Андрю Нидърман
Адвокат на дявола (16)

Глава 14

Навремето Кевин неведнъж бе изпитвал чувството, че се движи в сън. В някой по-напрегнат момент или ако вършеше нещо, което бе сънувал често, той се виждаше като страничен наблюдател на действителни събития почти по същия начин, по който си мислеше, че е зрител на онези еротични сцени с Мириам. Точно така се чувстваше и сега.

Когато спря на едно кръстовище на Седмо авеню, забеляза някакъв мъж, който стоеше на ъгъла и гледаше към него. С вдигната яка на палтото, с ръце в джобовете и с лице отчасти в сянка, мъжът доста приличаше на него и за миг Кевин видя себе си точно както мъжът виждаше него — наведен над кормилото, с разрошена коса, с обезумял поглед и ужасен израз на лицето.

Светофарът се смени и шофьорът на колата отзад нервно го подкани с клаксона си да тръгва. Кевин натисна педала за газта и макар че колата му отпраши бясно в нощта, той проследи с поглед в огледалото за обратно виждане тъмната фигура, която прекоси улицата толкова бързо, сякаш летеше. Продължи да кара със собствения си образ, задържал се на повърхността на очите му така, както светлината се задържа за част от секундата, след като угасне.

Кевин добре познаваше този район на Вилидж. Често бе идвал тук да обядва в една закусвалня. Насочи се право към паркинга до сградата, където живееше отец Винсънт, и минути след половиния час, откакто му се обади, позвъни на външния му звънец. Пътната врата се отвори с автомат и той влезе.

В мига, в който Кевин слезе от асансьора, отец Винсънт отвори вратата на апартамента си.

— Насам! — извика той с дълбок, звучен глас. Кевин бързо закрачи към него.

Ниският, набит и плешив мъж със снежнобяла риза и черни панталони отстъпи крачка назад, за да го пропусне да влезе.

Отец Винсънт имаше два рехави кичура чисто бяла коса над ушите си. Те се срещаха на тила и подчертаваха овалното лъскаво теме, обсипано с кафяви старчески петънца. Веждите му бяха сиви и рунтави, а очите, кротки и младежко сини, издаваха духа и интелектуалната енергия на мъжа. Бузите му бяха издути малко под очите. Всъщност цялото му лице изглеждаше подпухнало, а чертите му — някак едри. Гладката линия на брадичката завършваше елипсовидната форма на лицето му.

Беше висок малко над метър и петдесет, а ръцете му като че ли бяха недоразвити. Той бързо вдигна лявата си ръка, докато стискаше с дясната дланта на Кевин с неочаквано силните си къси пръсти.

Когато се усмихна, меките му бузи образуваха две трапчинки малко над устните му. Кевин го определи като мил, обичлив, голобрад и дребничък старец, който ти иде да го гушнеш.

— Навън сигурно е адски студ — рече отец Винсънт, потривайки съчувствено ръце.

— Да, вятърът е много пронизващ — потвърди Кевин и за секунда пред очите му изплува тъмната фигура на мъжа на ъгъла, вдигнал яка срещу мразовития въздух.

— Влизайте направо в дневната и се настанете удобно — покани го отец Винсънт, затваряйки вратата. — Какво ще пиете, нещо горещо, или нещо по-силно?

— Ами май… нещо по-силно.

— Бренди?

— Чудесно, благодаря.

Кевин го последва в малката уютна дневна. Обзавеждането се състоеше от едно чисто бяло широко разглобяемо канапе, две странични масички от стъкло и дърво и друга подобна ниска маса пред канапето. В отсрещния ляв ъгъл бе поставен люлеещ се стол от тъмен бор с лампион до него.

Стената вдясно бе заета от открити полици и библиотечен шкаф. Срещу нея имаше камина от синтетичен мрамор с изкуствена цепеница, която пръскаше светлина от вградена в нея червена лампа. Светлосиният мокет изглеждаше стар, но още никъде не бе протрит.

Отец Винсънт отиде до малък шкаф за напитки и наля коняк в две тумбести чаши.

— Благодаря. — Кевин пое чашата си.

— Моля, седнете — посочи му свещеникът канапето.

Кевин седна и разкопча горните две копчета на палтото си.

— Ще ви дам възможност да се сгреете, преди да сте си свалили палтото, ако желаете.

— А, да, благодаря — рече Кевин и добави, посочвайки чашата: — И това ще помогне.

Питието наистина му подейства приятно, парвайки леко гърлото по пътя за стомаха му. Той затвори очи и се отпусна.

— Имате вид на много разтревожен човек — отбеляза отец Винсънт. — Обикновено хората отиват при свещеници или психиатри само в краен случай. Тъй значи — продължи той, след като също се настани удобно, — вие сте приятел на Боб Маккензи, а?

— Не точно приятел. Аз съм адвокат на защитата. Наскоро бях негов противник в едно дело.

— О?

— Отец Винсънт — подхвана Кевин, решавайки да мине направо на въпроса, — Боб ми каза, че вие сте извършили доста проучвания в областта, която ние наричаме окултизъм.

— Това е една от страстите ми, да.

— Каза ми също, че сте не само свещеник, но и практикуващ психиатър.

— Откровено казано, не съм практикувал активно като психиатър. Занимавам се с това от време на време като любител. Но той сигурно ви е казал, че се оттеглих от свещеническите си задължения.

— Да. Всъщност мисля, че Боб ме изпрати при вас едновременно като при свещеник и като при психиатър.

— Разбирам. Ами тогава да почнем от началото. За какво става дума?

— Отец Винсънт — заговори Кевин, поглеждайки дребния човек право в очите. — Имам основателна причина да смятам, че работя за дявола или за адвокат на дявола. Както и да го наречем, той е човешко или някакво същество със свръхестествени способности, които използва, за да помага на силите на дявола да действат в нашия свят. — Той замълча и си пое дълбоко дъх. — Боб Маккензи ми каза за работата ви върху окултните науки и ме увери, че няма да се присмеете на думите ми. Бил ли е прав?

Рубън Винсънт остана невъзмутим и замислен за миг, после кимна.

— Предполагам, че говорите за това в буквален смисъл, нали?

— О, да.

— Не, няма да ви се присмея, но и няма да прегърна схващането ви, както биха направили мнозина… как да ги нарека… религиозни фанатици, без да съм убеден в собствените си критерии. Аз наистина вярвам в съществуването на дявола, макар да не съм сигурен, че той се показва непрекъснато в човешка форма, откакто загуби рая. Според мен той избира моментите си така, както Бог избира своите моменти.

Отец Винсънт събра благочестиво длани и се заклати леко със стола, без да отмества поглед от Кевин. Беше толкова дребен, че на Кевин му беше трудно да си представи как ще може да му предложи нещо, с което да надвие силите на Джон Милтън.

— Обаче — продължи свещеникът, като се наведе напред и го загледа проницателно с присвити очи — няма съмнение, че дяволът е винаги в нас. Част от неговата същност живее във всички нас така, както и част от Божията същност изпълва всекиго от нас. Някои си го обясняват с постъпката на Адам и Ева. Не знам дали подкрепям толкова тази теория — по-скоро чувствам, че в природата ни е заложено да бъдем или добри, или лоши. Затова, за да отговоря изчерпателно на въпроса ви, ще ви кажа, че вярвам в дявола и вярвам, че живее в нас, изчаквайки удобен случай. Понякога, за да ни изкуши, той приема човешки образ и успява някак да спечели нашето доверие и вяра. — Свещеникът се облегна назад и се усмихна. — Какво ви кара да мислите, че работите за самия дявол?

Кевин започна от случая с Лоуис Уилсън, решението му да поеме това дело и присъствието на Пол Скоулфийлд в съдебната зала. Описа последвалите събития, промяната в характера на Мириам, тайнствените предупреждения на Хелън Скоулфийлд, делото срещу Ротбърг и завърши с разкритието си в паметта на компютъра във фирмата.

През цялото време отец Винсънт слушаше внимателно, от време на време кимаше или затваряше очи, сякаш това, което чуваше, му беше добре познато. Когато Кевин свърши разказа си, старецът не продума известно време. Само стана, отиде до прозореца и погледна навън към уличното платно. Постоя там замислен. Кевин чакаше търпеливо. Накрая отецът се обърна и му кимна.

— Всичко, което разказахте, ми звучи съвсем правдоподобно. Всички разкази, анекдоти, случки и философии, които съм чел преди време, са ме убеждавали, че дяволът изпитва чувство за лоялност към последователите си. Може би помните великата литературна творба за доброто и злото „Загубеният Рай“ от английския поет Джон Милтън^[1]?

— Джон Милтън! Джон Милтън! — Кевин стана прав; остра, дълбока усмивка набръчка лицето му. После седна отново и се разсмя.

— Някаква смешка ли казах?

— Това е неговата смешка, неговото болно чувство за хумор. Отец Винсънт, името на човека, за когото работя, е Джон Милтън.

— Сериозно? — очите на свещеника светнаха. — Започва да става интересно. Очевидно не сте си спомнили досега за поетичното произведение.

— То сигурно е било от онези неща, които претупвах в колежа, а после си купувах съкратени версии, вместо да чета целите произведения.

— То не е лесно за четене… С латински синтаксис е, с много класически препратки и метафори, родени от метафори — поясни той, изписвайки във въздуха 8 с дясната си ръка като диригент. — Във всеки случай според поета Джон Милтън, след като дяволът Луцифер бива изхвърлен от рая, задето оглавил бунт срещу Бога, той и последователите му се озовали в ада. Той изпитал съжаление за последователите си. Милтън го описва като класически водач, схващате ли? Той има образ, обаяние и вижда себе си като предопределен да ръководи и да се грижи за последователите си.

— Джон Милтън се грижи за съдружниците си, подсигурява ги с дом, пари, медицински услуги…

— Да, да. Това, което ми казвате, е много, много интересно. Той знае, че дяволът, който се таи в сърцата на хората, предрича, дори може би насърчава и после, като истински водач, застава до ротите си да ги поддържа и закриля.

— Независимо колко отвратително е престъплението или доколко са виновни — добави Кевин, сякаш той и отец Винсънт разрешаваха заедно огромна загадка.

Ниският старец стисна устни и събра ръце зад гърба си.

— Много интересно… Да се представя като адвокат… Ами разбира се! Всички възможности са там… — Той поклати глава и лицето му светна от възбуда. — Имам някои наблюдения, които ще искам да извършите и вие. След време…

— О, не, отче. Не ме разбрахте. Дойдох при вас, защото съм отчаян. Не ви казах още едно нещо. То засяга съпругата ми. Според мен тя е в огромна опасност и трябва да направи аборт, само че не знам как да я накарам да повярва в това, за което двамата с вас говорим.

— Аборт?!

Кевин му разказа всичко, което знаеше за смъртта на Глория Джафи и самоубийството на Ричард Джафи, после за странните еротични сцени, за които отначало мислел, че са сънища. Повтори предупрежденията на Хелън Скоулфийлд, отнасящи се до жена му, и приключи със съобщението на Мириам, че е бременна.

— Още щом ми го каза, реших, че трябва да ви видя незабавно.

— Децата на дявола — рече отец Винсънт и побърза да седне отново, сякаш информацията беше прекалено тежка за него. — Изцяло негови, от неговата същност. Деца без съвест, които могат да си представят нещата в по-зъл начин от обикновените хора… Хитлер, Сталин, Джак Изкормвача, знае ли човек какви са били?

— Интелигентни деца — каза Кевин с чувството, че има нужда да допринесе с нещо за сценария, който отец Винсънт представи. — Умни хора, съзаклятници, които работят в системата, за да изпълняват заповедите на дявола.

— Да. — В очите на стареца проблеснаха пламъчета. — И не само адвокати, но и политици, лекари, учители. Както казахте, всеки работи в системата, за да корумпира душата на човечеството и да срази самия Бог.

Кевин пое дълбоко въздух и се облегна назад. Възможно ли е да е разкрил най-големия заговор на всички времена? Кой беше той, че да е бил избран да срази дявола и да стане защитник на Бога? Но оставаше да помисли и за Мириам. Ще трябва да се пребори с всички дяволи и демони, за да я закриля, зарече се той наум, особено като се имаше предвид, че той я бе довел в… този ад на земята, точно както Ричард Джафи бе довел жена си. Само че Кевин нямаше да избере самоубийството. Хелън Скоулфийлд му бе казала, че Джафи е имал само два избора. Е, той пък има три: да остане във фирмата, да се самоубие или да унищожи Джон Милтън. Опасността, надвиснала над Мириам, предопредели последното като най-важно.

— Аналогията между слабостта на физическото тяло и слабостта на душата, която направихте, може да се окаже по-близка, отколкото предполагате — продължи Кевин и описа как напоследък на Мириам й се появявали черно-сини петна. — Казах й, че може да се дължат на липса на витамини.

— Дяволът всмуква от доброто, храни се с него. Това е причината накрая детето на дявола да отнема живота на майка си.

— Същото си мислех и аз — рече Кевин, развълнуван от факта, че отец Винсънт бе стигнал толкова бързо до неговото заключение. — Какво мога да направя? — попита той с глас, не по-силен от шепот.

— Не се съмнявам в нито едно от нещата, които ми казахте, които сте видели и чули, които сте почувствали, и ако всичко това е истина, има само един начин на действие — отговори свещеникът, кимайки след всяка своя дума, сякаш искаше първо да убеди себе си. — Само един начин… Ние трябва да изтръгнем дявола от тялото, в което е избрал да се настани… Първо, вие трябва да направите още две проби, за да сте сигурен, че сте в обкръжението на Луцифер. — Той стана и отиде до полиците с книги, откъдето извади една стара Библия с доста протрита кафява кожена подвързия. Но думите „Светата Библия“ се открояваха ярко, сякаш бяха изписани наново. Старецът подаде книгата на Кевин, който я пое и зачака някакво обяснение.

— Дяволът не може да пипне Святата книга. Тя изгаря пръстите му. Божиите слова изсушават нечестивата му душа. Той ще нададе зловещ вой.

— Но след като го знае, той няма да я пипне.

— Вярно е. Но искам да я дадете на Джон Милтън, само че… — Той огледа стаята, след това отиде до един шкаф и извади обикновен кафяв книжен плик. — Ето, сложете Библията вътре. Поднесете му я като подарък. Ако той наистина е дявол, като вземе плика и види какво държи в ръцете си, мигом ще го пусне така, сякаш е взел горящ въглен, и ще завие от болка.

— Разбирам. — Кевин внимателно и с вълнение пъхна Библията в книжния плик, като че ли беше експлозив. — Ами ако постъпи както казахте?

Отец Винсънт се загледа за миг в него, после се обърна и се върна при полиците с книги. Бръкна в ъгъла на една от полиците и извади златен кръст със сребърно разпятие върху него. Хвана го в долния край със здраво стиснат юмрук.

— Тогава извадете това и го доближете колкото можете по-близо до лицето му. Ако той наистина е дявол, за него ще бъде все едно че е погледнал право в слънцето. Мигом ще бъде заслепен и ще се превърне в един безпомощен старец.

— И после? — попита Кевин.

— После… — отец Винсънт разтвори юмрука си. Долният край на кръста представляваше остър кинжал — забийте това в поквареното му сърце. Не се колебайте, иначе вие и жена ви ще бъдете загубени завинаги. — Той се наведе към Кевин и додаде: — Вовеки веков.

Кевин бе стаил дъх. Сърцето му биеше лудо, но той протегна ръка и взе кръста. Мъничкото лице от пластиката на Христос като че ли беше много по-различно от досегашните, които бе виждал. То изразяваше повече гняв, отколкото опрощение, беше като лице на Божи войн. Кръстът беше тежък, долният му край — много остър.

— Забиете ли го в сърцето му, той ще се сгромоляса.

— А какво да правя с жена си и това… дете?

— Когато дяволът бъде убит в една от човешките му форми, потомството му ще умре заедно с него. Тя ще абортира спонтанно. И така — заключи отец Винсънт, като се изпъчи — ще спасите жена си… Но ако не реагира на тези две проби, не правете нищо. Тогава елате пак при мен и ще поговорим още. Разбрахте ли?

— Да — отвърна Кевин. — Благодаря ви. — Той се изправи, стиснал под мишница книжния плик с Библията, а в ръката — кинжала на златния кръст, който после напъха под колана на панталона си.

Отец Винсънт кимна.

— Добре. А сега вървете и дано Бог да ви е на помощ. — Той постави ръка върху рамото на Кевин и смънка някаква молитва под носа си.

— Благодаря ви, отче — промълви Кевин.

Жилищният блок беше по-тих от обикновено. Дори портиерът Лосън, който сменяше Филип за нощната смяна, го нямаше никакъв, когато Кевин намали пред входа и погледна през стъклените врати. Той продължи по алеята за коли и натисна бутона на дистанционното устройство. Вратата на гаража започна да се вдига и той се спусна надолу. Вътре цареше пълна тишина. Шумът от затварянето на вратата на колата отекна през слабо осветеното помещение и заглъхна. Тогава до слуха му достигна тихо бръмчене на двигател.

Кевин видя, че колите на всичките му колеги са тук. В далечния десен ъгъл се виждаше и лимузината. За първи път видя една врата, която, както предположи сега, трябва да водеше към апартамента на Харон. Харон… Името изплува в съзнанието му и той се замисли. Харон не беше ли лодкарят от митологията, който прекарва мъртвите души по реката към Хадес? Името на шофьора сигурно беше поредната шега на Джон Милтън, но техният Харон наистина ли ги прекарваше все по-навътре и по-навътре в подземното царство? Шегата е предназначена за нас, помисли си той.

Кевин се запъти към асансьора. Първо ще отиде при Мириам и ще й каже всичко, каквото бе научил, ще я накара да проумее опасността, ще я насили да я проумее. Ако се наложи, ще се обади на отец Винсънт и ще я заведе да поговори с него, реши той в себе си. Но когато се прибра в апартамента, Мириам я нямаше. Беше му оставила бележка върху кухненската маса: „Забравих да ти кажа, че тази вечер с момичетата отиваме на балет. Не ме чакай. След това сигурно ще се отбием да хапнем някъде. Във фризера има вкусна лазаня. Следвай упътванията на микровълновата и я размрази. С обич, Мириам.“

Да не е полудяла? — помисли си Кевин. — След всичко, което й казах, след като видя как побързах да изляза само и само да се върна и да я заваря, тя да не ме изчака!

„Тя е загубена“ — заключи той. Нямаше никакъв смисъл да разговаря повече с нея. Сега всичко беше в неговите ръце. Погледът му падна върху малката масичка до телефона в кухнята. Там лежеше Божи дар — златният ключ. Можеше да се качи в апартамента на Джон Милтън, да се изправи пред мъжа и да приключи с цялата тази работа. Той грабна ключа и с Библията в книжния плик под мишница и със златния кръст, втъкнат в колана му, изхвърча навън към асансьора.

Пъхна ключа и натисна бутона за надстройката на покрива. Вратите се затвориха и докато кабината се изкачваше, той си представи, че наистина се издига от дълбините на самия ад. Беше на път да спаси душата си и живота на жена си.

Вратите бавно се отвориха, по-бавно, отколкото на всеки друг етаж, помисли си той. Просторната стая беше слабо осветена — скритото осветление на тавана бе намалено, само една-две от другите лампи светеха. В свещника върху пианото горяха свещи. Малките им пламъчета хвърляха огромни, разкривени сенки върху отсрещната стена. Те се огъваха от лекия полъх на вятър в стаята и отразените силуети сякаш потръпваха.

Стереоуредбата беше пусната тихо и от нея долиташе музика от пиано, която отначало му се стори смътно позната. Но когато се заслуша, разпозна концерта, който Мириам беше свирила на приема. Дори и сега в съзнанието му изплува образът й по време на изпълнението.

Кевин слезе от асансьора и се ослуша за други звуци. В първия момент не чу нищо. После изведнъж пред очите му като призрак се появи Джон Милтън — седеше в десния ъгъл на дивана и отпиваше вино. Беше облечен с виненочервения си кадифен смокинг.

— Я! Кевин? Каква приятна изненада. Влизай, влизай. Тъкмо си седя тук и си почивам. Всъщност дори си мислех за теб.

— Така ли?

— Да. Разбрах, че си си взел почивен ден. По-добре ли се чувстваш, отпочина ли си?

— Донякъде.

— Чудесно. Още веднъж моите поздравления за великолепната защита.

— Не свърших кой знае колко работа — каза Кевин и пристъпи навътре. — Признанието за победата ми дойде, след като ми пратихте бележката.

— А, да, бележката. Продължаваш да се чудиш за нея, така ли?

— Вече не.

— Не? Хубаво. Както казваше дядо ми: „На харизан кон зъбите не се гледат.“

— Боже мой!

— Какво?

— И моят дядо казваше същото.

— Сериозно? — Джон Милтън се усмихна по-широко. — Вероятно всеки дядо казва подобни неща. Като остарееш, и ти ще говориш неща от този род. — Джон Милтън остави чашата си върху ниската маса. — Ела насам де. Стоиш там като някой пратеник. Ще пийнеш ли чаша вино? — Той взе отново чашата си и я вдигна към светлината; червената течност заблестя още по-силно.

— Не, благодаря.

— Е, добре. — Той се облегна назад и се вгледа за миг в лицето на Кевин. — Какво държиш под мишница?

— Подарък за вас.

— О? Много мило от твоя страна. По какъв случай?

— Да речем в знак на признателност, на благодарност за всичко, което направихте за мен и Мириам.

— Ти вече ми направи подарък, като се справи толкова добре в съдебната зала.

— Независимо от това, исках да ви поднеса един малък символ на… топли чувства.

Кевин направи още няколко крачки напред и застана пред него. Бавно извади изпод мишницата си кафявия плик и го подаде на Джон Милтън.

— Прилича ми на книга.

— О, да, книга е. Една от най-хубавите книги.

— Наистина ли? Благодаря ти. — Той бръкна в плика, за да издърпа Библията. Едва когато я извади цялата, се видяха думите „Светата Библия“. В следващия миг очите на Джон Милтън се изцъклиха и точно както бе предвидил отец Винсънт, той нададе такъв силен вик, сякаш бе бръкнал в огъня и бе сграбчил горещ, нажежен въглен. Библията падна на пода.

Кевин извади кръста и завря в лицето на Джон Милтън тялото на разпънатия и с разгневен израз Христос. Мъжът отново изрева, покри с длани очите си, доколкото можа бързо, и се свлече на дивана. Кевин хвана кръста така, както би хванал кинжал и без никакво колебание заби заострения му край в сърцето на Джон Милтън. Острието се вряза през дрехата в плътта му като нагорещен нож в сладолед и мигом се охлади.

Бликна кръв и обагри ръцете на Кевин, но той продължи да забива ножа все по-надълбоко.

Джон Милтън нито за миг не свали ръцете си. Той се прекатури на една страна и издъхна върху разкошния диван, притискайки силно длани в очите си, за да не вижда светлината. Кевин отстъпи назад. Кръстът с копието на Христос стърчеше, здраво забит в гърдите на Джон Милтън, само че сега на Кевин му се стори, че мъничкото лице върху кръста имаше доволен, блажен вид.

Кевин остана на място, вторачен в трупа, докато тялото му престана да трепери. Всичко свърши, рече си той. Беше спасил душата си и живота на жена си. Запъти се право към телефона, за да се обади на отец Винсънт. Дълго време чуваше само свободен сигнал. Най-накрая се разнесе гласът на стареца.

— Аз съм тук — каза направо Кевин, — в неговия апартамент, и всичко стана точно както го описахте.

— Моля?

— Направих го, отче. Той не можа да задържи Библията и нададе силен вой, когато я взе в ръце, а после, когато му показах разпънатия Христос, той се заслепи и тогава забих кинжала в сърцето му, както ми казахте.

В другия край на линията настъпи продължително мълчание.

— Нали точно това трябваше да направя?

— О, да, момчето ми — избухна в неискрен смях отец Винсънт. — Точно това трябваше да направиш. Не пипай нищо повече. Просто стой където си. Аз ще се обадя в полицията.

— В полицията ли?

— Просто стой където си — повтори старецът и затвори телефона. Кевин продължи да държи слушалката до ухото си, вслушвайки се в тихия равен сигнал. После я постави обратно на мястото й.

Погледна към дивана и тялото на Джон Милтън. Забеляза някаква промяна в него. Приближи се бавно и се вгледа в трупа. Сърцето му заби лудо и от краката му нагоре полазиха ледени тръпки, сякаш бе нагазил в леденостудено езеро.

Джон Милтън наистина беше мъртъв. Кинжалът продължаваше да е забит здраво в сърцето му.

Само че ръцете вече не бяха върху лицето му.

И той се усмихваше!