Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (25)

XXIV

Амбър реши да отиде на минералния извор в Търнбридж с надеждата, че лечението ще й се отрази добре. На другата сутрин тя замина с кола заедно с Нан, Тенси, Темпист и Джеремая. Поради дъжда каретата се движеше бавно и въпреки това на няколко пъти едва не се обърна.

Амбър седеше потънала в мрачно мълчание, със затворени очи, стиснати зъби и без дори да чува бъбренето на Нан и Тенси. Беше взела противното лекарство на госпожа Фаг и страдаше от ужасни спазми, по-лоши и от родилни мъки. Искаше й се земята да се отвори и да ги погълне, небесният гръм да ги превърне в прах или просто да умре, за да се избави най-сетне от страданието си. Казваше си, че ако някога някой мъж се осмели отново да й направи неприлично предложение, то тя ще го изрита като най-обикновен лакей.

Привечер спряха в една странноприемница и продължиха рано на другата сутрин. Лекарството бе оказало своето въздействие, но Амбър се чувстваше още по-зле и от предишния ден; при всички завои на колата й се искаше да закрещи с всичка сила. Не забеляза дори когато неочаквано спряха. Нан избърса запотеното стъкло, допря лице до него и погледна навън.

— За бога, мадам! Дано не сме попаднали в ръцете на разбойници!

Всеки път, когато Джеремая и Темпист спираха, за да измъкнат затъналите в калта колела, тя изпитваше все същия ужас.

Амбър свъси вежди, без да отваря очи.

— Боже мой, Нан! Ти очакваш да видиш разбойник зад всяко дърво край пътя. Казах ти, че те не излизат в такова време.

В същия миг Джеремая отвори вратичката.

— Един господин е бил нападнат от разбойници. Взели са му конете.

Нан извика и се обърна към господарката си, като я изгледа укорително. Амбър се намуси.

— Е, добре! Попитайте го дали иска да се качи при нас. Но му кажете, че отиваме само до извора.

Мъжът, който дойде с Джеремая, беше на около шестдесет години, но лицето му беше ведро, гладко и свежо. Косата му — бяла и отрязана по-късо отколкото на джентълмен, беше естествено къдрава. Човекът бе хубав, висок, изправен и с широки рамене. Облеклото му беше старомодно, но добре изработено от фин черен плат, без украшения, панделки или златни копчета.

Той се поклони учтиво, ала маниерите му нямаха нищо общо с тези на някой дребен благородник. Истински жител на Сити, може би парламентарист, който мислеше всичко най-лошо за Чарлс Стюарт и за цялата му разпусната и отрупана с панделки банда. Вероятно беше богат търговец, бижутер или златар.

— Добър ден, госпожо! Много любезно от ваша страна, че ми предлагате гостоприемство в колата си. Сигурна ли сте, че няма да ви безпокоя?

— Но, разбира се, господине! Щастлива съм, че мога да ви направя тази услуга. Моля, влезте, преди дъждът да ви е намокрил съвсем.

Той се вмъкна вътре, а Нан и Тенси се дръпнаха да му сторят място. Каретата тръгна отново.

— Името ми е Самуел Дейнджърфийлд, госпожо.

— А моето е госпожа Сейнт-Клер.

Изглежда, името не му говореше нищо; още веднъж Амбър благослови анонимността.

— Моят кочияш каза ли ви, че отиваме само до Търнбридж? Там сигурно ще намерите други коне и друга кола.

— Благодаря за загрижеността ви, госпожо, но по една случайност и аз отивам в Търнбридж.

След това те почти престанаха да говорят и Нан обясни мълчаливостта на своята господарка, като каза, че тя страда от ужасна треска. Господин Дейнджърфийлд й изрази съчувствието си, заяви, че самият той е страдал от такава треска, и препоръча едно добро пускане на кръв като отлично лекарство. След по-малко от три часа те пристигнаха в селото. Търнбридж беше елегантен минерален курорт и миналото лято Нейно величество бе прекарала известно време тук, придружена от целия двор.

Сега обаче в средата на януари мястото изглеждаше мрачно и запустяло — едно невзрачно селце. Нямаше жива душа, а брястовете от двете страни на главната улица стърчаха обрулени и самотии. Само пушекът, виещ се от комините, издаваше, че има живот.

Амбър и Самуел Дейнджърфийлд се разделиха в странноприемницата, където той се настани, и тя веднага забрави за него. Амбър нае очарователна малка вила от три стаи, прекрасно мебелирана със стар полиран дъб, украсена със завеси от плюш и притежаваща цяла батарея от лъскави бакърени и калени съдове. Първите четири дни тя не стана от леглото, спеше и си почиваше. След това енергията и жизнеността й взеха връх и тя започна да се безпокои отново за бъдещето.

— Е, добре, не мога и да помисля да се върна в Лондон! — каза тя на Нан с начумерено лице, настанена в леглото и подпряна на възглавници, докато скубеше веждите си с малка сребърна щипка.

— Не виждам защо, мадам!

— Нищо не разбираш! Мислиш ли, че бих искала да стъпя пак в този проклет театър и всичките онези контета да ми се смеят в лицето? Не, не искам!

— О, в края на краищата, мадам, струва ми се, че може да се върнете в Лондон, без да отидете пак в театъра. Слаб е онзи, чийто лък има само една стрела.

Нан ценеше афоризмите.

— Питам се къде бих могла да отида — прошепна Амбър.

Нан пое дълбоко дъх, преди да каже онова, което беше намислила, но не вдигна поглед от бродерията си.

— Мисля, мадам, че ако наемете жилище в Сити и се представите за богата вдовица, скоро ще си намерите съпруг. Възможно е да не държите на това, но бедняците нямат избор.

Амбър я погледна гневно. После захвърли рязко щипката за вежди, бутна настрана огледалото и се отпусна на възглавниците със скръстени ръце. Известно време двете жени останаха безмълвни. Нан дори не смееше да погледне разгневената си господарка. Най-сетне Амбър се успокои и въздъхна.

— Питам се — започна тя — дали този господин… как се наричаше той… е достатъчно богат, за да си струва трудът да се заловя с него?

Два дни по-рано господин Дейнджърфийлд беше изпратил да попитат как е; тя бе отговорила не твърде учтиво и след това не бе помислила вече за него.

— Възможно е, мадам. Той има добър прислужник; бих могла да се опитам да му заговоря.

Няколко часа по-късно Нан се върна със зачервени страни и много възбудена не само, както подозираше Амбър, по причина на новините, които носеше.

— Е? — запита Амбър, която се беше изтегнала на леглото с ръце, кръстосани под главата.

Откакто Нан беше излязла, тя тъжно бе размисляла върху миналите си грешки и върху заблужденията си относно мъжете, които смяташе отговорни за тях.

— Какво откри?

Нан влезе в стаята, носейки със себе си вълна от чист въздух и подновена енергия.

— Узнах всичко! — заяви тя тържествуващо, докато развързваше панделките на капюшона си и го хвърляше на стола. Все още с наметката си, Нан се спусна към леглото и приседна до Амбър, която все още не откликваше на ентусиазма й.

— Открих, че господин Дейнджърфийлд е един от най-богатите хора в Англия!

— Един от най-богатите хора в Англия! — повтори бавно Амбър, все още невярваща.

— Да. Той притежава истинско състояние. О, не зная точно какво! Двеста хиляди лири или нещо подобно. Джон казва, че всички го знаели. Той е търговец и…

— Двеста хиляди… Женен ли е? — попита Амбър, чийто интерес започна да се събужда.

— Не, бил е, но жена му починала, мисля, преди шест години. Така ми каза Джон. Но той има четиринадесет деца; има и умрели, не знам колко. Идвал всяка година тук да пие минерална вода заради здравето си. Имал някакъв пристъп. Той тъкмо се кани да слезе до извора. И Големия Джон отива с него!

Изведнъж Амбър отхвърли завивките и скочи от леглото.

— И аз мисля да отида да изпия чаша вода. Извади роклята ми от зелено кадифе, бродирана със сърма, и зеленото ми палто. Много ли е кално? Да си сложа ли галоши?

— Мисля, че да, мадам. — Нан се суетеше, търсеше ризи и фусти в непознатите чекмеджета, ровеше в отворените куфари, за да извади панделките и жартиерите, и не преставаше да бъбри:

— Помислете си само, мадам! Какво щастие! Сигурно сте родена с риза!

И двете бяха в по-добро настроение и по-весели, отколкото седмици наред. Дъждът бе спрял, ала нощта беше мразовита и тънка ледена корица покриваше разкаляните улици. На фона на сиво-синьото небе бледото слънце се прокрадваше зад бели пухести облаци, твърде рехави, за да предвещават дъжд. Селските момичета със сламени шапки и къси поли, понесли големи кошници, изведнъж плъзнаха по улиците, като високо хвалеха стоката си от пилета, прясно масло, мляко и зеленчуци.

Когато Амбър, следвана от Нан и Тенси, се отправи към извора, двама младежи с украсени с панделки костюми, с шапки с пера, с накъдрени перуки и изкусно изработени шпаги се поклониха тържествено и помолиха за благоволението да й се представят сами. Такъв беше обичаят по тези места.

Те казаха, че се наричат Франк Кифлин и Уил Уигълсуорт и идват от Лондон, за да избягат от някаква дама, която искала да се омъжи за Уил. Амбър никога не ги беше виждала в театъра и подуши веднага двойка нехранимайковци, които искаха да минат за важни личности или най-многото те бяха най-млади синове в семействата си и водеха живот, който не отговаря на средствата им.

За голямо неудоволствие на Амбър те наостриха уши, щом тя им каза името си.

— Госпожа Сейнт-Клер? — повтори Уигълсуорт, грозен момък с развалени зъби и следи от шарка по лицето. — Това име ми е познато. Какво ще кажеш, Франк? Не сме ли срещали вече някъде госпожа Сейнт-Клер?

— О, без съмнение! Сигурен съм, че съм ви виждал вече, госпожо! Но питам се къде? Не сте ли били случайно в Бенстед Даунс миналата година?

„О, нещастие! — помисли си Амбър. — Ако тези идиоти открият коя съм и господин Дейнджърфийлд го научи, не ще имам никакъв шанс.“

Но тя им се усмихна мило.

— Не, господа, убедена съм, че ме бъркате с някого. Не си спомням да съм ви виждала, а съм сигурна, че не бих забравила лицата ви, ако ви бях срещнала.

Като взеха тези думи за комплимент, двамата се поклониха усмихнати.

— Ваши покорни слуги, мадам. — Дори тогава обаче те продължиха да разговарят поради липса на друга тема и се впуснаха в безцелни догадки. Франк питаше Уил дали не са я виждали в „Мол“, а Уил уверяваше Франк, че сигурно е било на някой прием. Амбър отхвърли предположенията им и тъкмо търсеше начин да се отърве от тях, когато господин Дейнджърфийлд се запъти право към нея.

— Изглеждате много добре, госпожо! Надявам се, че треската ви е минала?

Тя направи реверанс, усмихна му се и пожела да духне върху Кифлин и Уигълсуорт, както се издухват две облачета дим. Докато Амбър и господин Дейнджърфийлд разменяха общи фрази върху времето, вкуса на водата и изкривените обувки на Тенси, те си играеха със своите панделки и гребенчета, като кривяха очите си и горяха от желание този стар дърдорко да си отиде. Но когато Амбър му ги представи, тя има удоволствието да види промяната, която настъпи у тях. Този път беше съвсем сигурна, че е открила с какви хора има работа.

— Самуел Дейнджърфийлд, господине? — повтори Уил Уигълсуорт, наострил внезапно уши. — Познавам един Боб Дейнджърфийлд. Искам да кажа, срещнахме се у един общ приятел. Той е от семейството на големия търговец. Да не би случайно да сте негов роднина, господине?

— Аз съм бащата на Боб!

— О, гледай ти! Би ли повярвал, Франк? Бащата на Боб!

— Хм… Моля ви, предайте на Боб нашите поздрави, когато се върнете в Лондон.

— Благодаря, господа. Няма да забравя.

Амбър чувстваше как почва да става нервна, защото не искаше да продължи разговорът пред господин Дейнджърфийлд.

— Извинете, господа, но трябва да се прибирам. На вашите услуги, господине!

Тя направи реверанс пред господин Дейнджърфийлд, но двамата младежи настояваха да я придружат до дома й.

— Честна дума, Уил — каза Франк Кифлин, щом като се разделиха с господин Дейнджърфийлд. — Помисли си само! Да срещнем бащата на Боб! Изглежда, че го познавате добре, госпожо Сейнт-Клер.

— О, не! Срещнах го в момента, когато колата му бе спряла, а конете отвлечени от разбойници. Предложих му място в моята кола.

Уил не скриваше възмущението си.

— Какво нахалство от страна на тези разбойници в днешно време! Истински варварски нрави! Не се спират пред нищо: помислете си само, подобни типове да нападнат човек като господин Дейнджърфийлд!

— Варварски нрави — повтори като ехо Франк.

Но когато Амбър се сбогуваше с тях на прага на жилището си, Уигълсуорт, който я наблюдаваше внимателно, щракна внезапно с пръсти.

— Сега зная коя сте, госпожо Сейнт-Клер! Вие участвахте в театъра на Негово величество!

— Но, разбира се. Така е. Знаех, че сме ви виждали и преди. Защо такава скромност, госпожо? Много от актрисите са…

— Актриса! — възнегодува Амбър. — Господи! Как може да ви хрумне подобна мисъл в главата! Може би приличам на някоя от тези нещастници… Такъв е занаятът им — гледат да приличат на знатни хора. Не, господа, грешите, уверявам ви. Виждала съм сцената само от моята ложа. И така, лека нощ!

По усмивките и лукавите погледи, които те си размениха, тя разбра, че не е успяла да ги заблуди. Когато вратата се затвори подире й, Амбър се облегна с гръб на нея и подсвирна тихо.

— Пфу! Чумата да отнесе тези двама негодници! Ще трябва да намеря начин да се отърва от тях!

Когато се върнаха още същата вечер, за да я поканят да ги придружи до игралния салон, първата й мисъл беше да им откаже. Но си каза, че може би, би могла да ги уличи в нещо и да ги принуди да се махнат. Затова прие. По пътя Франк подхвърли, че биха могли да предложат на господин Дейнджърфийлд да се присъедини към тях.

— Сигурен съм, че старият господин е самотен, и бог ми е свидетел — въпреки че не обичам да играя със старци, не мога да понеса мисълта бащата на Боб да бъде самотен.

Амбър съвсем не искаше господин Дейнджърфийлд да узнае, че е актриса.

— Господин Дейнджърфийлд никога не играе на карти. Той презира дори вида им. Знаете ги какви са тези стари пуритани…

Явно разочаровани, двамата младежи потвърдиха думите й.

Около масите за игра имаше съвсем малко хора, а някои от тях бяха явно местни жители, които играеха на малки суми. Амбър и двамата й кавалери се спряха да погледат, после Франк подхвърли, че биха могли да опитат щастието си на зарове, нещо, което, твърдеше той, било най-невинната игра на света, зависеща само от извиването на китката.

— О, господа! — възкликна Амбър с изненадан и съвсем невинен вид. — Не зная да играя. Дойдох само да ви погледам и да ви правя компания. Никога не взимам със себе си пари, когато пътувам.

Господин Кифлин изглеждаше възхитен.

— Много умно, госпожо Сейнт-Клер. В днешно време пътуването е много несигурно. Но позволете ми да ви заема десет или двадесет лини. Не е забавно да седиш и да гледаш другите…

Амбър като че ли се поколеба.

— О, но аз… не смея…

— Тц, тц, тц… госпожо! И защо? Само да не говорим за лихви, моля ви се! Само един негодник би приел лихви от една толкова очарователна жена.

— Какъв ласкател сте вие, господин Кифлин — каза Амбър, мислейки си, че те сигурно имат нещо друго наум.

Двамата господа извадиха от джобовете си купчинки лъскави шилинги, които пръснаха пред себе си. Нямаше нито една гвинея, нито едно пени — само шилинги. Явно беше, че бяха взети от някой фалшификатор, за да ги разменят с истински пари. Амбър изгуби нарочно няколко лири и заяви, че ще пише на своя довереник в Лондон да уреди сметката с господата, щом те се завърнат в Лондон.

— Но не забравяйте, госпожо Сейнт-Клер — каза Уигълсуорт на сбогуване, — не забравяйте, че не ще приемем никаква лихва. Нито пени!

Амбър разгледа няколко от монетите и се убеди, че са фалшиви. Приличаха точно на онези, които изработваше фалшификаторът, който живееше на третия етаж при Мама Червената шапчица. Тя подхвърли един шилинг във въздуха, улови го със смях и намигна на Нан.

— Ще се заема с тези двама нехранимайковци. Гарантирам ти. Утре рано ще изпратиш Джеремая да попита господин Дейнджърфийлд дали би ми направил удоволствието да дойде да обядва с мен. Чакай… мисля да облека роклята от черно кадифе с дантелена яка и маншети. С нея изглеждам като младо момиче, нали?

— Разбира се, мадам!

Когато Самуел Дейнджърфийлд дойде, Амбър го посрещна на вратата. Роклята й беше затворена, но много прилепнала. Косите й бяха вързани с черна кадифена панделка, а гримът й беше толкова дискретен, че дори една жена не би могла да каже дали тези цветове са истински или изкуствени.

— Много любезно от ваша страна, госпожо Сейнт-Клер, да ме поканите на обяд!

— Зная, че това не е прието, но онзи ден отговорих така нелюбезно на вашата бележка. Извинете ме, скъпи господине, болестта ме правеше нетактична…

Амбър знаеше, че е нарушила условностите, но се надяваше да симулира достатъчно скромност, та да го заблуди. Той се усмихваше снизходително, както би се усмихвал на някое хубаво, малко котенце.

Заговориха за болестта й, после седнаха на трапезата. Нан бе сложила масата край камината в салона. Прислужникът я беше предупредил, че господарят му се радва на добър апетит — при все че лекарят му препоръчваше диета, — и Амбър беше поръчала богата трапеза. Тя си казваше, че е по-добре да се понрави на господин Дейнджърфийлд, отколкото на неговия лекар.

С лекота Амбър обърна разговора към господата Кифлин и Уигълсуорт. Тя разказа по много искрен начин, че те били дошли предната вечер при нея и я помолили да им услужи с пари. Каза също, че е донесла в Търнбридж само петнадесет или двадесет гвинеи, но ги била дала на тези младежи, за да изплатят дълговете си от игра. Сега се питала как ще натъпче в чантата си всичките получени шилинги.

Както и се беше надявала, господин Дейнджърфийлд доста се разтревожи от нейния наивен разказ.

— Познавате ли добре тези господа?

— Господине, никак! Срещнах ги вчера сутринта при извора. Представиха ми се сами. Както знаете, тук хората не се церемонят.

— Много сте млада, госпожо Сейнт-Клер, и предполагам, че не познавате така добре света, както един стар човек. Ако ми позволите един съвет, не приемайте вече пари от тези господа. Те може би са почтени, както твърдят, но ако живеете така дълго като мен, ще се научите да бъдете предпазлива и не ще се доверявате на нови познати, особено в такъв курорт.

— О! — възкликна Амбър поразена. — Но аз смятах, че Търнбридж се посещава само от порядъчни хора. Лекарят, който ме изпрати тук, каза, че миналото лято Нейно величество била тук с всички придворни дами.

— Да, вярвам. Но там, където се намира аристокрацията, се срещат и негодници. Те се залавят предимно с млади, неопитни личности като вас.

Докато говореха, Амбър вдигна ръка, за да оправи една от панделките си. Това беше знакът, уговорен с Нан, която чакаше вън, близо до прозореца.

— О — каза тя с недоволен израз, — как можах да бъда толкова глупава! Надявам се, че…

В този момент Нан влезе запъхтяна и се спря на прага, за да свали галошите си.

— Боже мой, госпожо! — викна тя много развълнувана. — Гостилничарят отказа да приеме монетата. Казва, че е фалшива…

— Фалшива! Но това са парите, които ми даде снощи господин Кифлин!

Самуел Дейнджърфийлд се обърна.

— Мога ли да видя?

Той взе шилинга от ръката на Нан, пусна го да издрънчи на масата и го попипа, докато двете жени го наблюдаваха.

— Фалшива е — каза той сериозно. — Значи тези млади негодници са фалшификатори! Грозна, дори опасна история. Питам се колко измами са извършили.

— Сигурно са измамили всички, които са били достатъчно глупави! — каза Амбър с възмущение. — Е, добре, смятам, че трябва да повикаме полицията, която ще ги заведе където трябва.

Но господин Дейнджърфийлд не изглеждаше толкова ожесточен.

— Законът е ужасно строг, те ще бъдат обесени, разсечени или кой знае какво…

Тези думи съвсем не смутиха Амбър, но тя сметна, че е по-добре да не го показва.

— Смятам, че бихме могли да се справим и по друг начин. Ще ви бъде ли възможно, госпожо, да ги накарате да дойдат тук под някакъв предлог?

— О, но те ще бъдат тук след няколко минути. Ще дойдат да ме вземат, за да отидем на извора.

Когато малко по-късно те дойдоха, Нан им отвори. При вида на господин Дейнджърфийлд устата им се разтеглиха в усмивки, които се изличиха веднага щом той започна:

— Госпожа Сейнт-Клер и аз тъкмо разисквахме върху обстоятелството, че в Търнбридж има фалшификатори на монети.

Кифлин вдигна вежди.

— Фалшификатори на монети? Велики боже? Невероятно! Тези нещастници стават с всеки ден все по-дръзки.

А Уигълсуорт възкликна, не вярвайки на ушите си:

— Фалшификатори в Търнбридж!

— Да — каза Амбър, — притежавам един шилинг, който току-що ми бе върнат от гостилницата, и господин Дейнджърфийлд казва, че бил фалшив. Може би желаете да го разгледате, господа?

Тя го подаде на Уигълсуорт и двамата младежи го заоглеждаха внимателно със свъсени вежди; по челата им избиха капки пот.

— Струва ми се истински — забеляза най-сетне Кифлин. — Но аз съм толкова наивен, че винаги ме мамят.

Уигълсуорт се засмя не твърде убедително.

— Също като мен!

И той върна монетата.

— Полицията — каза сериозно господин Дейнджърфийлд — ще разреши спора. Ако открият, че монетата е фалшива, ще претърсят всички хора в селото.

В същия момент пред прозореца с кошница в ръце мина селянка, която викаше:

— Пресни яйца! Кой иска съвсем пресни яйца?

Кифлин се обърна живо.

— Ето я! Надявам се, че ще ни извините, госпожо Сейнт-Клер, но бяхме дошли да ви помолим да отложим срещата си. Спахме до късно и сега търсим малко пресни яйца за обяд. Довиждане, госпожо! Довиждане, господине!

И двамата се поклониха и излязоха от стаята. Щом се намериха вън, те се втурнаха по улицата, минаха покрай младата селянка, без дори да я погледнат, и изчезнаха. Амбър и господин Дейнджърфийлд, които ги наблюдаваха, се спогледаха и избухнаха в смях.

— Вижте ги как тичат — викна Амбър. — Сигурна съм, че няма да спрат, преди да стигнат до Париж!

Затваряйки вратата, тя въздъхна:

— Е, добре! Надявам се, че този урок ще ми бъде в полза. Никога вече не ще се доверявам на непознати.

Той й се усмихна.

— Хубава жена като вас трябва да бъде недоверчива към всички!

Говореше с вид на човек, който иска да направи комплимент, но не знае как да постъпи. И когато тя му отговори с бегъл поглед с крайчеца на окото, той се позакашля, а зачервеното му лице се помрачи.

— Хм… питам се, госпожо Сейнт-Клер, дали ще имате достатъчно доверие в един непознат, за да дойдете с мен до извора?

Амбър започна да става по-смела, чувстваше у себе си онази възбуда, която изпитваше винаги когато виждаше, че е привлякла някой мъж.

— Но, разбира се, господине. Мисля, че мога да позная почтения човек… при все че не винаги мога да открия навреме обратното.

Амбър бе играла в много пиеси, рисуващи строгия, суров и прикрит живот на големите семейства в Сити. Макар че всички те бяха горчиви, сатирични и скандално пресилени, тя ги вземаше за чиста монета. Ето защо си въобразяваше, че знае точно какво може да хареса у една жена Самуел Дейнджърфийлд. Но скоро откри, че инстинктът й е по-добър съветник.

Защото колкото повече го опознаваше, толкова по-ясно си даваше сметка, че макар и да беше търговец в Сити и презвитерианец, той беше не по-малко и мъж. За своя най-голяма изненада осъзна, че той не прилича по нищо на старите, смешни, сурови и строги самохвалковци, които се присмиваха на театъра на Негово величество.

Без да се държи прекалено свободно, той не беше скучен; имаше приятен характер и се смееше на драго сърце. Беше работил упорито през целия си живот, защото сам беше спечелил по-голямата част от състоянието си, но се поддаваше лесно на веселостта на една млада жена. Семейният му живот бил много затворен, нещо, което беше оставило у него леко чувство на съжаление и любопитство. Амбър влизаше в живота му като някаква вълна от свеж и живителен пролетен въздух, събуждащ всичко авантюристично, което дремеше у него. Тя олицетворяваше онова, което той не познаваше у жените, а и едва ли се досещаше за всичко.

Не след много време те започнаха да прекарват заедно дълги часове и макар че Самуел Дейнджърфийлд твърдеше, че тя сигурно се е наситила на обществото на един старец, и я насърчаваше да завързва нови познанства, Амбър настояваше, че презира всички празноглави млади хора, които мислят само за танци и игри. Тя рядко излизаше и не можеше да постъпва другояче, защото се страхуваше да не бъде позната.

Освен това знаеше мнението му за двореца и си даваше ясна сметка какво може да мисли той за една актриса. Един ден, след като бяха заговорили случайно за крал Чарлс, той беше казал:

— Негово величество би могъл да бъде най-големият владетел, който народът е имал някога, но за негово нещастие и за нещастие на всички ни изгнаническите години са го погубили. Той е усвоил навици и начин на живот, от които никога вече не ще се освободи, още повече че сам не държи на това.

Наведена над ръкоделието, което беше взела назаем от Нан, Амбър заяви важно, че според онова, което беше чула да се говори, Уайтхол бил място на гибел.

— На гибел, да! На гибел и корупция. Честта там се смята за срам, добродетелта е предмет на присмех, а бракът — тема за вулгарни шеги. Както навсякъде в Англия, и в Уайтхол има много добри, честни и сериозни хора, но негодниците и глупаците са повече от тях.

Общо взето, разговорите им не бяха така сериозни, защото той не държеше да разисква с нея върху морала и политиката. Жените не се интересуваха от такива неща, а хубавите — още по-малко. Освен това при нея той бягаше от политиката.

Амбър често искаше от него финансови съвети; с широко отворени очи и поклащайки глава, тя го слушаше да говори за пари, капитал, ипотеки, акции и приходи. Заговори му за Шедрак Нюболд и беше щастлива, когато видя, че му е направило благоприятно впечатление. Защото пред него тя минаваше за богата вдовица. Говореше как за нея било голяма отговорност да управлява богатството на съпруга си и се страхува някой да не я измами. Поради същата причина тя обясни, че се е отнасяла с недоверие към всички млади хора, които искали да се запознаят с нея. Амбър намекваше често и за семейството си, което страдало така много по време на гражданската война, като подбираше грижливо от всички истории, които Алмсбъри й беше разказвал за своите приключения или от тези на лорд Карлтън. Така тя се надяваше, че ще може да го заблуди, в случай че той беше склонен да я вземе за авантюристка.

Те играеха безкрайни партии пикет, при които тя го оставяше да печели. Караше го да се смее, като подражаваше на дебелите възрастни жени и на старите, страдащи от подагра господа, които ходеха да пият вода. Амбър му свиреше на китара, но не някакви неприлични улични куплетчета, а жизнерадостни селски мелодии и песни от английския фолклор. Тя го глезеше и ласкаеше, шегуваше се, но през цялото време се отнасяше към него все едно беше много по-млад и все пак винаги беше загрижена за удобството му, сякаш беше много по-стар, отколкото всъщност бе. Един ден му каза, че не изглежда на повече от четиридесет и пет години и не искаше да повярва, когато той заяви, че най-големият му син е вече на тридесет и пет години. С други думи, тя беше живо въплъщение на влюбена жена. След двадесет и първия ден той не беше направил опит да я прелъсти и тя започна да се безпокои.

Една вечер, точно преди заминаването си, тя беше застанала до прозореца, дращейки разсеяно с нокътя си рисунка върху замръзналото стъкло. Беше се намръщила и между веждите й се беше врязала дълбока гънка. Нан, която вадеше жар от огъня, за да я сложи в една сребърна грейка, я погледна с крайчеца на окото си.

— Какво има, мадам?

Амбър се обърна, като нервно повдигна края на роклята си.

— О, Нан! Не зная вече какво да правя. От три седмици гоня този заек, а все още не съм го пипнала.

Нан затвори грейката и се отправи към спалнята.

— Вие сте по дирите му, мадам! Зная го!

Амбър я последва и започна да се съблича, но лицето й си оставаше мрачно и от време на време въздишаше нетърпеливо. Имаше чувството, че е пропиляла целия си живот в прелъстяване на Самуел Дейнджърфийлд. Нан дойде да й помогне да се съблече и застана зад нея.

— Боже мой, мадам! — протестираше тя. — Нямате никакви причини да се тревожите. Познавам тези стари пуритани, служила съм по къщите им. Те се отнасят много сериозно към любовта. Залагам девствеността си, ако той от двадесет години насам е спал с друга освен със своята жена. Господи, дайте на този господин време да победи скрупулите си. И после не забравяйте, че трябва да направите всичко възможно той да ви вземе за добродетелна жена. Аз съм го наблюдавала и зная, че вече съвсем не е на себе си. Фитилът е запален и експлозията няма да закъснее — додаде тя, като поклати мъдро глава. — Дайте му само случай, и ще го уловите така лесно, както бекас в примка! — И Нан направи с двете си ръце движение, сякаш удушваше някакво животно.

Докато Амбър привършваше събличането си, Нан затопли завивките с помощта на грейката и приготви леглото. Амбър се вмъкна в него и вече на топло започна отново да разсъждава по проблема.

Чувстваше, че това е последният й шанс, в който може да се вкопчи и да постигне своята цел. Ако пропаднеше и този път… но не, нямаше да пропадне. Не можеше да си го позволи. Уви, беше видяла твърде добре какво става с жените, които също като нея продаваха чаровете си и пропускаха случая да си създадат сигурност.

„Каквото и да става — мислеше тя с отчаяние, — той трябва да се ожени за мен. На всяка цена!“

И докато размисляше, внезапно й дойде наум, че може би е на погрешен път, като се опитва да го накара да се ожени за нея от съжаление или поради чувство за вина. Очевидно — каза си тя с внезапно просветление — тази мисъл никога не бе минавала през ума му: той няма никакво намерение да ме прелъсти. Смята, че съм невинна и добродетелна, и ме почита. Ще се ожени за мен само ако го пожелае истински. „Ето какво ми остава да направя — да го доведа до едно откровено и почтено предложение за женитба. Как не помислих по-рано за това? Но как да постъпя, какво да направя?“

Амбър и Нан се заловиха с този проблем и най-сетне нахвърлиха приблизителен план.

Около седмица по-късно Амбър и Самуел Дейнджърфийлд заминаха за Лондон с колата на търговеца. Още преди няколко дни той я беше предупредил, че има намерение да си тръгне, и тя бе поискала позволение да пътува с него, тъй като щяла да се чувства по-сигурна, отколкото ако е съвсем сама. Собствената й карета с Нан и Тенси идваше след тях. Амбър и Самуел Дейнджърфийлд бяха закусили заедно във вилата й — солидна закуска, която да ги подкрепи за пътуването — и въпреки че докато се хранеха, Амбър бе весела и закачлива, сега тя бе умислена, мълчалива и от време на време тихо въздъхваше.

Денят беше сив и мрачен, дъждът се стичаше от оголените клони на дърветата. Въздухът беше студен и пронизващ, но и двамата се бяха свили под дебели кожи, а една завивка беше метната върху коленете им. Краката им бяха поставени върху грейки, каквито мнозина носеха със себе си на църква. Поради това във вътрешността на голямата друсаща карета бе приятно и топлината наред със запотените стъкла създаваше уютна атмосфера в този малък остров, откъснат от останалия свят.

Може би тази откъснатост и тази самота му дадоха смелост да вземе хубавата ръка, отпусната в скута, и да каже:

— За какво мислите, госпожо Сейнт-Клер?

Амбър не отговори веднага, но го погледна с най-нежната и най-привлекателната си усмивка. Повдигна едва забележимо рамене.

— О — каза тя, — мислех си, че нашите игри на карти, малките вечери и разходките ни през деня ще ми липсват.

И въздъхна отново.

— Сега, когато свикнах да виждам някого край себе си, ще се чувствам твърде самотна.

Беше му разказала колко затворено живее в Лондон, без роднини, само с неколцина приятели и без всякакво желание да завързва нови познанства.

— О, но аз се надявам, че няма да се откажете от нашето приятелство, скъпа госпожо… Е, добре… откровено казано, питах се дали не бихме могли да се виждаме понякога в Лондон…

— Много любезно от ваша страна — отвърна тъжно Амбър, — но зная колко сте зает и погълнат от грижи за вашето семейство.

Защото тя знаеше, че в голямата семейна къща на Блекфриърс все още живееха многобройни малки и големи деца.

— Не толкова, уверявам ви. Докторът ме съветва да работя по-малко и, бога ми, откривам у себе си известна склонност към леност, особено когато имам възможност да си почина в очарователна компания!

Тя му се усмихна и сведе поглед при този комплимент.

— Бих искал също да се запознаете с близките ми. Всички живеем много щастливо и аз вярвам, че ще ги обикнете. Зная, че и те ще ви харесат.

— Вие наистина сте много добър, господин Дейнджърфийлд, като се грижите така… О, какво ви е? — извика, тя, щом видя, че лицето му се гърчи като под пристъпа на някаква болка.

Той не отговори веднага, явно смутен от неразположението си в един толкова романтичен момент. Най-сетне поклати глава.

— Не — каза той, — не, няма нищо!

Но болката се върна отново и лицето му се сгърчи. Сериозно обезпокоена, Амбър го улови за ръка.

— Господин Дейнджърфийлд, моля ви! Кажете ми… Какво ви е?

Той изглеждаше твърде неразположен и най-сетне призна, че без всякаква причина страдал от силни стомашни болки.

— Моля ви, госпожо, не се безпокойте за мен. Ще ми мине. Само… О!…

И без да иска, простена от болка.

Амбър беше изпълнена със съчувствие и взе незабавно положението в ръцете си.

— Недалеч край пътя има малка странноприемница. Спомням си, че минахме покрай нея миналия път. Ще спрем там — вие ще си легнете веднага и аз съм сигурна, че… О, не протестирайте, скъпи господине — каза тя, като долови слаба съпротива.

При все че говореше с тон, който не търпеше възражения, гласът й беше нежен като на майка, увещаваща болното си дете.

— Зная какво ви е потребно. Вижте, в тази чанта, която нося винаги със себе си, има лайка и други билки. Ще ви сваря…

Стигнаха много бързо до странноприемницата. Тя даде заповед да спрат и огромният прислужник на господин Дейнджърфийлд — Големия Джон — предложи да го занесе вътре, нещо, което би извършил много лесно. Но господарят му не се съгласи и прие само най-необходимата помощ. Амбър се суетеше като квачка всред пиленцата си. Тя заповяда да приготвят незабавно стая, нареди Джеремая и Темпист да свалят багажа и изтича няколко пъти да види как се чувства господин Дейнджърфийлд. Най-сетне го качиха горе въпреки протестите му и го настаниха в голямото легло с балдахин.

— А сега — каза Амбър на хотелиерката — накладете хубав огън и ми донесете съд с дръжка, за да имам винаги топла вода. Донесете ми и всички грейки, с които разполагате, както и няколко допълнителни завивки. Нан, отвори чантата и ми извади кутията с билки!… Джеремая, бих искала алманаха си… той е най-отгоре в голямата чанта от зелена кожа. А сега излезте всички, за да може господин Дейнджърфийлд да си почине…

Амбър съблече палтото, шапката, жакета и вратовръзката му, нареди грейките около него и го покри с много завивки. Беше сръчна, нежна, весела и изпълнена с готовност. Всеки непознат би я взел за негова съпруга. Той я помоли да не се занимава с него, а да продължи за Лондон и да му изпрати лекар. Явно обезпокоен, че може би се касае за нова и последна атака, той я помоли да предупредят и семейството му. Но Амбър отказа твърдо.

— Няма нищо сериозно, господин Дейнджърфийлд — заяви тя. — След няколко дни ще бъдете така здрав, както преди. Сигурна съм в това. Не би било добре да плашим всички, особено Летис, и то пред самото раждане.

Летис беше най-голямата му дъщеря.

— Не — призна той кротко, — наистина не би било добре.

Въпреки неразположението му скоро стана ясно, че се радва на болестта си и на грижите, с които бе заобиколен. Винаги се беше смятал длъжен да се държи като стоик; сега, далеч от онези, които го познаваха, той се отдаваше на лукса да бъде глезен от една млада и хубава жена, която като че ли нямаше друга грижа освен неговото удобство. Отказваше дори да го оставя сам нощем от страх пред нова атака и спеше близо до него на походно легло.

При най-слабото му движение тя скачаше на крака и заставаше до него. Великолепната разпусната коса обграждаше лицето й, а слабата светлина на свещта хвърляше сенки върху голите й ръце и играеше по деколтето й. Тихият й глас беше същинска ласка; плътта й беше топла, когато тя го докосваше случайно, минавайки покрай него. Топлината на стаята бе наситена с трайно ухание на жасмин и сива амбра. Никое боледуване не е било така приятно. И след като болката беше вече преминала, той остана още дълго време на легло, може би защото тя го беше убедила, че е слаб и бледен.

— Милостиви боже! — каза един ден Амбър на Нан, докато се обличаше в съседната стая. — Струва ми се, че когато се омъжа за този старец, ще бъда по-скоро негова болногледачка, отколкото съпруга.

— Все пак, мадам, вие настояхте той да остане на легло! И ваша беше идеята да го накарате да яде от онези гъби…

— Псст — каза предпазливо Амбър, — не е твоя работа да говориш за това.

Тя стана, хвърли последен поглед в огледалото и се отправи към вратата, която свързваше стаите им. Докато влизаше в съседната стая, върху лицето й се появи израз на кротка нежност.