Андрю Нидърман
Адвокат на дявола (9)

Глава 7

Когато Кевин и Мириам слязоха на етажа заедно с носачите, пред апартамента им ги чакаха Норма и Джийн. Двете бяха облечени с джинси и пуловери и бяха запретнали ръкави, готови за работа.

— Толкова е мило от ваша страна! — възкликна Мириам.

— Глупости! — каза Норма. — Ние сме като тримата мускетари. — Двете я хванаха за ръцете. — Един за всички и всички за един!

Мириам се разсмя и трите започнаха да разопаковат кашоните, а Кевин напътстваше носачите до внасянето и на последната мебел. Веднага щом той разположи стереоуредбата във всекидневната, Норма я включи на станция за стари шлагери и двете с Джийн, кикотейки се, запяха и затанцуваха в такт с музиката, докато местеха вещите от едно място на друго, и Мириам се изпълни с празнично настроение. Кевин поклати глава и се усмихна. Трите се държаха така, сякаш се познаваха открай време.

Той много се радваше за Мириам. Приятелките й в Блайтдейл бяха толкова уравновесени и консервативни. Рядко й се удаваше случай да се отпусне и да върши глупости, ако й се приискаше.

Всички направиха почивка за обяд с поръчаните отвън пици. След това Кевин си взе душ и се преоблече, за да се отбие за малко в кантората. Жените заумуваха къде да поставят картините и разните джунджурийки за украса, след това започнаха да пренареждат мебелите. Когато се приготви, Кевин застана на вратата и обяви, че тръгва.

— Имам чувството, че ще ви спори повече, ако не ви се пречкам — подметна той, но не чу възражения. — Никоя от вас ли не настоява да остана?

Трите жени преустановиха работата си и с еднакъв израз на лицата го загледаха така, сякаш виждаха насреща си непознат, нахълтал в апартамента.

— Добре, добре! Не ме молете, че ще взема да склоня. До скоро, мила! — И целуна Мириам по бузата.

Чу смеха на жените, след като затвори вратата на апартамента и тръгна към асансьора. Насърчен от мисълта, че всичко започна тъй добре, той почувства нов прилив на енергия и вече нямаше търпение да стигне до кантората си.

Тъкмо натисна бутона на асансьора, и чу в коридора зад гърба си да се отваря и затваря врата. Обърна се и видя, че от апартамента на Скоулфийлд излезе жена. Предположи, че е Хелън Скоулфийлд. Носеше картина, загъната в кафява хартия. Вървеше бавно, като в транс, с несигурни крачки. Когато излезе от мрака, Кевин я видя добре как изглежда.

Беше висока почти колкото Пол, със сламеноруса коса и светла кожа. Косата й, прибрана с фиби отстрани, се спускаше назад и стигаше почти до плешките й. Макар и леко скована, стойката й беше изправена. Носеше лека бяла памучна блуза с набрана яка и ръкави. Блузата беше толкова тънка, че гърдите й прозираха и се виждаше, че са високи и стегнати. Макар полата й да беше дълга, личеше, че има дълги крака и тесен ханш. Кафявите й кожени сандали бяха вързани с каишки, усукани около глезените. Вратата на асансьора се отвори, но Кевин беше така пленен от приближаващата се фигура, че дори не забеляза кога се затвори отново. Хелън го погледна и усмивката й тръгна от меките воднисти очи и бързо се спусна до светлооранжевите устни. Носът и върховете на бузите й бяха обсипани с мънички лунички с прасковен цвят. Кожата на слепоочията й беше толкова тънка, че вените й прозираха.

Кевин кимна.

— Здравейте! Вие ли сте госпожа Скоулфийлд?

— Да. А вие сте новият адвокат — заяви тя с такава твърдост, сякаш го заклеймяваше за цял живот.

— Кевин, Кевин Тейлър — представи се той и протегна длан, която тя пое със свободната си ръка. Пръстите й бяха дълги и изящни, а дланта й толкова гореща, сякаш имаше треска. Лека руменина покриваше бузите й.

— Бях тръгнала към апартамента ви с подарък за добре дошли. — Тя вдигна картината, за да покаже, че това е подаръкът, но тъй като беше завита, той не можа да види какво изобразява. — Нарисувах я специално за вас.

— Благодаря ви. Много мило от ваша страна. Мириам ми каза, че сте художничка. Мириам е съпругата ми — уточни той. — Когато дойдохме да видим апартамента, тя се запозна с Норма и Джийн и предполагам, че трите са си шушукали за всичко и за всекиго. Не че и мъжете не го правят, аз просто… — Кевин млъкна, чувствайки, че доста се разбъбри. Видя, че усмивката й не слизаше от устата, но очите й се смалиха и бързо се местеха по лицето му, като че ли търсеха да открият нещо по него. — Сега и трите са там… — добави той и посочи към апартамента — и местят мебелите насам-натам. — Разсмя се.

— Сигурно. — Тя го погледна в очите толкова настоятелно, че Кевин се смути и кимна притеснен.

— Трябва да… да отида в кантората за малко.

— Разбира се.

Той отново натисна бутона.

— Сигурен съм, че ще се виждаме често — увери я Кевин, когато вратата отново се отвори.

Тя не каза нищо, само направи крачка, за да се обърне, и продължи да го гледа и в асансьора, докато вратата се затвори. На него му се стори, че по лицето й се изписа състрадание. Почувства се като миньор, който слиза в недрата на земята, където щеше да прихване туберкулоза.

Колко е различна от другите две, помисли си той. Толкова кротка. Вероятно отговаряше на описанието на Пол, че била стеснителна, затворена в себе си. Въпреки това не помнеше някой да се е вглеждал в него по този начин. Може би това е присъщо на художниците. Ами да, художниците винаги изучават лицата на хората, за да търсят нови идеи, нови персонажи, заключи той. Е, и какво? Всъщност основното му заключение е, че тя е доста привлекателна жена. Лицето й излъчваше особена мекота и спокойствие и й придаваше ангелски вид. И макар че я видя за толкова кратко време, заинтригуваха го скритите й дълги крака и гърди. Харесваше жени с едва доловим сексапил. Жените, които работеха в канторите на Джон Милтън, бяха съблазнителни, но толкова явно съблазнителни, че нямаше почти нищо потайно в тях. Излъчваха еротика, но не загадъчна. Да, точно това е! Хелън Скоулфийлд е загадъчна.

Той я пропъди от мислите си и забърза през фоайето към чакащата го лимузина.

Всеки един, от портиера до секретарките, го поздравяваше толкова сърдечно и го гледаше с такова възхищение, че той не можеше да не се чувства важен човек. Нямаше и пет минути, откакто влезе в кантората си, и по вътрешната уредба му се обади Джон Милтън и го помоли да дойде в кабинета му.

— Кевин, добре ли върви всичко?

— Напълно. А, Мириам ме помоли да ви благодаря за прекрасните рози. Много мило от ваша страна.

— О, радвам се, че ги е харесала. Ти също не забравяй да правиш жестове от този род, Кевин — посъветва го той с бащински тон. — Жените обичат да бъдат глезени. Не пропускай да й казваш понякога от какво значение е тя за теб. Адам пренебрегна Ева в Райската градина и после скъпо си плати за това.

Кевин не знаеше дали да се засмее, или да кимне. Джон Милтън не се усмихваше.

— Ще го имам предвид.

— Не се и съмнявам, че се отнасяш добре с жена си, Кевин. Сядай — покани го Джон Милтън и седна отново. — Е, стана точно така, както ти казах. Стенли Ротбърг беше арестуван тази сутрин по обвинение в убийството на жена си. Днес и довечера това ще бъде отразено във вестниците и по новините.

Кевин кимна и стаи дъх. Значи наистина щеше да стане. Най-неочаквано щеше да поеме дело, което за повечето адвокати щеше да е едно от най-вълнуващите в кариерата им. Мнозина от тях работеха години наред, за да попаднат на дело от такъв характер, но повечето никога не осъществяваха мечтата си.

— Знам, че в момента си доста объркан — покрай преместването ви и от тоя род, но мислиш ли, че ще можеш да се подготвиш до утре сутринта за нашата среща с Ротбърг?

— Разбира се — отвърна Кевин. Ще работи целия ден и цялата нощ, ако се наложи.

— Както ти казах, трябва да проучиш случая от всички страни, за да му покажеш както че си напълно запознат, така и че ще си нападателен от негово име.

— Веднага ще се заловя за работа.

— Чудесно — усмихна се Джон Милтън и очите му светнаха. — Точно така очаквах да постъпиш. Е, да не те задържам повече. И не се притеснявай да ми се обаждаш по всяко време, ако имаш някакви въпроси. А, и още нещо — той отвори най-горното чекмедже на бюрото си и му подаде визитна картичка, — това е домашният ми телефон. Естествено, няма го в указателя.

— О, благодаря ви. — Кевин я прибра и стана. — Кога ще дойде тук Ротбърг?

— Срещата ни е в десет часа в заседателната зала.

— Добре. — Кевин преглътна; сърцето му биеше до пръсване от вълнение. — Тогава да не губя повече време. Благодаря за доверието ви в мен — додаде той и излезе от кабинета.

Завари папките със сведенията, които бе поискал от Уенди, на бюрото си. Най-напред се запозна със симптомите и лечението на диабета.

Втората папка се отнасяше до болногледачката на Максин — петдесет и две годишна чернокожа жена на име Бевърли Морган. Отначало Бевърли се беше грижила през последните няколко години за майката на Максин, която получила удар. Болногледаческите й способности бяха безукорни, но личният й живот бе пълен с трагедии. Съпругът й я изоставил с двете й невръстни момчета. До двайсетгодишната си възраст единият й син натрупал солидно полицейско досие и бил осъждан два пъти. Накрая, двайсет и четири годишен, умрял от свръхдоза хероин. Другият се оженил и имал две деца, но и той като баща си зарязал семейството си и сега работел някъде по западното крайбрежие.

Явно, че трудният живот на Бевърли Морган й се е отразил зле и макар да не бе станала заклета алкохоличка, тя пиела толкова, че привличала вниманието на околните. Как иначе следователите на господин Милтън щяха да научат за инцидентите в хотелския бар и за бутилката, която тя държала в стаята си, заключи Кевин. Но нищо чудно и самият господин Милтън да ги е посъветвал да съберат подобна информация. Защото при това положение Бевърли спокойно е могла да направи грешка с инсулина на Максин Ротбърг. Във всеки случай това се явяваше благоприятен факт за отвличане на вниманието, нещо, което щеше да обърка съдебните следователи и да обърне наопаки тезата на представителите на обвинението. Ако последните възнамеряваха да използват Бевърли Морган за свидетел срещу Стенли Ротбърг, сега Кевин знаеше как да постави под съмнение показанията й.

Най-уязвимата част беше любовната връзка на Стенли Ротбърг. От това, което Кевин прочете, тя явно е започнала малко преди Максин да се разболее. Тук му се налагаше да разработи добре стратегическите си ходове. Първоначалното му чувство подсказваше, че трябва бързо да накара Стенли да му признае и да затвърди в себе си аргумента, че не се е решил да напусне жена си, след като вече е била болна. И все пак Стенли, като мъж, е имал своите нужди. Кевин реши да изтъкне аргумент и в тази насока. Съдебните заседатели оценяваха честността дори когато някой си признаваше неморална постъпка. Той си представи как Ротбърг се разстройва на свидетелската банка, докато говори със съжаление за трагедията си. Стенли Ротбърг е обичал, радвал се е на живота, но и, ах, колко е страдал през цялото време!

Цигулките засвириха. Кевин тръсна глава. Слушай, обърна се мислено той към съвестта си, това може и да е самата истина, може да е било точно така! Тепърва му предстоеше да се срещне с Ротбърг и да го прецени, но виждайки нещата от своята гледна точка, като мъж, аргументът беше напълно приложим.

Отвори третата папка, съдържаща историята на заболяването на Максин Ротбърг и мигом му стана ясно как лекарят й, доктор Кътлър, може да се окаже ползотворен свидетел на защитата. Той трябва да потвърди, че е дал упътвания на Максин Ротбърг как да си бие инсулинова инжекция и в какво количество. Освен това положително щеше да каже някои негативни неща за Бевърли Морган, наблягайки, че недвусмислено е изказвал мнение да бъде сменена с друга болногледачка. Разбира се, Кевин трябваше да изчака и да чуе какви са доводите и на обвинението, но цялата тази предварителна информация, с която разполагаше, повиши увереността му.

Чу почукване на вратата и вдигна поглед. Пол Скоулфийлд подаде глава.

— Как върви?

— О, чудесно, чудесно. Влизай.

— Да не те прекъсвам. Разбрах, че важно дело ти се е стоварило на плещите.

— „Важно“ не е точното определение. „Делото Ротбърг“ — това е думата!

Пол се усмихна и седна, но Кевин остана с впечатлението, че Пол не изглеждаше изненадан.

— Видиш ли, това е случаят, за който вестниците пишат почти всеки ден вече близо седмица — наблегна той.

Пол кимна.

— Така действа господин Милтън. Има ли доверие в някого…

Кевин стрелна поглед към отворената врата, после се наведе и заговори тихо на Пол:

— С целия риск да прозвучи като неблагодарност или фалшива скромност, Пол, не проумявам на какво се дължи неговото доверие в мен. Та той почти не ме познава, а и характерът на делата, които съм водил досега…

— Единственото, което мога да ти кажа, е, че той не се е лъгал в никого, поне досега, независимо дали е някой от нас, дали е клиент, или свидетел. Както и да е. Отбих се, за да ти кажа, че ако с нещо мога да ти помогна…

— О, но ти си имаш свои дела…

— Няма значение. Тук всеки намира време за другия. Дори и някой да има отделно своя задача, всички се сработваме. Господин Милтън ни сравнява с пипалата на октопод. В известен смисъл е прав — хранейки фирмата, храним и себе си. Е, с апартамента наред ли е всичко?

— Страхотно! О, срещнах съпругата ти, като излизах.

— Така ли?

— Много хубава жена.

— Да, наистина. Запознахме се на площад „Вашингтон“. Може да се каже, че се влюбих в нея още преди да се обърна да я изгледам.

— Тя излъчва такова спокойствие.

— Вярно е — усмихна се Пол. — Помня, че бях на върха на щастието, когато се оженихме. Знаеш каква трагедия е навсякъде. Носиш света на плещите си, но в мига, в който се прибереш у дома, имаш чувството, че го оставяш на прага и влизаш облекчен.

Кевин го изгледа продължително. Стана му приятно, че и друг мъж обича жена си така, както той — Мириам.

— Беше тръгнала да ни подари картина, която нарисувала специално за нас.

— Наистина ли? Интересно какво ли представлява. Скоро не съм виждал нещо ново. — Изглежда, информацията го разтревожи; той замълча и сведе поглед.

— Нещо не е наред ли?

— Опасявам се, че да. Вчера получихме лоши новини.

— О, съжалявам. Можем ли да помогнем с нещо?

— Не, никой не може да помогне. Искахме да имаме деца, но не се получи. Лекарят на Хелън потвърди, че тя… тя не може да забременява.

— О, колко жалко!

— Случват се и такива неща. Както каза тази сутрин господин Милтън, след като му съобщих това, човек просто трябва да продължи оттам нататък. Да изиграе картите, които са му се паднали.

— Струва ми се мъдър съвет.

Кевин се замисли за миг как ли би реагирал, ако научеше, че или той е стерилен, или Мириам. Винаги е смятал за много важно да има свои собствени деца. Като всеки бъдещ млад родител често си е представял как ще води сина си на бейзболен мач или ще купува кукли на дъщеря си. Ще започне да им внася пари за колеж още в деня, когато се родят. С Мириам бяха решили вече да имат и момче, и момиче и щяха да пробват до четири пъти, за да постигнат мечтата си. С парите, които печелеше, спокойно можеше да си позволи да имат четири деца, ако се наложеше.

— Да. Обсъдихме и въпроса за осиновяване.

Кевин кимна и попита:

— Какво стана с детето на семейство Джафи?

— Взе го братът на Ричард и знаеш ли какво се оказа… че той също е адвокат — подчерта той. — И уверил господин Милтън, че щял да направи всичко, зависещо от него, синът на Ричард да тръгне по стъпките на баща си.

— Господин Милтън го познава?

— Пое делото, след като Ричард се… се самоуби. Такъв човек е той. Е — надигна се Пол от стола, — да се връщам на работа. Успех! А, и още нещо — добави той от вратата, — мълвата говори, че много скоро господин Милтън щял да даде прием в твоя чест в дома си. Уверявам те, когато господин Милтън дава прием, това е нещо ненадминато!

Мириам седеше на дивана напълно изтощена. Като се изключеше почивката за обяд, от сутринта не бе подвила крак. Норма и Джийн й оказаха голяма помощ, само дето накрая малко попрекалиха с глупавите си пререкания коя от двете първа да покани нея и Кевин на вечеря у тях. Накрая тя им предложи да хвърлят чоп и спечели Норма. Утре вечер двамата с Кевин щяха да отидат на гости у нея, а следващата вечер — у Джийн.

Но най-напрегнатите моменти бяха, когато Хелън Скоулфийлд се отби в апартамента. Имаше нещо странно в начина, по който тя се появи — изникна внезапно като призрак. Никой не я бе чул нито кога е звънила, нито кога е влязла. Трите тъкмо бяха прекъснали за малко, след като изместиха веднъж дивана от единия в другия край на дневната, а после го върнаха обратно, заливайки се от смях на колебанието си. По едно време Мириам усети, че в стаята има още някой и се обърна към вратата — помисли, че Кевин е забравил нещо и се е върнал.

Но там стоеше тя, Хелън, притиснала завитата картина към тялото си, и ги гледаше с мека усмивка. Също като някоя жена, която се подсмихва завистливо на унесени в игра малки деца.

— А! — възкликна Мириам и бързо хвърли поглед към другите жени.

— Хелън! — каза Норма. — Не те чухме кога си влязла.

— Как си? — попита я Джийн.

— Добре съм — отвърна тя и насочи отново вниманието си към Мириам.

— Здравейте!

— Здравейте!

— Хелън, това е Мириам Тейлър — представи я Норма. — Мириам, това Хелън Скоулфийлд.

Мириам пак кимна.

— Донесох ви нещо, подарък за добре дошли — каза Хелън и пристъпвайки напред, й подаде картината. — Надявам се да ви хареса.

— Благодаря.

— Сигурна съм, че Хелън сама я е нарисувала — отбеляза Джийн.

Мириам бързо вдигна поглед от пакета.

— Да, аз я нарисувах, но не се притеснявайте да ми кажете, ако не ви хареса. Работата ми е… по-особена, по-различна. Знам, че не всеки може да я разбере — каза тя и многозначително задържа поглед в Норма, после в Джийн.

Ако е така, рече си наум Мириам, вторачена в Хелън, защо тогава поднасяш своя картина като подарък за добре дошли? Защо първо не изчакаш да прецениш дали хората харесват изкуството, което правиш?

— Ние с Кевин нямаме никаква картина, която да закачим. Извинявайте, но и двамата сме малко невежи в тия неща.

— Няма да останете дълго такива — Предупреди я Норма.

— Може би Хелън ще дойде с нас в Музея на съвременното изкуство тази седмица, а, Хелън? — вметна Джийн.

Всички насочиха погледи към Хелън. Усмивката й се разшири.

— Може би — отвърна тя с нерешителен глас.

— Ще пийнете ли чаша кафе? — попита Мириам, без още да е разопаковала картината.

— О, не, благодаря. Виждам, че сте заети.

— Тъй и тъй трябва да си починем — каза Джийн. — Вече почваме да оглупяваме, само местим насам-натам мебелите.

— Няма как да остана — рече Хелън. — Имам среща с лекаря.

— О, съжалявам — отвърна Мириам.

— Просто минах да ви поздравя с добре дошли.

— Тогава се отбийте по-късно, когато се върнете — покани я Мириам.

— Добре — каза Хелън, но в гласа й не прозвуча нито нотка на обещание, нито на надежда. Тя огледа наоколо. — Апартаментът ви ще стане много хубав, хубав като… — тя стрелна с поглед Норма и Джийн — като нашите.

— Толкова съм развълнувана, че ще живея тук… с този изглед, в близост до толкова музеи и хубави ресторанти…

— Да, близо сме до всичко, както до хубави, така и до лоши неща.

— Ние не искаме да мислим за лоши неща — бързо каза Джийн с упрек в гласа.

— Не, не… не съм и допускала противното. И защо ви е нужно? Защо изобщо е нужно някому? — попита тя риторично. Изведнъж остави впечатлението, че е сама и мисли на глас. Мириам се обърна към Норма, която поклати глава. Джийн вдигна очи към тавана, после ги извърна настрани.

— Харон ли ще те закара при лекаря? — попита Норма, явно нетърпелива да я прогони оттук.

— Харон ни кара навсякъде — отвърна Хелън. — Нали това му е работата.

Мириам я изгледа с широко отворени очи. По какъв особен начин го каза.

— Е, добре, може би той вече те чака — подметна Джийн.

Мириам забеляза как изражението на Хелън се промени, когато отмести поглед към другите две жени — от меко и загадъчно стана подчертано многозначително. После тя се обърна и отново се усмихна сърдечно на Мириам.

— Съжалявам, че първото ми посещение е толкова кратко, но просто исках да се отбия и да ви поздравя с добре дошла, преди да тръгна за срещата си.

— Много мило. И благодаря ви за картината. Ах, аз още не съм я разопаковала. Колко неучтиво от моя страна. Но просто…

— Няма нищо — прекъсна я Хелън, като докосна ръката й. Вглеждайки се в очите й, Мириам съзря остра душевна болка. — Тя е особена — призна жената, — но съдържа послание.

— Наистина ли? Много любопитно. — Мириам започна да я разопакова. Хелън отстъпи назад и хвърли поглед към Норма и Джийн, които бяха съсредоточили вниманието си в ръцете на Мириам. Мириам свали хартията и вдигна картината.

В продължение на няколко дълги секунди никой не проговори. Картината беше в ярки цветове, толкова ярки, че сякаш зад платното светеше крушка. Отначало Мириам не беше сигурна дали я държи правилно изправена. И тъй като Хелън не я поправи, реши, че така трябва да се гледа.

Горната част бе запълнена от дълги, меки сапфирени мазки, бликащи от нещо в средата, което имаше цвета и формата на нафора за причастие. Надолу синьото преливаше в тъмнозелени очертания, наподобяващи скали с остри върхове и съвсем отвесни склонове. От тях, с разперени ръце и извито тяло политаше надолу мъглява женска фигура, но с ясно изразено лице, уловено с израз на страх и ужас, докато пропадаше в бездната към нещо като море от кипяща кръв. От морето се издигаха мънички, белезникави мехурчета.

— Е, да — обади се първа Норма, — наистина носи послание.

— Какви цветове! — отбеляза Джийн.

— Не съм виждала подобно нещо — добави Мириам и веднага се запита дали думите й не прозвучаха в отрицателен смисъл. — Но аз все пак…

— Ако не я искате, ще ви разбера — побърза да каже Хелън. — Вече ви казах, че работата ми е особена.

— Не, не, искам я. Дори много я искам. Нямам търпение да видя реакцията на Кевин… а и на който и да е друг. — Тя се обърна към Хелън. — Това определено е картина, която привлича вниманието и поражда коментари. Благодаря ви. — Вгледа се за миг в лицето й и додаде: — За вас тя е била нещо по-специално, нали?

— Да.

— В такъв случай това я прави още по-ценна за мен — заяви Мириам, стараейки се уверението й да прозвучи искрено, но усети, че излезе доста надменно и добави: — Наистина!

— Ако още не е така, ще стане — пророкува Хелън.

Мириам погледна Норма и Джийн. И двете бяха стиснали устни, сякаш едва сдържаха смеха си.

— Е, съжалявам, че трябва да си тръгвам толкова скоро, но…

— О, няма нищо, разбирам ви. — Повече, отколкото предполагаш, довърши наум Мириам. — Вървете. Ще се видим по-късно. Щом се настаним тук, искам да дойдете с Пол на вечеря някой път.

Хелън се усмихна така, сякаш Мириам направи най-глупавото предложение, но отвърна:

— Благодаря ви. — И се обърна да си върви.

— Аз също ви благодаря — извика след нея Мириам.

Никой не каза нищо, докато Хелън не се скри от погледа им. После Норма и Джийн се спогледаха и избухнаха в смях. Мириам поклати глава усмихната.

— Какво да я правя сега?

— Дръж я в гардероба в коридора.

— Или я окачи отвън на входната врата — беше пък предложението на Джийн. — Тъкмо ще стряска и пропъжда крадците и амбулантните търговци.

— Дожаля ми за нея. Тя е разстроена. А картината… — Мириам я вдигна отново, — тя е същински кошмар!

— Но носи послание — вметна саркастично Норма и двете с Джийн пак се разсмяха.

— Да, нещо като: аааррг! — извика Джийн, стисна се за гърлото и се свлече на колене. Норма и Мириам отново прихнаха.

— Засега ще я оставя в ъгъла, докато Кевин се прибере. Като я види, ще разбере защо не съм я закачила на стената.

— Но ти беше чудесна — отбеляза Норма. — Държа се толкова любезно с нея.

— Предполагам, че отива при терапевта си.

— Да, Пол не стои със скръстени ръце. Направо го съжалявам. Опитахме се да помогнем и ние, нали, Джийн?

— След смъртта на Глория седмици наред се обаждахме на Хелън и я канехме да излиза с нас, но тя се затвори в апартамента си и се отдаде на размисли. Накрая господин Милтън накара Пол да предприеме нещо. Ако сега я намери за странна, да беше я видяла веднага след смъртта на Глория! Веднъж дойде у нас и изпадна в истерия, започна да крещи, че всички трябва да се изнесем оттук, защото ни грозяла опасност… Като че ли самата сграда е причинила смъртта на Глория и подтикнала Ричард към самоубийство! Нищо не разбрах от бръщолевенията й и се обадих на Дейв. Той се свързал с Пол, който дойде да си я прибере.

— Повикаха доктор и той й даде нещо успокоително — добави Норма. — Очевидно тя е все още като упоена.

— Сигурно е била много близка с Глория Джафи.

— Не повече от нас двете — остро подхвърли Джийн, сякаш се засегна.

— Просто реших, че…

— Тя е… прекалено чувствителна — поясни Норма, притискайки опакото на дланта в челото си. — Нали е художничка, а в душата на художниците цари вечен смут. В края на краищата — сега гласът й прозвуча като на педантичен университетски преподавател — тя зад всяко нещо вижда едва ли не трагична ирония. — И въздъхна дълбоко.

— Все пак не мога да не я съжалявам — каза Мириам и погледна към входната врата, сякаш Хелън беше все още там.

— Ние също — обади се Джийн. — Но напоследък просто започнахме да се изморяваме от всичко това. Толкова ни потиска. Добре, Глория Джафи свърши трагично, самоубийството на Ричард беше нещо ужасно, но всичко това е вече минало и никой от нас не може да направи нищо, за да промени положението.

— Ние трябва да продължим да живеем живота си — вметна Норма.

— Най-многото, което можем да направим, е, да се държим с приповдигнато настроение, когато Хелън е сред нас — продължи Джийн. — Така ни посъветва господин Милтън, нали помниш, Норма?

— Ъхъ. Е… — Тя погледна часовника си. — Май е време да си хвърля един душ и да почна да приготвям вечерята.

— Аз също — каза Джийн.

— Не знам как да ви се отблагодаря.

— А, не знаеш! Все ще намериш някакъв начин! — пошегува се Норма и разсмя всички.

Хубаво е да се чувстваш щастлив, помисли си Мириам, а тия двете са способни да накарат много бързо всекиго да се чувства така. Тя ги прегърна, преди да ги изпрати до вратата.

Щом остана сама, Мириам се тръшна на дивана и затвори очи. Вероятно се бе унесла в сън, защото, когато отвори отново очи, видя до себе си Кевин, който се усмихваше и клатеше глава. Все още държеше в ръка коженото си куфарче.

— Лентяйстваме, а?

— О, Кев! — Тя разтърка очи и се огледа. — Явно съм задрямала. Колко е часът?

— Минава шест.

— Сериозно?! Добре съм си поспала — Норма и Джийн си тръгнаха преди повече от час.

— Но както виждам, вие, момичета, сте свършили доста работа — отбеляза той и обходи с поглед стаята. — Заслужаваш една хубава вечеря някъде навън. Докато се връщахме с лимузината, Дейв и Тед ми препоръчаха едно заведение през две преки оттук — малък семеен италиански ресторант. Всички ястия имали домашен вкус, обстановката била съвсем непринудена, ще можем да се отпуснем. Звучи примамливо, нали?

— Да.

— Хайде да се изкъпем… заедно.

— В такъв случай може да вечеряме след часове.

— Ще рискувам — отвърна Кевин, притегли я към себе си, прегърна я и двамата се целунаха. — В края на краищата ще трябва да сефтосаме спалнята. Първата ни нощ тук. — Тя се разсмя и го целуна по върха на носа, после, прегърнати през кръста, двамата тръгнаха към банята.

— Ау! — ненадейно възкликна Кевин. — Какво е това? — Гледаше оставената на пода картина на Хелън Скоулфийлд.

— О, да… Съпругата на Пол се отби тук. Беше… много странно. Донесе ни тази картина като подарък за добре дошли. Не знаех какво да я правя.

— Но не си я засегнала с нещо, нали? — бързо попита той.

— Разбира се, че не съм, Кевин, но виж я какво представлява. Направо е ужасна!

— Е, ще я закачим за известно време, а после ще я махнем.

— Не говориш сериозно, нали? Не мога да закача на стената такова нещо. Хората ще…

— Поне за малко, Мириам.

— Но Хелън ще ме разбере. Тя сама ми го каза. Призна, че картината е особена, по-различна, затова щяла да прояви разбиране, ако някой не я хареса.

— Не можеш да постъпиш така — настоя той, клатейки глава.

— Защо? Това е мой дом, Кевин. Би трябвало аз да решавам какво да сложа в него и какво — не.

— Не възразявам срещу това, Мириам. — Той се замисли за миг. — Просто не искам да наскърбяваме Пол и Хелън Скоулфийлд, те и без това си имат голяма мъка.

— Какво? Каква мъка?

— Като тръгвах към кантората, в коридора срещнах Хелън и усетих, че има емоционални проблеми. По-късно в кантората ми се отби Пол, разприказвахме се и той ми сподели, че вчера са получили доста потискаща вест — Хелън не може да има деца.

— О!

— Не им стигат другите неприятности, ами и това сега…

— Разбирам. — Мириам погледна към картината. — Нищо чудно, че прави такива неща. Добре. За известно време ще я закача. Ще я сложа в онзи ъгъл, където няма да бие много на очи, макар че всеки, който дойде тук, няма начин да не я види.

— Така те искам, момичето ми — каза Кевин и я целуна. — А сега да пуснем душа, а?

Тя се усмихна и го последва. Но се обърна да погледне отново картината и поклати глава.

— Това не е ли ирония на съдбата, Кев? Трагедията на една жена е била в това, че е родила, а трагедията на друга — че не може да роди.

— Да. Но най-доброто, което можем да сторим ние, е да изглеждаме въодушевени в присъствието на Хелън — отбеляза той.

Думите му й се сториха много познати и в следващия миг си спомни, че нещо подобно бил посъветвал Джийн господин Милтън.

— Господин Милтън ли ти каза това?

— Господин Милтън ли? — разсмя се той. — Признавам, че понякога превъзнасям човека, но, извинявай, Мириам, все още имам свое собствено мислене.

— Разбира се, че имаш — каза бързо тя, но въпреки това й се стори странно.