Андрю Нидърман
Адвокат на дявола (18)

Епилог

Той се движеше като в мъгла. Отначало никой не му досаждаше; всъщност никой не разговаряше с него. Мина му през ума, че може би е станал невидим или пък изобщо не се намира тук, в най-строго охранявания затвор в северните покрайнини на Ню Йорк.

На третия ден Мириам дойде на свиждане, но повечето време двамата само се гледаха. Тя като че ли беше някъде на хиляди километри оттук, а когато кажеше нещо, някои от думите й се губеха като на повреден телевизор. Единственото, което си спомняше от разговора им, бяха откъслечни фрази: „И твоите, и моите родители… Опитах се да посвиря на пианото… Хелън се върна.“

— Нали е чудесно — отбеляза тя накрая, — че Джон Милтън е открил попечителски фонд за детето ни? Същото е направил и за малкия Джафи, както и за Тед и Джийн и за Норма и Дейв. А Пол и Хелън смятат да си осиновят дете.

Естествено, тя още е бременна. И нямаше причина да не е. Разбра го едва сега. Разбра, че за нея беше вече много късно.

— Не искам родителите ми да взимат детето — продума той най-накрая.

— Да взимат детето ли? — Тя се усмихна смутено. — Кое дете, Кевин?

— Неговото — отвърна й.

— О, не, не почвай пак — заклати тя глава. — Надявах се, че сега, когато всичко свърши, ще престанеш да говориш такива неща.

— Да, свърши. Но повтарям, не искам родителите ми да отгледат това дете.

— Добре, няма. — Дори не се опита да потисне гнева си. — Защо пък те трябва да го отглеждат?

— Не би трябвало. Нито твоите.

— Аз ще си отгледам нашето дете.

Той поклати глава.

— Опитах всичко, Мириам. В крайна сметка го направих заради теб, за да те спася. Ще дойде един момент, един последен момент, малко преди края, когато ще осъзнаеш всичко и ще се сетиш за мен и ако тогава си все още в състояние, ще закрещиш името ми. Аз ще те чуя, но няма да мога да направя нищо.

— Не издържам, Кевин. Достатъчно мъчително ми е да идвам тук, за да изтърпя и тези приказки. Ако не престанеш да говориш за това, няма да идвам повече, разбра ли?

— Вече няма никакво значение. Твърде късно е — отвърна той.

Тя скочи от стола.

— Тръгвам си. Ако искаш пак да дойда, пиши ми и обещай, че няма да подхващаш тази тема — каза тя и тръгна да си върви.

— Мириам!

Тя се обърна.

— Питай ги къде е картината на Хелън и иди да се вгледаш в нея, ако не са я унищожили. Вгледай се внимателно в нея.

— Не е унищожена. Продадена е. Боб Маккензи я купи. Той харесва неща от този род.

Кевин се разсмя. Всъщност налудничавият тон на смеха му я пришпори веднага да си тръгне.

Останалото време той прекара в опити да проумее нещата. Как се стигна дотам, че смъртта на Джон Милтън изпълни всяка тяхна цел? Той разкри кой всъщност беше Джон Милтън и как действа фирмата. Но какво можеше да направи с тази информация? Да я даде на Боб Маккензи, а после, ако не останеше доволен, да я предостави на друг заместник-областен прокурор или на самия областен прокурор? Но как можеше да разбере кой е повлиян от него и кой не е? Той не можеше да принуди Мириам да направи аборт, а и тя не вярваше нито дума от това, което й говореше. Дори и да бе я отвел другаде, бебето пак щеше да я погуби. И детето на Джон Милтън пак щеше да се роди.

Никой не повярва на фактите, които бе научил, и той не можа да направи нищо, за да ги убеди, но тогава защо го бяха манипулирали да убие Джон Милтън?

Отговорите дойдоха след няколко дни. Седеше в столовата на самообслужване и механично предъвкваше яденето си, оставяйки глух и сляп за всички звуци и гледки около себе си.

Изведнъж почувства близкото присъствие на мъже; двама — единият отляво, другият отдясно — застанаха плътно до раменете му, а други двама или повече се изправиха точно пред него. За мъжете от двете му страни имаше смътен спомен отпреди. Беше забелязал, че всеки път, когато погледът му случайно паднеше върху тях, те го зяпаха и нагло му се хилеха и той бързо извръщаше глава. Само че сега и тях не можа да различи от другите — всички имаха един и същ размазан образ.

— Ей, здрасти! — заговори мъжът отдясно; устните му се разтеглиха в похотлива усмивка, която разкри зеленикавожълтите му зъби.

— Май вече си самотник, а? — рече другият от лявата му страна и сложи ръка върху лявото му бедро.

Кевин понечи да стане, но затворникът, който стоеше точно зад него, притисна крака в гърба му. Почувства също и ерекцията на мъжа. Стомахът му се разбунтува от отвращение. Идеше му да закрещи, но малката група затворници, която започна да се тълпи около него от всички страни, препречи пътя към непосредственото му избавление.

После петима или шестима от изправените пред него мъже се разделиха и затворникът, който седеше срещу него, бързо скочи на крака и отстъпи мястото си на приближилия се висок, мускулест чернокож. Бицепсите издуваха ръкавите му, мускулите на врата опъваха силно гладката му, тънка кожа. Изглеждаше непобедим, закоравял, човек, създаден от системата, закален и приспособен към нея. Имаше живи черни очи, чието бяло беше чисто и искрящо като току-що издоено мляко.

Той се усмихна и мъжете наоколо също се усмихнаха. Сякаш всички черпеха енергията и жизнената си сила от него.

— Здравейте, господин Тейлър! — каза той. Кевин кимна. — Чакахме ви.

— Мен? — Гласът му прозвуча дрезгаво.

Усмивките на лицата на затворниците се разшириха.

— Или някой точно като вас.

— О! — Кевин отмести поглед към мъжа отдясно, после към мъжа отляво. Значи щяха да го предават от ръка на ръка като проститутка.

— О, не, не, господин Тейлър — продължи чернокожият.

— Грешите. Не сте тук за това. Те могат да си го получат по всяко време от всеки друг — допълни той и мъжът отляво мигом издърпа ръката си от бедрото на Кевин. Мъжете от двете му страни също се отместиха и вече не се притискаха в раменете му, а мъжът зад гърба му отстъпи крачка назад.

Кевин изпусна въздишка на облекчение.

— Не, вие сте много по-важен от това, господин Тейлър.

— Така ли?

— Да, господине. Видите ли, господин Тейлър, всеки от нас се намира тук по скалъпено обвинение, точно като вас. — Тълпата около него се разсмя и всички сведоха засмените си лица към Кевин. — Всеки от нас попадна на противен адвокат.

— Неколцина от затворниците закимаха гневно. — Затова ни е необходимо да подадем жалба.

— Какво?

— Да, господине, добре ме чухте. Е, иронията е там, че тук имаме една от най-добрите юридически библиотеки, само че не притежаваме вашите умения и знания. Но… — той се облегна назад и постави огромните си длани върху масата — ето, че най-сетне дойдохте и ще ни помогнете… ще помогнете на всеки от нас, а дотогава всеки ще ви знае като „господин Тейлър“ и ще се отнася с уважение към вас. Нали така, момчета?

Всички закимаха.

— Тъй. Не е лошо, още щом се наобядвате, да се надигнете и идете в библиотеката да се срещнете със Скрач^[1]. Той е затворник, който работи като главен библиотекар и очаква помощ от вас, господин Тейлър. Вие със Скрач… ах, вие двамата ще бъдете същински сиамски близнаци.

Отново се разнесе общ смях.

— Вие просто идете там и Скрач ще ви каже откъде да почнете и първо на кого да помогнете. Разбрахте ли, господин Тейлър?

Всички се приведоха към него и го загледаха, без да помръдват.

— Да — отвърна той. — Най-накрая разбрах.

— Това е добре, господин Тейлър, добре е. — Чернокожият стана. — Пратете поздрави на Скрач от мен. — Намигна му и тълпата се раздели, за да му направи път; едни го последваха, другите се пръснаха наляво и надясно и накрая Кевин отново остана сам на масата.

Това означаваше да поеме ролята на Ричард Джафи, помисли си той. Точно това е имал предвид Пол Скоулфийлд, когато за първи път дойде при него и му каза, че се е освободило място в „Джон Милтън и съдружници“. Хелън Скоулфийлд излезе права — Ричард Джафи е имал съвест и е предпочел да умре, отколкото да се съюзи с дявола.

Отец Винсънт също не го е лъгал. Дяволът е лоялен към последователите си и ги защитава.

Той се изправи. Стори му се, че всички в стола спряха да се хранят, за да го проследят с поглед, докато излизаше, дори и надзирателите. Той вървеше като човек на път към гилотината. Бързината, с която щеше да падне острието, зависеше изцяло от собствената му смелост и собствената му съвест. Но точно в този момент той нямаше храбростта да ги поощри.

И това беше жалкото. Чувстваше се като Сизиф от гръцката митология, наказан завинаги да търкаля по един хълм в подземното царство голям камък, който всеки път, малко преди да стигне върха, се търкулвал обратно. Той обаче щеше да продължи напред, вярвайки, че всякаквото съществуване е по-добро от никаквото.

Но дали е така?

Вече знаеше какво го очаква, докато вървеше по коридора към библиотеката. А може би винаги е знаел. Дяволът, който се спотайваше в сърцето му, е забулвал това познание, но то винаги си е било там.

Време е да махна булото и да се изправя пред истината, заключи наум той.

Влезе в библиотеката. Беше внушителна за затворническа библиотека.

И беше тихо в нея, както трябва да бъде в една библиотека. Една врата на добре осветеното помещение се отвори и към него бавно запристъпва пазителят на книгите.

Скрач.

Усмихваше се. Бил е сигурен, че Кевин ще дойде. Разбира се, че е бил сигурен.

Докато се приближаваше, лицето му ставаше все по-познато и по-познато и най-накрая мъжът застана пред него.

И Кевин още веднъж погледна в изключително обаятелните, бащински очи на Джон Милтън.