Андрю Нидърман
Адвокат на дявола (11)

Глава 9

— Харон ни донесе наш собствен ключ — похвали се Мириам, без изобщо да се старае да прикрие огромното си задоволство. — Като се обадих на Норма, тя ми каза, че само съдружниците имат собствен ключ. Всички останали — гости и други — трябва да викат портиера да им отваря с неговия ключ — добави тя с подчертано високомерие в гласа. — Мислех, че само аз се държа високомерно, помисли си Кевин.

Той кимна и погледна златния ключ в дланта на Мириам. Изглеждаше от масивно злато. Тя прочете мислите му.

— От масивно злато е. Попитах Харон и той потвърди. И като че ли се усмихна.

Кевин взе ключа, огледа го от всички страни, после премери теглото му в дланта си.

— Доста е екстравагантно, не смяташ ли?

Тя го взе от ръката му.

— О, не знам — сви рамене и се обърна към огледалото в коридора, за да се огледа.

Беше ходила с Норма и Джийн да си купи нещо специално за приема. Кевин се изненада на избора й — тясна черна трикотажна рокля, която така прилепваше по тялото й, че чак ребрата й изпъкваха. Не разголваше раменете, но дълбокото деколте разкриваше повече от половината й пазва. А на всичкото отгоре не беше с обикновен сутиен, ами от ония, които само повдигаха гърдите — явно Норма и Джийн я бяха придумали да сложи такъв. Горната част на цепката на бюста й беше съблазнително подчертана с пурпурен руж.

Това не е Мириам, помисли си той. И друг път се е обличала сексапилно и е била пленителна, но никога толкова очебийно. Винаги е показвала повече стил, повече сдържаност и се е старала да изглежда по-скоро изискана и елегантна, отколкото съблазнителна. А сега и с грима беше прекалила. Тушът и сенките на очите й бяха прекалено силни. На бузите й имаше смесица от ружове, а ярко начервените й устни блестяха от плътен слой гланц за устни.

Обърна внимание, че не си е сложила колието, което подхождаше на златните обеци с перли — комплект, който й бе подарил за последния й рожден ден. Не че се нуждаеше от този накит — Мириам имаше изящна шия, чиито извивки свършваха плавно в тесните й, женствени рамене, рамене, които изпълваха дланите на Кевин, когато я притегляше към себе си да я целуне. Но липсата на колие подсилваше голотата й и я правеше по-предизвикателна.

И косата си бе сресала съвсем различно — тупирана и щръкнала на всички страни. Тази прическа й придаваше примитивен и свиреп вид. Той лично нямаше нищо против самата прическа, но в съчетание с това облекло и с този грим Мириам приличаше по-скоро на евтина улична проститутка. Да, от нея се излъчваше нова чувственост и това го възбуди, но и го обезпокои.

— Какво има? Не ти ли харесва как изглеждам?

— Ами… по-различна си — отвърна той възможно най-дипломатично.

Тя отново се обърна към огледалото.

— Да, нали? Реших, да променя малко външния си вид. И Норма, и Джийн са на мнение, че съм доста консервативна. — Тя се разсмя. — Да беше ги видял как имитираха типа хора от заможната средна класа на Лонг Айланд… нали ги знаеш, със стоманена челюст, кратки гласни, носов говор. „Мога ли да видя тази пелерина от лисица?“ — изимитира тя имитаторките с движения, сякаш беше в магазин за кожени палта.

— Никога не съм те причислявал към този тип, мила. И никога не съм те смятал за консервативна. Винаги си се обличала по модата. Наистина ли така се обличат днес жените на твоята възраст?

— Жените на моята възраст ли? Хубава работа, Кевин! — Тя сложи ръце на кръста и се намръщи.

— Само питах. Може би прекалено забивам нос в юридическите си книги и съм пропуснал нещо.

— Според мен и двамата сме пропуснали много повече, отколкото съзнаваме.

— Наистина ли? — Колко странно, рече си той наум. До неотдавна се мъчеше да я убеди в това, а ето че сега тя извърташе нещата така, сякаш той бе настоявал да останат в обезпечения им рай на Лонг Айланд.

— Май не ме харесваш в този вид, нали? — нацупи се тя.

— Не съм казал, че не ми харесва видът ти. Напротив, много е хубав. Но просто се питам дали да те пусна да излезеш така. Ще трябва цяла вечер да се преборвам с ухажорите ти.

— О, Кевин. — Тя погледна часовника си. — Време е да се качваме горе. Закъсняхме толкова, колкото позволява светското приличие.

— Ъхъ — кимна той, отвори вратата и докато тя минаваше покрай него, си открадна целувчица по врата й.

— Кевин! Ще развалиш грима ми!

— Добре, добре — вдигна ръце той, после се наклони към нея. — Но си мисля, че това трябва да е нощта, в която да си направим бебе.

— По-нататък.

— Мога да почакам… но съвсем малко.

Той продължи да се смее и когато влязоха в асансьора. След като вратите се затвориха, Мириам пъхна златния ключ в процепа под бутона за последния етаж. Кевин поклати глава. После тя пусна ключа в малката си черна чантичка.

— Вратата се отваря към гостната му — прошепна тя, когато кабината потегли нагоре.

— Знам. Колегите ми казаха.

Когато обаче вратите се разтвориха, двамата онемяха за миг от изумление. Гостната на господин Милтън беше широка и дълга като преустроен горен етаж на складово помещение. В средата имаше фонтан, опасан от широк кръгъл диван, тапициран с виненочервен плюш, и с декоративни възглавници. Малки прожектори оцветяваха дъгата над бликащата в средата вода, която излизаше от огромна лилия от бял мрамор.

Подът беше покрит с дебел, пухкав, млечнобял килим — от онези, помисли си Кевин, които те подтикват да коленичиш и да прекараш пръсти през него. Рубиненочервени завеси покриваха стените, като на места бяха събрани, за да освободят място за картини, повечето от тях съвременни и почти всички оригинали. Някои от тях изглеждаха така, сякаш бяха рисувани от Хелън Скоулфийлд. Покрай стените, между различни мебели, бяха поставени пиедестали с каменни и дървени скулптури.

Насрещната стена се състоеше от широки прозорци, които Дейв, Тед и Пол тъй възторжено бяха описали в лимузината. Дългите пердета бяха дръпнати докрай, за да открият смайващия изглед към силуета на Ню Йорк. В дъното отдясно се виждаше пианото, върху което беше поставен голям разклонен свещник — от масивно злато, предположи Кевин. В левия ъгъл имаше вградена в стената стереоуредба, чиито квадрафонни високоговорители бяха вградени в стената и дори в тавана. Висок и много слаб чернокож дисководещ, с монтиран пред него диск за плочи, подхвърляше реплики на фона на музиката. Черната му копринена риза беше разкопчана до пъпа и върху абаносовата му кожа проблясваше златен медальон с дебела златна верижка.

Стаята беше осветена със скрити лампи, обточващи тавана, и с видове кристални лампиони от „Тифани“ и „Уотърфорд“, поставени до канапетата и креслата. Вдясно, непосредствено до вратата, имаше барплот, чиято лицева стена беше изградена от полиран камък, а дългият тесен плот беше от дъбово дърво. Край него бяха наредени високи столчета с черна тапицерия и високи задни облегалки. Зад плота двама бармани приготвяха и разбъркваха коктейли; двойните им образи, отразявани в стената от огледала зад гърба им, създаваха впечатлението, че закъсняват с части от секундата да повторят всяко тяхно движение. От дървена решетка над главите им висяха блестящи като диаманти винени чаши.

Непосредствено вляво от бара господин Милтън бе оставил място за малък дансинг от тъмночервени плочки. Над него се въртеше селектираща лампа и обливаше със смесица от синя, зелена и червена светлина гостите, които танцуваха под такта на музиката. Дансингът беше разположен в ниша, чиито стени бяха целите в огледала, така че светлината се отразяваше навсякъде, а танцуващите можеха да наблюдават движенията си. Някои от тях изглеждаха като хипнотизирани от собствените си кинетични изображения.

Вече се бяха събрали най-малко трийсет души. Кевин обърна внимание, че всяка от секретарките си имаше кавалер. Уенди му махна от дансинга. Махна му и Даян, която седеше на дивана с гаджето си.

— Това са две от секретарките — побърза да поясни той на Мириам.

— Секретарки ли? — Мириам замести поглед ту към Уенди, ту към Даян. Уенди носеше яркосин панталон и горнище без гръб, изрязано толкова дълбоко отстрани, че половината от гърдите й изскачаха навън.

Даян беше с джинси и черно боди, под чиято тънка материя напираха гърдите й без сутиен.

— Ето защо всеки ден ходиш с такова желание на работа — начумери се Мириам. Кевин й отвърна само с лукава усмивка.

Но тук беше пълно с красиви жени, заобиколени от мъже със спортни сака или с костюми. Разкошът се чувстваше навсякъде — келнери с бели сака и черни вратовръзки и келнерки с черни поли и бели блузи разнасяха насам-натам превъзходни на вид топли предястия, коктейли, чаши с шампанско.

Даян се облегна назад на дивана и двама мъже започнаха да й подават гроздови зърна, задържаха ги пред устата й, за да я дразнят, допираха ги до устните й, докато накрая тя захапа пръста на единия заедно със зърното. Едва тогава Кевин чу ехтене на женски смях вляво от себе си и като се обърна натам, видя двойките на дансинга да танцуват, впили тела до такава степен, че сякаш се гърчеха в любовен екстаз. От средата на просторното помещение една приятно закръглена червенокоса жена без обувки, облечена с дреха, която наподобяваше комбинезон, се понесе като облак към бара. Дори жените я изгледаха с възхищение. На по-силното осветление бюстът на червенокосата се разкри напълно. Можеше спокойно да мине и без горнище, помисли си Кевин. Жената се приближи до двама мъже на бара и ги притегли плътно към себе си, сякаш беше магнит.

Кевин започна да се изпълва с чувството, че двамата с Мириам са се озовали на съвременна римска оргия. Беше смаян, приятно възбуден и развеселен. Сега си обясни въодушевлението на колегите си по повод предстоящия прием в този апартамент.

В дъното, близо до прозореца, стояха господин Милтън и съдружниците му, всеки с по чаша шампанско в ръка. Смокингът на господин Милтън представляваше аленочервено сако и подходящи панталони. Щом видя Кевин и Мириам на вратата на асансьора, той каза нещо на Пол Скоулфийлд. Последният кимна на дисководещия и след малко музиката спря.

Всички притихнаха. Господин Милтън пристъпи напред.

— Дами и господа, искам да ви представя нашия най-нов съдружник и съпругата му, Кевин и Мириам Тейлър.

Разнесоха се бурни ръкопляскания. Кевин погледна към Мириам и видя, че тя цялата сияе. Очите й блестяха от възбуда. Не помнеше да е била някога толкова лъчезарна. През грима прозираше естествената й красота. Мириам стисна ръката му.

— Благодаря ти, Кевин — промълви тя, кимайки наляво и надясно.

Господин Милтън тръгна към тях и музиката засвири отново. Всички продължиха да се забавляват както дотогава. Мириам се огледа за Норма и Джийн и накрая ги видя, че й махат от другата страна на дансинга. Вляво, малко навътре в стаята, седеше безучастна Хелън Скоулфийлд и наблюдаваше гостите, в ръка държеше чаша с бяло вино. Седеше толкова неподвижно, че приличаше на една от алабастровите статуи наоколо.

— Добре дошли! — поздрави ги домакинът.

— Мириам, да ти представя господин Милтън — каза Кевин.

Джон Милтън пое ръката й и я затисна отгоре с лявата си ръка. Усмихна се.

— Казаха ми, че си много привлекателна жена, Мириам, но сега виждам, че доста са те подценили.

Мириам се изчерви.

— Благодаря ви. Не е нужно да ви казвам, че имам чувството, че вече ви познавам. С когото и да се срещна, всеки говори непрекъснато за вас.

— Надявам се, добри неща. — Той сбърчи вежди към Кевин.

— Нищо, което не можете дори да оспорите — вдигна дясната си ръка Кевин.

Господин Милтън се засмя.

— Позволете ми да ви предложа нещо за пиене, а после ще ви представя на някои от гостите. А малко след това — продължи той, все още държейки ръката на Мириам, — ще видим дали ще успеем да предумаме Мириам да ни посвири на пиано.

— О, не. И това ли са ви казали. — Тя стрелна със строг поглед Норма и Джийн, които ги наблюдаваха широко усмихнати.

— Не беше нужно. Вече знаех. Известността ви върви много пред вас — добави той бързо и Мириам се разсмя.

— Мисля, че вече имам нужда от питие — рече тя.

Кевин се усмихна и тримата тръгнаха да прекосяват стаята. До тях мина сервитьор и Джон Милтън им подаде по чаша с коктейл, преди да започне със запознанствата.

На Кевин му направи огромно впечатление колко различни по професия бяха гостите на господин Милтън. Имаше адвокати от други фирми, за много от които бе чувал или помнеше от колежанските години, когато студентите по право обсъждаха най-подходящите места за работа. Той и Мириам бяха представени на двама лекари, и двамата сърдечни хирурзи. Сред присъстващите беше и един доста прочут актьор от Бродуей, изпълнител на характерни роли. Запознаха се и с известен журналист от „Ню Йорк Поуст“ и накрая бяха представени на помощник-областния прокурор Боб Маккензи.

— От време на време Боб обича да посещава вражеския лагер — пошегува се господин Милтън, после добави с преправен сериозен тон, — особено когато сред нас се появи нова звезда.

— Още не съм станал звезда — отвърна Кевин и пое дългата ръка на Маккензи. Кевин го оприличи на Линкълн с височината му от най-малко метър и осемдесет и пет, възслаб, но силен, ако съдеше по ръкостискането му. Имаше тясно лице с остри черти, тъмна кожа и тъжни очи.

— Бедата е там — отвърна Маккензи, — че всеки, който работи за Джон Милтън, рано или късно става звезда. А това доста затруднява работата на прокуратурата.

Джон Милтън се разсмя.

— Слушай, Боб, ние съвсем не затрудняваме работата ви, а ви подтикваме да дадете възможно най-доброто от себе си. Би трябвало дори да ни благодарите за това.

— Ама че логика! — заклати глава Маккензи. — Разбрахте ли сега защо той и съдружниците му са толкова опасни в съда? Беше ми приятно, че се запознахме, Кевин. Разбрах, че ти ще водиш делото на Ротбърг.

— Да.

— Е, както се казва, тогава до нови срещи в съда. — Маккензи кимна към Мириам и се отдалечи, за да се присъедини към друга група хора.

— Доста сериозен човек — отбеляза Кевин. — Никога ли не се усмихва?

— Напоследък никак не му е до смях — отвърна господин Милтън и очите му заблестяха. — А сега елате да ви покажа останалата част от апартамента.

Джон Милтън хвана Мириам за ръка и поведе двамата към една врата вляво, която се отваряше към коридор с няколко врати: на три спални за гости, всяка с отделна баня, на работна стая и последната — на спалнята на Джон Милтън.

Всички помещения бяха просторни. Баните, облицовани с плочки, тънеха в разкош; във всяка имаше вана за воден масаж, точно както ги бяха описали колегите на Кевин.

— Не ми харесва, че обзавеждането им е еднакво като във влак — каза Джон Милтън, — но като си представих как всичко трябваше да се изкърти и да се изгради отново, се примирих.

— О, толкова е красиво! — възкликна Мириам, когато се задържаха в поредната баня.

Джон Милтън я стрелна с поглед, после намигна на Кевин.

— По-късно, ако искаш, чувствай се поканена да използваш ваната за масаж. Кой сварил, той преварил.

Когато стигнаха до спалнята на Джон Милтън и влязоха вътре, Кевин разбра какво имаха предвид Пол и другите съдружници, като говореха за лукса и удобствата на апартамента. Пружиненият матрак и спалното бельо бяха изработени по поръчка. Леглото сякаш беше направено по желание на Хенри VIII — колоните му бяха широки и високи. Някой резбар ги беше разкрасил с митологически фигури: еднорози, сатири, циклопи. Кевин си спомни, че в кабинета на Джон Милтън също имаше мебел с такава дърворезба; вероятно е дело на същия майстор.

Постелите на леглото и огромните възглавници бяха на шарки в аленочервено и бяло и подхождаха на останалото обзавеждане на стаята — пердета в аленочервено и бяло, рубиненочервени абажури и бели стени със спираловидни пръски, наподобяващи взривена звезда. Бял килим, същият като онзи, който покриваше пода на дневната, беше постлан и тук.

Таванът над леглото беше в огледала. Когато погледнаха нагоре, останаха с впечатлението, че отраженията им са втренчени и се разливат към средата на стаята. Изкривените образи сигурно могат да послужат за интересни еротични снимки, помисли си Кевин.

— Както виждам, червеният цвят ви е любим — отбеляза Кевин, като видя, че Джон Милтън го гледа усмихнат.

— Да, обичам ярките, чисти цветове: червените, белите, дълбоко черните. Предполагам, това се дължи на склонността ми към точните и ясни неща. Не ми е приятно, когато чуя хора да определят някого или нещо като нито добро, нито лошо. Животът е много по-прост, когато назоваваме всяко нещо с точното му име, не мислиш ли? — обърна се той към Мириам.

— О, да, да — отвърна тя, все още погълната от мебелите, гардеробите, художествените предмети и огромното легло. На стената срещу него бе монтиран голям телевизионен екран.

— Е, май доста ви откъснах от гостите. Да се връщаме при тях и да се повеселим, а? — Той загаси лампите и тримата се върнаха в просторната гостна.

Кевин и Мириам бяха единодушни, че приемът е великолепен. Разговорите бяха стимулиращи и интересни. Обсъждаха се нови постановки на Бродуей и извън Бродуей. Кевин влезе в разгорещен политически спор с няколко адвокати и един щатски върховен съдия. После танцува с Мириам, а след това всеки от тях танцува с други гости, предимно с Тед и Дейв и съпругите им.

Хелън Скоулфийлд обаче не помръдна от мястото си. Колкото пъти погледът на Кевин паднеше върху нея, толкова пъти срещаше нейния, насочен към него. По едно време той прекоси стаята и отиде да я поздрави. Мерна с крайчеца на окото, че Пол стоеше до господин Милтън. И двамата го наблюдаваха. Вероятно са обезпокоени за нея, предположи в себе си Кевин.

— По всичко личи, че не се забавляваш — заговори я той. — Да ти донеса ли нещо за хапване или за пиене, или да те поканя на танц…?

— Не, добре ми е така. Би трябвало да се тревожиш за себе си… и съпругата си — отвърна тя, без никаква следа от сарказъм или раздразнение в гласа.

— Моля?

— Забавляваш ли се, Кевин Тейлър?

Той се разсмя.

— Можеш да ме наричаш само Кевин. Да, забавлявам се. Това се казва прием!

— Той е едва в началото. Всъщност още не е започнал.

— Не е започнал ли? — Той се огледа наоколо; тя не откъсваше поглед от него, гледаше го предизвикателно както в деня, когато я срещна пред асансьора. Това го изнерви и притесни. — И тъй… кажи ми, има ли твои картини тук?

— Да, има няколко. Но те са от по-ранния ми период. Тогава рисувах само онова, което ми поръчаше господин Милтън. Можеш да си сигурен, че никога не е искал да правя картина, подобна на онази, която е в апартамента ви. Все още ли е там?

— О, да, разбира се. Намирам я… интересна.

— Вглеждай се по-дълго в нея, Кевин Тейлър. Това е единствената ти надежда — довърши тя, преди Пол да се приближи до тях.

— Хелън, мила, как се чувстваш?

— Уморена съм, Пол. Ще възразиш ли, ако се измъкна тихичко оттук?

Пол инстинктивно се обърна към господин Милтън.

— Господин Милтън няма да има нищо против — побърза да добави Хелън. — Той си има ново забавление. — Тя задържа многозначителен поглед в Кевин.

Кевин погледна смутен Пол, но онзи само поклати глава.

— Не възразявам, мила. Прибери се у дома. Аз няма да стоя до късно.

— Сигурна съм, че няма да останеш повече от обикновено — отвърна тя сухо и стана. — Лека нощ, Кевин Тейлър! — каза и тръгна да си върви. След няколко крачки се спря и се обърна, наклони глава на една страна и додаде: — Харесва ти всичко това, нали?

Кевин се усмихна и разпери леко ръце.

— Има ли някой, на когото да не му хареса? — отвърна той.

Тя кимна и рече:

— Той умее да подбира хората.

— Хайде, прибирай се, Хелън — рязко я подкани Пол. Тя послушно се обърна и се запъти към асансьора.

— Извинявай — смотолеви Пол, проследявайки я с поглед. — Мислех, че като я доведа на приема, ще й помогна малко да се разведри, но тя е дълбоко потисната. Взима редовно лекарствата, предписани от лекаря, но явно не й помагат. Ще трябва да говоря с него утре.

— Много неприятно. Ако можем ние с Мириам да помогнем с нещо…

— Благодаря ти. Но по-добре се веселете. Вечерта е ваша. Не допускай това да те угнетява. Хайде да вървим в кабинета на господин Милтън. Тед и Дейв са вече там. — Пол пак погледна след жена си, сбърчи вежди и поклати глава, като я видя да влиза в асансьора. Тя стоеше като статуя, със загадъчна като на Мона Лиза усмивка, докато вратите на асансьора се затвориха.

Кевин се огледа за Мириам и я видя да върви с господин Милтън към дансинга. Изчака ги да затанцуват, преди да отбележи:

— Погледни шефа. Оттук изглежда с двайсет години по-млад.

— Да — потвърди Пол и по лицето му се разля усмивка на облекчение. — Страхотен е. Хайде.

Пол тръгна след Кевин. Точно преди да излязат в коридора, Кевин се обърна назад и видя Мириам да се върти и извива тяло много по-подканващо от всеки друг път на публично място.

— Хайде — побутна го отново Пол и двамата продължиха по коридора към кабинета на Джон Милтън, където вече ги чакаха другите съдружници.

По усмивките на Тед, Дейв и Пол Кевин разбра, че събирането в кабинета не е спонтанно. След като Тед напълни отново чашата му, този път от бутилка с етикет „Дом Периньон“, Дейв прочисти гърлото си и заговори:

— Искахме да се отделим от тъпканицата за няколко минути и да останем насаме с теб, Кевин. Но всяко нещо по реда си. — Той вдигна чашата си. — Ние тримата бихме желали да се възползваме от случая, за да поздравим с добре дошъл нашия нов член на юридическото ни семейство. Нека талантът, съобразителността и знанията му се разкриват с пълна сила в битките в съдебната зала, които тепърва му предстоят.

— Точно така, точно така — подкрепиха го Тед и Пол.

— За Кевин! — каза Дейв.

— За Кевин! — повториха и другите и всички отпиха от шампанското.

— Благодаря ви, колеги. Искам да изразя признателността си към вас и вашите съпруги, че улеснихте мен и Мириам във всяко едно отношение. Аз наистина искам да стана част от това семейство. Единственото ми опасение е, че няма да оправдая вашите и на господин Милтън очаквания.

— О, ще ги оправдаеш и още как, приятелю! — рече Пол.

— Всеки от нас е започнал с това чувство — успокои го Тед. — Ще се изненадаш, като установиш колко бързо се стопява то.

Те седнаха, тъй като Дейв пожела да им разкаже нов виц. Когато чуха края му, смехът им отекна чак в коридора. Още шампанско бе разлято по чашите, нови смешки бяха разказани. Кевин нямаше представа колко време е минало, но изведнъж всички млъкнаха, защото дочуха звуци на пиано.

— Това сигурно е жена ти — обади се Дейв. — Чухме, че умеела да свири на пиано.

Те бързо станаха и се присъединиха към групата, наобиколила Мириам и пианото. Господин Милтън стоеше от лявата й страна, подпрял ръка върху инструмента и с поглед към публиката. По лицето му се четеше гордост, сякаш Мириам му беше дъщеря или… съпруга.

Кевин се приближи. Пръстите на Мириам танцуваха върху клавишите с изящни движения, каквито не бе виждал преди. Тя седеше стегнато на столчето, със сериозен и уверен израз. Имаше вид на професионална пианистка.

А колкото до музиката — тя беше прекрасна. Кевин не разпозна пиесата и се запита дали беше нещо, което Мириам бе подготвила специално, в случай че я накарат да свири. Само че съвсем не й личеше да е била дълго кандърдисвана. По-скоро приличаше на наета за вечерта пианистка. Той огледа лицата на публиката и видя по тях изписано огромно одобрение и възхищение. Хората си кимаха един на друг, разширяваха очи от удивление, сякаш Мириам се явяваше поредното откритие на господин Милтън.

Но не, не беше, заключи в себе си Кевин. Колко странно! Започна да чувства съзнанието си малко объркано и съжали, че пи толкова много шампанско. Дори не помнеше вече броя на изпитите чаши и въпреки това, като погледна чашата с шампанско в ръката си, изпита непреодолима нужда да я пресуши. Червеникавото петно пред очите му като че ли стана кървавочервено.

Кевин забеляза, че Даян го наблюдава, и й се усмихна.

Тя кимна към Мириам и вдигна вежди. Изведнъж стаята се завъртя пред очите му. Залитна, но запази равновесие, като се хвана за задната облегалка на стола до него. Затвори очи и тръсна глава. Когато ги отвори, имаше чувството, че е с два-три сантиметра над пода, който като че ли се изнизваше под него. Отново тръсна глава и затвори очи. Когато пак ги отвори, видя до себе си Даян.

— Добре ли си? — прошепна тя.

— Малко ми се мае главата. Май попрекалих с шампанското.

— Няма страшно. Никой не ти обръща внимание. Всички са погълнати от изпълнението на Мириам. Облегни се на мен и ще ти помогна да се върнеш в кабинета, където ще можеш да си починеш малко. Ще ти сложа и мокра кърпа на челото.

— Аха, имаш право.

Той й се остави да го изведе от гостната, като през повечето време държеше очите си затворени, тъй като щом ги отвореше, всичко му се завърташе пред очите. Даян го заведе до работната стая и го настани да легне на кожения диван, след това отиде да му донесе мокра кърпа. Кевин лежеше по гръб и се опита да отвори очи. Таванът му заприлича на водовъртеж, който сякаш щеше да го повлече, и той се изпълни с ужасяващото чувство, че пропада в него, затова отново стисна клепачи и не ги отвори, докато не усети студената кърпа на челото си.

— След няколко минути ще се оправиш — увери го Даян.

— Благодаря ти.

— Искаш ли да остана при теб?

— Не, няма нужда. Ще полежа малко. Като свърши да свири Мириам, кажи й къде съм и че съм добре.

— Непременно.

— Благодаря. — Отново затвори очи и след малко заспа. Нямаше представа колко време бе минало. Когато се събуди, в първия момент се смути. Къде се намира? Как се е озовал тук? Разтърка лице със сухите си длани и се огледа наоколо. Споменът му се възвърна и тогава установи, че е много, много тихо. Не се чуваше музика, нито някаква глъчка от приема.

Кевин се изправи на крака — залитна, но бързо се съвзе. После отиде до вратата и прекрачи прага. Коридорът беше ярко осветен, но в гостната цареше полумрак. Напълно объркан, той забърза натам. Фонтанът не беше спрян, но нито една от цветните лампи не светеше. Зад плота на бара се процеждаше слаба светлина. Пердетата бяха спуснати. Стереоуредбата беше изключена, дискът го нямаше. Светлина нахлуваше предимно от асансьора — вратите му бяха отворени.

— Какво… Къде, по дяволите… — Разтърка силно лицето си, сякаш по този начин щеше да върне вечерта, но нищо не се промени. — Ало! — Гласът му отекна в просторната стая. — Господин Милтън?

Обърна се и погледна в коридора.

— Мириам?

Не чу нищо освен тихото, монотонно ромолене на водата от фонтана.

Не е възможно Мириам да си е тръгнала без мен. Това ще е лудост. Къде ли са отишли всички? Какво може да е станало — да не би да са ми скроили някаква дебелашка шега, задето припаднах от препиване с шампанско? Ами сигурно, какво друго може да бъде? Всички, или поне съдружниците ми, са се скрили в тия стаи. Той се засмя и поклати глава. Ама че шегаджии се оказаха!

Тръгна с възможно най-тихи стъпки по коридора, очаквайки Дейв или Тед да изскочат от някоя стая. Но когато спря пред първата врата и надникна вътре, не видя нищо друго освен пълен мрак. Същото беше и във втората, и в третата спалня, празни бяха и големите бани. Вече знаеше, че в кабинета също няма никой.

Спря пред спалнята на господин Милтън и се ослуша. Беше тихо. Почука леко и зачака.

— Господин Милтън?

Никакъв отговор. Дали да не почука по-силно? Помисли си: може да си е легнал. Приемът е свършил и той си е легнал. Значи Мириам си е тръгнала. Сигурно ми се е разсърдила и си е тръгнала обидена. Даян й е казала къде съм и какво ми се е случило. Тя е дошла да ме вземе, не е могла да ме събуди и се е притеснила. Вероятно господин Милтън я е посъветвал да ме остави да си поспя и щом се събудя, ще ме изпрати долу. Само така е било. Как да си го обясни другояче?

Ослуша се още малко пред вратата, после се обърна и се върна по коридора към гостната и оттам към асансьора.

— Ама че вечер! — смотолеви той под носа си, след като натисна бутона и вратите на кабината започнаха да се затварят.

Отвориха се отново пред мъртво тих коридор. Той излезе и забърза към апартамента, бъркайки в джоба да извади ключа си. С изненада установи, че всички лампи в апартамента са загасени. Да не би Мириам да си е помислила, че той няма да се прибере? Ама че работа! Явно му е много сърдита. За първи път, откакто се помнеше, се натряскваше до козирката.

Той пристъпи навътре и изведнъж се закова на място, като видя, че вратата на спалнята им е затворена. Под нея се процеждаше слаба светлина. Е, поне е оставила една лампа да му свети, помисли си той. Започна да съчинява извинения. Когато обаче се пресегна и хвана топката на бравата, ръката му застина, защото чу звуци, наподобяващи приглушени стенания. Ослуша се. Стенанията станаха по-силни. Бяха еротични стенания и нещо отвътре го преряза като с леден нож. Върховете на пръстите му така залепнаха за бравата, сякаш докоснаха сух лед. Опита да махне ръката си, но кожата й бе прилепнала за метала. Вече не можеше да владее пръстите си. Успя все пак да завърти топката и ръката му започна да избутва вратата навътре, сантиметър по сантиметър, докато накрая я отвори широко дотолкова, че вече можеше спокойно да се надникне в стаята.

На леглото имаше гола двойка. Главата на мъжа му се стори ужасно позната. Пристъпи навътре. Мириам ли беше с него? Приближи се до края на леглото. Тялото на мъжа застина, тласъците му се укротиха. Жената под него се изви на дясната си страна и сега той успя ясно да я види. Беше Мириам!

— Неее! — изкрещя Кевин.

Мъжът отлепи устни от устните на Мириам, но остана неподвижен, загледан в нея. Мириам протегна ръце да го придърпа отново към себе си, за да го целуне този път тя. След миг двамата продължиха ритмичните си движения. Мириам стенеше, забиваше пръсти в задните му части, теглеше го към себе си, настоявайки безмълвно за още и по-дълбоки тласъци. Тя вдигна крака и ги усука здраво около кръста му. Енергията и силата на любовната им игра беше толкова необуздана, че леглото се клатеше, пружините на матрака скърцаха.

— Неее! — изкрещя отново Кевин.

Той бързо заобиколи леглото, пресегна се да хване мъжа за раменете и започна да го дърпа. Мъжът като че ли беше залепен за нея. Кевин го заудря с всички сили по гърба, но онзи като че ли не усещаше нищо — продължи да блъска напред-назад, напред-назад. Кевин го хвана през кръста, но вместо да го отдели от Мириам, бе повлечен в ритъма на движенията на мъжа и се улови, че сам ту избутва мъжа напред, ту го издърпва обратно назад. Помъчи се да се откопчи от тялото на мъжа, но ръцете не му се подчиниха. Стенанията на Мириам ставаха все по-силни. Тя стигна кулминацията и нададе вик от екстаз.

— Мириам! — Кевин освободи ръцете си.

Напълно отчаян, сграбчи кичур от косата на мъжа и го задърпа с такава сила назад, че за малко да го изтръгне от корените му. Най-накрая мъжът се отдели от тялото на Мириам и започна бавно да се обръща. Кевин пусна косата му и се приготви да забие юмрук в лицето на мъжа. Но когато мъжът обърна лице към него, Кевин отпусна юмрука си и притисна с ръце главата си.

— Не! — изкрещя отново. — Какво…

Той гледаше в собственото си лице. И шокът го запрати обратно в дълбините на мрака.