Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (42)

XLI

Салонът на кралицата бе изпълнен с придворни. Дамите бяха облечени в дантели, златисти сатени и кадифета с големи деколтета, обсипани със скъпоценности. Стотици свещи горяха в стенните лампи и големите свещници, гвардейски войници държаха запалени факли. Техни величества, седнали под тъмночервен балдахин от кадифе със златни ресни, поднасяха ръка за целувка. На единия край на залата чакаха музикантите, облечени в тафтени облекла от различен цвят и увенчани с цветя. Нямаше чужденци, нито зрители по галериите, защото чумата продължаваше и броят на умрелите се променяше от седмица на седмица. Дамите току-що бяха пристигнали от Хемптън корт.

— Нейно благородие графиня Каслмейн! — извести вратарят.

— Барон Арлингтън! Лейди Арлингтън!

— Лорд Денъм! Лейди Денъм!

— Граф Шрузбъри! Графиня Шрузбъри!

При произнасянето на всяко име погледите се обръщаха към вратата, шепот пробягваше по залата, зад ветрилата се разменяха погледи. Чуваха се сподавени хихикания на жените и понякога смехът на някой мъж.

— Бог да ме убие! — забеляза един млад красавец на своя съсед. — Но не разбирам защо лорд Шрузбъри още дръзва да се показва пред хората. Нейно благородие е спала с повечето от мъжете, които са тук, а той не е сторил нищо да защити честта си.

— Но защо, моля ви? — отвърна другият. — Онзи, който свързва честта си с честта на жена си, е глупак!

— Погледнете! — прошепна двадесет и едно годишно конте, като гладеше накъдрената си перука и оправяше възлите на своите ръкави. — Йоркският принц поглежда отново лейди Денъм. Обзалагам се на сто лири, че той ще спи с нея преди свети Георги!

— Обзалагам се, че това няма да стане. Нейно благородие е честна!

Внезапно се случи нещо непредвидено. Вратарят извести две малко познати имена. Двама нови хора влизаха в малкия кръг.

— Граф Редклиф! Графиня Редклиф!

Граф Редклиф! Кой, по дяволите, можеше да бъде тоя! Някоя стара отломка от предишното поколение? А графинята — някоя кранта на четиридесет и пет години, положително грозна, която не одобрява новите обноски, подобно на жената на управник пуританин? Всички погледи се насочиха към вратата с повишено любопитство. Но при влизането на двойката цялата зала бе поразена и изтръгната от своето вяло безразличие. Как! Една актриса, представена в двора!

— Исусе Христе! Това не е ли Амбър Сейнт-Клер? — забеляза един благородник.

— Какво? — изсъска възмутена дама. — Тази комедиантка… тази госпожица, как я казахте, която беше в Кралския театър преди две години?

— Изключено!

Амбър вървеше с вдигната глава, без да хвърли поглед нито наляво, нито надясно. Гледаше право пред себе си, насочена към кралицата. Никога не се бе чувствала така нервна, възбудена, нетърпелива и изплашена. „Аз съм наистина графиня — казваше си тя през целия ден. — Имам толкова право, колкото и другите, да отивам в Уайтхол. Не ще се оставя да ме уплашат, не искам! Те по нищо не се различават от мен.“ Но в действителност тя ги смяташе за други същества поне тук, в Уайтхол!

Сърцето й биеше така силно, че се задъхваше, коленете й трепереха и ушите й бучаха. Беше отправила поглед към балдахина, но виждаше само някаква мъгла, сякаш гледаше под вода. Пристъпваше бавно, сложила треперещите си пръсти върху ръката на Редклиф. По безкрайната галерия, между редиците лица, тя се приближаваше бавно към престола. Амбър долавяше смътно шепот, усмивки, погледи, възмущение, ала в действителност не виждаше и не чуваше нищо.

Редклиф беше облечен блестящо. Бяла перука, дрехи от пурпурен и позлатен брокат, панталони от бледозелен сатен. Дръжката на неговата сабя бе украсена със скъпоценни камъни. Строгото му и сурово лице правеше излишна всякаква критика по отношение на жена му, възпираше присъстващите да си припомнят, че е била актриса, искаше от тях да я приемат помежду си. А и тоалетът на Амбър бе така разкошен, както тоалетите на ония, които се намираха в залата. Тя носеше дълга рокля с позлатена дантела, с воал на главата си и красива украса от смарагди.

Най-сетне те достигнаха престола. Тя се наведе в дълбок поклон, а графът коленичи. В мига, когато устните й докоснаха ръката на кралицата, Амбър вдигна очи и видя Катерина, отправила й любезна съчувствена усмивка, която проникна право в сърцето й. „Тя е добра — помисли Амбър — и нещастна, бедната жена. И е безобидна! Аз я обичам!“

Амбър не посмя да погледне Чарлс. Защото тук, в неговия дворец, сред целия блясък и разкош на кралската власт, той не бе човекът, който се бе срещал с нея тайно преди три години. Това бе Чарлс II, по божия милост крал на Великобритания, на Франция и на Ирландия. Той олицетворяваше цялата мощ и слава на Англия и тя коленичи почтително пред него.

Амбър се вдигна бавно, отдръпна се и зае място между тълпата, която заобикаляше престола. Остана в продължение на няколко мига като зашеметена, после светът прие бавно своите очертания пред очите й. Като хвърли поглед надясно, забеляза Бъкхърст, който й се усмихваше. Седли й направи приятелски знак през рамо. Точно срещу нея се намираше великолепната Бъкингам и макар че не се бяха виждали от нощта при Лонг, в Хеймаркет, получи от нея усмивка, за която й бе признателна. Имаше и други познати: двамата Килигрю, бащата и синът, Дик Талбът и Джеймс Хамилтън, както и множество младежи, които някога посещаваха модния салон. Изведнъж погледът й се скова. Тя срещна очите на Барбара Палмър. Каслмейн я наблюдаваше със замисления и суров вид на грабливо животно. Те се изгледаха така в продължение на няколко мига, после Амбър първа отвърна глава с безразличие. Тя започна да разбира след всичко, че дори тук, на техния Олимп, тия хора не бяха нито богове, нито богини.

След като приключиха представянията, кралят даде знак и залата се изпълни с музика. Балът бе открит от Чарлс и Катерина, Йоркският херцог и херцогинята, от херцог Монмът и жена му. Този танц бе истински парад, бавен, тържествен, изпълнен с движения, които изискваха безкрайна гъвкавост и изящество.

Очарована, Амбър следеше с поглед краля.

„Колко е красив! — казваше си тя. — Колко умело стъпва! О, питам се дали бих посмяла да му предложа един танц!“ Тя знаеше, че етикетът изисква дамите да поканят Негово величество да танцува с тях. „Питам се дали той си спомня за мене — не, положително не! Как би могъл да си спомни? Има повече от три години и половина… Бог знае колко жени са минали след това оттук!“

В своето вълнение тя бе забравила напълно Редклиф, който стоеше невъзмутим и мълчалив край нея.

Когато първият танц свърши, Чарлс поиска друг — немски, при който бяха допуснати множество двойки, — и тъй като залата се изпълваше, Амбър чакаше с безпокойство, отправяйки вътрешно молби, да бъде поканена. Тя се чувстваше като малко момиче на първи бал, сама и изоставена. Бе я обзело вече желание да се върне у дома си, когато — за нейно голямо облекчение — лорд Бъкхърст й се поклони.

— Ней… нейно благородие ще ми направи ли честта да приеме този танц, милорд?

Когато биваше трезвен, Бъкхърст проявяваше склонност към заекване, което го смущаваше много.

Амбър се стресна, спомни си за своя съпруг и се обърна към него с безпокойство. Ако откаже? Обаче той се поклони най-грациозно:

— Разбира се, милорд!

Амбър възнагради Бъкхърст с радостна усмивка и го хвана под ръка. Те се присъединиха към другите двойки. Чарлс и Барбара водеха танца, другите ги следваха: няколко стъпки напред, няколко назад и пауза.

Този танц позволяваше да се флиртува много.

Бъкхърст се усмихна на Амбър.

— Какво, по дяволите, правите тук?

— Какво си мислите, сър? Аз съм графиня!

— Казвахте ми, госпожо, че не смятате да се омъжвате повторно.

Тя му отправи лукав поглед.

— Обаче промених мнението си. Надявам се, че ваше благородие няма нищо против?

— Боже мой! Не! Вие не можете да си представите какво удоволствие изпитва човек, когато види едно ново лице тук. Толкова сме си омръзнали едни на други.

— Омръзнали! — извика Амбър. — Как може да сте си омръзнали?

Той не можа да й отговори, защото те бяха стигнали другия край на залата, където трябваше да се разделят — господата на една страна, дамите на друга. После всяка двойка се събираше отново, правеше няколко стъпки и образуваше каре. С това танцът свършваше. Бъкхърст я отведе при Редклиф, благодари на графа и изчезна. Амбър веднага разбра, че негово благородие е недоволен, че не обича да я гледа как се забавлява и да привлича вниманието на другите с факта, че е пренебрегнат напълно.

— Намирате вечерта приятна, госпожо, нали? — попита той хладно.

— О, да! Ваше благородие!

Тя се поколеба за миг, после добави неуверено:

— А вие?

Ала той не отговори, защото към тях се приближи кралят усмихнат.

— Вие сте били много разсъдлив, милорд — каза той, — че сте се оженили за такава красива жена. Тази вечер тук няма мъж, който да не ви е признателен.

Редклиф се поклони.

— Омръзнало ни е да виждаме винаги същите лица и да говорим все с едни и същи хора.

Чарлс се усмихна на Амбър, която го наблюдаваше смаяна, с пълно чувство за очарованието му, което у него изглеждаше почти някаква физическа сила. И когато черните очи на краля срещнаха нейните, тя усети, че й се завива свят. Но не бе по-малко щастлива — в присъствието на целия двор владетелят на Великобритания й се усмихваше и й отправяше любезности.

— Вие сте много добър, сир — каза Редклиф.

Амбър направи поклон, ала езикът й отказваше да се подчинява. Очите й обаче бяха достатъчно красноречиви. Що се отнася до Чарлс, лицето му го издаваше пред всяка красива жена. Редклиф ги наблюдаваше невъзмутим като статуя.

Това трая само миг и Чарлс, обръщайки се към Редклиф, подзе:

— Научих, милорд, че неотдавна сте придобили една рядка картина на Кореджо?

Сините очи на Редклиф светнаха както винаги, когато ставаше въпрос за неговите картини.

— Вярно е, Ваше Величество, но не е пристигнала още. Очаквам я всеки миг и ако това ви интересува, ще бъда много щастлив да ви я покажа.

— Благодаря безкрайно, господине. Това ще ми направи голямо удоволствие. А сега, позволявате ли, милорд?

Той предложи ръката си на Амбър. Редклиф направи движение на съгласие и двамата се отдалечиха.

Амбър бе изпълнена с гордост. Струваше й се, че плува в някакъв светъл облак, докато всичко останало беше потънало в мрак и я съзерцаваше. Кралят дойде при нея и независимо от условностите я покани за танц. Пред всички и в собствения си двор! Дългите и така мрачни седмици на самота заедно с Редклиф, неговото животинско сластолюбие, неговото презрение, неговата омраза… всичко се изпари веднага! Цената беше заплатена в тя не се оказа особено висока.

Кралят поиска традиционния весел народен танц: „Напред, рогоносци!“ И тъй като те бяха в началото на дългата редица, един срещу друг, докато очакваше да почне музиката, й прошепна:

— Надявам се, че вашият съпруг няма да погледне на този избор с лошо око. Той не ми изглежда готов да носи чифт рога!

— Не зная нищо, господарю — прошепна тя.

— Как? — каза Чарлс с подигравателна изненада. — Омъжена от два месеца и още вярна на съпруга си?

Но музиката го прекъсна, Амбър бе твърде развълнувана, за да може да приказва. В момента, когато се изправяше от своя поклон, видя, че се приближава херцог Бъкингам.

„Боже небесни! — помисли си полуобезумяла от радост. — На мъжете им е омръзнало наистина да виждат едни и същи лица!“

Тя хвърли бърз поглед към залата и забеляза безброй двойки очи, впити в нея… пълни с възхищение, примамващи, враждебни. Какво я интересуваше, стига те да са насочени към нея! „Наистина, тази вечер аз съм бялата врана!“ — каза си тя, припомняйки си един стар елзаски израз.

Всеки искаше да танцува с нея: Йоркският херцог, граф Рочестър, Джордж Итъридж, известният млад красавец и драматичен писател, граф д’Аран, граф Осори, Седли и Талбът, Хенри Джърмин. Всички млади и весели членове на двора флиртуваха с нея, правеха й комплименти и й определяха срещи. Жените опитваха да критикуват роклята й, прическата й, обноските й, като стигнаха до успокоителния извод, че в края на краищата тя представлява една новост и славата й на актриса не може да не привлече вниманието на мъжете. Това бе победната нощ на Амбър!

Внезапно сред този свят на съвършена хармония падна един метеор, който разруши всичко. По време на една от кратките паузи, когато се намираше при съпруга си, Редклиф й каза спокойно:

— Отиваме си, госпожо.

Амбър го погледна изненадана и същевременно дълбоко засегната, защото при нея в този миг бяха херцог Монмът и Джеймс Хамилтън.

— Да си отиваме, милорд? — каза тя неуверено.

Монмът я подкрепи веднага:

— Хич и не мислете за това, господине! Много рано е! И при това нейно благородие е украшението на вечерта!

Редклиф се поклони и по тънките му устни заигра зла усмивка.

— С ваше позволение, милорд, аз не съм вече млад и за мене времето е напреднало.

Монмът започна да се смее с радостен, добродушен смях, с който нямаше намерение да обиди никого.

— Добре! Тогава защо не оставите нейно благородие с нас? Аз сам ще я придружа до вас при съпровод от цигулки и факлоносци!

— О, да! — извика Амбър, като се обърна живо към своя съпруг. — Направете това!

Редклиф се престори, че не разбира.

— Вие се шегувате, сър! — каза той твърдо. После, като се наведе, той се обърна към Амбър: — Елате, госпожо.

Позлатените очи на Амбър пламнаха размирнически и за миг у нея се яви желание да откаже, но не посмя. Тя направи поклон на Монмът и полковник Хамилтън, без да вдигне очи. Когато се спряха, за да се сбогуват с Негово величество, срамът и разочарованието предизвикаха руменина по челото й, в очите й имаше сълзи.

Тя не проговори, докато не се настаниха в колата. Минаха по Кинг стрийт и Амбър не можа да се сдържи.

— Защо си тръгнахме толкова рано? — попита тя с глас, който издаваше силно огорчение.

— Аз съм твърде стар, госпожо, за да обичам този шум и това безредие.

— Това не е истинската причина! — извика тя. — И вие го знаете много добре!

Амбър се опита да го погледне, въпреки че лицето му беше в сянка, тъй като улиците бяха тъмни, осветени само от бледите лъчи на луната, подобно пламъка на свещ, гледан през нечисто стъкло.

— Нямам никакво желание да разисквам тоя въпрос — отвърна той хладно.

— Но аз държа на това! Вие ме отвеждате, защото се забавлявах! Не понасяте да виждате някого щастлив!

— Напротив, госпожо. Аз ценя щастието. Обаче не желая да виждам как жена ми ме прави за смях.

— За смях! Какво оскърбително имаше? Не правех друго, танцувах и се смеех, какво лошо виждате в това? Може би вие сте танцували някога и сте се смели, ако изобщо сте били млад.

Тя му отправи гневен поглед и отвърна глава, като мърмореше:

— Много се съмнявам!

— Вие не сте толкова наивна, колкото се представяте, госпожо. Вие знаете, както и аз, за какво са мислели всички тези мъже.

— Е, добре! — извика тя със стиснати пестници. — После? Всички мъже не мислят ли едно и също нещо? Вие самият, въпреки че…

Тя внезапно млъкна, защото той й отправи такъв заплашителен и отровен поглед, че думите се спряха в гърлото й.

Твърде рано на другата сутрин Амбър и Нан слязоха загърнати в кожи и с капюшони на главите. Амбър се обърна към лакея:

— Изпратете за колата на негово благородие. Аз излизам.

— Колата е на поправка, госпожо.

— Тогава ще взема моята.

— Съжалявам, ваше благородие, но и тя е при коларя.

Амбър издаде гласно нетърпението си:

— Много добре, тогава ще взема файтон. Отворете ми вратата, моля.

— Съжалявам, ваше благородие, вратата е заключена и ключът не е у мене.

Обзета от внезапно недоверие, тя го погледна:

— Кой държи ключа?

— Мисля, че негово благородие, госпожо.

Без да добави дума, Амбър се обърна и се затича през хола в библиотеката. Отвори вратата, без да потропа, и влезе като вихрушка. Графът седеше пред бюрото си и пишеше, а до него имаше купчина хартия.

— Можете ли да ми кажете защо съм затворница? — извика тя.

Той вдигна очи, сякаш тя бе по-скоро някакво странно същество, което прекъсваше заниманията му, отколкото човек, и запита с бегла усмивка на преуморен:

— Къде искахте да отидете?

Бе готова да отвърне, че това не го засяга, но размисли и отговори по-спокойно:

— В Ню Иксчейндж. Трябва да купя някои неща.

— Не мога да си представя какво точно ви е нужно, но ако не можете наистина да минете без чифт ръкавици или някакъв парфюм, тогава изпратете Бритън.

Амбър удари с крак.

— Нямам никакво желание да пращам Бритън. Искам да отида аз. За бога, сър, каква причина съществува, за да не мога да изляза оттук? Какво, за бога, съм сторила, за да се отнасяте така с мене?

Редклиф остана дълго време, без да отговори, като въртеше мълчаливо перото в ръцете си.

— Какво странно време! Мъж, който позволява на жена си да му постави рога, минава за глупак, а го съдят още по-строго, когато вземе мерки, за да предотврати подобно нещо.

Амбър се усмихна злобно.

— Такава била значи работата! Вие се страхувате друг да не ви направи децата, които не можете да имате!

— Можете да се оттеглите, госпожо!

И тъй като тя продължаваше да го гледа презрително, той подзе много рязко:

— Махайте се оттук! Вървете си!

Очите на Амбър искряха така, сякаш би могла да го срази като гръм чрез мощта на своята омраза. Мърморейки някакво проклятие, хвърли ветрилото си на земята и блъсна вратата с всичка сила.

Бързо установи обаче — не можеше да спечели нищо чрез викове и буйство. Той имаше законно право да я затвори, дори да я набие. Амбър не мислеше, че немощният дребен граф може да прибегне до телесни наказания. Но се страхуваше от отрова или от някой предателски удар с нож. „Той не би дръзнал да стори това“ — казваше си тя. Но не бе все пак толкова уверена и страхът я караше да бъде благоразумна.

В продължение на няколко дни негласно се бунтуваше. Реши да умре от глад, но след като пропусна две яденета, разбра, че това щеше да е безкрайно по-неприятно за нея, отколкото за него. После го пренебрегна напълно. Когато той беше в стаята, тя обръщаше гръб и бъбреше с Нан. Не напускаше никога стаята си и оставаше там през целия ден по домашна роба и невчесана. Изглежда, това му беше безразлично.

Мислеше за всички възможни разрешения, но бе принудена да ги изостави едно по едно. Ако избяга, той ще запази цялото й богатство и тя ще загуби титлата си. Да получи развод беше почти невъзможно, а и това би наложило специално постановление от парламента; дори самата лейди Каслмейн не можа да успее. От друга страна, анулирането на брака беше неприятно, защото можеше да се постанови само в случай на бездетност или импотентност, а как да се докаже това? Пък и съдът не беше разположен към жените, което още повече усложняваше въпроса. Най-после реши, че щом е могла да го понася преди женитбата, трябва да се приспособи и сега. Започна пак да му говори учтиво, присъстваше на обедите и вечерите и дори отиваше да взема книги от библиотеката, когато той беше там. Почна пак да се грижи за външността си с надежда, че ще го заблуди.

В деня, когато пристигна ценният Кореджо, тя видя как разопаковат картината. Работниците си отидоха, картината беше закачена. Останали сами, те се спряха, за да я погледат. Амбър забеляза, че графът се усмихва. Всеки път, когато придобиваше дълго желан предмет, ставаше по-достъпен.

— Питам се, ваше благородие — започна тя предпазливо, като гледаше ту картината, ту мъжа си, — питам се дали не бих могла да направя днес една малка разходка. Не съм си подавала носа навън от три седмици и се чувствам отслабнала. Какво ще кажете?

Тя го наблюдаваше с мъчително очакване. Той се обърна и също я изгледа; ъгълчетата на устните му потрепваха в иронична усмивка.

— Разбрах, че зад подобреното ви настроение се крие някакво искане. Много добре! Можете да излезете.

— Благодаря, сър. Веднага ли?

— Когато пожелаете. Кочияшът ще ви заведе… Впрочем той е на служба при мен от тридесет години и не се подкупва.

Усмивката на Амбър замръзна, но преодоля раздразнението си, за да не й отнеме тъй даденото позволение. Тя изтича по стълбата, втурна се като вятър в стаята си с тържествуващ вик. Като я видя, Нан подскочи.

— Нан, вземи си наметката. Излизаме!

— Излизаме! Господи! Къде?

Нан беше споделила пленничеството на господарката си и беше излизала само за да купи ръкавици; и панделки. Това й беше дотегнало, както и на самата Амбър.

— Не зная. Не е важно. Побързай!

Двете жени излязоха от къщи като вихрушка, загърнати в кадифе и кожи и се настаниха в колата с такъв шум и смях, като че бяха току-що пристигнали от Йоркшир, за да посетят Лондон. Въздухът беше свеж и остър, денят — сив. Вятърът разпръсваше листенца от прасковен цвят, които падаха в калта като снежинки.

Епидемията върлуваше още в града, но сега умираха само по шест-седем души на седмица и само в бедните квартали. Невъзможно беше да се намери затворена къща. Улиците бяха изпълнени с народ както някога. Една пета от жителите изчезнаха, а нищо не изглеждаше променено. Лондон бе същият: весел, циничен, вонящ, блестящ и мръсен.

Амбър беше възхитена, всичко й се виждаше прекрасно.

Тя каза на коларя да върви към Черинг крос по Флийт стрийт и Стренд, защото в тая част на града имаше доста елегантни ресторанти. Може би ще има щастието да срещне някой познат и да размени няколко учтиви думи; кой би могъл да намери нещо осъдително в подобна невинна постъпка? Амбър наблюдаваше зорко всичко, което ставаше около тях, накара и Нан да прави същото. Когато приближаваха Темпъл бар, тя забеляза внезапно три познати силуета пред входа на кръчмата „Демон“: Бъкхърст, Седли и Рочестър. И тримата изглеждаха полупияни, защото разговаряха високо и ръкомахаха, за да привлекат вниманието на минувачите.

Амбър почука на преградката, за да спре колата, после се надвеси на прозорчето.

— Господа — извика тя, — прекратете тоя шум, иначе ще извикам полиция и ще ви изпрати в затвора.

Тя се засмя.

Те се обърнаха недоумяващи и пристъпиха с еднакво учудване.

— Ваше благородие! Какво виждам!

— Къде бяхте тия три седмици!

— Защо, дявол да го вземе, не ви виждаме в двореца?

Блъскайки се един друг, те се облегнаха до прозорчето. От тях се носеше силна миризма на бренди, смесено с лимонада.

— Право да ви кажа, господа — каза Амбър, усмихвайки се лукаво, като хвърли бегъл поглед на Рочестър, — имах ужасна мигрена.

Те се изсмяха с глас.

— Значи тоя дявол, старият ви съпруг, ви е затворил?

— Винаги съм казвал, че стар мъж няма право да се жени за млада хубавица, ако не е уверен, че ще й достави развлеченията, към които е привикнала. Съпругът ви изпълнява ли тия условия, госпожо? — попита Рочестър.

Амбър промени разговора, страхувайки се от неподкупния кочияш и от лакеите — някой от тях може да е натоварен да я следи какво говори.

— За какво се препирахте? Приличахте на заговорници.

— Питахме се дали е за предпочитане по-напред да се напием и сетне да отидем в някое увеселително заведение, или да почнем оттам, а после да се напием — отговори Седли. — Вие на какво мнение сте, госпожо?

— Всичко зависи от начина, по който мислите да се забавлявате там.

— О, като всички, госпожо — увери Рочестър. — Като всички. Не сме стигнали още до жалките крайности на старостта.

Рочестър беше на деветнадесет години, а Бъкхърст най-възрастният, на двадесет и осем.

— Елате да пиете нещо с нас — я покани Седли. — Имаме няколко цигулки и бихме могли да потърсим няколко момиченца у лейди Бенет…

Амбър се подвоуми, като се питаше дали все пак не е възможно да подкупи кочияша. Но Нан я бутна с лакът и тя реши, че удоволствието не си струваше рискът да я затворят за още три седмици и дори за по-дълго. Нещо повече: ако тя го разсърдеше, той беше способен да я изпрати на село, любимо наказание, налагано от мъжете за леконравното поведение на своите жени и от което те се бояха много. На всичко отгоре колата пречеше на движението. Някои други коли чакаха път, както и множество продавачи, чираци и просяци, които започнаха да недоволстват и да негодуват.

— Ако вие, знатни господа, нямате какво да правите, ние имаме — извика един дебел господин от инвалидния си стол.

— Не мога — отвърна Амбър на тримата си събеседници. — Обещах на негово благородие да не слизам от колата.

— Път! Дайте път! — извика друг, който теглеше количка.

Без да се смути ни най-малко, Рочестър се обърна и направи на тълпата знак, изпълнен с презрение. Започнаха да негодуват, някои ругаеха. Бъкхърст отвори вратичката на колата.

— Тогава, ако вие не можете да слезете, нищо не пречи да се качим ние.

И той влезе в колата, последван от Рочестър и Седли, настани се между двете жени, и ги прегърна през кръста. Седли подаде глава навън:

— Карайте! Парк Сейнт Джеймс!

Когато колата потегли, Рочестър дръзко махна с ръка за сбогом към тълпата. Внезапно духна вятър и започна да вали силно.

Амбър се върна възхитена, в много добро настроение. Сне мокрото си палто, сложи маншона си и изтича в библиотеката, където завари Редклиф в същото положение, надвесен над писмената маса, макар че бяха изминали около четири часа.

— Е, госпожо, приятна ли беше разходката?

— Прекрасна, ваше благородие!

Тя пристъпи, като снемаше ръкавиците си.

— Прекосихме целия парк Сейнт Джеймс. И кого, мислите, срещнах?

— Наистина, не зная.

— Негово величество! Той се разхождаше със свитата си. С мокрите си перуки те приличаха на измокрени испански кучета.

Тя прихна да се смее.

— Той, разбира се, беше с шапка и тъй сух, както вас и мен. Спря колата и какво, мислите, ми каза?

Редклиф се усмихна едва-едва, като че ли слушаше приказките на наивно дете, на което не отдава значение.

— Нямам никаква представа.

— Той се осведоми за вас и ме запита защо не ви вижда в двореца. Ще дойде скоро да ви посети и да види картината ви. Хенри Бенет ще се занимае с това. Но… — След като замълча, за да придаде по-голямо значение на думите си, Амбър прибави: — Той ни кани тази вечер на танци у Нейно величество кралицата!

Тя го гледаше, когато говореше, но очевидно не мислеше за него. Умът й беше зает с много по-важни въпроси: каква рокля да облече, с какви скъпоценности да се накичи, какво ветрило да вземе, каква прическа да си направи. Във всеки случай той не можеше да отклони една кралска покана и ако плановете й успеят, тя ще бъде скоро в състояние да го изпрати обратно в Лайм парк, за да си живее там с книгите си, статуите и картините, без да я безпокои.