Андрю Нидърман
Адвокат на дявола (15)

Глава 13

— Ще тръгвам вече, господин Тейлър — уведоми го Даян.

Изведнъж я видя на вратата на библиотеката. До такава степен бе погълнат от онова, което бе видял на екрана на компютъра, че не беше чул стъпките й по коридора. Макар гласът й да прозвуча тихо, той така подскочи и рязко се обърна, сякаш излезе от кожата си. Красивата секретарка му се усмихна невинно — по нищо не личеше да го е заподозряла какво търси в компютъра. А може и да не знаеше нищо. Може би никоя от тях не знаеше, предположи той наум.

— О, да, Даян. И аз потеглям след малко.

— Не е нужно да бързате, господин Тейлър. Нагласих вратата да се заключи, след като излезете оттук.

— Благодаря ти. Между другото, къде беше господин Милтън цял ден?

— Имаше срещи на различни места в града, но го държахме напълно в течение на работата тук, включително и за състоянието на госпожа Скоулфийлд. Но утре със сигурност ще бъде в кантората и тогава ще се видите — добави тя.

— Разбира се. Приятна вечер!

Той я изчака да излезе и едва тогава се обърна отново към екрана. Никой не би повярвал на това, ако не го види с очите си, рече си той, затова се залови да разпечата файла „Предстоящи“. Когато обаче зададе съответните команди с клавишите, на екрана се появи съобщение: „Файлът не е форматиран за принтер.“ Тъкмо зададе нови команди, за да го форматира, и екранът изведнъж потъмня. Той отново извади на екрана справочника с файловете и натисна клавиша, за да изведе „Предстоящи“, но този път на екрана се появи съобщение, изискващо да въведе парола.

Как е възможно, почуди се той. Как можа веднъж да го изведе, без да знае кода, а втори път да не може? Компютърът почваше да му прави спънки, сякаш и той беше част от тази… дяволска работа.

Кевин рязко отдръпна пръстите си от клавишите така, като че ли щяха по някакъв начин да му направят нещо, но екранът продължи да свети и по нищо не личеше, че е в състояние да му навреди. Поклати глава. Лудост, заключи той. Параноята му се развиваше бързо. Без да се бави повече, изключи компютъра, излезе от библиотеката и отиде в кантората си, за да се обади вкъщи.

След четвъртото позвъняване се включи телефонният секретар на Мириам, чийто нежен, но непознат глас помоли който се обажда да остави името, телефонния си номер и съобщение. След къс смях, добави: „Благодаря ви“, и се чу сигналът. Кевин задържа слушалката до ухото си, заслушан в тихото бръмчене от въртящата се лента на записващото устройство. Защо Мириам не говореше с предишния си глас, ами с такъв един вял, плосък, като на разсеян, слабо заинтересован човек? Да не би досега да се е намирал под някаква магия, магия, която се е развалила в мига, в който се е почувствал виновен за нещата, които вършеше?

Студени капки пот избиха по челото и врата му. Бавно постави слушалката на мястото й, без да остави съобщение. Къде може да е Мириам? Пак ли горе, в онзи апартамент? Може би е с него? С какво толкова той завладяваше жените и защо другите съдружници не го забелязваха или ако го забелязваха, защо не обръщаха внимание? Те и тримата бяха толкова сведущи и умни — положително знаеха какво става, както вече знаеше и той. Не можеше да им вярва. На нито един от тях не можеше да вярва, особено на Пол, който го доведе тук и позволи собствената му жена да бъде затворена в „Белвю“.

Какво обаче щеше да прави той с това, което бе разкрил? Замисли се за миг, погледна часовника си и разлисти тефтерчето си с телефонни номера. Набра номера на кантората на областния прокурор. Обади се администраторката в приемната и той поиска да говори с Боб Маккензи. Свързаха го със секретарката му.

— Той тъкмо си тръгва — уведоми го тя. — Ще запиша да ви се обади още утре сутринта.

— Не! — почти извика той в слушалката. — Трябва да говоря с него още сега. Спешно е. Моля…

— Един момент.

От това, което чуваше, предположи, че секретарката е затиснала с длан мембраната, а Боб Маккензи стои до нея.

— Добре — каза тя след малко. — Веднага ви свързвам с господин Маккензи.

След миг чу гласа му:

— Кевин, какво има?

— Разбрах, че си тръгваш, но повярвай ми, Боб, нямаше да съм толкова настоятелен, ако въпросът не беше особено важен.

— Да, наистина бях на път за вкъщи. За какво става дума?

— За всяко дело, което си водил срещу заподозрян, представляван от съдружник на Джон Милтън. И не само ти, но и всеки твой колега от прокуратурата — отвърна Кевин съвсем шепнешком. — Уверявам те, няма да съжаляваш, ако се видим.

— За колко време можеш да стигнеш дотук? Защото бързам да се прибирам.

— След двайсет минути.

Настъпи кратко мълчание, преди Маккензи да отговори:

— Добре, Кевин. Дотогава всички ще са си отишли, затова влизай направо. Кантората ми е третата врата вляво.

— Добре. Благодаря.

Кевин затвори телефона и се втурна да излиза, като междувременно изключваше всички лампи след себе си. Преди да затвори входната врата, се обърна и погледна тъмния коридор. Вероятно беше плод на развихреното му въображение, но му се стори, че под вратата на библиотеката се процеждаше слаба светлина, светлина като от компютърен екран. Беше сигурен, че е изключил компютъра, затова го отдаде на силно развитата си фантазия и продължи по пътя си.

Когато каза на Маккензи „след двайсет минути“, не предвиди натовареното движение във върховия час на деня. Едва след четирийсет минути спря на определения за прокуратурата паркинг. Остави колата и забърза към фоайето и асансьора. До такава степен нямаше търпение да се срещне с Маккензи, че и през ума не му мина мисълта как щеше да представи онова, което бе видял и вярваше, че е истина. Когато стигна до вратата на кантората на заместник-прокурора, тази мисъл го разтърси и ръката му застина върху бравата.

„Той ще помисли, че съм луд — рече си Кевин. — Няма да повярва на нито една моя дума. Но аз трябва да го кажа на някого, на някого, който ще обърне внимание и ще поиска да предприеме разследване. Имаше ли някой по-подходящ от този, когото «Джон Милтън и съдружници» толкова пъти бяха сразявали и поставяли в неловко положение?“ Кевин отвори вратата и влезе. В приемната лампите светеха, но бюрото на администраторката беше празно. Бързо продължи към третата врата вляво и я отвори.

Маккензи стоеше до прозореца, загледан в града, с ръце на гърба. Когато чу вратата да се отваря, високият като върлина заместник-прокурор бързо се обърна и повдигна вежди. Кевин забеляза, че сега лицето на Маккензи е по-удължено и по-мрачно, а очите му по-хлътнали и по-тъжни от друг път.

— Извинявай, но попаднах на задръстване.

— Предположих го. — Той погледна часовника си. — Добре, давай по-бързо, ако обичаш. Обадих се на жена си, но бях забравил, че тази вечер ще имаме гости.

— Извинявай, Боб. Нямаше да те безпокоя, ако…

— Седни, Кевин. Слушам те. Какво толкова те е подпалило? — Маккензи тръгна към стола си. Кевин седна и се облегна назад, за да си поеме дъх.

— Не знам откъде да започна. Дори до този момент не помислих как да ти представя нещата.

— Ами започвай направо по същество, Кевин. Подробностите ще обсъдим после.

Кевин кимна, преглътна и се наведе напред.

— Единственото, за което ще те помоля, е да ми дадеш шанс — започна той, вдигайки лявата си ръка като регулировчик — и не бързай да отхвърляш това, което трябва да ти кажа без колебание, ясно?

— Целият съм в слух — рече сухо Маккензи и отново хвърли поглед на часовника си.

— Боб, дойдох до заключението, че Джон Милтън е зъл човек със свръхестествени сили. Може би той не е човек, или по-точно, той е повече от човек. Най-вероятно е самият Сатана.

Маккензи само го гледаше, единствената му реакция беше да повдигне отново вежди. Това, че не прояви пренебрежение, нито се засмя, насърчи Кевин.

— Днес бях при Бевърли Морган. Знаеш ли, аз бях не по-малко от теб изненадан от показанията й. Когато разговарях с нея преди процеса, тя отхвърли разказа на Ротбърг като неверен, дори му се присмя. Изрази дълбока ненавист към него и нямаше никакво намерение да му помогне с нещо.

— Ами… кой знае, може след това да е почнала да я гризе съвестта. И двамата знаем, че се срещат свидетели на престъпления, които отказват да свидетелстват. Повечето си намират някакво оправдание — каза Маккензи и сви рамене. — А тя сигурно не е могла, когато се е стигнало дотам.

— Господин Милтън ми прати бележка миг преди да започна да я разпитвам. Той е знаел, че тя ще промени решението си.

— И ти смяташ това за свръхестествена сила?

— Не, не това. Казах ти, че днес се видях с Бевърли Морган. Беше претърпяла злополука… от пиянство. Паднала по стълбите и когато я потърсих в дома й, вече бяха я закарали в болницата. Намерих я в спешното отделение и я попитах защо е променила показанията си. Дали защото си мислеше, че е пред прага на смъртта, или защото съвестта й най-накрая е проговорила, но тя сподели с мен неща, които е вършила в миналото, Боб. — Кевин се надвеси над бюрото. — Каза ми, че убила болната майка на Максин Шапиро, след като старицата я хванала, че краде. Дала й свръхдоза дигиталин. Никой не разбрал, никой не я заподозрял. След това започнала да краде и от Максин — по някое бижу, по малко пари…

— Значи е убила и нея, така ли?

— Не. Максин не е разбрала за кражбите й или ако е разбрала, не е обърнала внимание. Стенли Ротбърг е убил жена си. В това съм убеден, както съм убеден, че и господин Милтън го знае. По-точно знам, че той е знаел, че ще я убие.

— Какво каза? — Маккензи се облегна назад. — Джон Милтън е замесен в това?

— В известен смисъл предполагам, че е замесен. Той знае потенциала на злото в сърцата ни — каза Кевин и се замисли за миг, после бързо вдигна поглед. — Отначало, след като получих преписката по делото срещу Ротбърг, помислих, че е допусната чиновническа грешка, но се оказа, че Джон Милтън е подготвил сведенията, преди Максин Ротбърг да е била убита. Знаел е, че ще бъде убита и че заподозреният ще бъде Стенли.

— Мисля, че си бил по-прав, когато си го помислил за чиновническа грешка — отбеляза с тих глас Маккензи.

— Не, и ще ти кажа защо съм сигурен във второто. Той не само знае какво ще направят злите хора, но знае и какви злини сме вършили и криели в сърцата си и ние. Той отишъл при Бевърли Морган и започнал да я изнудва. Разбрал какво е вършила и тя е решила, че стои лице в лице с някаква ужасна дяволска сила. Затова се подчинила и направила това, което той поискал от нея.

— И тя ти разказа всичко това днес в болницата?

— Да.

— Кевин, сам си се уверил, че тя се е напила и пострадала. Бях почти готов да отхвърля показанията й, като представя доказателства, че е некадърна алкохолизирана болногледачка, но знаех, че ти ще го използваш, за да внушиш, че е убила по невнимание Максин Шапиро, затова не си направих този труд. Но какъв свидетел може да бъде тя срещу хора като Джон Милтън?

— Боб, фирмата „Джон Милтън и съдружници“ е печелила или се е справяла с всяко углавно дело, с което се е захващала — отвърна Кевин. — Ако проучиш внимателно съдебните протоколи, сам ще се убедиш. Ще ти направи впечатление и каква е клиентелата им… Повечето са виновни без капка съмнение, но присъдите им или са били намалени, или…

— Всеки адвокат на защитата ще се старае да постигне това, Кевин. Знаеш го.

— Или намират начини да заличат доказателствата.

— Само добрите адвокати на защитата, Кевин. Това им е работата. Ние сме наясно с това. Защо мислиш, че непрекъснато съм по петите на полицията? Защото толкова им е дошло до гуша от престъпност, че допускат грешки и мразят както мен, така и другите прокурори, задето им натякваме какво могат и какво не могат да правят.

— Знам това, знам — прояви нетърпение Кевин. — Но има още, Боб. На ония, особено на него, им прави удоволствие да свалят виновниците от бесилото. Той е истински защитник на дявола, адвокат на дявола, ако не и самият дявол.

Маккензи кимна и се измести напред на стола си.

— С какво друго можеш да подкрепиш този безумен разказ, Кевин?

— Дойдох тук направо от кантората. Преди това прегледах на компютъра всички дела на фирмата. Както вече ти казах, те нямат нито едно загубено дело. И аз фигурирам там, но не само с делото срещу Ротбърг, ами и с първото си наказателно дело, което водих на Лонг Айланд.

— За началната учителка, която тормозила сексуално деца ли?

Кевин го погледна остро.

— Накарах мои хора да направят някои проучвания за теб, Кевин. Трябваше да знам срещу кого заставам.

— Има нещо мистериозно във файловете на фирмата на господин Милтън. Едва ли не изпитах чувството, че съм работил за него, докато защитавах Лоуис Уилсън. Тогава си рекох: може и да съм.

— Не те разбирам.

— Дълбоко в сърцето си знаех, че тя е виновна, задето е милвала с подтекст малкото момиче, но съзнателно потиснах инстинктите си, за да атакувам слабите места на обвинението.

— Нали за това ти плащат — вметна сухо Маккензи.

— Да, но тогава не съзнавах, че са ме прослушвали за място в „Джон Милтън и съдружници“, фирма, която търси адвокати, готови да положат допълнителни усилия, за да оправдаят подсъдим, дори и да е виновен. Обаче онова, което ме порази и изплаши най-много, беше един файл в компютъра им на име „Предстоящи“. Той съдържаше списък на престъпления, които ще се извършват през следващите две години, и на съответните клиенти.

— Предполагаеми престъпления?

— Не само предполагаеми, ами сигурни — кражби, изнасилвания, убийства, изнудвания, злоупотреби. Видях целия гамбит. Все едно четях описание на клас, завършващ Дяволски университет.

— Искаш да кажеш с имената на хората и деянията, в които ще бъдат обвинени?

— Да.

— Извади ли копие от това?

— Опитах се, но компютърът не изпълни командите, а после загубих файла и не можах да го изведа отново на екрана, но ако отидеш там…

— Виж какво, Кевин. Не се виждам как влизам в кантората на Джон Милтън със заповед за обиск, за да проверя компютърния му файл, изброяващ предстоящи престъпления. Във всеки случай, ако той притежава силата, каквато мислиш, че има, той ще го е изтрил, преди да съм отишъл, не е ли така?

Кевин кимна с нарастващо безпокойство.

— Съпругата на Пол Скоулфийлд се намира в „Белвю“ — бързо продължи той. — Онази вечер тя ме предупреди за някои неща, каза ми, че Джон Милтън е сатана и омагьосва всекиго, дори жените ни. Каза още, че той е виновен за смъртта на Ричард Джафи.

— Да не би да ти е казала, че той е бутнал Ричард Джафи от терасата?

— Буквално не, но Джафи се е чувствал отговорен за онова, което се е случило с жена му, както и за нещата, които е вършил като адвокат на Джон Милтън. По думите на Хелън Ричард се е оказал единственият, който е имал съвест.

— И всичко това си го чул от Хелън Скоулфийлд?

— Да.

Маккензи кимна и пак се измести напред, поставяйки дясната си ръка върху лявата.

— Днес Милт Крамер ми каза за нея. В правната общност вестите се разнасят бързо. Нервен срив, нали?

— Това е само прах в очите.

— Искаш да кажеш, че всички са замесени — Дейв Котайн, Тед Маккарти и Пол Скоулфийлд?

— Вече наистина смятам така — кимна Кевин.

— Ами жените им?

— За тях не съм сигурен.

— Но определено изключваш съпругата на Пол.

— Знаеш ли, тя нарисува една картина… абстрактна работа, но ужасяваща… — Кевин млъкна.

Маккензи поклащаше леко глава и Кевин разбра, че губи.

— Кевин, хайде да го дадем по-кротко за момент и да направим преглед на това, което ми разказа дотук. Искаш ли?

— Боб, трябва да ме послушаш.

— Слушам те и както виждаш, нито ти се изсмях, нито повиках санитарите в бели престилки, нали?

— Така е.

— Добре. Ти си проучил нещата. Явно Бевърли Морган е излъгала, за да спаси главата си. Джон Милтън е знаел за нейните престъпления. Дали е узнал чрез свръхестествените си сили, или не, това тепърва ще се разбере. Може и сам да е направил някои разследвания. Знам, че има добри частни детективи. Нямаше как да не го открия… Ти си проучил историята на фирмата и си разбрал, че тя е много преуспяваща. Но нито едно от делата, които е спечелила, не е било чрез свръхестествена сила. Когато са имали възможност, адвокатите й са се възползвали от процедурни грешки на полицията или са стигали до споразумения, или са печелили безспорно, когато са били поставяни под съмнение косвени доказателства. Прекъсни ме, ако мислиш, че някъде греша.

— Не, знам как изглежда всичко това на пръв поглед, но…

— Но си видял онзи файл в компютъра, който не си могъл да отпечаташ и да изведеш отново на екрана. Файлът с вероятните престъпления.

— Не с вероятните, а с точно определените.

— Казваш, че са точно определени, защото вярваш, че Джон Милтън е започнал да разследва случая с Ротбърг, преди Максин Ротбърг да е била убита, но в същото време признаващ, че отначало си помислил, че е станала някаква чиновническа грешка. Искаш да се позовеш на показания на жена, която в момента е в „Белвю“ с диагноза психически срив, или на показания на призната алкохоличка, която може, а може и да не е убийца и крадла… Кевин — Маккензи се наведе още по-напред, — защо просто не напуснеш фирмата? Върни се да практикуваш на Острова.

— Колко дела си водил срещу клиент, представляван от Джон Милтън? — попита го Кевин с възможно най-спокоен глас.

— Лично аз ли? Пет с твоето.

— И си изгубил всички, нали?

— Не поставям под съмнение загубите си. Причините бяха логични. Не действаше нищо свръхестествено. Виж какво, познавам отскоро Джон Милтън. Ти ме видя на един негов прием. И други прокурори са ходили на негови приеми. Шефът ни също. Повярвай ми, никой не е оставал с чувството, че Джон Милтън е обладан от дявола или е адвокат на дявола, макар че на някои от прословутите му приеми се е стигало до непристойни прояви.

Кевин кимна, изпълнен с ужасяващото усещане за поражение. Изведнъж се почувства много изморен и много стар.

— Съжалявам, Боб. Щеше ми се да намеря начин да те накарам да разбереш за какво става дума.

— Ако наистина вярваш, че ти и жена ти сте обладани от някакъв сатанински дух, трябва да се махнете, Кевин.

— Така и смятам да направя, но исках да постигна нещо повече. Исках да спра това, защото и аз имах участие.

За първи път Маккензи се засмя.

— Де да можеха всички адвокати на защитата да изпитваха угризение на съвестта като теб. Така работата ни щеше поне малко да се улесни. — Двамата мъже впиха за миг погледи един в друг. — Аз не бих се ровил повече — добави след малко Маккензи. — Но виждам, че гледаш сериозно на тези неща. Познавам един човек, който би могъл да ти помогне, да те посъветва и обясни някои от тях, които смяташ, че си видял или преживял.

— Наистина ли? Кой е той?

— Мой приятел, или по-скоро приятел на баща ми. Пенсиониран свещеник е, отец Винсънт, който в уединението си се е посветил в изучаване и писане за окултните науки и по-специално за сатаната, струва ми се. Но съвсем не е от разните там ексцентрици. Според повечето познавачи работите му могат да послужат за научен материал, защото той освен това е и психиатър. Все още приема по някой и друг пациент, макар че наближава осемдесет години.

— Смяташ, че имам нужда от психиатър ли? — попита Кевин и като видя Маккензи да кима, додаде: — Всъщност не те укорявам.

— Не казвам, че си луд, Кевин. Но отец Винсънт може много да ти помогне. Сигурно ще те посъветва как да постъпиш, за да затвърдиш или опровергаеш теориите си и оттам да успокоиш съзнанието си — поясни Маккензи. — Нима е лошо?

— Не, предполагам, че не.

— В момента си особено чувствителен — продължи Маккензи и отново погледна часовника си. — Но аз наистина трябва вече да си вдигам чуковете.

— Добре. Благодаря, че ме изслуша. — Кевин му подаде ръка.

Маккензи стана и двамата се ръкуваха.

— Кевин, не ме разбирай погрешно. С удоволствие бих сразил „Джон Милтън и съдружници“. Те са много добри в това, с което се занимават, и съм съгласен с теб, че повечето от клиентите им, извършили престъпление, минават безнаказано, но такава е системата, а засега това е най-добрата система в града. Вероятно си заключил в себе си, че не е редно да одобряваш неща от този род… Случва се — сви рамене Маккензи. — Може би няма да е лошо да си помислиш да минеш на наша страна. Заплащането не е високо, но поне ще можеш да спиш по-спокойно.

— Може би — отвърна Кевин и понечи да си върви.

— Изчакай ме, ще тръгнем заедно.

Маккензи облече палтото си и взе чантата си за документи. Изгаси лампите и още веднъж Кевин се оказа последният, който напускаше кантора и след когото лампите се загасваха и вратите се заключваха.

— Къде живее този отец Винсънт? — попита Кевин, когато се качиха в асансьора.

— Във Вилидж — усмихна се Маккензи. — На улица „Кристофър“ едно, апартамент пет. Малкото му име е Рубън. Кажи му, че аз те пращам, ако му се обадиш.

— Може и да му се обадя — рече Кевин, макар че ентусиазмът му да направи нещо, беше спаднал.

Но още щом стигна до апартамента си и отвори входната врата, всичко се промени.

Мириам беше в антрето и го чакаше.

— Чух те, като пъхна ключа в ключалката, и веднага дотичах — поясни тя.

Тя сияеше от усмивка, лицето й пламтеше, очите й светеха.

— Защо?

— Не исках да ти казвам, преди да съм сигурна, но днес се потвърди. Бременна съм. — И го прегърна, без да му даде време да продума.

— Какво каза? — Мириам стана, преди да му даде възможност да продължи. След като осмисли думите й, Кевин я бе завел в гостната, за да разговарят, но едва започна, и тя сви ръце в юмруци и заби кокалчетата на пръстите в слепоочията си. — Аборт ли каза?!

— Не мисля, че бебето е мое — отвърна Кевин, доколкото можа спокойно. — И ако Хелън излезе права, в което не се съмнявам, то ще те убие.

— Хелън? Хелън Скоулфийлд ли? Боже мой, ти си луд! Ти си полудял. Допуснал си Хелън Скоулфийлд да ти увреди разума. Какви ти ги е наприказвала онази вечер? Как може да не е твое детето? С кого мислиш, че спя? Да не би Хелън да ти е казала, че имам друг? И ти си й повярвал, на нея, на лудата? На човек, който в момента е в усмирителна риза в „Белвю“! — Лицето й посиня от гняв.

— Просто седни отново и чуй това, което имам да ти казвам. Става ли?

— Не, ако е свързано с въпроса да направя аборт. Ние искахме това бебе, искахме да имаме деца. Дори вече намислих как да подредя детската стая. — Тя буйно заклати глава. — Не, няма да те слушам. Няма! — повтори и изведнъж изхвърча от дневната.

Кевин постоя малко, след това стана и отиде при нея в спалнята. Тя се беше проснала по очи върху леглото и хлипаше.

— Мириам. — Той седна до нея и я погали по косата. — Вината не е твоя. Нямах предвид, че съзнателно си спала с друг. В действителност ти не си ми изневерила. Не става дума за това. Той те е омагьосал и те е любил, внушавайки ти, че съм аз. Видях това… два пъти, но и двата пъти не можах да направя нищо.

Тя бавно се обърна и се вгледа в лицето му.

— Кой ме е омагьосвал и ме е любил, докато ти си наблюдавал?

— Господин Милтън.

— Господин Милтън?

Кевин кимна.

— Господин Милтън? — повтори Мириам и усмивката й от изумление премина в смях. — Господин Милтън? — Тя седна на леглото. — Ти знаеш ли на колко години е господин Милтън? Тъкмо днес научих истинската му възраст. Той е на седемдесет и четири години, да, точно така, на седемдесет и четири! Вярно, изглежда страхотно за възрастта си, но ако искаш да си представяш, че ти изневерявам, защо не избра някой от съдружниците му?

— Кой ти каза истинската му възраст?

— Доктор Стърн.

— Кой е този доктор Стърн?

— Докторът, към когото се обръща при нужда фирмата — отвърна тя, бършейки сълзите от смях и скръб по бузите си. — Норма и Джийн ме заведоха при него, първо, защото исках да се прегледам заради синините, които толкова те обезпокоиха, и второ, за да си направя тест за бременност. Трябва да се радваш, защото той потвърди твоята диагноза и наистина ми предписа витаминна терапия. Обясни, че липсата ми на витамини може да се дължи и на бременността ми. Сега трябва да ям за двама — добави тя и се усмихна.

— О, Мириам…

— Той беше много мил и ние се разприказвахме за фирмата, за теб, за господин Милтън. И тогава научих истинската му възраст.

— Това ли е лекарят, който се е грижил за Глория Джафи? — Кевин кимна, сякаш не се съмняваше в утвърдителния отговор.

— Естествено — отвърна тя и побърза да добави: — Знам какво ще кажеш, но вината не е негова. Ние с момичетата говорихме за случая, всъщност той повдигна въпроса. Още му е тежко. Сърцето й била причината. Рядък случай и доста неочакван.

— Че е бил рядък, рядък е бил, но не и неочакван. Още не съм напълно сигурен как точно се е случило, но бебето я е убило. Съпругът й е знаел и е знаел защо.

— Защо никой друг не си мисли такива неща — нито Норма, нито Джийн, нито мъжете им? А те работят и са работили с Джон Милтън много по-дълго време от теб. Защо и те не се прибират вкъщи и не разправят на жените си какъв сатана е той, а? Или просто не знаят колкото теб, Кевин, така ли е? — запита с презрение тя.

— Те знаят — кимна той и през ума му мина мисъл. — Норма и Джийн говорят ли за съпрузите си?

— Разбира се.

— Имам предвид за миналото им, за родителите им.

— Донякъде. Е, и?

— Да си научила нещо необичайно за Тед или Дейв, което да не знам?

Тя сви рамене.

— Предполагам, знаеш, че Тед е осиновен.

— Не, не знаех. Никога не ми е споменавал нещо, което да ме наведе на тая мисъл. От начина, по който говореше за фирмата на баща си, останах с впечатлението, че и баща му, и майка му са истинските му родители. — Той я погледна. — Сега, като се замислих, Дейв също не говори много за родителите си. Или ако каже нещо, то е само за баща му. — Кевин кимна. — Майката на Дейв също е починала при раждането му, нали?

— Значи знаеш.

— И се обзалагам, че на Пол… — Той отвори широко очи. — Не разбираш ли? — Кевин стана; прояснението му го прониза като лазерен лъч.

— Какво да разбирам, Кевин? Ти наистина ме плашиш.

— Те неслучайно казват, че фирмата им е като семейство. И е така. Той им е баща, истински баща!

— Какво? — намръщи се Мириам.

— Трябваше да се сетя… Ами да, начинът, по който говорят за него. „Той ми е като баща“, каза ми веднъж Пол. Според мен и другите го казват по един или друг повод.

— Така е, Кевин. Те просто говорят фигуративно.

— Не, не, сега всичко си идва на място. Един ден синът на Глория Джафи ще бъде също в тази фирма. Както и… — той пак я погледна — както и твоят син, ако го задържиш.

— Значи детето на Джафи… след двайсет и пет-шест години ще постъпи във фирмата на господин Милтън? Ха, я да изчисля… Мириам затвори очи и започна да пресмята. — Господин Милтън тогава ще бъде в дълбока старост, сто и деветдесет годишен.

— Ще бъде много по-възрастен, Мириам. Той е стар най-малко, колкото света.

— О, Кевин — заклати глава Мириам, — наистина откъде ти идват тези налудничави мисли? От Хелън Скоулфийлд ли?

— Не.

— Тогава откъде?

— Първо, от собствените си верни инстинкти, колкото и да е останало от тях. — Той замълча, пое дълбоко въздух и продължи: — Мириам, ти беше права по отношение на Лоуис Уилсън.

— В какъв смисъл?

— Дълбоко в сърцето си аз знаех, че тя е виновна, наистина е опипвала Барбара Стенли. Барбара беше притеснена и изплашена, защото отначало е позволила на Лоуис да го прави, и затова е въвлякла и приятелките си, като ги е подучила да излъжат, за да има съюзници. Аз прозрях лъжата и я използвах срещу обвинението. Беше подло от моя страна, но много исках да спечеля делото. Само това ме интересуваше — победата ми.

— Но ти направи това, за което си учил и за което ти плащат — изрецитира Мириам.

— Какво?! Откога разсъждаваш така? Къде отиде предишното ти мнение по повод защитата ми?

— Разговарях с Норма и Джийн по този въпрос. Хубаво е, че дружа със съпруги на други адвокати, с които да споделям мислите и чувствата си. Те много ми помагат, Кевин. Радвам се, че се преместихме тук, където съм заобиколена от по-интелигентни и изтънчени хора.

— Не! Те не са по-интелигентни и изтънчени, те са обладани от сатанински дух, нищо друго!

— Да ти кажа правото, Кевин, не разбирам защо говориш такива неща и защо ме караш да извърша нещо толкова ужасно — да махна първото ни дете.

— Ще ти кажа всичко и тогава ще се съгласиш с мен за аборта. Първо обаче, искам да се видя с един човек, за да науча нещо повече, да науча как да действам и как да накарам и други хора, най-вече теб, да ми повярват.

Той стана, отиде до телефона и набра номера на „Справки“. Поиска от телефонистката телефонния номер на Рубън Винсънт. Мириам го гледаше как бързо записва и докато Кевин набираше дадения му номер, попита:

— Кой е този човек?

Той й направи знак да изчака.

— Отец Винсънт? Добър вечер, казвам се Тейлър, Кевин Тейлър. Боб Маккензи ме насочи към вас. Удобно ли е да поговорим?… Чудесно. Много ме интересува това, с което се занимавате, и ми се струва, че имам нужда от помощта ви. Възможно ли е да ме приемете още сега?… Да, тази вечер. Бих могъл да дойда до половин час… Да. Благодаря ви много. До скоро!

— Кой е той!

— Един човек, който може и да ми помогне.

— За какво да ти помогне?

— Да надвия дявола — отвърна той и я остави да седи на леглото с широко отворени от изумление очи.