Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (31)

XXX

Сватбата на Джемима бе цяло събитие за обществото.

Семействата Дейнджърфийлд и Катъл имаха приятели и роднини почти във всяко семейство в Сити. Подаръците се сипеха от седмици, изпълвайки голямата стая, предназначена за целта. Младоженката, стъпвайки по златен килим, се отправи към импровизирания в салона на южното крило олтар; лелите и братовчедките подсмърчаха, стените трепереха от свиренето на трите големи органа. На хубавите си бакърени коси, разпилени по раменете й — символ на девственост, — Джемима носеше венец от мирти, маслинови клончета и розмарин. Тя изглеждаше сериозна и очите й бяха сухи — лош знак, защото казваха, че не е хубаво, ако младоженката не плаче. Имаше загрижен вид и като че ли не съзнаваше какво прави и говори. Когато церемонията свърши, тя прие целувките на щастливия си съпруг и на роднините и приятелите със същото разсеяно безразличие.

Според обичая младата двойка откри бала и се оттегли след първия танц в сватбената стая на горния етаж. Започна събличането и Джемима се разплака, което зарадва всички. Когато младите бяха настанени един до друг в голямото легло, Джемима заприлича на животно, хванато в клетка. Присъстващите в стаята започнаха да си подават с церемониална сериозност стомната с „посето“^[1].

Всичко ставаше без съмнителни смехове, груби шеги или буйни песни, както това се случваше при много други сватби. Атмосферата беше пропита с някаква спокойна и благосклонна тържественост. Роднините и приятелите излязоха, като оставиха Джемима насаме със съпруга й, и Амбър въздъхна с облекчение. „Свърши се най-после! — си каза тя. — Спасена съм!“

Но щом дойде сигурността, обхвана я отегчение, прилично на тия тъжни мъгли, които се вият над реките. Тя имаше вече твърде много рокли и скъпоценности, за да могат те да представляват интерес за нея, още повече че презираше мнението на тия, които ги виждаха. Така всичкото й внимание се насочи към нейната бременност. Безпокоеше се за цвета на кожата си, за кръговете под очите си, плачеше, като гледаше обезобразената си фигура, казваше, че е станала отвратителна и че щяла да остане такава. За да се развлече, прекарваше по-голямата част от времето си в мисли за необикновени неща за ядене — беше зима — и тъй като всички мислеха, че ако желанията на една бременна жена не са удовлетворени, детето може да пострада, Самуел и цялата къща всеки миг бяха готови да й доставят каквото поиска. Но когато лакомството пристигаше, желанието й се изпаряваше.

Амбър спеше по десет-единадесет часа на ден — вече не ставаше в часа заедно със Самуел, а дремеше поне до десет сутринта. Но дори и тогава, след като се събудеше, оставаше още половин час в леглото недоволна от това, че трябва да става. Обличаше се по обяд. Ако съпругът й оставаше вкъщи след обяда, оставаше и тя. Ако ли не — посещаваше многобройните роднини на Дейнджърфийлдови и още по-многобройните им приятели, които говореха само за бебета и слуги.

— Кога го очаквате, госпожо Дейнджърфийлд? — питаха я те непрекъснато, където и да отидеше. И тогава се подхващаше разговор за братовчедката Джанет, която се мъчила ужасно цели петдесет и четири часа, или пък за леля Рут, която два пъти един след друг родила по три близнаци. През всичкото това време те дъвчеха сиропирани сладкиши, дебели парчета пасти, крем или сметана — закръглени, добродушни, щастливи и доволни жени, които Амбър считаше за най-смешните същества на света.

Така седмиците бързо отминаваха.

„Боже господи! — мислеше отчаяно тя. — През март ще навърша двадесет и една! Когато получа най-сетне тези проклети пари, сигурно ще бъда съвсем стара, за да мога да им се радвам.“

Коледа донесе приятно разнообразие. Повече от всякога къщата се напълни с дечурлига. Дебора, която живееше на село, дойде за празниците с мъжа си и шестте си деца. Алис и Анна, макар да живееха в Лондон, последваха семейната традиция и се присъединиха към тях. Уилям се завърна от чужбина, а Джордж — от Оксфорд. Единствена Джемима предпочете да остане у съпруга си, но тя ги посещаваше всеки ден с Джоузеф, който се възхищаваше от хубавата си жена и беше така горд от бъдещото си бащинство, че занимаваше с него всички, които искаха да го слушат. А Джемима изглеждаше ако не влюбена в него, поне доволна от неговото обожание. Такова доволство тя не беше проявявала досега. Бременността я успокояваше. Бунтът й против навиците и морала на нейната класа беше изчезнал, тя започваше да приема фактите и да живее с действителността.

Всички стаи бяха украсени с лаври, кипариси и чемшир с червени пъпчици, изпълвайки къщата със зимни благоухания. В салона постоянно стоеше сребърна кана с топло вино и подправки и украсена с бръшлян и панделки. Яденетата се готвеха според старите славни традиции: пудинги, пате от месо, печено прасенце, глава от глиган с позлатени зъби, тлъсти патици и угоени петли, фазани със златисто хрупкаво месо. Всеки обяд беше празник; останките се раздаваха на бедните, които стояха при задните врати с кошници в ръце, защото великодушието на семейство Дейнджърфийлд беше добре познато.

И в най-строгите семейства през коледната седмица комарът бе позволен и от сутрин до вечер картите минаваха от ръка в ръка, заровете се търкаляха, монетите звънтяха весело. Децата играеха на криеница, на сляпа баба и на чудотворен риболов, викаха и се смееха, гонеха се от стая в стая, от избата до тавана. В продължение на две седмици потокът от гости не преставаше да влиза и излиза от къщата.

Амбър подари на Самуел един свой портрет в рамка с формата на сърце, инкрустирана с рубини и диаманти. Тя направи също много скъпи подаръци на всички други членове на семейството и великодушието й към слугите ги убеди, че Амбър е най-добрият човек на света. От своя страна тя получи толкова много неща, колкото даде, не че семейството я обичаше, а за да се запази приличието пред бащата и чуждите хора. Амбър знаеше това, но никак не се безпокоеше, защото нищо не можеше да разклати нейното положение сега, когато Самуел беше убеден, че тя носеше в утробата си тяхното дете. Той й подари една малка каляска, цялата позлатена, обвита отвътре с червено кадифе, със златни краища и впрегната с шест красиви черни коня. Но не й позволиха да се вози в нея, Самуел се страхуваше за нейното здраве и за това на детето и тя трябваше да излиза само в носилка.

В навечерието на Богоявление развлеченията спряха. Вечерта късно Самуел получи силен пристъп, първия от месец юли насам.

Доктор дьо Форест, когото повикаха веднага, говори с Амбър насаме. Той я запита дали Самуел беше изпълнявал съветите му и тя неохотно призна, че от известно време той не ги е спазвал. Но тя се оправда, като твърдеше, че е била правила всичко възможно, за да го отклони. Той не бил искал да я слуша, като казвал, че било смешно да се считат хората на шестдесет години неспособни за любов и че се бил чувствал по-здрав и силен от всякога.

— Наистина, не зная какво да правя, докторе — завърши тя, като прехвърли така отговорността върху него.

— Тогава, госпожо — каза той сериозно, — съмнявам се дали съпругът ви ще изкара годината.

Амбър се обърна уморено и напусна стаята. За да стане богата, Самуел трябваше да умре и все пак тя не би желала, дори и косвено, да причини края му. Колкото и да беше повърхностна, тя обичаше искрено тоя стар човек, когото беше оплела в мрежите си — тъй добър, тъй великодушен, тъй почтен.

В преддверието на спалнята Амбър срещна Летис и Сам. Сгушена в прегръдките на брат си, Летис тъжно нареждаше:

— О, Сам, да беше се случило някоя друга вечер, а не тази! Дванадесетата нощ означава, че той ще умре преди края на годината! Ще видите.

Дванадесетата нощ беше нощта на пророчеството. Сам я потупа успокоително по рамото и каза тихо:

— Не бива да мислите така, Летис. Това е само глупаво суеверие. Не помните ли как миналата година леля Елън получи пристъп на дванадесетия ден, а цяла година след това беше весела и засмяна като младо момиче?!

Той зърна Амбър, застанала на прага, но Летис не я виждаше.

— О, но с татко е по-различно! Тази ужасна жена! Тя го убива!

Сам се опита да накара сестра си да замълчи, защото Амбър влезе в стаята. Летис се извърна, изгледа я втренчено за миг, сякаш се чудеше дали да се извини, или да продължи, и после изведнъж извика:

— Да, за вас става дума! Вие сте виновна! Откакто дойдохте, здравето му се влоши!

— Тихо, Летис! — шепнеше Сам.

— Не, няма да мълча! Той ми е баща и аз го обичам, а ще трябва да го видим как умира преждевременно, тъй като това безсрамно същество го накара да мисли, че е отново на двадесет и пет години!

Тя изгледа Амбър с омраза и презрение.

Съобщението на Самуел, че жена му е бременна, беше тежък удар за Летис — последното доказателство за това, че баща й бе изменил на покойната им майка.

— Що за жена сте вие? Нима нямате сърце? Да вкарате в гроба набързо един старец само за да наследите парите му.

— Летис… — умоляваше я Сам.

Амбър сдържа езика си поради собственото си чувство за вина. Нямаше желание да се кара с дъщерята на Самуел, когато той може би умираше в съседната стая.

— Не е вярно, Летис — рече тя с неочаквана кротост. — Зная, че разликата във възрастта ни е голяма, но аз се опитах да го направя щастлив и мисля, че успях. Той беше болен и преди моето идване. Вие знаете това.

Избягвайки погледа й, Летис нетърпеливо махна с ръка. Тя никога нямаше да хареса тази жена. Не би й се доверила за нищо на света. Но все пак поне заради баща си й засвидетелстваше уважение пред хората.

— Извинете, разприказвах се много. Толкова съм разтревожена, че не зная какво върша.

Амбър тръгна към спалнята и минавайки покрай Летис, стисна бързо ръката й.

— Аз също, Летис — каза тя.

Дъщерята й хвърли поглед, изпълнен с хиляди подозрения. Летис си оставаше Летис — и най-дребните жестове на тази жена винаги щяха да й се струват фалшиви.

Самуел отказа да направи ежегодните си бани в Търнбридж през януари, защото поради напредналата си бременност жена му не можеше да го придружи. Но той си почиваше много. Оставаше вкъщи все по-дълго и синовете му сами се нагърбиха с работата. Амбър му четеше на висок глас, пееше, свиреше на китара и с веселост и обич се опитваше да успокои угризенията на своята съвест.

Според установената практика финансистите уреждаха сметките си в края на всяка година. Поради пристъпа си Самуел отложи това задължение за началото на февруари и то му отне няколко дни. Богатството му се състоеше от злато, стоки в една източна индийска компания, на която той беше един от директорите, наеми, ипотеки, акции в каперската флота и други подобни, товари от Лисабон и Венеция, скъпоценности, златни кюлчета и пари в брой.

— Защо не оставите тая грижа на Сам и Боб? — попита един ден Амбър, седнала на пода и увлечена в някаква игра с Тенси.

Самуел беше на бюрото си, облечен в халат от индийски кашмир, подарък от Брус. Над главата му беше окачен голям полилей, който осветяваше стаята, защото, макар и по обяд, беше тъмно.

— Искам сам да се уверя, че сметките са в ред, за да зная в случай, че стане нещо…

— Не трябва да говорите така, Самуел.

Амбър стана, потупа приятелски Тенси и отиде при него.

— Вие сте в цветущо здраве.

Тя докосна с устни челото му и продължи с ръка, обвита около врата му.

— О, какви са тия йероглифи? Не бих могла да ги разчета и за всичкото злато на света. Главата ми се завърта само като погледна една цифра!

Действително тя знаеше само да разчита числата.

— Вземам всички мерки, за да нямате никакви грижи. Ако детето е момче, оставям му десет хиляди лири, за да може само да започне търговия. Така ще е по-добре, отколкото да се присъедини към братята си. Ако е момиче, давам му пет хиляди лири зестра. А вие как искате частта си? В пари или в недвижими имоти?

— О, Самуел, не зная нищо. Да не мислим за това.

Той й се усмихна нежно.

— Глупости, мила. Трябва да мислим, разбира се. На каквато и възраст да е, един мъж с пари е задължен да си приготви завещанието. Кажете ми какво предпочитате?

— Тогава мисля, че е по-добре за мен да имам злато. Така не ще бъда изложена на рискове.

— Нямам такава сума на разположение, но след няколко седмици всичко ще бъде в ред. Ще депозирам сумата у Шедрак Нюболд.

Той умря спокойно една априлска вечер, когато току-що се бе качил в стаята си да си почине след изморителния ден.

Изложиха тялото на Самуел Дейнджърфийлд на голямото легло, цялото в черно. Раздадоха милостиня по три „фартинга“ на бедните заедно с бисквити и бира. Младата вдовица, която поради предстоящото майчинство беше предмет на особено съчувствие, приемаше гостите в собствената си стая. Тя беше бледа, облечена в строг черен тоалет, с траурен воал, който се влачеше до земята. Всички столове, маси, огледала, картини в апартамента й бяха обвити в черно. Прозорците бяха затворени и само няколко свещи горяха. Смъртта се беше настанила в къщата.

На поканените поднесоха студено месо, бисквити и вино и най-после траурното шествие потегли. Нощта беше мрачна, студена, ветровита, около факлите пушекът образуваше черни знамена. Шествието се изнизваше много бавно и тържествено. Начело вървеше човек, който дрънкаше със звънец. След него идеше катафалката, впрегната в шест черни коня, с черни пера на главите. Хора в траур на черни коне яздеха от двете страни. После следваше редица от тридесет затворени коли, в които бяха близките роднини. След тях вървяха пеш в официално облекло членовете на всички корпорации, в които беше участвал покойният, после останалите поканени в криволичеща процесия, дълга повече от две мили.

Амбър не можа да спи тая нощ в своята обвита изцяло в черно спалня и настоя Нан да остане при нея и в стаята да има поне един запален свещник близо до леглото. Тя не се чувстваше толкова щастлива, че е богата жена, колкото си бе представяла преди, а и смъртта на Самуел не й причини толкова мъка, колкото предполагаше. Тя беше чисто и просто безразлична и желаеше само едно: да почнат болките и да се роди детето, за да се освободи най-сетне от тоя товар, който ставаше всеки ден все по-непоносим.