Стивън Ериксън
Ловци на кости (13)

8.

Сарканос, Ивиндонос и Ганат гледаха отгоре грамадите трупове, разпръснатите късове плът и натрошени кости. Едно бойно поле таи само изгубени сънища и призраците се вкопчват напразно в земята, без нищо да помнят, освен сетното място на своя живот, и е посърнал вече въздухът, щом е отминал грохотът на битката и са заглъхнали в мълчание последните стонове на издъхващите.

Нищо общо нямаше с тях това, ала все пак те гледаха. Никой не може да узнае мислите на Джагът, нито въжделенията им, ала се чу как заговориха.

— Общо взето, свършила е тази жалка приказка — каза Ганат. — И няма кой високо да развее пряпореца и да прогласи триумф на справедливостта.

— Мрачна е тази равнина — каза Ивиндонос. — А помня такива неща, неизказаната скръб, освен ако не си го съзрял.

— Не помниш достатъчно — каза Сарканос.

— Дръзко обвинение — рече Ивиндонос и оголи яростно бивните си. — Кажи ми за какво съм сляп? Кажи ми — каква по-голяма скръб съществува от онова, което виждаме пред себе си?

А Сарканос отвърна:

— Нататък лежат още по-мрачни равнини.

 

Фрагмент от стела (Ят Албан)

Анонимен

Има моменти, помисли капитан Гъноуз Паран, когато човек не може да вярва в нищо. Никоя хваната пътека не би може да промени бъдещето и бъдещето си остава все така неведомо, дори за боговете. Да долавяш тези течения, безредната врява на предстоящото, не носи нищо освен загуба на крепък сън и нарастващото подозрение, че всичките ти усилия да оформиш това бъдеще не са нищо освен заблуда.

Яздеше бързо, но се държеше далече от градчета и селца, където дебнеше Господарката, за да сее гибелните си семена, да сбира силата на отровена кръв и десет хиляди смърти в ръката си. Знаеше, че скоро този данък ще нарасне десеткратно. Но въпреки цялата му предпазливост вонята на смърт бе неизбежна, лъхаше непрестанно сякаш отникъде, колкото и голямо да беше разстоянието между него и обитаемите райони.

Каквато и да беше потребността на Полиел, беше огромна и го изпълваше със страх, защото той не можеше да разбере що за игра играе тя тук.

Там някъде, в Даруджистан, в Дома на Финнест, тази земя, известна като Седемте града, му се беше струвала толкова далече от центъра на нещата… от онова, което вярваше, че скоро ще се окаже центърът на нещата. И отчасти тъкмо тази загадка го беше отпратила по този път, за да се опита да открие как ставащото тук ще се разгърне в по-голямата схема. Ако изобщо съществуваше по-голяма схема, разбира се.

Също толкова вероятно беше, допускаше той, тази война между боговете да кипне във въртоп от хаос. Казали му бяха веднъж, че бил нужен Господар на Драконовата колода. Казали му бяха, че бил нужен той. Вече бе започнал да подозира, че още тогава е било много късно. Тази плетеница се разрастваше прекалено бързо, твърде объркана беше, за да я проумее чийто и да е ум.

„Освен може би Круппе, прочутата Змиорка на Даруджистан… богове, да можеше да е тук, на мое място, точно сега. Защо него не направиха Господар на Драконовата колода?“ А може би прословутият му апломб не беше нищо друго освен перчене, зад което истинският Круппе се свиваше в ужас?

„Представи си мислите на Раест…“ Паран се усмихна на този спомен. Беше ранно утро, когато нисичкият шишко почука на вратата на Дома Финнест, със зачервено лице, което грейна в блага усмивка към немрящия Джагътски тиран, щом му отвори и го зяпна отгоре с хлътналите си очи. Круппе замаха с ръце, гръмко заяви за някаква съдбоносна среща, после, кой знае как, се шмугна покрай стража на Азата, заклатушка се като тлъст паток по главния коридор и накрая се насади с доволна въздишка на плюшения стол до камината.

Неочакван гост на закуска; Раест като че ли нищо не можеше да направи по въпроса. Или не искаше. Джагътът типично не обели след това и дума по въпроса.

Така Паран се озова седнал срещу прословутия Круппе, опълчилия се срещу самия Каладън Бруд — шишкавия дребосък в изтърканата му жилетка, успял да разстрои плановете на най-могъщите асценденти на Дженабакъз — и го гледаше как яде. И яде. И в същото време, незнайно как, говори нонстоп.

— Круппе проумява скръбната дилема, м-да, несъмнено, на скръбния объркан Господар. Дважди скръбен? Не, скръбен трижди! Четирижди скръбен — ах, как употребата на тази ужасна дума кулминира! Тутакси спри, благородни ми Круппе, че току-виж си ни докарал до скръбен плач неспирен! — И вдигна мазен пръст. — Ах, но Господарят се удивлява, нали не грешим, как може човек като Круппе да знае всички тези неща? Какви неща, бихте попитали също тъй при първи шанс, от който шанс Круппе припряно би се възползвал с подобаващ отговор. Стига Круппе да има такъв отговор, сиреч. Ала уви! Той го няма и нима не е точно това най-удивителното от всичко?

— За Гуглата… — прекъсна го Паран.

— Точно така! За Гуглата естествено, о, вие сте гениален и следователно достоен за предостойната титла Господар на Драконовата колода и най-доверен приятел на Круппе! Гуглата, в самия център на събитията, о, да, и точно затова трябва да побързате, незабавно, към Седемте града.

Паран го зяпна объркано, зачуден коя съществена подробност е изтървал в този порой от думи.

— Какво?

— Боговете, драги ми, прескъпи приятелю на Круппе! Те са във война, нали? Ужасно нещо е това войната. Ужасни неща — това боговете. Двете заедно — ах, пренеприятнейши!

— Неприятн… какво? О, добре. Стига.

— Круппе добре. Стига.

— Защо Седемте града?

— Дори боговете хвърлят сенки, Господарю на Колодата. Но сенките какво хвърлят?

— Не знам. Богове?

Лицето на Круппе посърна.

— Ох-ох, какъв нелеп отговор. Вярата на Круппе в съмнителен приятел е разклатена. Разклатена? Не, разбита. Да — е. Виждаш ли колко е разбит Круппе? Не богове, не. Как може богове да бъдат хвърляни? Не отговаряй на това — такова е естеството на негласното съгласие досежно риториката. Досежно какво говореше Круппе? О, да. Круппе предизвестява за преужасни престъпления в Седемте града. Яйца са положени в полога и схеми се мътят! Една особено голяма черупка скоро предстои да се счупи, докато стигнеш, което значи, че кажи-речи вече е счупена, тъй че какво чакаш още? Всъщност, глупако глупав, ти вече си много закъснял, или ще си, дотогава, и ако не дотогава, то скоро, в предстоящия смисъл на думата. Скоро, следователно, трябва да тръгнеш, въпреки че е много късно — съветвам те да тръгнеш утре заран и да се възползваш от лабиринти и други пътища, колкото и нечестиви в своята непочтеност да са, за да ускориш безнадеждния си стремеж да пристигнеш. Навреме, и междувременно, и като му дойде времето, все пак ще пристигнеш, и тогава ще трябва да завървиш в изключителната сянка — между, ако смее Круппе да изрече такива ужасни думи — между живот и смърт, колебливата, мъглява метафора, тъй грубо и бездушно нарушавана от неща, които би трябвало да са по-благоразумни. Но ето, че измъчи с приказки ушите на Круппе, злоупотреби с щедростта на Круппе дотам, че коланът на панталоните му се скъса, и следователно изтощи огромния му интелект. — Надигна се и се потупа по шкембето. — Изключително приемливо ядене, макар че Круппе те съветва да уведомиш готвача си, че фурмите бяха направо мумифицирани — от личния склад на Джагъта, би предположил човек, нали, ъмм?

След време Паран стигна до извода, че в цялото това тресавище от словоохотливост все пак има някакъв смисъл. Във всеки случай — достатъчен, за да го уплаши и да го накара да проучи Драконовата колода по-задълбочено. А хаосът в нея се оказа по-ясно изразен, отколкото преди. И някъде по средата имаше някакъв смътен намек за път, за изход — може би просто въображаем, илюзорен — но все пак трябваше да опита, колкото и да го ужасяваше тази мисъл.

Не беше подходящият човек за това. Залиташе полусляп сред въртопа прииждащи сили и в един момент усети, че се бори да задържи дори илюзията за контрол.

Това, че видя Апсалар, му дойде като нечакан дар. Вече не беше момиче, но изглеждаше смъртно опасна, както винаги. Въпреки това там, в очите й, като че ли от време на време се долавяше нещо като човечност. Зачуди се какво ли е преживяла, откакто Котильон бе прогонен от нея извън Даруджистан — нещата извън онези, които пожела да му каже, и се зачуди дали ще завърши пътуването си, за да излезе в другия край преродена отново.

Надигна се на стремената и огледа на юг за издайническото блещукане, което трябваше да открои крайната му цел. Все още — само треперлива омара и голи хълмове, изгърбени над гладката като тепсия равнина. Седемте града бяха гореща, обжарена от слънцето земя и той реши, че и без мора не му харесва много.

Един от хълмовете изведнъж изчезна сред облак прах и разлетели се отломки, след това силен тътен разтърси земята и подплаши конете. Докато се мъчеше да ги укроти — особено коня, който яздеше, понеже той се възползва от удобния повод да поднови усилията си да го смъкне от седлото с подскачане и ритници — усети, че още нещо се затъркаля от разрушената могила.

Омтоуз Феллак.

Дръпна юздите и подкара в бавен тръс към порутения хълм.

Щом приближи, слухът му долови глухо трополене от недрата на гробната могила — защото си беше могила, — а когато се озова на трийсетина разтега от нея, от дупката изхвърча част от съсухрен труп и се затъркаля надолу през отломките. Най-сетне спря, едната ръка се вдигна треперливо и след миг отново се отпусна на земята. След частта от труп изхвърча череп с костен шлем и със сплетени кичури коса, заотскача и се затъркаля в прахта.

Паран дръпна юздите и се взря във високата мършава фигура, която се изкатери от могилата и бавно се изправи. Сиво-зеленикава кожа, провиснали дълги прашни снопове паяжина, броня със сребърни токи и плетена желязна ризница, от която висяха два дълги ножа в медни кании — единият почернял, другият зеленясал от патина. Облеклото, покривало някога тялото, отдавна беше изгнило.

Жена Джагът с дълга черна коса, стегната на опашка, стигаща до кръста й. Бивните й бяха обковани с потъмняло сребро. Тя бавно се огледа, погледът й най-сетне се спря на него. Кехлибарените вертикални зеници се взряха в Паран изпод тежко надвисналото чело. Тя се намръщи и попита:

— Що за същество си ти?

— Благовъзпитано — отвърна Паран и понечи да се усмихне. Беше заговорила на речта на Джагът и той я беше разбрал… незнайно как. Да не би това да беше един от многобройните дарове, дадени му по силата на това, че е Господарят? Или беше поради дългата близост с Раест и неговото безкрайно мърморене? Тъй или иначе, Паран се изненада, че отвърна на същия език. А това я накара да се намръщи още повече.

— Говориш на моя език като някой Имасс… стига някой Имасс да си беше направил труда да го научи. Или Джагът, на когото са извадили бивните.

Паран кимна към лежащата наблизо част от труп.

— Имасс като този ли?

Тя сви тънките си устни в подобие на усмивка.

— Оставен страж — беше изгубил бдителността си. Немрящите имат склонност да ги обзема отегчение и стават непредпазливи.

— Т’лан Имасс.

— Ако наблизо има други, скоро ще дойдат. Нямам много време.

— Т’лан Имасс? Няма, Джагът. Нито един няма наблизо.

— Сигурен ли си?

— Да. Почти. Освободила си се… защо?

— Нима свободата се нуждае от оправдание? — Тя изтупа прахта и паяжината от себе си и се загледа на запад. — Един от ритуалите ми беше разбит. Трябва непременно да го възстановя.

Паран помисли малко и попита:

— Обвързващ ритуал? Нещо или някой е бил затворен и също като теб сега търси свобода?

Тя като че ли остана недоволна от сравнението.

— За разлика от съществото, което затворих, аз нямам интерес да завладявам света.

О!

— Аз съм Гъноуз Паран.

— Аз съм Ганат. Изглеждаш окаяно, като недохранен Имасс — да ми се противопоставиш ли си тук?

Той поклати глава.

— Просто минавам оттук, Ганат. Желая ти късмет…

Тя изведнъж се завъртя и се взря на изток, кривна глава.

— Какво? Т’лан Имасс ли? — попита той.

Тя го погледна през рамо.

— Не съм сигурна. Може би… нищо. Кажи ми, има ли море на юг оттук?

— Имаше ли, когато ти… още не беше в могилата си?

— Да.

Паран се усмихна.

— Ганат, на юг оттук наистина има море и аз отивам точно натам.

— Тогава ще пътувам с теб. Ти защо отиваш натам?

— Да поговоря с някои хора. А ти? Нали каза, че бързаш да възстановиш ритуала?

— Да, но открих, че имам по-належащ приоритет.

— И той е?

— Да се изкъпя.

 

 

Твърде ояли се, за да могат да летят, лешоядите се пръскаха с възмутени крясъци, подскачаха и се клатушкаха тромаво с отпуснати криле, като оставяха зад себе си накълвани човешки тела. Апсалар забави стъпка, разколебана дали да продължи да крачи по тази улица, макар възбуденият грак и дърленето на хранещите се лешояди да идваше и от съседните улици и да свидетелстваше, че няма голям избор.

Селяните бяха измрели в мъки — никаква милост нямаше в тази чума, беше прорязала дълга пътека към портата на Гуглата. Подути жлези, които бавно затварят гърлото така, че да не можеш да вкусиш твърда храна, и стесняват въздушните проходи, с което всяко вдишване се превръща в ужасна агония. А отвътре газовете раздуват стомаха. Със запушен изход, накрая избухват и разкъсват обшивката, за да ги разядат отвътре киселините на самите жертви. Това, уви, бяха последните стадии на болестта. Преди това беше треската, толкова гореща, че мозъците се сваряваха, докарваха човек почти до лудост: състояние, от което — дори болестта по някакъв начин да спреше на мига — нямаше съвземане. Очите стават на слуз, ушите кървят, плътта при ставите се превръща в желе — това бе Господарката в цялата й противна слава.

Двете скелетни влечуги, придружаващи Апсалар, тичаха напред, забавляваха се да плашат лешоядите и току подскачаха сред рояците бръмчащи мухи. Но ето, че заситниха обратно, без почернелите полуизядени тела, които прескачаха, да ги притесняват.

— Не-Апсалар! Много си бавна!

— Не, Телораст — изпищя Кърдъл, — недостатъчно бавна!

— Да, недостатъчно бавна! Харесва ни това селище — искаме да си поиграем!

Повела за юздата кроткия кон, Апсалар тръгна по улицата. Двадесетина селяци бяха изпълзели тук по някаква неведома причина, навярно в някой последен жалък опит да избегнат неизбежното. Бяха измрели вкопчени едни в други в отчаяна свада.

— Можете да си останете тук колкото искате — каза тя на двете същества.

— А, това не може — възрази Телораст. — Ние сме твоя охрана в края на краищата. Твоите безсънни, вечно бдителни стражи. Ще стоим на стража над теб, колкото и болна и отвратителна да станеш.

— А после ще ти изкълвем очите!

— Кърдъл! Не й казвай това!

— Добре, ще я изчакаме, докато спи, разбира се. И се мята в треска.

— Точно. Тогава вече бездруго ще го иска.

— Знам, но вече минахме през две села, а тя още не е болна. Не го разбирам. Всички други смъртни са мъртви или умират, какво я прави толкова специална?

— Това, че е избрана от узурпаторите на Сянка — точно затова може така да се шляе, вирнала нос. Май ще трябва да почакаме, преди да можем да й изкълвем очите.

Апсалар подмина купчината трупове. Оттатък селото се издигаха овъглените останки на три отдалечени постройки. Ята врани кръжаха над селското гробище на близкия нисък хълм, със самотно дърво гулдинда. Още черни птици бяха накацали по клоните в злокобно мълчание. Няколко сковани набързо платформи свидетелстваха за някакъв ранен опит да се отдаде почит на мъртвите, явно бързо прекъснат. Десетина бели кози стояха в сянката на дървото и изгледаха Апсалар, щом продължи по пътя със скелетите Телораст и Кърдъл от двете й страни.

Нещо се беше случило там, далече на северозапад. Не, можеше да го определи по-точно. Ю’Гатан. Битка беше имало… и бе извършено ужасно престъпление. Жаждата на Ю’Гатан за малазанска кръв беше легендарна и Апсалар се боеше, че градът отново е пил, много.

Във всяка страна има места, свидетели на не едно сражение, на безкраен низ от кланета — и най-често такива места имат малко стратегическо значение в някакъв по-мащабен план или са съвсем незащитими. Сякаш самите камъни и пръстта се подиграват с всеки завоевател, оказал се достатъчно глупав, за да посегне на тях. Тези мисли бяха на Котильон. Той никога не се боеше да признае безсилието и насладата, с която светът се опълчва на човешкото високомерие.

Подмина последната изгоряла сграда и изпита облекчение, че е оставила вонята зад гърба си — с гниещи трупове беше свикнала, но нещо в тази противна миризма на въглен се прокрадваше като предчувствие в сетивата й. Свечеряваше се. Тя се качи отново на седлото и подръпна юздите.

Смяташе да опита през лабиринта на Сянка, макар да знаеше вече, че е твърде късно — нещо се беше случило в Ю’Гатан; в най-лошия случай щеше поне да огледа оставените рани и да потърси дирята на оцелелите. Ако имаше оцелели.

— Тя бленува за смърт — каза Телораст. — И е ядосана.

— На нас ли?

— Да. Не. Да. Не.

— Ах, тя отвори лабиринт! Сянка! Безжизнена пътека, лъкатушеща през безжизнени хълмове. Ще умрем от скука! Чакай, не ни оставяй!

 

 

Щом излязоха от ямата, разбраха, че ги очаква пир. Дълга маса, четири стола с високи гърбове в унтански стил, в средата канделабър с четири дебели свещи от пчелен восък, златистата светлина трепкаше над сребърните блюда, отрупани с малазански деликатеси. Мазна риба сантос от плитчините на Картуул, печена в глина, с масло и подправки; парчета мариновано сърнешко с мирис на бадеми по севернодаворианския обичай; бяла яребица от равнините на Сети, пълнена с горски плодове и билки; печена тиква и филе от далхонийска змия; задушени зеленчуци и четири бутилки вино: бяло от остров Малаз, от именията Паран, греяно оризово от Итко Кан; гъсто червено от Гриз и вино белак с оранжевия оттенък, от островите Напан.

Калам стоеше зяпнал щедрата гощавка, а Сторми само изсумтя, пристъпи, като вдигна облачета прах с ботушите си, седна на един от столовете и хвана гризийското червено.

— Е, много мило — отрони Бързия Бен и се отупа от прахта. — За кого обаче е четвъртият стол според вас?

Калам вдигна очи към надвисналото във въздуха туловище на небесната крепост.

— Предпочитам да не мисля за това.

Сторми пак изсумтя и се нахвърли на мръвките сърнешко.

— Подозираш ли — подхвърли Бързия Бен, щом седна, — че има някакво значение в избора, който ни е предложен? — Взе си алабастров бокал и си наля глътка паранско бяло. — Или просто иска да ни натрие носовете с това упадъчно разточителство?

— Моят нос си е добре — подхвърли Сторми, наведе глава и изплю кокала. — Богове, това мога да го изям сам! И току-виж съм го направил!

Калам въздъхна и се присъедини към тях.

— Добре, поне ни дава време да обсъдим нещата. — Забеляза подозрителния поглед на мага към Сторми. — Спокойно, Бързак, съмнявам се, че Сторми ще ни чуе — яде, та ушите му пукат.

— Ха! — изсмя се фалариецът, от устата му се разхвърчаха късчета месо и едно цопна в бокала на магьосника. — Сякаш давам нокът от кирливите крака на Гуглата за важните ви надувки! Ако искате да се наприказвате, докато устите ви посинеят, давай — няма да си губя времето със слушане я.

Бързия Бен взе една сребърна вилица за месо и деликатно извади мръвката сърнешко от бокала си. Отпи предпазливо, направи физиономия и изля виното. Напълни отново чашата и рече:

— Хм, не съм напълно убеден, че Сторми е безучастен към разговора ни.

Червенобрадият войник вдигна глава и малките му очи се присвиха притеснено.

— Не бих могъл да съм по-безучастен дори и да се опитам. — Посегна отново за бутилката червено. Бучката на гърлото му заподскача, докато отпиваше глътка след глътка.

— Този меч — подхвърли Бързия Бен. — Мечът на Т’лан Имасс. Как се озова у тебе, Сторми?

— Ха, сантос. Във Фалар само бедняците я ядат тази гадна риба, а картуулците я наричат деликатес! Кретени. — Взе една и заостъргва червеното мазно месо от глинената черупка. — Дадоха ми го. На отговорно пазене.

— Т’лан Имасс? — попита Калам.

— Аха.

— Значи който ти го е дал, смята да се върне за него?

— Стига да може.

— И защо един Т’лан Имасс ще ти дава меча си? Те обикновено ги използват. Често при това.

— Не и там, където замина, убиец. Това какво е? Птица някаква?

— Да — отвърна му Бързия Бен. — Яребица. Та накъде е заминал този Т’лан Имасс?

— Яребица. Това какво е, някакъв вид патица? Отиде в една дълбока рана в небето, да я запуши.

Магьосникът се облегна назад.

— Не го очакваш да се върне скоро значи.

— Ами, взе главата на един Тайст Андий със себе си и тя още беше жива — само Трут го видя това, другите Т’лан Имасс не, дори и гадателят на кости. С малки крилца — изненадах се, че това нещо изобщо може да лети. Не много добре, щом го хванаха, ха! — Довърши гризийското, хвърли бутилката и тя тупна в дебелия прах, а Сторми се пресегна за напанския белак. — Знаете ли к’ъв ви е проблемът на вас двамата? С’а ще ви кажа. Ще ви го кажа проблема. Вие двамата много му мислите, и си мислите, че с толкова мислене ще стигнете донякъде с всичкото това мислене, само че няма. Вижте, много е просто. Нещо, дето не го харесваш, ти се изпречи на пътя, убиваш го, и като го убиеш, преставаш да мислиш за него, и толкоз.

— Интересна философия, Сторми — рече Бързия Бен. — Но какво правиш, ако това „нещо“ е прекалено голямо, или са твърде много, или е по-гадно от тебе?

— Тогава го режеш до подходящия размер, маг.

— А ако не можеш?

— Тогава намираш някой друг, който го може. Може би накрая се избиват един друг и толкоз. — Махна с полупразната бутилка белак. — Мислите, че можете да правите планове за всичко? Кретени. Клякам и ви сера на плановете!

Калам се усмихна на Бързия Бен.

— Сторми май напипа нещо.

Магът се намръщи.

— С клякането ли?

— Не, с намирането на някой друг, който да ни свърши мръсната работа. Стари кучета сме в тия неща, а, Бързак?

— Само че става по-трудно. — Бързия Бен зяпна нагоре към небесната крепост. — Добре, чакай да помисля…

— О, сега я загазихме!

— Сторми, ти се напи — рече Калам.

— Не съм. Две бутилки вино не могат да ме напият. Не и Сторми, тц.

— Въпросът е следният — заговори магът. — Кой или какво е надвило К’Чаин Че’Малле първия път? И после, тази могъща сила жива ли е все още? Намерим ли отговорите на тези…

— Точно както казах — изръмжа фалариецът. — Приказвате, приказвате, приказвате и не стигате до едно проклето нещо.

Бързия Бен се отпусна примирено и потърка очи.

— Е, добре. Давай, Сторми, да чуем гениалните ти мисли.

— Първо, приемате, че тия гущерски неща са враг, преди всичко. Трето, ако легендите са верни, тия гущери сами са се надвили, тъй че за какво толкова се паникьосвате, в името на посраните гащи на Гуглата? Второ, адюнктата искаше да разбере всичко за тях и накъде са тръгнали, и тъй нататък. Е, небесните крепости не отиват никъде и ние вече знаем какво има в тях, тъй че си свършихме работата. Вие, тъпаци, искате да проникнете в една от тях — за какво? Изобщо не знаете за какво. И пето, това бяло вино ще го пиеш ли, маг? Щот’ оная оризова пикня няма и да я кусна.

Бързия Бен бавно се наведе над масата и хлъзна бутилката към Сторми.

Едва ли беше възможен по-изразителен жест на поражение, реши Калам.

— Хайде, да довършваме. Да се махаме от този проклет лабиринт и да се връщаме в Четиринадесета.

— Исках да обсъдим още нещо — каза Бързия Бен.

— Давай — подкани го добродушно Сторми и размаха кълка от яребицата. — Сторми е готов с отговорите, м-да.

— Чух някакви истории… малазански ескорт, който се сблъскал с флота загадъчни кораби край брега на Джени. Според описанието на врага приличат на Тайст Едур. Сторми, онзи ваш кораб как се казваше?

— „Силанда.“ Мъртва сган със сиво-зелена кожа, всички посечени на палубата, а капитанът беше нанизан на копие, закован за проклетия му от Гуглата стол в каютата му… богове подземни, ръката, която го беше хвърлила онзи…

— И глави… на Тайст Андий.

— Телата бяха долу, натискаха греблата.

— Онези със сивата кожа са били Тайст Едур — рече Бързия Бен. — Не знам, може би не трябва да ги свързвам, но нещо около тях ме изнервя. Откъде е дошла тази флота на Тайст Едур?

Калам изсумтя.

— Светът е голям, Бързак. Могли са да дойдат откъде ли не, някоя буря да ги е отклонила от курса, или да са били на някаква изследователска експедиция.

— Рейд по-скоро — каза Сторми. — Щом са нападнали така веднага. Все едно, там, където намерихме „Силанда“… там също беше имало битка. Срещу Тайст Андий. Кървава.

Бързия Бен въздъхна и отново потърка очи.

— Близо до Корал, по време на Панионската война, беше намерено тялото на един Тайст Едур. Беше дошло от дълбоките води. — Поклати глава. — Имам чувството, че не сме видели последния от тях.

— Селението на Сянка — каза Калам. — Някога е било тяхно и сега искат да си го върнат.

Магьосникът го изгледа с присвити очи.

— Котильон ли ти го каза това?

Калам сви рамене.

— Все до Сенкотрон стигаме, нали? Нищо чудно, че съм нервен. Тоя хлъзгав кучи син…

— Ташаци на Гуглата — изпръхтя Сторми. — Я ми я подай оная оризова пикня, като ще го сучете така. Сенкотрон не е страшен. Сенкотрон е просто Амманас, а Амманас е просто Келанвед. Както Котильон е Танцьора. Гуглата знае, императора го познаваме достатъчно добре. И Танцьора. Нещо кроят? Какво толкова. Те винаги кроят нещо, от самото начало. Казвам ви го и на двамата… — Спря да удари глътка от оризовото вино, намръщи се и продължи: — Като улегне всичката прах, ще блестят като перли върху купчина тор. Това богове, Древни богове, дракони, немрящи, духове и страшното пусто лице на самата Бездна — нищо няма шанс пред тях. За Тайст Едур ли държиш да се тревожиш, маг? Давай. Може и да са управлявали Сянка някога, но Сенкотрон ще им види сметката. Заедно с Танцьора. — Оригна се. — И знаеш ли защо? Ще ти кажа защо. Щот’ никога не се бият честно, затуй.

Калам погледна празния стол и бавно присви очи.

 

 

Залитаха, пълзяха, тътреха се през засипаното с бяла пепел корито — и всички се сбраха около седналия Ботъл. Небето — въртоп от звезди над главите им. Всички войници, без нищо да кажат, и всеки поред направи един нежен жест — пресегна се и с един пръст докосна по главичката плъха Ю’Гатан.

Много нежно, с голямо благоговение — а тя ухапваше всеки пръст и бойците рязко дръпваха ръка и съскаха проклятия.

Един по един, Ю’Гатан ухапа всички.

Понеже е гладна, обясни Ботъл, и бременна. Така им обясни. Или поне се опита, но никой така и не го слушаше. Дори като че ли им беше все едно. Ухапването й вече бе част от ритуала, цена в кръв, отплащане за помощта й.

На тези, които искаха да слушат, каза, че е ухапала и него.

Но не беше. Не и тя. Не и него. Душите им вече бяха неразривно свързани. А такива неща бяха сложни, дълбоки дори. Огледа замислено животинката в скута си. Дълбоки, да, това беше думата.

Погали я по главата. „Скъпото ми плъхче. Милото ми… ох! Проклета да си! Кучка!“

Отдолу го изгледаха черни лъскави очички. Мустакатото носле помръдна.

„Зли, отвратителни същества.“

Пусна гадинката долу — да ходи от някоя урва да скочи, все тая му беше. Плъхът обаче се сви до десния му крак, сгуши се и заспа. Ботъл огледа стъкмения набързо бивак. Никой не беше напалил огън. Смешно, по някакъв гаден начин.

Бяха се измъкнали. Още му беше трудно да го повярва. А Геслер се беше напъхал отново, за да излезе пак по някое време. С Коураб Билан Тену’алас — воинът мъкнеше Стрингс, после самият той рухна на земята. Ботъл чуваше хъркането му — не престана половината нощ.

Сержантът беше жив. Намазаният мед в раните му, изглежда, осигуряваше цяр, неотстъпващ на Висш Денъл, което доказваше, че медът съвсем не е обикновен — сякаш странните видения не бяха достатъчно доказателство. Все пак дори това не можеше да замени кръвта, която Стрингс беше загубил, а тази загуба на кръв трябваше да го е убила. Но въпреки това ето, че сержантът спеше, твърде изтощен, за да може да прави нещо друго, но все пак жив.

Ботъл съжаляваше, че и той не изпитва същата тази умора, носеща топлина и блаженство. Вместо това душевно изтощение изпъваше нервите му и образите се връщаха непрестанно, образи от кошмарното пътуване сред погребаните кости на Ю’Гатан. А с тях — и горчивият вкус на онези мигове, в които всичко изглеждаше загубено, безнадеждно.

Капитан Фарадан Сорт и Синн бяха донесли вода и храна, но колкото и вода да изпиеше, Ботъл не можеше да отмие вкуса на дим и пепел от устата си. И още нещо имаше, което го гореше отвътре. Адюнктата ги беше изоставила и с това беше принудила капитана и Синн да дезертират. Вярно, беше съвсем разумно да се приеме, че никой не е останал жив. Знаеше, че онова, което изпитва, е неоправдано, но все пак го глождеше.

Капитанът им беше казала за чумата, настъпваща към тях от изток, и за необходимостта армията да се задържи далече пред нея. Адюнктата беше изчакала, колкото бе могла. Ботъл разбираше всичко това. И все пак…

— Мъртви сме, знаеш ли — обади се Корик: седеше наблизо, кръстосал крака, със заспало до него дете.

— Ако сме мъртви, защо се чувстваме така ужасно?

— За адюнктата сме мъртви. Можем просто да… се разкараме.

— И къде да отидем, Корик? Полиел вилнее из Седемте града…

— Никаква чума не може да ни убие. Вече не.

— Ти какво, въобразяваш си, че сме безсмъртни ли? — Ботъл поклати глава. — Вярно, този ужас го преживяхме, но това нищо не значи. Гуглата да ме вземе, изобщо не значи, че следващото, на което се натъкнем, няма да ни убие на място. Може би се чувстваш неуязвим — към всичко, което светът тепърва може да хвърли срещу ни. Но повярвай ми — не сме.

— По-добре това, отколкото всичко друго — измърмори Корик.

Ботъл се замисли.

— Смяташ, че някой бог е решил да ни използва? Измъкнал ни е нарочно?

— Или е това, Ботъл, или твоят плъх е гений.

— Плъхът е само четири крачета и добър нос, Корик. Душата му беше обвързана. Към мен. Гледах през неговите очи, усещах всичко, което усещаше тя…

— А тя сънуваше ли, когато ти сънуваше?

— Е, това не знам…

— А избяга ли?

— Не, но…

— Значи е изчаквала. Да се събудиш. За да можеш отново да плениш душата й.

Ботъл не отвърна.

— Само да се опита някой бог да ме използва… ще съжали — тихо каза Корик.

— С всички тези фетиши, дето ги носиш по себе си, бих си помислил, че ще се зарадваш на вниманието.

— Грешиш. Това, което нося, не е за да търся благословията им.

— За какво са тогава?

— Да ме пазят.

— Всички?

Корик кимна.

— Правят ме невидим. За богове, духове, демони…

Ботъл се вгледа във войника в тъмното.

— Е, може би не действат.

— Зависи.

— От какво?

— Дали сме мъртви, или не.

Смайлс някъде наблизо се изсмя.

— Загубил си си ума, Корик. Нищо чудно, като е толкова малък, а и вътре беше толкова тъмно…

— Не като призраци и разни такива — изръмжа Корик. — Разсъждаваш като десетгодишна, Смайлс.

Ботъл неволно потръпна.

Нещо издрънча в камъка до Корик и той се сепна.

— Какво правиш, в името на Гуглата?

— Замеря те с нож — каза Ботъл. — Удивително, запазила е един за теб.

— Повече — обади се Смайлс. — И, Корик, не се целех в крака ти.

— Казах ти, че не си неуязвим — подхвърли Ботъл.

— Все пак съм… все едно.

„Все пак съм жив, искаше да кажеш. Но благоразумно го премълча.“

 

 

Геслер седна на земята пред капитана и въздъхна.

— Разнебитена пасмина сме. Но се съвземаме доста добре. Капитане, не знам какво ви е накарало да повярвате в Синн дотам, че да избягате от армията, но адски се радвам, че сте го направили.

— Всички бяхте под командването ми — отвърна тя. — След това много се отдалечихте. Направих всичко, което можех, за да ви намеря, но целият този дим и пламъците… — Извърна очи. — Не можех да оставя нещата така.

— Какви са загубите? — попита Геслер.

Тя сви рамене.

— Поне две хиляди. Попаднахме в капан. Юмрук Кенеб и Баралта, с около осем хиляди, бяха от другата страна на пролома — докато Синн не изтласка огъня, не ме питай как. Казват, че била нещо като Върховен маг. Нищо сбъркано нямаше у нея онази нощ, сержант, и не мислех, че е полудяла, когато се опита да се върне в града.

Геслер кимна, помълча малко и се изправи.

— Жалко, че не мога да заспя… и като гледам, май не съм единственият. Защо ли е така?

— Звездите, сержант — каза Фарадан Сорт. — Блестят.

— Да, може би е само това, и нищо друго.

— Нищо друго? Мисля, че е повече от достатъчно.

— М-да. — Погледна ухапаното на показалеца си. — И всичко заради един проклет плъх.

— Глупаци. Всички май ви е хванала чумата вече.

Геслер се сепна, после се усмихна.

— Само да се опита, кучката.

 

 

Балм изтърка последната спечена кал по лицето си и изгледа навъсено ефрейтора си.

— Детсмел, мислиш ли, че не чух как се молеше и ломотеше като побъркан долу? Опитваш се да ме избудалкаш, но не можеш. Колкото и да се опитваш, не можеш ме избудалка.

Детсмел, опрял гръб на един голям камък, му отвърна, без да отваря очи:

— Сержант, опитваш се, но ние знаем. Всички знаем.

— Какво знаете?

— Защо само приказваш и приказваш.

— За какво говориш?

— Радваш се, че си жив, сержант. И се радваш, че цялото ти отделение се измъкна читаво, единственото освен това на Фид, и на Хелиан може би, доколкото мога да кажа. Бяхме омагьосани, това е цялата работа. Скапано омагьосани, а ти все още не можеш да го повярваш. Е, и ние не можем, не разбираш ли?

Балм се изплю в прахта.

— Чуй си жалкия хленч само. Сантиментален боклук. Чудя се кой ме е проклел така, че още съм се лепнал за всички вас. Фидлър мога да го разбера. Той е Подпалвач на мостове. И боговете бягат, като видят Подпалвач на мостове. Но ти, ти си никой и това не мога да го разбера. Всъщност, ако го разбера…

 

 

„Урб. По-лош е от жреца, дето изчезна. Бившият жрец, как му беше името? Как изглеждаше? Изобщо не приличаше на Урб, в това съм сигурна. Но точно толкова подъл, измамен, също толкова гнил и зъл като името му, каквото там беше.“

„Вече не ми е ефрейтор, в това съм сигурна. Искам да го убия… о, богове, главата ме боли. Челюстта ми… зъбите ми се клатят.“

„Капитанът казва, че й трябвали още сержанти. Ами да го вземе него, с цялото там отделение, дето ще му го даде, ще се моля за тях и ще ги жаля. Това е сигурно. Само да не е при мен. Каза, че имало паяци и може да е имало, и може да не съм била в съзнание, за да не мога да полудея, а сигурно щях да полудея, но това не променя истината, от сигурно по-сигурно е, че са пълзели по мен. Навсякъде… още усещам малките им лепкави остри крачета, как се забиват в кожата ми. Навсякъде. А той просто ги е оставил да ме лазят.“

„Може пък капитанката да е донесла някоя бутилка. Може би, ако я повикам и й поговоря наистина мило, разумно, може да ме развържат. Няма да убия Урб. Обещавам. Можеш да го вземеш, капитане. Това ще й кажа. А тя ще се поколебае — аз бих, — но ще кимне после — тъпачка — и ще ги среже тези въжета. И ще ми даде бутилка, а аз ще я довърша. Ще я довърша и всички ще рекат, хе, всичко е наред. Ето, че се оправи.“

„И тогава ще му скоча на гърлото. Със зъби — не, те са разклатени, няма да свършат работа. Нож, нож трябва да намеря. Или меч. Мога да заменя бутилката за меч. Обратното съм го правила вече, нали? Половината бутилка. Другата половина ще я изпия. Половин бутилка — половин меч. Нож. Половин бутилка за нож. И тоя нож ще му го забия в гърлото, а после го връщам, за другата половина бутилка — ако съм достатъчно бърза, може да стане идеално. Взимам ножа и цялата бутилка.“

„Но тя първо трябва да ме развърже.“

„Щото нищо ми няма, всички го виждат. Кротка, замислена…“

— Сержант?

— Какво има, Урб?

— Мисля, че още искаш да ме убиеш.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ами ръмжиш и скърцаш със зъби.

„Не ръмжа, няма начин. И не скърцам със зъби.“

„О, от това ли ме болят зъбите така? С това скърцане още повече съм ги разклатила. Богове, сънувала съм го това, как ми окапват зъбите. Кучият син ме удари. Същият е като онзи, дето изчезна, как се казваше де?“

 

 

— Ще ми се. — Флашуит въздъхна и намести туловището си в пясъка.

Мейфлай присви устни и намести носа си — не помнеше вече колко пъти го е чупила. Изпука, щом го раздвижи с пръсти, и звукът, кой знае защо, я задоволи.

— Какво ти се ще?

— Да знам някои неща.

— Какви?

— Ами, чуй само Ботъл. И Геслер, и Детсмел. Те са умни. Говорят си за разни работи, нали… Това ми се ще.

— Хм, толкова мозъци, пълно хабене, нали?

— Какво искаш да кажеш?

Мейфлай изсумтя.

— Флашуит, двете с тебе сме тежка пехота, нали? Заставаме в строй и не отстъпваме пред нищо. Всичко друго е без значение.

— Но Ботъл…

— Хабене, Флашуит. Те са войници, в името на Трийч. Войници. За какво му е мозък на един войник? Гледаш си войниклъка и не е добре да мислиш за други неща. Понеже почваш да имаш мнение и може да не искаш вече да се биеш толкова.

— Че защо да не искаш да се биеш повече заради някакво си мнение?

— Просто е, Флашуит. Повярвай ми. Ако войниците вземат да мислят твърде много за това, което правят, няма да искат да се бият.

— Добре де, а защо съм толкова уморена, обаче не мога да заспя?

— И това е просто.

— Тъй ли?

— Да. И не е от звездите. Чакаме да се вдигне слънцето. Всички искаме да го видим това слънце, щото изглеждаше, че няма да го видим повече.

— М-да. — Дълго, умислено мълчание, след което отрони: — Ще ми се.

— Сега пък какво ти се ще?

— Да бях умна колкото теб, Мейфлай. Толкова си умна, че нямаш никакви мнения, а т’ва е толкова умно, че ме кара да се чудя дали не се хабиш, като си в тежката, и всичко това… Войник.

— Не съм умна, Флашуит. Повярвай ми. И знаеш ли как го разбрах?

— Не. Как?

— Щото… там долу… двете с тебе, и Солтлик, и Шортноус и Уру Хела и Хано, ние, от тежката. Не се уплашихме, нито един от нас, така го разбрах.

— Че то не беше страшно. Само тъмно, и изглеждаше, че ще чакаме вечно Ботъл да ни измъкне, хм, малко досадно ставаше понякога, знаеш ли.

— М-да, а огънят уплаши ли те?

— Е, изгореното боли, нали?

— Много ясно.

— Това не ми хареса.

— И на мен.

— И какво мислиш, че ще правим всички сега?

— Четиринайсета ли? Не знам. Спасяваме света може би.

— М-да. Може би. Това ми харесва.

— И на мен.

— Ей, онова там не е ли слънцето?

— Ами, там, дето става по-светло, е изток, тъй че май да, то трябва да е.

— Страхотно.

 

 

Кътъл намери сержантите Том Тиси, Корд и Геслер на склона към западния път. Изгревът на слънцето като че ли не ги интересуваше много.

— Много сериозни сте нещо — каза сапьорът.

— Чака ни път, затова — отвърна Геслер.

— Адюнктата не е имала избор. Беше си огнен ад — няма как да е знаела, че ще има оцелели — да изпълзят отдолу целия този път.

Геслер погледна другите двама сержанти и кимна.

— Всичко е наред, Кътъл. Знаем. Не обсъждаме убийство или нещо такова.

Кътъл се загледа към бивака.

— На някои от войниците им се въртят други неща в главите.

— Да. Но докато свърши този ден, ще ги вкараме в пътя — каза Корд.

— Добре. Работата е, че… — Поколеба се, после се обърна към сержантите. — Мислех си за нещо. Кой, в името на Гуглата, ще ни повярва? По-скоро сякаш сме се спазарили с Кралицата на сънищата. Водим със себе си човек на Леоман в края на краищата. А и с капитана и Синн, като са дезертирали, хм, може да ни вземат всички за предатели или нещо такова.

— Не сме се спазарили с Кралицата на сънищата — отвърна Корд.

— Сигурен ли си?

Тримата го изгледаха мълчаливо. Кътъл сви рамене.

— Ботъл е странен тип. Знае ли човек, може да се е спазарил с някого. С Кралицата на сънищата или с може би с някой друг бог.

— Щеше да ни го каже, нали? — попита Геслер.

— Не знам. Потаен е, кучият му син. Проклетият плъх, дето ни нахапа всичките, нещо ме изнервя. Все едно че тая гадинка знаеше какво става, а ние — не.

— А бе нали е плъх — рече Том Тиси. — Не е питомен, защо да не пи ухапе?

— Чуй ме, Кътъл — заговори Геслер. — Имам чувството, че просто си си намерил нов повод за тревоги. Какъв смисъл има? Това, което ни чака сега, е дълъг път, а сме без броня, без оръжие и буквално без дрехи — слънцето ще ни опече всичките.

— Трябва да намерим някое село — каза Корд. — И да се надяваме чумата да ни е изпреварила, Гуглата да ни вземе.

— Видя ли, Кътъл — ухили се Геслер. — Ето ти го новия повод.

 

 

Паран започна да подозира, че конят му знае какво предстои: мяташе глава, цвилеше и биеше с копита, бореше се с юздите през целия път надолу. Пресноводното море беше неспокойно, тинестите вълни в залива лениво прииждаха и се разбиваха в избелелите от слънцето варовикови скали. Мъртви пустинни храсти полюшваха сухите си като скелети клони над разкаляните плитчини, насекоми бръмчаха навсякъде.

— Това не е древното море — промълви Ганат, щом се приближиха до брега.

— Не е — призна Паран. — Допреди половин година Рараку беше пустиня, каквато е била от хиляди години. След това стана… някакво прераждане.

— Няма да е вечно. Нищо не е вечно.

Той изгледа за миг жената Джагът. Беше се загледала в жълтеникавите води и това продължи десетина мига, после бавно закрачи надолу към плитчините. Паран върза конете, като едва избегна злобния опит на своя да го ухапе. После развърза походната торба и са захвана да стъкми бивака. Сухият плавей беше в изобилие и имаше и много изтръгнати из корен дървета, и скоро малкият огън вече се беше разпалил.

Щом свърши с къпането, Ганат се върна при него. Водата се стичаше по странно оцветената й гладка кожа.

— Духовете на дълбоките извори са се събудили — каза тя. — Сякаш това място отново е станало младо. Младо и диво. Не разбирам.

Паран кимна.

— Младо е, да. И наранимо.

— Да. Ти защо си тук?

— Ганат, може би ще е по-безопасно за теб да си отидеш.

— Кога започваш ритуала?

— Той вече започна.

— Странен бог си ти. Яздиш някакво жалко същество, което мечтае да те убие. Палиш огън, на който да си сготвиш храната. Кажи ми, в този нов свят всички ли богове са като теб?

— Не съм бог — отвърна Паран. — На мястото на древните Плочи на Крепостите — да ти призная, не съм сигурен дали са се наричали точно така — все едно, сега има Драконова колода, фатид, съдържащ Върховните домове. Аз съм Господарят на Колодата…

— Господар, също като Блудния?

— Кой?

— Господарят на Крепостите по мое време — отвърна тя.

— Е, тогава предполагам, че да.

— Той беше асцендент, Гъноуз Паран. Почитан като бог от Имасс, Баргаст и Трелл. Държаха му устата пълна с кръв. Никога не изпитваше жажда. Нито знаеше мир. Чудя се как е паднал.

— Мисля, че и аз бих искал да знам тази подробност — каза Паран, потресен от думите й. — Мен никой не ме почита, Ганат.

— Ще те почитат. Отскоро си се възнесъл. Дори и в този ваш свят, сигурна съм, поклонници няма да липсват — от онези, които отчаяно жадуват да вярват. А те ще изловят всички други и ще ги направят жертви. Ще ги режат и ще пълнят купи с невинната им кръв в твое име, Гъноуз Паран, и така ще търсят твоето благоволение, застъпничеството ти за праведната кауза, която ще измислят. Блудния мислеше да ги надвие, както навярно ще поискаш и ти, и така стана богът на промяната. Вървеше по пътя на неутралността, но го вкусваше с насладата на непостоянството. Врагът на Блудния беше скуката, застоят. Затова Форкрул Ассаил поискаха да го унищожат. И всичките му смъртни поклонници. — Замълча, след това добави: — Навярно са успели. Ассаил не се отклоняват лесно от избраната цел.

Паран не отвърна. В думите й имаше истини, които дори и той осъзнаваше, и тези истини тежаха, улягаха непредвидимо в душата му. Всички тежести се пораждаха от загубата на невинност. На наивност. Докато невинните копнееха да изгубят невинността си, онези, които вече я бяха изгубили, завиждаха на невинните и изпитваха скръб за това, което са изгубили. Никаква размяна на истини не беше възможна помежду им. Паран долавяше свършека на един вътрешен път и не изпитваше радост от това, че го съзнава, нито го радваше мястото, където се беше озовал. Не му допадаше това, че невежеството неизменно е свързано с невинността и че загубата на едното означава загуба и на другото.

— Но аз разтревожих ума ти, Гъноуз Паран.

Той вдигна смутено глава.

— Каза ми го… тъкмо навреме. За мое голямо съжаление, но все пак… — Сви отново рамене. — Може би така е най-добре.

Тя се извърна отново към морето и Паран проследи погледа й. Заливът беше потънал във внезапно затишие, макар белите гребени все така да разрошваха водите зад него.

— Какво става? — попита тя.

— Идват.

Последва далечен шум, извиращ като от дълбока кухина, и сиянието на залеза се замъгли, после лумна, все едно багрите на сто хиляди залези и изгреви се бяха сплели в небесна война. А хоризонтите се стесняваха тръпнещи в мрак, дим и вихрушки от пясък и прах.

Повърхността на залива се раздвижи, лениви облаци се надигнаха от дълбините му и ето, че покоят се разстла навън, на юг, над бурните морски води.

Ганат отстъпи назад.

— Какво си направил?

Приглушен, но усилващ се грохот и тътен, хлопот и далечно глухо гърлено ръмжене, звук на воинства в марш, ек на стегнати в плътни редици щитове, тимпанен ритъм на железни и бронзови оръжия, фургони, скърцащи по коловозите на разорани пътища, стени от конска плът и редици вдигнати пики, цвилене, изпълващо въздуха и заглъхващо, за да се извиси отново грохотът, по-силен този път и по-близо, и тропот на железни подкови — всичко това проряза бразда през залива, оставаше зад себе си блед кално-кафяв път, който извираше навън и се стапяше, потъваше в дълбините. Гласове, вече зовящи и гърлен рев, жалост и гняв, впримчен живот, и всеки иска да се отдели в неистовата жажда да заяви своето съществуване, неповторимото, онова с очи и глас. Отчаяни умове, вкопчени в спомени, които се откъсват като дрипави знамена с всяко бликване на изгубената кръв, с всяко смазващо поражение — войници, умиращи и умиращи…

Пред очите на Паран и Ганат избелели прогизнали пряпорци раздраха водната повърхност, копията се вдигнаха във въздуха и тиня закапа от тях — пряпорци, знамена, пики, понесли зловещи гниещи трофеи, издигащи се вече по цялата ивица на брега.

Морето на Рараку връщаше своите мъртви.

Отзовало се на повика на един човек.

Бели, разсекли небитието костеливи ръце, стиснали дръжки от черно дърво, лакти под раздрана кожа и ръждясали ризници и след тях, надигнали се над водата — гнили шлемове и лица без плът. Човешки лица, на Трелл, на Баргаст, на Имасс и Джагът. „Расите и всичките техни расови войни. О, да можех да довлека всеки смъртен историк тук, на този бряг, да види настъплението ни в цялата му слава, да види нашия марш, марш на омраза и унищожение.“

„Колцина биха се опитали с цялото си усърдие да потърсят причини и оправдания? Каузи, престъпления и възмездия…“ Мислите на Паран се вцепениха, щом осъзна, че и той, също като Ганат, отстъпва назад, стъпка по стъпка, пред лицето на откровението. „О, тези вестоносци биха си навлекли толкова… гняв. И хули. А тези мъртви, о, как щяха да се смеят, разбрали добре защитната тактика на пълната атака. Мъртвите ни се надсмиват, надсмиват ни се и не е нужно да казват нищо…“

„Всички онези врагове на разума — но разумът не като сила или бог, не разумът в хладния му, критичен смисъл. Разумът само в най-чистата му броня, когато крачи напред, обкръжен от мразещите всякаква търпимост… о, богове подземни, изгубен съм, изгубен съм сред всичко това. Не можеш да воюваш с неразумието, както ще ти кажат всички тези мъртви — както го казват в самия този миг — убедеността е врагът.“

— Тези… — зашепна Ганат, — тези мъртви нямат кръв, която да ти дадат, Гъноуз Паран. Те няма да се кланят. Няма да те следват. Няма да бленуват за слава в очите ти. Свършили са те с всичко това. Какво виждаш, Гъноуз Паран, в тези зяпнали очни кухини, които някога са били очи? Какво виждаш?!

— Отговори — отвърна той.

— Отговори? — Гласът й бе станал хриплив от ярост. — На какво?

Без да отвърне, Паран се насили да пристъпи напред. Една крачка. После втора.

Първите редици стояха на самата линия между вода и бряг, пяна кипеше около костеливите им стъпала, а зад тях — хиляди и хиляди техни събратя. Стиснали оръжия от дърво, кост, рог, кремък, мед, бронз и желязо. Снаряжени в късове броня, кожа, плъст. Вече мълчаливи и неподвижни.

Небето отгоре бе притъмняло, ниско надвесено и затаено, сякаш някоя буря бе поела първия си дъх… за да го задържи.

Паран бавно огледа ужасяващия строй. Не беше сигурен как трябва да го стори това — не беше знаел дори дали призивът му ще успее. А сега… „Толкова са много.“ Окашля се и започна да извиква имената.

— Шанк! Еймлес! Рънтър! Деторан! Бъклънд, Хедж, Мълч, Тууз, Тротс! — И още и още имена, изстъргваше ги от паметта си, от спомените, всеки Подпалвач на мостове, за когото знаеше, че е умрял. При Корал, край Пейл, в Леса на Черния пес и леса на Мот, на север от Дженабарис и на североизток от Натилог — имена, които бе скрепил някога в главата си, докато проучваше — за адюнкта Лорн — набъбналата мрачна история на Подпалвачите на мостове. Извличаше имена на дезертьори, макар да не знаеше дали все още са живи, или вече са мъртви, дали са се върнали в лоното, или не. Онези, които бяха изчезнали в големите тресавища на Черния пес, изгубили се бяха след завземането на град Мот.

А когато свърши, когато вече не можеше да си спомни нито едно име повече, започна списъка отново.

После видя как една фигура в първата редица се разпадна, стопи се на мътно петно, а то се изсипа в плитката вода и бавно се отнесе. А на негово място се извиси мъж, когото познаваше, опърленото от пламъци лице се ухили — Паран със закъснение осъзна, че в жестоката усмивка няма никакъв смях, само спомен за предсмъртна гримаса. И ужасната рана, оставена от някакво оръжие.

— Рънтър — прошепна Паран. — Черен Корал…

— Капитане — прекъсна го мъртвият сапьор. — Какво търсите тук?

„Да можеше да престанат да ме питат това.“

— Трябва ми помощта ви.

Нови и нови Подпалвачи на мостове изникваха в първия ред. Деторан. Сержант Бъклънд. Хедж — изцапа от водата и каза:

— Капитане. Винаги съм се чудел защо сте толкова труден за убиване. Вече знам.

— Нима?

— Аха. Обречен си да ни мъчиш! Ха! Ха-ха!

Другите зад него започнаха да се смеят.

Стотици и стотици призраци, всички включени в този смях, звук, който Паран никога, никога не искаше да чуе отново. За щастие се оказа кратък, сякаш цялата армия изведнъж забрави повода засмях.

— Е — каза накрая Хедж. — Както виждаш, заети сме. Ха!

Паран изпъна ръка.

— Моля, не започвайте отново, Хедж.

— Типично. Хората трябва да умрат, за да развият истинско чувство за хумор. Знаеш ли, капитане, от тази страна светът изглежда много по-смешен. Смешен по един глупав, безсмислен начин, вярно…

— Стига, Хедж. Мислиш, че не усещам отчаянието тук? Всички вие сте в беда — нещо по-лошо, имате нужда от нас. От живите, и точно това не искате да признаете…

— Признах го съвсем ясно — отвърна Хедж. — На Фид.

— Фидлър?

— Да. Той не е много далече оттук, знаеш ли. С Четиринайсета.

— С Четиринайсета? Да не си е изгубил ума?

Хедж се подсмихна.

— За малко. Но се оправи, благодарение на мен. Засега. Не за първи път крачим сред живите, капитане, Богове подземни, да беше видял само как му накъдрихме косата на Корболо — на него и проклетите му Убийци на кучета — страхотна нощ беше, чакай да ти разправя…

— Не, не си прави труда. Трябва ми вашата помощ.

— Добре, така да бъде. С какво да ти помогнем?

Паран се поколеба. Трябваше да стигне дотук, но сега, след като вече бе дошъл, това беше последното място, където искаше да е.

— Тук… В Рараку, в това море… има един проклет портал. Между кошмара, от който идвате, и моя. Трябвате ми, Хедж, за да призовем… нещо. От другата страна.

Множеството призраци се присви стъписано и въздухът лъхна над морето.

Друг мъртъв Подпалвач на мостове, магът Шанк, попита:

— Кого имаш предвид, капитане, и какво искаш да направи?

Паран погледна през рамо Ганат, после отново извърна глава към тях.

— Нещо се е измъкнало на свобода, Шанк. Тук, в Седемте града. Трябва да бъде убито. Унищожено. — Замълча. — Не знам, може би тук има същности, които биха могли да го направят, но нямам време да ги търся. Разбирате ли, това… нещо… се храни с кръв, и колкото повече кръв изпива, толкова по-силно става. Най-тежката грешка на Първия император, опитът му да сътвори своя версия на Древен бог — знаете го, нали? За какво — за кого — говоря. Знаете… То е тук, на свобода, неоковано и избива…

— О, избива и още как — каза Хедж. — Пуснаха го на свобода, под оброк, после и кръвта си му дадоха — кръвта на шестима Върховни магове, жреци и жрици на Безименните — глупаците се принесоха в жертва сами.

— Защо? Защо ще пускат Дежим Небрал на свобода? Какви оброци са му наложили?

— Просто още един път. Може да ги изведе там, където са искали, може и не, но Дежим Небрал вече е свободен от клетвите си. И вече просто… избива.

Шанк попита, с тон, изпълнен с подозрение:

— И кой точно ви трябва, капитане? Да убие проклетото нещо?

— Мога да се сетя само за една… същност. Същата, която го направи първия път. Шанк, искам да ми намерите Дерагот.