Стивън Ериксън
Ловци на кости (30)

Епилог

Докато странствах из пустинята, намерих бог,

на колене бе той и ровеше из пясъка,

и ровеше, и ровеше, и вдигаше ръцете си,

и в сипещите се безжизнени зрънца се взираше.

 

И слязох аз от своя кон и приближих се,

застанах там до бога със ръцете прашни

и гледах как гребат и как се вдигат, и вдигат,

и гледах аз как пясъкът се сипе.

А той глава надигна и попита молещо:

— Децата ми? Къде са ми децата?

 

„Изгубените вярващи“

Фишър

Дръпна от лулата и усети благословената тръпчивост на дима в дробовете си. Бавно издиша, пристъпи и се опря на парапета до Кътър.

— Изглеждаш някак… отдалечен — промълви, зареяла поглед над безкрайното море.

Той въздъхна и кимна.

— За нея мислиш, нали? Как се казваше?

— Апсалар.

Сцилара се усмихна, по-скоро на себе си, дръпна отново, загледа как димът се завихря на кръгчета от ноздрите й и от присвитите устни, три струи се сляха в една.

— Разкажи ми за нея.

Баратол беше при кърмата, Чаур седеше в краката му. Искарал Пъст и Могора ги нямаше никакви, навярно бяха слезли в каютата и спореха за тайнствените подправки за супата. Черното муле беше изчезнало преди няколко дни, навярно беше скочило през борда, макар че Искарал само се подсмихваше на въпросите им.

Маппо беше при носа, свит на палубата. Поклащаше се и хлипаше. От заранта беше така и никой не можеше да разбере какво го измъчва.

Кътър се загледа над безбрежното море. Сцилара пак дръпна от лулата.

А младият дару заговори:

— Спомнях си. След голямото празненство в Даруджистан имаше друго, по-малко, в чест на изтеглянето на малазанците… временно. Все едно, беше в имението на Кол, малко преди да напуснем града… богове подземни, колко отдавна изглежда вече…

— Тогава сте се срещнали току-що.

— Да. Е, имаше музика. А Апсалар… тя танцуваше. — Погледна я. — Танцуваше толкова красиво, че всякакви разговори секнаха, всички я гледаха. — Кътър поклати глава. — Не можех дори да си поема дъх, Сцилара…

„И тази твоя любов никога не ще умре. Така да бъде.“

— Хубав спомен, Кътър. Пази го. Аз така и не се научих да танцувам хубаво — танцувах само когато се напиех или нещо ме размекнеше.

— Липсват ли ти онези дни, Сцилара?

— Не. Така е по-забавно.

— Как?

— Ами… вече нищо не ми липсва. Нищичко. Това е много… удовлетворително.

— Знаеш ли, Сцилара… Завиждам ти за щастието.

Тя го погледна отново, с усмивка. Простичък жест, който отне цялата й воля. И сила. „Така да бъде.“

А Кътър каза:

— Искам да… Прегърни ме, Сцилара.

„По най-грешната причина. Но това е — в този прокълнат от Гуглата свят си заслужава да вземеш онова, което можеш. Каквото можеш.“

Три струи.

В една.

 

 

Карса Орлонг се извърна, щом Сеймар Дев седна до него на палубата. Свиреп вятър помиташе морето и биеше по корпуса, сякаш бесни духове искаха да счупят кораба на трески.

— Е, жено, какво те възбужда толкова?

— Нещо се случи — отвърна тя. — Ей, дай ми малко от това твое козиняво наметало, измръзнала съм до кости.

Той смъкна мечата кожа.

— На.

— Благославям саможертвата ти, Карса Орлонг.

— Напразно усилие — изръмжа той. — Жертва няма да бъда на никого, дори на боговете.

— Това е просто любезност, дебелоглав тъпак такъв. Но чуй, все пак нещо се случи. Имаше нападение. Стотици воини едур и помощни сили на ледериите. И поредният поборник.

— Поборници в тази флота — колкото щеш — изсумтя Карса.

— Но само поборникът и слугата му се върнаха. И един ледерий. Другите са избити.

— Къде е била тази битка? Не сме виждали други кораби.

— През лабиринт, Карса Орлонг. Все едно, чух името на воина. И точно заради това трябва да ме изслушаш. Трябва да слезем от този проклет кораб — само да се мерне суша, трябва да скочим през борда. Каза, че съм била възбудена, нали? Грешиш. Ужасена съм.

— И кой е този ужасяващ поборник все пак?

— Името му е Икариум. Убиецът…

— Дето слугата му е Трелл.

Тя се намръщи.

— Не. Грал. Знаеш за Икариум? Знаеш ли ужасните легенди за него?

— За легенди нищо не знам, Сеймар Дев. Но веднъж се бихме с Икариум. Прекъснаха ме, преди да успея да го убия.

— Карса…

Тоблакаят се усмихваше.

— Думите ти ме радват, жено. Е, значи отново ще се изправя срещу него.

Тя само го зяпна.

 

 

На друг кораб във флотата Таралак Вийд се беше присвил в трюма и трепереше.

Икариум стоеше пред него и говореше:

— Трудно е да се разбере. Ледериите като че ли се отнасяха пренебрежително към мен преди, тъй че какво се е променило? Нито виждам преклонение или надежда в очите им, тяхното страхопочитание ме изнервя, Таралак Вийд.

— Махни се — изломоти гралът. — Зле ми е. Остави ме.

— Боя се, че това, което те мъчи, не е физическо, приятелю. Моля те, ела да излезем горе на палубата, да вдишаш от този живителен въздух — той ще те утеши, сигурен съм.

— Не.

Икариум бавно клекна и сивите му очи се взряха в шаващите очи на Таралак.

— Тази сутрин се събудих по-свеж, изпълнен с повече надежда от всякога — усещам правотата на това твърдение. Топлина някаква, дълбоко в мен, мека и доброжелателна. И не се е смалила от толкова време. Не разбирам, приятелю…

— Значи — изхриптя гралът с глас, натежал от жлъч, — ще трябва да ти го кажа отново. Кой си ти и какво. Трябва да ти кажа, да те подготвя за онова, което трябва да сториш. Не ми оставяш избор.

— Не е нужно — тихо отвърна Икариум, пресегна се и сложи ръка на рамото на Таралак Вийд.

— Глупак — изсъска гралът и се отдръпна. — Аз помня, за разлика от теб!

Икариум се изправи, погледна приятеля си отвисоко.

— Не е нужно — повтори и му обърна гръб.

„Ти не разбираш.“

„Не е нужно.“

 

 

Стоеше на най-високата кула на Твърдината на Мок и безизразните му очи шареха над хаоса долу в града. Корабите на адюнктата се отдръпваха от пристанището в тъмните води на залива.

Вдясно, на по-малко от три разтега, беше пукнатината, придала на платформата този толкова опасен наклон. Беше отскорошна, от не повече от година, продължаваше по цялата цитадела надолу, чак до подземията, а ремонтите изглеждаха безсмислени, на границата на некадърността. Старото сърце на Малазанската империя беше ранено и той не очакваше да оцелее още много.

След малко усети присъствие зад себе си, но не се обърна. Само тихо промълви:

— Императоре. Много време мина, нали?

Шепотът на Сенкотрон го достигна като смразяваща милувка.

— Винаги ли трябва да е по твоя начин, Тайсхрен? Винаги, всеки път. — Помълча и добави: — Оставил си се да хванат в клетката. Пак. Влудяваш ме.

— Тежка нощ си преживял — отбеляза Върховният маг.

— А, усетил си моите… дейности? Разбира се. Не си значи толкова окован.

— Старая се да гледам в перспектива на тези неща — отвърна Тайсхрен. — Също като теб. — Погледна през рамо смътното тъмно петно до себе си. — Новата ти роля май не те е променила чак толкова много.

— Заговорничеше с Бързия Бен и с Калам — каза Сенкотрон. — Стигна чак до Седемте града, за да го сториш, но какво постигнаха кроежите ти? Императрицата стои на подвижни пясъци, един джисталски жрец гази из коридорите на властта, Нокътят е инфилтриран и избит, а верните ми уикци са нападнати… но кажи ми следното, Тайсхрен, можа ли изобщо да предвидиш отговора на Д’рек на измяната на жреците и жриците?

— Измяна ли?

— Д’рек изби твоите ближни! Във всички храмове!

Върховният маг помълча малко — богът до него ставаше все по-изнервен, — после отвърна:

— Преди година един мой стар приятел тръгна набързо оттук — отплава към Великия храм на Д’рек в град Картуул.

— Знаел си това?

Тайсхрен се усмихна.

— Корабът, който нае, беше мой. Той, уви, не знаеше тази подробност.

— Знаех си! — изсъска Сенкотрон. — Ти изобщо не си оставял култа!

— Червеят на есента е предвестникът на смъртта, а смъртта спохожда всички ни. Всички смъртни тоест. Как може човек да се откаже да приеме това? Какъв смисъл би имало?

— Империята беше моя! Не на Д’рек! Нито твоя!

— Императоре, твоята параноя винаги ме е притеснявала повече от користолюбието ти. Все едно, сега управлява Ласийн… до време. Освен ако… — Той примижа към бога. — Освен ако не замисляш триумфално завръщане?

— За да спася всички от тях самите? Не мисля. Омразата е най-гибелният плевел на този свят… особено когато хора като теб не вършат нищо.

— Всяка градина, която съм прекопал, или е мъртва, или обрасла с бурен, императоре.

— Защо се съгласи да си ашикът в дупката за Бързия Бен, Тайсхрен?

Върховният маг примига изненадано.

— И защо той не те призова, когато го пратих в онзи кошмар?

— Щях наистина да се разочаровам, ако ме беше призовал толкова скоро — отвърна замислено Тайсхрен. — Както казах преди малко, гледам на нещата в този свят дългосрочно.

— Защо Д’рек не те уби?

— Опита се.

— Какво?

— Разубедих я.

— Бездната да ме вземе дано, колко те мразя!

— Дори боговете трябва да се учат да сдържат гнева си — отвърна Тайсхрен. — Иначе дават лош пример.

— Това ли каза на Д’рек?

— Казвам го на теб, Сенкотрон.

— Сдържам се аз! Съвършено спокоен съм — кипя от гняв и омраза, забележи, но съм спокоен!

Помълчаха дълго, после богът отрони:

— Горките ми уикци…

— Не са толкова уязвими, колкото се боиш, императоре. Ще си имат Нил и Недер. Ще си имат Темъл, а щом Темъл остарее, след десетилетия, ще има млад воин, когото да учи, и той ще се казва Колтейн. — Стисна ръце зад гърба си и се загледа намръщено в загърнатия в пушеци град, в сивотата на идващото утро. — Ако толкова държиш да се боиш, бой се за своето дете.

— Не се боя от нищо…

— Лъжец. Чу как Темпър излезе от кръчмата на Кууп — и побягна.

— Целесъобразност!

— Безспорно.

— Тук си в гнездо на пепелянки — ще те оставя в него с радост.

Тайсхрен кимна.

— Императоре. Моля предайте поздравите ми на Котильон.

— Сам му го кажи, ако смееш.

— Не аз откраднах Калам от него. Всъщност той жив ли е?

— Той е в Скръбния дом — достатъчен ли е този отговор за теб?

— Не съвсем.

— Знам! — Сенкотрон се изкиска със злоба и се стопи като мъгла, разнесена от вятъра.

 

 

Утрото беше ярко, слънцето грееше. Старши следователят спря пред Имперския двор на град Картуул. Оправи униформата си, та всяка гънка да се изпъне. После плю в дланите си и леко, грижливо приглади назад разрошената си коса — разрошена поне според него. Погледна пак ботушите си да се увери, че са лъснати безупречно, елегантно се изкачи по стъпалата и влезе в масивната сграда.

Небрежно кимване вместо полагащия се поздрав за отговор на стражите, после — по коридора до кабинета на Командващия. Почукване, рязко и уверено, и щом чу глухата подкана да влезе, отвори вратата, закрачи с маршова стъпка и спря пред бюрото, зад което седеше Командващият.

А той вдигна глава и го погледна намръщено.

— Добре, надут задник такъв. Казвай.

Лекият смут от страна на Старши следователя беше неволен, но той успя да го прикрие, доколкото бе възможно.

— Имам следното донесение, сър, относно разследването, което извърших усърдно по загадъчната смърт на послушници и жреци на храма, посветен на Д’рек, на улица…

— Ще млъкнеш ли! Искаш да докладваш заключенията си, нали? Тогава просто го направи!

— Да, сър. Предвид липсата на доказателства за противното, сър, възможно е само едно заключение. Посветените на Д’рек до един са извършили самоубийствена оргия в течение на една-единствена нощ.

Гущерските очи го изгледаха притеснително бързо. След което Командващият отвърна:

— Сержант Хелиан, първоначалният следовател, каза абсолютно същото.

— Явно схватлива жена, сър.

— Пияница. Пратих я в Четиринадесета.

— Че… Четиринадесета?

— Напиши си заключенията — заповяда Командващият. — И прекратете разследването. Сега напусни.

Старши следователят отдаде чест и се измъкна с толкова достойнство, колкото успя да запази. По коридора, ново кимване на стражите, после навън през главния вход, на платформата и надолу по стъпалата.

А там спря и вдигна очи. Слънчевата светлина лъщеше от величествените паяжини на паяците паралт, завзели кулите на Картуул. Плетеница кристална красота, искряща като нишки диамант на фона на смайващото синьо небе.

Възвърнал оптимизма си, той въздъхна и реши, че никога не е виждал такава възхитителна, отнемаща дъха гледка. И продължи с по-лека стъпка, ботушите му затракаха по камъните.

А десетки и стотици, хиляди огромни паяци, свити в дупките си в стените на кулите, гледаха отгоре с хладните си многостенни очи. Гледаха отгоре на всичко, което пълзеше под тях, понякога любопитни, винаги търпеливи — и сладкият шепот на глада пробягваше из течните им мозъци.

Паяжините бяха изплетени.

И капаните, в своето сложно изящество, нямаше да останат задълго празни.