Андрю Нидърман
Адвокат на дявола (17)

Глава 15

— Няма друг по-добър, който да те защитава — настоя умолително Мириам. — Защо не се вслушаш в разума? Трябва да си благодарен, че те с охота се съгласиха, като се има предвид какво си извършил. Чудно ми е дори как не ни намразиха.

Кевин не каза нищо. Седеше в затворническата стая за свиждане и гледаше право напред, с все още объркано съзнание. Беше ли полудял? Така ли се чувства напълно полудял човек?

Беше дошла полиция, следвана от съдружниците, а после пристигнаха Мириам и двете й приятелки. Той не проговори на никого, дори и на Мириам, която изпадна в истерия, а Норма и Джийн започнаха да я успокояват. Съдружниците му решиха, че като добър юрист той отказва да говори в отсъствието на адвокат, но Кевин не възнамеряваше да говори с никого независимо от молбите на Мириам. А колкото до това, че съдружниците му не ги мразели, напротив, мразеха ги, и още как! Но той разбираше защо Мириам ще остане сляпа за това. Тя беше толкова уязвима, помисли си той и я погледна.

Все още беше бременна. Спонтанният й аборт не бе последвал веднага, но положително щеше да стане. Всичко друго, което бе предсказал отец Винсънт, се случи. Тази мисъл го върна към настоящия момент. Той изучи внимателно лицето й.

По нищо не личеше, че е неразположена или че има болки. Тя плачеше и сълзите размазваха грима й, но физически не изглеждаше болнава. Дори бледостта на лицето й, която напоследък се бе набивала в очите му, вече я нямаше. Мириам имаше вид на пращяща от здраве бременна жена. Може би това означаваше, че дяволският зародиш в нея умираше и губейки силата си, подхранваше здравето й. Надяваше се да е така.

— Как се чувстваш? — попита я той.

— Ужасно. Що за въпрос? Как можеш да ме питаш за това в такъв момент?

— Нямам предвид случилото се. Питам те как се чувстваш физически… с бременността си… Още ли ти излизат синини?

— Не. Добре съм — отвърна Мириам. — Бях на лекар, каза ми, че всичко е наред. — Тя поклати глава.

Кевин продължи да я гледа, да я изучава, търсейки да открие нещо в очите й, в израза на лицето й. Струваше му се много различна. Чувстваше, че някогашната близост между тях двамата беше изчезнала. Те вече не бяха едно цяло. Тя се беше отчуждила. В очите й нямаше онази топлота, която го бе изпълвала с толкова обич. Все едно че някой друг се беше настанил в тялото й, и после заключи: ами, естествено, нали там беше… това дете, което я изсмукваше, изсмукваше топлотата й, любовта й към него.

Докторът също беше един от тях. Може би той поддържаше бебето живо.

— Искам да престанеш да ходиш при този лекар, Мириам. Престани да ходиш при него — настоя той.

— Божичко, Кевин! Не знаех, че чак толкова си се побъркал. Боже мой!

— Не съм побъркан, Мириам. Скоро ще го разбереш. Изобщо не съм побъркан.

Тя се облегна назад и го загледа; лицето й вече не издаваше никакво съчувствие или състрадание към него, а по-скоро отвращение и ужас.

— Кевин, защо го направи? От всички хора в света, които заслужават да бъдат убити, как можа да убиеш точно господин Милтън?

Застаналият до вратата надзирател повдигна вежди, погледна към тях, после бързо се направи, че нещо друго в стаята е привлякло вниманието му.

— Ти не ми повярва, когато ти говорих за това, няма да ми повярваш и сега, но всичко ще излезе наяве по време на процеса.

— На процеса ли? — изсмя се тя. Нито една от тези физиономии и реакции не й бяха присъщи. Това нещо в нея бе взело връх, бе я обсебило точно както и Глория Джафи несъмнено бе обсебена от онова в нея. — Какъв процес очакваш да има? Та ти си призна какво си извършил и не разреши на Пол или на Тед, или на Дейв да те представляват, макар те да са най-добрите адвокати на защитата в града, а може би и в страната.

— Поразпитах тук и там и поисках адвокат.

— Кой е той?

— Почти не е известен като адвокат по криминални дела. Не е влиятелен, не е богат и, най-важното, не е от тях. — Въпреки че ако загубя, може и да стане един от тях, довърши наум той.

— Но, Кевин, смяташ ли, че това е разумно?

— Това е най-разумното. По този начин ми се удава възможност, възможност да разкрия истината.

— Пол каза, че първото, което трябва да се направи, е да бъдеш прегледан от психиатър. Обвинението ще се позове на предумишлено убийство. Психиатърът, посочен от обвинението, най-вероятно щял да поддържа твърдението, че ти си знаел какво правиш. Според Пол, ако се оставиш на съдружниците си да те защитават, те щели да отхвърлят това твърдение. В противен случай нямаш шанс.

— Много естествено, че така ще говори. Не се и съмнявам, че той дори ни е препоръчал психиатър.

— О, да. Предложи неколцина страхотни лекари — потвърди Мириам. — Фирмата се е възползвала и друг път от услугите им.

Стори му се, че накрая тя му намигна. Започваше да става една от тях. Явно, че нямаше смисъл да разговаря с нея по този въпрос, докато делото не приключи.

— Да, лекари, които ще твърдят без колебание, че съм луд. Те точно на това се надяват. Да ме обявят за невменяем и така истината да бъде потулена, не можеш ли да го проумееш? — Той се наведе към нея, доколкото можа по-близо. — Но това няма да стане, Мириам. Ние няма да искаме никакви психиатрични прегледи. Никакви! — И тъй силно удари масата между тях, че Мириам подскочи.

Тя издаде къс, миши писък и затисна с ръка устата си. Очите й приличаха на мокри стъкълца.

— Всички са поразени — заклати глава тя, — твоите родители, моите, съдружниците ти, Норма и Джийн.

— Ами Хелън? — усмихна се той като малоумен. — Сега не ти се иска лесно да забравиш Хелън, нали? Само защото другите са го сторили.

— Няма да я забравя, нито пък другите ще я забравят. Склонна съм да я обвиня за всичко това, но съзнавам, че тогава тя самата беше много болна, за да отговаря за постъпките и приказките си. — Мириам отвори чантата си и извади кърпичка и малко огледало, за да избърше разтеклия се по бузите й грим. — Слава богу, че състоянието й се подобри.

— Подобрило ли? — Кевин се облегна назад. — Как да го разбирам? Да не е умряла?

— О, Кевин, наистина какви ги приказваш? „Подобри“ означава, че се чувства по-добре. Лечението й е помогнало. Дошла е в съзнание. Пол се надява да си я прибере у дома след седмица или десетина дни, ако всичко върви така.

— Ще си я прибере у дома ли? Тя никога няма да се върне в онази сграда.

— Тя самата всеки ден повтаряла, че иска да се прибере у дома, Кевин. Норма и Джийн й бяха на свиждане. Казват, че в нея настъпила коренна промяна, истинско чудо. Нима не разбираш? — каза бързо тя и се наведе към него. — Точно затова имаш нужда да се подложиш на психиатричен преглед и лечение и…

— Никога! — Той стана от стола и заклати енергично глава.

— Кевин.

— По-добре си върви, Мириам. Уморен съм, а и трябва да се приготвя за първото посещение на адвоката ми. Ако нещо се случи с теб, веднага ми съобщи. То скоро ще се случи.

— Ще ми се случи нещо ли? Какво очакваш да ми се случи?

— Ще видиш… ще видиш — смотолеви той обнадежден и се обърна, за да се върне в килията си.

Колко странно, продължи да размишлява Кевин. Как така се е подобрило състоянието на Хелън Скоулфийлд и защо ще иска да се връща у дома след всичко, което знае? Да не би да са й направили нещо в „Белвю“, нещо, с което да са изтрили паметта и осведомеността й. Може би са я подложили на лоботомия. Да, само това са й направили — лоботомия!

А защо Мириам продължава да е бременна? Нали отец Винсънт каза, че веднъж бъде ли убит дяволът в човешката си форма, неговият човешки зародиш също ще умре. Защо е нужно да мине още време? Отец Винсънт изобщо не спомена, че лекарят на фирмата би могъл да задържи зародиша. Възможно ли е да не е знаел това? Трябва пак да говори с него. Защо свещеникът не дойде да го види? И защо точно той се обади в полицията? Да не би това да е било част от уловката?

Колко много още имаше да разбира… толкова много. Трябва да се прибере в килията и да помисли, да разработи план, да преоцени нещата. Трябва да изгради собствената си защита. Трябва да докаже, че е извършил убийство при самозащита. Това щеше да е най-знаменитото адвокатско досие в кариерата му — той и един незнаен адвокат доказват на държавата и на хората, че той е спасил човечеството, като е убил дявола.

— Ще трябва да предоставим на съда компютърните файлове на кантората — промълви той — и да призовем и самата Бевърли Морган. После Маккензи ще опише как е протекла срещата им, реши наум той, ще бъде призован и отец Винсънт… духовно лице, достоверен източник, психиатър на лично основание, който вярва в съществуването на дявола.

— Добре съм, добре съм — заключи той гласно. — Всичко ще се оправи.

— Разбира се — обади се пазачът, който вървеше зад него. — Как няма да се оправи, като всичко е в собствените ви ръце.

Кевин не му обърна внимание и след като вратата на килията се затвори зад гърба му, той седна на леглото си и започна трескаво да изпълва страниците на дълъг жълт бележник.

Името на адвоката му беше Уилям Самсън. Беше само двайсет и седем годишен и приличаше на Ван Джонсън като млад — нахакан, чист американски продукт. Самсън не можеше да повярва на късмета си. Делото беше тежко, строго профилирано, широко разгласено. Досега бил водил само един криминален процес, в който защитавал деветнайсетгодишен колежанин, обвинен във въоръжен грабеж на магазин за алкохол в близост до университета. Крадецът носел скиорска маска, а полицията открила скиорска маска в стаята му, без никакви други принадлежности за ски. Младежът не бил скиор. Отговарял напълно и на описанията на външността му, освен това имало доказателства, че натрупал много дългове от хазарт. Въпреки това обаче делото било прекратено, тъй като полицията не открила никакво оръжие, а приятелката на подсъдимия твърдяла, че той през цялото време бил с нея.

Но Самсън бил убеден, че тя лъже, и се съмнявал в правдоподобността й като свидетел. Когато настоял да й бъде наложено наказание за лъжесвидетелство и обяснил, че обвинението вече е на път да обори и/или да отхвърли показанията й, тогава тя се паникьосала. Ден преди да започне процесът, той посъветвал клиента си да се съгласи на сделка и отишъл да преговаря с областния прокурор. Успял да го убеди да замени обвинението за въоръжен грабеж с обикновен грабеж. Тъй като клиентът му нямал предишни присъди, Самсън придумал обвинението да го осъди на шест месеца затвор и пет години условна присъда.

Кевин всъщност не бе запознат с подробности около делото му, а не се и интересуваше. Той просто търсеше адвокат, способен да води наказателни дела и все още да не е покварен от дявола. На първата им среща Кевин му обясни защо иска сам да поеме защитата си. Самсън слушаше и си водеше бележки, но колкото повече Кевин задълбаваше в разговора, толкова повече сърцето на Самсън се свиваше. Това май нямаше да бъде истинско дело. Клиентът му, реши той, е луд, страда от истерична параноя. Много плахо той му препоръча психиатричен преглед.

Кевин отказа.

— Те точно това целят… да ме обявят за невменяем, за да не допуснат някой да изслуша доказателствата и показанията ми.

— В такъв случай аз няма да мога да ви защитавам с чиста съвест — заяви Уилям Самсън. — Никой няма да повярва на мотивите ви, нито на разказа ви. При тези обстоятелства не мога да ви предложа никаква защита, господин Тейлър.

Кевин се разочарова от реакцията на Самсън, но същевременно младежът му направи добро впечатление. Уилям Самсън беше умен млад адвокат, който би направил всичко по силите си, за да защити клиента си, без обаче да излиза от рамките на една морална система. Точно такъв вид адвокат можеше да бъде и самият той, помисли си Кевин. Това му даде надежда и възобнови вярата му в себе си и действията му.

— Тогава сам ще се защитавам — каза той. — Но въпреки това елате на процеса. Може би ще останете изненадан.

Уилям Самсън наистина се изненада, като научи, че според заключението на психиатъра, посочен от обвинението, Кевин Тейлър не е невменяем и е разбирал разликата между доброто и злото, когато е извършил убийството на Джон Милтън, и че вероятно с този си акт и с приказките си за Сатаната и последователите му той се е опитал да прикрие истинските си мотиви.

Когато обаче Кевин прочете доклада на психиатъра, той го прие като първата истинска частица късмет. Сега щеше да е в състояние да докаже правотата си. Хората ще го изслушат и ще му дадат тази възможност. Щом като бе успял да убеди един толкова религиозен и учен човек като отец Винсънт, положително щеше да убеди и още други дванайсет обикновени граждани. Духът му се повдигна от вярата, че веднъж видят ли доказателствата и чуят ли свидетелските му показания, съдебните заседатели ще подкрепят неговото твърдение, че е убил Джон Милтън при самоотбрана. Той нямаше да има възможност да призове свидетели и да ги подложи на кръстосан разпит, ако психиатърът на обвинението беше заявил, че е невменяем.

Но след това всичко рухна.

Компютърните файлове на „Джон Милтън и съдружници“ бяха представени в съда, но файлът „Предстоящи“, на който Кевин най-много държеше, го нямаше. Той продължи да настоява, че не са донесени всички файлове, и тогава, придружен от посочена от съда полицейска охрана, отиде в библиотеката на фирмата и сам се опита да изведе файловете на екрана. Но без резултат. Файлът липсваше. Дори вече не съществуваше и в справочника на компютъра.

— Те са го изтрили — заяви той. — Трябваше да го предположа.

Естествено, никой не му повярва, но той реши, че може да продължи нататък и без него.

В деня, когато бе даден ход на процеса, Тод Лънгън, друг помощник-областен прокурор, не много по-стар от Боб Маккензи, но значително по-приятен на външен вид, изложи тезата на обвинението. Кевин оприличи Лънгън на себе си, защото изглеждаше също толкова уверен и надменен като него. Той обеща да докаже, че това е просто дело, включващо съпруг, съпруга и убит мъж, когото съпругът е подозирал, че има любовна връзка със съпругата му, в резултат на която тя е забременяла от него. Лънгън подчерта, че след като Кевин е извършил хладнокръвно убийството, той е скалъпил плоските си обяснения, надявайки се да го обявят за невменяем. На това се дължали и нелепите му твърдения, че е убил Джон Милтън при самозащита. Отказът му сам да отиде да се прегледа при психиатър можел да се обясни с убеждението му, че всеки опитен лекар по душевни заболявания ще разбере, че той се преструва.

На свидетелската банка бяха призовани и Норма, и Джийн. И двете потвърдиха, че Мириам е споделяла с тях за ревността на Кевин към Джон Милтън. Разказаха и за това как той дори настоявал тя да махне детето, като научил, че е бременна. Обвинил я, че се люби с Джон Милтън, и заявил, че детето било от него. Описаха колко разстроена била Мириам и че всъщност се безпокояла за Кевин по този повод.

По време на кръстосания разпит Кевин се опита да накара двете жени да разкажат за Глория и Ричард Джафи, но не получи никаква подкрепа от тях, а когато заговори за Хелън Скоулфийлд и за нещата, които тя му бе казала, и двете заявиха, че нищо подобно не са чували от устата на Хелън. След това Лънгън отново разпита Джийн и тя каза, че Хелън била все още на психическо лечение в „Белвю“.

— Значи дори и да е казвала тези фантастични неща, ние трудно бихме могли да ги приемем за разумни — заключи Лънгън, после се обърна към съдебните заседатели и добави: — И положително господин Тейлър, блестящ млад адвокат, който наскоро спечели важно дело в една от съдебните зали тук, си дава сметка за това.

После бяха призовани Пол, Дейв и Тед. Всеки изтъкна добрия характер на Джон Милтън и благотворителната му дейност. И тримата разказаха за любовта му към юридическата професия и за всичко, което бе направил за тях и за съпругите им. Те подчертаха семейния характер на фирмата и разпалено отрекоха Джон Милтън да е бил женкар или да се е опитвал да прелъстява съпругите им. Всеки отправи критика към Кевин за неспособността му да вникне в характера на Джон Милтън и за недоверието в добрите му намерения.

Кевин съобщи, че няма да си направи труда да разпита никой от съдружниците като свидетели на противниковата страна, тъй като те ще лъжат независимо дали са положили клетва или не. Те били синове на Джон Милтън, синове на дявола, допълни той. Съдията удари чукчето си, за да прикани към тишина някои от публиката, които се разсмяха.

Дойде ред на обвинението да представи вещественото доказателство — кръста кинжал. Въпреки че Кевин не отрече да е намушкал Джон Милтън с него, бе призован съдебен лекар да потвърди, че отпечатъците са негови. Бе изтъкнато, че Кевин е бил на мястото на престъплението и полицейските служители, които бяха дошли там, потвърдиха, че ръцете му са били изцапани с кръв и че той си признал, че е убил Джон Милтън, макар да отказал да отговаря на всякакви други въпроси.

Доволен, Лънгън приключи с изложението си.

Кевин трябваше сам да се изправи и да изложи своите доводи, но реши, че ще е по-добре първо да ги подкрепи с допълнително доказателство. Възнамеряваше да започне с Бевърли Морган. Когато обаче дойде време да започне защитата си, се оказа, че Бевърли Морган не била в състояние да се яви в съда. Лежала в безсъзнание в болница поради тежко алкохолно отравяне. Лекуващият я лекар не хранел големи надежди, че ще се оправи.

Тъй като друг заместник-областен прокурор — Тод Лънгън — представляваше държавата в спора, Кевин имаше право да призове за свидетел Боб Маккензи. Но когато той се яви, спомените му за тайната им среща бяха съвсем различни от тези на Кевин. Маккензи призна за притесненията на Кевин по отношение на адвокатската фирма на Джон Милтън и че според Кевин фирмата не се спирала пред нищо, за да оправдае клиента си, независимо колко виновен изглеждал той. Да, подчерта той, Кевин наистина отишъл да говори с него как да дискредитира фирмата.

— Но на мен ми стана ясно — допълни Маккензи, — че мотивът му е отмъщение. Той твърдеше, че съпругата му има любовна връзка с Джон Милтън.

Кевин не можеше да повярва на ушите си.

— Лъжец такъв! Никога не съм ви казвал такова нещо! — гневно заяви той.

Лънгън възрази срещу избухването на Кевин и съдията прие възражението му.

— Или ще продължите да разпитвате свидетеля, или ще го отпратя от свидетелското място.

— Но ваше благородие, той лъже.

— Това ще решат съдебните заседатели. Имате ли още въпроси към господин Маккензи?

— Да. Препоръчахте ли ми да се срещна с отец Рубън Винсънт?

— Да, препоръчах ви — отговори Маккензи.

— Така. Сега кажете, ако обичате, на съда защо ми го препоръчахте.

— Защото реших, че ще може да ви помогне. Той е дипломиран психиатър. Можеше да ви даде съвет и да ви помогне да намерите други начини да се справите с ревността си.

— Какво?

Маккензи го гледаше невъзмутим.

Кевин се обърна и погледна към залата, където седяха Пол Скоулфийлд, Тед Маккарти и Дейв Котайн. Стори му се, че се подсмихваха самодоволно. До тях бяха Норма, Джийн и Мириам. Норма и Джийн утешаваха Мириам. Тя изглеждаше толкова тъжна, колкото беше и на процеса срещу Лоуис Уилсън. Бършеше с опакото на ръката сълзите от бузите си.

За миг му се стори, че се намира на процеса срещу Лоуис Уилсън, и то в онзи момент, когато се готвеше да разпита малкото момиче. Можеше да го направи, можеше и да не го направи. Там ли се намираше? Да не би да сънуваше? Беше ли в състояние да върне времето?

Съдията прекъсна унеса му.

— Господин Тейлър?

Кевин погледна отново към Маккензи, който се усмихваше точно като съдружниците. Естествено, помисли си той, естествено!

— Трябваше да се досетя — разсмя се Кевин. — Трябваше да го осъзная. Ама че глупак излязох! Съвършен глупак, съвършена жертва, нали? Нали? — попита той Маккензи.

Дългурестият мъж метна крак връз крак и погледна към съдията за съдействие.

— Господин Тейлър? — обърна се съдията към него.

— Ваше благородие — заговори Кевин, докато се приближаваше към свидетелската банка и размахваше пръст пред Маккензи. — Господин Маккензи е част от това… Делата, които е губил… Сделките, които е правил…

Лънгън се изправи.

— Възразявам, ваше благородие.

— Приема се. Господин Тейлър, предупредих ви за приказките ви. Запазете си ги като последен аргумент, иначе ще ви наложа наказание за оскърбление.

Кевин се спря и огледа лицата на съдебните заседатели. По повечето се четеше почуда и смущение. Някои изразяваха презрение. Той кимна и усети как прилив на поражението заля тялото му със силата на огромна океанска вълна. Но сигурно отец Винсънт, един свещеник… Той беше последната му надежда.

Призова го на свидетелското място.

Дребният възрастен човек изглеждаше много изискан в двуредното си сако и връзка. Приличаше повече на психиатър, отколкото на свещеник.

— Отец Винсънт, бихте ли разказали на съда съществото на разговора, засягащ Джон Милтън, който вие и аз проведохме?

— Съжалявам, но трябва да отклоня молбата ви на основание на привилегията за лекарската тайна — отвърна той.

— О, не, отец Винсънт. Можете да разкажете всичко. Аз се отказвам от тази привилегия.

Отец Винсънт погледна към съдията.

— Негово право е да постъпи така — каза съдията. — Продължавайте с показанията си.

Отец Винсънт поклати глава в знак на съчувствие.

— Добре тогава. — Той се обърна към съдебните заседатели. — Господин Тейлър дойде при мен по препоръка на Боб Маккензи. Проведох един сеанс с него, по време на който установих силен гняв и антагонизъм. Той ми довери желанието си да отмъсти на господин Джон Милтън, защото бил сигурен, че жена му забременяла от него. Намери благовидно обяснение на желанието си, като заяви, че господин Милтън бил зъл човек, дявол в човешки вид. Опитах се да му изтъкна, че това е просто прикритие за истинските му намерения, и да го накарам да разбере онова, което чувства, с надеждата той да се справи с гнева и подозренията си. Трябваше да имаме още сеанси. Но още същата вечер господин Тейлър ми се обади по телефона и ми съобщи, че е убил Джон Милтън. Беше изпаднал в истерия, но по мое мнение напълно съзнаваше какво е извършил.

— Не ме интересува психиатричното заключение на всичко това — прекъсна го рязко Кевин. — Дойдох да се срещна с вас в качеството ви на свещеник, на специалист по окултизма и дявола. Не се ли считате за специалист по тези въпроси? Не сте ли правил научни изследвания върху тях?

— Научни изследвания за дявола? Ни най-малко.

— Но… нали ми дадохте Библия, която да покажа на господин Милтън като начин да установя дали настина е дявол или не?

Вместо да отговори, отец Винсънт се усмихна. Кевин почти се нахвърли върху него.

— А не ми ли дадохте също и кръст, който представляваше кинжал?

Отец Винсънт го изгледа, после обърна леко глава към съдебните заседатели.

— Нищо подобно. Тези твърдения са толкова нелепи, колкото вероятно са нелепи и за всички присъстващи.

Кевин почервеня. Обърна се, за да погледне съдружниците. Усмивките им бяха станали по-широки, по-ясно изразени. Норма и Джийн се бяха навели към Мириам, която бе закрила лицето си с ръце. Погледна към Боб Маккензи — той като че ли направо се смееше.

— Дори и свещениците! Дори и свещениците! — извика Кевин и вдигна ръце към тавана. — И вие сте негов син, нали? — обърна се той към отец Винсънт. — Нали? — И се завъртя на пети. — Колко още има сред вас тук?

— Господин Тейлър! — Съдията удари с чукчето. Кевин се обърна към него и го посочи обвинително с пръст.

— И вие сте негов син. Всички сте негови синове. Толкова ли не разбирате? — изкрещя той към съдебните заседатели. — Всички те са негови синове.

Накрая се наложи Кевин да бъде усмирен, за да може обвинението да разпита отец Винсънт. Лънгън му показа Библията.

— Това е Библията, намерена в краката на Джон Милтън. Вече казахте, че не сте я давали на господин Тейлър за някаква си магьосническа проверка за дявол, така ли е?

— Да.

Лънгън отвори Библията.

— Всъщност бихте ли прочели на съдебните заседатели какво пише тук? — Той подаде книгата на отец Винсънт.

— „На Джон, за да го утешава всеки път, когато има нужда. Твой приятел, кардинал Томас.“

— Толкова за тази част от глупавите му твърдения — заяви Лънгън, като взе Библията и я върна на масата за веществени доказателства.

Кевин нямаше друг свидетел, нито нещо друго в своя защита и обвинението призова отново Пол Скоулфийлд, Дейв Котайн и Тед Маккарти, като поиска всеки един от тях да потвърди, че е видял кръста кинжал в апартамента на Джон Милтън още когато за първи път е влязъл там. Бил негов, донесъл го от едно от пътуванията си в Европа и както потвърдиха и тримата, много държал на него.

— Естествено, че отец Винсънт не е могъл да го даде на Кевин, за да го използва за убийството — допълни Пол Скоулфийлд.

В заключителната си реч Лънгън потвърди, че Кевин Тейлър, доказан успяващ адвокат по криминални дела, е извършил хладнокръвно, предумишлено убийство и след това е съчинил тази безразсъдна история за дявола, за да накара съдебните заседатели да решат, че е душевноболен, за да може да се измъкне безнаказано.

— Като адвокат, той владее най-находчивите и подмолни техники. Обаче — заключи Лънгън — тези съдебни заседатели тук няма да се объркат. — Той посочи към Кевин. — Кевин Тейлър, обладан от налудничава ревност към способен, жизнерадостен възрастен мъж, е измислил интрига срещу този човек и се обвинява в убийство. Това е случай, в който един умен адвокат няма да може да манипулира истината.

Съдебните заседатели изразиха същото мнение. Кевин беше обвинен в предумишлено убийство и осъден на затвор от двайсет и пет години до живот.