Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (59)

LVIII

Амбър винаги се държеше приятелски и с уважение към кралицата, отчасти защото считаше това за благоразумно и отчасти от съжаление. Но нейното съжаление беше безразлично, а привързаността й цинична. Същото чувство тя изпитваше и към Джени Мортимър, и към лейди Алмсбъри или към която и да било друга жена, от която, изглежда, нямаше защо да се страхува. И все пак тя знаеше, че Катерина в случай на нужда можеше да бъде добра и сигурна приятелка. Тя живееше така пренебрегната от всички егоисти, от които Уайтхол гъмжеше, че изпитваше благодарност към всеки, който се нуждаеше от нейните услуги. Ето защо Амбър реши, че е намерила подходящ случай да спечели благоволението на Нейно величество, която би могла в известни случаи да й бъде полезна.

Нейният разговор с кралицата постигна желания резултат.

Катерина, обзета от ужас и страх при мисълта, че неприятелите й отново заговорничат, за да се отърват от нея, лесно бе убедена, че кралят няма нищо общо с този план и би побеснял, ако научи. Желанието на кралицата да повярва, че Чарлс все още изпитва някакви чувства към нея, че продължава да се надява някой ден да имат наследник, който и двамата желаеха страстно, трогна дори и Амбър. И макар че в момента тя не спомена за желанието си да има херцогство, говори за това няколко дни по-късно. Катерина веднага предложи да й помогне, макар и с известна стеснителност, защото знаеше колко е ограничено нейното влияние. Амбър се поздрави, че си е спечелила приятелка — може би немного влиятелна, но която можеше да бъде използвана и във всеки случай не беше за пренебрегване.

В двореца се говореше, че един безполезен приятел струва колкото един нищожен неприятел. Амбър не се безпокоеше нито от едното, нито от другото.

Тя научи много бързо, че добрите възможности в двореца не се предлагат на онези, които стоят и чакат. Спокойствието и невинността там бяха безполезни качества. Необходимо беше да бъдеш винаги деен, осведомен за всички големи и малки събития, които ставаха горе и долу, да извличаш полза от всичко и от всекиго. Тя се беше приспособила много скоро към този начин на живот, защото нищо в нея не му се противопоставяше.

Беше се оградила с шпионска мрежа, която се простираше във всички направления. Беше подбрала хората по странен начин: двама или трима слуги на Бъкингам, един мъж, който изпълняваше доверителни работи, но който беше доволен да спечели неколкостотин лири повече, дори и като измени на своя господар, шивача на херцога, шивачката на херцогинята и коафьора на лейди Шрузбъри. Мадам Бенет я осведомяваше за похожденията на някои благородници, включително и негова светлост. От друга страна, тя получаваше още сведения за хората от двора от един куп хамали, пажове, сервитьори, момичета и стражи.

Много от тях й бяха съвършено непознати, а по-голямата част не знаеха дори на кого служат. Защото тъкмо Нан — с черна или руса перука върху златистите си коси, маска и едно широко наметало с качулка — се занимаваше с работите на своята господарка след настъпването на нощта. Големия Джон я придружаваше преоблечен ту като носач, ту като слуга на високопоставена дама, а понякога дори и като прост гражданин. Нан събираше новините, плащаше дължимите суми, горда и щастлива, когато успяваше да спести на Амбър няколко лири, защото не беше забравила лошите дни.

Амбър знаеше с кого и къде прекарва нощта кралят, когато не я посещаваше. Разбирате всеки път, когато лейди Каслмейн сменяше любовника си или си поръчваше нова рокля; ако кралицата проявеше признаци за бременност, за това, какво става в залата на Съвета, кои почтени момичета са направили тайно аборт и кои от благородниците или дамите боледуваха от шарка. Това й струваше скъпо, но тя научаваше почти всичко, което става в Уайтхол. Повечето от сведенията тя събираше само за удоволствието да бъде в течение на чуждите тайни. Не смееше да остане в неведение за клюките в двореца, защото би спечелила само презрението и подигравките на другите.

Понякога й се случваше обаче да си послужи практически с това, което знаеше. Такъв беше случаят с тайната на отец Скруп.

Бъкингам се вмъкна през задния вход при Амбър още рано сутринта, с разбъркано облекло и разчорлена перука. Прекоси мраморния под, като потропваше с високите токове на обувките си, а когато се наведе над нея, дъхът му издаваше силен мирис на бренди. Амбър, облегната на възглавниците, пиеше лениво голяма чаша шоколад, но при вида на херцога се изправи внимателно и предпазливо веднага.

— Е, ваша светлост! Изглежда, че сте прекарали весело нощта?

Той се усмихна подкупващо.

— Възможно е, но не си спомням!

Той седна на края на леглото и добави, като я гледаше право в лицето:

— Хайде, госпожо, отгатнете какви новини имам за вас?

Погледите им се кръстосваха, съсредоточени и сериозни, в продължение на една минута. След това той се усмихна, а тя даде вид, че се интересува от кученцето, което спеше на леглото.

— Боже мой! Ваша светлост, аз наистина не мога да си представя… — каза тя нервно. — Каква е тази нова клюка? Че имам брадавица на стомаха или че предпочитам дракона на свети Георги?

— Не, не, научих това миналата седмица. Нима не сте разбрали какво говорят за вас?

Тук той замълча за момент, който й се стори застрашителен…

— Те казват — продължи той рязко, — че Колбърт ви е подарил диамантена огърлица за две хиляди лири.

Амбър въздъхна с облекчение, защото се страхуваше да не би да говорят за отец Скруп. После довърши шоколада си и остави чашата на масата до леглото.

— Е, добре, вярно е! Поне отчасти. Във всеки случай моят златар настоява, че тя струва около шестстотин лири. Но все пак мисля, че е доста хубава.

— Може би харесвате повече испански бижута?

Амбър се засмя.

— Наистина, ваша светлост знае всичко! Бих желала и аз да имам такива добри осведомители. Новините, които получавам, са доста безинтересни независимо от високата цена, която плащам. Но ще ви кажа истината: испанският посланик ми подари смарагдова гривна и тя е по-хубава от френската огърлица!

— Значи ваша светлост възнамерява да установи връзки с испанците?

— Ни най-малко, ваша светлост. При добра цена бих се свързала с холандците и със самия дявол. В крайна сметка нима не е това начинът, по който се действа в двореца? Но вероятно човек може да си позволи да говори искрено с… приятели — добави тя с лек сарказъм.

— Добре се издигате, госпожо, от момента, когато се появихте на сцената, преоблечена с вехториите на почетна дама. Казват, че дори папата търси вашето благоволение.

— Папата! — извика Амбър ужасена. — Велики боже, протестирам! Позволете да ви кажа, че никога не съм се виждала с папата!

Амбър изобщо не се занимаваше с религия — освен когато беше неспокойна, разтревожена или когато желаеше нещо, — но тя споделяше народната омраза срещу католицизма, без да знае защо.

— Никога не сте се виждали с папата? Но аз научих от съвсем сигурен източник, че ваше благородие кани понякога отец Скруп в потайно… О! Извинявам се, ваше благородие — извика той с престорена загриженост, — казах ли нещо, което да ви разтревожи?

— Не, ни най-малко. Но откъде, по дяволите, ви дойде наум подобно нещо? И защо, моля ви? Не обичам плешиви, дебели и стари мъже, благодаря!

Тя отметна назад косата си и се приготви да стане, като се загърна в домашната си роба.

— Един момент, госпожо!

Бъкингам я хвана за ръката, а тя го изгледа предизвикателно.

— Мисля, че знаете много добре какво искам да кажа.

— И какво искате да кажете, господине?

Амбър чувстваше, че започва да става раздразнителна. Дързостта в държането на негова светлост херцога винаги предизвикваше гнева й.

— Искам да кажа, госпожо, че сте започнали да се бъркате в моите работи. И за да бъда още по-ясен, мисля, че сте открили споразумението ми с отец Скруп и сте взели мерки да осуетите плановете ми.

Неговото хубаво, надменно лице беше станало сериозно и той я гледаше заплашително.

— Мислех, че се бяхме споразумели, вие и аз?

Тя се освободи с бързо движение и скочи от леглото.

— Ще играя играта с вас, ваша светлост, но проклета да съм, ако играя срещу собствените си интереси! А не е в мой интерес Нейно величество да напусне двореца…

В този момент рунтавите испански кучета на краля навлязоха шумно и преди още Амбър и херцогът да се съвземат, самият крал влезе в стаята, последван от няколко придворни.

Бъкингам си придаде веднага по-мек израз и отиде да целуне ръката на краля. Те не се бяха виждали, откакто Чарлс го беше нагрубил в градината. Херцогът се забави още няколко минути, любезен и разговорчив, като се стараеше да създаде впечатлението, че е водил приятелски разговор с Амбър. Но тя не беше още напълно спокойна.

Новината за тяхната разпра се разпространи бързо. Когато се срещна с Барбара в апартаментите на краля малко преди пладне, тя вече беше научила новината как нейният братовчед се кълнял навсякъде, че би разорил лейди Данфорт дори ако се наложи да й посвети останалата част от живота си. Амбър се засмя и заяви, че напук на Бъкингам тя би се държала добре. Знаеше, че може да направи това, докато кралят я харесва. В краен случай тя беше в Уайтхол само от една година и загубата на Чарлсовата привързаност й се струваше все още като някакво далечно нещастие, изчезнало в нощта на времената.

Във всеки случай първият резултат от тяхната кавга беше благоприятен за нея. Барон Арлингтън й направи първото си тайно посещение.

Баронът беше винаги учтив към Амбър, със своята студена и сдържана кастеланска вежливост, но никога не й беше обръщал прекомерно внимание. Докато Чарлс смяташе, че жените са по-подходящи за всякакви други занимания, но не и за политика, неговият държавен секретар беше убеден, че всички жени са ужасно досадни и би трябвало да се отстранят и да позволят мъжете да управляват страната в мир. Арлингтън беше политик в никога не се оставяше да бъде воден от чувства. Да служи на краля беше най-важното нещо в живота му, въпреки че се надяваше и възнамеряваше в същото време да служи и на себе си. Очевидно беше решил, че поради скъсването си с Бъкингам Амбър би могла да му бъде с нещо полезна.

Тя се върна една вечер доста късно и твърде весела, защото заедно с Чарлс и придворни — мъже и жени, бяха отишли маскирани да посетят Кръчмата на просяците — едно съмнително заведение в Хай Холбърн, където всяка седмица се събираха лондонските просяци. Арлингтън и Чарлс бяха доста добри приятели, но високомерният и надут барон рядко взимаше участие в подобни увеселения. Амбър беше смаяна, когато разбра от Нан, че баронът я очаквал.

— Божичко! Кажи му да се качи, бързо!

Тя свали маската и ръкавиците си и хвърли наметката върху Тенси, който съвършено сляп се отправи пипнешком към вратата. Амбър го следеше с очи и се смееше. После погледна портрета си над камината и докато го изследваше, се смръщи критично и с неудоволствие. Защо я беше нарисувал толкова пълна? Разбира се, че нямаше римски нос, а и косата й нямаше такъв цвят. Тя се дразнеше всеки път, когато загледаше картината, защото Лили настояваше да рисува модела не както изглежда в действителност, а съобразно схемата, която беше възприел.

Тя се обърна, когато Нан въведе лорд Арлингтън. Той се поклони и Амбър му отвърна с реверанс.

— Госпожо, моите скромни почитания.

— Ваша покорна служителка, господине. Моля ви, влезте. Съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Ни най-малко, госпожо. Възползвах се от случая да напиша няколко писма.

Той беше загърнат от глава до пети с голямо черно наметало и държеше маска в ръката си. Усмихваше се с всичкото очарование, което пазеше за специални случаи. Никаква искреност не се излъчваше от него, а само голяма доза хитрост, измама и лукавство, воля за методична работа — нещо рядко срещано в безгрижния, лекомислен дворец на Чарлс.

— Сама ли сте, госпожо?

— Напълно, милорд. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Много благодаря, госпожо. Ваше благородие е много любезна да ме приеме в този късен час.

— Но, моля ви, милорд! — възрази Амбър. — Аз съм признателна на ваше височество за благоволението да ми направите посещение.

Един слуга влезе с табла, която постави на една масичка. Амбър наля бренди на барона, а на себе си сипа малко бордо. Те чукнаха чаши и останаха за момент мълчаливи. Бяха седнали в спалнята й, издържана в аленосребристи тонове и черен мрамор, образите им се оглеждаха във венецианските огледала, а те си разменяха комплименти. Най-накрая баронът обясни причината за своето посещение.

— Всички тези предпазни мерки, госпожо, са единствено заради ревността на негова светлост, херцог Бъкингам. Не искам да ме разбирате погрешно, защото ние сме много добри приятели — херцогът и аз.

Те бяха, разбира се, върли врагове, но Арлингтън беше твърде предпазлив, за да го признае, докато Бъкингам винаги беше готов да го каже, стига някой да се интересува. Малко преди да се скарат с Амбър, на нейната забележка, че баронът е опасен неприятел, Бъкингам беше казал: „Госпожо, презирам неприятел, който е глупак.“

— Изглежда — продължи Арлингтън, — херцогът иска да ви запази за себе си, или по-точно казано, госпожо, днес научих, и то от достоверен източник, че негова светлост бил заявил на Колбърт, че било безполезно да ви се правят други подаръци, тъй като вие сте свързана с испанците.

— Чудовище! — се провикна Амбър с възмущение, тъй като беше убедена, че вече няма нужда от Бъкингам и от неговото съмнително приятелство. — Той е бъбрив като някоя стара сводница. От начина, по който се отнася към приятелите си, е ясно защо го изоставят бързо!

— О, госпожо, моля ви, не бъдете така строга към негова светлост. Никога не бих желал да разваля вашето приятелство. Но той, изглежда, иска да ви завладее, а аз се надявах, че ние също бихме могли да станем добри приятели!

— Не виждам какво би могло да ни попречи. Една жена би могла да има двама приятели, дори и в Уайтхол.

Баронът се усмихна.

— Вие сте умна жена, госпожо, а това е качество, от което се възхищавам.

Тя му наля втора чаша бренди и той остана за момент замислен, с очи, съсредоточени в бистрата течност. След това каза:

— Мисля, че ваша светлост трябва да получи поздравления.

— За какво, моля ви?

— Говори се, че вашият по-млад син щял скоро да получи херцогство?

Изведнъж Амбър се изправи с блеснали очи.

— Кралят ли ви каза? — запита тя живо.

— Не, госпожо, не кралят. Но това е най-новият слух.

Тя се отпусна и изкриви лицето си в гримаса.

— Клюки, само клюки. Те няма да ми донесат херцогство.

— Всъщност това ли е което желаете?

— Повече от всичко на света! Бих сторила всичко, за да го получа.

— Ако това е така, госпожо, и ако вие сте съгласна да направите нещо за мене, аз бих могъл може би да ви помогна. — Той скромно сведе поглед. — Без да се хваля, мисля, че имам известно влияние в Уайтхол.

Той, разбира се, имаше огромно влияние. И нещо повече, за него казваха, че помага винаги на тези, които му служат.

— Ако вие ми помогнете да получа херцогство, аз ще направя за вас каквото желаете. Обещавам ви.

Тогава той обясни: в двореца се знаеше, че Бъкингам често се среща с една група привърженици на старата република, които имат за цел да съборят правителството на Чарлс II и да си присвоят властта. Тъй като напоследък кралството беше разединено и неорганизирано, даваше надежди на някои хора с прекомерни амбиции за постигане на целта. Арлингтън искаше да разбере мястото и часа на техните събрания и това, което ставаше там. Без съмнение той би могъл сам да събере тези сведения, но това изискваше много пари, а ако Амбър реши да ги плати, той щеше да спести тези средства и в замяна ще каже на краля някоя и друга дума в нейна полза. Амбър си даваше сметка за това, но парите не означаваха нищо за нея, а подкрепата на Арлингтън струваше повече от злато.

Амбър тъкмо беше получила два хектара земя в Сейнт Джеймс Скуеър — най-аристократичния и изискан квартал в града, и от няколко месеца насам с помощта на капитан Уин, който проектираше повечето от най-хубавите къщи в Англия, обсъждаха проектите за къщата и градината. Тя знаеше точно какво иска: всичко да бъде най-новото, най-скъпото и най-голямото! Нейната къща трябваше да бъде модерна, богата и с хубав изглед, а парите нямаха значение.

„След като не могат да ме изпратят в Нюгейт, какво ме е грижа?“ — мислеше си тя.

След разговора с Арлингтън Амбър беше сигурна, че ще получи херцогството, и каза на капитан Уин да започне строежа. Нужни бяха най-малко две години, за да се довърши всичко, и около шейсет хиляди лири — много повече отколкото за дома на Кларендън. Тази нова, изключителна екстравагантност раздвижи всички езици в двора. Всички бяха съгласни било от страхопочитание, възмущение или завист, че в подобно жилище би трябвало да живее най-малкото херцогиня. Говореше се, че най-накрая кралят й е обещал херцогство. Чарлс без съмнение се забавляваше от всичко това, но нито го потвърди, нито го отрече. Амбър прие с оптимизъм неговото мълчание за съгласие. Но седмиците минаваха и тя си оставаше графиня. Без съмнение кралят беше привързан към нея, както към всички преди нея, но нямате да спечели нищо, като й отстъпи херцогство, а и кралската щедрост не е съвсем безкористна. Освен това той беше отрупан с толкова много искания, че беше свикнал да отказва автоматично. Ето защо, въпреки че понякога се чувстваше обезкуражена, Амбър беше решила да извоюва своето херцогство по един или друг начин, както постигаше винаги своите цели.

Тя си служеше с всички, дори и с най-незначителните лица, и макар че непрекъснато правеше услуги, тя се стараеше всичко да й се връща. Барбара Палмър беше вбесена, като виждаше как нейната съперница си проправя път, и заявяваше на всеки, че ако Чарлс посмее да отдаде подобна чест на тази невъзпитана уличница, ще съжалява, че се е родил. Най-накрая тя започна с него един публичен спор, като го заплашваше, че ще премахне собствените си деца и ще подпали двореца!

Не по-късно от две седмици след това в състояние на злобно отмъщение Чарлс подписа един диплом, с който Джералд ставаше херцог Рейвънспър. Изразът на Барбара първия път, когато тя трябваше да стане от креслото и да седне на стол при влизането на новата херцогиня, беше един от онези радостни моменти, за които Амбър щеше да си спомня до края на живота.

Позицията й в Уайтхол незабавно се укрепи значително.

Тя определяше модата. Когато се снабди с един малък пистолет, направен специално, за да се поставя в маншона й, всички дами от двора направиха същото. Няколко апартамента бяха изцяло преправени с огледални стени и голяма част от дървените мебели бяха посребрени; когато един ден прегъна по особен начин ръба на шапката си, на другия ден половината от почетните дами се явиха с подобни прически. Тя отиде веднъж на един бал с разпуснати коси, посипани със златна пудра — модно увлечение, което трая цяла седмица. Всички подражаваха на изкуствените й бенки — малки амурчета с лъкове и в тях инициалите на кралското име.

Амбър си блъскаше главата да измисли нещо ново, защото това гъделичкаше суетата й. Всичко, което правеше, се обсъждаше. Въпреки това тя се преструваше, че това подражание я отегчава, и се дразнеше, че не може да запази нито една мода за себе си.

През една топла октомврийска нощ последвана от най-веселите дами и господа от двореца, тя се съблече и скочи в Темза от голямата лодка, на която ядяха и танцуваха. Нищо от началото на Реставрацията не беше възбудило до такава степен чувството на възмущение, тъй като дотогава никога мъже и жени не се бяха къпали заедно. Говореше се, че нейните отношения с краля били извратени. Многобройните й любовници, грижите, които полагаше за красотата си, и прахосничеството й се разискваха навсякъде. Нямаше нищо, в което да не я обвиняват, и нищо не изглеждаше невъзможно за нея.

Амбър, която ни най-малко не се притесняваше от всички тези злостни приказки, пръскаше големи суми за разпространението на нови клюки. Животът й, относително непорочен, стана образец на разпуснатост и порочност. Веднъж, когато Чарлс й разказа една вулгарна история за нея, Амбър започна да се смее и заяви, че е по-добре да бъде позната така, отколкото неизвестна за никого.

Народът я обичаше много. Когато излизаше по улиците с файтон, който караше сама, придружавана от шест или осем пажа, които и откриваха път, всички се спираха и ръкопляскаха. Помнеха изявите й на сцената, нейните чести публични прояви и легендарната й щедрост, които я правеха популярна. Тя обичаше да привлича вниманието и да бъде обичана от хора, които дори не познава.

Тя виждаше Джералд доста рядко и никога насаме. Госпожа Старк му беше родила неотдавна едно дете, на което Амбър изпрати шест сребърни лъжици. Люсила също усети, че е бременна три месеца след сватбата си, и веселият сър Фредерик я изпрати на село. Той често се смееше за това с Амбър, защото Люсила, въпреки че се радваше на бременността си, отрупваше съпруга си с писма и го молеше да се върне при нея. Но сър Фредерик имаше твърде много работа в Лондон и се ограничаваше да отговаря с обещания, които не изпълняваше.

Амбър не се отегчаваше никога и се смяташе за най-щастливата жена на света. Да си купи нова рокля, да даде вечеря, да види последната пиеса — това бяха събития с еднакво значение. Тя никога не пропускаше бал или интрига; участваше във всички заговори и приключения. Нищо не пропускаше и никой не смееше да я пренебрегне. Тя живееше като затворена в барабан и единственото, за което мислеше, бяха ударите по него. Струваше й се, че има само едно нещо на света, което още желае. И това желание най-накрая се изпълни. В началото на декември Алмсбъри й писа, че очаква лорд Карлтън да дойде в Англия някъде през есента.