Андрю Нидърман
Адвокат на дявола (2)

Пролог

Ричард Джафи забърза надолу по стълбите на нюйоркската съдебна палата на „Федерал Плаза“ с вид на адвокат, който току-що е загубил, а не — спечелил дело. Кичури тънка гарвановочерна коса подскачаха върху главата му, докато той подтичваше по каменните стъпала. Минувачите му хвърляха по някой случаен поглед. В Ню Йорк хората винаги бързаха или да хванат влак, или да вземат такси, или да изпреварят смяната на светофара. Често просто ги понасяше инерцията на пътните артерии на Манхатън, изпомпвани от невидимо, но вездесъщо гигантско сърце, което караше Ню Йорк да пулсира като никой друг град в света.

Зад Джафи клиентът му — Робърт Фънди — почти се влачеше, за да привлече вниманието на репортерите, които се тълпяха около него с безсмислената енергия на работни пчелички. Всички му подвикваха сходни въпроси: какво мисли собственикът на голямото частно здравноосигурително дружество в Лоуър Ийст Сайд по повод обявяването му за невинен по всички обвинения за изнудване? Дали процесът е бил просто политически, тъй като се говорело, че щял да се кандидатира за общински съветник? Защо главният свидетел на обвинението не казал всичко, което според някои твърдения бил съобщил в предварителния разговор пред представител на обвинението?

— Дами… господа… — заговори Фънди, докато изваждаше хаванска пура от малкото си джобче. Репортерите го изчакаха да я разпали. Той вдигна поглед и се усмихна. — Ще трябва да отправите тези въпроси към адвоката ми. Нали затова му плащам! — натърти той и се разсмя.

Като по даден знак всички глави на репортерите се обърнаха едновременно в посока на Джафи, който в този момент се качваше отзад в лимузината на „Джон Милтън и съдружници“. Един от по-младите и по-решителни журналисти се спусна надолу по стълбите, подвиквайки след него:

— Господин Джафи! Един момент, ако обичате. Господин Джафи!

Малката група репортери и приятели, съпътстващи адвоката, прихна да се смее, когато вратата на лимузината се затвори и шофьорът заобиколи колата, за да седне отново зад кормилото. След минута лимузината потегли.

Ричард Джафи седеше на задната седалка и гледаше право напред.

— Към кантората ли, господине? — попита шофьорът.

— Не, Харон. Закарай ме вкъщи, ако обичаш.

Високият, мургав египтянин с бадемови очи се взря в огледалото за обратно виждане така, сякаш гледаше в кристална топка. Гладкото му като масло лице се набръчка леко около ъглите на очите. Той кимна почти незабележимо, потвърждавайки това, което виждаше, и това, което знаеше.

— Много добре, господине — отвърна Харон, облегна се назад и продължи да кара със стоическото присъствие на помощник-погребален агент, шофиращ катафалка.

Ричард Джафи не промени положението си — нито помръдваше, нито въртеше глава наляво или надясно, за да погледне към нещо на улиците. Трийсет и три годишният мъж като че ли остаряваше с всяка изминала минута. Кожата му стана бледа, светлосините очи добиха мътносив цвят, бръчките на челото му се врязаха по-дълбоко. Той вдигна ръце към бузите си и ги потупа леко, сякаш да се увери, че още не са започнали да се разлагат.

Едва тогава се облегна назад и затвори очи. Почти веднага си представи Глория такава, каквато беше, когато се преместиха в Манхатън. После я видя такава, каквато беше, когато се запознаха: лъчезарна, невинна, малко вятърничава, но кротка и много доверчива. Оптимизмът и вярата й му действаха изключително ободряващо и стимулиращо. Те го изпълваха с огромното желание да й даде всичко, да работи неуморно, за да направи света толкова нежен и толкова щастлив, какъвто го виждаше тя, да я закриля и да се грижи за нея, докато смъртта ги раздели.

Което и стана преди по-малко от месец в родилното отделение на болницата „Мемориал“ в Манхатън, макар че Глория бе обградена с огромно внимание и бе карала напълно здрава и нормална бременност. Тя роди красиво момченце с изваяни черти и съвършено здраво, но по необясними причини това усилие отне живота й. Лекарите не можаха да определят причините. Сърцето й просто не издържало, казаха му те, сякаш току-така сърцето й се е свило, въздъхнало и спряло да диша.

Той обаче знаеше защо бе умряла. След като затвърди подозренията си, стовари вината изцяло върху себе си, защото именно той бе довел Глория тук. Тя му бе повярвала, а той я бе принесъл в жертва като агнец.

Сега синът му спеше кротко в апартамента им, хранеше се лакомо и растеше нормално, без да подозира, че навлиза в света без майка си, че животът му беше за сметка на нейната смърт. Ричард знаеше какво ще му кажат психиатрите — че е естествено да се чувства обиден на детето. Но те не знаеха, те просто не знаеха…

Разбира се, че беше трудно, дори невъзможно да мрази истински детето. То изглеждаше толкова безпомощно, толкова невинно. Ричард полагаше усилия да пропъди негодуванието си срещу него, като отначало използваше логика, а после — спомена за Глория и невероятната й жизнерадост, за да освети обратния си път към здравия разум.

Но нищо не помагаше. Беше предал детето си на грижите на детегледачка, която живееше в дома му, но той рядко се интересуваше за него и само от време на време отиваше да го види. Нито веднъж не бе попитал защо синът му плаче или дали е здрав. Той просто продължи да работи, оставяйки се на работата да го поглъща, за да не се замисля много, да не се унася в спомени, да не прекарва повечето от времето си в терзания от чувство за вина.

Работата му служеше като бент, който задържаше действителността на личната му трагедия. Но сега тя връхлетя върху него със спомена за усмивките на Глория, за нейните целувки, за възбудата й, когато разбра, че е бременна. Зад затворените му клепачи преминаха като на филмова лента десетки случки, десетки образи. Имаше чувството, че седи в гостната си и гледа домашно кино.

— Пристигнахме, господине — каза Харон.

Пристигнаха ли? Ричард отвори очи. Харон беше отворил вратата и стоеше на тротоара. Ричард взе чантата си за документи и слезе от лимузината. Погледна Харон. С ръста си от метър и осемдесет и три той беше с цели дванайсет сантиметра по-висок от Ричард, но широките рамене и пронизващите му очи го правеха да изглежда още по-висок — същински гигант.

Ричард задържа за миг поглед в него и забеляза осведоменост в очите му. Шофьорът беше мълчалив човек, но поглъщаше всичко, което ставаше около него, и създаваше впечатлението, че се е родил преди векове.

Адвокатът кимна леко и Харон затвори вратата, после се върна на мястото си в колата. Ричард проследи с поглед отдалечаващата се лимузина, накрая се обърна и влезе в жилищната сграда. Филип, пенсиониран полицай от Ню Йорк, който работеше като дневен охранител, погледна над вестника си и мигом скочи на крака от високия стол зад банката във фоайето.

— Поздравления, господин Джафи! Чух за вас по новините. Сигурен съм, че се чувствате добре от поредното спечелено дело.

Ричард се усмихна.

— Благодаря ти, Филип. Всичко наред ли е?

— О, напълно, дори екстра, господин Джафи. Както винаги — отвърна Филип. — Човек спокойно може да дочака старините си, работейки тук — добави той неизменните си думи.

— Да, да — рече Ричард.

Той се качи в асансьора и го зачака напълно неподвижен да тръгне. Затвори очи и си спомни мига, в който двамата с Глория за първи път се качиха в сградата, спомни си за възбудата й и как изписка от удоволствие, когато видяха апартамента си.

— Какво направих? — прошепна той.

Рязко отвори очи, когато асансьорът спря на етажа му. Ричард излезе, спря се за миг, после се запъти към жилището си. Още щом влезе, госпожа Лонгчамп се показа от детската стая, за да го посрещне.

— О, господин Джафи. — Детегледачката беше едва петдесетгодишна, но приличаше на баба — с напълно посивяла коса, ниска и набита, с меки кафяви очи и топчесто лице. — Поздравявам ви. Току-що гледах извънредните новини. Заради тях прекъснаха серийния филм.

— Благодаря ви, госпожо Лонгчамп.

— Май не сте загубили дело, откакто започнахте да работите във фирмата на господин Милтън, нали?

— Не, госпожо Лонгчамп, не съм.

— Сигурно сте много горд със себе си.

— Да — отвърна той.

— С Брад всичко е наред — продължи тя, макар че Ричард изобщо не я попита. Той кимна. — Тъкмо се канех да му дам шишето.

— Разбира се, щом трябва — каза Ричард.

Жената се усмихна отново и се прибра обратно в детската стая.

Той остави чантата си на пода, огледа апартамента и тръгна бавно през дневната към терасата, която му предоставяше един от най-хубавите изгледи към река Хъдзън. Но Ричард не спря да му се възхити. Продължи напред с решителността на човек, който винаги знае точно къде отива. Стъпи върху шезлонга, опря плътно лявото си ходило в стената и сграбчвайки здраво парапета от ковано желязо, се повдигна. После, с едно бързо и ловко движение протегна ръце напред, сякаш да хване нечия ръка, за да я издърпа, и се запремята презглава петнайсет етажа надолу към тротоара.