Андрю Нидърман
Адвокат на дявола (6)

Глава 4

Едва когато отби от магистралата, Кевин осъзна колко много неща и в неговия, и в живота на Мириам щяха да се променят. Не че съжаляваше за нещо — напротив, не помнеше някога да е бил толкова въодушевен за живота и кариерата си. Просто си даваше сметка, докато наближаваше идиличната малка община, в която двамата възнамеряваха да останат завинаги, че скоро ще отведе Мириам далеч от онова съществуване, за което бяха градили планове.

Но промените, които предстояха, бяха за добро, а и Мириам щеше да ги приеме, помисли си той. И как не? Повече пари означаваха дори по-голяма къща от тази, за която си мечтаеха. Животът им щеше да стане по-космополитен, те щяха да се махнат от задушаващия ги досега провинциализъм.

Може би най-важното беше, че щяха да разширят кръга на приятелите си и да се срещат с далеч по-интересни хора, на много по-високо ниво от така нареченото изтънчено висше общество на Блайтдейл. На Кевин веднага му бяха допаднали другите двама адвокати, работещи във фирмата на Джон Милтън, и беше сигурен, че Мириам също щеше да ги хареса.

Той отиде в кантората си и прегледа оставените за него съобщения. Мириам го беше търсила, но той реши да говори с нея чак когато се прибере.

Двамата с Мириам живееха в Блайтдейл Гардънс — жилищен комплекс от къщи, построени от кедрово дърво, разположен в самите покрайнини на селището, в гориста, селска местност. Извънградските къщи бяха двуетажни, с удобни и просторни помещения и с тухлени камини за дърва. Комплексът имаше плувен басейн и два тенис корта. В нито едно отношение той и Мириам не бяха изпитвали някакви несгоди през изминалите години, но този път, бързайки да се върне у дома, Кевин се улови, че е станал критичен по отношение на малкия град. Тук имаше нещо, на което досега не бе обръщал внимание — по някакъв начин това място приспиваше жителите, правеше ги незаинтересовани. А сега пред него се откриваха по-големи възможности и той виждаше колко недостижими щяха да бъдат те, ако останеха да живеят тук.

Той остави колата в гаража си и тъкмо преди да отвори входната врата, Мириам се появи на прага. Тя отстъпи назад в антрето и със загрижен вид го попита:

— Къде беше? Мислех, че ще ми се обадиш до обяд, за да се видим, а освен това знаеш, че чаках да чуя какво имаше да говори с теб Санфорд Бойл.

Той влезе и затвори внимателно вратата след себе си.

— Забрави за Бойл, забрави за Карлтън, забрави за Сеслър!

— Какво? — Тя притисна с дясната ръка гърлото си. — Защо? Не ти ли предложиха съдружничество?

— Съдружничество ли? Ни най-малко. Точно обратното.

— В какъв смисъл, Кевин?

Той поклати глава.

— Не може да се каже, че ме уволниха, а по-скоро ме посъветваха да си намеря нещо, което да подхожда повече на… на природата ми. — Той мина покрай нея, за да влезе във всекидневната и се тръшна на дивана.

Тя остана като гръмната на мястото си.

— Заради последното ти дело, нали?

— Предполагам, че това беше камъчето, което преобърна колата. Слушай, Мириам, аз нищо не значех за тях, както и те нищо не значеха за мен.

— Но Кев… след всичките тези години, в които ни се случваха само хубави неща… — Мириам намръщи лице. — Знаех си, че не биваше да поемаш това дело. Знаех си го! Видя ли сега какво стана! — проплака тя. Сърцето й биеше до пръсване. Как ли ще изглеждат нещата отстрани? Кевин защитава известна лесбийка и после изгубва работата си в една от най-престижните фирми в общината! Едва ли не чу как майка й натяква: „Аз те предупреждавах!“

— Отпусни се — усмихна й се той.

— Да се отпусна? — Тя наклони глава на една страна. Защо не е толкова разтревожен? — Къде беше досега, Кевин? — Отмести поглед към часовника над камината. — И не се ли прибираш много рано?

— Да. Хайде, ела. Седни тук. — Той потупа мястото до себе си. — Имам да ти казвам много неща.

— Майка ти се обади — рече тя, като че ли предугади думите му и искаше да започне да му напомня за връзките му с тукашната общност.

— Ще й позвъня след малко. Всичко наред ли е?

— О, да. Искаше да те поздрави за победата ти в съда — отвърна тя сухо.

— Добре. Значи сега ще се зарадва още повече.

— Защо, Кевин? — Мириам предпочете да седне срещу него и събра ръце в скута си.

— Не бъди толкова угрижена, миличка. Всичко, което ще правим оттук нататък, ще подобри живота ни.

— Как?

— Ами явно, че ще напусна „Бойл, Карлтън и Сеслър“. И слава богу за това.

— Но ти беше много горд, че работиш там — отбеляза тя тъжно.

— Бях, но какво знаех досега? Бях хлапак, излязъл току-що от правния факултет, готов с удоволствие да започне такава работа, но сега…

— Какво? Казвай де! — подкани го тя по-настойчиво.

— Ами… — той се наклони към нея — помниш ли онзи мъж, който дойде при нас на бара в „Брамбъл Ин“ в петък и ми остави визитната си картичка?

— Да.

— Е, след ободрителния си разговор с „Тримата смешници“ аз я разгледах доста внимателно.

— И какво направи?

— Обадих му се и отидох в Манхатън. Изпитах чувството, че се озовах в една от мечтите си. Да не ти говоря какви богати юридически фирми има в Ню Йорк! Почакай и сама ще се увериш! Тази се намира на двайсет и осмия етаж. Изгледът е великолепен. Те са буквално затрупани от работа и затова толкова бързо е пораснала репутацията им в Ню Йорк. Имат отчаяна нужда от още един адвокат.

— Какво си направил, Кевин?

— Преди всичко нека да ти кажа, че Пол съвсем не се шегуваше. Те наистина ще ми плащат двойно повече, отколкото щях да изкарам тази година в „Бойл, Карлтън и Сеслър“, дори и да ме бяха направили пълноправен съдружник. А това са много пари, Мириам. Второ, ще работя само това, което искам — криминални дела.

— Ами ако не се получи? Тук поне си сигурен, на път си да изградиш нещо.

— Какво искаш да кажеш с това „ако не се получи“? И това ми било вот на доверие от собствената ми жена! — Той моментално доби вид на обиден, сякаш се намираше в съдебната зала.

— Просто се опитвам да…

— Знам, че всяка голяма крачка като тази е съпроводена от страх, но веднъж запознаеш ли се с колегите ми… ще видиш, че това е най-положителната част, засягаща нас двамата, Мириам. Тед, Дейв и Пол са семейни, но засега нямат деца. Дейв и Тед и съпругите им са горе-долу на нашата възраст. Ще имаме възможност да дружим с хора, с които ще ни свързват общи неща. Питам те, какво общо имаш ти с Етел Бойл или с Барбара Карлтън, или с Рита Сеслър? Знаеш, че те продължават да се мислят за нещо повече от нас, защото аз не съм съдружник, а и да не ти напомням колко пъти си се оплаквала, че се отнасят с теб като с хлапачка.

— Но, Кевин, ние имаме и други приятели.

— Знам, но е време да разширим хоризонтите си, миличка. Онези хора живеят и работят в Ню Йорк. Ходят на театър, концерти, художествени изложби, ползват дълги ваканции. Най-сетне и ние ще успеем да правим неща, за каквито винаги си мечтала.

Мириам се облегна назад и се замисли. Може би Кевин е прав, може би тя прекалено се е уединила в свой собствен свят. Може би е време да разчупи и излезе от този пашкул.

— Наистина ли смяташ, че това е правилна стъпка, Кев?

— О, мила, тя не само е правилна, тя е решаваща стъпка. — Той стана, наведе се да я целуне и седна до нея, взимайки ръцете й в своите. — Не бих предприел нищо, което може да те направи нещастна, независимо доколко самият аз ще бъда щастлив. Просто не бих го допуснал. Та ние… ние с теб сме почти едно цяло.

— Така е. — Мириам затвори очи и бавно прехапа долната си устна.

Кевин я погали по бузата и тя го погледна.

— Обичам те, Мириам. Не знам дали някой мъж е способен да обича повече от мен някоя жена.

— О, Кев… — Те се целунаха и тогава тя видя новия пръстен на кутрето му. — Откъде имаш този пръстен, Кевин? — Взе ръката му, за да го разгледа по-отблизо. — С твоя инициал?

— Няма да повярваш, но това е подарък от господин Милтън, като за добре дошъл във фирмата му.

— Сериозно? Но откъде е бил сигурен, че ще приемеш предложението му?

— Когато се запознаеш с господин Милтън, ще разбереш. Този мъж излъчва доверие, авторитет, успех.

Тя поклати глава и отново погледна пръстена.

— Двайсет и четири карата злато, и то масивно — поясни той и размаха ръка.

— Май наистина са ти взели акъла.

— Вярно е — призна си той.

— Но, Кевин, ами пътуванията ти всеки ден дотам и обратно? Ти никога не си искал да ти стават навик.

— Господин Милтън ми предложи чудесно разрешение — усмихна се той и поклати глава. — Направо не е за вярване, но е така.

— Какво разрешение? Казвай де! — И тя подскочи върху креслото.

Кевин се разсмя на нетърпеливостта й.

— Ами изглежда, че в резултат на някакво дело, което водил преди години, Милтън станал собственик на жилищна сграда на „Ривърсайд Драйв“, където в момента има един свободен апартамент.

— На „Ривърсайд Драйв“? Имаш предвид да се преместим да живеем в Ню Йорк? — Мириам едва потисна напиращата си възбуда. Кевин знаеше, че тя не гори от желание да живее там.

— Познай колко струва този апартамент.

— Нямам представа.

— Шестстотин хиляди долара!

— Но, Кевин, ние не можем да го купим.

— Няма да се наложи да го купуваме.

— Как така?

— Ще бъде наш, докато построим къщата на нашите мечти. Без да плащаме наем или нещо друго, дори и сметките за тока.

Мириам зяпна с уста и Кевин отново прихна да се смее.

— И още нещо… Тед Маккарти и жена му Джийн, Дейв Котайн и жена му Норма, Пол Скоулфийлд и жена му Хелън живеят в същата сграда.

— А господин Милтън къде живее?

— И той живее там, в надстройката на покрива. Както ми каза днес Тед Маккарти… Джон Милтън и съдружниците му са нещо като голямо семейство.

Съпротивата на Мириам започна да отслабва, интересът й видимо нарастваше.

— А господин Милтън има ли жена, деца?

— Не. И може би затова се отнася със съдружниците си като със свое семейство.

— Как изглежда той?

Кевин се облегна назад.

— Джон Милтън, Мириам — започна той, — е най-обаятелният и очарователен човек, когото съм срещал. — Докато разказваше за срещата си с него, Кевин се изпълни с чувството, че я преживява отново, толкова силно се бяха запечатали в съзнанието му всички подробности.

По-късно, след като вечеряха тихо и кротко, двамата си легнаха, психически изтощени. И на сутринта Кевин приписа кошмара, който бе сънувал, тъкмо на психическото си изтощение. Беше в съда, защитавайки отново Лоуис Уилсън, само че този път съдията беше господин Милтън, който му се усмихваше поощрително. Кевин се обърна към Барбара Стенли и я видя да седи чисто гола на свидетелската банка. Непосредствено зад гърба й Лоуис Уилсън се беше навела над момичето и галеше с върховете на пръстите си зърната на гърдите й. После тя вдигна поглед към него, усмихна му се похотливо и плъзна ръце надолу, за да ги провре между бедрата на Барбара.

— Не! — извика той.

— Кевин?

— Не! — Отвори очи.

— Какво има?

— Ъ?

— Викаше нещо.

— Какво? А, да. — Той разтърка енергично лицето си, за да пропъди ярките образи, които се задържаха пред очите му. — Сънувах кошмар.

— Искаш ли да ми го разкажеш? — попита Мириам със съвсем отпаднал глас.

— Не. Ще се опитам да си доспя. Нищо ми няма. Беше някаква глупост — допълни той.

Тя простена с облекчение и бързо заспа отново. След малко и той затвори очи.

Когато се събуди, Кевин се обади в кантората си да предупреди, че няма да дойде, и помоли Мери да отмени срещата му със Сетънови. Секретарката се изненада и поиска да узнае нещо повече, но Кевин побърза да затвори телефона. После двамата с Мириам се облякоха, закусиха и тръгнаха за Ню Йорк. Снегът беше натрупал почти петсантиметрова покривка — вторият значителен снеговалеж за годината, а декември още не бе настъпил. Прясната млечнобяла снежна пелена скърцаше под краката и Мириам се изпълни с коледно настроение. В съзнанието й зазвънтяха звънчета на шейна, а когато погледна напред, видя парче синьо небе между облаците. Оттам струяха слънчеви лъчи и заснежените клони на дърветата блестяха като захарен памук.

Натовареното автомобилно движение по „Гранд Сентръл Паркуей“ обаче бързо превръщаше чистите бели снежинки в мазна черно-кафява киша. Автомобилите пред тях хвърляха заскрежени кални пръски върху предното им стъкло. Чистачките ги почистваха с монотонен ритъм. По хоризонта право пред тях се носеха заплашително ниски сиви облаци.

— Да пътувам всеки ден до града и обратно не е за мен работа — измърмори Кевин, когато наближиха будката за плащане на пътната такса. — Не бих издържал на напрежението и на това чисто губене на време.

— Е, да, ама и да живееш там не е толкова розово, Кевин. Проблем е паркирането, натовареното движение…

— О, паркирането няма да е никакъв проблем, мила. В подземията на жилищната ни сграда има охраняем паркинг.

— Наистина ли?

— А и няма да се налага да шофирам до кантората си. Господин Милтън ни е предоставил една лимузина, която ще ни кара на работа и обратно всеки ден. Каза ми, че тя се явявала нещо като втора кантора… Пол, Тед, Дейв и аз ще обсъждаме в нея делата и всякакви други въпроси.

— А самият господин Милтън?

— Предполагам, че неговото работно време е друго. Още не съм запознат с всички подробности, мила, но и това ще стане, и това ще стане — повтори той.

Мириам се отпусна на седалката, когато влязоха в града. Кевин зави по Блейзър авеню и в момента, в който навлезе по „Ривърсайд Драйв“, от паркираната пред жилищната сграда лимузина на „Джон Милтън и съдружници“ слезе Пол Скоулфийлд и му направи знак да отбие към паркинга под сградата.

Вратата на подземния гараж се отвори и Кевин се спусна с колата надолу.

— Вашите места са на 15Д — упъти ги Пол. — Можеш да минеш и по дясното платно.

Кевин върна на заден ход и паркира. Пол отвори вратата на Мириам и й помогна да слезе, а Кевин заобиколи колата и се приближи да се ръкува с него.

— Много ми е приятно да ви видя отново, госпожо Тейлър.

— О, моля ви, наричайте ме Мириам.

— Мириам, ти пък ме наричай Пол — отвърна й той с усмивка, после допълни: — Асансьорът слиза дотук — и посочи надясно. Вратата на паркинга се отваря с дистанционно управление. — Пол извади уреда от джоба на сакото си и го подаде на Кевин, като добави: — Има още един на плота в кухнята в апартамента ви. — Обърна се отново към Мириам и каза с гордост: — Сигурно усещаш, че гаражът е отоплен. — Спряха пред асансьора и Пол натисна бутона. Вратата се отвори веднага и той ги покани с ръка да влязат първи.

— Откога живеете с Хелън тук, Пол? — попита Кевин.

— Нанесохме се много скоро след като господин Милтън ни предложи. Има вече… шест години.

— Това се счита за много хубав район на града, нали? — отбеляза Мириам.

Пол се усмихна и кимна.

— Намираме се до центъра „Линкълн“, наблизо има художествени галерии, недалеч са и театрите. Ще опознаеш основно Ню Йорк, Мириам.

Вратата на асансьора се отвори и той я задържа, докато слязат, и им направи знак да тръгнат надясно.

Пол спря пред врата с номер 15Д, която също като на другите апартаменти беше широка, от тъмно дъбово дърво, с малко метално чукало.

— О, като едно време! — възкликна Мириам, разглеждайки чукалото. — Много обичам старинни неща.

Пол извади ключове, отключи и след като отвори вратата, отстъпи назад. В отсрещния край на голямото преддверие още от самия праг се виждаше трапезария и тъмносини плюшени завеси, поръбени със златен ширит, които бяха дръпнати и откриваха редица от прозорци. Дори и в мрачен ден като този през тях нахлуваше светлина.

— Колко е светло… и просторно! — отбеляза веднага Мириам.

Преддверието имаше под от твърда дървесина. Вдясно на около два и половина метра навътре се намираше входът за дневна на по-ниско ниво, с камина от бял мрамор. Килимът в светлосин цвят изглеждаше чисто нов, но не беше толкова ярък като техния в Блайтдейл. Дневната обаче не беше съвсем празна — десният й ъгъл бе зает от клавесин.

— О, Кев! — възкликна Мириам и се хвана за гърлото. — Ето нещо, за което винаги съм мечтала! — Тя слезе по двете стъпала във всекидневната и натисна няколко клавиша. — Настроен е! — И изсвири първите няколко такта от „Спомен“.

— Мириам свири много добре — отбеляза Кевин. — Възнамерявахме да купим пиано, но решихме да изчакаме, докато се нанесем в собствен дом.

— Как така е тук този клавесин? — попита Мириам.

— Той е на господин Милтън — поясни Пол и сви рамене. — Винаги е стоял тук.

Мириам прекара нежно ръка по повърхността на клавирния инструмент и се усмихна.

— Каква приятна изненада — прошепна тя.

— Радвам се, че ще можеш да го ползваш — каза Пол.

Мириам кимна с удивление и продължи към трапезарията.

— Смятах да сложа подобни тапети в нашата трапезария. Дори отидох в магазина до нас и си избрах едни.

Мириам вдигна глава към блестящия полилей и влезе в дългата, лимоненожълта кухня, клатейки глава при вида на чисто новите уреди, дългия плот и удобното работно пространство. Нишата за закуска имаше голям прозорец със същия изглед към река Хъдзън, какъвто имаше и трапезарията.

Спалнята обаче направо й взе дъха. Дори Кевин онемя. Тя беше двойно по-голяма от тяхната в Блайтдейл. Вдясно върху площадката пред банята имаше вградена дълга мраморна тоалетна масичка, а огледалата обхващаха цялата ширина на стената.

— Нашето спално обзавеждане почти ще се изгуби тук, Кев. Ще трябва да купим още мебели.

— Ох! — въздъхна Кевин и отмести поглед към Пол. — Започна се: това ще ни трябва, онова ще ни трябва…

— Ами така си е, Кев, ще ни трябва.

— Добре, добре.

— Не се притеснявай за това, Мириам. Сега Кевин ще може да си го позволи — намеси се Пол.

— Благодаря за подкрепата, приятелю.

Пол се разсмя.

— И аз минах по същия път, друже. Жена ми продължава да ходи на пазарско сафари.

Мириам дълго ахкаше и охкаше, докато оглеждаше банята с вана за воден масаж и месинговите прибори. Оттам отиде да надникне и във втората спалня.

Когато се върна, заяви, че който е живял тук, е приспособил спалнята в детска стая, и допълни:

— Стените са облепени с тапети с герои от анимационни филми.

— Е, вие може да правите всякакви промени — каза Пол.

— О, не. Няма да пипаме детската стая. И без това вече мислим да увеличаваме семейството си — отвърна Мириам и погледна Кевин за потвърждение. Той кимна усмихнат.

— Това значи ли, че ще се чувствате щастливи тук? — вметна закачливо Пол.

— Щастливи? Кога най-рано можем да се настаним? — попита Мириам и дори и Кевин се разсмя на неочакваното й въодушевление. Той очакваше всякакъв род възражения от нейна страна независимо колко хубав е апартаментът. Въпреки че Блайтдейл и съседните общини значително се бяха разраснали през последното десетилетие и вече имаха вид на по-големи градове, на Мириам й харесваше да се счита за провинциален тип жена. Винаги изтъкваше колко по-безопасно е в малкото селище и колко пренаселени и замърсени са големите градове. Както нейните, така и Кевиновите родители наблягаха на тези отрицателни черти не само защото вярваха, че е така, но и защото искаха Кевин и Мириам да останат да живеят там, където вече се бяха установили. Но, изглежда, сега Мириам забрави за всичко това. Поне за момента.

— О, Кев, едва сега видях, че има и тераса — възкликна тя и се запъти през всекидневната към стъклените врати. Кевин погледна към Пол, но лицето на мъжа остана безизразно, макар че точно от тази тераса един преуспяващ адвокат и добър приятел бе сложил край на живота си. Мириам отвори вратите и излезе на терасата.

— Кевин, ела!

Той отиде при нея и двамата застанаха един до друг, за да се насладят на изгледа.

— Поразена съм — рече Мириам. — Представи си само как си седим тук в топлите вечери, отпиваме вино и гледаме звездите.

Той безмълвно потвърди с глава, но не можеше да пропъди мисълта за Ричард Джафи. Какво ли му е минало през ума на този човек, което да го е подтикнало да извърши подобно нещо? Защото така, както бяха извити перилата, той трябва да се е качил на нещо и да се е преметнал над тях. Иначе не можеше да стане толкова лесно и импулсивно. Явно, че го е обмислил, чувствайки, че няма друг изход. Ама че потискащо!

— Нали, Кевин?

— А? О, да, да. Просто… нямам думи — смотолеви той и почувства облекчение, като чу, че на вратата се звъни.

— Първите гости? — някак замислен подхвърли Пол.

Тримата отидоха в преддверието и отвориха входната врата. Две жени нахлуха вътре като свеж пролетен вятър, смеейки се и говорейки в един глас.

— Аз съм Норма Котайн.

— А пък аз съм Джийн Маккарти.

— Ти несъмнено си Мириам — каза Норма. — Не можехме да чакаме. Дейв каза да ви дадем малко време, докато се настаните, но Джийн пък…

— Какво има да чакаме? Нали това ни е работата — да ви помогнем да се настаните.

— Здравей! — Норма подаде ръка на Мириам, която само се усмихваше. — Аз съм в 15Б.

— Аз съм в 15В — каза Джийн и пое ръката на Мириам веднага щом Норма я пусна.

Едва тогава двете се спряха да си поемат дъх.

— Пол? — погледна го въпросително Норма.

— О, да. Това са Кевин и Мириам Тейлър. Знаете вече кои са.

— Типичен адвокат — отбеляза Джийн. — Не казва нито една дума в повече, ако не му се плати за нея.

Двете жени избухнаха почти едновременно в смях. В някои отношения те си приличаха като сестри. Макар че Норма носеше косата си ниско подстригана, като на хотелски пиколо, а на Джийн беше дълга до раменете и с подвити краища, цветът им беше светлокестеняв, само дето на Норма беше леко по-тъмен. И двете бяха високи метър и шейсет и седем и имаха хубави и стегнати фигури, но Норма изглеждаше малко по-закръглена.

Кевин не помнеше да е виждал по-сияйни жени. Светлосините очи на Норма блестяха като мъниста под лед, подобен блясък излъчваха и зелените очи на Джийн. И двете имаха мека, гладка кожа със свежи, здрави бузи и обилно начервени устни. С джинсите и почти еднаквите си тъмносини памучни пуловери те създаваха впечатлението, че са облечени с някаква униформа.

— Хайде да те заведа в моя апартамент да пием кафе с ония кифлички, които са без захар — предложи Джийн и хвана под ръка Мириам. — Купувам ги от хлебарницата на ъгъла на „Бродуей“ и Шейсет и трета…

— Как го каза само, сякаш хлебарницата е нейно откритие! Аз бях тази, която я открих — проплака престорено Норма.

Мириам не можа да не се разсмее, когато и двете буквално я избутаха към вратата. Тя погледна безпомощно Кевин.

— Върви, върви! — насърчи я той. — Ние с Пол отиваме в кантората. Ще се върна след няколко часа… за да те спася — добави той през смях.

— Да я спасиш ли? — изпъчи се Норма. — Напротив, ние я спасяваме. За какво й е да слуша всички тия скучни правни безсмислици, когато ние ще я отрупаме с информация за пазаруване по магазините?

— Е, поне няма да скучае, докато ме няма — смънка Кевин.

— Тя вече няма да има ден в живота си, в който да скучае — вметна Пол, но с такъв надменен и решителен глас, че Кевин го изгледа, за да се увери, че той нарочно го изрече така, само да подчертае, че се шегува.

Но Пол не се шегуваше.

— А твоята жена къде е, Пол?

— Хелън е малко по-затворена от тия двете, но като я опознаеш, ще видиш, че и тя се държи дружелюбно — отвърна той. — Както и да е, хайде да тръгваме. Лимузината вече ни чака долу.

Кевин кимна и се обърна назад, преди да затвори вратата след себе си, и чу звънливия смях на Норма и Джийн, последван и от смеха на Мириам.

Какво по-хубаво от това? Не се ли подрежда толкова добре всичко?

Зачуди се защо дори е нужно да си задава такива въпроси.

— Кафе? — попита Пол и се наведе да напълни двете чаши от кафеника, в който шофьорът бе приготвил кафето и го бе оставил да се топли върху отоплителната плоча, вградена в барчето на колата.

— С удоволствие.

Лимузината плавно потегли и Кевин се отпусна назад върху седалката от гладка черна кожа, прекарвайки одобрително ръка по възглавниците. Лимузината беше мерцедес с известни вътрешни допълнителни удобства.

— Ето това е начин да се движиш в Ню Йорк!

— И още как. — Пол му подаде чашата с кафе. — Човек дори не обръща внимание на града оттук. — Той се облегна назад на седалката срещу Кевин и кръстоса крака. — Всяка сутрин пием кафе тук. Винаги има и по един брой на „Уолстрийт Джърнъл“, за да се отпуснем, преди да се хвърлим в битката. Вече толкова съм свикнал, че дори не ми прави впечатление.

— Каза, че от шест години си с господин Милтън.

— Да. Преди това работих в едно малко селище, Монтисело, където се занимавах предимно с имуществени дела и от време на време с пътни злополуки. Господин Милтън ме наблюдавал, докато защитавах един местен доктор, обвинен в лекарска небрежност.

— Сериозно? И как се справи?

— С пълна победа. — Той се наведе към Кевин. — Макар че негодникът наистина беше проявил най-високомерното, безчувствено и безотговорно поведение.

— Как успя да спечелиш делото при тези обстоятелства?

— Обърках напълно тъжителя. Наранил си окото и отишъл в болница, но въпросният доктор го зарязал и дни наред не го преглеждал. Взел си отпуска и отишъл да играе голф, забравяйки обаче да предупреди колегата си да поеме лечението на нещастния глупак. В това време окото му изтекло и той го загубил.

— О, Господи!

— Онзи беше долнопробен простак, общ работник в „Строежи на магистрали“. Сестра му го подкокоросала да заведе дело, но той не можа да си спомни кога точно го е преглеждал лекарят, как точно го е лекувал и за наш късмет болницата не беше запазила почти никакви протоколи на лечението. Естествено, аз доведох специалист от Ню Йорк да свидетелства за доктора, че екипът му е направил всичко каквото трябва. Платих му пет хиляди долара за едночасовото му присъствие, но поне успя да отърве доктора от присъда.

— А какво стана с нещастника? — попита Кевин, преди да е успял да подреди собствените си мисли.

Пол сви рамене.

— Отначало предложихме на адвоката му да се споразумеем, но алчното копеле реши, че ще спечели делото. — Той се усмихна. — Тогава направихме това, което трябваше, друже. Вече го знаеш… Във всеки случай малко след това господин Милтън се отби при мен. Отидохме да обядваме и да поговорим, а на следващия ден аз го посетих в Ню Йорк. Оттогава съм тук.

— И сигурно никога не си съжалил.

— Нито за момент.

— Поразен съм от всичко тук, особено от господин Милтън. — Кевин се замисли за миг, после продължи: — След всичките вълнения вчера така и не успях да го помоля да ми разкаже нещо за себе си. Откъде е той?

— От Бостън. От Юридическия факултет в Йейлския университет.

— Да не е от онези заможни семейства, в които бащата е адвокат, синът също?

— Баща му е заможен, но не е адвокат. Господин Милтън не обича да говори много за миналото си. Майка му починала при раждането му, а баща му, с когото не се разбирал, го изхвърлил.

— О!

— Очевидно му е направил най-голямата услуга. Принуден да се оправя сам в живота, той се хванал здравата за работа и бързо си спечелил известност. Той е самоизградил се човек във всеки смисъл на думата.

— Как така не се е оженил? Той не е…

— Не би го направил. Той си има жени, но гледа да не се обвързва. Заклет ерген, но щастлив. Хю Хефнер^[1] щеше да го опише много добре — изсмя се язвително Пол.

Кевин се разсмя и се загледа през прозореца към хората по улиците. Вълнуващо беше да си тук, да работиш в Ню Йорк, да бъдеш заобиколен от преуспяващи хора, да ти се предлагат толкова много неща.

Какво бе направил, за да заслужи това, запита се той, но веднага се сети за любимото предупреждение на дядо си, че на харизан кон зъбите не се гледат. Гореше от нетърпение да се залови за работа.

Щом влязоха в кантората, Даян ги уведоми, че господин Милтън, Дейв и Тед ги чакат в заседателната зала.

— О, щях да забравя, че днес имаме вътрешно съвещание. Това се казва щастливо съвпадение! — Пол потупа Кевин по рамото. — Веднага ще получиш кръщение.