Андрю Нидърман
Адвокат на дявола (13)

Глава 11

На Мириам наистина й излезе синьо-черно петно на ръката — беше толкова голямо и ярко, че Кевин се почувства виновен. Беше се върнал в гостната, за да си налее още уиски и седеше там замислен, когато по едно време чу, че Мириам е в кухнята. Пак беше с неговия халат и когато вдигна ръка, за да вземе една чиния, ръкавът се смъкна надолу и откри синината й.

— Божичко, не подозирах, че съм те стиснал толкова силно, Мириам.

— Е, както виждаш, силно е било — отвърна тя, без да се обръща към него, и започна да подрежда масата.

— Сигурно организмът ти има недостиг на витамин C или нещо от този род, което отслабва капилярите ти.

Тя мълчеше.

— Съжалявам, Мириам. Много съжалявам.

— Няма нищо. — Едва сега го погледна. — Забравих да те питам как мина денят ти.

Той не й отговори веднага. Откакто бе започнал работа в „Джон Милтън и съдружници“, Мириам нито веднъж не му бе задавала този въпрос, дори когато сам започваше да й разказва, тя го прекъсваше и му заявяваше, че не е нужно да преживява отново неприятните факти. Докато в Блайтдейл с охота го разпитваше за работата му. Явно бе възприела поведението на Норма и Джийн по този въпрос, а това не му харесваше. Двамата като че ли вече не си споделяха, като че ли вървяха по различни пътища и се събираха само за развлечения.

— Наистина ли искаш да знаеш? Мога ли да говоря, без да ти спестявам каквото и да било?

— Кевин, просто исках да…

— Знам. Искаш да ми помогнеш да се отпусна. Но ти не си гейша, Мириам. Ти си ми съпруга. Искам да споделям с теб както неприятностите, така и успехите си. Искам да бъдеш част от онова, което правя, така както и аз да бъда част от всичко, което ти правиш и което си.

— Аз пък не искам да слушам неприятни неща, Кевин — заяви твърдо тя. — Просто не искам. Господин Милтън е прав. Трябва да събуваш обувките си, преди да прекрачиш прага на дома си и да оставиш цялата кал навън. Домът на човека трябва да представлява негова неприкосновена част от рая.

— О, Боже!

— Е, Норма и Джийн са го постигнали. Виждаш ги колко са весели и колко щастлив брак имат и двете. Не искаш ли и с нас да е така? Нали затова ме доведе тук, да ми осигуриш по-добър, по-щастлив живот?

— Добре, добре. Просто ми се щеше понякога да споделям с теб, да се обръщам към теб за подкрепа, да чуя твоето мнение за някои неща.

— Както беше с делото Лоуис Уилсън ли? — попита го тя с рязък тон.

Той я изгледа продължително, преди да отговори:

— Не бях прав тогава. Признавам си. Беше редно да взема предвид твоята гледна точка и да отделя повече време, за да ти обясня своята, а не да се втурвам с главата напред в тази схватка, но…

— Забрави за това, Кевин. Моля те. Ти се справяш добре. Всички те харесват. Предстои ти да водиш важно дело. Печелим добри пари и живеем охолно. Имаме чудесни нови приятели. Не ми се иска да се натоварвам с нечие нещастие или с отвратителните престъпления, които стават всеки ден. — Тя сбърчи лице в гримаса. — И тъй — продължи и изведнъж на устните й цъфна усмивка, толкова бързо и механично, сякаш беше робот. — Купих от онези киевски котлети, които ги приготвя главният готвач в Руската чайна. Продават ги в един магазин на Шеста улица на щанда за замразени храни. Норма го откри. Сега ще ги стопля в микровълновата фурна и след минути ще ги поднеса. Така че сядай.

Кевин стисна устни и кимна.

— Добре — прошепна. — Добре.

Той седна зад масата, но тревогата не го напусна, въпреки че вечерята беше вкусна, а виното великолепно. През цялото време Мириам дърдореше за това как е прекарала деня: за пазаруването й по магазините, за часовете по аеробика, какво й разправяли Норма и Джийн, че според слуховете състоянието на Хелън Скоулфийлд се влошавало, за прекрасния апартамент на господин Милтън. Бърбореше ли, бърбореше, без да засяга нищо, свързано с него, без никакви опити да узнае каквито и да са подробности около делото му.

Дали защото беше обезпокоен и объркан, дали защото беше по-уморен, отколкото си мислеше, но уискито и виното му подействаха и той заспа на дивана в гостната, както гледаше телевизия. Събуди се стреснат, когато Мириам изключи телевизора.

— Уморена съм, Кев.

— Какво? О, да, добре. — Надигна се и я последва в спалнята.

Минути след като се пъхна под завивките до нея, той заспа и отново бе завладян от еротичен сън. Присъни му се как се събужда в леглото и леко извръща глава настрани, защото долавя някакво движение до себе си.

Мириам беше възседнала някакъв мъж, чиито крака бяха свити в коленете, за да намести твърдия си член. Мъжът я бе хванал малко над коленете. Гърдите й подскачаха комично нагоре-надолу при всяко нейно движение. Тя изстена и отметна глава назад. После се наведе напред, а мъжът прекара пръсти под гърдите и около зърната й и ги защипа нежно с два пръста.

Кевин не можеше да помръдне. Гледката го докара до ерекция, но той не беше в състояние да извърти тялото си, нито да стане от леглото. Всичките му усилия бяха напразни. Имаше чувството, че тялото му е залепено за чаршафите, а ръцете му — за тялото.

Мириам и мъжът продължаваха любовната си игра, Мириам получаваше кулминация след кулминация, стенеше, надаваше викове на върховно удоволствие, докато накрая се строполи върху голия мъж под себе си и си пое дъх. Ръката на мъжа се плъзна около раменете й и Кевин погледна пръстите му. Видя на малкия пръст своя златен пръстен с инициала „К“. Помъчи се да обърне и доближи главата си и най-после, малко по малко, успя и погледна любовника на Мириам право в очите.

И този път установи, че гледа в собствените си очи, само че сега копието на лицето му се смееше надменно. Той затвори очи и с цялото си сърце си пожела сънят да свърши. Накрая сънят наистина свърши и той отново заспа дълбоко. Когато на сутринта се събуди и погледна Мириам, видя, че тя лежи по корем, отвита и чисто гола — в същата поза, в каквато лежеше върху неговото копие в съня му.

Кевин не отмести поглед от нея, докато тя не отвори очи.

— Добро утро! — каза тя и му се усмихна; той не отговори. Тогава тя се обърна по гръб и разтърка очи. — Добре си поспах след това. — Понадигна се и го целуна по бузата.

Идеше му да я попита: „След какво?“, но си замълча.

Тя седна в леглото и изстена.

— Какво има?

— Ти си същински звяр.

— Какво?

— Виж!

Той се надигна и седна до нея, вторачвайки се в краката й. Точно над коленете й имаше две малки черно-сини петна, оставени от пръсти, които са стискали силно.

— И не ми разправяй пак, че ми липсва витамин C, Кевин Тейлър. Ах, ти, дявол такъв!

Кевин мълчеше. Гледаше синините и не можеше да повярва на очите си. Мириам стана и отиде в банята, а той се облегна на възглавницата, чувствайки се изтощен като след страстна любовна нощ. Но защо всичко му се струваше кошмарен сън? Защо излизаше от тялото си и го наблюдаваше отстрани? Ако продължеше така, ще трябва да поговори с някого, може би с психиатър.

Той стана, взе си душ, облече се и докато закусваше, изслуша плановете на Мириам за деня. Не помнеше някога да е била толкова погълната от себе си. Като всяка друга жена, и тя е проявявала суетност, но винаги е била скромна и винаги е съзнавала кога разговорът се съсредоточава предимно върху нея. Но тази сутрин на излизане от апартамента Кевин си даде сметка, че тя не каза нито една дума, която да не беше свързана с нея, все едно дали говореше как щяла да подобри познанията си върху изкуството, да махне излишните тлъстини на бедрата си в часовете по аеробика или да види какъв нов тоалет да си купи. Той спокойно можеше да мине за огледало на стола срещу нея.

Същия следобед той разпита Трейси Кейзуел. Ротбърг я бе пратил в кантората му. Тя не беше някаква красавица, но имаше хубава фигура и беше само на двайсет и четири години. Работеше в хотела от близо три години. Потвърди думите на Ротбърг за разправията му с жена му с обяснението, че веднага след това той отишъл право при нея и й разказал всичко. Повтори разказа му толкова точно, че не оставаше съмнение в наизустяването му, заключи наум Кевин. Обвинението щеше лесно да накара съдебните заседатели да си помислят, че тя е част от заговора за убийство.

Кевин я разпитваше възможно най-бързо и директно, влизайки в ролята на обвинител, като се опитваше да изтъкне, че тя лъже, за да прикрие любовника си. Хвана я в две дребни противоречия — едното се отнасяше до часа, в който се предполагаше, че Ротбърг й е споделил за кавгата. И когато й го каза, тя веднага се поправи.

Жената създаваше впечатлението, че искрено се разкайва за случилото се, и призна, че се чувствала неудобно от интимните си отношения с Ротбърг поради факта, че жена му била инвалид. Познавала Максин Ротбърг преди връзката й с него и я харесвала. Ако мога да накарам съдебните заседатели да повярват на тази част от показанията й, размишляваше Кевин, тя можеше да се окаже полезна, но дълбоко в себе си не беше напълно убеден в това.

С наближаването на процеса Кевин дори ставаше по-песимистично настроен. Пред репортерите обаче се показваше уверен и им обеща да докаже без капка съмнение невинността на господин Ротбърг, но в себе си чувстваше, че най-многото, което можеше да постигне, е да обърка съдебните заседатели и да не им позволи да се чувстват сигурни в заключенията си. Така щяха да признаят Ротбърг за невинен. Колкото до хората, те щяха да останат с подозрението, че Ротбърг е убил жена си, но така или иначе Кевин щеше да спечели делото.

Въпреки че беше изненадан от пълната незаинтересованост на Мириам за хода на делото, Кевин постепенно дойде до заключението, че няма да е лошо да се вслуша в съвета на господин Милтън. Беше достатъчно, че той и колегите му обсъждаха делата си в колата на път за работа и обратно. Наистина, какво по-хубаво от това, да се прибира вкъщи и да оставя грижите и напрежението си пред вратата.

Кевин и Мириам излизаха да вечерят навън с Дейв и Норма и Тед и Джийн най-малко два пъти седмично. В един от почивните дни с тях излезе и Пол и им съобщи, че Хелън е близо до шизофренията. Не искал да я праща в санаториум, но дори и с денонощна болногледачка не знаел още колко дълго можел да отлага.

— Тя вече не хваща и четка, за да порисува — сподели той.

Мириам му подметна дали да не отидат с Норма и Джийн да я видят, но Пол отвърна, че ще е безполезно и потискащо за тях. На Кевин му направи впечатление как простичкото споменаване на думата „потискащо“ веднага сложи край на подобни предложения. Откакто се бяха преместили в града, поносимостта на Мириам към сивите и безрадостни неща от живота бе спаднала значително. Тя като че ли избягваше да върши всичко, за което се изискваше дори най-малко усилие или компромис. Поканата от родителите й за вечеря например изведнъж се превърна в неприятно задължение.

— Кой ще ти изтърпи това натоварено движение на отиване и на връщане от Острова? — възнегодува тя. — Нека те да дойдат в града. Така е много по-удобно.

— За нас може би, но не и за тях — възразяваше Кевин, но нея не я беше грижа.

Кевин забеляза също, че всеки път, когато си оставаха вкъщи, вечеряха предимно стоплена в микровълнова фурна замразена храна. А в много случаи Мириам купуваше нещо готово отвън и направо го сервираше. От готварството й, с което навремето толкова се гордееше, нямаше и следа. Не й оставаше време за това. Ако Кевин я попиташе с какво толкова запълва времето си, тя с огромна охота започваше да изброява дълъг списък: часове по аеробика, пазаруване, спектакли и музеи, всеки ден обяд навън в някое бистро, а напоследък и уроци по пеене. Приятелките й вършели същото, с изключение на Хелън, разбира се.

Когато Кевин й се обадеше от кантората си, рядко намираше Мириам у дома. Отговаряше му телефонният секретар. За какво й беше нужен на нея телефонен секретар, питаше се той. Тя никога не се обаждаше на старите си приятелки от Острова, когато я търсеха, дори рядко позвъняваше на нейните или неговите родители. Те се обаждаха по-късно вечер и се оплакваха за това, а когато той я питаше защо не им се обажда, тя се усмихваше и отвръщаше нещо от рода на: „О, напоследък съм толкова разсеяна, но скоро ще се организирам.“

На всяко негово възражение за нещо, тя му натякваше: „Но нали такъв живот искаше да водим, Кев? А сега, когато времето ми е запълнено и всичко ни е наред, ти се оплакваш. Наясно ли си какво точно искаш?“

Кевин започна да се съмнява в себе си. Понякога, когато се прибереше след работа, а Мириам още не се беше върнала от някое нейно занимание, той си наливаше чаша уиски със сода, наблюдаваше река Хъдзън и се терзаеше от куп въпроси. Дали всъщност не беше по-щастлив на Острова? Как ли щеше да протича животът им, когато им се родят деца? Мириам вече кроеше планове да се преместят в по-голям апартамент в същата сграда и да наемат денонощна помощничка за първото им дете.

— Норма и Джийн ще направят същото — допълни тя. — В днешно време и на нашата възраст децата не бива да променят начина ни на живот.

— Но ти никога не си приемала подобни схващания — напомни й той. — Помниш ли как се възмущаваше от Розенблатови и начина, по който са възпитали децата си? На практика децата им трябваше да се обаждат предварително, за да посетят родителите си.

— Те са по-други. Филис Розенблат е… толкова… скучна. Не може да направи разлика между Джаксън Полък^[1] и парче тапет за стена.

Той не бе разбрал смисъла на забележката й, но не се опита и да продължи темата, защото знаеше, че Мириам просто щеше да я прекрати. Нейното поведение го разстройваше все повече и повече, но най-неочаквано, вечерта, преди началото на процеса срещу Ротбърг, у нея настъпи рязка промяна.

Когато се прибра от кантората, Мириам го посрещна с домашно приготвена вечеря. Косата й беше права и сресана назад, както му харесаше на него, а не както я носеше напоследък — накъдрена. Беше си сложила съвсем лек грим и една по-стара рокля.

— Реших, че ще си малко напрегнат и ще искаш да се поотпуснеш вкъщи — каза му тя.

— Чудесно! Какво ухае така хубаво?

— Пиле във винен сос, точно както го обичаш.

— Както го приготвяш ти ли?

— Аха. Аз го приготвих, освен това изпекох и ябълков пай. От това, което имах в наличност — поясни тя, — защото днес не излизах с Норма и Джийн. Останах си у дома и робувах за теб като една малка предана домакиня.

Кевин се разсмя, макар да долови лек сарказъм в думите й. Сарказъм, присъщ повече на Норма и Джийн, отколкото на Мириам, заключи той в себе си.

— Обичам те за това, мила. — И я целуна.

— След вечеря — отблъсна го тя нежно. — Всяко нещо по реда си. Хайде, разхвърляй се.

След като се изкъпа и се преоблече, Мириам го изненада със запалената камина и готовите коктейли и ордьоври. Топлината от огъня, вкусната храна, уискито и виното го отпуснаха. Каза й, че отдавна не се е чувствал толкова приятно.

След вечеря пиха коняк, а Мириам изсвири на пианото сватбената им песен. Беше една стара песен, която родителите му много обичаха, а и Мириам я обикна още щом я чу за първи път.

— Ще ти демонстрирам и резултата от уроците ми по пеене — каза тя и започна:

— „До уши съм влюбена във теб. Няма ли да кажеш, че и ти си влюбен в мен? Не мога аз без теб… повярвай ми, не мога…“

Очите му се просълзиха.

— О, Мириам, наистина се претоварвам от работа и понякога се питам защо толкова се напрягам. А то е заради теб. Защото нищо не би имало смисъл без теб.

Той я целуна, после я занесе на ръце в спалнята. Беше толкова прекрасно. Всички съмнения, всички въпроси се изпариха. Нещата се оправяха. Всичко щеше да бъде така, както се бе надявал и очаквал. Мириам е пак същата, те пак са влюбени. Започна да се съблича.

— Не, почакай — възпря го тя и седна в леглото, после се наведе към него. — Хайде да го направим както в сряда вечер.

— В сряда вечер ли?

— Ами да, след като се прибрахме от вечерята с Тед и Джийн. Не ми казвай, че пак не помниш.

Той задържа усмивката си. Мириам започна да разкопчава ризата му.

— Аз ще съблека теб, а ти — мен — прошепна тя и продължи да повтаря действия, които Кевин за нищо на света не можеше да си спомни.

Всеки от фирмата присъстваше по едно или друго време на процеса срещу Ротбърг. Дори на секретарките им дадоха по няколко свободни часа, за да наблюдават как протича съдебната битка. Колкото и да беше странно, единствено господин Милтън не се появи. Той като че ли се задоволяваше с протоколите от заседанията, които му се носеха. Обаче онова, което най-силно обезпокои Кевин, беше, че Мириам отказа да присъства. Изненада го сутринта след закуска на първия ден от процеса, като заяви, че няма да дойде в съда. Той все се надяваше, че поне към края на процеса тя ще промени решението си.

Боб Маккензи започна бавно и методично да излага обвинението си, като изграждаше чрез аргументите и фактите, с които разполагаше, твърдата презумпция за виновност. Кевин сметна за много умно от негова страна да представи обвинението си красноречиво с увод, изложение и заключение, запазвайки клиничните доказателства и резултатите от аутопсията за последната глава. Маккензи говореше убедително, с добре премерени думи и създаваше впечатлението за зрял, опитен адвокат. Кевин се почувства смутен от младостта си и относителната си неопитност.

Защо, запита се той още преди да бе започнал своята пледоария, господин Милтън беше толкова уверен в способностите му и защо толкова настояваше именно той да защитава Ротбърг? Започнаха да му идват налудничави идеи за мотивите на господин Милтън да му възложи делото на Ротбърг. Сигурно знаеше, че фирмата ще загуби, и искаше провалът да се стовари върху Кевин заради младостта и неопитността му.

— Вие ще се убедите, дами и господа съдебни заседатели — говореше Маккензи, — че семената на това коварно убийство са били посадени години преди то да се осъществи, че подсъдимият е имал мотив и сгоден случай и е извършил безсъвестен акт по най-хладнокръвен и добре пресметнат начин, уверен, че вината му ще бъде замъглена от объркване или евентуално нехайство. — Маккензи се обърна към Ротбърг и го посочи. — Той зависи от една дума: „съмнение“, и се надява, че адвокатът му ще поддържа това съмнение, за да попречи на честната ви съвест да го обвините в това гнусно престъпление.

Отмерената реч и бавните движения на Маккензи придаваха мрачна нотка на едно дело, изпълнено с напрежение. Журналисти от пресата и телевизията трескаво си водеха бележки. Художници започнаха да нахвърлят скици на израженията на лицата на съдебните следователи, както и на прозаичното лице на Ротбърг, който по едно време дори се прозя, докато заместник-прокурорът излагаше обвинителната си реч.

През първите два дни Маккензи призова четирима свидетели да опишат отвратителния характер на Ротбърг. Те разкриха, че той е комарджия, който загубил голяма част от богатството на семейство Шапиро и дори ипотекирал за втори път хотела независимо от националната му известност и успеха на фурната за хляб със стафиди. Това станало след като състоянието на Максин се влошило и тя не можела да взима активно участие в ръководството на хотела и търговията.

Маккензи се върна назад до времето, когато Ротбърг работел в ресторанта, и изтъкна, че вечер след работа играел карти и проигравал всичките си получени бакшиши. Той изгради подробен образ на Ротбърг, описвайки го като човек от простолюдието, който обаче с хитрост си проправил път към сърцето на Максин Шапиро. Бракът му с нея, заключи той, е бил по сметка. Нямало съмнение, че се е оженил за парите й. Когато Кевин възрази, че тази характеристика не е доказана, Маккензи призова свидетел да потвърди обвинението — пенсиониран главен готвач в ресторанта на хотела, който съобщи под клетва, че Ротбърг споделил с него как един ден щял да стане притежател на „Шапиро Лейк Хаус“, като съблазни Максин.

После, след гладък преход към извънбрачните връзки на Ротбърг, Маккензи представи и Трейси Кейзуел. Изправи я на свидетелската банка и много бързо я накара да признае за връзката си с Ротбърг по времето, когато съпругата му е била болна.

На следващия ден Маккензи премина към болестта на Максин Ротбърг. Призовавайки за свидетел лекаря, той представи пълна картина на тежкото й състояние и грозящите я опасности. Маккензи не го подтикна да огласи критическите си забележки към Бевърли Морган. Очевидно не искаше да втълпява в съзнанието на съдебните заседатели вероятността, че поради навика да си попийва Бевърли Морган е убила случайно Максин Ротбърг. При кръстосания си разпит най-същественото, което целеше Кевин, беше да накара лекаря да признае, че Максин е била способна сама да се бие инжекции с инсулин.

На това място Маккензи представи полицейските доказателства за инсулина, скрит в шкафа на Стенли. Съдебният лекар изложи доклада за аутопсията и последваха ясно направени изводи. Най-накрая, за подкрепа на тези твърдения, на свидетелската банка бе призована Бевърли Морган. Маккензи поиска от нея да опише отношението на Ротбърг към съпругата му, колко често я е посещавал и се е интересувал за състоянието й. Тя описа събитията в деня на смъртта на Максин Ротбърг почти по същия начин, по който ги бе разказала и на първата си среща с Кевин. След това дойде ред на Кевин.

Преди да стане, за да разпита свидетелката на противниковата страна, той почувства, че някой го потупа по рамото. Обърна се и видя Тед до себе си.

— Това е от господин Милтън — прошепна му той и кимна към местата в залата, на които обикновено сядаха Дейв, Тед и Пол, когато присъстваха на процеса. Там бяха Дейв и Пол, но този път между тях седеше и господин Милтън.

— Какво? — Кевин отвори сгънатото листче и зачете. После отново погледна натам. Господин Милтън му кимна, но този път по-рязко. Тед потупа Кевин по рамото и се върна на мястото си.

Кевин се изправи и застана с лице към Бевърли Морган. Хвърли още един поглед към бележката в ръката си, за да е сигурен, че я е прочел правилно, и започна разпита. Бе изненадан от отговорите на Бевърли Морган също толкова, колкото и обвинението.

— Госпожо Морган, току-що заявихте, че веднъж, след като господин Ротбърг посетил госпожа Ротбърг, сте я заварили много разстроена. Това ли е случаят, станал неотдавна, който се е запечатал в паметта ви?

— Да — отвърна Бевърли Морган и започна да описва събитията и сцената на кавгата, която според твърденията на Стенли Ротбърг се е разиграла между него и жена му. Без да й мигне окото или да промени израза на лицето си, тя разказа и как видяла Максин Ротбърг да влиза с инвалидната си количка в стаята на Стенли. — Инсулинът беше в скута й. — Тя млъкна и огледа публиката, после добави: — И си беше сложила чифт от моите найлонови ръкавици.

За миг в залата настъпи мъртва тишина, тишина като пред буря. След това изведнъж се вдигна врява — репортерите се втурнаха навън, за да въртят телефони, а сред публиката премина вълна на изумление. Съдията почука с чукчето си, за да въдвори тишина, и заплаши, че ще изгони всички освен участниците в процеса. Кевин се обърна и видя, че колегите му са на местата си, но господин Милтън вече го нямаше. След като редът се възстанови, Кевин съобщи на съдията, че няма повече въпроси.

Маккензи започна отново да разпитва Бевърли Морган, настоявайки да узнае защо досега не бе казала тези неща. Тя спокойно му отговори, че никой не я е питал. Кевин се зачуди дали сега Маккензи щеше да изтъкне критиките на лекаря за работата й и за употребата й на алкохол, за да постави под съмнение това, което бе казала преди малко. Ако го направеше, Кевин беше готов да уточни, че при това положение тя явно е допуснала нехайство и е причинила смъртта на Максин Ротбърг. И в двата случая той можеше да обърка съдебните заседатели и да ги накара сериозно да се усъмнят във вината на Стенли Ротбърг.

Маккензи обаче реши да прекрати с обвинителните аргументи. Съдията обяви почивка и Кевин отиде да разбере от Пол къде е господин Милтън, защото искал да го пита как е узнал, че Бевърли Морган ще промени показанията си.

— Бързаше да се срещне с един клиент — отвърна Пол — Каза, че ще говори с теб по-късно, но ми заръча да ти предам, че се справяш чудесно.

— Допреди малко мислех, че губя делото.

Пол се усмихна и погледна към Тед и Дейв. По лицата им беше изписана една и съща надменна усмивка.

— Няма да го изгубиш — увери го Пол.

Кевин кимна.

— Вече почвам да вярвам в това — отвърна той, оглеждайки последователно и тримата.

Когато след почивката Кевин влезе в съдебната зала, въздухът бе наситен с напрегнато очакване. Той огледа публиката, журналистите и фотографите и изведнъж се изпълни със същото онова чувство за власт и въодушевление, което го изпълваше, когато защитаваше Лоуис Уилсън. Всичко беше в неговите ръце. Така му се искаше Мириам да беше дошла поне днес.

Кевин започна с призоваването на Стенли Ротбърг. След като обвиняемият положи клетва, Кевин седна отново зад масата си и скръсти ръце.

— Господин Ротбърг, вие чухте върволицата от свидетели, които описаха характера ви. Преди всичко бяхте охарактеризиран като комарджия, губил неведнъж големи суми пари, поради което често сте задлъжнявали. Има ли някаква истина в това?

— Да, има — отвърна Ротбърг. — През целия си съзнателен живот съм бил комарджия. Това е болест и не отричам, че страдам от нея. — Произнасяйки думата „болест“, той се обърна към публиката, както го бе посъветвал Кевин.

— Освен това ви обвиняват в прелюбодеяние и това обвинение се подкрепя от жената, която твърди, че ви е любовница — Трейси Кейзуел. Отричате ли обвинението?

— Не. Влюбен съм и се срещам с Трейси Кейзуел от близо три години.

— Тогава защо не се разведохте?

— Исках, но не намерих сили да го сторя, като виждах как Максин страда от болестта си, а и Трейси не ми позволи. Стараех се да бъда възможно най-дискретен.

— Очевидно, не сте успели — изстреля рязко думите си Кевин. Това беше брилянтна тактика от негова страна. Той се отнасяше към клиента си така, сякаш беше представител на обвинението, а не на защитата. Начинът му на разпит добиваше повече достоверност в очите на съдебните заседатели и на зрителите. По нищо не личеше, че е на страната на Стенли Ротбърг, и така създаваше впечатлението, че няма да му помага да лъже.

— Да, не успях.

— А вярно ли е, както се твърдеше тук, че слухът за любовната ви връзка е стигнал до ушите на съпругата ви?

— Да.

— Вие чухте свидетелските показания на Бевърли Морган в частта, засягаща конфликта между вас и съпругата ви. Беше ли точно описанието й на конфликта?

— Да.

— Но тогава не сте взели на сериозно заплахата на съпругата ви, така ли?

— Не.

— Защо?

— Ами тя беше болна. Не мислех, че ще е способна да го направи.

— Господин Ротбърг вие ли бихте свръхдоза инсулин на съпругата си?

— Не, господине. Аз дори не можех да гледам, когато тя сама си биеше инжекцията или когато болногледачката й я биеше. Тогава обикновено излизах от стаята.

— Нямам повече въпроси, ваше благородие.

Маккензи се изправи бавно, но остана зад масата си.

— Господин Ротбърг, не видяхте ли инсулина в шкафа ви?

— Да, видях го същата сутрин, но после ми изхвръкна от ума. Имах да разрешавам служебни въпроси в хотела и забравих да питам болногледачката защо е сложен там.

— Макар съпругата ви да е заплашила, че ще ви обвини за своята смърт?

— Изобщо не помислих за това. Струваше ми се… — той се обърна към съдебните заседатели, — струваше ми се направо невъзможно.

Маккензи го изгледа продължително, после поклати глава. Повечето от присъстващите решиха, че не му е повярвал, но според Кевин се дължеше на безсилието му.

— Нямам повече въпроси, ваше благородие — рече Маккензи и седна.

Кевин продължи хитрия си план. Призова Трейси на свидетелското място и започна да я разпитва точно както я разпитваше в кантората си. Тя разказа как Стенли Ротбърг отишъл при нея след разправията с жена си почти със същите негови думи, като добави само, че бил много разстроен. Изглеждаше съвсем искрена, когато изрази угризенията си за последствията. Кевин дори беше склонен да й повярва, като я чу да казва, че харесвала Максин Ротбърг.

Маккензи изобщо не си направи труда да я подложи на кръстосан разпит.

В заключителната си реч Кевин разви тезата, която му предложи Джон Милтън. Да, Стенли Ротбърг е виновен за прелюбодеяние, Стенли Ротбърг няма най-благия характер, но той не за това е изправен пред съда. Изправен е пред съда под обвинение в убийство, но несъмнено не е извършил убийство.

Когато дойде ред Маккензи да произнесе заключителната си реч, за всички беше ясно, че признанията на Бевърли Морган смениха посоката на вятъра в платната на прокурора. Кевин се изненада, като го видя колко жалък изглеждаше, как се запъваше, правеше продължителни паузи, имаше объркан вид. Когато седна на мястото си, като че ли вече никой не си задаваше въпроса какъв ще е изходът на делото.

Съобразно с това три часа по-късно съдебните заседатели се върнаха, за да оповестят решението си за невинност.

Когато Кевин влезе в кантората си, завари празненството в разгара си. Беше повече от сигурно, че победата му щеше да е водеща новина в информационните бюлетини на местната телевизия. Той обаче не се чувстваше така, както очакваше. Беше много по-въодушевен след оправдателната присъда на Лоуис Уилсън. Когато се размисли над тогавашните си чувства и над породилите ги причини, стигна до заключението, че тогава бе спечелил делото със собствени сили и пот, собствено разследване и проучване, за да намери начини да обезсили доводите на обвинението.

Но този път беше по-различно. Той съвсем не се заблуждаваше. Причината да спечели делото се дължеше на показанията на Бевърли Морган, които подкрепяха твърдението на Стенли. Независимо че бе засипан от поздравления и похвали, Кевин не се чувстваше горд със себе си. Все едно отборът ти да спечели важен бейзболен мач поради дъжда, паднал след петото му хвърляне на топката. Усилието не беше пълно.

— Просто извадих късмет — каза той на Тед.

— Това нямаше нищо общо с късмета. Ти беше изградил защитата си блестящо.

— Благодаря. — Кевин се запъти към кабинета на господин Милтън и почука на вратата. Чу покана да влезе, но мъжът го нямаше зад бюрото.

— Насам. — Господин Милтън като че ли изведнъж се появи до големите прозорци. — Моите поздравления!

— Благодаря ви. Надявах се да ви намеря по време на почивката. Исках да говоря с вас за Бевърли Морган.

— Разбира се.

Когато Кевин се приближи до него, мъжът обгърна с ръка раменете му и го извърна така, че и двамата да застанат с лице към изгледа на града. Мрак се спускаше в този късен следобед и пред очите им се разстилаше море от светлини.

— Зашеметяващо е, нали?

— Да.

— Толкова много власт, толкова много енергия, съсредоточени в такъв малък район. Милиони хора са в краката ни, невероятни богатства, невероятна енергия… И колко решения влияят на живота на безброй други хора. — Той протегна напред свободната си ръка. — Колко човешка драма има тук, с всичките познати конфликти, чувства, раждане, смърт, любов и омраза. Направо ми секва дъхът, като застана тук, над всичко това.

— Наистина — каза Кевин. Изведнъж се почувства завладян от гледката и думите му. Господин Милтън притежаваше мек и пленителен глас. Да го слуша как говори и да наблюдава трепкащите като звезди светлини, беше направо опияняващо.

— Но ти не само стоиш над всички това, Кевин — продължи мъжът с мелодичния си глас, който прозвуча на Кевин така, сякаш излезе от собственото му съзнание. Изпита усещането, че господин Милтън е влязъл в душата му, настанил се в някое празно кътче на сърцето му и наистина го бе завладял. — Ти си над всичко това и сега вече знаем, че един ден то ще бъде твое.

Последва продължително мълчание. Кевин просто гледаше града, а господин Милтън не сваляше ръката си от раменете му, за да го задържи близо до себе си.

— Сега се прибирай вкъщи, Кевин — шепнешком заговори той най-накрая. — Прибери се при жена си и си направете интимно празненство.

Кевин кимна. Джон Милтън го освободи от прегръдката си и тръгна като сянка към стола на бюрото си. Кевин постоя още миг, после си спомни за какво бе дошъл и се обърна.

— Господин Милтън, онази бележка, дето ми изпратихте… Как разбрахте, че Бевърли Морган ще промени показанията си?

Джон Милтън се усмихна. На омекотената светлина от настолната лампа върху бюрото му лицето му приличаше на маска.

— Слушай, Кевин, ти нали не очакваш да ти разкрия всичките си тайни? Защото после всички вие, млади парвенюта, ще си мислите, че можете да заемете мястото ми.

— Не, но…

— Лично разговарях с нея — бързо го прекъсна той. — Изтъкнах й някои неща и тя отстъпи.

— Какво й казахте, за да промените решението й?

— В крайна сметка, Кевин, хората избират да направят това, което е най-добро за тях. Неща от рода на идеали, принципи или както искаш ги наречи нямат никакво значение за крайния резултат. Достатъчно е да се научи само един урок: всеки човек си има цена. За идеалистите това е циничен урок.

Но практичните хора като теб, мен и съдружниците ни знаят, че това е ключът към властта и успеха. Радвай се на победата си. — Той се обърна и прелисти няколко страници от книжата върху бюрото си. — След ден-два ще имам друго дело за теб.

Кевин задържа поглед върху него, преценявайки наум дали да продължи разговора или не. Долавяше, че господин Милтън желае да го прекрати.

— Добре — каза Кевин. — Лека нощ!

— Приятна вечер! Отново моите поздравления! Сега вече си истински съдружник на Джон Милтън.

Кевин се спря за миг на вратата. Защо тези думи не го въодушевиха, запита се той. Излезе и докато вървеше по коридора, в съзнанието му изплува гледката със светлините на града и как стоеше до прозореца редом с господин Милтън. Спомни си и думите му. Странно, но те му бяха толкова познати. Къде ли ги беше…

И се сети. Това бяха точните думи на Тед, когато му бе разказал за подобното си преживяване до прозорците в апартамента на Джон Милтън. Дълбоко в сърцето си беше сигурен, че това не е просто съвпадение.

Кой е Джон Милтън? Кои са съдружниците му? Какъв щеше да стане той самият?