

— В двореца се оформя друго мнение. Според слуховете Ваше Величество може всичко да прости на канцлера освен застъпничеството му пред лейди Стюарт за Ричмънд!

Черните очи на Чарлс засвяткаха.

— Слуховете често пъти са доста нахални, а също и вие, Джеймс. Ако смятате, че съм толкова глупав, та да прогонвам заради една жена човек, който може да ми бъде полезен, вие действително имате много лошо мнение за моите умствени способности! Признайте, че аз съм бил толкова добър към вас, колкото не е бивал никой крал със своя брат, и че вие живеете като същински монарх! Но в тоя случай съм твърдо решен. Няма да успеете да промените мнението ми и затова ви моля да не ми говорите повече по тоя въпрос.

Джеймс се поклони учтиво и си отиде. „Човек винаги трябва да се подчинява на краля“ — си казваше той; но все пак придворните можаха да забележат и да разтълкуват студенината, която бе настъпила между двамата братя.

След няколко дни кралят извика Кларендън в Уайтхол, макар че старецът беше болен и не излизаше от къщата си на Пикадили, където Чарлс често събираше съвета, за да му спести придвижването до двореца. Чарлс и Йоркският херцог отидоха в официалното жилище на канцлера и тримата седнаха да говорят.

Тоя разговор тежеше на Чарлс и той щеше да го отложи, ако не го смяташе за много необходим. Защото в страната и особено в парламента цареше безпокойство и той се надяваше да го уталожи, като обещае, че всичко ще се поправи, щом бъде дадена изкупителната жертва. Все пак той го познаваше отдавна и при все че Кларендън често пъти се отнасяше с него като с недисциплиниран ученик, като критикуваше приятелите и любовниците му, Чарлс знаеше, че той беше най-добрият министър, който бе имал, и че такъв няма да има вече. След като си отидеше Кларендън, около него щяха да останат само хитри, враждебни и себични люде, с които щеше да излиза на глава само ако има присъствие на духа. Защото инак трябваше да се откаже от управлението на Англия.

Но нищо не можеше да се направи. Чарлс изгледа Кларендън право в очите.

— Господине, както може би знаете, общото желание е в управлението да се явят нови хора. Много ми е мъчно, че трябва да ви съобщя това, но не мога да се опълча срещу течението. Парламентът иска вие да се оттеглите и смятам, че ще бъде по-мъдро, ако сам избързате.

Преди да отговори, Кларендън помълча доста.

— Ваше Величество говори сериозно?!

— Да, канцлер. Съжалявам, но работите са сложени така. Вярвайте, че не съм взел това решение нито внезапно, нито сам!

Очевидно кралят искаше да каже, че това мнение споделят много англичани.

Но Кларендън се престори, че не е разбрал неговата мисъл.

— Може би Ваше Величество намеква за госпожата?

Така той назоваваше Барбара.

— Не, канцлер, съвсем не — отговори меко Чарлс, без да спори.

— Боя се, че някои недостойни близки на Негово величество упражняват върху него повече влияние, отколкото той може да допусне.

— Дявол да го вземе, господине — отговори Чарлс с известно раздразнение и със светнали очи, — мисля, че не съм дотолкова лишен от ум.

Още веднъж Кларендън влезе в ролята на учител.

— Никой не цени повече от мене вашите естествени способности, сир, и тъкмо затова толкова често съм съжалявал, когато съм виждал Ваше Величество да губи времето си като крал на Англия в обществото на госпожата и нейния…

Чарлс стана.

— Господине, твърде често сте ми говорили на тая тема! Ще ме извините, че отказвам отново да ви изслушам. Ще изпратя секретаря Морис при вас, за да прибере държавния печат! Довиждане, господине!

И Чарлс излезе, без да се обърне.

Кларендън и Йорк го проследиха с поглед и когато вратата се затвори, очите им се срещнаха. Дълго и двамата мълчаха. Най-после Кларендън наведе глава, прекоси стаята и излезе в обляната със слънце градина. Край вратата седнали на тревата или облегнати на стените чакаха двадесетина души — мъже и жени. Пръснала се бе вест, че кралят е при канцлера, и се бяха събрали да го видят на излизане. Кларендън ги изгледа присвил очи и понеже всички го гледаха и се усмихваха, мина, без да спре. Зад себе си чу шепот.

Стигнал бе почти до края на градината, когато един весел женски глас му извика:

— Сбогом, канцлер!

Беше лейди Каслмейн от своя балкон, заобиколена с клетки, в които имаше шарени птички. От едната й страна беше лорд Арлингтън, от другата — Баб Мей. Макар че беше по обед, тя току-що бе изскочила от леглото, когато, бе научила за посещението и завързваше колана на пеньоара си, като се хилеше над него с разпусната червена коса.

— Сбогом, канцлер! — повтори тя. — Боя се, че няма да се видим повече.

Събраните в градината млади хора започнаха да се смеят. За миг очите на Кларендън срещнаха тези на лейди Каслмейн и това се случваше за първи път. Бавно изпъна рамене. Изглеждаше уморен, състарен, със следи от скръб и разочарование по лицето, което в тая минута изразяваше едновременно презрение и съжаление.

— Госпожо — каза Кларендън с нисък, спокоен и същевременно ясен глас, — щом човек живее, неминуемо остарява.

После продължи нататък и изчезна следван от погледа на Барбара, която бе неприятно изненадана.

Младежите отдолу я поздравяваха, но тя не ги чуваше. Внезапно се врътна, избяга в стаята си и тръшна вратата. Грабна едно огледало, хукна към светлината и се взря в него, като попипваше с пръсти бузите си, устата, гърдите. „Не е вярно! — мислеше си отчаяно. — По дяволите този стар негодник, разбира се, че не е вярно! Аз никога няма да остарея, няма да се променя! Ами че аз съм само на двадесет и седем години и това означава, че съм млада, жената е в най-хубавата си възраст на двадесет и седем!“

Но тя си спомняше как сякаш вчера двадесет и седем години й изглеждаха едва ли не старост, как беше се бояла от мисълта за това, как я беше избягвала. „О, проклет да бъде! Защо го каза?“ Почувства се отвратена, изпълнена с омраза. Някак си след всичките тези години на взаимна ненавист той бе казал последната дума. Но после я озари бунтарска решителност. Отвън мъжете чакаха възбудени, радостни — какво значение имаше този глупав, завистлив старец? Беше си отишъл и тя нямаше да го види повече. Тя хвърли огледалото и отиде до вратата, отвори я със замах и излезе навън усмихната.

 

 

Страх и безпокойство владееха в двореца. Хората се бояха един от друг. Дори ония, които се смятаха близки, едва-едва си говореха, минаваха през салоните, сякаш нямаха нито приятели, нито неприятели. Шепнеше се от ухо на ухо, носеха се слухове, подобни на морски ветрец, който се докосва до човека и изчезва. Никой не се чувстваше в безопасност. Канцлерът си бе отишъл, но враговете му не бяха задоволени така, както очакваха. Чий ред беше сега?

Мнозина твърдяха, че втората жертва ще бъде лейди Каслмейн. Барбара чу, че се говори за това, но сви безгрижно рамене и не се разтревожи никак. Ако настъпеше такъв ден, чувстваше се в състояние да го изнудва, както бе правила и в миналото. Тя си живееше удобно в двореца и не очакваше да я изгонят.

Но една сутрин, когато се намираше в леглото с господин Джърмин, нейната прислужница Уилсън нахлу разтревожена в стаята.

— Ваше благородие, о, ваше благородие! Идва!

Барбара седна в леглото, като отхвърли назад косите си, докато Джърмин подаваше глава над завивките и питаше:

— За кой дявол приказвате? Аз мислех, че…

— Кралят, идва кралят! Сега минава през салона и след минутка ще бъде тук!

— Господи, Уилсън! Задръж го за малко! Джърмин, за бога, не гледайте като глупак, ами станете!

Хенри Джърмин стана от леглото трудно, прибра дрехите и перуката си и избяга. Барбара легна пак и се зави през глава. Тя чуваше испанските кучета на краля, които тичаха в съседната стая, и приглушения глас на Чарлс, който говореше с Уилсън (носеше се слух, че той неотдавна се е сближил с хубавата прислужница, макар да не бе успяла още да ги накара да си признаят). Барбара отвори едно око и забеляза с ужас, че Джърмин е забравил едната си обувка. Прибра я бързо и я мушна в леглото. След това спусна завесите на балдахина и се престори на заспала.

Чу как се отвори вратата на стаята. Кучетата се промъкнаха веднага под завесите, скочиха на леглото и почнаха да лижат лицето й. Барбара прошепна някакво проклятие и подаде ръка, за да ги отблъсне, тъкмо когато Чарлс дърпаше завесите с усмивка, защото никак не изглеждаше заблуден от сънливия поглед, с който го посрещаше Барбара. Той изпъди кучетата.

— Добър ден, госпожо!

— О, добър ден, сир!

Тя се изправи в леглото, като с една ръка подреждаше косите си, а с другата придърпваше свенливо завивката над голите си гърди.

— Колко е часът? Късно ли е?

— Почти обяд.

Чарлс се наведе и дръпна дългата синя панделка от обувката на Джърмин, извади я и я вдигна във въздуха, като гледаше въпросително, сякаш не знаеше какво е това. Барбара го наблюдаваше неспокойно. След това Чарлс започна да върти висящата обувка и да я разглежда от всички страни.

— Така значи! — каза той най-после. — Този ли е най-новият начин, по който високопоставените дами прекарват времето си — като заменят благородника с неговата обувка? Какво е вашето мнение по тоя въпрос, госпожо?

— Моето мнение е, че някой ме е шпионирал и ви е изпратил тук, за да ме изненадате. Е, добре, аз съм сама, както виждате. Моля ви, претърсете зад параваните и завесите, за да сме на чисто.

Чарлс се усмихна и хвърли обувката на кучетата, които яростно я захапаха. После седна на леглото и загледа Барбара право в лицето.

— Позволете ми да ви дам един съвет, Барбара, като ваш стар приятел. Мисля, че бихте останали по-доволна, ако общувате с Джейкъб Хол вместо с господин Джърмин. (Джейкъб Хол беше хубав мускулест акробат, който устройваше игри по панаирите и понякога в двореца.)

— О, не се съмнявам, че Джейкъб Хол е съвършен благородник, както Мол Дейвис е отлична лейди — отвърна живо на удара с удар Барбара. Мол Дейвис, актриса в театъра на херцог Йорк, беше най-новата метреса на краля.

— Точно така — отговори Чарлс.

Те пак се гледаха известно време в очите.

— Госпожо — рече най-после кралят, — смятам, че е настъпило крайно време за обяснение между нас.

Барбара трепна. Значи, всичко това не беше празна приказка!… Тя бързо промени държането си и се превърна цяла в почит, учтивост и кокетност.

— Разбира се, Ваше Величество! За какво обяснение става въпрос?

Нейните големи лилави очи го гледаха с истинска невинност.

— Смятам, че е безполезно да се преструваме повече. Когато жена и мъж, дори свързани със законен брак, престанат да се обичат, те търсят развлечения другаде. За голямо щастие с нас не е така.

Той никога не се бе изразявал така грубо. Бе й говорил остро само при силен гняв, но тя знаеше, че това остава без последица. И сега не й се вярваше, че той има предвид нещо лошо.

— Искате да кажете, господарю, че вече не ме обичате? — запита кротко тя.

Чарлс се усмихна.

— Защо жените все задават тоя въпрос дори когато знаят отговора?

Барбара го изгледа втренчено със свито сърце. Той се държеше като отегчен човек, който е съвсем наясно със себе си. Възможно ли беше това? Наистина ли толкова му е омръзнала? Бе получавала предупреждения от четири години, но не им бе обръщала внимание, отказваше да повярва, че той може да я разлюби както другите жени.

— Какви са вашите намерения? — запита тя съвсем тихо.

— Тъкмо затова съм дошъл да поговоря с вас! Понеже не се обичаме вече…

— Но, Ваше Величество — възрази живо тя, — аз ви обичам! Вие сте, който…

Чарлс я погледна открито отвратен.

— Барбара, за бога, спестете ми това! Мислите ли, че някога съм си въобразявал, че сте ме обичали? Никога! Когато се срещнахме, бях преминал вече възрастта на илюзиите. А ако аз съм ви обичал някога — смятам, че така беше, — не значи, че ви обичам и сега. Затова, струва ми се, време е да уредим новите си отношения.

— Новите си отношения?… Имате намерение да ме изгоните?

Чарлс се изсмя неприятно.

— То би било както да хвърлиш заека на кучетата, нали? Те биха го разкъсали веднага.

И пак я изгледа някак весело и презрително.

— Не, мила. Ще се отнеса честно към вас. Ние ще успеем да се разберем…

— О! — въздъхна Барбара видимо облекчена.

Сега вече въпросът се поставяше другояче. Той желаеше да действа „внимателно“ и да стигне до уреждане. Тя веднага схвана как би могла да използва положението.

— Единственото ми желание винаги е било Ваше Величество да бъде доволен от мен. Но, надявам се, ще ми дадете един-два дни да размисля. Трябва да помисля за децата си. Каквото и да стане с мен, искам те да не бъдат лишени от нищо…

— Ще се погрижим и за тях. По това няма спор. Помислете за вашите условия. Ще дойда в четвъртък по същото време, за да разгледаме въпроса.

Чарлс стана, поклони се строго, щракна с пръсти, за да извика кучетата и излезе, без да се обърне. Барбара остана в долния край на леглото, замислена, зачудена, изплашена и разтревожена.

А после до ушите й долетя кроткият му говор и възбуденият кикот на Уилсън. Внезапно тя скочи на крака и завика:

— Уилсън! Уилсън! Ела тук! Трябваш ми.

Следващия четвъртък тя го посрещна на вратата изящно облечена и нагласена, Чарлс очакваше да я намери потънала в сълзи, изпаднала в ярост, а Барбара беше любезна и очарователна, възприела някогашните си обноски, които бе позабравила през последните две-три години. Отпрати прислужниците си и двамата седнаха един срещу друг, като не преставаха да се гледат. Барбара разбра, че кралят не е променил намерението си, както се надяваше.

Подаде му един лист, върху който бяха написани грижливо, с черно мастило, нейните искания. Докато той четеше, тя барабанеше с пръсти по облегалото на креслото. Чарлс погледна бързо списъка, намръщи се и подсвирна. После, без да я погледне, започна да изрежда на висок глас:

— Двадесет и пет хиляди, за да платите дълговете си, десет хиляди — годишна пенсия. Едно херцогство за вас и графства за момчетата…

Той я стрелна с ироничен и недоволен поглед.

— Дявол да го вземе, Барбара! Вие ме смятате за по-богат и от цар Мидас! А аз съм бедният Чарлс Стюарт, чиято страна понесе най-страшната епидемия, най-големия пожар в историята и поради войната е затънала в дългове до гуша. Що за сметка е това, когато много добре знаете, че аз нямам средства да изпълня тези ваши условия?

Хвърли листа настрана.

Засмяна, Барбара сви рамене.

— Откъде бих могла да зная всичко това, сир? В миналото ми давахте много повече, а сега искате да се отървете от мене, макар че самата аз нямам никаква вина. Но, боже мой! Само за да отстрани неправдата, Ваше Величество трябва да ми даде толкова. Необходими са много пари, за да може човек да се бори с враждебния свят. Вие знаете това по-добре от всички. По-добре да умра, отколкото да преживявам с по-малко от това, след като ме изпъдите. В такъв случай човек няма за какво да живее!

— Нямам намерение да ви тласна в немотия. Но вие знаете много добре, че не ми е възможно да посрещна подобни задължения!

— Но от друга страна майката на пет от вашите деца не бива да бъде сведена до положението на просякиня само защото сте й се наситили! Как бихте се чувствали, сир, ако хората узнаят, че сте ме изпъдили с една мизерна рента?

— Знаете ли, че във Франция има много добре уредени манастири, където една жена от вашата вяра би могла да живее приятно с по-малко от петстотин лири на година?

Барбара го изгледа и започна да се смее.

— Бога ми, действително сте смешен понякога! Хайде, господарю, можете ли да си представите как ще изглежда Барбара в манастир?

— Не съвсем ясно — каза той, като се усмихна, без да ще. — Все пак не мога да ви дам толкова пари.

— Добре тогава, може би ще търсим друго разрешение на въпроса?

— Как бихте го разрешили другояче?

— Защо да не остана тук? Може би вие не ме обичате вече, но нима ще ви преча с нещо, ако продължа да живея в двореца? Няма да ви досаждам, ще си гледам своя живот и вие — вашия. След всичко би ли било справедливо да ме направите нещастна само защото сте престанали да ме обичате?

Чарлс не си правеше никакви илюзии за нейната искреност и все пак започна да мисли, че това ще бъде може би единственото добро разрешение. Никаква ненадейна раздяла, никакви мъчителни сцени, бавно и удобно отдалечаване. Да, така е може би по-добре. Във всеки случай това разрешение нямаше да предизвика неотложни безпокойства и разходи.

Чарлс стана.

— Добре, госпожо. Не ме мъчете повече и всичко ще върви като по вода. Живейте както ви се хареса, но колкото е възможно по-спокойно! И още нещо: ако вие не говорите за това, нищо няма да се разчуе, защото аз няма да кажа нито дума.

— О, благодаря ви, господарю! Вие сте много добър!

Барбара се приближи до него и го изгледа с милващ поглед. Тя продължаваше да вярва, че една целувка и един час, прекарани насаме с него, биха могли да променят всичко, да прогонят сръдните и недоверието, които последваха първоначалната страст. Чарлс я изгледа втренчено, едва се усмихна, махна с ръка, отдалечи се и си отиде. Барбара го проследи и остана неподвижна, вцепенена, сякаш, я бе ударил някой право в лицето!