Стивън Ериксън
Ловци на кости (17)

12.

Говореше за онези, които щели да гинат,

а в хладните му очи гола грееше истината,

че ние сме тези, за които говори. Слова за

скършени тръстики и завет за отчаяние,

за поражение, поднесено като дар,

и заколение в името на спасение.

Говореше за връхлитаща като порой война

и ни казваше да бягаме в незнайни земи,

че така можело да си спестим

опустошението на живота ни…

 

Думи на Железния пророк Джарак

Анибарите (Народът на тръстиката)

В един миг сенките между дърветата бяха пусти, а в следващия, когато се озърна, Сеймар Дев затаи дъх, щом видя силуетите. От всички страни на огряната от слънцето поляна, обкръжена с гъст черен смърч, папрат и бръшлян, стояха диваци…

— Карса Орлонг — прошепна тя. — Имаме гости…

Теблорът, с оцапани с кръв ръце, отряза поредния къс месо от хълбока на мъртвия бедерин и вдигна очи. Изсумтя и отново се захвана с клането.

Приближаваха се бавно, излизаха от горския сумрак. Дребни, жилави, облечени в щавена кожа, с ивици рунтава козина, стегнати около ръцете над лактите, кожата им — с цвета на блатна вода, нашарена с ритуални белези по голите гърди и рамене. Сива боя от дървесна пепел покриваше челюстите им и лицата над устните като бради. Издължени кръгове ледено синьо и сиво обкръжаваха тъмните им очи. Понесли копия, бойни брадви и всевъзможни ножове на кожените пояси, накичени с украшения от студено кована мед, оформени сякаш така, че да наподобяват лунните фази; а на шията на един висеше наниз, изработен от прешлените на някаква едра риба, и от него висеше обрамчен със злато диск от черна мед, изобразяващ, предположи тя, пълния еклипсис. Този мъж, явно някакъв вожд, пристъпи напред. Три крачки, без да откъсва очи от запазилия пълно безразличие Карса Орлонг, извън слънчевия кръг, и там бавно се смъкна на колене.

Сеймар видя, че държи нещо.

— Карса, обърни му внимание. Това, което направиш сега, ще определи дали ще минем мирно през земята им, или ще ни гонят копия от сенките.

Карса завъртя в ръката си грамадния нож за дране, с който работеше, и го заби дълбоко в трупа на бедерина. После се надигна и се обърна към дивака.

— Стани.

Мъжът потрепери и наведе глава.

— Карса, той ти поднася дар.

— Тогава трябва да го направи изправен. Хората му се крият в този пущинак тука, защото не стои прав. Кажи му, че трябва да стане.

Говореха на търговската реч и нещо в реакцията на коленичилия воин накара Сеймар да заподозре, че разбира думите… и искането. А после той бавно се изправи.

— Човеко на Великите дървеса — проговори той гърлено. — Носителю на гибел, анибарите ти предлагат този дар и те молят и ти на свой ред да ни предложиш дар.

— Значи не са дарове — отвърна Карса. — Вие искате размяна.

В очите на воина пробяга страх. Другите от племето му — анибарите — стояха смълчани и неподвижни сред дърветата, но Сеймар осезаемо почувства отчаянието, което ги обзе. Вождът им плахо заговори отново:

— Да, Носителю, това е език на размяната. Отрова, която трябва да преглътнем. Не подобава на това, което желаем.

Навъсен, Карса се обърна към Сеймар Дев.

— Твърде много думи, които не водят доникъде, вещице. Обясни.

— Това племе следва древна традиция, забравена сред повечето народи на Седемте града. Традицията на даряването. Дарът сам по себе си е мярка за много неща, по някакъв сложен и често пъти объркващ начин придобива стойност. Тези анибари неизбежно са научили за търговията, но не приписват стойност така, както го правим ние, и затова обикновено губят в сделката. Подозирам, че се справят зле в спазаряването с хитрите безскрупулни търговци от цивилизованите земи. Тук съществува…

— Стига — прекъсна я Карса. Махна с ръка към вожда — който отново се присви боязливо — и рече: — Покажи ми този дар. Но първо ми кажи името си.

— Аз съм Ботфайндър. На отровния език — Търсача на лодки. — Вдигна предмета, който държеше в ръцете си. — Знакът на мъжеството. От един велик баща сред бедерините.

Сеймар Дев повдигна вежди и изгледа накриво Карса.

— Това май е срамна кост от бедерин, Теблор.

— Знам какво е — изръмжа той. — Ботфайндър, какво искаш от мен в замяна?

— Пришълци от друг свят идват в лесовете, тормозят клановете на анибарите на север оттук. Избиват всичко по пътя си, без повод. Не мрат, защото властват над самия въздух и отвръщат всяко копие, което ги подири. Така чуваме. Губим много имена.

— Имена ли? — попита Сеймар.

Очите му пробягаха към нея и той кимна.

— Близки. Осемстотин и четиридесет имена, втъкани в моето, сред северните кланове. — Посочи смълчаните воини зад себе си. — И не по-малко имена ще изгубим сред тези, всеки от тях. Страдаме от загубата на всекиго от нас, но повече за децата. Имената, които не можем да си върнем — отиват си и повече не се връщат, и така оредяваме.

— Искате от мен да избия пришълците — каза Карса и посочи дара. — В замяна на това.

— Да.

— Колко са тези пришълци?

— Идват с големи кораби със сиви криле и се спускат в леса на лов. Всеки лов — по дванадесет. Тласка ги гняв, но каквото и да правим, не можем да усмирим този гняв. Не знаем с какво толкова сме ги оскърбили.

„Най-вероятно сте им предложили в дар пак такъв проклет кокал.“ Но Сеймар Дев запази тази мисъл за себе си.

— Колко нападения?

— Двадесет досега. Но лодките им не си отиват.

Лицето на Карса беше съвсем потъмняло. Сеймар Дев никога не беше виждала у него толкова неистов гняв. Изведнъж се уплаши, че ще разкъса този дребен, разтреперан от страх човечец. Вместо това обаче той каза:

— Отърсете своя срам, всички. Отърсете го! Убийците нямат повод да убиват. Те просто го правят. Това, че съществувате, е достатъчно оскърбление за такива същества. — Пристъпи напред и дръпна костта от ръцете на Ботфайндър. — Ще ги избия всичките. Ще потопя проклетите им кораби. В това се…

— Карса! — прекъсна го Сеймар.

Той се извърна рязко към нея, с пламнали очи.

— Преди да се закълнеш в нещо толкова… крайно, би могъл да обмислиш нещо по-постижимо. — Видя яростта, изписана на лицето му, и заговори по-бързо: — Би могъл например да се задоволиш с това да ги прогониш от тази земя, да се върнат на корабите си. Да направиш леса… горчив за тях.

След дълъг, изпълнен с напрежение миг, Карса въздъхна.

— Да. Това ще е достатъчно. Макар да съм изкусен да заплувам след тях.

Ботфайндър беше зяпнал Карса — очите му бяха изпълнени с удивление и страхопочитание.

За миг Сеймар си помисли, че теблорът — съвсем нетипично за него — се опитва да прояви чувство за хумор. Но не, грамадният воин беше съвсем сериозен. И за жалост тя му вярваше, така че не намери нищо смешно или абсурдно в думите му.

— Това решение все пак може да изчака, нали?

— Да. — Той отново изгледа намръщено Ботфайндър. — Опиши ми ги тези пришълци.

— Високи са. Но не колкото тебе. Плътта им е с цвета на смъртта. Очите — студени като лед. Имат железни оръжия и с тях има шамани, чийто дъх е напаст — ужасни облаци отровна пара — всичко, което докоснат, умира в големи болки.

Сеймар Дев се обърна към Карса.

— Мисля, че използват думата „пришълци“ за всичко или всички, които не са от техния свят. Но враговете, за които говорят, идват от кораби. Едва ли са някакви духове. „Дъхът на шаманите“ напомня за магия.

— Ботфайндър — каза Карса, — щом приключа тук, ще ме отведеш при тези „пришълци“.

Мъжът пребледня.

— То е на много, много дни път, Носителю. Мисля да известя, че идваш — клановете на север…

— Не. Ти ще ни придружиш.

— Но… защо?

Карса пристъпи напред, десницата му се изпъна и стисна Ботфайндър за гушата. Придърпа го към себе си.

— Ще гледаш. И като видиш, ще станеш повече, отколкото си сега. Ще се подготвиш — за онова, което предстои, за теб и за жалкото ти племе. — Пусна го и той залитна назад, едва си поемаше дъх. — Моят народ някога вярваше, че може да се скрие — продължи озъбен Карса. — Грешаха. Това научих, а сега ще го научиш и ти. Вярваш, че пришълците са всичко, което може да ви порази? Глупак. Те са само първото.

И воинът се върна при трупа на бедерина, за да си довърши работата.

Ботфайндър го зяпна с лъснали, изпълнени с ужас очи. След това се обърна и засъска нещо на своя език. Шестима притичаха покрай вожда си, извадиха ножове и се приближиха към Карса.

— Теблор — извика предупредително Сеймар.

Ботфайндър вдигна ръце.

— Не! Не искаме да пострадаш, Носителю. Те само ще ти помогнат с рязането, нищо повече. Плячката ти ще е приготвена, за да не губим време…

— Кожите искам да се ощавят — каза Карса.

— Да.

— И бегачи да ни ги донесат, и месото от този лов, опушено.

— Да.

— Значи можем да тръгнем веднага.

Ботфайндър кимна мълчаливо, сякаш не можеше да се довери на собствения си глас в отговор на тази настойчива решителност.

Карса изръмжа, взе ножа си, отиде до близкия вир с блатна вода, наведе се и започна да мие кръвта от острието и ръцете си.

Сеймар Дев се приближи до вожда. Неколцината воини вече сечаха убития бедерин.

— Ботфайндър.

Той й хвърли боязлив поглед.

— Ти си вещица… така те нарича Носителят.

— Да. Къде са жените ви? Децата?

— Отвъд това блато, на северозапад. Земята там се издига, има езера и реки, и там намираме черното зърно и диви плодове между плоските камъни. Свършихме с големия лов в откритите полета и сега те се връщат в многобройните ни лагери със зимнина. Но — махна с ръка към воините си — ние следваме вас. Видяхме как Носителят уби бедерин. Той язди кон-белокост — не сме виждали някой да язди кон-белокост. Той носи меч от камък-самород. Железният пророк е казал на народа ни за такива воини — владетели на камък-самород. Идват.

— Не съм чувала за този Железен пророк — каза намръщено Сеймар Дев.

Ботфайндър махна с ръка на юг.

— Това е замръзналото време. — Притвори очи и тонът му изведнъж се промени. — Във Времето на Голямото избиение, което е замръзналото време на миналото, анибарите обитавали равнините и пътували почти до Източната река, където от земята се издигали големите биваци с каменни стени на угарите, а с угарите анибарите разменяли месо и кожи за железни сечива и оръжия. После Голямото избиение връхлетяло угарите и мнозина от тях побягнали и потърсили убежище при анибарите. Но убийците ги преследвали. Мезла, тъй ги наричали угарите. Последвала ужасна битка и всички, които се били подслонили при анибарите, паднали под ръцете на мезла.

— Уплашени от възмездие заради помощта, която предложили на угарите, анибарите се готвели да побегнат — навътре в Одана, — но вождът на мезла ги разкрил. Със сто черни воини дошъл, но сдържал железните им оръжия. Анибарите не са негов враг, казал им той, а после ги предупредил — други идват, и у тях милост няма да има. Те щели да унищожат анибарите. Този вожд бил Железният пророк, крал Искар Джарак, а анибарите се вслушали в думите му и затова избягали на северозапад и тези земи тук и горите и езерата по-натам станали техен дом. — Замълча, погледна Карса, който вече беше събрал вещите си и бе яхнал джагския си кон, и продължи: — Железният пророк казва, че един ден, във време на най-голяма гибел, владелците на камък-самород ще дойдат да ни защитят. И тъй, когато видяхме кой минава през нашата земя и меча в ръцете му… това време скоро ще е замръзнало време.

Сеймар Дев го изгледа, след което се обърна към Карса.

— Не мисля, че ще можеш да яздиш Хавок, Карса. Ще навлезем в много тежък терен.

— Дотогава ще яздя — отвърна теблорът. — Ти можеш да си водиш коня. Ако искаш, можеш и на гърба си да го носиш през целия терен, който ти се стори тежък.

Ядосана, тя тръгна към коня си.

— Добре, засега ще яздя зад теб, Карса Орлонг. Поне няма да се притеснявам, че ще ме удрят клони, ти нали ще събаряш всички дървета по пътя си.

Ботфайндър тръгна покрай северния край на блатистата поляна, навлезе в леса и буквално се стопи пред очите им.

Карса спря Хавок и се вторачи навъсен в буйната тъмна папрат и гъсто израслите смърчове.

Сеймар Дев се изсмя и си спечели сърдития му поглед.

После той се смъкна от гърба на жребеца.

Щом навлязоха в леса, видяха Ботфайндър. На боядисаното му в сиво лице се беше изписала извинителна физиономия.

— Малки пътеки. От дивеч, Носителю. В тези гори има сърни, мечки, вълци и елени — дори бедерините не навлизат толкова надълбоко. Рогачът и лосът са по на север. Тези дивечови пътеки, както виждате, са ниски. Дори анибарите се навеждат, за да преминат бързо. В неоткритото време намираме повече плоски камъни и пътят е по-лек.

Пътят беше заплетен, трънлив и отчайващ, все едно лесът живееше с единствената цел да затрудни минаването през него. Скалната твърд беше близо до повърхността — очукана червено-черна скала, прорязана на места с дълги жили кварцит, земята беше извита и насечена, образуваше падини с високи брегове, хлътнатини и дерета, запълнени с гъст хлъзгав смарагдовозелен мъх. Падините бяха затрупани с нападали дървета, кората на смърчовете беше груба и черна като кожа на акула, а голите гъсто сплетени клони бяха остри като чудовищни нокти.

Тук-там слънчеви лъчи пробиваха клонака и хвърляха наситени разноцветни петна сред иначе сумрачния като в пещера горски свят.

Привечер Ботфайндър ги изведе до измамно податлив сипей и изпълзя по него. За Карса и Сеймар Дев, повели конете си нагоре, изкачването се оказа опасно, всяка стъпка беше по-несигурна от предната — мъхът под краката им поддаваше като изгнила кожа и оголваше остра, ръбеста скала и дълбоки дупки, в които конете можеха да си счупят краката.

Цялата плувнала в пот, ожулена и изподраскана, Сеймар Дев най-сетне се добра до билото, обърна се и преведе коня си последните няколко стъпки. Пред очите им се разгърна относително равна скала, обрасла със сивкави лишеи. От малките падини тук-там се издигаха ниски криви пинии, по-рядко по някой чворест дъб, тук-там хвойна. И боровинки. Много. Водни кончета, големи колкото врабци, прелитаха през кръжащите облаци по-дребни насекоми в гаснещата слънчева светлина.

Ботфайндър посочи на север.

— Тази пътека води до езеро. Ще лагеруваме там.

Тръгнаха.

Възвишения не се виждаха в никоя посока, само огромни камънаци и остри канари, Сеймар Дев бързо разбра колко лесно може да се изгуби човек сред тази дива пустош. Пътеката пред тях се раздвои и Ботфайндър закрачи по източното разклонение, огледа се и реши да продължи по рида отдясно.

Сеймар Дев тръгна след него, хвърли поглед надолу и разбра какво е търсил — криволичеща линия неголеми балвани върху каменна основа малко под тях, очертаваха някакво подобие на змия с клинообразна плоска скала за глава, а в другия край последния камък на „опашката“ беше не по-голям от нокътя на палеца й. Лишей покриваше камъните, надиплен на пластове около тях, и подсказваше, че ориентирът, обозначил пътеката, е много стар. Нищо в тази каменна фигура не подсказваше явно избора на посоката, макар че змийската глава сочеше натам, накъдето вървяха.

— Ботфайндър — подвикна му тя отзад, — как разчиташ тази змия от камъни?

Той я погледна през рамо.

— Змията е извън лоното. Костенурката е по пътеката на лоното.

— Добре, тогава защо не са тук, на високото, за да не се налага да ги търсите?

— Когато черното зърно се носи на юг, сме натоварени — нито костенурката, нито змията не бива да губят форма. Бягаме по тези каменни пътища. Натоварени.

— Къде отнасяте събраното?

— В нашите по-големи лагери в равнините. Всяка група. Събираме жътвата. На едно. И делим, за да има всяка група достатъчно зърно. На езерата, реките и бреговете им не можем да разчитаме. Някои жътви са добри. Други слаби. Както водата се повдига и спада. Не е едно и също. Плоската скала се стреми да е равна, по цял свят, но не може, и затова водата се повдига и спада. Не коленичим пред неравенството, иначе губим честност и ножът намира нож.

— Древни правила за справяне с глада — каза Сеймар.

— Правила в замръзналото време.

Карса Орлонг се извърна към нея.

— Какво е това „замръзнало време“, вещице?

— Миналото, теблор.

Видя го как присви очи. След това изсумтя:

— А неоткритото време е бъдещето, което значи, че сега е течащото време…

— Да! — извика възхитен Ботфайндър. — Ти казваш самата тайна на живота!

Сеймар Дев се качи на коня си — по този рид можеха да яздят отново, макар и предпазливо. Карса Орлонг я последва и някакво странно спокойствие изпълни съществото й. „Самата тайна на живота. Това течащо време, което все още не е замръзнало и едва сега е открито от неоткритото.“

— Ботфайндър, Железният пророк е дошъл при вас преди много време — в замръзналото време, — но ви е говорил за неоткритото време.

— Да, ти разбираш, вещице. Искар Джарак говори само на една реч, но в нея е всичко. Той е Железният пророк. Кралят.

— Вашия ли крал, Ботфайндър?

— Не. Ние сме негови сенки.

— Защото съществувате само в течащото време.

Мъжът се обърна към нея с поклон, изпълнен с почтителност, и това чак я трогна.

— Мъдростта ти е висока чест за нас, вещице.

— А къде е кралството на Искар Джарак?

Очите му внезапно се напълниха със сълзи.

— Отговор, който копнеем да намерим. Изгубен е…

— В неоткритото време.

— Да.

— Искар Джарак е бил мезла.

— Да.

Сеймар Дев отвори уста за нов въпрос, но осъзна, че е ненужен. Знаеше отговора му. Вместо това каза:

— Ботфайндър, кажи ми, от замръзналото време към течащото време има ли мост?

Отвърна й с тъжна, изпълнена с копнеж усмивка.

— Има.

— Но вие не можете да минете по него.

— Не.

— Защото гори.

— Да, вещице. Мостът гори.

„Крал Искар Джарак и неоткритото кралство…“

 

 

Скалните грамади се спускаха към кипналата долу пяна и водни пръски като масивни груби стъпала. Свиреп вятър раздираше на пенести вълни морската шир до самия хоризонт, където бурни облаци летяха по небето с цвета на потъмняла броня. Зад гърбовете им, проснала се на запад покрай брега, се издигаше огъваща се от напора на вятъра гора от борове, ела и кедър, с раздърпани, изтерзани от яростта на бурята клони.

Таралак Вийд потръпна, придърпа по-плътно около себе си кожите и се извърна с гръб към побеснялото море.

— Сега продължаваме на запад — заговори високо, за да надвика бурята. — Следваме брега, докато възвие на север. После удряме направо, през вътрешността на запад, в земя на скали и езера. Трудно ще е, защото малко дивеч може да се намери там, макар че ще можем да си ловим риба. По-лошото е, че е пълно с кръвожадни диваци, твърде страхливи, за да нападат денем. Винаги нощем. Трябва да сме готови за тях. Трябва да им нанесем погром.

Икариум не отвърна нищо. Нечовешкият му поглед си остана вторачен в приближаващия се щорм.

Намръщен, Таралак се върна в заслонения им от скали бивак, присви се в благословения завет и изпъна зачервените си премръзнали длани над пламъците на огъня от плавей. И следа не беше останала от легендарната, почти митична невъзмутимост на Икариум. Сега беше мрачен и кисел. Изваян беше наново, от ръцете на самия Таралак Вийд, макар той само да следваше указанията, дадени му от Безименните. „Острието е затъняло. Ти ще си брусът, грал.“

Но брусовете бяха безчувствени, безразлични спрямо оръжието и ръката, която го държи. Трудно бе да се постигне, още по-малко да се поддържа такова равнодушие от воин, подхранван от страст. Усещаше вече бремето, как става все по-тежко и по-тежко, и знаеше, че един ден ще започне да завижда на Маппо Рънт за сполетялата го милостива смърт.

Дотук се бяха придвижвали с много добра скорост. Икариум беше неуморен. Стига да му покажеш посоката. А Таралак при цялата си сила и издръжливост се бе изтощил. „Не съм Трелл, а и това не е просто скитане. Вече не, и никога повече няма да бъде за Икариум.“

Нито за Таралак Вийд явно.

Вдигна глава, щом чу шумоленето. Икариум седна до него.

— Тези диваци, за които спомена — започна без предисловия джагът, — защо ще искат да ни предизвикват?

— Изоставеният им лес е пълен със свети места, Икариум.

— Тогава просто трябва да избягваме да ги оскверняваме.

— Не е лесно да бъдат разпознати. Може би линия, очертана от камъни по скалата, повечето — заровени под лишей и мъх. Или останки от еленови рога в чатала на някое дърво, толкова обрасли, че са станали буквално невидими. Или жила кварцит, проблясваща на златисти петънца. Или зеленият камък за сечива — кариерите са просто белезникави жлебове във вертикалната стена, зеленият камък се вади с огън и студена вода. Може да не е нищо повече от меча диря, отъпквана безброй поколения от зверовете. Всичко това — свято. Няма как да разгадаеш умовете на такива диваци.

— Явно знаеш много за тях. А ми каза, че никога не си минавал през земите им.

— Слушал съм за тях много подробно, Икариум.

Нещо изведнъж проблесна в очите на Икариум.

— А кой те е уведомил така подробно, Таралак Вийд?

— Скитал съм на длъж и шир, приятелю. Ровил съм в хиляди сказания…

— Подготвял си се. За мен.

Една лека усмивка бе съвсем уместна за момента и на Таралак не му беше трудно да я изобрази.

— Повечето от това скитане беше с теб, Икариум. Жалко, че не мога да ти даря своите спомени за споделеното време.

— Жалко — съгласи се Икариум и наведе поглед към огъня.

— Разбира се — добави Таралак, — в този дар щеше да има много мрак, много мрачни и неприятни дела. Липсата им у теб, Икариум, е и благословия, и проклятие — но ти не разбираш това, нали?

— Никаква благословия няма в тази липса. — Джагът поклати глава. — Стореното от мен не може да наложи вярната си цена. Не може да бележи душата ми. И така си оставам непроменим, вечно наивен…

— Невинен…

— Не, не невинен. Невежеството не оправдава, Таралак Вийд.

„Ето, че ме наричаш по име, не приятелю. Започна ли да те трови недоверието?“

— Тъй че моята задача, всеки път, е да ти връщам всичко, което си изгубил. Тежко е и ме уморява, уви. Слабостта ми е в желанието ми да ти спестявам най-ужасните спомени. Твърде много жалост има в сърцето ми и вече разбирам, че в стремежа си да те щадя те наранявам. — Плю в дланите си и приглади косата си, а после отново ги изпъна над пламъците. — Е, добре, приятелю. Веднъж, преди много време, ти беше тласнат от потребността да освободиш своя баща, който беше пленен в Дом на Азат. Пред лицето на ужасен провал се породи по-дълбока, по-гибелна сила — твоят гняв. Ти разби един наранен лабиринт и унищожи един Азат, с което пусна на воля в света орда демонични същества, всяко от които се стремеше единствено към господство и тирания. Някои от тях уби, но мнозина избегнаха твоя гняв и живеят и до ден-днешен, пръснати по света като зли семена.

— Най-горчивата ирония е в това: твоят баща не искаше освобождение. — Той въздъхна. — Беше избрал, по своя воля, да стане Страж на Дома на Азат, и може би е останал такъв до ден-днешен.

— След унищожението, което ти причини, Икариум, един култ, посветен от изначални времена на Азат, прецени, че е наложително те самите да създадат свои стражи. Избрани воини, които да те придружават, където и да идеш — защото твоят гняв и разрушаването на лабиринта бе откъснало от теб всякаква памет за миналото ти — тъй че ти беше обречен, за вечни времена, както изглежда, да търсиш истината за всичко, което си сторил. И по този начин вечно и вечно да изпадаш в гняв и да сееш унищожение. Този култ, култът на Безименните, измисли това, да бъдеш свързан с приятел-спътник. Такъв като мен. Да, приятелю, имало е други, много преди аз да се родя, и всеки от тях е бил пропит с магия, забавяща бремето на състаряването, преграда срещу всякаква болест и отрова дотогава, докато е предана службата му. Задачата ни е да те напътстваме в твоя гняв, да налагаме морална яснота, а над всичко — да бъдем твоят приятел. А тази последна задача се е оказвала, отново и отново, най-простата и всъщност — най-изкусителната от всички, защото лесно е да намерим у себе си дълбока и предана обич към теб. Заради твоята искреност, заради верността ти и заради неопетнената доблест в теб. — Таралак замълча за миг. — Ще ти призная, Икариум, твоето чувство за справедливост е сурово. И при все това в крайна сметка — дълбоко пропито с благородство. А ето, че сега те дебне враг. Враг, на когото само ти, мой приятелю, си способен да се противопоставиш. И тъкмо за това пътуваме, и всички, които поискат да ни се противопоставят, по каквато и да било причина, трябва да бъдат отметени от пътя ни. Заради по-висшето добро. — Отново си позволи да се усмихне, но този път изпълни усмивката с намек за огромна, но храбро сдържана болка. — Сега сигурно се чудиш дали Безименните са достойни за такава отговорност? Дали моралът им и чувството им за чест съответстват на твоите? Отговорът е в необходимостта, а над това — в примера, който ти постави. Ти насочваш Безименните, мой приятелю, с всяко свое деяние. Ако те се провалят в своя стремеж, ще е защото ти си се провалил в своите.

Доволен, че си беше спомнил до съвършенство казаните му думи, Таралак Вийд се взря във великия воин. Той седеше пред него, осветен от пламъците, скрил лицето си в шепи. Като дете, вярващо, че слепотата ще го скрие от света.

И разбра, че Икариум плаче.

„Добре. Дори той. Дори той ще се храни от собствената си мъка и ще я превърне в изкусителен нектар, в сладък опиат на самообвинение и болка.“

„И така всяко съмнение, всяко самоневерие ще изчезне.“

„Защото никаква наслада не може да се извлече от тези неща.“

Запръска студен дъжд и глухо изръмжа далечен гръм. Бурята скоро щеше да се стовари върху тях.

— Отдъхнах достатъчно — каза Таралак и се надигна. — Дълъг поход ни чака…

— Не е нужно — промълви в шепите си Икариум.

— Какво имаш предвид?

— Морето. Пълно е с кораби.

 

 

Самотният ездач се спусна от хълмовете скоро след засадата. Баратол Мекхар, с огромните му, нашарени с белези от рани и буци заздравяла плът мишци, оплискани с кръв, се изправи, след като дълго и мълчаливо беше оглеждал мъртвия демон. Надянал беше броня и шлем, а сега извади и брадвата си.

Месеци бяха минали, откак се появиха Т’лан Имасс — мислил беше, че отдавна са изчезнали, изчезнали още преди старият Кулат да затъне в новото си безумие. Не беше разбрал — никой от тях не беше го разбрал, — че тези ужасни немрящи същества изобщо не са се махали.

Групата пътници беше избита. Засадата бе извършена толкова бързо, че Баратол така и не бе разбрал за появата й — докато не се оказа много късно. Джелим и Филиад бяха нахлули в ковачницата с писъци за извършено убийство малко извън селцето. Той награби оръжието си и изтича с тях по западния път, но врагът вече си бе отишъл, а по стария път лежаха издъхващи коне и мъртви тела, сякаш бяха нападали от небето.

След като прати Филиад да доведе старицата Нулис — имаше скромни умения в знахарството, — Баратол се върна в ковачницата си, без да обръща внимание на Джелим, който се влачеше след него като объркано пале. Надяна бронята си, без да бърза. Т’лан Имасс, както подозираше, щяха да са внимателни. Нямаше да бързат и щяха да се постараят да не допуснат грешки. Нулис щеше да разбере, че нищо не може да се направи за горките им жертви.

Но щом се върна на западния път, с изненада видя, че старицата от племето семк врещи заповеди на Филиад, коленичила до едно от телата. И докато бързаше натам, на Баратол му се стори, че е бръкнала с шепи в тялото на мъжа и кокалестите й ръце извършват движения, все едно меси тесто. И докато го правеше, не откъсваше очи от лежащата наблизо жена, която беше започнала да стене, а ходилата й ровеха бразди в кървавата кал.

Нулис го зърна отдалече и го привика.

Баратол видя, че мъжът, до когото е коленичила, е изкормен. Нулис тикаше вътрешностите обратно.

— В името на Гуглата, жено — изръмжа ковачът, остави го на мира. Той е свършил. Напълнила си му корема с кал…

— Врялата вода иде — сопна се тя. — Ще го умия. — Махна с ръка към тресящата се в калта жена. — Тая там е намушкана в рамото, а сега ражда.

— Ражда? Богове подземни. Слушай, Нулис, с вряла вода няма да стане. Освен ако не си решила да му свариш черния дроб за вечеря…

— Иди си при проклетата наковалня, безмозъчна маймуно такава! Раната беше чиста — виждала съм какво могат да направят глигани с бивните си, дупките от тях са много по-лоши.

— Може да е почнало чисто, но…

— Казах, че ще го почистя! Но не можем да го отнесем и червата му да се влачат зад нас, нали?

Слисан, Баратол се огледа. Искаше му се да убие нещо. Но вече знаеше, че ще му попречат, и това го вбеси още повече. Приближи се до третото тяло. Старец, татуиран и без ръце — Т’лан Имасс го бяха насекли на парчета. „Така. Значи той е бил целта им. Другите просто са се оказали на пътя. И затова им е било все едно дали ще оживеят, или ще умрат.“ Докато горкият кучи син не можеше да е по-мъртъв, отколкото беше.

Баратол се отправи към последната жертва на пътя. От селото идваха още хора, двама носеха одеяла и парцали. Сторук, Фенар, Хайрит, Стук, всички изглеждаха някак дребни, смалени и пребледнели от страх. Нулис отново закрещя заповеди.

Пред него на земята се беше проснал някакъв демон. Двата крайника от едната страна бяха отсечени. Забеляза, че няма много кръв, но нещо странно бе поразило съществото при смъртта му. Изглеждаше… спаднало, сякаш плътта под кожата беше започнала да се разтваря, да се топи и чезне. Странните му очи вече бяха изсъхнали и напукани.

— Ковачо! Помогни ми с това!

Баратол се върна.

— На одеялото. Сторук, ти и брат ти от оная страна, всеки хваща по един край. Фенар, ти с мене отсам…

Хайрит, стара почти колкото самата Нулис, тикна в ръцете й вързоп парцали.

— А аз?

— Иди седни до жената. Натикай парцал в раната — ще я оправим после, освен ако раждането не й докара беля…

— С толкова изгубена кръв, сигурно няма да го преживее — измърмори Хайрит и присви очи.

— Може би. Засега просто седни до нея. Дръж проклетата й ръка и й говори, и…

— Добре, добре, вещице, не си единствената тука, дето ги знаеш тия неща.

— Хубаво. Иди тогава.

— Ти само го чакаше това, нали?

— Млъкни, ялова краво.

— Кралицата Нулис, Върховната жрица на Кучките!

— Ковачо — изръмжа Нулис, — ще я тупнеш по главата с тая брадва, нали?

Хайрит изръмжа и бързо се отдръпна.

— Помогни ми — подкани го Нулис. — Трябва да го вдигнем веднага.

Изглеждаше безсмислено, но той изпълни молбата й и се изненада, щом тя заяви, че младежът още е жив, след като го положиха на одеялото.

Щом Нулис и другите го понесоха към селото, Баратол се върна при разчлененото тяло на стареца с татуировките. И клекна до него. Задачата щеше да е неприятна, но сигурно щеше да разбере нещо за мъртвия от вещите му. Обърна тялото по гръб и спря, зяпнал безжизнените очи. Очи на котка. Огледа с подновен интерес шарките на татуировката, после бавно се отпусна и седна на земята.

И едва сега забеляза мъртвите мухи. Покриваха земята — повече мухи, отколкото бе виждал през живота си. Стана и се върна при мъртвия демон.

Загледа го умислено, а после някакво далечно движение и тропот на конски копита привлече вниманието му. Селяните вече се бяха върнали да приберат бременната.

Непознатият ездач караше право към тях.

Запенен кон, с цвета на избеляла от слънцето кост. Носеше кована броня, лакирана в бяло. Лицето му беше бледо под ръба на шлема и изпито от скръб. Той спря, смъкна се от седлото и без да обръща внимание на Баратол, бавно пристъпи и падна на колене.

— Кой… кой направи това?

— Т’лан Имасс. Петима. Мръсници, дори като за Т’лан Имасс. Засада. — Баратол посочи тялото на татуирания. — За него са били според мен. Жрец, от култа, посветен на Първия герой Трийч.

— Трийч вече е бог.

Баратол изсумтя равнодушно и хвърли поглед през рамо към съборетините на селцето, което бе започнал да приема за свой дом.

— Имаше още двама. Още са живи, макар че единият няма да издържи дълго. Другата е бременна и в момента ражда…

Мъжът вдигна глава.

— Двама ли? Не, трябва да са били трима. Момиче…

Баратол се намръщи.

— Бях решил, че целта им е бил жрецът — с него са се постарали, — но сега разбирам, че са го убили, защото е представлявал най-голямата заплаха. Трябва да са дошли за момичето, след като го няма.

Мъжът се изправи. Беше на ръст колкото Баратол, но не толкова плещест.

— Може би е избягала… в хълмовете.

— Възможно е. Макар че… — Посочи един от мъртвите коне. — Зачуди ме онзи резервен кон, оседлан като другите. Посеченият на пътя.

— Виждам го.

— Кой си ти? И какво ти се пада това изгубено момиче?

Скръбта все още се беше врязала дълбоко в изпитото му лице. Той примига, после кимна.

— Името ми е Л’орик. Детето беше… беше за Кралицата на сънищата. Идвах да я взема… и моя питомец. — Погледна демона и лицето му отново помръкна от мъка.

— Късметът те е оставил значи. — Изведнъж на Баратол му хрумна нещо. — Л’орик, ти сигурно имаш някакви умения в церенето?

— Какво?

— Ами нали си Върховен маг на Ша’ик, в края на краищата…

Л’орик извърна очи жегнат.

— Ша’ик е мъртва. Въстанието е разбито.

Баратол сви рамене.

— Да — промълви Л’орик. — Мога да привличам Денъл, ако потрябва.

— Нима те интересува само животът на момичето? — Махна с ръка към демона. — За питомеца си нищо не можеш да направиш — но за другите? Младежът ще умре — ако не е издъхнал вече. Какво, ще стоиш тук и ще се косиш само за това, което си изгубил?

Очите на мага блеснаха от гняв.

— По-полека — изръмжа тихо Л’орик. — Бил си войник — това поне си личи, — но си се покрил тук като жалък страхливец, докато другите се вдигнаха, обзети от блян за свобода. Няма да позволя да ме укорява такъв като тебе.

Баратол го изгледа за миг с тъмните си очи, после се обърна и тръгна към селото.

— Някой ще дойде — подхвърли през рамо, докато се отдалечаваше. — Да приготви мъртвите за погребение.

 

 

Нулис беше настанила подопечните си в някогашния хан. Измъкнали бяха нар от една от стаите за жената, а младежа с разпрания корем го бяха сложили на голямата маса в гостилницата. Над огнището вдигаше пара котел с вода, а Филиад вадеше с дълъг черпак натопени парцали и ги носеше на улисаната в работа старица семк.

Беше извадила отново вътрешностите, но засега сякаш не обръщаше внимание на пулсиращата слузеста купчина и беше заровила двете си длани дълбоко в коремната кухина.

— Мухи! — изсъска тя, щом Баратол влезе. — Тази проклета дупка е пълна с мъртви мухи!

— Няма да го спасиш — измърмори Баратол, отиде до прашасалия тезгях и сложи грамадната брадва отгоре, желязото тежко издрънча върху дървото. Почна да сваля металните ръкавици и погледна през рамо към Хайрит. — Тя роди ли?

— Да. Момиче. — Хайрит миеше ръцете си в леген, но кимна към малкото вързопче до гърдите на жената. — Вече суче. Лоша работа, ако ме питаш, ковачо. Лоша. Бебето излезе синьо. Само дето връвта не беше на възли и увита около врата му.

— И защо беше синьо?

— Беше ли? Още си е. Напанец ще да е бащата според мен.

— Майката как е?

— Ще живее. Не ми трябва Нулис. Знам как да почистя и зашия една рана. Че аз със Святата армия на Фалада на Хисар съм вървяла, видяла съм битки колкото щеш. И не малко рани съм чистила. — Изтръска водата от ръцете си и ги отри в мръсната си риза. — Ще изкара треска, разбира се, но ако я преживее, ще се оправи.

— Хайрит! — викна Нулис. — Ела тука и изплакни тия парцали! После ги хвърли пак във врялата вода — богове подземни, ще го изтърва — сърцето му спира.

Вратата се отвори рязко. Няколко глави се обърнаха и зяпнаха Л’орик, който бавно пристъпи вътре.

— Кой, в името на Гуглата, е пък тоя? — попита Хайрит.

— Върховен маг Л’орик — отвърна Баратол, докато смъкваше шлема си. — Беглец от Апокалипсиса.

Хайрит се изкиска злобно.

— Е, намерил си е най-доброто място! Добре си ни дошъл, Л’орик! Грабвай половницата с прах и чинията с пепел и сядай при нас! Фенар, стига си зяпал, иди намери Чаур ан’Урдан — убити коне има за рязане, няма защо да оставяме вълците да ги наядат.

Л’орик бавно се приближи до Нулис, която се бе навела над младежа на масата, тикаше парцали в дупката и ги вадеше — кръвта беше твърде много, нищо чудно, че сърцето спираше.

— Отдръпни се — каза Л’орик. — Не владея Висшия Денъл, но поне мога да почистя и затворя раната, и да премахна риска да забере.

— Твърде много кръв загуби — изсъска Нулис.

— Сигурно. Но поне ще дам възможност на сърцето да се оправи.

Нулис отстъпи.

— Както кажеш. Повече не мога да направя за него.

Баратол отиде зад тезгяха, наведе се пред един от дървените плотове и го дръпна рязко. Дървото се отпра и отвътре се показаха три прашасали делви. Той взе едната, изправи се и я сложи на тезгяха. Намери една половница, изтри я от прахта, после измъкна запушалката и я напълни догоре.

Всички го бяха зяпнали, освен Л’орик, който бе застанал над младежа и бе сложил ръце на гърдите му. Хайрит попита тихо, с глас, изпълнен с почитание:

— Това пък откъде се появи, ковачо?

— Старият Кулат го е скътал — отвърна Баратол. — Не мисля, че ще се върне да си го прибере.

— Какво е това, дето надушвам?

— Фаларски ром.

— Богове блажени, и долни, че и горни!

Всички тукашни изведнъж се струпаха около тезгяха. Нулис изръмжа и избута Филиад назад.

— Ти не — много си млад…

— Много млад ли? На двайсет и шест години съм!

— Ха! Двайсет и шест години! Не стигат да оцениш фаларския ром, пале дръгливо такова.

Баратол въздъхна.

— Не бъди алчна, Нулис. А и още две такива делви има долу на рафта. — Взе си чашата и се отдръпна. Филиад и Джелим се сдърлиха при тезгяха.

От среза на меча през корема на младежа беше останал само червен белег, плюс петната засъхваща кръв. Л’орик стоеше до него, отпуснал длани на гърдите му. След малко отвори очи и се отдръпна.

— Сърцето е силно… ще видим. Жената къде е?

— Ей там. Рана в рамото. Зашита е, но мога да гарантирам, че ще гнояса и сигурно ще я убие. Освен ако не направиш нещо.

Л’орик кимна.

— Името й е Сцилара. Младежа не го знам. — След това се намръщи. — Хеборик Призрачните ръце… — Потърка лицето си. — Щях да помисля, че… — После се обърна към Баратол. — Когато Трийч го избра за свой дестраянт, хм, имаше толкова… сила. Т’лан Имасс? Петима?

Баратол сви рамене.

— Самият аз не видях засадата. Имасс първо се появиха преди няколко месеца, после уж се бяха махнали. В края на краищата тук нямаше нищо, което да търсят. Дори мен.

— Слуги на Сакатия бог — каза Л’орик. — Необвързаните, от Върховен дом на Вериги. — Отиде при жената, която бе нарекъл Сцилара. — Боговете наистина са във война…

Баратол отпи на дълга глътка половината ром.

— Боговете, казваш.

— Треската вече шепти в нея — така няма да стане. — Магът затвори очи и взе да мърмори нещо шепнешком. След малко отстъпи и погледна Баратол. — Така става. Кръвта на смъртните се пролива. Невинен живот… унищожен. Дори тук, в тази прогнила дупка, жалкото ви селце, не можете да се скриете от мъката — тя ще ви споходи сама, ще споходи всички ни.

Баратол допи рома.

— Сега ще го търсиш ли момичето?

— И сам да я измъкна от Необвързаните? Не. Дори да знаех къде да търся, невъзможно е. Ходът на Кралицата на сънищата се провали — тя сигурно вече знае това. — Вдиша хрипливо и Баратол едва сега забеляза колко е изтощен. — Не — повтори той отчаяно. — Загубих питомеца си, но… — Поклати глава. — Все пак болка няма — с откъсването би трябвало да има болка, а… не разбирам…

— Върховен маг — проговори Баратол, — тук има свободни стаи. Отдъхни си. Ще пратя Хайрит да намери някаква храна, а Филиад може да се погрижи за коня ти. Изчакай тук, докато се върна.

Ковачът каза няколко думи на Хайрит, след което излезе от хана и се върна по западния път. Чаур, Фенар и Урдан сваляха седлата и такъмите от мъртвите коне.

— Чаур! Отдръпни се от оня… не, тука, насам, стой на място, проклет да си. Така. Не мърдай. — Конят на момичето. Като стигна до него, заобиколи предпазливо и заоглежда за някакви следи.

Чаур се засуети — едър мъж, но умът му беше като на малко дете. Поне да гледа кръв изобщо не се притесняваше.

Без да му обръща внимание, Баратол продължи да оглежда драскотините, браздите и разместените камъни и най-сетне намери отпечатък от малка стъпка, оставена само веднъж и странно извита на петата. От двете й страни — други отпечатъци, като от кости, но овързани тук-там с кожени каишки или парчета козина.

Така. Беше скочила от смъртоносно ранения кон, но още докато единият й крак бе докосвал земята, Т’лан Имасс я бяха хванали, бяха я повдигнали — несъмнено се беше съпротивлявала, но срещу такава нечовешка, неумолима сила се бе оказала безпомощна.

А след това Т’лан Имасс бяха изчезнали. Разпаднали се бяха на прах. Отнасяйки я по някакъв начин със себе си. Не мислеше, че това е възможно. И все пак… извън кръга не се виждаше никаква друга диря.

Отчаян, Баратол тръгна обратно към хана.

Зад него се чу протяжен вой и той се обърна.

— Всичко е наред, Чаур. Можеш да се заемеш с работата си.

Отвърна му бляскава усмивка.

 

 

Когато се върна, усети, че нещо се е променило. Селяните се бяха скупчили до стената зад тезгяха. Л’орик стоеше в средата на гостилницата с лице срещу ковача. Беше извадил меча си, с бляскаво бяло острие.

Заговори, без да откъсва от Баратол суровия си поглед:

— Току-що чух името ти.

Ковачът сви рамене.

Зла усмивка изкриви бледото лице на Л’орик.

— Сигурно целият този ром е развързал езиците им, или просто са забравили заповедта ти да пазят тези подробности в тайна.

— Никакви заповеди не съм давал — отвърна Баратол. — Тези хора не знаят нищо за външния свят и още по-малко ги интересува. Но като стана дума за рома… — Погледът му се плъзна към тълпата зад тезгяха, — Нулис, нещо остана ли?

Онемяла, тя кимна.

— Сложи го на тезгяха тогава — каза Баратол. — До брадвата ми става.

— Не съм глупак да те пусна да се доближиш до това оръжие — каза Л’орик и надигна меча.

— Зависи — отвърна Баратол. — От това дали се каниш да се биеш с мен, нали?

— Мога да се сетя за сто имена на такива, които на мое място не биха се поколебали.

Баратол повдигна вежди.

— Сто имена, казваш. И колко от тези имена все още са между живите?

Устните на Л’орик се свиха в тънка резка.

— Вярваш ли, че просто ей така съм си тръгнал от Ейрън преди толкова години, Върховен маг? — продължи Баратол. — Те ме преследваха. На косъм беше в една дълга битка в бяг от Ейрънския път до Карашимеш. Преди да оставя последния да се дави в собствената си кръв в крайпътния изкоп. Може и да знаеш името ми, може и да вярваш, че знаеш за престъплението ми… но не беше там. Онези, които бяха, са мъртви до един. Е, наистина ли държиш да поемеш тази ръкавица?

— Казват, че ти си отворил портите…

Баратол изсумтя и пристъпи към делвата, оставена от Нулис на тезгяха.

— Тъпо. На Т’лан Имасс не им трябват порти. — Вещицата семк намери празна чаша и я бутна по дървения плот. — О, да, отворих ги — когато побягнах навън, на най-бързия кон, който можах да намеря. По това време клането вече беше започнало.

— Но ти не остана, нали? Не си се бил, Баратол Мекхар! Гуглата да те вземе, човече, те въстанаха с твоето име!

— Толкова по-зле, че не помислиха първо да ме попитат — отвърна той с ръмжене, докато пълнеше чашата. — Хайде, прибери го този проклет меч, Върховен маг.

Л’орик се поколеба, после отпусна рамене и бавно прибра меча в ножницата.

— Прав си. Твърде уморен съм за това. Твърде стар съм. — Намръщи се, после отново се изправи. — Помислил си, че онези Т’лан Имасс са дошли за тебе, нали?

Баратол го изгледа над очукания ръб на чашата, без да отвърне нищо.

Л’орик прокара длан през косата си и се огледа, сякаш бе забравил къде е.

— Кълна се в костите на Гуглата, Нулис — рече с въздишка Баратол. — Намери, моля те, някой стол за тоя кучи син.

 

 

Сивата мъгла и ослепителните й сребристи петънца бавно се стопиха и изведнъж Фелисин Младша отново усети тялото си, острите камъни, жулещи коленете й, мириса на прах, на пот и на страх във въздуха. Гледки на хаос и смърт изпълваха ума й. Чувстваше се изтръпнала и единственото, което можеше да направи, беше да гледа, да запечата в ума си нещата наоколо. Пред нея мятани от слънцето островърхи копия се забиваха в скална стена, прорязана с цепнатини. Навети от ветровете купчини пясък почти скриваха някогашни широки стъпала, водещи нагоре сякаш в самата скала. По-близо — големите кокалчета на пръсти, бели под тънката набръчкана кожа на ръката, стиснала я над десния лакът, оголените изпънати сухожилия на китката издаваха звук като усукваща се стържеща кожа. Хватка, от която не можеше да се отскубне — изтощила се беше да го опитва. Близка и зловонна миризма на старо и гнило, и зримо от време на време — оплискано с кръв острие, широко близо до закривения връх и стесняващо се към увитата с кожа дръжка. Черен, лъскав като стъкло камък, изтънен и почти прозрачен по ръба.

Около нея стояха и други, още от ужасяващите Т’лан Имасс. Опръскани с кръв, някои — с липсващи или осакатени крайници, половината лице на единия беше отпрано — но това беше старо поражение, осъзна тя. Най-скорошната им битка, най-обикновена засада, не им беше струвала нищо.

Вятърът виеше скръбно по скалната стена. Фелисин бавно се надигна, отупа с длани набилите се в коленете й камъчета. „Те са мъртви. Всички са мъртви.“ Повтори си го още веднъж, и още, сякаш току-що бе открила думите — сякаш все още нищо не означаваха за нея, все още непонятен за нея език. „Всички мои приятели са мъртви.“ Какъв беше смисълът да ги изрича? Но ето, че се връщаха отново и отново, сякаш копнееха за отговор — какъвто и да е отговор.

До слуха й достигна нов звук. Стържене, идваше сякаш от стръмната скална фасада. Примига да махне щипещата пот от очите си и видя, че една от цепнатините сякаш се е разширила, с откършени като от кирка ръбове, и тъкмо оттам се появи изгърбената, превита на две фигура. Старец, облечен в жалки дрипи, целият покрит с прах. От разтворените язви по ръцете му течеше жълта слузеста гной.

Щом я видя, той падна на колене.

— Ти дойде! Те обещаха — та защо да лъжат? — Между думите му се чуваха тракащи звуци. — Ще те отведа, ето сега… ще видиш. Всичко е наред. Ти си в безопасност, дете, защото си избраницата.

— За какво говорите? — попита намръщено Фелисин и отново се опита да издърпа ръката си — този път успя, понеже ръката на немрящия я пусна, и тя залитна.

Старецът скочи да я задържи.

— Изтощена си — нищо чудно. Толкова правила бяха нарушени, за да бъдеш доведена тук…

Тя се отдръпна от него и се подпря с длан на огряната от слънцето каменна стена.

— Къде е това „тук“?

— Древен град, Избранице. Отдавна погребан, но скоро ще оживее отново. Аз съм само първият, призван тук, за да ти служи. Други ще дойдат — вече идат насам, защото и те са чули Шепотите. Виждаш ли, слабите са тези, които ги чуват, а те са, о, колко много, много са слабите. — Отново тракащите звуци — в устата му имаше камъчета.

Фелисин се извърна с гръб към стръмната стена и се загледа в каменистата пуста земя. Следи от стар път, следи от оран…

— Ние минахме през това… преди седмици! — Изгледа с гняв стареца. — Ти си ме върнал!

Той се усмихна, видяха се гнили зъби.

— Градът вече е твой, Избранице…

— Престани да ме наричаш така!

— Моля — ти беше доведена и в това довеждане беше пролята кръв — на теб се пада да придадеш смисъл на тази жертва…

— Жертва? Беше си убийство! Те убиха приятелите ми!

— Ще ти помогна да скърбиш, защото това е моята слабост, разбираш ли? Аз винаги скърбя — за самия себе си — заради пиенето, а жаждата никога не ме оставя. Слабост. Коленичи пред нея, дете. Превърни я нещо, достойно за почит. Няма смисъл да се бориш — тъгата на света е много по-могъща, отколкото можеш да се надяваш, че ти ще си някога, и точно това трябва да разбереш.

— Искам да си ида.

— Невъзможно. Необвързаните те доставиха. Къде би могла да идеш, дори да можеше? Ние сме на много и много левги от където и да било. — Засмука камъчетата в устата си, преглътна слюнката и продължи: — Сигурно нямаш храна. Нито вода. Моля те, Избранице, един храм те очаква в погребания град — толкова дълго се трудих, толкова усилно, за да го приготвя за теб. Там има храна и вода. И скоро ще има още слуги, всички ще копнеят да задоволят всяко твое желание — приемеш ли това, в което си се превърнала. — Замълча отново, усмихна се и тя видя камъчетата — черни, лъскави, бяха поне три, всяко колкото кокалче от пръст. — Скоро ще разбереш в какво си се превърнала — във водачка на най-великия култ на Седемте града и той ще се разнесе, над всяко море и всеки океан — и ще завладее света…

— Ти си луд — викна Фелисин.

— Шепотите не лъжат. — Той посегна към нея и тя се дръпна от лъскавата, покрита с гнойни пъпки ръка. — А, имаше чума, да. Полиел, самата богиня, тя се поклони пред Окования — както сме длъжни да сторим всички, дори и ти — и едва тогава ще добиеш полагащата ти се власт. Чумата. Тя взе мнозина, остави цели градове пълни с почернели трупове — но други оцеляха, заради Шепотите, и бяхме белязани — с циреи, с изкривени крайници и със слепота. При някои бяха езиците — изгниха и опадаха и те останаха неми. При други ушите закървиха и всякакъв звук си отиде от техния свят. Разбираш ли? Те имаха слабост, а Окованият — той показа как слабостта се превръща в сила. Усещам ги, защото съм първият. Твоят сенешал. Усещам ги. Те идат!

Тя не откъсваше очи от ужасната му ръка. След миг той я дръпна и цъкна с език.

— Моля, последвай ме. Нека ти покажа всичко, което съм направил.

Фелисин вдигна ръце към лицето си. Не разбираше. Всичко това беше безсмислено. Лудост някаква.

— Как се казваш? — попита тихо.

— Кулат.

— А моето име… какво е?

Той се поклони.

— Те не разбраха. Никой не го разбра. Апокалипсисът… той не е просто война, не е просто въстание. Той е опустошение. Не просто на земята — това е само последствие, разбираш ли? Апокалипсисът е на духа. На сломения, прекършен дух, роб на собствената си слабост. Само такава изтерзана душа може да нанесе разруха и гибел на земята и на всичко, което живее по нея. Трябва да умрем отвътре, за да убием всичко, което е отвън. Едва тогава, едва след като смъртта вземе всинца ни, едва тогава ще намерим спасение. — Поклони се по-ниско. — Ти си Ша’ик Преродената, Избраната за Ръка на Апокалипсиса.

 

 

— Промяна на плановете — измърмори Искарал Пъст, докато ситнеше привидно без ясна цел и посока ту към светлината на огъня, ту навън. — Виж! — изсъска. — Махна се, мръсната му крава! Няколко си там чудовищни сенки в нощта и — пуф! Само паяци, изпокриха се във всяка дупчица и пролука. Жалка страхливка. Мисля си, Трелл, че трябва да бягаме. Да бягаме, да. Ти натам, а аз — насам — в смисъл, точно зад тебе ще съм, разбира се, защо да те оставям тепърва? Дори и с тези неща на пътя… — Замълча, поскубна нервно косата си и отново заситни напред-назад. — Но защо пък да се тревожа? Не бях ли верен? Полезен? Гениален, както винаги? Тогава защо все пак са тук?

Маппо извади от торбата си боздуган.

— Не виждам нищо. И чувам само теб, Върховни жрецо. Кой е дошъл?

— Да съм казал, че е дошло нещо?

— Каза, да.

— Какво да направя, ако си си изгубил ума? Но защо, това искам да разбера, защо? Не ни трябва компания. Пък и човек би си помислил, че това ще е последното място, където искат да са, ако това, което надушвам, е същото, което надушвам, а нямаше да надушвам това, което надушвам, ако нямаше нещо, което да мирише, нали? — Замълча и кривна глава. — Каква е тая миризма? Все едно, докъде бях стигнал? А, да, да си представиш непредставимото, а непредставимото е представата, че Сенкотрон всъщност си е съвсем с ума. Абсурд, знам. Все едно, ако е това, то тогава той знае какво прави. Има си причини — разумни причини.

— Искарал Пъст — каза Маппо. — В опасност ли сме?

— Гуглата да е имал някога по-добри дни? Естествено, че сме в опасност, тъп глупако — о, такива мнения трябва да пазя за себе си. Я да видим! Опасност ли? Ха! Ха-ха, приятелю, не, естествено. Ха-ха. Ха. О, ето ги…

От тъмното изникнаха огромни туловища. Червени като въглени очи от едната страна, злокобно зелени от другата, после — още два чифта, единият златист, другият — тъмномеден. Смълчани, изгърбени и смъртно опасни.

Хрътките на Сянка.

Някъде далече в пустинята самотен вълк или койот нададе вой, сякаш беше подушил воня от самата Бездна. Дори щурците се бяха смълчали.

Треллът настръхна. Вече и той можеше да надуши миризмата на ужасните същества. Кисела, отровна. Връхлетяха го болезнени спомени.

— Какво искат те от нас, Върховни жрецо?

— Млъкни… трябва да помисля.

— Няма нужда да се тормозиш — чу се нов глас от тъмното. Маппо се обърна и видя как някакъв мъж пристъпи в кръга от светлината на огъня. Загърнат в сиво наметало, висок, иначе невзрачен. — Те просто… си минават оттук.

Лицето на Искарал грейна от фалшива радост, макар в същото време той да потръпна.

— А, Котильон… нима не виждаш? Постигнах всичко, което Сенкотрон поиска от мен…

— Със сблъсъка с Дежим Небрал — отвърна Котильон — ти далеч надмина очакванията. Признавам, представа си нямах, че притежаваш толкова кураж, Искарал Пъст. Сенкотрон добре е избрал своя маг.

— Да, пълен е с изненади той, нали? — Върховният жрец заситни заднишком към огъня, клекна и кривна глава. — Е, а сега какво иска? Да ме остави да отдъхна? Никога не ме оставя да отдъхна. Да поведа Хрътките по дирята на някой глупак? Не задълго, надявам се. За този глупак. Не, нито едно от тези неща. Тук е, за да ме обърка, но аз съм Върховен жрец на Сянка, в края на краищата, тъй че не, не може да ме объркат. Защо? Защото служа на най-объркващия бог, който съществува, затова. Е, трябва ли да се тревожа? Разбира се, но той така и няма да разбере, нали? Не, трябва само да се усмихна на тоя бог убиец, и да река: „Искаш ли чайче от кактус, Котильон?“

— Благодаря — отвърна Котильон. — С удоволствие.

Маппо остави боздугана на земята и седна край огъня. Искарал вече наливаше чая. Треллът се помъчи да надвие нарастващото в душата му отчаяние. Някъде на север Икариум седеше край пламъци сигурно не по-различни от тези, изтерзан както винаги от онова, което не можеше да си спомни. Не беше сам, да. „Да, друг е заел мястото ми.“ Това сигурно трябваше да е повод за облекчение, но Маппо не можеше да изпита нищо друго освен страх. „Не мога да се доверя на Безименните — това го научих отдавна.“ Да, Икариум сега беше с някой, на който му беше все едно за джага…

— Радвам се, че си добре, Маппо Рънт — каза Котильон.

— Хрътките на Сянка някога се сражаваха на наша страна — промълви Маппо. — На пътя на Ръцете.

Котильон кимна и отпи от чая.

— Да. Двамата с Икариум едва се отървахте тогава.

— Едва? Какво имаш предвид?

Дълго време богът покровител на убийците не отговори. Около тях, извън малкия бивак, огромните Хрътки сякаш се бяха затаили за нощен отдих.

— Не е толкова проклятие — най-сетне проговори Котильон, — колкото… утайка. Смъртта на един Дом на Азат освобождава всевъзможни сили, енергии — не само тези на обитателите на гробниците им. В душата на Икариум е жигосано нещо като зараза или — може би — паразит. Естеството му е хаос, а ефектът му — липса на цялост. Този паразит се опълчва на движението напред, на мисълта, на духа, на самия живот. Маппо, тази зараза трябва да бъде премахната, ако искаш да спасиш Икариум.

Треллът едва успя да си поеме дъх. През всичките тези столетия до джага и от всички думи, казани му от Безименните, от учени и мъдреци по целия свят, никога не беше чувал нещо такова.

— Ти… сигурен ли си?

Котильон кимна замислено.

— Доколкото е възможно. Двамата със Сенкотрон… — Извърна очи замислено, после сви леко рамене и продължи: — Нашият път към възнесението беше през Домовете на Азат. Имаше години — много години, — през които нито аз, нито мъжът, когото знаеха тогава като император Келанвед, не можехме да бъдем открити никъде из Малазанската империя. Защото бяхме започнали друго търсене, много по-дръзка игра. — Пламъците на огъня грейнаха в тъмните му очи. — Почнахме да картираме Азатите. Всеки Дом, по целия този свят. За да овладеем силата им…

— Но това е невъзможно — прекъсна го Маппо. — Провалили сте се, другояче не е и могло да бъде — иначе и двамата щяхте да сте много повече от богове…

— Съвсем вярно, точно така е. — Загледа се мълчаливо в чая в глинената паница в ръцете си. — Осъзнахме някои неща обаче. Неща, спечелени с труден опит и донякъде неумолимо усърдие. Първото беше следното: нашето търсене би отнело много повече от един смъртен живот. Другите неща, които осъзнахме… е, може би ще е най-добре да ги оставя за друга нощ, за друго време. Все едно, след като разбрахме, че този ход би наложил над нас изисквания, на които не можем да издържим — не и като император и старши убиец, — се оказа необходимо да използваме онова, което вече бяхме научили.

— За да станете богове.

— Да. И с това разбрахме, че Азатите са много повече от Домове, създадени за затвори на същности на силата. Те освен това са и портали. И още нещо, със сигурност: те са хранилища на Изгубените стихии.

Маппо се намръщи.

— Не съм чувал за Изгубени стихии?

— Учените обикновено признават само четири, общо взето: вода, огън, земя и въздух; но съществуват и други. И тъкмо от тези други произлиза необятната сила на Домовете на Азат. Маппо, човек е в крайно неизгодна позиция в усилието си да различи модел, когато разполага само с четири отправни точки, при условие, че съществуват неизвестен брой други, само че невидими, непредвидени в схемата.

— Котильон, тези Изгубени стихии… може би са свързани с аспектите на магията? Лабиринтите и Драконовата колода? Или по-скоро древните Крепости?

— Живот, смърт, мрак, светлина, сянка… възможно е, но дори и това като че ли е много сбит подбор. Какво да кажем например за времето? Минало, настояще, бъдеще? Какво да кажем за порива и делото? Звука, тишината? Или последните две са само по-дребни аспекти въздух? Времето принадлежи ли на светлината? Или е само една точка, някъде между светлина и мрак, но все пак различима от сянка? Какво да кажем за вяра и отрицание? Разбираш ли вече потенциалната сложност на отношенията, Маппо?

— Стига изобщо да съществуват извън идеята в понятията.

— Вярно. И все пак може би са нужни единствено понятията, ако предназначението на елементите е да придадат форма и смисъл на всичко, което ни обкръжава отвън, и всичко, което ни насочва отвътре.

Маппо се отпусна на лакът.

— И значи вие сте се опитали да овладеете такава сила? — Зяпна Котильон, зачуден дали дори един бог е способен на такава самозаблуда, на такава амбиция. „А са започнали търсенето си много преди да станат богове…“ — Признавам, че се надявам двамата със Сенкотрон да се провалите — това, което описваш, не бива да попада в ничии ръце, нито на бог, нито на смъртен. Оставете го на Азат…

— Така щяхме и да направим, ако не бяхме разбрали, че контролът на Азат поддава. Безименните, подозирам, са осъзнали същото и затова са отчаяни. Уви, убеден съм, че последното им решение, ако не друго, още повече ще наклони Азатите към хаос и разруха. — Кимна към Искарал Пъст, който клечеше наблизо и си мърмореше нещо. — Оттук и нашето решение да се… намесим. Твърде късно, за жалост, за да предотвратим освобождаването на Дежим Небрал и самата засада. Но… ти си жив, Трелл.

„И тъй, Котильон, в стремежа си да станете господари на Азат накрая сте се оказали техни слуги. Поривът срещу делото…“

— Да се вдигне проклятието над Икариум. — Маппо поклати глава. — Необичайно предложение, Котильон. Чувствам се разкъсан между съмнение и надежда. — Кисела усмивка. — А, започвам да разбирам как само понятията са достатъчни.

— Икариум е заслужил края на това изтезание каза богът. — Нали?

— Какво трябва да направя?

— Засега прави това, което правиш — следвай приятеля си. Дръж тази диря, Маппо. Предстои сливане, от такава величина, че ще е невъобразимо за чийто и да било ум. Боговете, изглежда, не съзнават стръмната пропаст, към чийто ръб се приближават, и да, понякога и аз се оказвам един от тях.

— Не изглеждаш такъв.

— Е, добре, може би безпомощен е по-точно. Тъй или иначе, двамата с теб ще поговорим пак. Засега не се съмнявай, че си необходим. За нас, за всички смъртни и над всичко — за Икариум. — Остави чая на земята и се изправи.

Маппо чу как и Хрътките се надигат в тъмното.

— Зная, че не е нужно да казвам това — рече богът, — но все едно, ще го кажа. Не губи надеждата си, Маппо. За това нещо отчаянието е най-големият ти враг. Когато дойде часът да застанеш между Икариум и всичко, към което се стремят Безименните… е, вярвам, че няма да се провалиш.

Котильон закрачи в тъмното, Хрътките застъпваха безшумно след него. Маппо се обърна към Искарал Пъст. И срещна две втренчени в него очи.

— Върховни жрецо — промълви Маппо, — смяташ ли да ме придружиш в моя път?

— Уви, не мога. — Далхониецът извърна поглед. — Треллът се е побъркал! Ще се провали! Разбира се, че ще се провали! Пиши го умрял, ах, не мога да понеса да го погледна дори. Всичкото церене на Могора — за нищо! Пълна загуба! — Искарал Пъст се почеса по челото, после скочи. — Твърде много не по-маловажни задачи ме чакат, Маппо Рънт. Не, засега пътищата ни с тебе ще се разделят, но все пак редом един до друг, към славата! Както каза Котильон, ти няма да се провалиш. Аз също. Победата ще е наша! — Вдигна кокалест пръст и го размаха към нощното небе. После се присви. — Богове подземни, обречени сме.

Последва кикот. Могора се беше появила, с наръч дърва, нарязани и насечени като от майстор дървар. Хвърли ги до огъня.

— Я разбъркай малко жарта, скъпи ми жалък съпруже.

— Не можеш да ме командваш, вещице дърта! Разбъркай си я сама! Точно сега ме чакат много по-съдбовни дела!

— Например!

— Ъъъ, като за начало… отивам да пикая.