Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (63)

LXII

Една топла нощ в началото на ноември на Темза се проведе карнавал. Това беше любимото развлечение на краля и в апартаментите му се беше събрала голяма група, за да наблюдава зрелището от балкона. Лодките и шлеповете бяха украсени с гирлянди от цветя и знаменца, осветени от голям брой фенери и запалени факли. От другата страна на брега се изстрелваха ракети, които падаха със свистене във водата. Откъм корабите се чуваше музика, а кралските цигулари свиреха в един отдалечен ъгъл на стаята.

Заглушавана от музиката, шума от ракетите, смеховете и приказките, лейди Садъск се обърна към Амбър:

— Знаете ли кое е последното завоевание на Каслмейн?

Амбър, която не се интересуваше много от този въпрос, тъй като наблюдаваше Брус и Корина, нехайно вдигна рамене.

— Откъде бих могла да знам? Кой е? Клод дю Вал?

Клод дю Вал беше много известен бандит, който се хвалеше, че е спал с много знатни дами.

— Не! Опитайте пак! Той е много добър ваш приятел!

Тъй като познаваше добре Садъск, Амбър й хвърли пронизителен поглед.

— Кой?

Садъск погледна към лорд Карлтън и вдигна многозначително вежди, като наблюдаваше усмихнато лицето на Амбър. Тя беше пребледняла.

— Това не е вярно!

Садъск повдигна рамене и започна бавно да си вее с ветрилото.

— Вярно е! Все едно, дали ще ми повярвате или не. Знам от най-сигурен източник, че миналата нощ е бил при нея. Господи! Внимавайте, ваша светлост! — викна тя с престорена загриженост. — Ще развалите дантелите си.

— Мръсна уличница! — изсъска Амбър гневно. — Вие само знаете да предизвиквате скандали.

Садъск й хвърли поглед, изпълнен с оскърбена наивност, разтърси буклите си и избяга. Малко по-късно тя вече шепнеше на ухото на друг с тайнствена усмивка и тайно сочеше към Амбър. С най-голямото безразличие, на което беше способна, Амбър се промъкна към Алмсбъри, който я поздрави весело. Тя се опита да му отговори, но очите й я издадоха.

— Какво има? — прошепна той.

— Брус! Трябва да го видя. Веднага!

— Но все пак, скъпа…

— Знаете ли какво е направил? Спал е с Барбара Палмър! О, бих могла да го убия!

— Шшт! — прошепна предпазливо графът, защото ги наблюдаваха внимателно най-малко една дузина очи.

— И какво от това? То му се е случвало и преди?

— Но Садъск го разправя на всички. Подиграват се с мене. Дяволите да го вземат!

— Идвало ли ви е наум, че могат да се подиграват също така и с жена му?

— Какво ме интересува! Сигурно е така! Във всеки случай тя не го знае, а аз го знам!

Когато видя отново Брус, тя го накара да обещае, че повече никога няма да се среща с Барбара. Макар че той не й обеща нищо, тя беше сигурна, че вече не ходи при нея, защото иначе щяха да се чуят приказки, а и Барбара нямаше да пропусне да се похвали. В замяна на това нейната връзка с лорд Карлтън привлече всеобщото внимание и колкото и да изглеждаше невероятно, Корина явно беше единствената, която не знае. „Корина е толкова глупава, че не би разбрала, че Брус ми е любовник, дори и ако ни намери заедно в леглото“ — мислеше си Амбър.

Но тя се лъжеше.

 

 

Когато видя за първи път Амбър вечерта у Арлингтън, Корина отначало беше смутена от тоалета й, а после съжаляваше, че така неприлично я беше изгледала. Тя смяташе, че именно това е причината за студената враждебност на херцогинята към нея. За това беше приятно изненадана, когато Амбър я посети, и си каза, че всичко е забравено. Но още преди това Корина беше доловила, че тя флиртува със съпруга й.

През четирите години на брака Корина беше видяла много жени — от чернокожите девойки до титулуваните дами от Порт Роял, — които флиртуваха с Брус. Напълно сигурна в неговата любов, тя никога не се тревожеше и не изпитваше ревност; всичко това по-скоро я забавляваше, дори я ласкаеше. Все пак тя много скоро разбра, че херцогиня Рейвънспър е опасна. Несъмнено тя беше много привлекателна: с дръзките очи, с бакърената коса и със сладостната фигура. Но тя притежаваше преди всичко онази мощна и пламенна притегателна сила върху мъжете, която Брус имаше над жените. Беше от жените, които никоя съпруга не би желала да види близо до мъжа си.

За първи път, откакто се беше омъжила, Корина се страхуваше.

Скоро другите жени започнаха да правят прикрити злобни намеци по време на някоя вечеря или когато идваха да я посетят. Усещаше се в погледа и в движенията на нейна светлост херцогинята, когато се навеждаше над лорд Карлтън край масата за игра, докосвайки леко лицето си до неговото. Лейди Садъск и госпожа Мидълтън поканиха Корина да посети заедно с тях херцогинята и срещнаха Брус точно когато излизаше.

Но Корина не искаше да повярва онова, което всеки се опитваше да й покаже. Тя си казваше, че всичките тези безделници имат само това удоволствие — да смущават живота на щастливите хора. Искаше страстно да запази доверието си в Брус и във всичко, което той означаваше за нея. Беше твърдо решила да не позволи бракът им да бъде разрушен от заслепението на една жена и от желанието на хората да унищожат вярата в нейния съпруг. Корина все още не се беше приспособила към Уайтхол, тъй като това изискваше време. Но без да иска, тя чувстваше, че в нея се надига все по-голямо раздразнение и ревност към херцогиня Рейвънспър. Когато я наблюдаваше как гледа Брус, как му говори или просто как почуква рамото му с ветрилото си, когато мине покрай него, Корина се чувстваше наранена и тръпнеща от безпокойство.

Най-сетне тя призна и пред себе си: мразеше тази жена. И се срамуваше за това.

И все пак тя не знаеше какво да направи, за да сложи край на онова, което се опасяваше скоро да се превърне в интрига в лондонския смисъл на тази дума. Брус не беше дете, на което можеш да заповядваш, да му забраняваш да се прибира късно или пък да не му разрешаваш да посещава някоя красива жена. Освен това нищо в държането му не даваше повод за подозрения. В деня, в който го срещна да излиза от апартаментите на херцогинята, той се беше държал съвсем естествено и изобщо не изглеждаше смутен, че я вижда. Беше все така внимателен и нежен, както винаги, и тя си въобразяваше, че знае сравнително точно как прекарва дните си.

„Сигурно греша — си казваше тя, — никога не съм живяла в дворец или в голям град и навярно си въобразявам един куп неща, които не съществуват. Но мисля, че нямаше да се чувствам така, ако се отнасяше за друга жена.“

Сякаш за да компенсира подозренията, които таеше в душата си към Брус, Корина беше по-весела и по-очарователна от всякога. Толкова се страхуваше да не би Брус да открие някаква промяна в държането й и да разбере причината. Какво щеше да си помисли за нея тогава — като разбере колко е ограничена, дребнава и ревнива. Ами ако се лъжеше — тогава Брус щеше да изгуби доверие в нея! Бракът им й се струваше нещо толкова съвършено и пълно, че се ужасяваше при мисълта, че може да го разруши по нейна вина.

Въпреки че мечтата й беше някой ден отново да посети Лондон, заради херцогинята тя вече не го харесваше и искаше веднага да заминат. Започна да се пита дали нейна светлост беше причината Брус да й предложи да останат в Лондон, докато е бременна, вместо да заминат за Париж. Това беше причината, поради която тя не смееше да му предложи да отидат при сестра му. Ако той разбереше причината? Как щеше да му обясни желанието си, когато се отнасяше до собствената й безопасност, а и двамата така горещо желаеха това дете? (Синът им беше умрял на три месеца преди една година от едра шарка, която върлуваше във Вирджиния.)

С раздразнение и презрение към себе си тя се укоряваше за своето малодушие. „Аз съм му жена и той ме обича. Ако тази жена означава нещо за него, сигурно е само увлечение. Няма да продължи дълго.“ Тя щеше винаги да живее с него и той нямаше и да си спомня за нейното съществуване.

Една вечер за голяма нейна изненада той й заговори закачливо:

— Негово величество не ви ли определи среща?

Бяха се върнали от двореца и се събличаха. Корина го погледна смаяна.

— Защо? Какво ви кара да говорите така?

— Как какво? Той е възхитен от вас! Това е повече от ясно.

— Той е много внимателен към мен, но вие сте негов приятел. Сигурно не очаквате от един мъж да измами приятеля си?

Брус се усмихна.

— Скъпа моя, всеки мъж обикновено най-напред бива измамен от приятеля си. Причината е много проста: приятелят се намира в най-изгодно положение.

Корина го изгледа.

— Брус! — каза тя тихо.

При звука на гласа й той се обърна и я погледна…

— Колко странно говорите понякога! Това звучи жестоко и грубо!

Той хвърли ризата си, приближи се и я прегърна. Усмихна й се нежно.

— Съжалявам, любов моя. Но има толкова неща, които не знаете за мен, живял съм години, преди да се запознаем, и не мога всичко да споделя с вас. Преди още да се родите, вече бях голям, видях как умира баща ми, как разрушават страната, сражавал съм се във войската. Когато плавах с корсарите на Рупърт, вие сте били само на шест месеца. О, зная, че всичко това няма значение сега. Но все пак! Вие сте била възпитавана в свят, твърде различен от моя. Ние не сме това, което изглеждаме на пръв поглед.

— Но вие не приличате на тях, Брус! — възрази тя. — Не сте като тези хора от двора.

— О, аз не съм усвоил фалшивите им номера. Не си рисувам веждите, не си реша перуката публично, не си играя с ветрилата на дамите. Но честно казано, тази епоха е болна, а ние, които живеем в нея, сме засегнати от болестта й.

— Но и аз живея тук!

— Не!

Той я пусна.

— Слава богу, вие не сте част от този мръсен свят!

— Защо „слава богу“? Не харесвате ли тези хора? Мислех, че са ваши приятели. И исках да заприличам на тях. Искам да кажа, на жените…

Тя мислеше за херцогиня Рейвънспър.

Устата му се сви горчиво.

— Каква глупава идея, мила Корина! Да не сте посмели да мислите за подобно нещо! О, Корина, не знаете колко съм щастлив, че ви срещнах в Порт Роял…

Всичките й страхове и ревност изчезнаха изведнъж. Обхвана я силно, радостно чувство на облекчение и помете омразата и отровата на недоверието.

— Наистина ли сте щастлив, мили? О, спомням си много добре!

— И аз също. Вие отивахте на църква. Носехте рокля от черна дантела, с черен воал върху косата, на който имаше рози. Помислих ви за испанка.

— А пък баща ми твърдеше, че сте пират!

Тя се засмя весело, щастлива при спомена за тези прекрасни дни, когато не съществуваше никаква нахалница с продълговати очи и с титла на херцогиня, която да се опитва да й отнеме съпруга!

— Той за малко щеше да ви предизвика!

— Нищо чудно. Сигурно съм приличал на разбойник. Бяхме слезли на сушата едва преди половин час. Спомняте ли си, аз ви последвах в църквата…

— И не ме изпуснахте от очи през цялата служба. О, колко ядосан беше баща ми! Но това съвсем не ме тревожеше. Вече се бях влюбила във вас.

— С тези мръсни дрехи и небръснат цели пет дни?

— Мръсен, с брада от пет дни и с всичко останало! Но когато дойдохте да ни посетите вечерта… О, Брус, не можете да си представите как изглеждахте! Същински приказен принц!

Тя го гледаше, очите й блестяха. Изведнъж затвори очи, сякаш искаше да прогони нещо, което го смущаваше, но в същото време той я притисна до себе си и наведе глава да я целуне.

„Каква съм глупачка — помисли, си Корина. — Разбира се, че ме обича и че ми е верен! Ако не беше така, щях да забележа, когато ме гледа, и щях да почувствам, когато ме докосва.“

И все пак, когато видя отново херцогиня Рейвънспър, тя почувства, че повече от всякога не може да я понася. Тя знаеше, че тази жена я гледа с презрение и ирония, сякаш я превъзхожда. Въпреки това нейна светлост изглеждаше по-любезна, отколкото в началото, и винаги се обръщаше приятелски към Корина.

Най-накрая обаче Корина почувства, че не може да понася тази несигурност, ревност и подозрение, които изпитваше. Най-сетне, сякаш за да прогони демона, като спомене името му, реши да поговори с Брус за херцогинята, колкото се може по-внимателно, макар че само името на тази жена я караше да потреперва. Една вечер те се връщаха заедно от двореца, когато тя се опита да подхване разговора. Отдавна вече знаеше какво ще каже и си беше повтаряла изречението толкова често, че то й се струваше глупаво и сковано.

— Колко хубава беше тази вечер херцогиня Рейвънспър! Мисля, че е по-красива и от милейди Каслмейн, а вие?

Сърцето й биеше така силно, че почти не чуваше собствения си глас. Тя стисна силно ръцете си в маншона и усети, че са влажни и студени. Стори й се, че той се колебае дълго да отговори. Тези няколко секунди бяха истинско мъчение. „Не трябваше да го казвам — си каза тя отчаяно. — Това име означава нещо за него, нещо, което не искам да знам. О, защо не си мълчах…“

После тя го чу да казва без никакво вълнение в гласа, сякаш се отнасяше за времето:

— Да, и аз мисля така!

Облекчението, което почувства, беше толкова голямо, че тя продължи почти весело:

— Тя флиртува страшно много с вас. Би трябвало да ревнувам!

Брус я погледна, усмихна се леко, но не отговори. Сега, когато беше започнала, Корина реши да продължи:

— Вярно ли е, че някога е била актриса? Или пък е клюка? Изглежда, другите жени не я обичат. Разказват ужасни неща за нея. Сигурно от ревност — добави тя бързо.

— Виждали ли сте жени, които да се харесват? Мисля, че много рядко. Но е вярно, че преди няколко години беше актриса.

— Значи не е от благороден произход?

— Не. Родителите й са били фермери.

— Но как е получила богатството и титлата си?

— С единственото средство, с което една жена разполага, за да постигне онова, което не притежава по рождение. Успя да се омъжи за един богат търговец, който след смъртта си й остави една трета от своето състояние. С него тя си купи титла и друг старец. Той също умря.

— Но нали и сега е омъжена? Къде е съпругът й? Никога не съм го виждала.

— О, понякога той идва в двореца. Не вярвам да се познават много добре.

— Не се познават? Мъж и жена?

Искрено смаяна, Корина беше забравила своята нервност.

— Но защо тогава се е омъжила за него?

— Мисля, за да даде име на незаконното си дете от краля.

— О, господи! Имам чувството, че съм попаднала в друг спят. Всичко е объркано!

— Да, всичко е объркано, освен ако не станете като тях. Ще бъдете доволна, ако се върнете в Америка, нали?

— О, да!

После, като съжали за ентусиазма си, тя добави:

— Само защото ми липсва Съмърхил и всичко онова, което той означава за нас.

Корина повдигна глава към него. Бяха толкова близо един до друг, че устните им се сляха.

 

 

Няколко дни по-късно Корина, придружена от камериерката си, отиде да направи някои покупки в Ню Иксчейндж. Ню Иксчейндж се намираше на улица „Темза“. Представляваше голяма постройка от черен камък и имаше две галерии, разположени на отделни етажи. Малките магазинчета имаха свои фирми, но всички бяха поставени толкова ниско, че човек малко над нормалната височина трябваше да се навежда, за да не си удари главата. Повечето продавачки бяха привлекателни, добре облечени момичета, въпреки че имаше и няколко мъже, които да ги защитават от техните обожатели.

Това беше най-модното място за развлечения и тайни срещи в града. Често се посещаваше от контетата, които очакваха да срещнат някоя маскирана дама, измамила баща си или съпруга си. Хубавите млади жени също ходеха там, но винаги се преструваха на много горди и надменни.

Корина и камериерката й се качиха по стълбите започнаха да разглеждат галерията. Проследяваха Корина с поглед, с тихи подсвирквания и полугласни коментари, тъй като повечето дами се шегуваха с кавалерите си, разменяха си усмихнато комплименти и обиди. Но Корина все още не беше усвоила този навик и не им обръщаше внимание.

Най-накрая тя се спря пред сергията на дребна, хубава жена — госпожа Шелдън — любовница на много знатни личности, но сега без ангажимент.

— Добър ден, лейди Карлтън — викна тя любезно. — Не знаех, че тази сутрин сте тук с негово благородие…

— Нима съпругът ми е тук?

Тя се обърна, огледа наоколо, сякаш знаеше точно къде ще го намери, хвърли поглед към отсрещната галерия и го видя обърнат с гръб и очевидно разговаряше с някого, който беше изцяло закрит от едрата му фигура. Първият й подтик беше да отиде да го изненада, но той се отдръпна, за да направи някому път. Тя видя, че той разговаря с херцогиня Рейвънспър.

Ужасена, Корина изведнъж се спря.

Дали я беше срещнал случайно! Сигурно! Тя желаеше от цялото си сърце да е така. Но след всички съмнения, подозрения и намеци от изминалите седмици техният вид, застанали един до друг, можеше да означава само едно нещо. Корина се върна, като се мъчеше да прикрие своето смущение и срам. Госпожа Шелдън изглеждаше толкова нещастна, сякаш беше издала държавна тайна.

— Той говори с един приятел — измърмори Корина, без да знае точно какво казва. — Ще отида да направя покупките си и ще го чакам в каретата.

— Нека ви покажа моите бродирани панделки! Онези, за които ви говорих миналата седмица, госпожо. Пристигнаха от Франция…

Тя говореше разтреперана и неволно все поглеждаше към отсрещната галерия. Цялата почервеняла от ужасната грешка, тя трупаше цели камари панделки на щанда. Да беше някоя друга, а не лейди Карлтън — толкова, толкова прекрасна, нежна и мила!

Главата на Корина бучеше, очите й се бяха замъглили. Тя не виждаше нищо друго освен неясни петна.

— Да — отвърна тя тихо. — Ще взема три метра от тази и десет от онази там.

Лорд Карлтън и херцогинята се приближаваха бавно към нея, погълнати от своя разговор. Камериерката на Корина бързо застана така, че да прикрие господарката си, а дребната госпожа Шелдън бъбреше непрекъснато с надежда да заглуши гласовете им.

Но слухът на Корина беше остър и тя чу тихия глас на херцогинята, която казваше, минавайки покрай нея:

— … и помислете, Брус, ние ще имаме…

Корина се хвана за щанда, затвори очи и почувства, че отмалява. „Само да не припадна!“ — помисли си тя със страх.

После изведнъж възвърна самообладанието си.

— Ще взема дванайсет метра от сребърната панделка, госпожа Шелдън. Това е всичко за днес.

Преди още камериерката да й плати, Корина тръгна в противоположна посока, като искаше по-скоро да се скрие в каретата.

Вечерта, изненадана от себе си, Корина попита Брус с безличен, но учтив глас:

— Какво правихте тази сутрин, мили? Играхте ли на тенис с Негово величество?

Те бяха в спалнята си. Брус пишеше писмо до своя управител, а Корина решеше косата на малката си тригодишна дъщеря.

— Да, малко — отвърна той с перо в ръка. — После отидох за един-два часа в Камарата на лордовете.

Той подхвана отново писмото си, а тя продължи автоматично да реши Мелинда. Не можеше да повярва, че я беше излъгал! Мелинда, копие на майка си, беше със сини очи и черна коса, я погледна с големите си сериозни очи, като навеждаше глава при всяко минаване на четката. Най-накрая Корина се наведе да я целуне и една сълза капна върху косите на момиченцето. Тя я избърса веднага с опакото на ръката си от страх да не би Мелинда да забележи и да я попита защо плаче.

Почувства, че животът й е свършен.

Сега беше достатъчно да види как херцогинята гледа Брус, за да разбере, че й е любовник. Как би могла да бъде толкова наивна и да не разбере по-рано? Защото сега тя не се съмняваше, че тяхната връзка е започнала по-рано. Може да я е срещнал още в шестдесет и седма година, защото тя знаеше, че по онова време херцогинята е била в двореца, а се бяха погрижили да я осведомят и за това, че тогава е живяла у Алмсбъри. Трябваше да й кажат повече неща — всичко, което искаше да знае, от което се страхуваше, — но тя не им даде възможност. Поради някаква причина, може би фактът, че беше толкова различна от тях, те се отнасяха към нея по-деликатно! Не я насилваха да слуша неща против желанието й. Но това не можеше да продължава така. Нещо трябваше да се случи, но какво? Дали ще я изпрати при баща й в Ямайка и ще остане тук сам? Или пък ще вземе херцогинята в Съмърхил нейният Съмърхил, чието име тя беше измислила и който бяха градили заедно в мечтите си, с любовта си и безграничните си планове и надежди за бъдещето. Всичко това вече не съществуваше. Трябваше да се сложи край — щом той обича друга жена.

Корина не направи нищо в продължение на няколко дни, защото не знаеше как да постъпи. Каква полза имаше да обвини мъжа си? Какво значение имаше дали той щеше да отрече, или да признае, като това е истина? Той беше на тридесет и осем години и винаги беше правил онова, което искаше. Нямаше да се промени, а тя и не искаше, защото го обичаше точно такъв. Чувстваше се самотна и напълно безпомощна в тази страна, с толкова необикновени навици и обичаи. Даваше си сметка, че всички жени тук са били повече или по-малко в същото положение, но са го приемали с усмивка или шега и сами са си намирали забавления. Никога не беше усещала така осезателно колко е чужда на този свят — нещо, което Брус й беше повтарял толкова често. Тя се отдръпваше от всичко с ужас и отвращение.

Когато той я прегръщаше и целуваше, тя не можеше да изтрие от ума си образа на онази жена. Питаше се, въпреки че се презираше за това, кога ли е целувал херцогинята за последен път и дали е шепнел и на нея същите страстни думи. „Защо не ми каже честно? — питаше се тя отчаяно. — Защо ме лъже и мами? Не е честно!“ Но мразеше херцогинята, а не Брус.

Един прекрасен ден лейди Каслмейн дойде да я посети.

Крал Чарлс скоро беше направил дарение от двадесет хиляди лири на херцогиня Рейвънспър. Барбара така се беше ядосала, че беше решила да й отмъсти по някакъв начин. Тя беше убедена, че жена с красотата на Корина — макар и съпруга — не може да няма голямо влияние върху един мъж. Така тя се надяваше да провали връзката на нейна светлост с лорд Карлтън. Рочестър беше току-що написал един от своите груби, римувани памфлети за нейна светлост херцогиня Рейвънспър и нейния любовник. Рочестър имаше навика да преоблича някой от слугите си като караул пред двореца и да наблюдава кой излиза нощем. След като получеше информацията, той се оттегляше в имението си на село и пишеше отвратителните си сатири. Няколко екземпляра се разпространяваха в двора. Те се харесваха на всички. Но обектът беше произволен — рано или късно всеки мъж и всяка жена можеха да усетят отровното му перо.

В началото Барбара водеше лек и приятен разговор: новата френска мода, последната пиеса в театъра на Йоркския херцог, бъдещият голям бал, който щеше да се състои следващата седмица в Банкетната зала. Оттук тя премина към любовните интриги и клюки: кой с кого спи, коя от дамите се страхува, че очаква дете, но не от собствения си съпруг. Като разбра накъде клони, Корина усета, че сърцето й започва да бие по-силно.

— О, господи! — продължи нехайно Барбара. — Тук стават такива неща… един чужденец не би могъл да ги разбере. Външността заблуждава, повярвайте ми.

Тя замълча, изгледа внимателно Корина и продължи:

— Мила моя, вие сте много млада и невинна, нали?

— Така ли? — възкликна с изненада Корина. — Възможно е…

— Страхувам се, че не сте запозната с живота и светските обичаи, и аз, която, уви, го познавам твърде добре, дойдох при вас като приятелка…

Уморена от седмиците на несигурност, грижи и разочарования, Корина се почувства внезапно облекчена. Най-накрая положението щеше да се изясни! Нямаше нужда да се преструва повече.

— Уверена съм, госпожо — каза спокойно тя, — че разбирам някои неща много по-добре, отколкото си представяте.

Барбара й хвърли изненадан поглед, но все пак извади от маншона си сгънат на четири лист и й го подаде.

— Ето какво се разпространява из двора. Не бих искала да го прочетете последна.

Корина бавно протегна ръка и взе листа. Бялата хартия изшумоля, когато я разтвори. Тя отмести с отвращение очите си от студеното и замислено лице на Барбара и го насочи над поемата, написана от несръчна и несигурна ръка. Тези няколко седмици на мъка и недоверие бяха закалили духа й, бруталното и грубо стихотворение не й нанесе по-силен удар от онзи, който й бяха причинили случайно чутите думи.

После тя каза с финес, сякаш Барбара й беше донесла подарък кутия бонбони или чифт ръкавици:

— Благодаря, госпожо! Ценя безкрайно вашата загриженост към мене!

Барбара изглеждаше учудена и смутена от неочаквано спокойната реакция. Стана и Корина я изпрати до вратата. В преддверието тя се спря. За момент двете жени се гледаха мълчаливо, после Барбара каза:

— Спомням си, че когато бях на вашите години — двадесет, нали? — мислех, че целият свят е в краката ми и мога да получа всичко, което пожелая.

Тя се усмихна със странна, замислена и цинична усмивка.

— Е, добре, аз успях!

После бързо добави:

— Послушайте съвета ми и отведете съпруга си далеч оттук, преди да е станало твърде късно.

После се обърна, прекоси бързо коридора и изчезна.

Корина я проследи с поглед, смръщила леко вежди. „Бедната жена! — помисли тя. — Колко е нещастна!“ И затвори тихо вратата.

 

 

Тази нощ Брус се върна едва в един часа. Тя беше изпратила да му съобщят в Уайтхол, че не се чувства достатъчно добре и няма да дойде, но го молеше да не променя плановете си. Горещо се беше надявала, че той все пак ще се върне, но това не стана. Тя лежеше в леглото, без да може да заспи, и когато той влезе, се престори, че чете последната пиеса на Джон Драйдън.

Брус не влезе направо в спалнята, а мина, както винаги, през детската стая. Наострила уши, Корина чу стъпките му и вратата, която се затвори тихо зад него. Тогава изведнъж разбра, че малкият Брус е син на херцогинята. Учудваше се как не беше разбрала по-рано. Ето защо причината бе, че той не й беше казвал за първата лейди Карлтън. Ето защо малкото момче беше така нетърпеливо да се върне в Англия и защо изглеждаха толкова близки. Винаги беше чувствала особената близост между Брус и херцогинята, която не може да се дължи на обикновена любовна връзка.

Все още беше замаяна от удара, когато той влезе в стаята учуден, че я намира будна. Усмихна й се и се приближи да я целуне. Когато се наведе над нея, Корина взе памфлета от Рочестър и му го подаде. Брус се спря и очите му се присвиха. После взе листа, изправи се, без да целуне жена си, и бързо го погледна. Стана ясно, че вече го е чел. После го смачка и хвърли на земята.

Останаха дълго време загледани един в друг. Накрая той каза:

— Съжалявам, че си го узнала по този начин, Корина. Отдавна трябваше да ти го кажа.

Изглеждаше сериозен и смутен, а не лекомислен и весел, както тя очакваше. Въпреки това не проявяваше нито срам, нито стеснение, нито каквото и да било съжаление, освен чувството, че й причинява мъка. Тя се взря в него за миг с отворена на коленете си книга и с лице, наполовина осветено от пламъка на свещта.

— Тя е майка на Брус, нали?

— Да! Никога нямаше да измисля тази груба лъжа, но толкова исках да обикнеш момчето, че се страхувах да не ти причиня болка, ако узнаеш истината. Какви са чувствата ти към него сега?

Корина едва се усмихна.

— Обичам го както преди. Обичам и двама ви както преди.

Гласът й беше кротък, нежен и женствен като ухание на люляк.

Той седна на леглото срещу нея.

— Откога знаеш?

— Не знам. Сега ми се струва, че съм го знаела винаги. В началото се мъчех да се убедя, че е само флирт и е смешно да те ревнувам. Но другите жени ми направиха известни намеци. Наблюдавах и двама ви. Видях ви в Ню Иксчейндж. Но защо да говорим за това? Знам го от седмици!

Той остана за миг безмълвен със свъсени вежди и наведен поглед.

— Надявам се, че ще ми повярваш, Корина! Не те доведох в Лондон с такова намерение. Кълна се, не предполагах…

— Не предполагаше, че ще я намериш отново?

— Знаех, че ще я намеря. Но не бях я виждал от две години, бях я забравил… Е, добре, бях забравил толкова много неща!

— Значи я видя за последен път, когато беше тук преди сватбата ни?

— Да. Тя живееше у Алмсбъри.

— Откога я познаваш?

— От около десет години.

— От десет години! О! Но аз съм наистина чужденка за теб!

Той се усмихна, погледна я бегло и се обърна.

— Много ли я обичаш, Брус? — попита най-сетне тя.

— Дали я обичам?

Той свъси вежди, сякаш беше смутен.

— Ако под това разбираш дали имам желание да се оженя за нея — съвсем не! Но в друг смисъл да. Мисля, че да. Това е нещо, което не мога да обясня, нещо, което съществува между нас от първия ден, когато я видях. Тя е… за да бъда напълно искрен… тя е жена, която всеки мъж би искал да има за любовница, но никога за съпруга!

— Но какво изпитваш сега, когато я видя отново и не можеш да се откажеш от нея? Може би съжаляваш, че си се оженил за мен?

Брус вдигна бързо очи и тя почувства внезапно, че ръцете му я обгръщат, а устните му докосват челото й.

— О, господи, Корина! Нима това си мислиш? Разбира се, че не съжалявам! Ти си единствената жена на света, за която съм искал да се оженя. Повярвай ми, скъпа! Никога не съм искал да ти причинявам мъка. Обичам те, Корина! Обичам те повече от всичко на света!

Тя се притисна към него и се почувства отново щастлива и сигурна. Всички страхове и безпокойства от последните седмици изчезнаха. „Той ме обича и не иска да ме остави! Няма да го изгубя.“ Всичко друго беше без значение. Животът й бе така погълнат от него, че беше готова да приеме всичко, което той би пожелал да й даде. В края на краищата тя беше негова жена — титла, която херцогиня Рейвънспър никога не би могла да получи, защото тя не можеше дори да признае сина, който й беше дал.

Най-сетне, с глава все още облегната на рамото му, Корина проговори:

— Прав беше, Брус, когато каза, че принадлежа на свят, съвсем различен от този тук. Не съм част от него. Мисля, че нито една дворцова дама не би посмяла да признае, че е засегната, ако мъжът й е влюбен в друга. Но аз го признавам и не се срамувам от това!

Тя отметна глава назад и го погледна.

— О, мой мили! Да, това ме засяга!

Зелените очи на Брус я наблюдаваха нежно. Той се усмихна, сякаш молеше за извинение, и докосна с устни лъскавите й коси.

— Каква полза да ти кажа, че съжалявам за мъката, която ти причиних. Така е. Но ако прочетеш още някой памфлет или чуеш други клюки, вярвай ми, Корина, че това ще бъдат лъжи!