Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil’s Advocate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
forri (2011 г.)

Издание:

Андрю Нидърман. Адвокат на дявола

Издателство — „Атика“, 1998

ISBN: 954-729-002-0

История

  1. — Добавяне

Глава 10

— Неее! — извика Кевин и седна на леглото в тъмнината.

— Кевин? — Мириам се наведе над него, за да запали нощната лампа. Щом стаята се освети, Кевин се извъртя и по лицето му се изписа смесица от страх и смут.

— Какво?… Къде…? — Той погледна към Мириам, която бе легнала отново и го гледаше изумена. — Мириам… аз… как попаднах в леглото? Къде е… — извъртя се и започна да оглежда стаята, за да открие следи от… от кого? От себе си?

Мириам поклати глава и също се надигна да седне до него.

— Кой къде е?

Той я погледна. Тя беше искрено объркана.

— Как се озовах в леглото? — смотолеви той.

— Кевин Тейлър, нима не помниш нищо?

— Аз… — пое си дълбоко въздух и притисна с длани очите си. — Последното нещо, което си спомням, е, че бях в кабинета и като се събудих, всички вече си бяха тръгнали и аз слязох тук и…

— Не си слязъл тук, а си бил доведен тук.

— Така ли?

— Момчетата те намерили в кабинета на господин Милтън, бил си пиян и си бръщолевел глупости. Една от секретарките им казала какво ти се е случило. Те те изнесли и тихомълком те пренесли тук. Пол Скоулфийлд дойде при мен, след като изсвирих още една пиеса, и ми каза къде си и че си бил като загасена крушка, затова не слязох веднага. Постоях, докато гостите започнаха да се разотиват, после пожелах лека нощ на господин Милтън и се прибрах сама. Малко след като си легнах, ти се събуди и ние…

— Какво?

— Ами любихме се. Ти беше страхотен. Мисля, че това ще остане един от най-прекрасните ни моменти, но ти беше толкова пиян, че не знаеше какво правиш. Нима нищо не си спомняш?

— Правили сме любов? — Той се размисли над думите й и над собствените си мисли. — Значи е било просто сън. — Разсмя се от облекчение. — Било е просто сън…

— Кое е било сън?

— Нищо. Аз… О, Мириам, съжалявам. Сигурно не съм имал представа колко много съм пил. И съм пропуснал края на приема, нали?

— Няма нищо. Никой не разбра. Както ти казах, момчетата са се справили добре.

— А господин Милтън?

— Не се безпокой. Той те харесва. Аз прекарах чудесна вечер, особено след това, независимо дали си спомняш или не. Май ще трябва да се напиваш по-често.

Кевин се замисли. Нима е възможно да не си спомня, че са се любили?

— Представил съм се добре, така ли?

— Единственото, което мога да добавя, е, че ме галеше на места, които не бе и докосвал преди. Ти като че ли…

— Какво? — Забеляза я, че се изчерви. — Хайде де, кажи ми.

— Като че ли набъбваше в мен все повече и повече и имах чувството, че ме изпълни цялата. Ако сега не сме направили бебето, не знам кога бихме го направили. — Наведе се и го целуна нежно по устните. — Извинявай, ако се показах малко необуздана — прошепна тя. Завивката се изхлузи от гърдите й.

— Необуздана?

— Да. И доста дълбоко забивах нокти. Съзнавах, че те драскам, но това беше цената, с която плати за страстта си. — Пак го целуна, като този път провря език в устата му толкова дълбоко, че чак го задави. — Никога няма да забравя тази вечер — добави тя шепнешком. — За разлика от теб.

— Да, но аз… аз никога не съм се напивал дотолкова, че да не помня къде съм бил и какво съм правил, особено пък и това, че сме се любили. Извинявай. Ще се постарая да се реванширам.

— Няма да е зле — прошепна тя и легна отново. Усмихна му се и сцените от съня му изплуваха отново в съзнанието му. Тръсна глава, за да ги пропъди.

— Какво има?

— Нищо, просто съм малко замаян. Май ще трябва да наплискам лицето си със студена вода. Ау, каква нощ!

Той се измъкна от леглото и отиде в банята. Погледна се в огледалото и видя, че очите му са кървясали. Наплиска лицето си, после и се облекчи. Преди да се върне в спалнята, обърна глава и погледна задника си в огледалото. По него нямаше никакви драскотини.

Била ме драскала? Той сви рамене. Сигурно е била толкова възбудена, че така й се е сторило. Както и да е. Слава богу, че онова, което видях, е било само кошмарен сън! Жалко, че не съм изпитал удоволствие от секса. Като я слушах как го описа, сигурно съм бил изумителен.

Кевин се усмихна и се върна в леглото. Мириам го прегърна и те се любиха, но когато свършиха, по лицето й бе изписано разочарование.

— Какво има? Не бях ли добър както преди?

— Може би си изморен — отвърна тя. — Хубаво беше — продължи, като видя, че и неговото лице помръкна, — но не както одеве. Нищо, следващия път пак ще бъде.

— Е, да, но аз няма отново да се напивам така. Бъди сигурна!

Мириам го изгледа подозрително.

— Кога напусна приема и отиде в кабинета?

— Докато ти свиреше на пианото… Беше великолепна. Никога не бях те чувал да свириш така, Мириам. А и самата пиеса… Кога успя да научиш нова пиеса?

— Не беше нова, Кевин. Често съм я свирила.

— Сериозно? Странно, и това не помня — заклати глава той.

— Изглежда, шампанското е заличило част от паметта ти — подметна язвително тя.

— Съжалявам. Аз… смятам да поспя.

— Добра идея, Кевин. — И тя му обърна гръб.

Той легна и се размисли. Как е възможно нещо толкова съществено и всепоглъщащо като страстното любене да убегне от паметта му? Просто не е за вярване.

Както и кошмарният му сън. Засега тези две мисли като че ли се унищожаваха една друга. Затвори очи и след мигове заспа.

На сутринта Тед и Дейв се обадиха да го питат как е. А Пол направо дойде да го види.

— Май ще трябва да благодаря на всички вас — каза Кевин, — колкото и да не помня нищичко.

— Ами да, беше полузаспал, когато те доведохме… или по-точно пренесохме тук. — Пол намигна на Мириам. — Ти свири прекрасно, Мириам.

— Благодаря — отвърна тя и хвърли самодоволен поглед към Кевин, който го озадачи.

Остатъкът от почивните дни прекараха много забавно. В събота Дейв и Тед, Норма и Джийн, той и Мириам отидоха на театър на Бродуей. Имаха билети за най-търсените места — на първия ред, осигурени благодарение на връзките на господин Милтън с театъра. Пол се извини, че няма да дойде, защото трябвало да заведе Хелън при лекаря им. Обеща да се присъедини към тях на вечерята след театъра, но и там не се появи. По-късно им каза, че Хелън не била в състояние да ходи никъде и той останал у дома при нея.

В неделя цялата компания се качи в апартамента на господин Милтън, за да гледат футболен мач. Дойде и Пол, но сам — Хелън останала вкъщи да си почива. Сега взимала нови, по-силни лекарства.

— Наложи се да й наема болногледачка — допълни той. — Извадих късмет, че детегледачката на Ричард Джафи, госпожа Лонгчамп, беше свободна. Тъй че ако я срещнете, вече знаете защо е тук. Ако състоянието на Хелън не се подобри, ще трябва да я пратя в санаториум.

— Ще направиш каквото е най-добре за нея, Пол — каза господин Милтън, после го отведе настрана, за да поговорят.

Норма и Джийн поднесоха пуканки, които сами бяха направили в кухнята на господин Милтън, и вниманието на всички отново се насочи към футболния мач.

През следващата седмица във фирмата имаше много работа. На делото на Пол бе дадено ход, а Дейв и Тед се заеха с нови клиенти. Дейв щеше да защитава син на лекар, набеден, че е откраднал наркотици от баща си и ги пласирал в колежа. Тед пое обичаен случай на кражба; крадецът беше бивш негов клиент, когото той бе защитавал преди време и го бе оправдал. Сега Тед заяви, че много се надява двете страни да се споразумеят и наистина, преди края на седмицата той уреди спора и постигна по-малко от четвърт от размера на наказанието, което щеше да получи клиентът му, ако делото бе внесено в съда.

Делото на Пол също вървеше според плана. Решението на областния прокурор да докаже, че Филип Галън е виновен за убийството на малкия си брат, се оказа грешка в стратегията. Въпреки че Филип не прояви разкаяние, Пол успя да доведе специалисти по психиатрия, които да потвърдят, че Филип е действал импулсивно и е емоционално неуравновесен младеж. Точно както бе предвидил Пол, той беше в състояние да представи доказателства, че в много отношения родителите му са далеч по-виновни. В резултат Филип бе изпратен на психиатрично лечение.

В сряда Кевин имаше среща с Бевърли Морган, болногледачката на Максин Ротбърг. След смъртта на Максин тя беше напуснала хотела и живееше при сестра си в Мидълтаун, щата Ню Йорк — малко градче на около час и половина с кола от Манхатън. Кевин се уговори с Харон да го закара дотам.

Сестрата на Бевърли Морган притежаваше малка дървена къща в стила на миналия век, намираща се в тясна странична улица на бедняшки квартал; къщите бяха стари и порутени, тесните им дървени веранди хлътнали, тротоарите разбити. В северния район на Ню Йорк валеше повече и по-често сняг и тясната улица бе подгизнала от киша и остатъци от последната виелица. Потискащ беше този район, всичко беше мрачно, сиво, овехтяло.

Бевърли Морган беше сама вкъщи. Ниската и набита петдесет и осем годишна чернокожа жена имаше черна коса, без блясък, нашарена в средата със снежнобели кичури. Беше подстригана неравно, вероятно от сестра си или от някой непрофесионалист.

Тя го погледна с големите си черни очи, чието бяло беше ослепително чисто; в погледа й се четеше страх и недоверие. Беше облечена с жилетка в ярък жълто-зелен цвят над светлозелена престилка, която приличаше на боядисана болнична униформа на медицинска сестра. Преди да го поздрави, тя хвърли бърз поглед към лимузината. Харон стоеше прав до шофьорската седалка и я гледаше.

— Вие сте адвокатът ли? — попита го тя, без да отмества поглед от Харон.

— Да, госпожо. Казвам се Кевин Тейлър.

Тя кимна и отстъпи крачка назад, за да го пропусне да влезе, и погледна още веднъж към Харон, преди да затвори вратата след себе си. Малкото антре беше застлано с тясна черга, мръсна и избеляла. Вдясно имаше дървена закачалка за горни дрехи и полица за шапки, а до нея, на стената, висеше квадратно, шейсетсантиметрово огледало в рамка от същото борово дърво.

— Можете да си закачите палтото тук — каза Бевърли и му посочи с брадичка закачалката.

— Благодаря. — Кевин съблече вълненото си палто с гарнитура от лицева кожа и бързо го закачи.

Приятен аромат изпълваше къщата — като от печено пиле. Устата му се напълниха с лиги.

— Мирише на нещо много хубаво.

— Хм! — беше отговорът й, после го поведе към дневната — малка стая, затоплена прекомерно от печка с въглища.

Кевин разхлаби връзката си и я огледа. Мебелите бяха от магазин за преоценени стоки, възглавниците на дивана — протрити. Единствената приятна вещ беше много стар часовник от тъмно борово дърво, чийто циферблат показваше точно време.

— Красив часовник — отбеляза Кевин.

— Беше на баща ми. Не се разделяше с него колкото и тежки да бяха времената. Седнете. Искате ли чай?

— Не, благодаря.

— Е, добре, да минем на въпроса. И друг път съм си имала работа с адвокати — каза тя, докато се настаняваше в светлокафяво кресло срещу дивана, което като че ли я обгърна плътно. После кръстоса крака и се захили.

— Случаят е доста сериозен.

— Случаите с богатите винаги са сериозни.

Кевин опита да се усмихне. Забеляза бутилка бърбън и водна чаша до нея на долната полица за книги. В чашата имаше малко уиски. Той отвори чантата си и извади дълъг бележник. После се облегна назад.

— Какво можете да ми кажете за това, как е починала госпожа Ротбърг?

— Същото, което казах и на прокурора — отвърна несъзнателно бързо тя. — Влязох в стаята и я заварих просната на леглото. Отначало помислих, че е получила сърдечен удар. Веднага се обадих на доктора, в сърдечно-белодробната реанимация, и в хотела, за да повикам и господин Ротбърг.

— Кога за последен път я видяхте в съзнание?

— Веднага след вечеря. Поседях малко при нея, после тя каза, че е изморена, но поиска да не гася телевизора. Тогава се прибрах в стаята си да гледам и аз телевизия. Когато се върнах при нея, тя беше мъртва.

— И този ден сте й инжектирали обичайната доза инсулин, така ли?

— Ъхъ.

— А сега сигурна ли сте, че сте й били точното количество?

— Да, сигурна съм — потвърди тя решително.

— Разбирам. — Кевин се престори, че си води бележки, а в действителност записа: „Държи се отбранително“, но съзнаваше, че всеки на нейно място имаше правото да се държи така. — Хайде да минем направо към същността, Бевърли. Ще възразиш ли, ако те наричам просто Бевърли?

— Ами това ми е името.

— Добре. И тъй, да не губим време. — Забеляза я как присви подозрително очи. — Знаеш ли нещо, което може да уличи господин Ротбърг? Видя ли го например да влиза при жена си, след като ти си излязла от стаята й?

— Не. Прибрах се направо в моята стая, нали ви казах.

— Така. Знаеш вече за инсулина, намерен в стаята на господин Ротбърг. Имаш ли обяснение защо се е намирал там?

Тя поклати глава.

— Бевърли, вероятно знаеш, че господин Ротбърг е бил виждан с друга жена.

— И още как!

— А госпожа Ротбърг също ли знаеше?

— Ъхъ.

— Да е говорила с теб за това?

— Не. Тя беше дама до последния си час.

— Тогава откъде си сигурна, че е знаела? — попита бързо той с онова поведение и тон в гласа, които използваше при кръстосани разпити.

— Не може да не е знаела. При нея идваха разни хора.

— В такъв случай си чула, че някой й е казал или е разговарял с нея за това, така ли?

Тя мълчеше.

— Нямам предвид, че си подслушвала, а вероятно докато си си вършела работата наблизо…

— Да, чувах такива разговори понякога.

— Ясно. А случайно да си чула господин и госпожа Ротбърг да са зачеквали този въпрос?

— Искате да кажете, дали са се карали за това? Не, не съм ги чувала, но много пъти, когато влизах в стаята й, след като той беше при нея, госпожата изглеждаше разстроена.

— Аха. — Кевин задържа малко по-дълго поглед в нея, после продължи: — Значи госпожа Ротбърг е била дълбоко потисната, признаваш, нали?

— Ами тя нямаше кой знае колко неща, на които да се радва. Беше инвалид, а съпругът й я мамеше. Но въпреки че търпеше толкова лишения, тя почти през цялото време успяваше да запази висок дух. Беше голяма жена. За мен си беше истинска дама, разбирате ли? — попита тя настоятелно.

— Да, разбирам. — Кевин пак се облегна назад и зае отпусната поза. — Но и ти си имала трудности, нали, Бевърли?

— Какви трудности?

— В личния си живот, в семейството си.

— Да, така е.

Кевин ясно и открито отмести поглед към бутилката с бърбън.

— И пиеш, Бевърли. — Видя я как се стегна. — Дори и в хотела, нали?

— Пия от време на време. Помага ми да издържам денем.

— А не е ли по-често? — попита я веднага Кевин и се наклони напред.

— Никога не съм пила толкова, че да не мога да си върша работата, господин Тейлър.

— Като медицинска сестра знаеш, че хора, които пият често, нямат представа какво количество са изпили, нито как им действа алкохолът.

— Аз не съм алкохоличка. Няма да постигнете нищо, ако се опитвате да ме накарате да призная такова нещо и че случайно съм убила госпожа Ротбърг.

— Прочетох протокола на лекаря на семейство Ротбърг. Той е отбелязал няколко тежки забележки по твой адрес, Бевърли.

— Той никога не ме е одобрявал. И е лекар на господин Ротбърг — уточни тя. — Не беше лекар на майката на госпожа Ротбърг.

— Ти си била назначена да биеш инсулин на госпожа Ротбърг, пила си, докторът го е разбрал и не му е станало приятно — продължи Кевин, подминавайки забележката й.

— Не съм убила случайно госпожа Ротбърг.

— Разбирам. Господин Ротбърг ми каза, че той и съпругата му са се карали заради любовната му връзка и че тя го е заплашила, че ще се самоубие и ще го направи така, че да обвинят него. Той смята, че затова в шкафа му е бил скрит инсулин. Съществува твърдо предположение, че смъртоносната доза е била именно в неговата стая. Смяташ ли, че ако се поразровиш в паметта си, ще си спомниш как се е озовал инсулинът в шкафа на господин Ротбърг?

Тя само го гледаше.

— Ти ли го остави там?

— Не.

— Но по опаковката са намерени твои отпечатъци.

— Е, и? Мои отпечатъци има навсякъде в стаята на госпожа Ротбърг. Вижте, за какъв дявол ще слагам инсулина там? — наежи се тя.

— Може би госпожа Ротбърг те е помолила.

— Нито ме е молила, нито съм го слагала.

— Виждала ли си я да влиза с инвалидната си количка в стаята на господин Ротбърг?

— Кога?

— Понякога.

— Май… да, струва ми се.

— Може би с кутията инсулин в скута й?

— Не, никога. А ако тя го е оставила, защо няма и нейни отпечатъци по кутията?

— Възможно е да си е сложила найлонови ръкавици.

— О, това са пълни глупости. Та нали и господин Ротбърг също е могъл да си сложи ръкавици!

Кевин се усмихна под мустак. Тя съвсем не беше тъпа. Попийва си и може да не е била толкова старателна, колкото му се е искало на доктора, но си беше с ума. Реши да пробва друг ход.

— Ти харесваше госпожа Ротбърг, нали, Бевърли?

— Разбира се. Тя беше истинска дама, нали ви казах.

— И не си одобрявала постъпката на господин Ротбърг, задето се е срещал с друга жена, докато преданата му съпруга е била толкова болна, така ли е?

— Той е пълен егоист. Дори рядко се отбиваше да я види. Тя непрекъснато ме караше да му се обадя да дойде или направо да го доведа при нея.

— В такъв случай разбираш защо е искала да го обвини за смъртта си.

— Тя не би се самоубила. Просто не мога да го повярвам.

— Ти винаги си я съжалявала… Да речем, че си изпила една-две чашки преди това… Тя те е помолила да оставиш инсулина в неговата стая…

— Не. Вижте к’во, не ми харесва накъде биете, господин Тейлър, и не смятам да разговарям повече с вас. — Тя скръсти ръце пред гърдите си и го загледа кръвнишки.

— Добре, ще запазя останалите си въпроси за пред съда, където ще трябва да отговаряш под клетва — рече той. Съжали, че зае толкова твърда позиция спрямо нея, но му се искаше да я стресне, за да изкопчи всичко. Ами ако няма какво да изкопчи? — запита се, но не задържа за дълго въпроса в съзнанието си. Прибра бележника си в чантата. — Ако ти си го направила и това излезе наяве в съда, ще бъдеш обвинена в съучастие в престъпление, и то тежко престъпление.

— Не съм го направила.

— Обаче — продължи той и се изправи — ако си го направила, без да знаеш за намеренията й, никой няма да те вини за нищо.

— Не съм занасяла никакъв инсулин в стаята на господин Ротбърг — повтори тя.

Кевин кимна.

— Добре. Ще трябва да разговарям с още хора и да проверявам още факти.

Тръгна към вратата и излезе от стаята. Бевърли стана и го последва в антрето, изчаквайки го да си облече палтото. Той се обърна да я погледне.

Ето това е тя — една чернокожа жена, навлизаща в есента на живота си. Малко бяха радостните моменти зад гърба й, за които да си спомня. Имаше професия и се е опитвала да отгледа синовете си без съпруг. Но резултатът бе предимно провал. Пиеше, но успяваше да запази работата си. А сега всичко свърши, при това по най-ужасен начин. Естествено, че ще гледа на света с предубеждение и с всеки изминал ден щеше да вижда все по-малко светлина. Все едно че се е родила в слънчев ден, но постепенно светът се е стеснявал около нея дотолкова, че сега тя го гледаше като през тунел. Кевин съжали за грубия си тон. Положително не си струваше да го прави заради Ротбърг.

— Трябва да отбележа, че гозбата ви ухае апетитно.

Лицето на Бевърли не се смекчи. Погледна го боязливо, в очите й се четеше недоверие. Не можеше да я вини. Напоследък всичко, което казваше или вършеше, беше целенасочено. Защо трябва да го смята за искрен?

— Довиждане и благодаря — каза той и отвори вратата.

Тя застана на прага и го загледа как върви по късата пътечка към лимузината. Харон му отвори вратата, после заобиколи колата и вдигна поглед към нея, преди да седне на мястото си. Кевин забеляза, че гневът и недоверието, изписани по лицето й, изведнъж се замениха с ужас и страх. Тя бързо затвори вратата и след миг колата потегли.

Щом навлезе в обхвата на мобифона си, Кевин се обади в кантората, за да пита дали има съобщения за него. Докато пристигнеше, секретарките на фирмата щяха да са си тръгнали.

— Утре в два часа имате среща с „приятелката“ на господин Ротбърг — Трейси Кейзуел — уведоми го Уенди. — Иначе всичко е спокойно.

— Добре. В такъв случай се прибирам право вкъщи.

— О, господин Тейлър, господин Милтън иска да говори с вас. Един момент.

Кевин много се надяваше да отложи разговора си с Джон Милтън за утре. Беше потиснат от срещата си с Бевърли Морган и не можеше да пропъди чувството, че е разочаровал господин Милтън. Това не беше разумна реакция. Нямаше причина да се обвинява, но мисълта, че работи за господин Милтън, го караше по някакъв начин да се стреми към успех.

— Кевин?

— Да, господине.

— Как беше?

— Не мина добре — отвърна той. Макар да знаеше, че Харон не може да чува разговора, видя го как при тези думи мъжът погледна в огледалото за обратно виждане.

— Така ли?

— Ротбърг не й се нрави, каза, че бил егоцентричен, и не можа да обясни как се е озовал инсулинът в шкафа му. Попитах я дали е чула кавгата им, за която ми разказа Ротбърг, но тя отвърна, че не е чула нищо. Беше категорична.

— Разбирам. Е, не се обезсърчавай. Ще поговорим утре и ще видим какво можем да направим. Почини си тази вечер. Избий си го от ума. Приятно прекарване с красивата ти съпруга.

— Благодаря. Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш, Кевин. Всичко ще се оправи. Сигурен съм.

— Дано! Дочуване.

Той изключи телефона и натисна бутона за уредбата в колата, за да нареди на Харон да го закара направо вкъщи. Шофьорът едва забележимо кимна в знак на потвърждение. Кевин си спомни колко странно й се бе сторило на Мириам, че Харон само леко й се усмихнал, когато го попитала дали ключът за асансьора е златен. Сега същото изпита и той. Мъжът рядко продумваше. Никога не задаваше въпроси и когато му се кажеше къде да закара него или колегите му, той като че ли вече знаеше. Стъклената преграда между предните и задните седалки винаги беше спусната. Общуването с него ставаше само по вътрешния телефон.

Кевин изпитваше любопитство към Харон. Искаше му се да узнае откъде е. Къде живее. Откога работи като шофьор на господин Милтън. Беше сигурен, че не е бил цял живот само шофьор. Имаше интересно лице. Вероятно е пътувал много и е вършил интересни неща. Защо никой от колегите му не говореше за него? Всеки път, когато пътуваха с колата, те се държаха така, сякаш той изобщо не съществува. Нямаше нито дума повече от „Харон, закарай ни тук“, „Харон, закарай ни там“. Дори не влизаха в кратък разговор с него. Имаше ли семейство? Беше ли женен?

Този път, когато спряха пред жилищната сграда и Харон отвори вратата му, Кевин слезе много бавно.

— Е, Харон — заговори го той. — И твоят ден почти свърши, а?

— Да, господине.

— Но трябва да се върнеш да вземеш господин Милтън, нали?

— Няма проблем.

— Всъщност и ти ли живееш в града?

— Живея тук, господин Тейлър — отвърна той.

— Така ли? В тази сграда?

— Да, в един апартамент до гаража.

— О, не знаех. А женен ли си, Харон?

— Не, господине.

— Но сигурно не си кореняк нюйоркчанин. Откъде си? Имаш толкова мелодичен глас, че дори не долавям някакъв диалект.

— Оттук съм, господин Тейлър.

— Нюйоркчанин си?! — Кевин се усмихна, но Харон нито се отпусна, нито му се усмихна в отговор.

— Ще поръчате ли още нещо, господин Тейлър?

Този мъж не изразява никакви чувства. Същински робот, помисли си Кевин.

— О, не, Харон. Приятна вечер!

— На вас също, господин Тейлър.

Кевин го изпроводи с поглед, докато мъжът се качи отново в лимузината, после се обърна и влезе в жилищната сграда.

— Добре ли мина денят ви, господин Тейлър? — поинтересува се Филип, вдигайки поглед от малкия телевизор, поставен върху плота пред него. Той стана и тръгна към Кевин.

— Беше тежък ден, Филип. Тепърва ще се разбере дали е бил добър или не.

— Разбирам какво имате предвид, господине. — Портиерът натисна бутона, за да му повика асансьора.

— Отдавна ли работиш тук, Филип?

— Веднага след като господин Милтън получи тази сграда, господин Тейлър.

— Току-що научих, че и Харон живее в апартамент на долния етаж. Изобщо не знаех. Той не говори много — допълни шепнешком Кевин и се усмихна.

— Така е, но е много предан на господин Милтън. На него дължи живота си, тъй да се каже.

— Нима? — Вратите на асансьора се отвориха. — Как така?

— Господин Милтън му беше защитник и го оправда.

— Сериозно? Нямах представа. В какво е бил обвинен?

— В убийство на семейството си, господин Тейлър. Разбира се, той беше толкова покрусен от смъртта на любимите си същества, че му беше все едно какво ще стане с него, но господин Милтън му вля сили за живот.

— Разбирам.

— Може да се каже, че той направи същото и с мен.

— О?

— Бях обвинен в кражба на наркотици от пласьори. Ония се опитаха да ме привлекат да работя за тях. Господин Милтън ме отърва, като доказа, че са ме подмамили. Да, господине, вие работите за страхотно добър човек — подчерта Филип. — Приятна вечер, господин Тейлър!

— И на теб, Филип. — Кевин влезе в асансьора; Филип му се усмихваше, докато вратите на кабината се затвориха.

Беше дълбоко замислен, когато влезе в апартамента, и в първия момент не забеляза, че Мириам я няма. Остави на пода чантата си и съблече палтото си, влезе в дневната и си наля чаша уиски със сода.

— Мириам?

Кевин тръгна из апартамента. Не намери никаква бележка от нея. Отдавна трябваше да се е прибрала, помисли си той. Върна се в дневната и зачака. Минаха почти двайсет минути, преди да чуе входната врата да се отваря. Мириам се появи, облечена с неговия син халат и с хавлиена кърпа около врата.

— Къде си била? — попита я той.

— О, Кев, помислих, че ще се забавиш поне още един час.

— Имах неуспешен разпит, иначе наистина щях да се прибера по-късно. Но къде си била, облечена така?

— В апартамента на покрива… във ваната за масаж — поясни тя и продължи по коридора за спалнята.

— Какво?! — Той я последва с питието си в ръка. — Качила си се в апартамента на господин Милтън и си използвала ваната му?

— Не ми е за първи път, Кев — отвърна тя, като изхлузи халата му и го остави да се свлече в краката й. Беше чисто гола отдолу и кожата й все още руменееше ярко от горещата вана. Обърна се да се огледа в огледалото. После изви рамене назад и изпъчи гърди. — Мислиш ли, че часовете по аеробика дават резултат? Не намираш ли, че бедрата ми отзад са поотслабнали?

— Как да разбирам това, че не за първи път се качваш горе, Мириам? Никога не си ми споменавала.

— Не съм ли? — Тя се обърна към него. — Как да не съм. — Усмихна му се. — Онази сутрин ти казах, но явно си бил толкова унесен в твоите работи, че не помниш — отвърна му и тръгна към банята.

— Какво? Я почакай. — Той се протегна и я хвана за ръката; жестът му не беше груб, но тя изпищя, сякаш я бе стиснал с менгеме. — Извинявай.

— Какво ти става? — Очите й се напълниха със сълзи, докато разтриваше лакътя си. — Ето, сега ще ми излезе още една синина.

— Не те стиснах толкова силно, Мириам.

— Аз да не съм ти някой от колегите ти, Кевин. Как можеш понякога да си толкова нежен и романтичен, а после да постъпваш така? — Тя продължи към банята. Той я последва.

— Мириам, какво значи „онази сутрин“?

— „Онази сутрин“ значи сутринта преди два дни, Кевин — поясни тя и пусна водата на душа.

— Това разбрах. И не се дръж толкова самонадеяно. Не ти отива. Каза, че си ми споменала, че ще се качваш в горния апартамент.

— Ние всички получихме по един златен ключ и господин Милтън ни разреши да го ползваме когато пожелаем. „Чувствайте се като у дома си в апартамента ми — тъй каза. — Използвайте ваната за масаж, стереоуредбата.“ И ние се качваме често.

— Кои „ние“?

— Норма, Джийн и аз. А сега мога ли да си взема набързо един душ, за да успея да приготвя вечерята? На всичкото отгоре съм и гладна.

— Аз не съм гладен. Объркан съм. Ти намекна, че сме се любили онази сутрин.

Тя го погледна и поклати глава. После влезе в кабинката за душа. Той пристъпи към нея.

— Мириам?

— Какво?

— Истина ли беше?

— Кое?

— Че сме се любили.

— Не знаех, че се любиш толкова често, та чак забравяш с кого и кога го правиш — сопна му се тя и затвори вратата на кабинката.

Той остана на място, загледан в нея през стъклената преграда. После отмести поглед към чашата с уиски в ръката си и я пресуши на един дъх.

За какво, по дяволите, говори тя?

Наистина, за какво, по дяволите, говори?