Андрю Нидърман
Адвокат на дявола (3)

Глава 1

Двайсет и осем годишният Кевин Тейлър вдигна поглед от пръснатите пред него върху дългата кафява маса книжа и замълча, правейки се на дълбоко замислен за нещо, преди да започне да разпитва свидетеля на обвинението. Тези малки театрални жестове му идваха естествено отвътре. Те бяха съчетание на позьорството му и на познанията му по психология. Театралната пауза между задаваните въпроси и поглеждането в книжата обикновено изнервяше свидетеля. В този случай той се опитваше да сплаши директора на едно първоначално училище Филип Корнбло — слаб, тъмнокос, петдесет и четири годишен, почти плешив, с бледа кожа. Мъжът седеше неспокойно, с длани, събрани пред гърдите, и непрекъснато свиваше и изправяше притиснатите един към друг дълги пръсти.

Кевин хвърли бърз поглед към публиката. Старият израз „можеш да срежеш въздуха с нож“ бе напълно подходящ за момента — толкова наситена от очакване беше атмосферата. Като че ли всеки от присъстващите бе стаил дъх. През широките прозорци на залата на съда в Блайтдейл нахлу слънчева светлина и изведнъж тя грейна така, сякаш електротехник бе подсилил осветлението. Не оставаше нищо друго, освен директора да извика: „Почвайте!“

Съдебната зала беше претъпкана, но погледът на Кевин се задържа върху един изискан, приятен мъж на задния ред, който го гледаше с такава любеща, горда усмивка, каквато Кевин можеше да очаква само от баща си, макар че този мъж съвсем не беше на възрастта на баща му. Трябва да е някъде в началото на четирийсетте си години, предположи Кевин, и изглежда преуспяващ човек. С усета си към богатството и стила Кевин разпозна антрацитеносивия костюм на тънки райета от „Джорджо Армани“. Очите му бяха останали в него, когато го видя, преди да се спре на този, с който беше облечен сега — двуреден, от тъмносин вълнен плат. Купи го от магазин за преоценени стоки на цена, наполовина от тази на „Армани“.

Мъжът срещна погледа на Кевин и кимна леко.

Остри покашляния тук и там нарушаваха тишината в залата. На подсъдимата скамейка беше изправена Лоуис Уилсън, двайсет и пет годишна начална учителка, обвинена за сексуален тормоз на деца в малката община Блайтдейл в областта Насо. Общината се явяваше нещо като обществена спалня — почти всичките й жители работеха в Ню Йорк и всеки ден пътуваха дотам и обратно. Доста провинциална на вид, общината Блайтдейл беше нещо като оазис, с къщи на хора от заможната средна класа, с живописни местности, широки, чисти улици с червени кленове и дъбове от двете им страни и относително спокойна търговска част. Нямаше широки пешеходни алеи, нямаше разрастващи се редици от магазини, бензиностанции, ресторанти й мотели. Пътните знаци трябваше да изобразяват точно обозначенията. Всяко разточителство, ярки цветове, огромни постери бяха забранени.

На жителите им харесваше да се чувстват като в пашкул. Те можеха да отиват в Ню Йорк, когато си пожелаеха, но знаеха, че връщайки се оттам, се прибират в добре охраняваното си съществуване а ла „Алиса в страната на чудесата“. Тук нищо явно не се случваше. А те точно това искаха.

Но ето, че Лоуис Уилсън, една от новите учителки в началното училище, беше обвинена в сексуално посегателство към десетгодишно момиче. Училищното разследване разкри още три подобни случая с нея. Сведенията за миналото й и местната фабрика за слухове провъзгласиха Лоуис Уилсън за заклета лесбийка. Тя живееше под наем в къща в покрайнините на Блайтдейл заедно със своя приятелка — учителка по чужд език в близката гимназия — и нито една от тях не излизаше с мъже, нито поддържаше приятелство с мъже.

Никой от фирмата „Бойл, Карлтън и Сеслър“ не беше доволен, че Кевин пое това дело. Той всъщност сам се нагърби, като предложи услугите си на Лоуис Уилсън веднага щом научи за проблема й и веднага щом пое случая, заплаши, че ще напусне фирмата, ако някой от старшите му партньори му забрани да й стане защитник. Напоследък той проявяваше все по-силна нетърпимост към фирмата заради нейния консервативен подход към закона и заради посоката, към която със сигурност щеше да го заведе, ако останеше в нея по-дълго. Това беше първият тежък случай, който поемаше, първият случай с повод за размишления, първият случай, в който можеше да покаже умението и находчивостта си. Той се чувстваше като атлет, който най-сетне е попаднал в състезание на високо ниво. Може и да не беше олимпиада, но при всички случаи беше нещо повече от местен гимназиален турнир. Това дело вече пълнеше страниците на столичните вестници.

Областният прокурор Мартин Балм веднага предложи на Кевин сделка, с надеждата да опази случая от медиите и да предотврати всякакви сензации. Най-главното му съображение, бе подчертал той, очаквайки съчувствие от страна на Кевин, беше, да не се допускат децата в съдебната зала, за да изтърпят отново същия ужас. Ако Лоуис се признаела за виновна, щяла да получи петгодишна условна присъда и съвети от психолог. Разбира се, учителската й кариера щяла да приключи.

Кевин обаче посъветва Лоуис да не приема сделката и получи съгласието й. Сега тя седеше престорено скромно, с поглед, забит в ръцете в скута й. Кевин й беше казал да не се държи надменно, а да показва, че е наранена и страда. От време на време тя изваждаше носна кърпичка и попиваше очите си.

Кевин всъщност бе репетирал с нея това поведение в кабинета си, като й бе показал как да гледа съсредоточено свидетелите и как да хвърля изпълнени с надежда погледи към съдебните заседатели. Засне я на видео и пускаше филма, като й даваше указания как да използва очите си, как да е сресана косата й, как да държи раменете си и какво да прави с ръцете си. Това е визуалното поведение, беше й казал той. Всичко е от значение: външен вид, символика на жестовете, стойка на тялото.

Кевин се обърна да погледне Мириам, която седеше на четвъртия ред. Тя изглеждаше нервна, напрегната, обезпокоена за него. И тя като Станфорд Бойл го бе посъветвала да не поема делото, но Кевин се бе обвързал с него повече от всичко друго, с което се бе заемал през тригодишната си адвокатска практика. Говореше само за делото, прекарваше часове в проучване и разследване, работеше през почивните дни извън полагаемия му се хонорар.

Той хвърли уверена усмивка на Мириам, после рязко се завъртя на пети като развита пружина.

— Господин Корнбло, вие лично сте разпитали трите момичета в сряда, на трети ноември, нали?

— Да.

— Набедената първа жертва Барбара Стенли ли ви каза за тях? — Кевин кимна, за да потвърди отговора, преди да го е чул.

— Точно така. Затова ги поканих в кабинета си.

— Можете ли да ни кажете как започнахте, след като те влязоха?

— Моля? — Корнбло се намръщи, сякаш въпросът беше глупав.

— Кой беше първият ви въпрос, който зададохте на момичетата? — Кевин пристъпи напред към съдебните заседатели. — Попитахте ли ги дали госпожица Уилсън ги е опипвала по задните части? Или дали си е пъхала ръката под полите им?

— Разбира се, че не.

— Е, добре, какво ги попитахте?

— Попитах ги, дали е вярно, че са имали същата неприятност, каквато е имала Барбара Стенли с госпожица Уилсън.

— Същата неприятност ли? — Кевин направи физиономия, произнасяйки думата „неприятност“.

— Да.

— Значи Барбара Стенли е казала на приятелките си какво й се е случило и трите момичета са разказали, че същото се е случило и с тях, но нито едно от тях трите не е споделило с някого дотогава. Това ли искате да кажете?

— Да, така го разбрах и аз.

— Какво талантливо десетгодишно момиче! — подхвърли саркастично Кевин така, сякаш просто изказваше гласно своя мисъл.

Някои от съдебните заседатели повдигнаха вежди. Един плешив мъж в предния десен ъгъл наклони замислен глава и загледа втренчено директора.

Когато Кевин се обърна и погледна публиката, видя, че изисканият мъж на задния ред се усмихна по-широко и закима насърчително. Кевин се запита, да не би да е някакъв роднина на Лоуис Уилсън — може би по-големият й брат?

— И така, господин Корнбло, можете ли да кажете на съда какви бележки има Барбара Стенли в часовете на Лоуис Уилсън?

— Под „добър“.

— А имала ли е и преди това някакви проблеми с госпожица Уилсън?

— Да — смотолеви директорът.

— Моля?

— Да. Два пъти беше пращана в кабинета ми, защото отказала да си напише домашното и употребявала неприличен език, но…

— Тогава можете ли спокойно да твърдите, че Барбара не е обичала госпожица Уилсън?

— Възразявам, ваше благородие. — Прокурорът стана. — Адвокатът иска свидетелят да направи заключение.

— Приема се.

— Извинете, ваше благородие. — Кевин се обърна с гръб към Корнбло. — Да се върнем на трите момичета, господин Корнбло. Този ден в кабинета поискахте ли от тях да ви разкажат какво им се е случило?

— Да, реших, че ще е най-добре да мина направо на въпроса.

— Да не би да ни казвате, че докато едната ученичка е разправяла своята история, другите две са я слушали?

— Да.

— А не е ли било неуместно това? Имам предвид да оставяте момичетата да слушат тези разкази… или както се твърди, неприятни преживявания?

— Ами това беше разследване.

— О, разбирам. И друг път ли сте правил разследвания?

— Не, никога. Затова бях толкова шокиран.

— Предупредихте ли момичетата, че ако си измислят нещо, ще си навлекат сериозни неприятности?

— Разбира се.

— Но вие бяхте склонен да им повярвате, така ли?

— Да.

— Защо?

— Защото всички твърдяха едно и също нещо и го описваха по един и същи начин. — Корнбло изглеждаше доволен от себе си и отговорите си, но Кевин се приближи до него и започна да изстрелва въпросите си като картечница.

— Значи не са могли да репетират преди това?

— Какво?

— Не е ли възможно да са се събрали и да са се наговорили какво да разказват?

— Не разбирам…

— Не е ли възможно?

— Ами…

— Не знаете ли от опит, че децата на тази възраст лъжат?

— Знам, разбира се.

— А възможно ли е няколко деца да лъжат за едно и също нещо по едно и също време?

— Не, но…

— Не е ли възможно?

— Предполагам.

— Само предполагате?

— Ами…

— След като разговаряхте с момичетата, повикахте ли веднага госпожица Уилсън, за да я запознаете с техните разкази?

— Да, естествено.

— И каква беше нейната реакция?

— Тя не отрече.

— Искате да кажете, че е отказала да бъде разпитвана по такива въпроси в отсъствието на адвокат ли?

Корнбло се размърда на мястото си.

— Така ли е? — настоя Кевин.

— Точно така каза тя.

— Вие обаче сте подминали думите й и сте уведомили инспектора, а после сте се обадили на областния прокурор.

— Да. По такива въпроси ние следваме политиката на училищния съвет.

— Не продължихте ли разследването, не разпитахте ли и други ученички?

— Не, изобщо не.

— Но още преди госпожица Уилсън да бъде набедена за това, вие и инспекторът сте я обявили за ненадеждна, вярно ли е това?

— Както казах…

— Моля, отговорете на въпроса.

— Да.

— Да — повтори Кевин, сякаш произнесе присъда за виновност, след това се обърна с лека усмивка към съдебните заседатели, после отново продължи с Корнбло: — Господин Корнбло, преди този случай водили ли сте разговор с госпожица Уилсън по повод нейните съобщения на дъската?

— Да.

— По каква причина?

— Защото бяха твърде кратки и не по установения образец.

— Значи сте я критикували като преподавателка?

— Видът на стаята е неразделна част от работата на учителя — отвърна педантично Корнбло.

— Аха, а госпожица Уилсън не е проявила… да го наречем… високо уважение към съобщенията на дъската.

— Така е.

— Всъщност според това, което сте вписали в картона й, тя е показвала „презрение“.

— За жалост повечето от по-новите учители не са получили необходимата добра подготовка в колежите — захили се самодоволно Корнбло.

Кевин кимна.

— Да… Защо всички не са като нас? — Въпросът му бе реторичен и някои хора от публиката се изкикотиха.

Съдията почука леко с чукчето си.

— Вие също така сте правили забележки на госпожица Уилсън и за облеклото й, нали? — попита този път по-директно Кевин.

— Мисля, че трябва да се облича по-строго, да.

— Но ръководителката на педагогическата катедра непрекъснато е поставяла високи оценки на госпожица Уилсън за преподавателските й способности — побърза да добави Кевин с по-висок глас. — В последния си доклад тя пише… — Кевин погледна в книжата си. — „Лоуис Уилсън се отнася с дълбоко разбиране към децата. Каквото и затруднение да възникне, тя като че ли е в състояние да се доближи до тях и да ги насърчава.“ — Той остави документа. — Това е доста добър отзив, нали?

— Да, но както казах…

— Нямам повече въпроси, ваше благородие.

Кевин тръгна към масата си; лицето му беше почервеняло от гняв — нещо, което бе способен да направи по всяко време. Всички погледи бяха насочени към него. Когато мерна елегантния мъж от публиката, забеляза, че усмивката му бе изчезнала, но по лицето му се четеше израз на искрено благоговение. Това повдигна духа на Кевин.

Мириам обаче изглеждаше тъжна, толкова тъжна, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Тя бързо сведе поглед, когато срещна неговия. Срамува се от мен, помисли си той. Боже мой, още се срамува от мен. Е, няма да е за дълго, заключи уверено Кевин.

— Господин Балм, имате ли още въпроси към господин Корнбло?

— Не, ваше благородие. Искаме да призовем Барбара Стенли на свидетелското място, ваше благородие — отвърна прокурорът с нотка на отчаяние в гласа.

Кевин потупа насърчително ръката на Лоуис Уилсън. Беше довел представителя на обвинението до същността на казуса му.

По тясната пътека между редовете тръгна закръглено момиче с къдрава светлокестенява коса, едва покриваща ушите. Десетгодишната ученичка беше облечена в права светлосиня рокля с бяла набрана яка и бели буфан ръкави. Безформената дреха като че ли още повече подсилваше пълнотата й.

Момичето притеснено зае мястото си и вдигна ръка, за да се закълне. Кевин кимна сякаш на себе си и хвърли многозначителен поглед към Мартин Балм. Свидетелката бе добре подготвена какво да очаква. Балм също си бе подготвил домашното. Но Кевин се беше постарал повече и именно в това беше разликата.

— Барбара — започна Мартин Балм, приближавайки се към нея.

— Един момент, господин Балм — прекъсна го съдията и се наведе към Барбара Стенли. — Барбара, разбра ли това, за което току-що се закле… да говориш истината?

Барбара стрелна поглед към публиката, после се обърна към съдията и кимна.

— Разбираш ли също колко важно е това, което ще кажеш тук?

Тя пак кимна, този път по-леко. Съдията се облегна назад на стола си.

— Продължавайте, господин Балм.

— Благодаря, ваше благородие.

Балм тръгна към свидетелската банка. Той беше висок, слаб човек, на път да осъществи обещаваща политическа кариера. Изпитваше неудобство от това дело. Беше се надявал Кевин и Лоуис Уилсън да приемат предложението му, но те не се съгласиха и ето го сега тук пред свидетелските показания на десетгодишни деца.

— Барбара, искам да повториш пред съда точно онова, което си казала на господин Корнбло в кабинета му. Говори бавно.

Пълничкото момиче погледна за миг Лоуис. Кевин беше посъветвал клиентката си да гледа втренчено всяко от момичетата, особено трите, които бяха потвърдили обвиненията на Барбара.

— Ами… понякога, когато провеждаме художествени занимания…

— Художествени занимания ли? Какво е това, Барбара?

— Художествени занимания, това са часове по рисуване, четене или музика. Тогава класът отива при учителката по рисуване или при учителката по музика — поясни момичето с почти затворени очи.

Кевин забеляза, че то се старае да изпълнява точно дадените му указания. Той обходи с поглед залата и видя, че присъстващите бяха леко усмихнати, насърчавайки безмълвно момичето. Господинът на задния ред обаче изглеждаше напрегнат, почти гневен.

— Разбирам — кимна Балм. — Значи класът отива в друга стая, така ли?

— Ъхъ.

— Ако обичаш, Барбара, отговаряй с „да“ или „не“, ясно?

— Ъхъ… искам да кажа — да.

— Добре. Понякога, когато сте имали час по художествени занимания… — подсказа й Балм.

— Госпожица Уилсън караше една от нас да остане след часа — отвърна точно на място Барбара.

— Да остане след часа ли? Сама в клас с нея?

— Ъ… да.

— И?

— Веднъж накара мен.

— И какво каза на господин Корнбло за това оставане?

Барбара се измести малко на мястото си, за да избегне погледа на Лоуис. После пое дълбоко въздух и заговори:

— Госпожица Уилсън поиска да седна до нея и ми каза, че един ден ще стана хубаво момиче, но трябвало да знам някои неща за тялото си, неща, за които възрастните не обичали да говорят. — Тя млъкна и погледна надолу.

— Продължавай.

— Каза, че имало места, които били по-особени.

— По-особени?

— Ъ… да.

— И какво точно искаше тя да знаеш за тези места, Барбара?

Барбара пак хвърли бърз поглед по посока на Лоуис, после се обърна към Балм.

— Барбара, какво искаше тя да знаеш? — повтори той.

— Че стават някакви особени неща, когато… когато някой ги докосне.

— Разбирам. И какво направи тя после? — Той й кимна насърчително да продължи.

— Показа ми местата.

— Показала ти ги е? Как?

— Посочи ми ги, после ме помоли да й позволя да ги пипне, за да ми стане ясно.

— А ти позволи ли й?

Барбара стисна устни и кимна.

— Да ли?

— Да.

— Къде точно те пипна, Барбара?

— Тук и тук. — Момичето посочи гърдите и между краката си.

— Тя само те пипна, или направи и нещо повече?

Барбара прехапа долната си устна.

— Знаем, че това е мъчително, Барбара, но ние трябва да те питаме, за да подходим правилно. Разбираш, нали?

Барбара кимна и той продължи:

— Добре, кажи го на съда. Какво друго ти направи госпожица Уилсън?

— Сложи си ръката тук — тя постави дясната си ръка между краката — и почна да я движи.

— Сложила си е ръката там? Под полата ли имаш предвид?

— Да.

— После какво стана, Барбара?

— Попита ме дали чувствам нещо по-особено. Отвърнах й, че чувствам само гъдел, тогава тя се ядоса и издърпа ръката си. Каза ми, че още не съм била готова да разбера, но щяла да опита пак някой друг път.

— И опита ли?

— С мен не — бързо отвърна Барбара.

— А с твоите приятелки ли, с други момичета от твоя клас?

— Ъхъ. Да.

— И когато ти си споделила с тях какво е правила с теб госпожица Уилсън, те ти казаха какво е правила с тях, така ли?

— Да.

През залата премина тих шепот на възмущение. Съдията вдигна укорителен поглед и публиката мигом притихна.

— А после вие сте разказали всичко на господин Корнбло.

— Да.

— Добре, Барбара. Сега господин Тейлър ще ти зададе няколко въпроса. Просто бъди искрена с него, както беше с мен. — Мартин Балм се обърна към Кевин и поклати глава. Той също умееше да театралничи.

Доста язвително казано, рече си наум Кевин. Ще трябва да го запомня: „Просто бъди искрена с него, както беше с мен.“

— Барбара — заговори Кевин, преди още да е станал от мястото си. — Цялото ти име е Барбара Елизабет Стенли, така ли? — Тонът му беше лек, приятелски.

— Да.

— Във вашия клас има още едно момиче на име Барбара, прав ли съм?

Тя кимна и Кевин направи още няколко крачки към нея, без да прибира усмивката си.

— Само че нейното пълно име е Барбара Луиз Мартин и госпожица Уилсън, за да ви разграничава, да прави разлика между вас, е наричала нея Барбара Луиз, а теб — само Барбара, така ли е?

— Да.

— Ти харесваш ли Барбара Луиз?

Тя сви рамене.

— Мислиш ли, че госпожица Уилсън харесва Барбара Луиз повече от теб?

Барбара Стенли погледна към Лоуис и присви очи.

— Да.

— Защо, защото внимава в клас ли?

— Не знам.

— И защото Барбара Луиз никога не говори ругатни в клас като теб ли?

— Не знам.

— Опитвала ли си се да настроиш другите момичета против Барбара Луиз?

— Не.

— Хайде, Барбара, съдията те предупреди да говориш само истината, когато свидетелстваш в съда.

— Да.

— Предавала ли си бележки на твоите приятелки, в които осмиваш Барбара Луиз?

Устните на момичето леко трепнаха.

— Госпожица Уилсън хващала ли те е, когато си предавала злостни бележки по адрес на Барбара на другите момичета в класа? — попита той, кимайки.

Барбара погледна първо към Лоуис Уилсън, после към родителите си сред публиката.

— Госпожица Уилсън си води точни записки за всичко, което става в нейните часове — продължи Кевин и се обърна към Корнбло. — И ги пази. — Кевин разгърна лист хартия. — Писала си на някого: „Хайде да я наричаме Барбара Загубенячката“, и много от ученичките са започнали да я наричат така, вярно ли е? — Не получи отговор. — По-точно другите момичета, които обвиняват госпожица Уилсън, че и с тях е постъпила така, са почнали да наричат Барбара Луиз Барбара Загубенячката, нали?

— Да. — Барбара щеше всеки момент да се разплаче.

— Значи ти излъга току-що, когато те попитах дали си карала другите момичета да намразят Барбара Луиз, така ли е? — Тонът му изведнъж стана рязък. Барбара Стенли прехапа долната си устна. — Така ли е? — повтори той настоятелно. Тя кимна. — Тогава може би беше лъжа и онова, което преди малко каза на господин Балм, а?

Тя заклати енергично глава и едва чуто отвърна:

— Не.

Кевин чувстваше омразата в гневните погледи на част от публиката. От дясното око на Барбара се отрони сълза и се търкулна бързо по бузата.

— Ти винаги си искала да бъдеш любимка на госпожица Уилсън като Барбара Луиз, нали, Барбара?

Момичето сви рамене.

— Всъщност винаги си искала да бъдеш любимката в класа, любимка както на момчетата, така и на момичетата, нали?

— Не знам.

— Не знаеш? Нали не лъжеш пак? — Той стрелна поглед към съдебните заседатели. — Но си го споделила с Мери Лестър, нали?

Тя понечи да поклати глава, но Кевин продължи:

— Мога да призова Мери да се яви тук, Барбара, затова не забравяй, че трябва да говориш истината. Каза ли на Мери, че искаш всички да намразят Барбара Луиз и да харесват повече теб? — Тонът му стана още по-настоятелен.

— Да.

— Значи Барбара Луиз е известно момиче, така ли е според теб?

— Ъхъ. Да.

— И ти също искаш да бъдеш известна, нали? Та кой не иска? — допълни той почти през смях.

Барбара не беше сигурна дали трябва да отговори на въпроса, но Кевин нямаше нужда от отговор.

— И тъй, Барбара, знаеш, че ти и другите момичета обвинявате госпожица Уилсън, че върши сексуални неща, срамни сексуални неща с вас. Вярно ли е?

Барбара кимна и отвори по-широко очи. Кевин задържа погледа се върху нея.

— Да — рече тя най-накрая.

— Да приема ли, че такива сексуални неща ти се случват за първи път или за първи път си правила нещо, свързано със секса, Барбара? — бързо попита той.

Някой от публиката ахна и след това се разнесе шепот на възмущение. Съдията удари с чукчето.

Барбара кимна бавно.

— Да ли?

— Да — потвърди тя гласно.

— Ами какво ще кажеш за следобеда, когато ти, Пола, Сара и Мери сте поканили Джералд и Тони да дойдат у вас след училище, когато родителите ти не са били вкъщи, когато не е имало никой у вас? — Кевин говореше тихо.

Барбара се изчерви. За миг изглеждаше напълно безпомощна. Кевин се приближи до нея и почти шепнешком я попита:

— Барбара, знаеш ли, че Мери е казала на госпожица Уилсън за онзи следобед?

По лицето на Барбара се изписа ужас. Тя бързо заклати глава.

Кевин се усмихна. Погледна Мартин Балм и забеляза, че е смутен. После кимна със самодоволна усмивка на съдебните заседатели. Когато продължи, тонът му отново беше весел и приятелски:

— Ти не се справяш много добре в часовете на госпожица Уилсън, нали, Барбара?

— Не. — Момичето избърса една сълза. — Но вината не е моя — побърза да добави тя, доволна, че разпитването взе друга посока.

Кевин замълча, сякаш беше приключил, но после отново се обърна към нея:

— Мислиш ли, че госпожица Уилсън не те харесва и затова е безкомпромисна с теб?

— Да.

— Значи не би искала да ти е учителка повече, така ли?

Барбара не можеше да откъсне поглед от втренчените в нея очи на Лоуис. Само сви рамене.

— Не? Да? — подкани я Кевин.

— Искам просто да престане да се заяжда с мен.

— Разбирам. Добре, Барбара. Кажи ми, кога стана въпросната случка между теб и госпожица Уилсън? На коя дата?

— Възразявам, ваше благородие — намеси се Балм и скочи на крака. — Не мисля, че трябва да се очаква от това малко момиче да помни дати.

— Ваше благородие, защитата претендира, че това малко момиче е главната свидетелка срещу моята клиентка. Ние не можем да преценяваме и подбираме какво тя трябва и какво не трябва да помни във връзка с такова важно твърдение. Ако нейните показания са неточни във всяко отношение…

— Добре, господин Тейлър, наложихте схващането си. Възражението се отхвърля. Задайте въпроса си, господин Тейлър.

— Благодаря, ваше благородие. И тъй, Барбара, остави датата. Кога се случи, в понеделник, в четвъртък…? — Кевин зададе бързо въпроса си, буквално нахвърляйки се върху момичето.

— Ммм… в сряда.

— В сряда? — Той пристъпи още една крачка към нея.

— Да.

— Но в сряда вие нямате художествени занимания, Барбара — побърза да уточни той, улавяйки се за неочакваната частица късмет — объркването на момичето.

Барбара се огледа наоколо като за помощ.

— Ъ-ъ… исках да кажа в четвъртък.

— Казваш, в четвъртък. Сигурна ли си, че не е било в понеделник?

Тя потвърди с глава. Кевин продължи:

— Защото много често, когато има свободен час, госпожица Уилсън отива в учителската стая и не се връща в класната стая, след като класът си е тръгнал.

Барбара само гледаше.

— Значи е било в четвъртък.

— Да — отвърна тя с отпаднал глас.

— Дали и с другите момичета се е случило в четвъртък? — попита той с вид, сякаш фактите объркаха и него.

— Възразявам, ваше благородие. На нея не й е казано, че трябва да свидетелства и за другите.

— Напротив — обади се Кевин. — Аз твърдя, че й е казано.

— Кой й е казал? — попита възмутен Балм.

— Господа! — Съдията удари с чукчето си. — Възражението се приема. Господин Тейлър, ограничете въпросите си до показанията на тази свидетелка.

— Добре, ваше благородие. Барбара, кога разказа на другите момичета какво ти се е случило? Веднага ли? — продължи Кевин, без да я изчака да се съвземе.

— Не.

— Когато бяха у вас ли им каза?

— Аз…

— В деня, когато сте се събирали с Джералд и Тони ли?

Момичето започна бавно да хапе долната си устна.

— Тогава си им казала, нали? Има ли някаква причина да избереш него ден? Случи ли се нещо, което да те е подтикнало да разкажеш случката?

Сълзите на Барбара потекоха по-силно. Тя поклати глава.

— Ако искаш хората да повярват на разказа ти за госпожица Уилсън, ще трябва да кажеш всичко, Барбара. Другите момичета също ще трябва да кажат всичко — добави той. — Защо си говорила за госпожица Уилсън онзи следобед, какво правихте с момчетата, всичко.

Ужасът по лицето на Барбара стана още по-явен.

— Освен, разбира се, ако не си съчинила всичко и не си накарала и момичетата да си го съчинят — продължи Кевин, давайки й възможност за бърз отговор. — Съчини ли си го, Барбара?

Тя седеше като статуя, само устните й потрепваха леко. Не отговори.

— Ако сега кажеш истината, нещата ще приключат дотук — обеща той и добави почти шепнешком: — Никой няма да научи нищо повече.

Момичето гледаше изумено.

— Барбара?

— Ваше благородие — намеси се Балм, — господин Тейлър сплашва свидетелката.

— Не мисля така, господин Балм — отвърна съдията, после се наведе към нея. — Барбара, трябва да отговориш на въпроса.

— Да не би да си излъгала господин Корнбло, защото не обичаш госпожица Уилсън? — пак бързо я попита Кевин; това беше голям ход, който предполагаше, че тя ще отговори утвърдително. С крайчеца на окото Кевин видя как неколцина от съдебните следователи повдигнаха вежди.

Барбара поклати глава, но още една сълза се търкулна по бузата й, след нея втора и закапаха от брадичката й.

— Съзнаваш ли, че можеш да провалиш кариерата на госпожица Уилсън, Барбара? — Кевин отстъпи настрани, за да даде възможност на Лоуис Уилсън да гледа директно в момичето. — Това не е игра, не е като игра, на която си играеш вкъщи, игра като „особени места“ — добави с ясен шепот Кевин и лицето на Барбара силно почервеня, сякаш бе обхванато от пламъци; тя разшири очи и като обезумяла загледа публиката. — Ако преди не си казала цялата истина, по-добре я кажи сега, вместо да продължаваш да лъжеш. Хайде, помисли и ни кажи истината, Барбара. — Кевин се наведе към нея и я загледа кръвнишки с разширени докрай очи.

После отстъпи назад като професионален боксьор, който се приготвя да нанесе нокаут.

— Госпожица Уилсън никога не се е докосвала до другите момичета. Те са се съгласили да твърдят така заради онова, което са правили у вас онзи следобед, нали? Ти си ги заплашила, че ще ги издадеш пред всички, ако не те подкрепят.

Барбара отвори широко уста. Лицето й стана толкова червено, сякаш цялата й кръв се събра там. Тя погледна родителите си с ужас в очите. Кевин се отмести така, че да й попречи да вижда прокурора.

— Не е нужно да говорим какво е ставало у вас — продължи той снизходително, — въпросът е, ти каза ли на твоите приятелки какво да говорят и как да го кажат?… Барбара? — подтикна я Кевин, набивайки в главата й отговора, който искаше да чуе. — Когато другите момичета се изправят тук, те ще трябва да разкажат за онзи следобед, за играта ви, при това ще трябва да говорят истината. Но ако ти ни я кажеш сега, няма да стане нужда да я чуем от тях. Наговори ли ги какво да кажат?

— Да — смънка тя, благодарна, че нещо ще й бъде спестено.

— Какво? Не те чух.

— Да. — И се разплака.

— Значи те са разказали на господин Корнбло онова, което ти си им казала да кажат — заключи той, попадайки право в целта. После се обърна и погледна съдебните заседатели; по лицето му се четеше необикновена смесица от гняв и скръб. Те всички бяха насочили погледи към момичето, после ги отместиха отново към Кевин.

— Но аз не излъгах за онова, което им казах, не излъгах! — извика Барбара през сълзи.

— Струва ми се, Барбара, че изговори куп лъжи, откакто седиш тук.

Той се обърна и заклати глава към областния прокурор. Барбара плачеше неудържимо и се наложи да я отстранят от свидетелската банка и да я изведат от залата през една странична врата.

Кевин закрачи наперено към мястото си, хвърляйки поглед към пълната зала. Повечето от присъстващите имаха вид на шокирани, объркани. Господин Корнбло изглеждаше вбесен, както и някои други възмутени граждани. Господинът на задния ред му се усмихваше. Мириам поклати глава и избърса една сълза от бузата си. Лоуис Уилсън очакваше от него да й даде някакъв знак. Той й кимна и тогава, както й бе казал, тя загледа след Барбара с израз на опрощение и избърса съвсем навременните си и добре изрепетирани сълзи.

Прокурорът стана от мястото си. Обърна се към съдията и обходи с празен поглед публиката със съзнанието, че е безсмислено да продължава.