Андрю Нидърман
Адвокат на дявола (10)

Глава 8

Стенли Ротбърг седеше в креслото вдясно от господин Милтън.

Още с влизането си Кевин го огледа подробно. Ротбърг изглеждаше доста над своите четирийсет и една години. Опитваше да прикрие преждевременната си плешивина на темето със заметнат отстрани дълъг кичур рядка, тъмноруса коса. Беше висок най-малко метър и осемдесет и осем, но силно превитите му напред рамене му придаваха вид на гърбав. С торбичките под очите, с дълбоко набразденото лице и наболата черна брада приличаше на дългогодишен барман в нощно заведение.

Въпреки че беше облечен с тъмносиньо спортно сако и панталони от „Пиер Карден“, от Ротбърг лъхаше занемареност, която изостри всички сетива на Кевин. Не му се понрави сънливия поглед в очите на мъжа. Беше сигурен, че съдебните заседатели щяха да го изтълкуват като поглед на виновен, плах и неискрен човек. Дори усмивката не стопяваше студения му израз. Повдигнатото ъгълче на устните му я правеше да изглежда дори презрителна.

Бащата на Кевин го бе съветвал никога да не съди за една книга по корицата й. Той, разбира се, бе имал предвид всички заможни клиенти на счетоводната си фирма, които на външен вид и по облекло създаваха впечатлението, че са бедняци, но когато Кевин завърши право и баща му отново му напомни този съвет, Кевин изрази несъгласието си.

„Разбирам какво искаш да кажеш, татко — беше възразил той, — но като ще трябва да изправя някой клиент пред съда, ще го накарам да се облече изискано, защото съдебните заседатели съдят за книгата по корицата й.“

Според Кевин първото впечатление много често се оказваше и последното, а първото впечатление, което му направи Стенли Ротбърг, беше, че мъжът е виновен. По всичко личеше, че е способен да тласне съпругата си в пропастта. Изглеждаше користолюбив, надменен и простоват.

— Стенли — каза господин Милтън, — това е Кевин Тейлър.

— Здравейте, господин Ротбърг! — протегна ръка Кевин.

Ротбърг задържа за миг поглед върху нея, след това с широка усмивка се ръкува с Кевин през ниската маса.

— Шефът ви казва, че сте способен младеж. Уверява ме спокойно да се оставя във вашите ръце.

— Ще направя всичко по силите си, господин Ротбърг.

— Въпросът е — побърза да подчертае Ротбърг — дали силите ви ще са достатъчни. — Усмивката му изчезна.

Кевин хвърли поглед към господин Милтън и като видя как го гледа, изпита чувството, че очите му ще пронижат душата му. И се стегна.

— Ще бъдат повече от достатъчни — отвърна той, неспособен да сдържи нотката на високомерие в гласа си. — И с вашата помощ така ще омаловажим доводите и фактите на обвинението, че няма да остане никакво съмнение в невинността ви.

Ротбърг се усмихна и кимна.

— Това е добре. — Той се обърна към господин Милтън. — Това е добре — повтори и посочи с глава Кевин.

— Нямаше да те оставя в ръцете на Кевин, ако се съмнявах в способността му да спечели твоето дело, Стенли. И можеш да бъдеш сигурен, че ще имаш пълната подкрепа на фирмата ми. Освен това младостта на Кевин ще работи в твоя полза. Тъй като си богат, всеки ще очаква от теб да купиш някой от най-известните адвокати по криминални дела в града, който несъмнено ще обори прокурора. Но ти си убеден в своята невинност. Нямаш нужда от високо платен ас с вестникарска слава. На теб ти трябва компетентен адвокат, който може да представи фактите така, че да отблъсне всяко косвено доказателство, предполагащо вината ти. Това ще направи силно впечатление на хората.

— Ммм да — кимна Ротбърг, — разбирам какво имаш предвид.

— Онова, което те не знаят — продължи Джон Милтън с усмивка, — е, че Кевин е по-талантлив от повечето превъзнасяни от медиите адвокати в града. Той има естествени инстинкти, когато се стигне до ловкост на ума в съдебната зала. — Милтън погледна Кевин с възхищение. — Може да се покаже неотстъпчив и безмилостен, докато защитава клиента си. Ако мен ме чакаше дело, щях да избера човек като него да ме представлява.

Макар ласкавите думи на Джон Милтън да прозвучаха искрено, на Кевин му стана неловко. Изпита чувството, че го поздравяват, задето е добър снайперист. Ротбърг обаче изрази задоволство.

— О, разбирам. Ами добре, добре. В такъв случай какво трябва да направя, за да си помогна? — попита той.

— Това се казва висок дух! — отбеляза господин Милтън и се изправи. — Оставям те в опитните ръце на Кевин. Кевин, знаеш къде да ме намериш, ако имаш нужда от мен. Пожелавам ти успех, Стенли — и задържа поглед в мъжа, — макар че въпросът не опира до успеха, опира до опитността, а защитата ти се поема от един много опитен човек. — Той потупа Кевин по рамото. — Продължавай.

Кевин кимна и отвори куфарчето си, за да постигне точно това, което господин Милтън искаше от него — да направи впечатление на Стенли Ротбърг с всички факти, с които разполагаше. Започна с болестта на Максин, после му зададе няколко въпроса за болногледачката. Отговорите на Ротбърг бяха кратки, предпазливи. Той вече се държеше така, сякаш се намираше на свидетелската банка, подложен на кръстосан разпит от областния прокурор.

— Надявам се, разбирате, господин Ротбърг, че…

— Наричай ме Стенли. Предстои ни да бъдем доста дълго време заедно.

— Стенли, надявам се, разбираш, че за да си свърша възможно най-добре работата, не бива да се натъквам на изненади.

— Изненади ли?

— Не можеш да скриеш нещо, което областният прокурор знае и ще използва.

— Естествено, няма проблем. Ако не бъда откровен с адвоката си, значи съм виновен, а?

— Не само виновността кара хората да бъдат потайни или да казват половината истина. Понякога човек се страхува да не изглежда виновен, ако даден факт излезе наяве, затова предпочита да го скрие от адвоката си. Остави ме аз да преценя всичко. Тогава ще знам какво да премълча и какво — не.

Ротбърг кимна, очите му се отвориха малко повече. Кевин долови, че думите му бяха направили впечатление.

— От колко време ти и съпругата ти се отделихте в отделни спални?

— О, веднага щом Максин се разболя тежко. Постъпих така, за да й бъде по-удобно. Спалнята й се превърна в истинска болнична стая, особено след като ампутираха крака й… лекарства, апаратури, болнично легло. И както знаеш, за нея денонощно се грижеше медицинска сестра.

Кевин потвърди с глава и се облегна назад.

— Може би най-опасното нещо, което областният прокурор ще използва срещу теб, е фактът, че си държал в стаята си отделно количество инсулин и игли за спринцовка. Били са… — той млъкна, за да прегледа бележките си — в дъното на един шкаф. А от теб никой не е искал, нито те е карал да биеш инжекции на жена си, нали?

— Така е. Аз дори не можех да гледам, когато сестрата го правеше.

— Тогава защо си държал инсулин в шкафа си?

— Аз не съм го слагал там.

— Но не отричаш, че е бил там, нали? Следователите са го намерили. Твърдиш ли, че никога не си знаел, че е бил в шкафа ти?

Ротбърг се поколеба за миг, преди да отговори:

— Слушай, наистина го видях в деня, преди Максин да почине, но съвсем забравих за него.

— Значи ти не си го сложил, но си го видял, че е там, и си забравил за него. Не попита ли болногледачката защо е там?

— Толкова неща имах на главата си, Кевин. Управлявам голям курортен хотел и процъфтяващ бизнес с месно руло със стафиди. Отваряме пазари в Канада — допълни той с гордост. — Просто ми изхвръкна от главата.

— Намерена е лекарска рецепта и е установено, че част от инсулина в твоя шкаф е липсвала, част, достатъчна за фаталната доза. Очевидно ще бъде изтъкнат аргументът, че именно тази част от инсулина е използвана, за да се причини смъртта на съпругата ти. Спринцовка с твои отпечатъци не е открита, но ако човек…

Ротбърг само го гледаше.

— Количеството инсулин в стаята на съпругата ти не е било малко. Няма причина някой да прибегне до част от запаса в твоя шкаф и да остави там останалото количество — добави Кевин, за да наблегне колко е важна тази подробност. — Разбираш ли какво предполага това?

Ротбърг кимна.

— Добре, тогава какво е твоето обяснение, Стенли? По този пункт ми е необходима помощ — каза сухо той.

— Трябва да ти призная нещо, Кевин — заговори най-сетне Ротбърг. — Не исках да излиза наяве по време на процеса, но не виждам защо да го премълчавам сега.

— Продължавай.

— Максин научи за мен и… научи, че се срещам с друга жена на име Трейси Кейзуел. Тя работи в счетоводството на хотела.

— Да, но според мен това не е толкова голяма тайна, колкото си мислиш. Трябва да разбереш, че в очите на обвинението и може би в очите на съдебните заседатели това е силен мотив. Възнамерявам да обсъдя с теб любовната ти връзка и как да я представим, но какво общо има тя с инсулина в твоята стая?

— Веднъж Максин и аз стигнахме до кавга. Беше ужасно. Аз не исках тя да разбере за мен и Трейси. Достатъчно й бяха другите страдания. Всъщност не беше точно кавга, щото тя крещеше, а аз само стоях и поглъщах всичко. Тя, разбираш ли, ме заплаши с какво ли не. Помислих, че просто е ядосана и няма да изпълни нито една от заплахите си, затова не им обърнах никакво внимание. Все пак тя тогава беше много болна и това се отразяваше и на душевното й състояние.

— И?

— Една от заплахите й беше, че ще се самоубие, но ще го направи така, че вината да се стовари върху мен. Изглежда, изпълни заканата си. — Той се облегна назад, доволен от собственото си обяснение.

Кевин чу раздвижване в коридора тъкмо когато приключи да разпитва Стенли. Двамата си стиснаха ръце и се разделиха в преддверието.

— Какво става? — попита той Даян.

— Господин Маккарти — светна лицето й от усмивка — ги е убедил да свалят обвинението срещу клиента му.

— Сериозно? — Кевин забърза по коридора към кантората на Тед.

Дейв, Пол и господин Милтън седяха пред бюрото на Тед, а той стоеше прав до стола си. Всеки държеше чаша в ръка, върху бюрото на Тед имаше отворена бутилка с шампанско.

— Кевин, идваш тъкмо навреме — рече Джон Милтън. — Ела да вдигнем тост. Винаги се събираме да вдигнем тост за онзи от нас, който се е справил добре с някое дело. — Джон Милтън напълни една чаша и му я подаде. — За Тед! — рече той и вдигна чашата си.

— За Тед! — припяха останалите и отпиха от чашите си.

— Какво точно се е случило? — поинтересува се Кевин, след като преглътна бързо.

— Семейство Блат оттеглиха обвинението си срещу Кроули. След като научиха колко безразборно се е сношавала подрастващата им дъщеря и че всичко това ще бъде изнесено на всеослушание в съда, те отстъпиха — поясни Тед.

Дейв и Пол се разсмяха. Усмивката на Джон Милтън се разшири. Кевин забеляза, че веселбата го подмлади, бръчките на лицето му изтъняха, блясъкът в очите му стана по-силен. После изведнъж изражението му се промени.

— Това може да послужи за урок — заговори той с трезв глас. — Не е необходимо всички законни хитрости да се прилагат в съда. — Обърна се към Кевин: — Подготвяй се за всяко съдебно дело така, както според теб двама професионални боксьори се подготвят за състезание. Има начини да извадиш от равновесие опонента си, да го разтърсиш, преди още да си се срещнал с него лице в лице, и то така, че той да загуби доверие в себе си и в делото си… Е — усмихна се той, — имаме още една причина да празнуваме. Първо, за да поздравим Кевин с добре дошъл в нашата фирма и второ, за да отбележим успеха на Тед. Какво ще кажете за прием в петък вечер в апартамента ми?

Кевин видя как лицата на другите грейнаха от вълнение.

— Свободни ли сте всички?

— От наша страна няма възражения — побърза да каже Дейв.

— От наша също — присъедини се Тед.

— Няма проблем — отвърна Пол.

Всички извърнаха погледи към Кевин.

— А почетните гости? Време е да се запозная с Мириам.

— Ще дойдем. Благодаря ви.

— Добре, господа, да се връщаме към работата си.

Всички поздравиха още веднъж Тед и си тръгнаха. Дейв и Пол отидоха право в канторите си; и двамата изглеждаха въодушевени от успеха на Тед и краткото им празненство. Джон Милтън обгърна с ръка раменете на Кевин, докато вървяха по коридора.

— Нямах намерение да оставям у теб впечатлението, че те зарязвам да се оправяш сам с Ротбърг, Кевин. Просто исках той веднага да разбере, че това е твое дело. И че ти отговаряш за него.

— О, не са ми минавали подобни мисли. Благодаря ви за хубавите думи, с които ме представихте.

— Говорих напълно сериозно. Е, как мина срещата ти с Ротбърг?

— Неговата теория е, че жена му се е самоубила и го е инсценирала така, че да обвинят него. Каза, че научила за извънбрачната му връзка и съставила план за отмъщение и самоубийство, поставяйки злополучния инсулин в неговата стая.

— Звучи правдоподобно — отбеляза Джон Милтън. — Както е казал поетът: „И адът не вилнее така, както презряната жена.“^[1]

Кевин се спря да го погледне доколко сериозно говори. По лицето му бе изписано самодоволство.

— Притеснява ли те нещо в разказа на Ротбърг?

— Твърди, че видял инсулина в шкафа, където жена му го била сложила, но забравил за него, защото бил много зает с работата в хотела и с търговията си… дори след като тя го заплашила, че ще скалъпи лъжливо обвинение. Да, наистина малко ми е трудно да го повярвам.

— Въпросът е, можеш ли да го представиш по такъв начин, че да убедиш съдебните заседатели? Ти трябва да вярваш в собствените си доводи — предупреди го Джон Милтън.

Кевин осъзна, че ако сега не отвърне с точните думи, има вероятност Джон Милтън да отнеме делото му и да го прехвърли на Тед, който в момента беше свободен.

— Е, ще ми бъде от полза, ако Ротбърг не е имал нищо общо с инсулина в стаята му. Ще проверя това. Най-вероятно лекарството е било доставено в хотела и медицинската сестра се е разписала за получаването му. Ще се срещна със сестрата, за да разбера какво знае тя за взаимоотношенията между Максин и Стенли. Може би госпожа Ротбърг й е имала доверие и е споделила с нея колко презира Стенли за постъпката му или пък болногледачката лично е чула за разправията между Стенли и Максин. Ако тя е чула как Максин се е заканвала да си уреди сметките с Ротбърг, като се самоубие и направи така, че да изглежда, че той я е убил…

— Много добре. Сигурен съм, че тя ще се разприказва пред теб, ако й намекнеш, че може да бъде обвинена за смъртта на Максин. Дай й да разбере, че немалко хора знаят за алкохолния й проблем — посъветва го Джон Милтън. — Така ще бъде по-склонна да сътрудничи. Установихме ли къде се е намирал Стенли Ротбърг, когато е била инжектирана фаталната доза инсулин?

Кевин кимна, но не изглеждаше доволен. Джон Милтън го усети.

— С любовницата си ли е бил?

— Щом като е бил толкова залисан, че е забравил за инсулина в шкафа си, той като нищо е имал време да забърка някаква каша.

— Мисля, че ще трябва да следваш инстинктите си по този пункт, Кевин. Подходи с честност към Ротбърг. Накарай го да си признае за връзката, постави го да седне до приятелката си и тогава помоли и нея да свидетелства за отношенията им. Дай възможност на съдебните заседатели да го укорят в себе си за прелюбодеяние, а не да го обвинят и му наложат наказание за убийство само защото е бил неверен съпруг. Освен това ние не можем да представим съпругата му като отмъстителна и самоубийца, ако първо не направим предпоставка за изневяра и й припишем този мотив.

— Мисля, че ще мога да получа известна помощ в тази насока и от лекаря й — каза Кевин. — В неговия протокол се споменава за депресията й.

— Да, да — подкрепи го Джон Милтън и лицето му просветна. — Това е много уместно. — Той създаваше впечатлението, че вълнението му може да преминава като електричество от учестеното му сърце, по ръката и да отива право в сърцето на Кевин. — Разбира се — добави той, когато стигнаха до кантората на Кевин, — би било от голяма полза, ако Ротбърг се е разкаял и продължава да вини себе си за смъртта на съпругата си. Такъв ли се показа?

— Не останах с такова впечатление — отвърна Кевин.

— Е, тогава постарай се да го внушиш на съдебните заседатели — препоръча му господин Милтън и се усмихна, само че този път усмивката му изглеждаше някак лукава, дори ехидна. Приличаше повече на хлапак, който е успял да излезе с хитър номер по време на празника на Вси светии, отколкото на опитен адвокат, разработващ правна стратегия.

— Надявам се да успея — каза почти шепнешком Кевин; беше запленен от светлината в очите на Джон Милтън.

Милтън го потупа по рамото.

— Ще се справиш, Кев, чудесно ще се справиш — рече той и продължи към кабинета си; Кевин се загледа за миг след него, после влезе в кантората си.

Седна зад бюрото и се размисли над съвета на Джон Милтън. „Мисля, че трябва да следваш инстинктите си… Подходи с честност към него…“ Вярно, точно това подсказваха инстинктите му, но не помнеше да е разисквал този въпрос с Джон Милтън, помнеше, че само бе размишлявал наум как да подходи в случая.

Сви рамене — сигурно неволно е споменал нещо пред някого. Какво друго обяснение можеше да има, заключи той, човекът не е четец на мисли я!

Кевин прехвърли вниманието си към книжата и започна да преглежда записките от разговора си с Ротбърг. Колегите му надникнаха да го попитат дали иска да отиде с тях на обяд, но малко преди това той бе помолил Уенди да му поръча сандвич. Освен това тя предложи услугите си да се заеме с някои проучвания през обедната си почивка. Направи му впечатление с каква готовност и енергия вършеха работата си всички в „Джон Милтън и съдружници“. Това още повече го насърчи.

Поради успеха, с който Тед приключи делото си, пътуването към къщи след края на работния ден мина много весело. Кевин забеляза, че Пол и Дейв бяха също толкова радостни, колкото и самият Тед. Тримата се държаха така, сякаш са част от едно семейство, а не просто колеги, работещи в една и съща фирма. По-късно Кевин съжали, че единствено той внесе мрачен тон в компанията и развали веселото настроение, но му беше любопитно да узнае реакцията на Тед към неговия успех, за да я сравни със собствената си реакция след делото срещу Лоуис Уилсън.

— Тед, всъщност ти вярваше ли, че Кроули е виновен? Имам предвид, дори момичето да е имало безразборни сексуални връзки, мислиш ли, че той я е изнасилил?

Всички престанаха да се смеят и за миг атмосферата се изпълни с напрежение.

— Аз не съм принуждавал Блатови да оттеглят обвинението си. Това си беше тяхно решение — отвърна той отбранително.

— Вероятно областният прокурор ги е увещавал да заведат дело — добави Пол.

— Тед просто направи това, за което му плащат и за което е учил — изрази остро мнението си и Дейв. — Точно както си постъпил и ти, защитавайки Лоуис Уилсън.

— О, съвсем не намеквам за нещо друго. Просто исках да знам какви чувства остави у теб мъжът, Тед.

— Ние сме длъжни да оставяме настрана чувствата си, морала, преценките си, щом сме адвокати на защитата, Кевин. Това беше едно от първите неща, които научих от господин Милтън, и то ми е от полза.

— На всички е от полза — вметна Пол.

— Както лекарят лекува пациента си — поясни Дейв. — Господин Милтън ми даде това сравнение още първия ден, в който дойдох тук. Лекарят не преценява морала, политическите убеждения, начина на живот на пациента си. Той лекува болестта, проучва симптомите и предприема действие. За да си добър адвокат на защитата, трябва да разграничаваш клиента от казуса. От теб се иска да проучиш обвиненията, да изтълкуваш фактите и да предприемеш действия. Ако трябва да харесваш и да вярваш във всекиго, когото защитаваш, ще умреш от глад.

Тед и Пол се разсмяха. Кевин кимна. Спомни си, че беше казал нещо подобно на Мириам, когато го бе разпитвала за яростната му защита на Лоуис Улсън.

— Ако не можеш да се примириш с това, по-добре иди да работиш в областната прокуратура — отбеляза Пол, после се засмя. — Но знаеш много добре колко се печели там.

Всички отново избухнаха в смях, дори и Кевин. Пол наля на всекиго по чаша с коктейл. Това ги накара да се отпуснат и ведрата атмосфера се възвърна.

— Между другото, как се придвижва господин Милтън до фирмата и обратно? — поинтересува се Кевин.

— С лимузината. Той е работохолик. Отива в кабинета си много по-рано от нас и често остава до късно вечерта — отвърна Пол. — Харон му носи вечеря там. Но ако знаеш в какъв дом се прибира… Скоро ще видиш апартамента му. Такъв лукс и всякакви удобства, че не е за разправяне!

— Има три бани, всяка с вана за воден масаж! — изтъкна Дейв.

— А каква гледка! — добави Тед. — Все едно че стоиш на върха на света. Там направо се чувствам…

— Като бог — довърши мисълта му Пол.

— Дааа — потвърди Тед и вътрешно се усмихна. — Няма да забравя първия път, когато отидох там. Милтън обгърна с ръка раменете ми и както гледахме града, ми рече: „Тед, ти не само стоиш над всичко това, ти си над всичко това и един ден то ще бъде твое.“ Бях толкова развълнуван, че нищо не можах да кажа, но той ме разбра… той ме разбра — повтори Тед и Кевин видя, че Пол и Дейв закимаха със сериозни лица.

Имаше нещо особено в думите му, нещо различно и неповторимо, помисли си Кевин. Може би един ден те всички ще бъдат на върха на света. Изведнъж осъзна, че тримата са се вторачили в него.

— Да не мислиш, че преувеличаваме? — попита го Дейв. — И че прекалено го възхваляваме?

Кевин сви рамене.

— Той наистина е изумителен. Аз също доста се превъзнесох, когато за първи път описах на Мириам как изглежда фирмата и господин Милтън.

— Такъв като него се среща един на милион — отбеляза Пол. — Имаме късмет, че работим с него.

— Точно така, точно така — каза Тед и вдигна чашата си. — Да пием за господин Милтън!

— За господин Милтън! — припяха Дейв и Пол и пак обърнаха погледи към Кевин.

— За господин Милтън! — присъедини се и той и всички отпиха по глътка. Кевин се изпълни с чувството, че участва в някакъв ритуал, и подметна: — Значи се готви да устрои голям прием, а?

— Той винаги кани много интересни хора, присъстват и секретарките — поясни Дейв. — Ти и Мириам ще прекарате чудесно. Ще ви бъде толкова забавно, че няма да усетите как ще ви мине времето.

— Звучи примамливо — каза Кевин; и тримата го гледаха усмихнати по един и същ начин, с един и същ поглед, сякаш си бяха сложили еднакви маски на лицето.

До мига, в който Харон спря лимузината пред жилищната им сграда и отвори вратата, за да слязат, в колата отново се чуваше само радостна глъчка. Дейв току-що им бе разказал виц, който бе чул от Боб Маккензи, заместник-областен прокурор. Те продължиха да се смеят и във фоайето, където Дейв повтори вица на Филип, портиера.

На Кевин му допаднаха другарските им взаимоотношения. В асансьора почнаха да се поднасят един друг за колежанските си години. Все тъй с шеги и закачки се разотидоха по апартаментите си.

Когато Кевин влезе в своя, завари Норма и Джийн изправени от двете страни на клавесина и заслушани в изпълнението на Мириам. Двете отместиха поглед към него и му дадоха знак да не я прекъсва. Но Мириам свиреше толкова съсредоточено, че изобщо не го забеляза. Свиреше Бетовен и слушателките й изглеждаха развълнувани. Кевин се промъкна на пръсти до дивана и седна. Когато Мириам свърши, той се присъедини към аплодисментите на приятелките й и тя се обърна с грейнало от усмивка лице.

— О, Кев. Не те чух кога си влязъл. Откога си тук?

— От двайсет и четири такта.

— Тя е прекрасна! — възкликна Норма. — Казах й, че в апартамента на господин Милтън има голямо пиано и още на следващия прием…

— Той дава прием този петък.

— О, чудесно! — изписка от радост Джийн. — Значи ще свириш за всички.

— Не, не съм чак толкова добра — възрази Мириам.

— Недей да скромничиш. Добра си и го знаеш — не отстъпи Норма, после се обърна към Кевин: — Утре следобед сме на концерт в центъра „Линкълн“ — Малер, симфония номер две.

— Представяш ли си, Кев! Най-сетне намерих хора, които да обичат класическа музика.

— А, и по рока си падаме — подхвърли Джийн.

— Ей, не пропускай кънтри и уестърн музиката — добави Норма. По начина, по който се смееха и се прегръщаха, те наистина приличаха на дългогодишни приятелки, помисли си Кевин. Всичко вървеше добре.

— Време е да си надигам парцалите — каза Норма. — Щом Кевин си е у дома, значи и Дейв се е прибрал.

— И Тед също.

— О, Джийн — заговори я Кевин. — Днес Тед е в страхотно добро настроение. Победил е с нокаут, без дори да е участвал в състезание.

— Моля? — Тя сбърчи чело, сякаш очакваше да чуе нещо ужасяващо.

Кевин стрелна с поглед Мириам и му се стори, че тя поклати глава.

— За делото му имам предвид, но всъщност най-добре е той сам да ти разкаже.

— Тед изобщо не ме занимава с подробностите по делата си. Знае, че никак не обичам да слушам такива неща. Дори не чета и онова, което пишат вестниците за някое дело.

— Аз също — обади се Норма. — По-добре да оставяме неприятните неща на този свят пред вратата, както си изтриваме обувките, преди да влезем вкъщи. — Тя се обърна към Джийн: — Нали точно това ни посъветва господин Милтън?

— Ъхъ.

Кевин опули очи от изненада.

— Да, да, сигурно — каза бързо той.

— Чао, Мириам! Имам да ти казвам още неща — изчурулика напевно Джийн.

— Аз също — добави Норма и двете си тръгнаха.

Кевин остана за миг загледан в затворената врата, после се обърна към Мириам.

— Прекарахме чудесен ден — заговори тя, преди той да е отворил уста. — Първо отидохме в Музея на съвременното изкуство. Там има прекрасна изложба на картини от Москва, която досега не е показвана на Запад. След това обядвахме във Вилидж. Норма ни заведе в едно малко ресторантче със страхотно разнообразие от печени в тесто ястия. После се върнахме в центъра и отидохме да гледаме един австралийски филм, за който много се говори. Беше озвучен с музика от Бетовен, затова, като се прибрахме, реших да изсвиря част от това велико негово произведение. О! — продължи тя почти без да си поеме дъх: — Понеже видяхме, че няма да имаме време да приготвим вечеря, като се върнем, се отбихме до един страхотен кулинарен магазин и аз купих салата от раци, френска франзела и бутилка шампанско. Добре ли направих?

— Разбира се — отвърна той и поклати глава.

— Да не си разстроен от нещо?

— Не — разсмя се Кевин. — Просто съм щастлив… че ти си щастлива.

— Добре ли мина и твоя ден?

— Да.

— Чудесно — рече тя бързо. — Новите ми приятелки ме посъветваха да те питам само това. Ще трябва да се науча да ти избивам от главата проблемите, свързани с работата ти, за да можеш истински да си отпочиваш вкъщи. И така… върви под душа и се разхвърляй. Аз ще сложа масата и ще потърся някаква хубава лека музика. — Тя се отдалечи, преди Кевин да успее да отговори, и го остави да гледа след нея със смутена усмивка.

Той се радваше, че Мириам се приспособява бързо, и все пак имаше нещо, което го притесняваше, нещо като внезапно появила се остра, кратка болка в гърдите. Може и да се лъжеше, а може, както при дадени случаи става, това да е първото предупреждение за нещо съдбоносно.

Той пропъди тези мисли и тръгна към банята.

* * *

Преди края на седмицата „Джон Милтън и съдружници“ имаха още един повод за отпразнуване. Дейв Котайн успя да убеди съдията да отхвърли признанието на Карл Обермайстър, като изтъкна, че при арестуването му полицейските служители и заместник-прокурорът не са му дали възможност да се обади на адвокат, преди да поискат от него да направи признания. Освен това съдията пък отказа, да разреши на областния прокурор да използва вещественото доказателство, което те са намерили в апартамента на Обермайстър, тъй като са извършили пълен обиск на жилището му, без да имат съдебно нареждане и без преди това да са повдигани някакви обвинения.

Без самопризнанието и без вещественото доказателство, взето от апартамента, прокурорът сериозно се бе замислил дали да продължи с разглеждането на делото. Господин Милтън предрече, че обвиненията срещу Обермайстър ще бъдат свалени до понеделник.

— Стане ли това — каза Дейв, — Обермайстър ще напусне града.

— Но, Дейв, сигурен ли си — попита го Кев след редовното им съвещание, — че той няма да извърши същото престъпление там, където отиде?

— Кевин, нима като излезеш на улицата, ще арестуваш всеки, за когото мислиш, че е потенциален престъпник? Ами така ще задръстиш затворите до пръсване. А колкото до чувството за вина оттам нататък, това го раздухва Боб Маккензи, Кевин. Остави го да си живее с тази мисъл — подчерта накрая Дейв.

Кевин кимна. Това не му беше непознато становище. Беше изтъкнал същото, когато Мириам се безпокоеше относно защитата му на Лоуис Уилсън. Защита, която обремени съвестта му много повече, отколкото му се щеше да признае, но когато у него се надигнеха такива чувства, той си спомняше за обяснението на господин Милтън за това, какво представлява законът и какви са отговорностите на адвоката към него и към клиента му. Това бяха стандартите, с които се измерваха действията. Когато се стигнеше до прилагането на закона, съвестта просто ставаше излишен товар. Той се бе придържал към тази философия, щеше да се придържа към нея и сега.

Но дълбоко в себе си вярваше ли в нея? Опита се с отчаяни усилия да пропъди този въпрос. Имаше толкова много риск в него. Искаше да успее тук и да оправдае очакванията на господин Милтън. Сега не беше време да поставя под въпрос нечия правна философия и да се размеква. Предстоеше му да води важно дело.

На всичкото отгоре с всеки изминал ден Мириам все повече се влюбваше в живота, който си бяха избрали. Всеки път, когато се прибереше от работа, той я заварваше не по-малко развълнувана, радостна и пълна с енергия от предишния ден. Тя рядко говореше за Блайтдейл, за старите си приятелки и за отминалия живот там. Престана да им се обажда по телефона и да пише писма. Каквито и съжаления да бе изказала в началото, от тях вече нямаше и помен. Може би все още караха нещо като меден месец, защото откакто бяха пристигнали тук, той не можеше да се сети за нито един неприятен миг, който да е внесъл смут между тях.

Въпреки това Кевин беше изумен, от начина, по който Мириам говореше с майка си по телефона: оправдаваше всичко, което бяха направили, укоряваше я, че имала глупави представи и предразсъдъци, дори веднъж й каза, че била ограничена. А когато миналия вторник родителите й дойдоха на вечеря, тя ги отрупа с лакомства, които бе приготвила за първи път (Норма й бе дала рецептата, взета от главния готвач на „Четирите сезона“). След това наизвади всички програми на театрални представления и концерти, които бе посетила с новите си приятелки. Бърбореше ли, бърбореше за музейните си набези, за ресторантите, в които е била, за хората, с които се е запознала. Монолозите й бяха пълни с примери за Джийн и Норма, като вметна само няколко думи за потискащата си среща с Хелън Скоулфийлд.

Кевин се изненада на начина, по който Мириам избягна да каже на родителите си причината за депресията на Хелън, изтъквайки само, че се дължи на факта, че не може да има деца.

— Затова още държим тази отвратителна картина на стената. По-точно Кевин настоя да я оставим за известно време, за да не засегнем чувствата на жената. — Тя обърна глава към него и продължи: — Не смятате ли, че той става прекалено мекушав по въпроси от този род? Но аз го обичам, задето е толкова разумен.

— Вярно, че е разумно от твоя страна, Кевин — обади се майката на Мириам, — но тази картина наистина е ужасна, направо не мога да я гледам, чак тръпки ме побиват.

— О, нека не мислим за нея. Ето — намеси се Мириам, стана и свали картината. — Ще я оставя на пода, обърната към стената, докато си тръгнете. Татко, сега ще изсвиря любимата ти пиеса.

Тя седна зад пианото и засвири — по-изящно и с повече чувство от всеки друг път. Когато Кевин погледна родителите й, видя изписано изумление и по техните лица.

На тръгване тъщата му го издърпа настрана, докато Мириам разменяше последни думи с баща си.

— Тя наистина е щастлива тук, Кевин. Не ми се вярваше, че ще е така, когато за пръв път ми каза какво сте решили, но явно сте предприели чудесна стъпка. Радвам се и за двама ви.

— Благодаря, мамо.

— Ще се обадя на родителите ти и ще им разкажа впечатленията си — прошепна тя.

— Те ще дойдат тук другата седмица, но съм сигурен, че мама с нетърпение ще чака да й се обадиш.

— Така е. Прекрасно е! — добави майката на Мириам и го целуна по бузата.

След като родителите й си тръгнаха, Мириам отиде в кухнята да измие съдовете, а Кевин се върна в дневната. Погледът му падна върху картината на Хелън Скоулфийлд. Взе я и я окачи на стената, после се отдръпна няколко крачки назад. Остана загледан в нея доста продължително време. Усети, че не може да откъсне поглед от лицето на изобразената жена. Едва ли не чуваше виковете й, докато тя летеше от ръба на пропастта към кипящото червено море. Докато я гледаше, чертите на лицето й ставаха все по-ясни и за миг го оприличи на лицето на Мириам. Почувства, че го обля топла вълна, а после по гърба му от горе до долу го полазиха ледени тръпки и той затвори очи. Когато ги отвори, картината изглеждаше както в началото — абстрактна. Лицето на Мириам го нямаше. Но каква илюзия създаваше творбата макар и за миг, помисли си той.

Отиде в кухнята при Мириам и я прегърна. Повдигна лицето й към своето и я целуна така, сякаш я целуваше за последен път.

— Кев — промълви тя със затаен дъх. — Какво има?

— Нищо… Беше приготвила страхотни вкусотии. Вечерта мина чудесно и просто искам да ти кажа, че много те обичам. Ще правя всичко по силите си, за да си щастлива, Мириам.

— О, Кев, знам това. Нали виждам какво направи досега. Нямам нищо против да оставя бъдещето си в твоите ръце. — Тя го целуна по бузата и се залови да си довърши домакинската работа. Той я погледа известно време, след това тръгна към терасата. Независимо от студения въздух на ноемврийската вечер излезе навън и погледна надолу. Там светът изглеждаше недействителен. Опита да си представи какво би било, ако паднеше от такава височина.

Дали само трагичната смърт на съпругата му е подтикнала Ричард Джафи да го направи? Защо не е помислил за малкия си син и отговорността си към него?

Изведнъж го обля сноп светлина. Той засенчи очи и погледна нагоре. Разбра, че господин Милтън се е прибрал в апартамента си и е включил осветлението на покрива и на терасата си. Повечето от малките прожектори бяха насочени надолу и осветяваха отвън сградата от петнайсетия етаж нагоре.

Сякаш да създават впечатлението, че съдружниците му и съпругите са под закрилата на господин Милтън.

Или под магията му, помисли си Кевин. За първи път му минаваха такива мисли, но той ги отдаде на меланхоличното настроение, което го обзе с излизането му на терасата и го подсети за самоубийството на Джафи. Студеният въздух го принуди да се прибере вътре. Чу Мириам да пее в кухнята. Това и топлината в апартамента сложиха край на всичките му мрачни мисли.