Стивън Ериксън
Ловци на кости (15)

10.

Когато само мрак познаваше денят

и вятър като просяк ням размесваше звезди и прах

в забравените езера под старата, все още

читава стена, където белите реки

от пясък сипеха зърна в незримото,

и всеки миг основи ще се люшнат с хоризонта,

там се намерих сред приятели

и леко беше краткото сбогуване.

 

„Умиращият войник“

Фишер кел Тат

Излязоха от лабиринта сред воня на пушек и пепелища, а пред тях, в усилващата се светлина на зората, се очерта разрушен град. Тримата постояха дълго неподвижни, смълчани, всеки се мъчеше да побере гледката в ума си.

Сторми заговори пръв.

— Все едно Имперският лабиринт се е излял тука.

Пепел и душен въздух, светлината — вяла и апатична. Калам не се изненада от наблюдението на десантчика. Тъкмо бяха напуснали място на смърт и пустош, за да се озоват на друго като него.

— Обаче още си личи кой град е — каза убиецът. — Ю’Гатан.

Сторми се изкашля и изплю храчката.

— Ега ти обсадата.

— Армията е продължила — отбеляза Бързия Бен. — На запад.

Сторми изсумтя и посочи.

— Виж онзи пролом в стената. Морантски муниции, цял проклет фургон според мен.

През пролома беше изтекла гъста река, вече застинала — блестеше на утринната светлина. Стопено стъкло и метали. Тук се беше разразил истински огнен щорм, осъзна Калам. Поредната злочестина, сполетяла Ю’Гатан. Сапьорите ли бяха направили това?

— Зехтин — каза изведнъж Бързия Бен. — Реколтата зехтин е била прибрана в града. — Помълча и добави: — Нещо ме кара да се чудя дали е било случайна злополука.

Калам погледна накриво магьосника.

— Малко крайно изглежда, Бързак. А и според това, което съм чувал за Леоман, той не е от хората, които ще си жертват живота току-така.

— Ако се е задържал дълго.

— Понесли сме загуби тук — каза Сторми. — Ей там, под пепелта, има гробна могила. Ужасно е голяма, освен ако не са погребали и бунтовници.

— За тях правим отделни ями — подхвърли Калам, макар много добре да знаеше, че и Сторми го знае. Нищо тук не изглеждаше добре, но и тримата не изпитваха охота да го признаят. Не и на глас. — Дирята изглежда отпреди няколко дни поне. Трябва да догоним Четиринайсета.

— Първо да го обиколим това — отвърна Бързия Бен, премрежил очи към разрушения град. — Има нещо… утайка някаква… не знам. Само…

— Стабилен аргумент от устата на Върховния маг — каза Сторми. — Убеди ме.

Калам отново погледна гробната могила и се зачуди колко ли от приятелите му лежат затрупани под тази пръст, неподвижни сред вечния мрак, и личинките и червеите вече са се заловили да отнемат всичко, което ги бе правило неповторими. Не беше от най-приятните мисли, но ако той не постоеше тук да им отдели още няколко мига размисъл, кой друг щеше да го направи?

 

 

По пътното платно и равното край пътя се въргаляха овъглени отломки. Колове на шатри все още държаха на място изгорели дрипи платно, а в един изкоп оттатък завоя към някогашната градска порта бяха хвърлени десетина подути конски трупа, краката стърчаха като костеливи клони сред облаци жужащи мухи. Воня на изгорял леш бе надвиснала в неподвижния въздух.

Апсалар спря и бавно огледа опустошението. А после очите й уловиха движение на двеста крачки напред и вляво. Отпусна се в седлото, щом позна походката и жестовете на две от трите фигури, запътили се към останките на Ю’Гатан. Телораст и Кърдъл изприпкаха от двете страни на коня й.

— Ужасна вест, Не-Апсалар! — извика Телораст. — Очакват ни трима ужасни мъже, ако продължим в тази посока. Ако си решила да ги унищожиш, добре, чудесно. Желаем ти успех. Иначе предлагам да бягаме. Веднага.

— Аз съм съгласна — добави Кърдъл и закима, ситнеше нервно на място с щръкнала във въздуха опашка.

Конят вдигна копито и двата скелета побягнаха — знаеха вече, че прекалената близост до животното е опасна.

— Познавам двама от тях — каза Апсалар. — Освен това вече ни видяха. — Смуши коня и бавно го подкара напред към мага, спътника му убиец и малазанския войник, които вече бяха сменили посоката и се приближаваха с отмерени крачки.

— Те ще ни унищожат! — изсъска Телораст. — Сигурна съм… о, този маг, никак не е добър той, никак…

Двете същества побягнаха да се скрият.

Унищожение. Тази възможност съществуваше, призна си Апсалар, предвид нещата, които бе преживяла с Бързия Бен и Калам Мекхар. Но пък, от друга страна, те бяха знаели, че е обсебена, а и след това беше пътувала месеци наред с Калам, първо през Долината на Търсача, от Даруджистан и чак до Ерлитан, и през това пътуване не се беше случило нищо неприятно. Това донякъде й внуши успокоение, докато ги чакаше да се приближат.

Калам заговори пръв:

— Малко неща на този свят са смислени, Апсалар.

Тя сви рамене.

— Всеки от нас си има своите пътувания, Калам Мекхар. Колкото до мен, не съм особено изненадана, че пътищата ни се събират пак.

— Виж, това твърдение е обезпокоително — каза Бързия Бен. — Освен ако не си тук, за да удовлетвориш жаждата на Сенкотрон за възмездие, не виждам никаква възможна причина пътищата ни да се съберат. Не и тук. Не и точно сега. Мен със сигурност нито ме дърпа, нито ме подбутва някой заговорничещ бог…

— Аурата на Гуглата те е обкръжила, Бързи Бен — заяви Апсалар — наблюдение, което явно стъписа Калам и войника. — Такава утайка идва само от дълги беседи с Бога на Смъртта, така че, макар и да държиш, че си свободен, навярно мотивите за това, което правиш и къде избираш да отидеш, не са чак толкова чисто твои, колкото би искал да вярват другите. Или колкото сам би искал да вярваш, впрочем. — Погледът й се плъзна към Калам. — Докато убиецът е почувствал присъствието на Котильон, и то едва наскоро. А колкото до фаларийския войник, неговият дух е обвързан с един Т’лан Имасс. И тъй — огън, сянка й смърт, събрани наедно, докато силите и боговете на тези сили намерят съюз срещу един-единствен враг. Все пак се чувствам длъжна да ви предупредя — този враг вече не е единствен и навярно никога не е бил. А сегашните съюзи може да не удържат.

— Защо ли нещо във всичко това не ми харесва? — каза Бързия Бен.

— Може би защото усещаш желанието ми, Бързак — което едва сдържам — да натреса юмрука си в лицето ти — изръмжа му Калам.

Богът на Смъртта? Какво, в името на Бездната, все пак се случи в Черен Корал?

— Целесъобразност! — сряза го чародеят, без да откъсва очи от Апсалар. — Това се случи. В цялата онази проклета война срещу Панион Домин. Трябваше да е очевидно от самото начало — съюзът на Дужек с Каладън Бруд беше само първото колосално нарушение на правилата.

— Значи сега работиш за Гуглата?

— Мноого студено, Калам. За да разширим каламбура, Гуглата знае, той работеше за мен.

— Нима? А сега?

— А сега… — Кимна към Апсалар. — Както казва тя, боговете са във война. — Сви рамене, но жестът му бе някак притеснен. — Трябва да разбера двете страни, Калам. Трябва да задам въпроси. Трябват ми отговори.

— И Гуглата ли ти ги осигурява?

Погледът, който Бен хвърли на убиеца, беше почти колеблив.

— Бавно.

— А Гуглата какво получава от тебе?

Магьосникът настръхна.

— Опитвал ли си се някога да извиеш ръката на мъртвец? Не става. — Ядосаният му поглед се измести от Калам към Апсалар. — Слушай. Помниш ли онези игри, които играеха Хедж и Фид? С Драконовата колода? Идиотска работа, но не това е важното. Важното е, че те измисляха правилата в движение, и точно това правя аз сега, разбрано? Богове, дори един гений като мен си има граници.

Фаларийският войник изсумтя и оголи зъби. Магьосникът пристъпи срещу него.

— Стига, Сторми! Ти и твоят проклет каменен меч! — Махна побеснял към руините на Ю’Гатан. — На хубаво ли ти мирише това?

— Още по-хубаво ще ми замирише Върховният маг на адюнктата, насечен на парчета и поднесен в яхния на Качулатия. — Посегна към имасския меч и се ухили още по-широко. — И аз съм точно подходящият да го направи…

— Хайде, успокойте се и двамата — каза Калам. — Добре, Апсалар, всички сме тук, и това е повече от странно, но не толкова странно, колкото може би трябва да е. Все едно. — Обхвана с широк жест себе си, Бързия Бен и Сторми. — Тримата се връщаме при Четиринадесета армия. Или ще се върнем, след като обиколим града и Бързака се увери, че е толкова мъртъв, колкото изглежда…

— О, мъртъв е — каза магьосникът. — Все пак ще обиколим руините. — Посочи с пръст Апсалар. — Колкото до теб, не пътуваш сама, нали? Къде се крият? И какво са те? Домашни любимци?

— Можеш да ги наречеш така.

— Къде се крият? — настоя той.

— Не знам. Някъде наблизо. Те са… боязливи. — И нищо повече не добави, доволна от намръщената физиономия на мага.

— Накъде отиваш, Апсалар? — попита Калам.

Тя повдигна вежда.

— Ами, с вас, разбира се.

Не й беше трудно да забележи, че това не ги зарадва, но поне не възразиха. Колкото до нея, това бе идеалният завършек на тази част от пътуването й. Защото съвпадаше с най-неотложната задача — крайната цел за убийство. Единствената, която не можеше да бъде пренебрегната.

Винаги беше знаела, че Котильон е изключително коварен кучи син.

 

 

— Е, добре — каза сержант Хелиан, — кой от вас двамата иска да е новият ми ефрейтор?

Тъчи и Бретлес се спогледаха.

— Какво? — попита Тъчи. — Ние? Но ти вече си имаш Балгрид и Тавос Понд. Или даже…

— Това е моето ново отделение и аз решавам тези неща. — Изгледа с присвити очи останалите войници. — Балгрид е маг. Както и Тавос Понд. — Намръщи се и на двамата. — Не обичам магове, винаги изчезват точно когато искаш да ги попиташ нещо. — Погледът й се плъзна по последните двама. — Мейби е сапьор и това говори достатъчно, а Лютс е лечителят ни. Така остават… — Хелиан отново се обърна към близнаците. — Само вие двамата.

— Чудесно — каза Тъчи. — Аз ще съм ефрейтор.

— Почакай — намеси се Бретлес. — Аз искам да съм ефрейтор! Няма да приемам заповеди от него, сержант. Абсурд. Имам си мозък, тъй де…

Тъчи изсумтя.

— Явно не знаеш какво да правиш с толкова мозък и затова го хвърляш на вятъра.

— Ти си дебел тъп лъжец, Тъчи…

— Млък! — Хелиан посегна за меча си. Но се сети и вместо него извади ножа. — Още една дума и ще се порежа.

Отделението я зяпна.

— Аз съм жена, ясно? Така се разправяме с мъжете ние. Всички сте мъже. Само ме ядосайте и ще го забия тоя нож в ръката си. Или в крака. Или ще си отрежа едната цица. А вие, кучи синове, ще трябва да го преглътнете. До края на дните си ще живеете с това, че сте били такива задници, че сте накарали Хелиан да се осакати.

Никой не проговори.

Усмихната, Хелиан прибра ножа в канията.

— Добре. Е, Тъчи, Бретлес, реших. И двамата сте ефрейтори. Точка.

— Но ако искам да заповядам на Бретлес…

— Е, не можеш.

Бретлес вдигна пръст.

— Чакай, ами ако дадем различни заповеди на другите?

— Не се притеснявай за това — рече Мейби. — Бездруго хич няма и да ви слушаме. И двамата сте тъпаци, но щом сержантът иска да ви направи ефрейтори — чудесно. Все ни е тая. От тъпаци се получават добри ефрейтори.

— Добре — заяви Хелиан и стана. — Сега всички да стоите на място и не се размотавай, капитанът иска да сме готови за марш. — Остави ги и тръгна умислена нагоре към билото.

Капитанката й беше взела Урб и го беше направила сержант. Лудост. Явно старото правило за тъпаците, от които се получават добри ефрейтори, се разширяваше и за сержанти, но нищо не можеше да направи по въпроса. Можеше да иде да го убие, но щеше да си навлече голяма неприятност. Урб беше едър, в края на краищата, и къде щеше да скрие трупа? Поне тук наоколо — нямаше къде.

Трябваше да намерят някое село. Можеше да си продаде ножа… не, това нямаше как да стане, щеше само да развали заканата й и отделението можеше да се разбунтува. Освен ако следващия път не добавеше и нокти към възможните оръжия — да си извади едното око примерно, нещо такова. Огледа си ноктите… „О, че то почти ги няма. Ужас…“

 

 

— Виж я само — каза Мейби. — Каза ни да не се размотаваме, а тя какво прави? Размотава се. Тръгнала към билото, за какво? Хе, гледа си ноктите. О, ама те са изгризани! Богове, имаме си истинска жена за проклет от Гуглата сержант…

— Тя не е истинска жена — каза Тъчи. — Изобщо не я познаваш, сапьор. Виж, ние с Бретлес, ние бяхме двама от нещастните глупаци, които първи влязоха в храма в Картуул, където започна целият този кошмар.

— За какво говориш? — попита намръщен Балгрид.

— Някой беше влязъл и беше изклал всичките жреци в храма на Д’рек и ние бяхме първите, озовали се там. Все едно, знаете как става. Това беше нашият квартал, нали? Не че можехме да патрулираме вътре в храмовете, разбира се, тъй че не ни обвиниха. Но пък откога здравият разум се брои за нещо в Империята? Тъй че трябваше да ни отпратят. С надеждата, че ще ни убият и всичко това няма да се…

— Обаче се разчу — каза Тавос Понд и се почеса по грубите, зацапани със съсирена кръв превръзки, стегнали едната страна на лицето му.

— За какво говориш? — попита отново Балгрид. — И какво прави сержантът там?

Мейби погледна сърдито към Лютс.

— Още е глух. Направи нещо!

— Ще се оправи — отвърна лечителят и сви рамене. — Е, почти. Само че трябва повечко време.

— Все едно — подхвана отново Тъчи, — тя не е истинска жена. Пие…

— Така е — прекъсна го Бретлес. — А защо пие? Защото я е страх от паяци!

— Това не е важно — изсумтя брат му. — Обаче сега е трезвена и това е лошо.

— Какво? — попита Балгрид.

— Чуйте ме. Всички. Дайте просто да я държим пияна и всичко ще е наред…

— Идиот — изсумтя Мейби. — Сигурно не сте разбрали кой е убил всички ония жреци точно защото сержантката ви е била пияна. Тя се справи добре в Ю’Гатан, забравихте ли? Живи сте благодарение на нея.

— Това скоро ще се изтърка, сапьор. Само почакай. Искам да кажа, виж я само — а бе гледа си ноктите бе!

 

 

Приемането на тежка пехота в едно отделение изобщо не беше лесно, Геслер го знаеше. Тежките пехотинци не разсъждаваха нормално, сержантът дори не беше сигурен дали са човешки същества. Нещо средно между чистокръвен Имасс и Баргаст може би. А ето, че имаше четирима от тях. Шортноус, Флашуит, Уру Хела и Мейфлай. Флашуит сигурно можеше да пребори вол, а и беше напанка освен това, макар че зашеметяващите й зелени очи сигурно идваха някъде от другаде; а Шортноус май имаше навика да губи разни части от тялото си и нямаше как да се разбере докъде е стигнал, ако не се брояха липсващият нос и ухо. Уру беше проклета женска от Корелри, навярно предопределена за Бурния вал, преди да се качи на борда на търговския кораб от Джакатан, което означаваше, че не се е чувствала длъжница на никого. Мейфлай просто лесно се объркваше, но явно беше не по-малко корава от другите.

А си бяха корави това, тежката пехота. Трябваше някак да пренастрои мисленето си за това как да се оправи с отделението. „Но ако се издам, Сторми ще ги заобича много тия.“

Може би в едно отношение беше разумно да се реорганизират отделенията, но Геслер не беше сигурен доколко капитанът е избрал подходящия момент. Все едно, отговорността беше на Юмрук Кенеб, а той вероятно предпочиташе просто да разпредели войниците, които вече до един бяха ветерани. Какво пък, тези грижи бяха за офицерите. Това, което най-много го притесняваше в момента, бе фактът, че общо взето бяха без оръжие и броня. Само да се натъкнеше на тях някоя банда разбойници и кокалите на още малазански войници щяха да избелеят на слънцето. Трябваше да се движат, да догонят проклетата армия.

Прикова поглед в западния път, нагоре по склона. Хелиан вече се бе изкачила на билото. Огряна от изгряващото слънце. Странна жена, но все нещо трябваше да е направила както трябва, след като бе успяла да измъкне войниците си от онази бъркотия. Геслер нямаше да обърне повече очи назад към Ю’Гатан. Всеки път, когато го беше правил досега, образите се връщаха: Трут, метнал през рамо торбите с муниции, как тича през пушека и пламъците. Фидлър и Кътъл, как тичат назад, далече от онова, което прииждаше. Не, не си струваше изобщо да хвърля последни погледи към онзи прокълнат град.

А и какво ли можеше да вземе човек от това? Леоман ги беше подмамил вътре, превърнал беше града в паяжина, от която нямаше измъкване — „Само че… ние успяхме, нали? Но колко не успяха?“ Капитанът им беше казала. Над две хиляди, толкова ли беше? И всичко това — само за да загинат няколкостотин фанатици, които сигурно щяха да са също толкова доволни да се избият сами, без никой друг, само за да изтъкнат някаква си там тяхна безумна, безсмислена идея, заради която чувстваха, че си струва да умрат. Точно така разсъждаваха фанатиците в края на краищата. Избиването на малазанци само подслаждаше вече бездруго сладкия им последен миг. „Всичко това, за да блеснат очите на някой бог.“

„Не забравяй, лъскаш ли нещо достатъчно дълго, то блясва.“

Слънцето вдигна огнените си очи над хоризонта. Почти беше време да тръгват.

 

 

Десет, може би повече малки — всичките розови, сбръчкани и писукащи като старо лястовиче гнездо, паднало от оронила се стена. Ботъл ги гледаше удивен как мърдат в шепите му. Майка им се беше вкопчила в лявото му рамо, помръдваше носле и сякаш размисляше дали да не скочи — било към безпомощните си рожби, било към врата му.

— Спокойно, мила — зашепна й той. — Те са толкова мои, колкото и твои.

Някой се окашля зад него, след това се изсмя. Смайлс.

Ботъл я погледна ядосано.

— Нищо не разбираш, краво нещастна.

— Не мога да повярвам, че искаш да вземеш тая гадна твар с теб. Добре, тя ни измъкна, обаче разкарай я вече. Освен това няма как да ги опазиш живи — тя трябва да ги храни, нали, значи трябва да ходи за храна. Кога ще го прави това? Ние сме в поход, тъпак такъв.

— Можем да се оправим — отвърна той. — Те са племенни същества, плъхове. Освен това имаме достатъчно храна — само Ю’Гатан трябва да яде. Малките само сучат. Тя ще си ги кърми.

— Престани, че ми прилошава. В този свят има предостатъчно плъхове, Ботъл. Добре, вземи я нея, но малките ги хвърли.

— Тя никога няма да ми го прости.

 

 

Корик — гледаше ги как се дърлят — въздъхна и стана.

— Не се отдалечавай много — каза Стрингс.

Корик изръмжа нещо неразбрано и тръгна към северния край на лагера. Тук земята беше надупчена с дълбоки ями. Стигна до ръба на една и надникна долу. Преди много време ямите бяха давали глина на грънчарите, когато близо до повърхността все още беше имало вода. След като водата бе пресъхнала, се бяха оказали полезни за хвърляне на боклука, включително — труповете на несретници.

Ямите най-близо до крепостните стени бяха пълни само с кости, избелели купчини, напукани от слънцето и размесени с опърпани ивици изгнил плат от погребалните савани.

Постоя още миг, загледан в останките, после се смъкна по ронливия бряг.

Войниците бяха загубили повечето кокали, навързани по броните и униформите им. Съвсем редно си беше, помисли си Корик, тези отдавна измрели граждани на Ю’Гатан да предложат своите. „Та нали все пак пълзяхме през костите на самия град. И дори не можем да измерим какво оставихме зад себе си.“

Затънал до колене сред кости, той се огледа. Фетиши колкото искаш. Доволен, започна да си събира.

 

 

— Адски гол ми се виждаш без скапаната си броня.

Ефрейтор Тар се намръщи.

— Без скапаната си броня наистина съм като гол, сержант.

Усмихнат, Стрингс извърна глава и затърси с поглед, докато не намери Корик, който тъкмо се спускаше в ямата. Така поне изглеждаше оттук. Странен човек, особняк. Но пък щом толкова държеше да пълзи из ямите — негова работа. Стига да се покажеше, щом подадат сигнала за тръгване.

Кътъл седеше край огъня, доливаше останалото от чая — вариво от някакви местни билки, за които Ботъл реши, че стават на вкус, макар да остана леко сдържан по въпроса колко може да са отровни.

След като огледа отделението си, сержантът отново се залови с бръсненето си: чегърташе вмирисаните опърлени косми с ножа си — единственото оръжие, което му беше останало.

Едно от осиновените деца се беше лепнало за него и седеше насреща му, зяпаше го с ококорени очи. Момиченце. Кръглото му личице беше оцапано с пепел и две мокри мръсни бразди се стичаха от носа му. Облиза напуканите си устни.

Стрингс спря, изгледа я примижал и вдигна вежда.

— Трябва да те окъпем, моме. Ще се наложи да те хвърлим в първия поток, до който стигнем.

Тя се нацупи.

— Няма как — продължи той. — От малазанските войници на Четиринадесета се иска да поддържат известно ниво на хигиена. Дотук капитанът го подминаваше, но повярвай ми, това няма да продължи… — Замълча, щом видя, че детето вече не го слуша. Нито пък го гледаше, гледаше нещо зад и над лявото му рамо. Стрингс се завъртя да проследи погледа й.

И видя конник и трима пешаци. Слизаха към тях от пътя, обикалящ покрай Ю’Гатан.

— Това е Сторми — обади се Геслер. — Тая негова чепата походка ще я позная навсякъде. И Калам, и Бързака. Жената на коня не я знам обаче…

„Аз я знам обаче.“ Стрингс се изправи. Тръгна нагоре по склона да ги посрещне. Чу зад себе си стъпките на Геслер.

— Гуглата да ни вземе дано — възкликна Стрингс, като огледа първо Апсалар, а после — Калам и Бързия Бен. — Половината старо отделение. Всички тук.

Бързия Бен го гледаше, присвил очи.

— Обръснал си се. Напомня ми колко си млад — а бе брадата те правеше старец. — Замълча, после добави: — Добре щеше да е и Малът да е с нас.

— Забрави. — Стрингс махна с ръка. — Той дебелее в Даруджистан и последното, което иска да види, са грозните ни мутри. — Окашля се. — Предполагам, че и Паран е там, гледа си кефа и си пийва изстудено салтоанско.

— Добър капитан се оказа — рече магьосникът. — Кой можеше да го допусне?

Стрингс кимна на жената на коня.

— Здравей, Апсалар. Крокъс къде е?

Тя сви рамене и отвърна:

— Вече се казва Кътър, Фидлър.

„О!“

— Все едно, пътищата ни се разделиха отдавна — добави Апсалар, а Сторми се обърна към Геслер и попита:

— Е, изгубихме ли го?

Геслер извърна очи и кимна мълчаливо.

— Какво стана?

Отвърна му Стрингс:

— Трут ни спаси кожите на всички, Сторми. Направи това, което ние не можахме, когато се наложи. Без дума да каже. Даде си живота за нас. Да можеше да е обратното… — Поклати глава. — Знам, тежко е, когато са толкова млади.

По загорялото от слънцето лице на едрия мъж потекоха сълзи. Без нищо да каже, той тръгна надолу по склона към малазанския бивак. Геслер го проследи с очи, после закрачи след него.

Всички се умълчаха.

— Имах предчувствие — каза след малко Бързия Бен. — Измъкнали сте се от Ю’Гатан… но Четиринадесета е тръгнала.

Фидлър кимна.

— Трябваше да тръгнат. Чумата идва от изток. Освен това сигурно им се е сторило невъзможно… някой да се измъкне от оня огнен ад.

— Вие как успяхте? — попита Калам.

— Скоро ще тръгваме — рече Фидлър, понеже видя Фарадан Сорт да излиза на пътя. — Ще ви разкажа после. И, Бързак, имам си маг в отделението, искам да се запознаеш с него — той ни спаси всичките.

— Какво да направя? Да му стисна ръката?

— Не. Освен ако не искаш да те ухапят.

„Ха, виж му лицето само. Това си го биваше.“

 

 

Мостът беше от черни камъни, издялани грубо, но наместени съвършено. Достатъчно широк, за да минат два фургона един до друг, макар да нямаше парапети и краищата да изглеждаха толкова изтъркани и хлъзгави, че попритесниха Паран. Особено след като под моста нямаше нищо. Нищичко. Сиви мъгли и бездънно море. Сиви мъгли, поглъщащи самия мост на двайсетина крачки надолу; сиви мъгли, забулващи небето отгоре.

Полуроден, мъртъв в помятането свят, свят със студен лепкав въздух, миришещ на приливни вълни. Паран придърпа по-плътно наметалото около раменете си и измърмори:

— Хм, почти същият си е, както го видях.

Призрачната фигура на Хедж, застанала на самия ръб на моста, бавно се извърна.

— Бил ли си тук, капитане?

— Видения. Нищо повече. Трябва да минем и…

— М-да — отвърна сапьорът. — В един отдавна забравен свят. Дали е на Гуглата? Трудно е да се каже. — Скритите под изпъкналото чело очи на призрака се изместиха и се спряха на Ганат. — Май не трябваше да си променяш решението, Джагът.

— Трябваше.

— Това е по-старо от Крепостите, нали? — попита я Паран. — И ти е познато, нали, Ганат?

— Да, в отговор и на двата ти въпроса. Това място е на Джагът — на митовете ни. Това е нашата представа за долния свят, Господарю на Колодата. Вердит’анат, Мостът на Смъртта. Трябва да намериш друг път, Гъноуз Паран, за да намериш онези, които търсиш.

Той поклати глава.

— Не. Боя се, че е този.

— Не може да бъде.

— Защо?

Тя не отвърна.

Паран се поколеба.

— Това е мястото във виденията ми. Откъдето трябва да започна. Но… хм, сънищата така и не продължаваха оттук — не знам какво има напред. Тъй че имах само това, което виждате пред нас, и съзнавах, че само призрак би могъл да ме преведе през него. — Загледа се в мъглите, обгърнали каменния път. — Има два начина да се разбере това, заключих накрая.

— Кое да се разбере? — попита Ганат.

— Ами, оскъдността на онези видения, както и интуицията ми как да действам. Бих могъл да пренебрегна всичко останало и да се опитам да ги удовлетворя с прецизност, без никакви отклонения — от страх, че ще се окажат пагубни. Или бих могъл да приема всички тези несигурности като възможности и да дам пълна воля на въображението си.

Хедж направи някакво движение все едно, че плюе, макар че нищо не излезе от устата му.

— Струва ми се, че си избрал второто, капитане.

Паран кимна и отново се обърна към Ганат.

— Във вашите митове, Ганат, кой или какво пази този мост?

Тя поклати глава.

— Това място лежи под земята под краката на Гуглата. Той може да знае за това селение, но не би си позволил да държи на господството си над него… или обитателите му. Това е първично място, Господарю на Колодата, както и силите, наричащи го свой дом. Заблуда е да се вярва, че смъртта има само една-единствена проява. Както с всички неща, и тук има пластове и пластове, и след време най-дълбоките, най-тъмните биват забравяни — но все пак са оформили онова, което лежи отгоре. — Като че ли се вгледа в Паран за миг, след което добави: — Ти носиш отатаралски меч.

— С неохота — призна той. — Повечето време го държа заровен под задната стена на имението на Кол, в Даруджистан. Изненадан съм, че го усети — ножницата е от желязо и бронз, а това заличава ефекта му.

Тя сви рамене.

— Преградата е несъвършена. Обитателите на това селение — ако митовете съдържат истина, а те винаги съдържат — предпочитат грубата сила пред магията. Мечът ще си е просто меч.

— Е, аз бездруго не смятах да го използвам.

— Значи просто тръгваме по моста и чакаме нещо да ни изскочи? — попита Хедж. — Капитане, може да съм сапьор, и умрял при това, но дори и аз не мисля, че е много умно.

— Разбира се, че не е — отвърна Паран. — Нещо друго съм намислил. — Извади от торбата си един малък предмет, кръгъл и със спици, и го хвърли на земята. — Не би трябвало да отнеме много време. Каза им се да са наблизо.

Само след миг в мъглите зад тях се разнесе шумотевица — тропот на копита, тежко трополене на грамадни колелета. Появи се впряг, конете мятаха глави с плувнали в пяна муцуни и с подивели очи, а зад тях — каляска на шест колела. Стражи се бяха вкопчили в пищните орнаменти по страните на каляската, някои — вързани с кожени сбруи. Оръжията им бяха извадени и всички гледаха яростно в мъглите във всички посоки.

Водачът на впряга дръпна рязко поводите и нададе кански крясък. Забиха копита, конете почти клекнаха и огромната каляска спря със скърцане и трясък.

Стражите се откачиха и се изсипаха в кръг, с вдигнати заредени арбалети. Кочияшът дръпна спирачния лост, стегна поводите около дръжката, измъкна шише и го изпразни на седем бързи глътки. Оригна се, запуши шишето, прибра го в джоба си и се смъкна от каляската. Дръпна резето на вратичката и Паран зърна движение зад заслоненото прозорче.

Мъжът, който се измъкна навън, беше грамаден, облечен в коприни, пухкавите му ръце и закръгленото лице бяха плувнали в пот.

— Вие трябва да сте Карполан Демесанд — заговори Паран. — Аз съм Гъноуз Паран. Благодаря, че пристигнахте толкова бързо. Но след като знам репутацията на Търговска гилдия Тригали, разбира се, изобщо не съм изненадан.

— И не би трябвало да сте! — отвърна едрият мъж с широка усмивка, зад която лъснаха позлатени, обсипани с диаманти зъби. Усмивката бавно повехна, щом погледът му се спря на моста. — Олеле. — Махна с ръка на двама от най-близките стражи, и двете — жени от племето парду, и двете — с ужасни белези. — Нистар, Артара, до самия край на мъглите на този мост, моля. Огледайте внимателно краищата — без предпазна стена наистина ни чака опасен път. — Мъничките светли очи отново се приковаха в Паран. — Господарю на Колодата, простете ми, ужасно съм изтощен! О, как уморява горкия Карполан Демесанд тази ужасна земя! След това по най-бързия начин трябва да се върнем на скъпия ни континент Седем града — вижте колко съм отслабнал! Това напрежение! Мъките! Лошата храна! — Щракна с пръсти, един слуга се появи от каляската зад него, успя някак да задържи подноса с бокали и кристална кана в едната си ръка, докато се измъкваше пипнешком с помощта на другата. — Съберете се, приятели мои! Не вие, проклети съдружници. Отваряйте си очите, глупаци! Дебнат разни неща там, а много добре знаете какво става, когато дойдат разни неща! Не, за гостите ми говорех! Гъноуз Паран, Господарят на Колодата, неговият призрачен спътник и джагътската чародейка — при мен, моля, приятели капризни, да вдигнем този мирен тост… преди да се отприщи адът!

— Благодаря за поканата — отвърна Хедж, — но след като съм призрак…

— Ни най-малко — прекъсна го рязко Карполан Демесанд. — Знайте, че опитате ли изумителното ми изделие, съвсем не ще се чувствате прокълнат с невещественост, ни най-малко! И тъй… — той подаде пълния бокал на сапьора, — пийте, приятелю мой! И се насладете на възхитителното усещане за вкус, да не говорим за алкохола!

— Щом казвате — отвърна Хедж и прие подадения му бокал. Отпи глътка и смуглото му лице някак светна. — Богове подземни! Е, да, постигнал си го, търговецо! Мисля, че ще копнея за този впряг цяла вечност!

— Уви, приятелю, ефектът се губи с времето. Иначе щяхме да сме изправени пред непосилно бреме, както можете да си представите! Моля, Джагът, няма да ти убегне прелестта на милиардите аромати в това вино, сигурен съм. — Подаде й бокала, целият засиял.

Тя отпи, след което оголи дългите си бивни в нещо, което според Паран трябваше да е усмивка.

— Бик’трара — ледени цветя. Сигурно сте прекосявал джагътски глетчер някога в миналото, за да наберете толкова редки растения.

— О, да, скъпа! Джагътски глетчери и много повече, уверявам ви! Да обясня. Търговска гилдия Тригали пътува през лабиринтите — право, за каквото не претендира никой друг търговец в този свят. Поради което сме и много скъпи, разбира се. — Намигна на Паран. — Много, както Господарят на Колодата знае добре. Като стана дума, вярвам, че носите необходимото.

Паран кимна.

Карполан му поднесе третия бокал.

— Забелязвам, че сте си взели коня, Господарю на Колодата. С нас ли възнамерявате да яздите?

— Така мисля. Проблем ли е?

— Трудно е да се каже — все още не знаем на какво ще се натъкнем на този ужасен мост. Във всеки случай ще трябва да яздите плътно до нас, освен ако не се осланяте на собствената си защита, в който случай защо изобщо е трябвало да ни наемате?

— Вашата защита ще ми трябва, убеден съм — отвърна Паран. — Точно затова се договорих с гилдията ви в Даруджистан. — Отпи от виното и усети как главата му се замая. — Макар че — довърши, като изгледа накриво златистата течност, — ако изпия още глътка от това, може би ще имам проблем със седенето в седлото.

— Ще трябва да се вържете здраво, Гъноуз Паран. За стремената и за седлото. Повярвайте ми, с такова пътуване човек най-добре се справя пиян — или с дробове, пълни с дима на дъранг. Или и двете. Е, вече трябва да започна приготовленията си — макар никога досега да не съм посещавал този лабиринт, започвам да подозирам, че на този гибелно опасен мост ни чакат горчиви изпитания.

— Ако сте склонен, бих могла да се возя вътре с вас — каза Ганат.

— С удоволствие, и ви съветвам да сте готова за достъп до своя лабиринт, Джагът, в случай, че възникне нужда.

Паран изгледа двамата, докато се качат в колесницата, а после извърна поглед към Хедж.

Сапьорът довърши виното в бокала си, след което го остави на подноса, все още в ръката на слугата — старец с червени кръгове около очите и сива коса, изглеждаше опърлена по краищата.

— Колко такива пътувания си правил — попита го Хедж.

— Повече, отколкото мога да изброя, сър.

— Доколкото схващам, Карполан Демесанд е Върховен маг.

— Да, сър. И затова ние, съдружниците, го благославяме ежедневно.

— Не се съмнявам. — Хедж се обърна към Паран. — Ако няма да го пиеш това, капитане, остави го. Трябва да поговорим.

Паран рисковано отпи още глътка, остави бокала и тръгна след Хедж към началото на моста.

— Нещо да не би да се върти в призрачния ти ум, сапьор?

— Много неща, капитане. Но едно по едно. Знаеш ли, когато метнах онази „проклетия“ в Корал, си помислих, че това е краят. Гуглата знае, нямах избор, тъй че бих го направил отново, ако потрябва. Все едно… — Замълча за миг. — За известно време беше само, хм, мрак. От време на време просветваше нещо, нещо като… съзнание. — Поклати глава. — Беше като… все едно, че нямах къде да отида. Душата ми, искам да кажа. Никъде. Повярвай ми, никак не е приятно това чувство.

— Но после си успял — каза Паран. — В смисъл, имаш накъде да вървиш.

Хедж кимна, зареял поглед в мъглите, загърнали пътя напред.

— Чух гласове отначало. После… стари приятели, излизащи от тъмното. Лица, които познавах и, както казах, приятели, разбира се. Но и някои, които не бяха. Трябва да разбереш, капитане, преди твоето време много от Подпалвачите на мостове бяха адски гадни копелета. След като един войник преживее онова, което преживяхме ние, в Рараку, в Леса на Черния пес, накрая се оказваш или от единия вид, или от другия. Или си адски смирен, или започваш да вярваш, че императрицата се прекланя на онова, дето излиза от задника ти, и не само императрицата, а и всички останали. Докато бях жив, така и нямах време за тия копелета — сега очаквам да прекарам цяла вечност с тях.

Паран помълча замислено, след което отрони:

— Продължавай.

— Ние, Подпалвачите… чака ни работа, а някои от нас не я харесват. В смисъл, ние сме мъртви, нали? И разбира се, хубаво е да помагаш на приятели, които още са живи, и може би да помагаш на цялото човечество, ако се стигне до това… съжалявам, че го казвам, но ще се стигне до това. Но все пак човек стига до въпроси, въпроси, на които не може да се отговори.

— Например?

Лицето на сапьора се изкриви.

— Проклятие, звучи ужасно, но… какво ни засяга нас? Озоваваме се в някаква армия на мъртъвци, в едно проклето море там, където е била пустиня. Свършили сме със своите войни, боят за нас е свършил, а сега се оказва, че трябва да продължим в поход… и този поход е дълъг, по-дълъг, отколкото би си помислил, че е възможно. Но това е нашият път, нали?

— И докъде води той, Хедж?

Сапьорът отново поклати глава.

— Какво означава да умреш? Какво означава да се възнесеш? Не че ще съберем десетина хиляди поклонници сред живите, нали? Искам да кажа, единственото общо, което имаме ние, мъртвите войници, е това, че никой от нас не се е оказал достатъчно добър или с достатъчно късмет, за да преживее битката. Ние сме орда от провали. — Изсмя се горчиво. — Няма да е зле да си го запомня това за копелетата. За да ги дразня.

Паран погледна към каляската. Все още никакви действия, макар че слугата се беше прибрал вътре. Въздъхна.

— Асценденти, Хедж. Роля, която не е лесно да се обясни — всъщност аз все още не съм намерил стойностно обяснение какво точно е асцендентството — сред всичките учени трактати, в които съм ровил в библиотеките и архивите на Даруджистан. Тъй че накрая си съставих своя теория.

— Да я чуем, капитане.

— Добре. Да започнем с това. Асцендентите, които си намерят поклонници, стават богове и обвързването е двупосочно. Асцендентите без поклонници са, в известен смисъл, неоковани. Необвързани, на езика на Драконовата колода. Значи, богове, които някога са имали поклонници, но вече нямат такива, си остават асценденти, но са осакатени и остават такива, освен ако култът по някакъв начин не се възобнови. За Древните богове това означава проливане на кръв върху осветена или била някога осветена земя. За по-примитивните духове и други подобни би могло да е просто припомнянето или преоткриването на името им, или някаква друга форма на пробуждане. Забележи, всичко това е без значение, ако асцендентът е окончателно и безвъзвратно унищожен. Тъй че, ако се върнем малко назад, асцендентите, било то богове или не, изглежда, притежават някаква сила. Може би магия, може би лични достойнства, може би нещо друго. А това като че ли означава, че притежават необичайна степен на въздействие…

— Върху какво?

— Голяма беля са, ако се забъркаш с тях, това казвам. Смъртният човек удари някого и да речем, че му счупи носа. Асцендентът удари някого и той мине през стената. Значи, не го казвам буквално — макар че понякога случаят е точно такъв. Не непременно физическа сила, но сила на волята. Когато действа един асцендент, вълните минават през… всичко. И точно това ги прави толкова опасни. Например, преди Финир да бъде низвергнат, Трийч беше Първи герой, старо название за асцендент, и нищо повече. Повечето време или се е бил с други Първи герои, или, към края, е странствал в облика си на соултейкън. Ако на Трийч в този му облик не се беше случило нищо неприятно, възнасянето му след време щеше да се изличи, да се изгуби в примитивния зверски мозък на един малко по-едър от обичайното тигър. Но нещо неприятно се е случило — всъщност две неща. Низвергването на Финир и необичайната смърт на Трийч. И с тези две събития всичко се е променило.

— Добре — каза Хедж, — всичко това е чудесно. Накъде обаче клониш с тази твоя теория, капитане?

— Всяка планина си има връх, Хедж, а през цялата история е имало планини и планини — повече, отколкото можем да си представим, подозирам — планини от човечество, Джагът, Т’лан Имасс, Ерес’ал, Баргаст, Трелл и прочие. Не просто планини, а цели планински вериги. Вярвам, че възвисяването е естествено явление, неизбежен закон на вероятността. Вземи едно множество от същества, където и да било, от който и да е вид, и след време натискът ще се натрупа и ще се издигне планина, и тя ще има своя връх. Ето защо много асценденти се превръщат в богове — след като минат поколения, името на великия герой става свято, превръща се в представител на отдавна изгубения златен век, и това продължава.

— Значи, ако те разбирам, капитане — а признавам, не е лесно и никога не е било лесно — в последно време има твърде много натиск и заради това има твърде много асценденти, и работата става много страшна.

Паран сви рамене.

— Може и така да се приеме. И вероятно винаги е било така. Но всичко уляга с времето. Планини се срутват, върхове пропадат, остават забравени, превръщат се в прах.

— Капитане, каниш ли се да направиш нова карта в Драконовата колода?

Паран изгледа замислено призрака пред себе си.

— В много от Домовете ролята на Войник вече съществува…

— Но не и необвързани войници, капитане. Не и… ние.

— Казваш, че пред вас има дълъг път, сапьор. Откъде знаеш това? Кой ви води?

— Нямам отговор на това, капитане. Затова решихме — като възнаграждение за сделката ни, — че ако направиш карта за нас, това ще е, хм, ще е все едно да поръсиш шепа брашно над невидима паяжина.

— Част от сделката? Можеше да го споменеш в самото начало, Хедж.

— Не, по-добре е, когато вече е късно.

— За вас, да. Добре, ще помисля за това. Признавам, събуди любопитството ми, особено след като не мисля, че ти и призрачната ви армия сте пряко манипулирани. Подозирам, че онова, на което се отзовавате, е далеч по-ефимерно, по-първично. Природна сила, все едно че някой отдавна забравен закон се налага отново, и вие сте тези, които ще го наложите. С времето.

— Интересна мисъл, капитане. Винаги съм знаел, че имаш мозък, но най-сетне започвам да схващам за какво го бива.

— Сега нека аз да ти задам един въпрос, Хедж.

— Щом се налага.

— Онзи дълъг път пред вас. Вашият поход… той е към война, нали? Срещу кого?

— По-скоро какво…

Зад тях настъпи раздвижване, съдружниците бегом се стекоха около каляската, чу се плющене на кожа и щракане на закопчалки, докато десетината мъже и жени се стягаха по местата си. Конете, изведнъж възбудени, замятаха глави и заудряха с копита. Кочияшът отново беше стиснал поводите.

— Вие двамата! — изръмжа той. — Време е.

— Мисля да седна до него — каза Хедж. — Капитане, както каза магът, гледай да караш плътно до впряга. Знам как да ни изведа оттук, но представа нямам какво ни предстои.

Паран кимна и тръгна към коня си, а Хедж се качи до кочияша. Двете жени парду се върнаха от постовете си на моста, качиха се от двете страни на покрива и провериха тежките си арбалети и запасите си от метални стрели с широки върхове.

Паран се метна на седлото.

Капакът на прозорчето на страничната врата беше отворен и капитанът успя да различи кръглото лъскаво лице на Карполан.

— Пътуваме опасно бързо, Гъноуз Паран. Ако някаква метаморфоза сполети коня ви, помислете дали да не го изоставите.

— А ако метаморфозата сполети мен?

— Е, ще направим всичко възможно да изоставим вас.

— Успокоихте ме, Карполан Демесанд.

Къса усмивка, после капакът се затръшна.

Нов дивашки вик от устата на кочияша и юздите изплющяха. Конете се понесоха напред, каляската тежко затрополи зад тях. Затъркаля се напред. По каменния мост.

Паран подкара плътно до нея, до един от съдружниците. Мъжът му хвърли дивашка безумна усмивка. Стискаше тежък арбалет, малазанска направа.

Нагоре по моста и в мъглите.

Десет удара на сърцето, а след тях — хаос. Същества с кожа с охрен цвят се изсипаха от двете страни, сякаш бяха чакали прилепени под моста. Дълги ръце с къси нокти, маймунски крака, малки глави, които сякаш бяха пълни с остри зъби. Хвърляха се върху впряга, мъчеха се да смъкнат съдружниците от него.

Крясъци, трясък на метални стрели, поразили тела, чудовищните същества съскаха от болка. Конят на Паран се вдигна на задните си крака и изрита някакъв звяр, изпълзял под него. Извадил меча, Паран посече в гърба някаква твар, вкопчена и ръфаща късове месо от лявото бедро на най-близкия съдружник. Мечът отпра плът и мускул, оголи ребра. Швирна кръв. Звярът изпищя и падна встрани от пътя.

Други се бяха добрали до впряга и Паран видя как откъснаха една жена от страницата, чу я как изруга, щом я повлякоха долу на камъните — после изчезна под гмежта гладкокожи тела.

Капитанът дръпна юздите и настъпи към гърчещата се купчина.

Никакво бойно изкуство — просто сечене, докато и последното плувнало в кръв тяло не се изтърколи встрани.

Жената на окървавените камъни изглеждаше все едно, че е била сдъвкана от акула и след това изплюта. Но беше жива. Паран прибра меча, слезе и я метна, замаяна и цялата в кръв, на рамо.

Беше по-тежка, отколкото изглеждаше. Успя да я нагласи на задницата на коня и отново се метна в седлото.

Впрягът вече чезнеше в мъглите, от двете му страни падаха охрени тела. Тежките задни колелета се повдигаха, изтрополяваха и се търкаляха напред през пръскащите се трупове.

А между него и впряга — петдесетина или повече същества вече се обръщаха, вдигнали ноктестите си ръце, тракаха със зъби. Паран отново извади меча и заби пети в хълбоците на коня. Животното изцвили озверяло и се понесе напред. Паран засече наляво и надясно, хвърчаха крайници, пръскаха се черепи. Нечии ръце сграбчиха жената и се опитаха да я смъкнат. Паран се изви, посече и ноктестите ръце се свлякоха.

Някакъв звяр скочи буквално в скута му.

Зноен дъх с миризма на презряла праскова. Зейнала паст с остри зъби — проклетата твар още миг и щеше да ги впие в лицето му.

Той удари с глава, ръбът на шлема му разби нос и зъби, кръв плисна в очите, в носа и устата му.

Съществото залитна назад.

Паран замахна с оръжието си отгоре, стовари дръжката на меча като чук в черепа на съществото. Проби го и кръвта плисна нагоре. Той изтръгна оръжието и избута настрани мъртвия звяр.

Конят му продължаваше да препуска, цвилеше, нокти и зъби го деряха по врата и гърдите. Паран се наведе на врата му и засече бясно да го предпази.

После преминаха, конят се впусна в тръс, след това — отново в галоп. Изведнъж разнебитената, полюшваща се и поклащаща се тежко задница на каляската изникна пред очите му. Освободил се от нападателите, Паран дръпна юздите и конят забави и продължи до нея. Той махна с ръка на най-близкия съдружник.

— Още е жива… вземете я…

— Тъй ли? — отвърна мъжът, извърна глава и изплю лъскава черна храчка.

Едва сега Паран видя кръвта, която течеше от зейналите дупки в левия му крак, и тези струи вече секваха.

— Трябва ти лечител, бързо…

— Късно е — отвърна мъжът и се наведе да издърпа изпадналата в несвяст жена. Още ръце се пресегнаха отгоре и я задърпаха. Умиращият съдружник се обърна към Паран с кървава усмивка. — Клинът. Удвоява цената ми. Дано проклетата ми жена да е благодарна. — И докато го казваше, дръпна закопчалото на ремъците, кимна за последно на Паран, пусна се и падна.

Тупна долу, претърколи се и… нищо.

Паран зяпна назад към замрялото тяло на моста. Зверовете го връхлетяха. „Богове, всички тези хора са си изгубили ума!“

— Стебар спечели клина! — рече някой от покрива на каляската. — Някой да има от жетоните му?

Друг глас му отвърна:

— Тука, долу в жлеба… много ли е зле Тирс?

— Ще се оправи, горкото момиче. Е, няма да е хубава вече.

— Каквато я знам, по ще е доволна за клина…

— Забрави, няма си близки, Ефрас. Какъв смисъл от клин, като си нямаш близки?

— Смешен човек излезе, Йорад, бас слагам, че не си го и знаел.

— Аз за какво говоря?

Дивашкото трополене на каляската забави, понеже по пътя се появиха още и още препятствия. Късове ръждясала броня, потрошени оръжия, вързопи дрипави дрехи.

Паран видя парче дърво, като че ли беше игрална дъска на „нощвите“, пръсната и сдъвкана, все едно някакво същество се е опитало да я изяде. „Значи тук, в този гибелен долен свят, има неща, които все още се нуждаят от храна. Което значи, че са живи. Което значи, предполагам, че не са оттук. Натрапници като нас.“ Зачуди се за всички посетители на това селение, паднали под сганта на зверовете-хора с цвят на охра. Как се бяха оказали тук? Случайност, или като него се бяха опитали поради някаква сериозна причина да минат по този проклет мост?

— Хедж!

Призракът, седнал на пейката на коларя, се обърна.

— Да, капитане?

— Този свят… ти как научи за него?

— Ами, ти дойде при нас, нали? Помислих, че ти знаеш за него.

— Това е безсмислица. Ти поведе, аз тръгнах, нали?

— Ти поиска да идем там, където са ставали древните неща, и ето ни тука.

— Но къде е това тука?

Сапьорът само сви рамене.

„Това му е лошото да следваш вътрешните си инстинкти — помисли си Паран. — Представа нямаш откъде идват и с какво се подхранват.“

След около третина левга може би — мостът все още осезаемо се издигаше, — макар да си оставаха гъсти, мъглите сякаш започваха да изсветляват, все едно някакво скрито слънце от бял пламък се беше издигнало над хоризонта. Стига изобщо да съществуваше хоризонт. Не всеки лабиринт действаше по едни и същи правила, Паран го знаеше.

Изведнъж водачът на впряга изруга, дръпна поводите и натисна с крак спирачния лост. Паран дръпна юздите. Впрягът се разтресе и спря.

Отпред — грамада отломки. Огромна купчина, обкръжена от нападали парчетии.

Каляска.

Всички се смълчаха за миг, след това гласът на Карполан Демесанд изригна през усилващата тръба до покрива.

— Нистар, Артара, ако благоволите — огледайте тази преграда.

Паран слезе, извади меча и тръгна след двете жени парду, които застъпваха предпазливо напред към унищожения впряг.

— Това е на Търговска гилдия Тригали — промълви Паран. — Нали?

— Шшшт.

Стигнаха. Двете съдружнички си размениха жестове и се разделиха от двете страни, всяка стиснала в готовност арбалета си. След малко се скриха от погледа на Паран.

Каляската лежеше на една страна, с покрива срещу него. Едно от задните колелета липсваше. Медните листове на покрива изглеждаха очукани, олющени на места, нарязани и вдлъбнати на други. На две от видимите железни халки бяха останали ремъци.

Една от жените се появи отгоре на рамката на страничната врата, после се наведе и надникна в каляската. След миг се спусна вътре. Другата се появи иззад впряга. Паран я изгледа. Носът й беше разбит наскоро, прецени той, следите от отоците личаха на бледи дъги под очите й. А очите й… бяха изпълнени със страх.

Зад тях се появи Карполан Демесанд и бавно се приближи, с Джагъта до него и Хедж след тях.

Паран се обърна и изгледа пребледнялата безизразна физиономия на Върховния маг.

— Познат ли ви е точно този впряг, Карполан?

Кимване.

— Госпожа Дарпарет Вайд. Колежка. Липсва, с всичките си съдружници, от две години. Гъноуз Паран, това е сериозно, защото тя ме надвишаваше в чародейното изкуство. Дълбоко съм натъжен от това откритие, защото ми беше приятелка. Натъжен и разтревожен.

— Спомняте ли си подробности за последната й мисия?

— Колко далновиден въпрос. По принцип… по принцип такива подробности си остават собственост на Търговска гилдия Тригали, защото би трябвало да разбирате, конфиденциалността е качество, за което клиентите ни плащат, с пълната убеденост, че не разкриваме нищо. В този случай обаче са ясни две неща, които облекчават необходимостта да се пази такава тайна. Първо: изглежда, че ако продължим, ще се изправим пред това, което е срещнала Дарпарет. Второ: в тази своя последна мисия тя се е провалила. А се предполага, че ние не желаем да споделим нейната съдба. Следователно, длъжни сме тук и веднага да отприщим дарбите си, първо — за да определим какво е унищожило мисията й, и второ — за да осигурим разумна защита срещу виновния враг.

Другата парду отново се появи горе, погледна Карполан и поклати глава.

— Няма трупове — каза Паран. — Разбира се, онези прегладнели зверове, на които се натъкнахме, като нищо може да са разчистили след това…

— Не мисля — прекъсна го Ганат. — Подозирам, че и тях ги е страх от онова, което дебне напред, и не биха се осмелили да се покажат толкова далече на моста. Във всеки случай щетите, нанесени на този впряг, са от нещо много по-голямо, по-силно. Ако този мост наистина си има страж, подозирам, че тези нещастни пътници са го срещнали.

Паран се намръщи.

— Страж? Защо трябва да има страж? Подобни неща ги има само в приказките. Колко често някой или нещо се опитва да мине по този мост? Трябва да е рядко, което значи, че има страж с твърде много свободно време. Защо просто да не се махне? Освен ако съществото не е съвсем безмозъчно, такава служба би трябвало да го подлуди…

— Достатъчно, за да разкъса всичко, което се появи — подхвърли Хедж.

— По-скоро жадува да го почешат зад ухото — отвърна Паран. — Нелогично е. Съществата трябва да ядат, трябва им компания…

— А ако стражът си има господар? — попита Ганат.

— Това не е Крепост — отвърна Паран. — То няма владетел, нито господар.

Карполан изсумтя.

— Сигурен ли сте в това, Гъноуз Паран?

— Да. Повече или по-малко. Това селение е погребано, забравено.

— Тогава може би — разсъди гласно Карполан — някой трябва да уведоми стража, че е така — че задачата му вече е безсмислена. С други думи, трябва да го освободим от оброка му.

— Стига такъв страж да съществува — каза Паран. — А да не е случайна среща на две сили, запътени в една посока.

Малките очи на търговеца се присвиха.

— Да не би да знаете нещо повече за това, Гъноуз Паран?

— Каква беше мисията на Дарпарет Вайд тук?

— Ах, значи ще трябва да споделяме тайни все пак. Е, добре. Доколкото помня, клиентът беше от Даруджистан. По-точно, от дома Ор. Свръзката беше жена, племенница на покойния Търбан Ор. Лейди Седара.

— А мисията?

— Изглежда, това селение е дом на многобройни същности, отдавна забравени сили, погребани в древността. Мисията включваше изпитание на такива същества. Тъй като лейди Седара придружаваше тази мисия, други подробности не са налице. Предполага се, че е знаела какво търси. Е, Гъноуз Паран, сега е ваш ред.

Намръщен, Паран се доближи до разбитата каляска. Огледа разкъсаното и раздраното по медната обшивка на покрива.

— Винаги съм се чудил къде отиват. И в крайна сметка разбрах накъде вървят. — Извърна се към Карполан Демесанд. — Не мисля, че е имало страж тук. Смятам, че пътниците са се срещнали на този мост и нещастието е сполетяло Дарпарет и Седара Ор. Този впряг е бил унищожен от две Хрътки на Сянка.

— Сигурен ли сте?

„Да. Надушвам ги. Моите… събратя.“

— Това ще трябва да го избутаме настрана. През ръба, предполагам.

— Един въпрос — каза Карполан Демесанд. — Какво е станало с телата?

— Хрътките имат навик да влачат и хвърлят жертвите си. Понякога се хранят, но преди всичко изпитват удоволствие от убиването — а по това време са били едновременно разгневени и възбудени. Защото току-що са били освободени от Драгнипур, меча на Аномандър Рейк.

— Невъзможно — отсече Върховният маг.

— Не, просто е изключително трудно.

— Откъде знаете всичко това? — попита намръщено Карполан.

— Защото аз ги освободих.

— Тогава… вие сте виновен за това.

Паран се обърна към едрия мъж и го изгледа твърдо.

— За голямо мое съжаление. Виждате ли, първо те изобщо не трябваше да са там. В Драгнипур. Аз също не трябваше да съм там. А и в онзи момент не знаех къде ще избягат, нито дори дали изобщо ще избягат. Всъщност изглеждаше все едно, че съм ги пратил в забвение — в самата Бездна. Както се оказа — добави той, след като отново се извърна към потрошената каляска, — трябвало ми е да направят точно това — трябвало ми е да прокарат дирята. Разбира се, щеше да е по-добре, ако не бяха срещнали никого по пътя си. Лесно е да забравиш колко са гадни…

Карполан Демесанд се обърна към съдружниците си.

— Хайде, слизайте всички! Трябва да разчистим пътя!

— Капитане — промълви Хедж. — Наистина започваш да ме плашиш.

 

 

Потрошеният впряг изскърца жалостиво, после се хлъзна през ръба и пропадна в мъглите. Съдружниците, струпали се на моста, зачакаха да се чуе някакъв звук отдолу, ала звук не последва. По заповед на Карполан всички се върнаха на местата си по впряга на Тригали.

Върховният маг като че ли нямаше настроение за небрежни беседи с Паран и той засече за миг как джагътската магьосница го изгледа накриво, преди да се качи в каляската. Паран въздъхна. Съобщаването на подобни неприятни новини обикновено го правеше това. Подозираше, че ако възникне беда, ръцете за помощ, протегнати към него, няма да са много. Яхна коня и стисна юздите.

Потеглиха отново. По някое време започнаха да се спускат — мостът беше поне една левга дълъг. Нямаше как да се разбере, освен ако някой не решеше да се спусне под платното, дали стълбове или подпорни стени крепят огромното съоръжение, или то просто виси неукрепено над необятната пустота.

Нещо отпред започна да придобива очертания в мъглите и щом се приближиха, видяха огромен портал, бележещ края на моста. Страничните колони, дебели в основата, нагоре изтъняваха и се извиваха навътре под ъгъл, за да поемат, с усилие като че ли, тежестта на каменния трегер. Цялото съоръжение беше обрасло с мъх.

Карполан спря впряга и изпрати двете съдружнички парду да минат през арката. След като не ги сполетя нищо неприятно и се върнаха да донесат, че пътят напред е чист — поне докъдето можели да видят, — впрягът тръгна отново.

И веднага след каменната арка спря, защото първите коне зашляпаха в тинестата вода на езеро или море.

Паран подкара коня си покрай водата. Намръщи се, огледа наляво и надясно, очите му проследиха ивицата на брега.

Хедж извика:

— Нещо не е наред ли, капитане?

— Да. Това езеро не е наред.

— Защо?

— Не би трябвало да е тук.

— Откъде знаеш?

Паран слезе от коня и приклекна до водата. Никакви вълни — съвършено спокойна. Гребна шепа от прохладната тинеста течност, вдигна ръка и подуши.

— Мирише на гнило. Тази вода е от разлив…

Прекъсна го зловещ жалостив вой.

— Дъх на Гуглата! — изсъска Хедж. — Дробовете, от които излиза това, са огромни.

Паран се изправи, примижа към сумрачните мъгли, откъдето беше дошъл звукът. После отново яхна коня.

— Май не бях прав, че няма страж.

Последва глух тътен, от земята под тях. Каквото и да беше, идеше.

— Да тръгваме — каза Паран. — Нагоре по брега. И бързо.