Близнаците на кулата стояха,

когато започна клането,

и ашиците бясно подскачаха

за тяхна наслада, ето, въртяха се,

въртеше се горчиво и играта,

която играеха — смъртните падаха

и плачеха в мрака — видяха

ги те, а играта, която играеха,

поде я нов вятър, буря

не тяхна — и ето, Близнаците

изиграни бяха, о, да,

изиграни.

„Луна за убиец“

Ватан Урот

Щом стигнаха до Рампата — стълбището, водещо към Твърдината на Мок, — Калам Мекхар погледна назад. Отвсякъде прииждаха трескави тълпи и всички като че ли се придвижваха към пристанищната улица. Кой стоеше зад всичко това? И що за възможна причина можеше да има тук?

Четиринадесета нямаше да се въвлече в убийствена касапница. Всъщност единственият реалистичен изход щеше да е обратният. Стотици, хиляди граждани като едното нищо можеше да загинат тази нощ, преди останалите да побегнат. Вярно, на кея имаше само шепа морски пехотинци, но той знаеше много добре, че разполагат с морантски муниции. А и Бързия Бен беше там, разбира се.

„Само не се изтощавай, приятел. Мисля…“ Убиецът бръкна под гънките на наметалото си, за да се увери за пореден път, че още носи жълъда, който му беше приготвил Върховният маг. „Моят ашик в дупката.“ Стигнеше ли се до това, можеше да призове Бързака. „И мисля да…“

Без да се поколебае, адюнктата се заизкачва по Рампата. Другите я последваха.

Беше дълго и уморително изкачване, редове и редове стъпала, видели немалко пролята кръв. Калам нямаше много приятни спомени за улица „Рампата“. „Тя е горе и надолу тече, тече.“ Вече бяха над нивото на Горните имения, минаваха през завихрени мъгли, натежали от миризмата на дим. Стената вляво от тях се бе покрила с капки кондензирана пара, сякаш самата височина бе започнала да се поти.

Долу по улиците като змии пропълзяха светлини от факли. Тук-там тревожно закънтяха камбани на Градската стража и едно от именията изведнъж лумна в пламъци, извиси се черен дим, осветен зловещо отдолу. До ушите им стигнаха първите писъци.

Нито дума не си размениха, докато се изкачваха, без да спрат, за да си поемат дъх. Нищо освен приглушеното шумолене и подрънкването на броня, и все по-задъханото дишане с всяко следващо стъпало. Размътената луна се появи и хвърли бледа светлина над града и залива, огря остров Старата наблюдателница в най-външния край на пристанището, сребристите тръстики на Калния остров и, още по на юг, срещу устието на река Червената пещера — острова на Червея, където се издигаха руините на отдавна изоставен храм на Д’рек. Водата отсам Калния остров гъмжеше от транспортни съдове, ескортите на Нок стояха на позиции между тях и четирите кюонски дромона от антуража на императрица Ласийн, все още привързани по кейовете точно под Твърдината на Мок.

Светът изведнъж се вряза смален в погледа на Калам, като детайл от детска играчка. Ако не бяха многобройните светлини от факли, настъпващи към Централните кейове, едва видимите тичащи фигури по улиците и далечните викове откъм гърчещия се в конвулсии град, панорамата щеше да е почти живописна.

Дали не гледаше сега предсмъртната агония на Малазанската империя? На острова, където се бе родила, може би щеше да се възвести рухването й — тук, тази нощ, в хаотичен, безумен вихър от жестокост. „Адюнктата съкруши въстанието в Седемте града. Това трябваше да е триумфално завръщане. Какво направи, Ласийн? Извън властта ти ли е вече този побеснял звяр?“

Колко тънко беше булото на цивилизацията. Отмятането му изискваше нищожно усилие, а още по-малко — подстрекателството. Предостатъчно убийци и разбойници имаше на този свят, а много от тях като нищо можеше да носят одежди на благородник, инсигнии на Юмрук, халати на жрец или схолар. Предостатъчно имаше, несъмнено, които жадуваха за хаос и възможностите, които им поднася той. За безумна жестокост, за отприщване на омраза, за убийство и насилие. Всеки повод щеше да е достатъчен. А можеше и без повод.

Адюнктата се изкачваше нагоре без колебание. Все едно отиваше на ешафода, примирена с всичко, което е отредила съдбата. Вярно ли я разбираше Калам? Не знаеше.

Но вече наближаваше часът, в който трябваше да реши.

И той се надяваше. Молеше се. Изборът, който щеше да направи, щом дойдеше този час, трябваше да е несъмнен и неизбежен. Все пак някакво съмнение се промъкваше, че изборът ще е много по-труден, отколкото смееше да си признае.

„Живота ли избирам, или избирам смъртта?“

Погледна надолу, вдясно, към четирите кораба точно под тях.

„Доста хора е довела обаче.“

На средата на пътя до парк „Гарванов хълм“ Ботъл спря пред една врата. Сърцето му се беше разтуптяло, от лицето му капеше пот. По улиците кипеше магия. Лабиринтът Мокра. Изкривяваше мислите на нищо неподозиращите, изпълваше черепите им с жажда за насилие. И самотни фигури, мъчещи се да изплуват през мощната вълна, бяха жертвите й — принуден беше да заобикаля, докато стигне до тази врата, по тесни задни улички, под Северна речна, затънал до глезени в мръсната тиня на река Малаз, където гъмжеше от лакоми твари. Но най-сетне беше стигнал.

Извади нож и като внимаваше да не вдигне много шум, драсна по вратата. В момента улицата зад него беше празна, но вече чуваше първите шумове на вакханалията — трясък на дърво, пронизителното цвилене на умиращ кон, вече из целия град псетата виеха, сякаш някаква древна вълча памет се бе пробудила в тях. Драсна още веднъж.

Вратата изведнъж се отвори широко. Висока сивокоса жена го изгледа безизразно.

— Агайла — каза Ботъл. — Чичо ми е женен за сестрата на мъжа на леля ти. Роднини сме!

Тя отстъпи.

— Влизай бързо, освен ако не искаш да те разкъсат!

— Аз съм Ботъл — каза той задъхано и я последва. Малка билкопродавница, въздухът беше спарен и наситен с миризми на лечебни треви. — Е, това не е истинското ми име, но…

— О, остави това. Ботушите ти са мръсни. Откъде идваш и защо избра точно тази нощ да посетиш град Малаз? Чай?

Ботъл примига и кимна.

— Аз съм от Четиринадесета армия, Агайла…

— Доста глупаво от твоя страна, нали?

— Моля?

— Трябваше да се криеш там по корабите с другите, скъпо момче.

— Не мога. В смисъл, адюнктата ме прати да…

Тя се обърна.

— Да ме видиш ли? Че за какво?

— Не. Идеята да те намеря си е моя. Търся един. Важно е. Трябва ми помощта ти.

Тя отново му обърна гръб и наля две чаши билкова отвара.

— Ела си вземи чая, Ботъл.

Щом той пристъпи напред, Агайла рязко се обърна, бръкна в гънките на наметалото му и издърпа парцалената кукла. Огледа я за миг, навъси се и я разтърси пред очите му.

— А това какво е? Имаш ли си представа в какво се навираш, дете?

— Дете? Чакай…

— Тоя ли трябва да намериш?

— Ами… Да.

— Значи не ми оставяш никакъв избор, така ли?

— Моля?

Тя отново натика куклата под наметалото му и му обърна гръб.

— Изпий си чая. После ще говорим.

— Можеш ли да ми помогнеш?

— Да спасиш света? Естествено.

„Да спася света? Адюнкта, ти изобщо не спомена за тази част.“

Корик завъртя рамене да намести тежестта на металната ризница. Дългият меч и щитът лежаха на влажните камъни зад него. В ръцете в стоманени ръкавици държеше арбалета си. На три крачки вляво от него стоеше Смайлс, с острилка в дясната ръка, зъбите й лъщяха на бледата лунна светлина. Вдясно беше Кътъл, приведен над мунициите, подредени върху непромокаема пелерина. Сред тях имаше и проклетия.

— Чакай, Кътъл — изръмжа Корик, щом видя гранатата. — Проклетията я подаваш назад, нали? Освен ако не смяташ да изгърмиш всички ни тук, да не говорим за „Силанда“ и „Бясната вълчица“.

Сапьорът примижа.

— Ако отнесе с нас сто от тях, ще съм щастлив, Корик. Тая я забрави, тя е за последно — дотогава сигурно бездруго вече ще сме паднали…

— Но може би живи още…

— Гледай да го избегнеш, войник. Освен ако не ти харесва тълпата да се позабавлява с останалото от теб.

Корик се намръщи и погледна множеството срещу тях. На двайсет крачки, напираха, крещяха ругатни и грозни закани. Немалко сериозни оръжия се мяркаха. Градската стража се беше разкарала и единственото, което като че ли все още задържаше тия глупаци, беше плътната редица войници с щитове пред тях. Тар, Коураб Билан Тену’алас, Уру Хела, Мейфлай, Шортноус и Флашуит. Отблъскваха камъните и парчетата тухли почти лениво с щитовете си.

По фланговете на градската гмеж обаче се готвеха да хвърлят горящи стрели.

„Първо ще се опитат да запалят корабите, а това не е добре.“ Не мислеше, че „Силанда“ ще изгори, не и след онова, което им беше казал Геслер. Но „Бясната вълчица“ беше друга работа. Погледна през рамо и видя ефрейтор Детсмел да слиза на кея. Юмрук Кенеб зад него заговори:

— Сержант Балм.

— Да, Юмрук?

Кенеб се огледа.

— Къде са Геслер и Фидлър?

— Разузнаване, сър.

— Разузнаване? Ясно.

— Онези стрели, сър…

— Дестраянт Рун’Турвиан ме уверява, че привързаните ни за кея съдове ще са в безопасност. Транспортните, уви, са друго нещо. Сигнализирахме на най-близките със заповед да се отдръпнат. Което означава, сержант, че вашите войници остават сами. Корабната балиста на „Бясната вълчица“ ще ви осигури поддръжка.

— Благодарско, сър — каза Балм и очите му лъснаха малко странно. — Къде е обсадата?

— Моля?

Детсмел се окашля.

— Не му обръщайте внимание, сър. Щом почне боят, ще се оправи. Юмрук, казвате, че стрелите няма да подпалят корабите… щом го разберат, ще ги насочат към нас.

Кенеб кимна и се обърна към Кътъл.

— Сапьор, искам да поразите стрелците на фланговете. Не ги изчаквайте. Острилки, стига да са в обхвата.

— Ясно, сър. Галт, Лоуб, елате тука и си вземете по две — не проклетията, Галт, идиот такъв — от ония малките, кръглите. По две, проклети да сте, не повече. Ако трябват още, се връщате…

— По три?

— Не! Помисли, Лоуб. Колко ръце имаш? Третата къде ще я държиш — в задника си ли? Две и да не сте ги изтървали, че целият този проклет кей ще изчезне, заедно с нас. — Обърна се. — Юмрук, сега ли да ги ударим?

— Защо не — отвърна Кенеб. — С малко късмет, другите ще се пръснат.

В този момент към такелажа на „Бясната вълчица“ изсъскаха запалени стрели. Жужащите дъги обаче изведнъж се стопиха.

— Страхотно — изсумтя Корик. — Действай, Кътъл. Следващите ще са по нас, обзалагам се.

Кътъл се прицели вдясно, Галт и Лоуб — вляво. Глинените гранати излетяха.

Взривове, трясък, падащи тела, писъци…

Средата на тълпата се понесе напред с гърлен рев.

— Мамка му! — изръмжа един от тежката пехота отпред.

Смайлс метна гранатата право в средата на връхлитащата тълпа.

Нов взрив, този път само на десет крачки от стената от щитове, която инстинктивно се дръпна назад. Крясъци, кръв и късове месо, тела, спиращи напора на нападателите — фронтът на атаката се бе превърнал в хаотична гмеж, но другите отзад връхлитаха през тях.

Корик се измести вдясно — чу някой да реве заповеди, плътен глас, властен — отсечено като малазански офицер. Искаше го тоя кучи син.

Балистата, монтирана на носа на „Бясната вълчица“, изтрещя и стрелата се вряза в тълпата сред порой от кръв. Стрела, направена да пробива дупки в корабни корпуси — пронизваше без усилие плът и кости, тяло след тяло.

Още няколко стрели излетяха към войниците на кея, а след това тълпата стигна до предната линия.

Безредни, уверени, че силата на устрема им ще стигне да разбие стената от щитове, нападателите не бяха подготвени за съвършено разчетения ответен тласък на тежката пехота. Засвяткаха мечове.

Единственият войник, необучен в поддържането на стена, беше Коураб Билан Тену’алас и Корик видя как Смайлс скочи зад него, докато той сечеше със секирата. Мъжът срещу него беше грамаден, въртеше два къси меча, забиваше с единия, с другия замахваше отгоре и Коураб отстъпи в защита с кръглия щит… а Смайлс, видяла пролука, метна нож и прониза нападащия в гърлото. Докато той рухваше, Коураб замахна и секирата му изпращя в незащитената глава.

— Запълни редицата! — изкрещя Смайлс и го избута напред.

Корик зърна за миг смътна фигура — не беше водачът им — „Богове, това е маг и се готви да отвори лабиринт“ — надигна арбалета, натисна спусъка…

Улучи.

Още три взрива изтрещяха по-назад в напиращата тълпа. Изведнъж атаката се огъна и стената от щитове настъпи крачка напред, после още една, оръжията сечаха да довършат ранените. Хората се разбягаха и Корик чу как някой вика да се прегрупират за нова атака.

„Първата вълна падна.“

Десетки трупове бяха осеяли каменната настилка, отвсякъде се чуваха викове и стонове.

„Богове подземни! Свои убиваме тук!“

На фордека на „Бясната вълчица“ Кенеб се обърна към капитан Ринаг. Едва сдържаше гнева си.

— Капитане, сред тълпата има военни. Без униформа.

Мъжът беше пребледнял.

— Нищо не знам за това, Юмрук.

— Защо е всичко това? Те няма да се докопат до Четиринадесета.

— Н-не знам. Заради уикците е — тях искат. Започнал е погром и няма как да се спре. Цяла армия настъпва към равнините на Уик…

— Армия ли? Каква армия?

— Паплач. Но казват, че са над десет хиляди. И ветерани има между тях.

— И императрицата го одобрява? Все едно. — Кенеб се обърна отново към града. Кучите синове се прегрупираха. — Добре. Ако всичко това продължи още малко, може да отменя заповедите, дадени ми от адюнктата. И да дебаркирам с цялата проклета армия…

— Юмрук, не можете да го направите…

Кенеб се извърна рязко.

— Не много отдавна тъкмо вие настоявахте за това!

— Чумата, Юмрук! Ще нанесете гибел…

— И какво? По-добре да нанеса, отколкото да приема, особено при тези обстоятелства. Значи, освен ако императрицата не крие цяла армия в града, Четиринадесета може да потуши този метеж. Боговете знаят, имаме достатъчно опит в такива ситуации. И признавам, готов съм да направя точно това.

— Юмрук…

— Напуснете този кораб, капитане. Веднага.

Ринаг го зяпна.

— Заплашвате ли ме?

— Да ви заплашвам? Колтейн беше разпънат на кръст пред Ейрън. Докато армията на Пормквал се криеше зад градските стени. Силно съм изкушен, капитане, да ви прикова на нещо такова тук и сега. Подарък за неверниците там, просто да им напомни, че някои от нас не забравят истината. Ще си поема дъх три пъти и ако все още сте тук, когато свърша…

Капитанът се изниза.

Корик видя как офицерът бързо-бързо се спусна по мостчето, след което заобиколи покрай стегнатата редица на бойците от тежката пехота. Изглежда, се беше запътил към най-близката тълпа, напираща от една от по-широките улици.

Ако беше разсъдил, щеше да намери нужните извинения в мрачните мисли, които се нижеха в ума му. Но не разсъди. А колкото до извиненията — те не му бяха нужни. Изобщо.

Вдигна арбалета.

Пусна стрелата.

Видя как порази бягащия капитан между плешките. Видя го как се просна по очи, разперил ръце.

Тар и другите в първата редица се обърнаха и го изгледаха мълчаливо за миг, с безизразни лица под шлемовете.

Смайлс се изсмя невярващо.

По мостика тежко изтропаха ботуши, след тях — дрезгавият глас на Кенеб:

— Кой направи това?

Корик се извърна към Юмрука.

— Аз, сър.

— Вие току-що убихте капитан на Унтската дворцова гвардия, войник.

— Да, сър.

Тар отдолу подвикна:

— Тръгват отново насам! Май ги побърка, Корик.

— Толкова по-добре — изръмжа полукръвният сети и зареди арбалета. Чакаше Кенеб да заговори. Да заповяда на Балм да го арестува.

Но Юмрукът не каза нищо. Обърна се и тръгна към „Бясната вълчица“.

— Лошо, Корик — изсъска Смайлс. — Чакай само Фид да чуе за това.

— Фид ли? — сопна се сержант Балм. — Ами адюнктата? Ще те обеси, Корик.

— Да ме беси. Пак бих го направил. Кучият син искаше да му предадем уикците.

Изтръпнал, Кенеб отново стъпи на палубата. „… искаше да му предадем уикците…“ Морската пехота и матросите до един бяха вперили погледи в него, дестраянт Рун’Турвиан идваше насам.

— Юмрук Кенеб, нещата тази нощ не тръгват добре, нали?

Кенеб примига.

— Дестраянт?

— Много тежко нарушение на дисциплината…

— Извинявам се — прекъсна го Кенеб. — Но явно не сте разбрали. Преди известно време адюнктата обяви рождението на Ловците на кости. Какво беше видяла тя тогава? Аз само го долавях — едва го долавях. Подозирах по-скоро. Но сега… — Поклати глава. — Три отделения на кея, и не отстъпват. Защо?

— Юмрук, заплахата беше разбрана и трябваше да се отвърне.

— Можехме да срежем въжетата и да отплаваме. Но сме тук. Тук са, готови да разкървавят носа на всеки, който посмее да се доближи. Готови да отвърнат на кръв с кръв. Дестраянт, тази нощ, точно тук, в град Малаз, като бог дебне Измяната. — Тръгна покрай войниците към предния мостик. — Балистата заредена ли е?

Един от екипажа кимна.

— Тъй вярно, Юмрук.

— Добре. Приближават се.

Дестраянтът го настигна.

— Юмрук, не разбирам.

Кенеб извърна очи от разярената приближаваща се тълпа.

— Но аз разбирам. Държим кея и на нито един проклет войник не му пука за нищо друго! Защо? — Удари с юмрук по перилото. — Защото чакаме. Чакаме адюнктата. Ние вече сме нейни, дестраянт. Това е. А скапаната империя ако ще да гние!

Очите на дестраянта бавно се разшириха, после той с лека усмивка се поклони.

— Както кажете, Юмрук. Както кажете.

Последната врата на дългия коридор на жилищната сграда, най-горният етаж. „Типично.“ Ръбът на ножа с лекота се хлъзна между вратата и рамката, повдигна резето. Бавно, плавно бутване и вратата се отмести с почти недоловимо изскърцване на кожените панти.

Фидлър се шмугна вътре и се огледа в тъмното.

Откъм леглото се чуваше животинско хъркане и пръхтене, душният въздух вонеше на вкиснала бира.

Леко, безшумно, Фидлър свали и постави на пода един след друг арбалетите, процедура, която отне трийсетина секунди, но гръмливото хъркане откъм леглото не секна нито за миг.

Най-сетне разтоварен, Фидлър се доближи до леглото, дишаше бавно и леко. Наведе се над чорлавата глава на нищо неподозиращата си жертва.

И зашепна напевно:

— Твоите призраци — върнахме се — няма нивга да те оставим на мира, няма нивга да ти дадем покой — о, да, Брейвън Тут, аз съм, Фидлър, мъртъв, но не и изчезнал — призрак, завърнал се, за да те терзае до последния…

Юмрукът се появи сякаш отникъде, удари здраво в слънчевия му сплит. Останал без въздух, сержантът залитна, срина се на пода и се сгърчи в ужасна болка…

А Брейвън Тут бавно се изправи.

— Не беше смешно, Цигуларче — изръмжа отгоре. — Но виж, както ми се гърчотиш тука на пода, това вече е смешно.

— Затвори я тая уста — изпъшка Фидлър. — И ми дай стол.

Старши сержантът му помогна да се вдигне на крака. Прегънат на две, Фидлър бавно се изправи — усилие, накъсано от охкания и хрипливи вдишвания през зъби.

— Жив ли си?

Фидлър кимна и отвърна:

— Добре де, заслужих си го…

— Спор няма — каза Брейвън Тут.

Постояха миг-два един срещу друг, след което се прегърнаха. Без думи.

Вратата зад тях се отвори широко. Те се пуснаха и видяха Геслер и Сторми, първият с две бутилки вино, вторият — с три самуна хляб.

— Дъх на Гуглата! — изсмя се Брейвън Тут. — Старите кучи синове се върнаха до един!

Докато Геслер и Сторми слагаха провизиите на масичката, Фидлър огледа цигулката, която беше окачил на гърба си. Не беше пострадала повече от обичайното, установи с радост. Извади лъка и докато Брейвън Тут палеше фенера, отиде до един от столовете и седна.

Тримата го загледаха мълчаливо.

— Знам… Брейвън Тут, помниш ли кога свирих последния път…

— Онова последният път ли беше?

— Да. И много паднаха оттогава. Приятели. Хора, които бяхме обикнали. И сега липсват. Като дупки в сърцето са. — Пое дълбоко дъх и продължи. — То си чакаше. Отвътре, от дълго време. Е, мои стари, стари приятели, да чуем някои имена.

Брейвън Тут седна на леглото и се почеса по брадата.

— Имам едно ново за тебе. Войник, пратен на задача тая нощ, убили са го. Гентур. Приятелят му Мъдслингър за малко и той да загине, но изглежда, Богинята е дръпнала. И го намерихме навреме, за да помогнем.

Фидлър кимна.

— Гентур. Добре. Геслер?

— Кълп. Баудин. И смятам, Фелисин Паран — тя нямаше никакъв късмет, а когато идваха добрите неща, колкото и рядко да беше, хм, просто не знаеше какво да направи или да каже. — Сви рамене. — Човек достатъчно го боли отвътре, единственото, което му остава, е да наранява и той. Тъй че и нея. — Помълча и добави: — Пела, Трут.

— И Колтейн — промълви Сторми. — И Дюйкър. И Седма.

Фидлър започна да настройва цигулката.

— Хубави имена, до едно. Ще добавя и аз няколко. Уискиджак. Хедж. Тротс. И още едно име — то още не е име, но и така си е добре. Още едно… — Лицето му се сгърчи в гримаса. — Може да прозвучи малко грубо, колкото и колофон да съм намазал. Все едно. Събра се тъжна траурна песен в главата ми, трябва да излезе навън…

— Само тъжна ли, Фид?

— Не, съвсем не. Добрите спомени ги оставям на вас — но ще ви дам нещо да ви нашепва от време на време, да ви казва, че знам какво изпитвате. Сега се отпуснете — налей чашите, Геслер — ще отнеме малко време, предполагам.

И засвири.

Тежката врата на най-горната площадка на Рампата се разтвори със скърцане и на прага се открои грамадна изгърбена човешка фигура. Щом адюнктата стъпи на площадката, фигурата се отдръпна. Тавори пристъпи в малката стражева вишка, последвана от Т’амбър и Юмрук Тене Баралта. След тях в старото плесенясало помещение влезе Калам. Въздухът ухаеше сладникаво от гъстите изпарения ром.

Убиецът спря пред пазача.

— Лубен.

— Калам Мекхар — отвърна му онзи с тежко ръмжене.

— Много работа тази нощ.

— Не всеки използва вратата.

Калам кимна мълчаливо и продължи. Излезе във вътрешния двор на цитаделата, с разкъртените каменни плочи, старата кула вляво, самата твърдина — леко вдясно. Адюнктата вече беше на средата му.

Калам примижа към навъсената луна. Лек ветрец забърса лицето му, топъл и сух, погали избилите по челото му капки пот. Някъде горе за миг проскърца ветропоказател. Убиецът продължи след другите.

От двете страни на входа на цитаделата пазеха двама Нокти — необичайна охрана. Калам се зачуди къде ли са тази нощ пребиваващият тук Юмрук и гарнизонът му. „В подземията някъде сигурно, мъртво пияни. Гуглата знае, точно там щях да съм на тяхно място.“ Не и Лубен, разбира се. Той беше стар колкото самата Порта на Рампата — открай време беше тук, още от времето на императора и дори, стига слуховете да бяха верни, още от управлението на самия Мок.

Докато минаваше между двамата професионални убийци, и двамата кривнаха глави към него. Насмешливо признание, реши той. Или нещо по-лошо. Не отвърна, а продължи по широкия коридор.

Отпред ги очакваше друг Нокът, загърнат в наметало и закачулен. Поведе ги към стълбището.

Изкачиха два етажа и влязоха в някакво преддверие. Тене Баралта нареди на Червените мечове да останат тук — всички освен Лостара Юил. След това шепнешком отпрати двама нанякъде. Адюнктата гледаше всичко равнодушно. Калам обаче го хвана яд на Баралта за явния акт на подчертана независимост — сякаш Юмрукът освобождаваше себе си и своите Червени мечове от всякаква връзка с адюнктата и Четиринадесета армия.

Нокътят ги поведе отново напред, по нов коридор. Стигнаха до двукрила врата. Не беше обичайното помещение за официални срещи, знаеше Калам, намираха се в рядко посещаван сектор на цитаделата. На стража при вратата стояха други двама Нокти, и двамата се обърнаха да отворят крилата.

Калам видя как адюнктата пристъпи вътре и спря. Както и Т’амбър, и Тене Баралта. Лостара Юил до убиеца затаи дъх.

Очакваше ги трибунал. Срещу тях седяха императрица Ласийн, Корболо Дом — в униформа на Върховен юмрук — и още един човек, когото Калам не познаваше. Закръглено лице, пълен, облечен в сини коприни. Косата му беше безцветна, късо подрязана и намазана. Две сънени очи изгледаха адюнктата със стръвната алчност на екзекутор.

Масите бяха във формата на обърнато „Т“ и имаше три празни стола с гръб към новодошлите.

След дълга пауза адюнктата пристъпи, издърпа средния стол и седна, изправила гръб. Т’амбър зае стола вляво от Тавори. Тене Баралта даде знак на Лостара Юил да го придружи, отмести се далече вдясно и застана мирно, с лице срещу императрицата.

Калам бавно въздъхна и пристъпи към останалия празен стол. Седна и отпусна облечените си в ръкавици ръце на масата.

Мазният дебелак измести погледа си към убиеца и леко се наведе над масата.

— Калам Мекхар, нали? Огромно удоволствие, да се запознаем най-сетне.

— Нима? Радвам се за вас… който и да сте.

— Малик Рел.

— И в какво качество сте тук? — запита Калам. — На главна змия?

— Достатъчно, двамата — прекъсна ги императрицата. — Остани, ако трябва, Калам, но замълчи. И разбери, не съм те канила да присъстваш тази нощ.

Калам долови скрития въпрос в думите й, но само сви рамене. „Не, Ласийн. Още не съм готов да ти дам нищо.“

Ласийн отмести погледа си към командира на Червените мечове.

— Тене Баралта, разбирам, че сте съдействал в ескортирането на адюнктата и свитата й през града. Благородно от ваша страна. Допускам, че адюнктата не ви е поканила, нито ви е принудила по какъвто и да било начин. Следователно явно е, че желаете да говорите с мен от името на Червените мечове.

Той се поклони и отвърна:

— Да, императрице.

— Продължете.

— Червените мечове бяха призовани на служба от адюнктата в Ейрън, императрице, при което бях назначен за Юмрук в Четиринадесета армия. Най-почтително моля да отмените тази заповед. Червените мечове винаги са служили на Малазанската империя в качеството си на независима сила, както подобава на уникалния ни статут като първа и най-челна имперска гвардия в Седемте града.

Императрицата кимна.

— Не виждам причина да отхвърля молбата ви. Адюнктата има ли някакви бележки?

— Не.

— Добре. Командир Тене Баралта, Червените мечове могат засега да се настанят тук, в Твърдината на Мок. Свободен сте.

Той отново се поклони, обърна се и излезе. Капитанът му го последва.

Вратите след тях се затвориха.

Ласийн прикова поглед в адюнктата.

— Добре дошла у дома, Тавори.

— Благодаря, императрице.

— Транспортните кораби в залива са вдигнали флаг за епидемия. Двете с теб знаем, че никаква чума няма сред войниците в твоята армия. — Кривна глава. — Как трябва да разбирам този опит за заблуда?

— Императрице. Юмрук Кенеб очевидно е решил, че въпреки твърденията на капитан Ринаг град Малаз е в състояние на граждански размирици. В достатъчна степен, за да го накарат да се побои за благополучието на Четиринадесета в случай, че армията дебаркира. В края на краищата с мен има уикци — чиято вярност към Империята, бих могла да добавя, е безукорна. В добавка, водим с нас значителна част от хундрилските Изгорени сълзи, които също служиха доблестно. Свалянето на тези части на брега би довело до кръвопролитие.

— Кръвопролитие ли, адюнкта? — Веждите на Ласийн се вдигнаха. — На капитан Ринаг бяха дадени изрични заповеди да се погрижи войниците да се разоръжат, преди да слязат.

— И да се подложат на милостта на озверялата тълпа, императрице.

Ласийн махна пренебрежително с ръка.

— Императрице — продължи адюнктата. — Убедена съм, че тук, в ядрото на Империята, е налице неразбиране. Че всички събития, известни под общото название Кучешката верига — и всичко, което последва при Ейрън — са някак изкривени. — Помълча за миг и продължи: — Виждам, че Корболо Дом, който командваше ренегатите Убийци на псета, който беше пленен и арестуван в Рараку, отново е свободен и при това е Върховен юмрук. Нещо повече, джисталският жрец и вероятният подстрекател на клането на ейрънската армия Малик Рел сега седи като ваш съветник на тази среща. Излишно е да казвам, че съм смутена от това. Освен ако, разбира се, Въстанието на Седемте града не е успяло извън най-безумните им блянове и въпреки успехите ми там.

— Скъпа ми Тавори — въздъхна Ласийн. — Признавам, че съм силно притеснена по отношение на теб. Изглежда, се придържаш към детинската представа, че някои истини са твърди и непоклатими. Светът на възрастните, уви, далеч не е толкова прост. Всички истини са ковки. Предмет на ревизия, по необходимост. Все още ли не си забелязала, Тавори, че в умовете на хората в тази империя истината е маловажна? Загубила е силата си. Тя вече не предизвиква промяна и всъщност самата воля на хората — породена от страх и невежество, да — самата тяхна воля, както казах, може на свой ред да ревизира тези истини, може да превърне, ако искаш, удобните лъжи във вяра, а тази вяра на свой ред е неподатлива на опълчване.

— Опълчиш ли се срещу нея, извършваш измяна — каза след малко Тавори.

Императрицата се усмихна.

— Виждам, че с всеки миг порастваш, Тавори. Навярно бихме могли да поскърбим за изгубената невинност, но не задълго, опасявам се. Малазанската империя е в най-опасния миг на съществуването си, всичко е несигурно, всичко виси на косъм. Изгубихме Дужек Едноръкия от чумата — и армията му, изглежда, е изчезнала напълно, най-вероятно са станали жертва на същата тази чума. Събитията в Корел взеха лош обрат. Избиванията в Седемте града ни нанесоха почти смъртоносен удар, по отношение на икономиката и на реколтите в частност. Може да се изправим пред глад, преди субконтинентът да успее да се възстанови. Става наложително, Тавори, да се наложи нов облик на нашата империя.

— И какво изисква този нов облик, императрице?

Вместо Ласийн заговори Малик Рел.

— Жертви, уви. Пролята кръв, за да утоли жаждата, нуждата. Жалко, но друг път няма. Всички тук сме натъжени.

Тавори бавно примига.

— Искате да ви предам уикците.

— И хундрилите — добави Малик Рел.

Корболо Дом се надвеси над масата.

— Още един въпрос, Тавори Паран. Кои, в името на Гуглата, са на онези катамарани?

— Войници от народ, известен под името периш.

— Кои са те? — озъби се напанецът.

— Врекоха се във вярност, Върховен юмрук.

— На Малазанската империя?

Адюнктата замълча, после отново прикова очи в Ласийн.

— Императрице, трябва да поговоря с вас. Насаме. Има неща, които са само за императрицата и нейната адюнкта.

Малик Рел изсъска.

— Неща, отприщени от отатаралски меч, имате предвид! Точно както се опасявах, императрице! Тя вече служи другиму, и е готова да забие хладното желязо в гърлото на Малазанската империя!

Лицето на Тавори се изкриви в нескрито отвращение, щом погледна джисталския жрец.

— Империята винаги е отказвала безсмъртен покровител, Малик Рел. Точно поради това сме оцелели и ставаме все по-силни. Вие обаче какво търсите тук, жрецо?

— На кого служиш сега? — попита властно Малик Рел.

— Аз съм адюнктата на императрицата.

— Тогава трябва да изпълниш заповедта й! Предай ни уикците!

— „Предай ни“? А, разбирам. Накърнена ви беше малко репутацията при Ейрън. И затова беше арестуван Юмрук Блистиг, бившият командир на ейрънската стража, който отказа да се подчини да напусне града. Заради него и само заради него Ейрън не падна.

— Не бяха ли Червените мечове в Ейрън арестувани от Блистиг, Тавори? — попита Ласийн.

— По заповед на Пормквал. Моля, императрице, трябва наистина да поговоря с вас насаме.

И тогава Калам видя в очите на Ласийн нещо, което бе смятал, че никога няма да види. В очите й пробяга страх. Но този път заговори Корболо Дом.

— Адюнкта Тавори, сега аз съм Върховен юмрук. И след смъртта на Дужек съм старшият Върховен юмрук. Освен това съм удостоен с титлата и властта на Първи меч на Империята, пост, който за жалост остана свободен след ненавременната кончина на Дасем Ълтър. Поради което от този момент поемам командването на Четиринадесета армия.

— Тавори — каза тихо Ласийн, — функцията на адюнктата никога не е била да командва армии. Тласна ме необходимостта, заради въстанието в Седемте града, но това вече свърши. Ти изпълни всичко, за което те помолих, и не съм сляпа за твоята вярност. Натъжава ме, че тази среща стана толкова открито враждебна — ти си продължението на моята воля, Тавори, и не съжалявам за избора си. Не, дори сега. Изглежда, се налага да ти изясня в детайли своята воля. Искам отново да си до мен, в Унта. Малик Рел може и да притежава дарби в много области на администрирането, но му липсват други — нужна си ми заради тях, Тавори, нужна си ми до мен, за да допълниш онова, което липсва на джисталския жрец. Виждаш пред себе си преструктурирането на имперската върховна власт. Нов Първи меч, който поема върховното командване на всички малазански армии. Дошло е време да оставиш меча си, Тавори.

Мълчание. Тавори не помръдна. Дори с едно трепване не издаде онова, което изпитваше.

— Както заповядате, императрице.

Калам усети как се нажежи кожата му под дрехите, готова всеки момент да пламне в мехури. Пот потече по тялото му; усети как се стича по лицето и врата му. Заби очи в ръцете си в кожените ръкавици, застинали върху масата.

— Доволна съм — заяви Ласийн.

— Ще ми се наложи да се върна за кратко на пристанището. Убедена съм, че Юмрук Кенеб ще се усъмни в достоверността на тази смяна в командването, ако бъде уведомен от някой друг вместо мен.

— Изключително верен човек — измърмори Малик Рел.

— Такъв е, да.

— А тези периши? — настоя Корболо Дом. — Може ли да се окажат проблем? Ще се подчинят ли на моята власт?

— Не мога да говоря от тяхно име по този въпрос — отвърна с равен тон Тавори. — Но няма да отхвърлят всякакви преговори просто ей така. Колкото до войнската им сила, убедена съм, че ще е достатъчна поне като помощна функция на редовните ни части.

— Нещо повече за тях?

Адюнктата сви безгрижно рамене.

— Те са чужденци, Първи меч. Варвари.

„Варвари, които плават на най-добрите бойни кораби в проклетия океан, да.“

Но Корболо Дом, с цялата му схватливост и остра като бръснач преценка, само кимна.

Още няколко мига мълчание, мигове, в които можеше да се кажат толкова много неща, в които ходът на Малазанската империя можеше да намери по-здрава основа. Тишина, но на Калам му се стори, че чува тръшкане на врати, дрънченето и стърженето на спускащ се портикул, че вижда коридори, проходи, в които мигащата светлина загасва и се стапя.

Ако можеше императрицата да изрече нещо в тези няколко мига, думи, предназначени единствено за Тавори — каквото и да е, какъвто и да е намек за договаряне, който да не звучи фалшиво…

Малик Рел каза:

— Адюнкта, остава проблемът с двама уикци. Магьосник и вещица.

Очите на Тавори не се откъснаха от Ласийн.

— Разбира се. За щастие те са безсилни след травмата, която преживяха със смъртта на Колтейн.

— Все едно, Нокътят ще ги арестува.

— Неизбежно е, Тавори — проговори Ласийн. — Макар и с малко остатък от предишната им мощ, биха могли да нанесат поражения на гражданите на Малаз, а това не можем да позволим.

— Кръвта тази нощ е на уикците и хундрилите. — Адюнктата го каза без капка чувство.

— Налага се — измърмори джисталският жрец и смръщи чело, уж наистина обзет от скръб.

— Тавори — заговори Ласийн, — възможно ли е хундрилите да проявят непокорство с предаването на бронята и оръжието? Две хиляди ли са, или повече?

— Моята дума ще е достатъчна — отвърна адюнктата.

— Изпитвам огромно облекчение — каза с лека усмивка императрицата, — че вече разбираш необходимостта от това, което предстои да стане тази нощ. В по-общата схема на нещата това жертвоприношение е скромно, Тавори. Също така е ясно, че уикците надживяха ползата от тях — старите съглашения с племената трябва да се премахнат, след като добивите от Седемте града са толкова зле. С други думи, трябват ни равнините на Уик. Стадата трябва да бъдат избити и земята да се разоре, да се посее зърно. Седемте града ни дадоха суров урок доколко може да се разчита на далечни земи за ресурсите на Империята в изхранването.

— Следователно — разпери ръце Малик Рел, — необходимостта е проблем на икономиката, нали? Това, че един невеж и изостанал народ трябва да се изкорени, е тъжно, наистина, но, уви, неизбежно.

— Вие самият би трябвало да го знаете добре — каза Тавори. — Гедорианският фаларийски култ на джисталите беше изкоренен по подобен начин от император Келанвед в края на краищата. Вие, изглежда, сте между малцината оцелели от това време.

Кръглото мазно лице на Малик Рел пребледня.

Адюнктата продължи:

— Съвсем дребна бележка в имперските исторически хроники, трудно е да се намери. Убедена съм обаче, че ако прегледате скрупульозно трудовете на Дюйкър, ще намерите добри препратки. Разбира се, „дребна“ в случая е относителен термин, също както, предполагам, ще бъде видян този погром над уикците в по-късните истории. За самите уикци естествено изобщо няма да е „дребна“.

— За какво по-точно намеквате? — попита Малик Рел.

— Полезно е понякога да спреш на пътя, да се обърнеш и да се върнеш малко назад.

— Какво носи това?

— Разбиране на мотивите, джисталецо. Изглежда, че в крайна сметка тази нощ е за разкриване. На съглашения, на договори, на спомени…

— Този дебат — прекъсна я императрицата — може да се отложи за друг момент. Тълпата долу в града скоро ще се самоизяде, ако не й бъдат доставени жертви. Готова ли си, адюнкта?

Калам се усети, че е затаил дъх. Не можеше да види очите на Тавори, но нещо у Ласийн му подсказа, че адюнктата е приковала погледа си в императрицата: точно в този миг нещо премина между тях и — съвсем бавно — очите на Ласийн станаха безизразни, някак странно безцветни.

Адюнктата стана.

— Да, императрице.

Т’амбър също стана и преди някой да е погледнал към Калам, той се изправи и заяви уморено:

— Адюнкта. Ще се видим отвън.

— Щом приключите с тези учтивости, моля, върнете се тук — каза императрицата. — Не съм получавала вашата оставка от Нокътя, Калам Мекхар, и мисля, че някои заслужени повишения доста се забавиха. Явната ни загуба на Топър в Имперския Лабиринт остави вакантен командния пост на Нокътя. Не мога да се сетя за човек, който да го заслужава повече.

Веждите на Калам се вдигнаха.

— И вие, императрице, си въобразявате, че ще приема мантията и просто ще си седя в Западната кула в Унта, обкръжен от курви и блюдолизци? Нов Топър ли очаквате?

Ред беше на Ласийн да отвърне с безукорно сдържан тон.

— Най-определено не, Калам Мекхар.

„Целият Нокът, под мое командване. Богове, кой би паднал първи? Малик Рел, Корболо Дом…“

„И тя знае това. Тя предлага това. Мога да изрежа туморите от плътта… но първо трябва да умрат някои уикци. И… не само уикци.“

Не можеше да се довери на себе си, за да проговори, дори не знаеше какво да каже, ако можеше. Просто се поклони на императрицата и излезе от залата след Тавори и Т’амбър.

В коридора.

Двадесет и три крачки до преддверието — Червените мечове си бяха отишли. Тавори спря, даде знак на Т’амбър да мине покрай нея и тя застана при отсрещната врата. След това адюнктата затвори вратата зад тях.

И се обърна към Калам.

Но заговори Т’амбър.

— Калам Мекхар. Колко Ръце ни очакват?

Той извърна очи.

— Всяка Ръка е обучена да действа като самостоятелна единица. Това е сила, и недостатък.

— Колко?

— Четири кораба, пристанали долу. Може да са до осемдесет.

— Осемдесет?

Убиецът кимна. „Ти си мъртва, адюнкта. И ти, Т’амбър.“

— Тя няма да ви позволи да се върнете на корабите — отрони той, все така отбягваше погледите им. — Иначе ще последва гражданска война…

— Няма — каза Тавори.

Калам се намръщи и я изгледа.

— Ние напускаме Малазанската империя. И най-вероятно никога повече няма да се върнем.

Той отиде до стената, опря се на нея и затвори очи. Потта се стичаше по лицето му.

— Разбирате ли какво ми предложи тя току-що? Мога да се върна в онази зала и да направя точно това, което иска да направя — онова, което й е нужно да направя. Двамата с нея след това ще излезем оттам и ще оставим два трупа с отрязани глави на оная проклета маса. Проклятие, Тавори. Осемдесет Ръце!

— Разбирам — каза адюнктата. — Върви тогава. Няма да мисля лошо за теб, Калам Мекхар. Ти си от Малазанската империя. Служи й.

Но той не помръдна, нито отвори очи.

— Значи това вече нищо не означава за теб. Така ли, Тавори?

— Имам си други грижи.

— Обясни ми ги.

— Не.

— Защо не?

Отговори му Т’амбър:

— Тази нощ има сливане, Калам. Тук, в град Малаз. Играта тече в трескави ходове и контраходове, и да, Малик Рел е участник, въпреки че ръката, която го движи, остава далечна, невидима. Премахването му, каквото е намерението ти, ще се окаже гибелен удар и може да промени изцяло равновесието. Възможно е да спаси не само Малазанската империя, но и целия свят. Как можем да възразим на желанието ти?

— И все пак…

— Да — отвърна Т’амбър. — Ние те молим. Калам, без тебе нямаме никакъв шанс…

— Шестстотин професионални убийци, проклятие! — Опря главата си в стената. Не можеше да погледне тези две жени, да види в очите им потребността. — Само аз не стигам. Слезем ли всички долу, Малик Рел ще живее.

— Щом казваш — отвърна Тавори.

Изчака я да добави още нещо, последна молба. Изчака Т’амбър да добави нов аргумент. Мълчание.

— Струва ли си, адюнкта?

— Спечели тази битка, Калам. Или спечели войната.

— Аз съм най-обикновен човек.

— Да.

„С ашик в дупката.“

Дланите го засърбяха под кожените ръкавици.

— Този джисталски жрец е обзет от злоба.

— Стара, да — отвърна Т’амбър. — И от жажда за власт.

— Ласийн е отчаяна.

— Да, Калам, знаем.

— Защо не останете тук, двете? Изчакайте да ги убия. Изчакайте и ще убедя императрицата, че този погром трябва да бъде спрян. Веднага. Да не се пролива повече кръв. Долу в града има шестстотин убийци — можем да съкрушим това безумие, да прочистим това безумие…

— Без повече кръв ли, Калам Мекхар?

Въпросът на Т’амбър го жегна и той тръсна глава.

— Само водачите на кръговете, не повече.

— Явно не си се досетил нещо — каза Т’амбър.

— Какво?

— Нокътят. Има вербувани сред тях. Масово. Джисталският жрец не е спал.

— Откъде знаеш?

Ново мълчание.

Калам се потърка по челото с две ръце.

— Богове подземни…

— Може ли да те попитам нещо?

— Казвай, Т’амбър.

— Ти възропта веднъж при чистката на Старата гвардия. Всъщност дойде в този град не много отдавна, с намерение да убиеш императрицата.

„Как е научила това? Как е възможно изобщо да го знае? Коя е тя?“

— Продължавай.

— Тласнал те беше гневът, възмущението. Спомените ти бяха обявени за лъжи и ти поиска да се опълчиш на тези „прекроители на истината“, които се подиграха с всичко, което ценеше. Искаше да погледнеш в очите онази, която реши, че Подпалвачите на мостове трябва да умрат — нужно ти беше да видиш истината в тях и щеше да действаш, ако я намериш. Но тя успя да те предума…

— Тя дори не беше тук.

— А, разбрал си го значи. Е, все едно. Щеше ли само това да те спре да отидеш в Унта? Да се добереш до нея?

Той поклати глава.

— Къде е сега негодуванието ти, Калам Мекхар? Колтейн. Имперският историк Дюйкър. Седма армия. А сега — уикците и Четиринадесета. Юмрук Темъл. Нил, Недер. Гал от Изгорените сълзи на хундрилите, които изтласкаха Корболо Дом при Санимон — отнеха победата на Корболо много преди Ейрън. Предателите са в тронната зала…

— Мога да сложа край на това.

— Можеш. И ако избереш това, ние с адюнктата ще умрем поне малко удовлетворени. Но с нас ще умрат и мнозина други. Повече, отколкото който и да е от нас може да побере в ума си.

— Питаш ме къде е негодуванието ми, но имаш отговора пред себе си. Живо е. Вътре в мен. И е готово да убива. Сега.

— Убийството на Малик Рел и Корболо Дом няма да спаси уикците, нито хундрилите. Няма да предотврати войната с перишите. Нито унищожението на равнините на Уик. Императрицата наистина е отчаяна, толкова отчаяна, че ще пожертва своята адюнкта срещу убийството на двама предатели в обкръжението й. Но кажи ми, не мислиш ли, че Малик Рел разбра същината на предложението на Ласийн към теб?

— Това ли е въпросът ти?

— Да.

— Корболо Дом е глупак. Той вероятно нищо не схваща. Джисталският жрец, за съжаление, не е глупав. Така че е подготвен. — Калам замълча, макар че мислите му продължиха в безброй посоки. Скрити възможности. — Той може би не знае, че притежавам отатаралско оръжие…

— Силата, от която може да привлича, е Древна — каза Т’амбър.

— Значи според всичко, които си казахме тук, може да се проваля.

— Може.

— А ако се проваля, всички губим.

— Да.

Калам отвори очи и видя, че адюнктата му е обърнала гръб. Само Т’амбър беше с лице към него, златистите й очи не трепваха, погледът й беше загадъчен.

„Шестстотин.“

— Кажи ми следното, Т’амбър. Ти и адюнктата… чий живот е по-важен?

Отговорът последва незабавно.

— На адюнктата.

Тавори като че ли трепна, но не се обърна.

— А между теб и мен? — попита Калам.

— Твоят.

„Аха.“

— Адюнкта, изберете, ако благоволите, между себе си и Четиринадесета.

— Каква е целта на всичко това? — попита прегракнало Тавори.

— Изберете.

— Юмрук Кенеб получи заповедите си.

Калам отново затвори очи. А някъде там, в едно скрито кътче в ума му, прозвуча тънък, едва доловим звук. Музика. Изпълнена със скръб.

— Лабиринти в града — промълви той. — Много. Кипят от сила — Бързия Бен ще се затрудни ужасно дори да успея да се добера до него, а да се използват портали е невъзможно. Адюнкта, ще ви трябва мечът. Отатарал във фронта… и в тила.

Странна музика. Мелодията му бе непозната и все пак… позна я.

Калам отвори очи и в този миг адюнктата бавно се обърна.

Очите й бяха като удар в сърцето.

— Благодаря ти — промълви тя.

Убиецът се пое дъх и разкърши рамене.

— Добре. Няма смисъл да ги караме да чакат.

Перла пристъпи в залата. Малик Рел крачеше напред-назад, а Корболо Дом беше отпушил бутилка вино и тъкмо си наливаше. Императрицата седеше в стола си.

Не загуби време в предисловия.

— Тримата наближават портата.

— Разбирам. Калам Мекхар е направил своя избор значи.

Сянка на разочарование сякаш пробяга по лицето й.

— Да. Той вече не стои на пътя ти, Перла.

„Кучка такава. Предложи му Нокътя, нали? А къде щеше да ме постави мен това?“

— Двамата с него имаме неуредени сметки, императрице.

— Нека това не попречи на по-важното. Калам е най-маловажната жертва, разбираш ли ме? Премахни го от пътя, разбира се, но след това изпълни каквото ти бе заповядано.

— Разбира се, императрице.

— Щом се върнеш — каза Ласийн с много тънка усмивка на простоватото си лице, — имам изненада за теб. Приятна.

— Едва ли ще се забавя много…

— Тази твоя свръхсамоувереност е най-дразнещото у теб, Перла.

— Императрице, той е сам!

— Допускаш ли, че адюнктата е безпомощна? Тя владее отатаралски меч, Перла — магията, с която Нокътят устройва засадите си, няма да действа. Това ще е брутално. Освен това имаме и Т’амбър, а тя си остава загадка — за всички нас. Не искам да се върнеш при мен заранта, за да ме уведомиш, че успехът е струвал двеста мъртви Нокти по улиците.

Перла отвърна с мълчалив поклон.

— Е, върви.

В този момент Малик Рел се обърна.

— Старши Нокът. След като тази задача приключи, погрижете се две Ръце да се прехвърлят на кораба „Бясната вълчица“ с указания да убият Нил и Недер. Ако се появи възможност след това, трябва да убият и Юмрук Кенеб.

Перла се намръщи.

— На онзи кораб е Бързия Бен.

— Него го забрави — каза императрицата.

— Няма ли да защити жертвите?

— Неговата сила е илюзия. — Малик Рел махна пренебрежително с ръка. — Титлата му на Върховен маг е незаслужена, но подозирам, че й се радва, тъй че нищо няма да направи, за да разкрие колко нищожни са дарбите му.

Перла бавно кривна глава. „Така ли, Малик Рел?“

— Върви да дадеш заповедите си — подкани го Ласийн.

Нокътят отново се поклони и напусна залата.

„Калам Мекхар. Най-после можем да сложим край на това. За това ти благодаря, императрице.“

Влязоха в стражевата постройка на върха на Рампата. Лубен бе като сянка, изгърбен над малката маса в ъгъла. Вдигна за миг очи към тях и ги наведе отново. Стискаше бронзова халба в грамадните си ръце.

— Ще удариш една и за нас, нали? — каза Калам.

— Разчитай.

Продължиха към портата отсреща.

Лубен зад тях промълви:

— Внимавай на последното стъпало долу.

— Добре.

„И ти благодаря за това, Лубен.“

Излязоха на площадката.

Долу из града вече горяха сгради. Факли пробягваха по улиците като фосфорни червеи из гниеща плът. Чуваха се смътни викове и писъци. Централният пристан гъмжеше от хора.

— Пехота на кея — каза адюнктата.

— Държат се — добави Т’амбър, сякаш искаше да вдъхне увереност на Тавори.

„Богове подземни, поне хиляда души трябва да е тази тълпа.“

— Не са повече от три отделения, адюнкта.

Тя не отвърна нищо, започна да слиза. Т’амбър я последва, а накрая, след един последен поглед към кипящата битка при кейовете, Калам пое след тях.

Тене Баралта влезе в добре обзаведената стая, спря за миг да се огледа и се запъти към един от плюшените столове с висок гръб.

— Кълна се в Седемте — отрони с въздишка, — най-сетне приключихме с оная студеноока вещица. — Седна, изпружи крака. — Налей вино, капитане.

Лостара Юил се приближи до командира си.

— Това може да почака. Позволете да помогна да смъкнете бронята, сър.

— Добра идея. Призракът на ръката ми така боли — вратните ми мускули са като огънати железни пръти.

Тя смъкна металната ръкавица от здравата му ръка и я сложи на масата. Премести се зад стола и откопча иглата на наметалото му. Той се надигна леко да й позволи да го смъкне. Тя го сгъна грижливо и го положи върху дървена ракла до голямото, отрупано с възглавници легло. Върна се при Тене Баралта и каза:

— Станете за малко, сър, ако благоволите. Ще махнем ризницата.

Той кимна и се изправи. Беше доста тромаво, но най-сетне успяха да свалят тежката броня. Тя я струпа на пода до леглото. Подплатата отдолу беше мокра от пот, вмирисана и на петна под мишниците. Тя смъкна и нея и Баралта остана гол над бедрата. Старите белези от изгаряния бяха на сини мехури. Мускулите му се бяха отпуснали от бездействие под пласта тлъстини.

— Висш Денъл — каза Лостара. — Императрицата няма да се поколебае да се разпореди да ви изцерят, както подобава.

— Естествено — отвърна той и се отпусна отново в стола. — А след това, Лостара Юил, няма да трепваш, щом ме погледнеш. Много неща се въртят в ума ми, за теб и мен.

— Наистина ли? — Отново се премести зад него и започна да мачка стегнатите от напрежение мускули от двете страни на врата му.

— О, да. Не се съмнявай.

— Спомняте ли си, сър. Онова посещение, което направих веднъж, преди много време. Докато преследвах Калам Мекхар. Посещение в една гарнизонна цитадела. Седях на същата маса с убиеца. И беше наредена колода, доста неочаквано. Смърт и Сянка властваха над полето, ако паметта не ме лъже — а признавам, не мога да го гарантирам. Все едно, следвайки точно вашите заповеди, след това избих всички присъстващи — след като си замина Калам, разбира се.

— Винаги си изпълнявала заповедите с впечатляваща точност, Лостара Юил.

Тя прокара лявата си длан по брадичката му и я погали нежно.

— Онази нощ на убийства, командире, си остава повод за най-голямото ми съжаление. Всички до един там бяха невинни.

— Не позволявай подобни прегрешения да ти натежават, обич моя.

— Доста трудна задача, сър. Постигането на такова хладнокръвие.

— Имаш изключителен талант в тези неща.

— Предполагам, че да — промълви тя и дланта й погали нацепените му устни и се спря там. А ножът в другата й ръка се хлъзна по врата му, зад дихателната тръба, и посече навътре и надолу.

Кръв плисна в дланта й, притиснала устата, съпроводена от къркорене и мехурчета изтръгнал се въздух. Тялото в стола потрепери за няколко мига и се отпусна.

Лостара Юил се отдръпна. Изтри ножа и ръцете си в копринената завивка. Прибра ножа в канията, взе ръкавиците си и отиде до вратата.

Открехна я, колкото да може да мине, и каза на двамата Червени мечове на стража отвън:

— Командирът спи. Не го безпокойте.

Те отдадоха чест.

Лостара притвори вратата и закрачи по коридора.

„Да. Котильон, ти се оказа прав за него в края на краищата.“

„И за сетен път нужното хладнокръвие беше постигнато.“

Уру Хела беше паднала, крещеше и се извиваше около копието, пронизало тялото й. Корик изруга, натисна още по-здраво с щита си и изтласка назад нападателите, докато успее да я прекрачи. Смайлс пристъпи зад него, сграбчи Уру Хела за колана и я повлече назад.

Избухна нов шрапнел, тела се загърчиха сред плиснала кръв, пръските удариха Корик в лицето под шлема. Той примига да махне парещата горещина от очите си, пое с щита удара на някакъв боздуган, после заби нагоре изпод него, върхът на меча се вряза в нечии слабини. Крясъкът на осакатения нападател почти го оглуши. Той издърпа меча.

Зад него се разнесоха викове, но не можа да ги проумее. С изпадналата от боя Уру Хела и Шортноус, ранен с меч в бедрото при последния щурм, фронтовата редица бе изтъняла отчайващо. Галт и Лоуб вече се бяха включили. Детсмел се бореше да спре кръвта на Шортноус, а Уидършинс трескаво се мъчеше да отбие щурма на Мокра — магическите атаки целяха да вдъхнат объркване и паника. Силата на отдельонния маг обаче бързо се изтощаваше.

Какви, в името на Гуглата ги вършеше Бързия Бен? Къде беше? Защо все още го нямаше на палубата на „Бясната вълчица“?

Корик се усети, че сипе ругатни на всички езици, които знаеше. Не можеха да удържат.

И кой свиреше тая проклета музика?

Продължи да се бие.

И не видя онова, което ставаше зад него, хлъзгащия се от мрака огромен катамаран с вълчата глава на носа, приближаващ се към кея. Широките платформи изскърцаха навън и тупнаха тежко върху здравия камък. Войници в тежка броня тръгнаха в марш по тези платформи, със стрелци между тях, с дълги стрели, изпънати на тетивите.

Корик посече с меча си, видя как лицето на някакъв нещастен малазански гражданин се пръсна на две с отпрана челюст, порой от кръв — лъсналото бяло на оголената кост — след това очите му, изпълнени с неверие и ужас…

„Избиваме… богове подземни… свои…“

Сержант Балм зад него изведнъж изрева:

— Отстъпи! Морска пехота, отстъпи!

Дисциплината си каза своето… същата команда, изригнала от гърлото на един космат старши сержант преди години, на учебния терен… Корик изръмжа и залитна назад, вдигнал щита да отбие забиващото се копие…

В същия миг войници се понесоха напред от двете му страни, нова стена от щитове изтрещя и се затвори отпред.

Изригна хор от писъци, щом стрелите засвистяха към връхлитащата тълпа и започнаха да се забиват в плът.

Корик задъхан заотстъпва, върхът на меча му изстърга в неравните камъни, изпадна от ръката му и издрънча.

„Перишите.“

„Дойдоха.“

„И това е…“

Галт се смееше.

— Първата ни истинска схватка, сержант. И то срещу малазанци!

— Е, по-добре да се смеем, отколкото да плачем — изръмжа Балм. — Все едно, затвори си проклетата уста.

Докато боят в началото на кея набираше сила, пехотинците се смъкваха изтощени на камъните или се тътреха назад да потърсят вода. Корик изтри пръските кръв от очите си и се огледа замаян, изтръпнал. Видя две закачулени фигури, застанали до перилото на „Бясната вълчица“. Уикската вещица и брат й, магьосникът.

— Корик от сетите — извика отгоре Недер. — Къде е Ботъл?

— Представа нямам — отвърна той на младата жена. — Някъде. — Посочи назад към града. — Там някъде.

— Не може да се върне — каза Нил. — Не и през тази орда.

Корик се изплю върху камъните.

— Ще намери начин.

— Не бойте се за това — подхвърли Смайлс, докато подаваше мях вода на полукръвния.

— Всички сте толкова уверени — измърмори Недер, а Смайлс й отвърна:

— Скъпият на сърцето ти ще се оправи, това казвам, Недер. Взел си е плъха, нали?

— Какво?

— Държи си го в гащите повечето време, вярно. Но съм го виждала и да го вади, неведнъж…

— Млъкни — изръмжа й Корик.

Тя му се изплези.

— Майтап бе. Тъпак.

— Двамата по-добре се върнете на кораба — извика Корик на Нил и Недер. — Там е по-безопасно — някоя заблудена стрела и…

— Войник — прекъсна го Нил. — Вие се биете за уикците и за Изгорените сълзи на Хундрил тази нощ. Решихме да бъдем свидетели.

— Добре. Просто се качете на палубата. Какъв смисъл има всичко това, ако паднеш със стрела в гърлото?

След миг братът и сестрата се поклониха — на него и на другите морски пехотинци, — обърнаха се и закрачиха към кораба.

„Богове подземни. Не съм ги виждал да се кланят. На никого.“

„Внимавай на последното стъпало…“

Калам се премести точно зад адюнктата. Оставаха двадесет стъпала. Прошепна й:

— Щом останат шест, забавяш и се изместваш вляво.

Тя кимна.

Четирите дромона на пристан бяха от едната страна, без охрана на кейовете. Точно отпред, в подножието на Рампата, имаше малък площад. От другата страна се издигаха три имперски сгради, едната — затвор, другата — митница, третата — здрава, тежко укрепена оръжейница за Градската стража. Обичайната охрана не се мяркаше, сградата на затвора беше неосветена.

Седем стъпки до подножието. Калам извади от каниите двата си дълги ножа.

Адюнктата се измести вляво и забави.

Калам полетя като вихър надолу покрай нея, с отатаралското оръжие напред, полетя във въздуха надолу, над последните шест стъпала.

Петима души изникнаха сякаш от нищото. Единият се беше присвил точно на пътя му, но се извъртя настрани, за да избегне сблъсъка. Дългият отатаралски нож посече, острието се вряза дълбоко в шията на Нокътя, изтръгна се от срязаната артерия; плисна кръв.

Калам приклекна и парира двойната атака отляво. Черното желязо блесна между двамата, изскърца острие в острие и Калам се завъртя, сниши се и изрита, за да го събори. Онзи падна тежко на лявата си страна. Калам притисна здраво остриетата на двете ками в дръжките на ножовете си, избута ги настрани и заби коляно в гърдите на Нокътя. Гръдният кош изпращя, ребрата се огънаха. С падането си, Калам натисна с цялата си тежест, върхът на единия нож се вряза дълбоко в дясната очна кухина на Нокътя и той застина.

Усети, че острие на кама сряза през пелерината на гърба му, после се плъзна по ризницата отдолу, той се превъртя през рамо, свит на кълбо, и се обърна вихрено.

Нападателят го беше последвал почти със същата бързина и Калам изпъшка от сблъсъка с втория Нокът. Връх на кама се вряза през брънките на ризницата над лявото му бедро, натисна, но не успя да се забие, закачи се в друга брънка и се заплете. По средата на това движение, докато нападателят сякаш отскочи назад след сблъсъка — Калам го превъзхождаше силно в теглото — жена ли беше? — нова кама заби отгоре. Ответно забиване нагоре прониза ръката му и камата изхвърча. Калам пусна единия си дълъг нож, посече с другия другата ръка — преряза сухожилията под лакътя. После пусна и тоя нож, лявата му ръка се извъртя назад и се изстреля нагоре, за да спипа кожения жакет на Нокътя; другата му ръка заби в юмрук надолу към чатала на убиеца — мъж беше — и Калам надигна тялото върху рамото си, после се завъртя и натресе Нокътя с главата напред в каменните плочи.

Цялата глава все едно се стопи под гънките на качулката, пръсна кръв и белезникав мозък.

Калам пусна гърчещото се тяло, грабна ножовете си и се обърна срещу последните двама от Ръката.

И двамата вече бяха паднали. Адюнктата стоеше над единия, с плувнал в кръв меч. Т’амбър, изглежда, беше влязла с голи ръце в схватка с другия Нокът, успяла беше да прекърши врата му, но той бе забил двете си ками в нея. Калам зяпна, щом тя издърпа оръжията от тялото си, малко под ключицата и дясната й китка — и ги хвърли настрана, все едно бяха трески.

Той видя очите на младата жена — златото сякаш блесна за миг, преди тя да се обърне небрежно.

— Запуши ги тези дупки — каза й. — Ще ти изтече кръвта.

— Не се грижи за мен — отвърна тя. — Сега накъде?

На лицето на адюнктата се бе изписала болка, докато гледаше любимата си — като че ли едва се сдържаше да не я прегърне.

Калам прибра и другия си нож.

— Накъде ли, Т’амбър? Засадите са поставени за всякакъв пряк достъп до Централния пристан. Да ги принудим да излязат и да тръгнат да ни прихванат. На запад, адюнкта, навътре в града. След това свиваме на юг и продължаваме през Централния квартал, после минаваме по някой от вътрешните мостове към Мишия — района го познавам добре — и ако успеем да стигнем толкова далече, хващаме към крайбрежната улица и оттам отново на север. Ако се наложи, можем да откраднем лодка и да се доберем с нея до „Бясната вълчица“.

— Предполагам, че в момента ни наблюдават — каза Тавори.

Калам кимна.

— И разбират, че магията им ще ги провали.

— Да.

— Което ще ги принуди да са по-… открити.

— Много скоро ще се озовем срещу повече от една Ръка — каза Калам. — Тогава вече ще изпаднем в сериозна беда.

Отвърна му с лека усмивка.

Калам отново се извърна към Т’амбър.

— Трябва да се движим бързо…

— Мога да издържа.

— Защо не използва меча си с тоя глупак?

— Прекалено близо беше до адюнктата. Хванах го отзад, но все пак се оказа достатъчно ловък да ме удари.

„Проклятие, лошо начало.“

— Добре. Раните не изглеждат дълбоки. Да тръгваме.

Щом поеха на запад — стръмният бряг на пристанището им се падаше вдясно — адюнктата каза:

— Повечето ли хора отскачат, щом се блъснат в теб, Калам Мекхар?

— Бързака все казва, че съм най-якият мъж, когото познавал.

— Една Ръка е напуснала укритието си — каза Т’амбър. — Движат се успоредно на нас.

Калам се озърна наляво. И не видя нищо. Никого. „Как го разбира това? Съмнявам ли се в нея? Нито за миг.“

— На пътя ни ли се събират?

— Все още не.

Още официални сгради, а след това се появи първото по-голямо имение от Квартала на мълниите. „Виж, тук няма погроми. Естествено.“

— Улиците поне са само за нас — измърмори той. „Повече или по-малко.“

— Към Стари горни имения водят само три порти — промълви след малко адюнктата. — А ние се приближаваме към последната от тях.

— Да, малко по на запад всичко е стена, и колкото по-далече отиваме, става по-висока. Но има едно старо имение, изоставено от години, и се надявам, че все още е празно. Има път натам и ако имаме късмет, Ръцете няма да знаят за него.

— Нова Ръка току-що излезе от последната порта — каза Т’амбър. — Съединява се с другата.

— Само двете ли са тук, в Мълниите?

— Засега.

— Сигурна ли си?

Тя го изгледа накриво.

— Обонянието ми е много остро, Калам Мекхар.

„Обонянието?“

— Не знаех, че убийците на Нокътя са престанали да се къпят.

— Не е от този тип миризма. Агресия, страх.

— Страх ли? Та ние сме само трима, в името на Гуглата!

— И един от нас си ти, Калам. И все пак всеки от тях иска да е Ръката, която ще те свали. Ще се състезават за тази чест.

— Идиоти. — Той посочи напред. — Онази там, с високите стени. Не виждам светлини…

— Вратата е открехната — каза адюнктата, щом приближиха.

— Все едно — отвърна Т’амбър. — Ето ги.

Тримата се обърнаха рязко.

Заглушаващият ефект на извадения от ножницата меч на адюнктата се оказа много по-силен от този на дългия нож на Калам, а обхватът му се видя, когато на трийсет разтега нагоре по улицата десет загърнати в наметала фигури се откроиха внезапно, като изникнали от небитието.

— Залегни! — извика Калам и се сниши.

Изсвистяха сребристи стрели, остриетата блеснаха на бледата лунна светлина, стрелите се удариха в обраслата с мъх стена над тях. Калам изруга, щом видя втурналата се срещу убийците Т’амбър.

„Те са десет, глупачко!“

Затича след нея.

На пет крачки от бързо приближаващите се Нокти Т’амбър извади меча си.

Имаше стара поговорка: нищо не е хладнокръвието в ръцете на наемен убиец пред яростта на професионален войник. Т’амбър дори не забави, мечът й се развъртя като в мъгла. По пътя й западаха тела, плисна кръв, ножове задрънчаха по камъните. Една кама изсвистя във въздуха, улучи я вдясно в гърдите и се заби дълбоко. Не я спря… Очите на Калам се разшириха, като видя как една отсечена глава се изтърколи под уж така лекия замах на дългия й меч… и тогава и той влезе в битката.

Двама бяха отскочили встрани и връхлитаха към адюнктата. Калам скочи натам, за да ги атакува отляво. По-близкият спря на пътя му, опита се да го задържи, за да може другият да се справи с Тавори.

Вихреният му танц с париранията беше започнал още преди Калам да влезе в схватката със своите две оръжия и той разпозна веднага формата — Паяжината.

— Богове подземни, глупак — промълви през зъби, докато врязваше ножовете в мрежестото париране, заигра лъжливо с леки забивания, докато го извади от ритъм, отби ножовете и чисто прониза и двете ръце над лактите.

Нокътят изрева, а Калам настъпи, избута настрани прободените ръце и блъсна с все сила с главата напред. Закачулената глава срещу него се отметна назад и срещна върха на дългия нож на Калам в дясната му ръка, изтръгнат и извит зад нападателя. Чу се пращене, върхът се вряза долу под мозъка. Още не беше паднал, а Калам го прескочи и продължи към последния убиец.

Адюнктата спокойно изчака връхлитащия към нея Нокът. Възпиращото забиване на меча й го порази в гърлото между гръдните кости и тежкият връх проби през дихателната тръба, гръбнака и излезе навън, като изпъна наметалото, но без да го среже.

Нокътят беше хвърлил две ками миг преди да затича напред, но адюнктата ловко ги беше избегнала, като се бе извърнала настрани и в същото време бе забила меча в гърдите му.

Калам спря, обърна се и видя, че Т’амбър се връща при тях.

„Осем мъртви Нокътя. Адски впечатляващо. Макар и с цената на един нож в белия дроб.“

По брадичката на Т’амбър капеше пенеста кръв. Беше изтръгнала ножа и още кръв бликаше изпод туниката й. Но не се олюляваше.

— През портата — викна Калам.

Влязоха в двора. Обрасъл, пълен с парчета зидария и боклуци. В средата имаше фонтан, малкият басейн бе обрасъл с блещукащи водорасли. Рояци насекоми излетяха от него на искрящ облак и се завихриха към тях. Калам посочи с единия нож към отсрещната стена.

— Там има стар кладенец. Някога имало естествена щерна във варовика под всичко това. Един находчив крадец проникнал отдолу. Обрал цялото богатство на живеещата тук фамилия. Оставил ги бедняци. Отдавна е било — точно това съкровище дало средства за първите пиратски набези на Келанвед по морските пътища оттук до островите Напан.

Адюнктата го изгледа.

— Келанвед ли е бил този находчив крадец?

— По-вероятно Танцьора. Имението било на фамилията Мок и съответно трупано от двайсет години пиратство. Скоро след това Келанвед узурпирал властта на Мок и анексирал целия остров. Раждането на Малазанската империя. Сред малцината, които знаят тази история, това се нарича Кладенецът на съкровището.

Т’амбър се закашля и изплю кръв в шепата си.

Калам я погледна в сумрака. Съвършеното й лице бе съвсем бледо. Обърна се отново към кладенеца.

— Аз ще вляза пръв. Спускането е около два и половина човешки боя — ако можете, използвайте страничните стени, за да слезете колкото може по-ниско. Адюнкта, чувате ли музика?

— Да. Смътно.

Калам кимна, вмъкна се в кладенеца и започна да се спуска. „Значи не съм само аз. Късаш ми сърцето, Фидлър.“

Четири Ръце, с извадени оръжия, навъсено оглеждаха във всички посоки. Перла стоеше над едно тяло. Главата на нещастника беше удряна в улицата толкова силно, че се беше превърнала на каша, основата на черепа бе хлътнала и разбила гръбначния стълб.

Човек беше склонен да забравя точно това у Калам, или още по-погрешно — да го омаловажава. Кучият му син имаше животинска сила.

— На запад — заговори шепнешком един от старши помощниците му. — През Мълниите, сигурно до последната порта. Ще се опитат да заобиколят, да развалят засадите…

— Не всички — измърмори Перла. — Нито за миг не съм вярвал, че ще се опита направо. Всъщност той ще се набута в ядрото на малката ми армия.

Помощникът чак се изкиска. Перла само го изгледа и нареди:

— Вземи две Ръце и го проследете. Не ги приближавайте, само се показвайте от време на време. Тласкате ги напред.

— Те ще се обърнат и ще ни устроят засада, Старши Нокът…

— Вероятно. Приятни забавления. Хайде.

Зъл кикот щеше да е още по-зле, но и кискането беше достатъчно не на място.

Перла издърпа нагоре левия ръкав на широката риза. Върхът на стрелата, заредена в стегнатия на китката арбалет, беше покрит с восък. Лесно щеше да се смъкне в нужния момент. Междувременно нямаше смисъл да рискува възможен допир с паралта, намазан по ръбовете на острието. „Не, това усещане е за теб, Калам.“

„Премахнали сте магията в края на краищата. Така че не ми оставяш голям избор. И пет пари не давам за Кодекса.“

Оправи отново ръкава, погледна двете си избрани Ръце — своите фаворити, най-елитните професионални убийци. Нито един от тях не беше маг. Техният талант беше от най-прекия вид. Високи, мускулести, не отстъпваха по маса на Калам.

— Ние се разполагаме при южната страна на Адмиралския мост, в края на Мишия.

Единият попита:

— Вярвате ли, че ще стигнат чак дотам, Старши Нокът?

Перла каза само:

— Да тръгваме.

Калам се запровира през ниския тесен тунел и бързо стигна до храстите, прикриващи входа на пещерата. Имаше откършени клони, а въздухът вонеше на жлъчка и кръв. „Това пък какво е?“ Приближи се, извадил оръжията.

Тук беше имало Ръка, в засада до входа на тунела. Пет трупа, с разперени крайници. Калам се провря през храстите.

Бяха насечени на късове. Счупени ръце. Отрязани крака. Кръв навсякъде — още капеше от ниските клони на дървото в изоставената градина. Двама бяха изкормени, червата им се бяха изсипали върху сухите листа като подути червеи.

Усети движение зад себе си и се обърна. Адюнктата и Т’амбър излизаха от храстите.

— Бързо — прошепна Тавори.

— Не съм аз, адюнкта.

— Разбрах. Имаме си приятели, изглежда.

— Не разчитайте на това — каза Калам. — Това прилича на отмъщение — някой или някои са събрали много омраза към тези нещастници. Не мисля, че има нещо общо с нас. Както казахте, Нокътят е компрометирана организация.

— Обърнали са се едни срещу други?

— Определено изглежда така.

— Все пак е в наша изгода, Калам.

— Хмм… Това не е толкова важно, колкото че са се досетили, че сме тръгнали по заобиколен път. Вече сме в сериозна беда, адюнкта.

— Чуват се звуци — каза Т’амбър. — Горе от кладенеца, мисля. Ръце. Две.

— Много бързо — процеди през зъби Калам. — Искат да ни тласнат напред. Да вървят при Гуглата. Вие двете останете тук. — Тръгна обратно към тунела.

„Горе на кладенеца. Значи ще трябва да слезете… Един по един. Много сте нетърпеливи, глупаци. И ще платите скъпо.“

Стигна до щерната и видя първите два крака, провиснали от дупката в тавана. Приближи се.

Нокътят скочи леко… и издъхна с нож в едната очна кухина. Калам изтръгна оръжието и издърпа настрана отпуснатото тяло. Погледна нагоре и зачака следващия.

После чу глас, който отекна надолу.

Събрани около кладенеца, двете Ръце стояха в недоумение, загледани надолу в тъмното.

— Помощник старшият каза, че ще извика — изсъска един. — Нищо не чувам отдолу.

После се чу — много смътно, три бързи подсвирвания. Познатият сигнал.

Убийците въздъхнаха облекчено.

— Проверявал е входа. Калам трябва да е минал през обсадата в градината.

— Казват, че бил най-опасният Нокът, когото е имало някога. Дори Танцьора не искал да се забърква с него.

— Стига. Хайде, Стурто, слизай.

След малко Калам излезе от тунела. Т’амбър, седеше на земята с гръб, опрян на едно дърво, вдигна глава, кимна и се изправи. Кръв потече от скута й и по бедрата.

— Сега накъде? — попита адюнктата.

— Покрай стената на старата градина, на запад до улица „Гарванов хълм“, после право на юг към самия хълм — улицата е широка, с много задънени преки. Ще заобиколим хълма от източната страна покрай Старата градска стена, после през Адмиралския мост. — Калам замълча и добави: — Ще трябва да се движим бързо, на бегом; никога направо, но и без да спираме. Значи, там има тълпи, банди, които си търсят боя — трябва да гледаме да не се натъкнем на такива. Тъй че като казвам да се движим бързо и да не спираме, говоря сериозно. Т’амбър…

— Мога да издържа.

— Чуй…

— Казах, мога да издържа.

— Не би трябвало дори да си в съзнание, проклета да си!

Тя вдигна меча си.

— Да вървим да намерим следващата засада, а?

Под очите на Сторми лъснаха сълзи, щом изтръгналата се от струните скръбна музика изпълни малката стая и едно след друго в умовете на четиримата войници изплуваха имена и лица. Времето замръзна. Свещите догаряха. От улиците на града отвън приглушено долитаха шумовете от боеве, викове на умиращи, хор като от сбрани в едно гласове на история, на човешко падение и екове, достигащи до тях от всяко място на този свят. Усилието на Фидлър да избегне мрачната монотонност на траурна песен налагаше колебливост в мелодията, търсене на надежда и вяра, и здравия смисъл на приятелството — не само с падналите, но и с тримата други мъже в стаята — но беше борба, която той губеше.

Толкова лесно изглеждаше за толкова много хора да отделят войната от мира, да очертаят дефинициите им до разграничимост. Маршируващи в строй войници, решителни битки и разгром. Заключени оръжейни, мирни договори, празненства и широко разтворени градски порти. Но Фидлър знаеше, че страданието избуява и в двете селения на битието — виждал беше предостатъчно лица на бедняци, на старици и невръстни деца в майчините им прегръдки, лежащи неподвижно тела покрай пътя или в уличните канавки, в които каналната вода течеше неспирно, като реки, и събираше своите изнурени души. И беше стигнал до убеждението, забито като железен гвоздей в сърцето му, че с това изгарящо, разкъсващо осъзнаване повече не може да гледа на нещата както някога и да вижда каквото вижда с удобно раздвоения ум, пълен с готови преценки — плода на моралната относителност — това е по-лошо, това е по-добро. Истината в сърцето му бе следната: той вече не вярваше в мира.

Мирът не съществуваше, освен като идеал, на който служеха безкрайни възвишени слова, литания, предлагаща заблудата, че отсъствието на открито насилие е достатъчно само по себе си, че е доказателство, че едното е по-добро от другото. Не съществуваше никаква разграниченост между войната и мира — никаква истинска опозиция между двете — освен в особените изражения на вездесъщото неравенство. Страданието бе всепроникващо. Деца умираха от глад в нозете на богати владетели, колкото и сигурна и неоспорима да е властта им.

Твърде много състрадание се беше събрало в него — знаеше го, защото усещаше болката, безпомощността, зова на отчаянието, и от това отчаяние произтичаше желанието — нуждата — да се оттегли, да вдигне ръце и просто да се оттегли, да обърне гръб на всичко, което виждаше, на всичко, което знаеше. Щом не можеше да направи нищо, проклятие, тогава нямаше да вижда нищо. Какъв друг избор можеше да има?

И тъй, ние плачем за падналите. Плачем за онези, които тепърва ще паднат, а във война писъците са силни и груби, а в мир хлипът е толкова изнурен, че си казваме, че не чуваме нищо.

И тъй, тази музика е траурен плач, и аз съм обречен да слушам горчивите й ноти, докато съм жив.

Покажете ми бог, който не иска страдание за смъртните.

Покажете ми бог, който тачи различието, обич, обгръщаща дори и неверници, и която не е застрашена от тях.

Покажете ми бог, който разбира смисъла на мира. В живота, а не в смъртта.

Покажете ми…

— Спри — изхриптя Геслер.

Фидлър примига, отпусна цигулката.

— Какво?

— Не можеш да завършиш с толкова гняв, Фид. Моля те.

„Гняв ли? Съжалявам.“ Щеше да го изрече на глас, но изведнъж усети, че не може. Наведе очи и заоглежда мръсния под. Някой мимоходом — може би самият той — неволно беше стъпил върху хлебарка. Смачкана, полуразмазана в грубото дърво, крачетата й потрепваха. Зяпна я смаяно.

„Мило същество, дали не проклинаш сега един безразличен бог?“

— Прав си. Не мога да свърша така. — Вдигна отново инструмента. — Ето ви една по-различна песен, една от малкото, които наистина съм учил. От Картуул. Казва се „Танцът на паралта“. — Опря лъка на струните и започна.

Дива, буйна и весела. Последните й ноти описваха как победоносната женска изяжда своя любим. И макар без думи, детайлите в този бравурен финал не можеше да се сбъркат.

Четиримата мъже се разсмяха.

А после отново се смълчаха.

Можеше и по-лошо да е, помисли Ботъл, докато бързаше по тъмната уличка. Агайла можеше да бръкне отляво вместо отдясно, там, под ризата, и да издърпа не кукла, а жив плъх — който вероятно щеше да я ухапе, защото Ю’Гатан май най-много обичаше да хапе. Дали последвалият разговор тогава щеше да поеме в друга посока? Вероятно.

Уличките в Мишия квартал криволичеха, тесни, задръстени и неосветени, и спъването в нечий труп едва ли беше толкова необичайно, колкото човек можеше да си… но не и пет трупа. Ботъл спря, сърцето му се разтупка. Миризмата на смърт го погълна. Жлъчка и кръв.

Пет трупа, всички облечени в черно, закачулени, като че ли бяха насечени на късове. Съвсем наскоро.

Чу от някаква близка улица писъци, викове, изпълнени с ужас. „Богове, какво става?“ Помисли дали да не пусне Ю’Гатан, но се отказа — очите на плъха щяха да му потрябват по-късно, сигурен беше в това, а да рискува сега животинчето означаваше възможен провал. „Освен това не съм много далече от целта си. Поне се надявам.“

Провря се предпазливо покрай труповете и се доближи до входа на уличката.

Онова, което беше предизвикало врясъците, се бе отдалечило в друга посока, макар че покрай него пробягаха няколко фигури, тичаха към кейовете. Ботъл излезе на улицата, зави надясно и продължи в същата посока.

И стигна до входа на кръчма. Хлътнали стъпала, водещи надолу. Лъхна го лютивата миризма на пот. „Вътре е. Благодаря ти, Агайла.“

Заслиза по стъпалата, бутна вратата и прекрачи прага на „Хана на обесения“ на Кууп.

Малката бърлога с нисък таван беше препълнена, но странно тиха. Към него се извърнаха пребледнели лица, намръщени очи се приковаха в него, щом спря на прага да се огледа.

„Проклети ветерани. Добре, че вие поне не сте навън да избивате пехотинци.“

Тръгна към тезгяха. Усети как куклата под гънките на наметалото му леко се раздвижи, един крайник помръдна — дясната ръка, — а след това видя високата фигура пред себе си, с гръб към него. Широк гръб и рамене, халба в дясната ръка, подпрян на тезгяха. Отпраният ръкав на ръката се хлъзна надолу и оголи плетеница от белези.

Ботъл спря зад него. Потупа го по рамото.

Обърна се бавно. Очите — като студени огнища.

— Ти ли си оня, когото наричат Чужденеца?

Мъжът се намръщи.

— Малко хора ме наричат така и ти не си от тях.

— Нося съобщение за тебе — каза Ботъл.

— От кого?

— Не мога да кажа. Не и тук.

— Какво е съобщението?

— Че дългото ти чакане приключи.

Смътен блясък в угасналите очи, сякаш два въглена се бяха разгорели отново.

— Това ли е?

Ботъл кимна.

— Ако имаш да си взимаш неща, мога да те изчакам, но не задълго. Трябва да побързаме.

Чужденеца извърна глава и подвикна на едрия тип зад тезгяха, който тъкмо избиваше чепа на едно буре.

— Темпър!

Онзи го изгледа през рамо.

— Тоя го дръж под око, докато се върна.

— Да го вържа ли искаш? Или да го смлатя до несвяст?

— Не, просто гледай да е жив.

— Тук е в пълна безопасност — отвърна Темпър и пристъпи към Ботъл. — Четиринадесета се справи добре, войник. Затова всички сме тука, а не отвън.

Погледът на Чужденеца сякаш леко се беше променил, когато отново се обърна към Ботъл и каза тихо:

— А, това било. Сега нещата стават малко по-ясни. Почакай, няма да се бавя.

Ботъл го загледа как се провира през гъстата тълпа, след което отново погледна Темпър.

— Има ли си истинско име?

— Убеден съм — отвърна Темпър и пак се зае с бурето.

Около една маса в отсрещния ъгъл седяха изгърбени три сенки. Само допреди миг не бяха там, сержант Хелиан беше убедена в това. Почти. Като че ли не пиеха нищо, което само по себе си беше достатъчно подозрително, а и тези черни наведени глави, сбрани една до друга, със сигурност си шепнеха за заговор, нечестиви планове, злокобни намерения, но и да си говореха, тя не можеше да чуе нищо, а и беше толкова сумрачно, че дори не можеше да види дали устите им мърдат. Стига да имаха усти.

Курвата на другата маса играеше на „Нощвите“. Сама.

Хелиан се наведе към пленника си.

— Това място е странно, мене ако питаш.

Леко вдигане на веждите.

— Нима? Духове и призраци, една мършава курва и един демон зад тезгяха…

— Внимавай кого наричаш „мършава“ — изръмжа курвата. Кръглите черни камъчета сами заподскачаха в нощвите. Тя изгледа навъсено резултата и замърмори: — Мамиш, а? Заклевам се и ти казвам сериозно, ако пак те хвана, Хормул, купувам свещ с твойто име на нея.

Хелиан хвърли поглед към тезгяха. Демоничният съдържател, върнал се отново в мършавото си хилаво телце, правеше нещо там, виждаше се само главата му. Като че ли ядеше резени от някакъв жълт плод, кривеше лице, докато изсмуче сока от всеки резен, после хвърли през рамо обелената кора.

— Кой го е пуснал така на свобода? — попита тя намръщена. — Не трябва ли някакъв господар да си има тука някъде? Не ги ли призовават и обвързват нещо? Ти си жрец, трябва да го знаеш това.

— Случайно знам, да — отвърна Банашар. — И да, обикновено е както го описа. — Потърка се по лицето и продължи. — С-според мен р-работата е такава, сержант. Тоя демон самият Келанвед го е п-призовал, сигурно за охрана, или д-даже за бияч. После го е оставил и демонът е поел бизнеса.

— Тъпо. Какво разбират демоните от бизнес? Лъжеш. Хайде пий, з-заподозрян, после му у-удряме още по едно и се махаме от тая лудница.

— Как да те убедя, сержант? Трябва да ида в Твърдината на Мок. Съдбата на света зависи от това…

— Ха, това си го биваше. Аз да ти кажа за съдбата на света. Ей, кръчмарят! Ти, главата там, още ейл, проклет да си! Виж ги ония сенки, заподозрян, те са всичко. Крият се зад всяка сцена, зад всеки трон, зад всяка вана. Кроят планове, и планове, и планове, нищо друго, докато всички ние, другите, слизаме в канала, газим по течащи оловни тръби и после в помията, и се давим. Монети броят, това правят. Монети, дет’ не можем и да ги видим даже, но те така ни мерят, везните, искам да кажа, една монетка в едното блюдо, една душа в другото, и наравно, р-разбираш ли. К-какво е съдбата на света, заподозрян? — Вдигна ръка и завъртя показалец надолу и надолу като тирбушон. — С тях на власт всичко отива надолу. И м-майтапът знаеш ли к-ъв е? И те п-пропадат с него.

— Чуй ме, жено. Това там са духове. Същества от сянка. Не правят планове. Н-не броят монети. Те просто се м-мотаят…

И сякаш като по команда, при последните му думи трите сенки се надигнаха, столовете съвсем осезаемо изскърцаха, те придърпаха наметалата си и се изнизаха към вратата.

Хелиан изсумтя.

Гостилничарят дойде при тях с нова кана.

— Д-добре — въздъхна Банашар и затвори очи. — Арестувай ме. Хвърли ме в някоя тъмница. Остави ме да гния с червеите и плъховете. Аб-бсолютно си права, сержант. С главата надолу, в канала… дай тука да ти налея.

— Е т-ва е приказка, з-заподозян.

Лакътят на Калам се натресе в забуленото лице на Нокътя, пръсна носа му и блъсна главата му в стената. Костта изпращя и нападателят се срина. Калам се обърна рязко и забърза покрай стената на сградата, подгонен от няколко стрели на арбалети, които чаткаха в тухления зид. Чу дрънченето на оръжия в уличката отпред и вдясно, където адюнктата и Т’амбър се бяха оттеглили под залпа стрели от другата страна — натикани бяха в засада.

Три Ръце тичаха насам, за да затворят капана. Калам изруга и притича до входа на уличката. Бързо надникна и видя, че двете жени са се вкопчили в жестока схватка с четирима убийци — в същия миг един от четиримата падна под меча на Т’амбър. Калам обърна гръб на битката и се приготви да посрещне идващите от главната улица.

Към него във въздуха изсвистяха няколко ками. Той се хвърли на земята, леко вдясно, превъртя се и се изправи навреме, за да посрещне първите четирима. Няколко вихрени парирания и се придвижи още вдясно, за да се измъкне от обхвата на двама от нападателите. Един от дългите ножове разпра нечие лице и докато мъжът залиташе назад, Калам пристъпи и го прониза в бедрото, докато в същото време отбиваше свирепата атака на другия Нокът. Превъртя се около пронизаното бедро на първия, изви се зад него, заби с другото оръжие над дясното рамо на жертвата и върхът на ножа разпра шията на втория.

Калам изтръгна оръжието, проболо бедрото, ръката му се уви под брадичката на първия Нокът, стегна здраво и с едно-единствено рязко движение прекърши врата.

Намушканият в гърлото беше залитнал, гръклянът му беше разпран и кръвта шуртеше между пръстите, вкопчени напразно в раната. Последните двама от четиримата се приближаваха бързо. Той видя зад тях другите Ръце, затичани към адюнктата и Т’амбър.

Изръмжа от гняв, хвърли се покрай двамата Нокти, отби атаките им с ножовете си, стъпалото му се натресе в крака на по-близкия, между коляното и глезена, изпращяха кости. Докато жертвата — жена — крещеше от болка, вторият нападател се опита да я заобиколи, сблъска се с нея, изгуби равновесие и се хлъзна в локвата кръв.

Калам хукна бясно към Ноктите, настъпващи към адюнктата и Т’амбър. Влезе им отляво и внезапната му поява принуди шестима от нападателите да се обърнат. Той заби рамо в първия, най-близкия. Изпукаха ребра, въздухът изригна от дробовете и нападателят отхвърча назад и помете двамата точно зад себе си. Единият залитна прекалено близо до Калам, докато той ги подминаваше, в обхвата на левия му нож, и ударът, който му нанесе в шията, почти му отсече главата.

Само двама от останалите бяха достатъчно близо, за да му скочат. Единият му влезе отдолу и отляво, другият — отгоре и вдясно. Калам посече на пътя на първия, усети как ножът му изскърца в двете оръжия в ръцете на Нокътя. Последва удар с коляно между очите на тъмната фигура. Втория принуди да отстъпи, с изпънатата ръка и дългия нож, и Нокътят залитна отчаяно назад… Калам заряза лъжливия замах и посече надолу, в корема и до слабините.

Нокътят изскимтя, вътрешностите му се изсипаха между коленете му. Калам изтръгна двата дълги ножа и продължи напред… и чу, че някой го настига отзад. Спря рязко, присви се и се хвърли назад. Една кама се впи в кръста му отляво малко под гръдния кош, с насочен нагоре връх, търсещ сърцето му… и след това двамата убийци се сблъскаха, Калам блъсна с глава назад и я натресе в челото на Нокътя. Втора кама се хлъзна покрай ризницата под дясната му мишница. Той се изви, натресе лакът в скулата на противника и я смаза. Нападателят се просна на земята, изтървал ножа в хълбока на Калам.

Задъхан, той продължи напред. Всяко движение го пронизваше непоносимо в гърдите, но нямаше време да спре, за да извади ножа, след като последните двама Нокти се бяха обърнали да го посрещнат.

И двамата — прекалено близо, почти един до друг… Калам скочи надясно, за да излезе от обхвата на единия. Замахна хоризонтално, целеше се в гърлото, засече втория нож с париране кост в кост, после задно забиване в гърлото. Щом жертвата залитна напред, Калам подпря лявото си рамо в гърдите му, натисна здраво и последва вече мъртвото тяло върху втория убиец. Тримата паднаха, Калам беше най-отгоре. Трупът между него и живия Нокът захвана единия му нож, Калам го пусна, заби палец и показалец в очите на убиеца, изви палеца и натисна още по-дълбоко показалеца, докато тялото не спря да се гърчи.

Чу нов звън на оръжия и се изправи, измъкна камата от кръста си и изруга, като видя швирналата след острието кръв. Прибра си другия нож, олюля се замаяно и влезе в уличката.

Бяха останали само трима от Ноктите и Т’амбър беше влязла в схватка с тях, отблъскваше и двамата назад стъпка по стъпка, на пътя на Калам.

Той пристъпи тежко напред, заби веднъж, и още веднъж, двете тела се сгърчиха в краката му. Т’амбър вече се беше обърнала и се втурна да порази последния убиец отзад, разби черепа му с острието на меча.

Един от Ноктите на паважа понечи да се надигне, вдигна оръжие… Калам опря пета във врата му и натисна.

И изведнъж се възцари пълна тишина, чуваше се само задъханото им дишане.

Той зяпна двете жени. Т’амбър беше цялата в рани — пенеста кръв се стичаше от носа и устата й, гърдите й се повдигаха и спадаха треперливо, болезнено. Изкриви лице, жегнат и той от болката в хълбока, обърна се и огледа улицата.

Тук-там се мяркаха сенки, но като че ли никой не изпитваше охота да поднови боя.

Адюнктата пристъпи към него. И нейното лице беше зацапано с кръв, смесена с прах и пот.

— Калам Мекхар. Наблюдавам те. Изглежда… — Замълча и поклати глава. — Като че ли се движиш по-бързо от тях. И въпреки цялата им тренировка, уменията им, не могат да устоят на бързината ти.

Той избърса потта от очите си. Ръцете му, стиснали двата ножа, се бяха схванали, но не можеше да ги отпусне.

— Всичко се забавя, адюнкта — избоботи Калам. — В ума ми те просто се забавят. — Разкърши рамене да охлаби стегнатите си мускули. Беше успял да спре кървенето, макар да усещаше как топлата кръв по крака му слепва дебелия плат с кожата му. Беше изтощен докрай, в устата му горчеше. — Не можем да спрем. Близо сме до Адмиралския мост, почти стигнахме.

— Къде?

— В Мишия.

— Чувам врява… там има огън и пушек, Калам.

Той кимна.

— Да. Суматоха. Това е добре. — Погледна през рамо към Т’амбър. Беше опряла гръб на стената, цялата в кръв, затворила очи. Заговори тихо: — Адюнкта, тя се нуждае от изцеление, преди да е станало прекалено късно.

Т’амбър го чу. Отвори очи, очи, блеснали като на тигрица, и се изправи.

— Готова съм.

Адюнктата пристъпи колебливо към любимата си, но бе принудена да се обърне — Т’амбър я подмина и тръгна към изхода на уличката.

Калам видя терзанието в очите на Тавори и извърна поглед.

И пред очите му изникнаха още тридесетина убийци, на по-малко от четиридесет крачки по улицата.

— Мамка му! Бегом!

Изскочиха от уличката и затичаха. Калам забави, за да пропусне адюнктата покрай себе си. Непонятно как Т’амбър се задържа най-отпред. „Ще има нова засада. Чакат ни. Ще се натъкне право на тях…“

Убийците зад тях се спуснаха в преследване, по-бързите намаляваха разстоянието. Като че ли самият паваж под краката им, сградите от двете страни и дори ниско надвисналото небе, всичко сякаш бе влязло в заговор, стягаше се около тях, за да ги притисне… самият въздух ставаше все по-душен. Зърнеха ли ги нечии очи, лицата бързо се извръщаха. Мернеха ли се човешки фигури в пресечките, те се стапяха в тъмното.

Улицата водеше на запад, вече срещу Гарванов хълм. По-нагоре щеше да се пресече с друга покрай западната страна на парка, преди да продължи на юг към моста. Щом наближиха пресечката, Калам видя как Т’амбър изведнъж смени посоката и ги поведе по задна уличка наляво. В следващия миг разбра причината за неочакваното отклоняване — нови Ръце, струпани на пресечката, вече се втурваха напред.

„Подкарват ни към моста. Какво ни очаква от другата страна?“

Проходът между сградите се разшири в нещо като улица и точно пред тях се очерта ниската стена на парка.

Т’амбър забави, сякаш се колебаеше дали да поемат наляво, или надясно, а после залитна, спря и надигна меча си, видяла нападателите, обкръжаващи я от двете страни.

Адюнктата извика.

Задрънчаха оръжия, нечие тяло рухна, другите налетяха в кръг около Т’амбър — Калам видя как два ножа се забиват в тялото й над кръста, но тя остана права, сечеше с меча. В този миг Тавори се добра до тях… заби отатаралския меч в скулата на един от убийците, изтръгна го рязко, ръждивото на цвят оръжие изсъска на пътя на нечия ръка, посече плът и кост, ръката отхвърча настрани…

В мига преди и той да се включи в схватката, видя как Т’амбър се пресегна със свободната си ръка и спипа един Нокът за гърлото, надигна го във въздуха, завъртя се и го блъсна в каменната стена, докато той я мушкаше с камите си в гърдите и раменете.

„Богове подземни!“

Връхлетя като разярен бедерин, двата дълги ножа засякоха и в същото време натресе цялата тежест на тялото си в един от Ноктите, после в друг, и просна и двамата на паважа.

Пред стената на Гарванов хълм се завихри дивашки бой. Втора Ръка се притече на помощ на малкото останали от първата. Още десетина мълниеносни мига — и схватката свърши.

А нямаше време да спрат, време нямаше да си поемат дъх, защото металните стрели зачаткаха в стената.

Калам даде безмълвно знак да побегнат покрай стената на запад и — невероятно — Т’амбър отново поведе.

Зад тях се разнесоха писъци, но той нямаше време да се озърне. Стената изви на юг, очертаваше едната страна на улицата, водеща към Адмиралския мост, и след това видяха каменния площад — неосветен и толкова загърнат от сенки, че приличаше на дъно на яма. Щом приближиха, магията се стопи и видяха, че е празно. Нямаше никого.

— Т’амбър! — изсъска Калам. — Спри!

Онзи или онова, което бе нападнало зад тях, бе задържало вниманието на преследвачите им — поне засега.

— Адюнкта, чуйте ме. Двете с Т’амбър слизате в реката. Тръгвате право по нея до пристанището.

— А ти? — попита намръщено Тавори.

— Все още не сме срещнали и една трета от Ръцете в града, адюнкта. — Кимна към Мишия квартал. — Те са там. Смятам да им предложа една весела гоненица. — Замълча и изплю кървавата храчка, събрала се в устата му. — Мога да се отърва от тях — Мишия го познавам, Тавори. Ще тръгна по покривите.

— Няма смисъл да се разделяме…

— Има, адюнкта. Има. — Изгледа за миг Т’амбър. „Да, въпреки всичко не ти остава много.“ — Т’амбър е съгласна с мен. Тя ще те отведе до пристанището.

От улиците зад тях — злокобна тишина. „Приближават се.“

— Тръгвайте.

Адюнктата го погледна в очите.

— Калам…

— Тръгвайте, Тавори.

Гледа ги, докато стигнаха брега на реката по старата хлътнала подпорна стена. Т’амбър слезе първа. Реката беше затлачена, тинеста и плитка. Вървенето щеше да е бавно, но тъмнината щеше да ги крие. „А стигнат ли до пристанището… е, ще измислят нещо.“

Хвана по-здраво ножовете. Погледна за последен път през рамо. Странно. Погледът му се плъзна към моста. „Добре. Да свършваме с това.“

Лостара Юил крачеше през площада, оставила зад себе си Рампата и труповете в подножието й. Отдалече все още се чуваше врява откъм пристанището, — но близките сгради и имения бяха тихи и неосветени все едно се бе озовала в гробище. „Подобаващ паметник на имперската слава.“

Тъкмо затова дребната фигурка, която пристъпи пред нея, бе още по-стъписваща и безпокойството й само се усили, щом позна кой е това.

— Гръб… какво правиш тук?

— Чакам тебе — отвърна момчето и отри с ръка протеклия си нос.

— Защо?

— Ще те заведа там, където трябва да идеш. Тази нощ е тъжна, но всичко ще се оправи, ще разбереш един ден. — След тези думи се обърна и тръгна по широката улица на юг. — Не бива да стоим на пътя, все още не. Можем да минем по първия мост… Лостара Юил… — хлапето я погледна през рамо. — Много си хубава.

Изведнъж смразена, въпреки топлия вятър, тя закрачи след него.

— Какъв път?

— Все едно.

Сред сенките вляво от нея се чу смътно шумолене. Ръката й стисна меча.

— Нещо там…

— Всичко е наред — отвърна Гръб. — Те са мои приятели. Няма да ни закачат. Но трябва да бързаме.

Скоро стигнаха до моста за Централния квартал. Гръб поведе за малко на запад, след което отново свърна на юг.

Натъкнаха се на първите трупове. Нокти, проснати на малки групи като първата при Рампата — плъхове и подивели псета вече бяха започнали своя пир, — а след това, щом наближиха Гарванов хълм, улицата беше буквално покрита с тела. Лостара забави крачка… все едно вихрушка от мечове беше бушувала над повече от стоте имперски убийци… и много бавно Лостара Юил осъзна нещо, докато оглеждаше едно след друго посечените тела… шаблонната еднаквост на раните, местата им, плавната прецизност на всеки смъртоносен удар.

Мраз полази по костите й.

На три крачки пред нея Гръб си тананикаше уикска пастирска песен.

По средата на Адмиралския мост Калам пъхна едното оръжие под мишницата си и бръкна в гънките на пояса си за жълъда. Гладък и топъл дори през кожата на ръкавицата, сякаш подканящ. И… нетърпелив.

Калам приклекна до ниския каменен парапет и хвърли жълъда на каменните плочи. Той изпука, завъртя се за миг и спря.

— Добре, Бързак — промърмори Калам, — време е вече.

В една каюта на „Бясната вълчица“ Адефон Делат, седнал кръстато на пода и затворил очи, трепна при този далечен призив. По-отблизо успя да долови врява и трясъци от боеве покрай пристанището и разбра, че перишите изтласкват тълпата назад, стъпка по стъпка, притиснати от вълни магия и нарастващата маса озверели нападатели. В същото време над палубата Рун’Турвиан поддържаше преграда срещу всяко магическо нападение над самия кораб. Бързия Бен долавяше, че мъжът изобщо не е затруднен в тази нелека задача, но явно нещо го отвличаше и затова у него имаше колебание, сякаш очакваше някакъв призив, много по-важен. И този миг бързо наближаваше.

„Хм. Неприятности отвсякъде, нали?“

Никак нямаше да е лесно да се промъкне през гъмжилото от лабиринти, развихрени тази нощ по улиците на града. На много места кръжаха гнезда от отровна магия, подвижни капани, готови да нанесат болезнена смърт, и Бързия Бен ги разпозна. „Рюз, Пътят на морето. Тези капани са вода, извлечена от дълбоки океани и съхранила жестокия натиск — ще смажат всичко, което обгърнат. Това е Висш Рюз и е ужасно гаден.“

Някой го чакаше там, отвън. Да направи своя ход. И който и да беше той, искаха Бързия Бен да остане точно там, където беше сега, в каютата на „Бясната вълчица“. Да остане, да не прави нищо, да стои извън битката.

Добре. Беше разгърнал четири лабиринта, запрел беше десетина чародейни заклинания, всички готови да изригнат — дланите го засърбяха, после пламнаха, все едно ги бе сложил върху жарава.

„Калам е там. Нуждае се от помощта ми.“

Върховният маг съвсем леко кимна и процепът на лабиринт се разтвори пред него. Той бавно се изправи, ставите му простенаха от болка — „Богове, май остарявам. Кой го е мислил?“ Пое дълбоко дъх, примига да проясни погледа си и се хвърли напред — в зева…

… и още докато изчезваше, чу тих кикот, последван от шепот:

„Каза, че си ми длъжник, помниш ли? Е, скъпа ми Змийо, време е.“

Двадесет удара на сърцето. Двадесет и пет. Тридесет. „Дъх на Гуглата!“ Калам се вторачи в счупения жълъд. „Проклятие. Проклятие. Проклятие!“ Четиридесет. Изруга тихо и тръгна.

„Това му е проблемът с ашика в дупката. Понякога не действа. Е, значи съм сам. Така да бъде, бездруго почва да ми втръсва този проклет живот.“ Убийството се надценяваше, реши Калам. Не постигаше нищо, нямаше никаква стойност. Сред всички онези убийци днес нямаше и един, който да не заслужава да му отсекат главата и да я набучат на пика. Умения, талант, възможности — никое от тези неща не оправдаваше отнемането на живот.

„Колко от нас — да, вие — колко от вас мразят онова, което са? Не си струва, знаете ли. Гуглата да го вземе целия този жалък егоизъм, нека блесне за сетен път жалката ни светлина и да се предаде на мрака. Аз приключих с това. Край.“

Стигна края на моста и отново спря. Последен поглед през рамо. „Не гори, освен тук, в ума ми. Затяга кръга, нали? Хедж, Тротс, Уискиджак…“

Тъмното изподрано и разбито лице на Мишия го мамеше. С усмивката си на развала, на разруха и упадък, злочестина, изтерзала толкова живот. Беше подходящото място, реши Калам Мекхар. И хукна, пробяга косо, колкото можеше по-приведен, до останките от някаква стена на имение, хвърли се нагоре, едното му стъпало се заби в разкъртена амбразура, събори птиче гнездо — нагоре, хвана се с едната ръка за ръба, откършени парчета хоросан се посипаха в ръкава му, задраха кожата — после се прехвърли, скок във въздуха… на полегатия покрив, който избухна в прашен облак от сухи курешки, задращи нагоре по покрива, стигна билото и се смъкна от другата страна…

И пред него се разгърна огромният, насечен сякаш от рани гръб на Мишия…

Нокти, присвити в очакване, се хвърлиха от всички страни. Едри, най-едрите убийци, не бе видял такива досега, всеки с по два дълги ножа. Бързи като пепелянки.

Калам не забави бяга си — трябваше да пробие право през тях, трябваше да продължи — засече две оръжия със своите, усети как остриета заскърцаха по ризницата му, врязаха се между брънките, един връх заби силно и потъна дълбоко, изви и заряза нагоре — той заръмжа, загърчи се между бляскащите остриета, уви едната си ръка около главата на мъжа, после натисна с всичка сила, изви и чу как изпращяха прешлени. Повлече след себе си ритащото още тяло, стиснал главата, после го пусна.

Дълъг нож отдясно блесна, хлъзна се и отпра ухото му. Той замахна и усети как ножът му изскърца в метална ризница.

„Гуглата да ги вземе! Някой ми е направил двойници…“

Продължи надолу до ръба, хвърли се над някаква уличка, превъртя се върху плоския хлътнал покрив на стара жилищна сграда. Последваха още няколко трясъка, от които покривът се разтресе — докато преследвачите му скачаха след него. Двама. Петима, седем…

Калам се изправи и се извъртя. Деветима убийци се разгърнаха в полукръг и налетяха.

„Девет Каламовци срещу един.“

Полетя напред, точно в центъра на полукръга. Мъжът пред него вдигна стъписан оръжията си. Успя да парира веднъж с единия нож, веднъж с другия, и отчаяно заотстъпва, преди Калам да пробие защитата със серия мълниеносни атаки. Единият нож се вряза в гърдите му и прониза сърцето, вторият се заби под челюстта, нагоре и в мозъка.

С помощта на двете забити оръжия Калам извъртя тялото на пътя на други двама Нокти, после изтръгна дългите ножове и връхлетя във фланг с шеметна бързина. Острие на нож посече левия му прасец, но не достатъчно дълбоко, за да го забави… той замахна лъжливо ниско към най-близкия Нокът, после заби високо с другото си оръжие… в очната кухина на мъжа зад първия. Дългият нож засече. Калам го пусна, сниши рамо и го натресе в корема на следващия нападател. Сблъсъкът отекна в костите му… „Грамаден е, проклетият от Гуглата кучи син…“ Все пак натисна надолу, освободената му ръка се плъзна между краката на другия и отзад, нагоре. По гърба му задращиха ножове, брънки заотскачаха като кърлежи по нажежени камъни и той усети как Нокътят се мъчи да промени ъгъла на остриетата, да ги забие навътре… Краката му се огънаха, после Калам надигна нагоре противника си, във въздуха, още нагоре… ревът му направо раздра гърлото му, с дясната ръка се докопа до предницата на бронята… нагоре… и през главата.

Нокътят изрита, полетя с главата напред и се блъсна във връхлитащия отзад убиец. Двамата паднаха, Калам скочи след тях, удари с лакът втория Нокът в челото — смачка се като кора на диня — и останалият в другата му ръка нож се заби в тила на първия.

Острие се заби в дясното му бедро, върхът изскочи от другата страна. Калам се завъртя бързо, изтръгна оръжието от ръката на нападателя, изхвърли двата си крака нагоре и се превъртя на гръб, после силно изрита Нокътя в корема и го отпрати по покрива. Друг нож замахна към лицето му — той изпъна ръка и го блокира, изви я и сграбчи Нокътя за китката, издърпа го към себе си и го изкорми със собствения му нож, червата се плиснаха в скута му.

Олюля се и се надигна, издърпа ножа, пронизал бедрото му — тъкмо навреме, за да парира с него ново посичане, заотстъпва — посечените му и прободени крака почти се огънаха — и спря в защита. Трима убийци стояха срещу него, онзи, когото беше изритал, също се изправяше бавно.

Твърде много загуба на кръв; Калам усети, че премалява. Ако дойдеха още Ръце…

Скочи назад почти до ръба на покрива и хвърли двата ножа — неочакван ход предвид лошия баланс на оръжията с по-тежък връх — но Калам от години се бе упражнявал в мятането им от късо разстояние. Единият се заби дълбоко в гърдите на Нокътя вдясно от него; другият щръкна от гърлото на Нокътя вляво. И още докато ги хвърляше, Калам налетя с голи ръце срещу мъжа в средата.

Докопа едната му ръка под лакътя, избута назад и изви — убиецът опита удар отдолу с другия си нож, но Калам го отби настрана. Дръпна внезапно и изкълчи ръката, после я натисна нагоре, костите изскърцаха в зейналата става — мъжът изкрещя. Калам пусна ръката, хвана го за главата и я блъсна с все сила в покрива.

Силен пукот, пращене, чак покривът хлътна — трясък на стари изгнили греди, мазилка и вар се изсипаха надолу.

Калам изруга, превъртя се през жертвата си — и видя през уширяващия се процеп тъмната стая долу. Хлъзна се натам…

„Време е да се махам.“

На десет разтега встрани Перла стоеше и наблюдаваше. Потресен и невярващ. По хлътналия покрив около него лежаха проснати тела. Най-добрите професионални убийци на Малазанската империя. „А той ги помете всичките. Просто ги помете.“ И усети страх в сърцето си — чувство непознато за него, изпълни го с трепет и отмала.

Пред очите му Калам Мекхар, плувнал в кръв, останал без оръжия, се свлече през дупката в покрива. А Перла вдигна ръкава на лявата си ръка, изпъна я, прицели се и пусна стрелата.

Пъшкане при удара, металната стрела се заби дълбоко малко под изпънатата лява ръка на Калам, докато той се хлъзгаше напред, надолу… и се скри от погледа му.

„Съжалявам, Калам Мекхар. Но ти… Не мога да приема… твоето съществуване. Не мога…“

После тръгна напред, спря до единствения оцелял от двете Ръце, наведе се и прибра оръжията на Калам.

„Моите… трофеи.“

Обърна се към Нокътя.

— Намери другите…

— Но Калам…

— С него е свършено. Събери Ръцете тук, в Мишия — отиваме на Централния пристан. Ако адюнктата е успяла да се добере до него, добре. Ще трябва да я премахнем там.

— Разбрано, Старши Нокът.

„Старши нокът. Да. Свърши се, императрице Ласийн. Той е мъртъв, да. От собствената ми ръка. Вече нямам равен в Малазанската империя.“

Откъде щеше да започне?

Малик Рел.

Корболо Дом.

„Никой от вас няма да види утрото. Заклевам се.“

Другият Нокът проговори от ръба на дупката в разбития таван:

— Не го виждам, Старши Нокът.

— Пълзи, за да умре навън. Отровата е картуулиански паралт.

Мъжът се обърна рязко.

— Не змийска? Богове подземни!

„Да, най-болезнената, бавна смърт. И нито един жрец не е останал на този остров, който да неутрализира отровата.“

Две оръжия издрънчаха на покрива. Перла се обърна натам.

— Какво правиш?

Мъжът го гледаше навъсено.

— Стига. Колко още позор ще хвърлите в нозете на Нокътя? Приключих с теб. — И обърна гръб. — Сам си намери адюнктата, Перла, дай й проклетата си паешка захапка…

Перла изпъна дясната си ръка, втора стрела изсвистя над покрива. Порази Нокътя между плешките. Ръцете му излетяха настрани и той рухна по очи.

— Това, за жалост, беше бял паралт. Много по-бързо.

Както го беше замислял през цялото време. Без свидетел. И беше време да събере останалите Ръце.

Жалко, че не стана другояче. Всичко. Но това бе нова Малазанска империя, с нови правила. „Правила, в които мога да се оправя съвсем добре. В края на краищата не ми остана нищо. Никой…“

Затворил очи, Фидлър остави цигулката. Не каза нищо, нямаше и какво да каже. Свършил бе репризът, който го бе обсебил. Музиката беше напуснала ръцете, ума и сърцето му. Чувстваше се празен отвътре, с изтерзана душа, безжизнен. Знаел беше, че това предстои, истина, която нито смаляваше, нито усилваше болката от загубата — бреме, нищо друго. Просто още едно бреме.

От улицата долу се чуха писъци, после някаква врата се пръсна на трески.

Брейвън Тут вдигна глава, избърса очите си.

Тежки стъпки по стъпалата.

Геслер вдигна каната с вино и бавно напълни чашите по масата. Никой не бе докоснал хляба.

Тътнещи стъпки по коридора. Стържене, тътрене.

Спряха пред вратата на старши сержанта.

Последва тежко, разтърсващо чукане, все едно нокти заораха в дървото.

Геслер стана.

А после отвори вратата и дълго не помръдна, зяпнал оня в коридора. Накрая каза:

— Сторми, за тебе е.

Грамадният мъж бавно се надигна, а Геслер се върна при масата си.

Дошлият изпълваше цялата каса на вратата. Широкоплещест, облечен в опърпани мокри кожи. Плоско лице с изпъната кафява кожа над едрите кости. Дупки вместо очи. Провиснали дълги ръце. Фидлър вдигна вежди. Т’лан Имасс.

Сторми се окашля. И каза със странно изтънял глас:

— Л-легана Брийд.

Отговорът бе като стържене на камъни в гробница.

— Дойдох за меча си, смъртни.

Геслер се смъкна зяпнал в стола и посегна към чашата си.

— Много дълга и мокра разходка, а, Брийд?

Главата се извъртя с тежко скърцане, но Т’лан Имасс не отвърна нищо.

Сторми взе кремъчния меч и пристъпи към Легана Брийд.

— Доста хора си уплашил долу.

— Чувствителни души сте смъртните.

Морският пехотинец му протегна меча.

— Затруднил си се, докато излезеш от оня портал.

Легана Брийд взе оръжието.

— Нищо никога не е толкова лесно, колкото изглежда, Щит-наковалня. Носи болката в сърцето си и знай това: далеч още не си приключил с този свят.

Фидлър хвърли поглед към Брейвън Тут. „Щит-наковалня?“

Старши сержантът само поклати глава.

Легана Брийд оглеждаше оръжието в костеливите си ръце.

— Нащърбен.

— Какво? О, но аз… о, добре…

— Хуморът е изстинал — изхриптя Т’лан Имасс и се обърна към вратата.

Геслер изведнъж се надигна.

— Един момент, Легана Брийд!

Съществото спря.

— Сторми направи всичко, за което го помоли. Сега трябва да ни се отплатиш.

По кожата на Фидлър изби пот. „Геслер!“

Т’лан Имасс отново се обърна към тях.

— Отплата. Щит-наковалня, моето оръжие не ти ли послужи добре?

— Да, да, съвсем добре.

— Тогава няма дълг…

— Не е вярно! — изръмжа Геслер. — Видяхме те, че взе главата на онзи Тайст Андий! Но нищо не казахме на приятелите ти Т’лан Имасс — опазихме ти тайната, Легана Брийд! А можехме да я спазарим и да се измъкнем от проклетата каша, в която бяхме нагазили! Има дълг!

Древният немрящ воин помълча, после каза:

— Какво искате от мене?

— Ние — аз, Сторми и Фидлър — се нуждаем от ескорт. До кораба ни. Това може да означава бой.

— Между нас и кейовете има четири хиляди смъртни — каза Легана Брийд. — Всички до един са полудели от хаотична магия.

— И какво? — озъби се Геслер. — Страх ли те е, Т’лан Имасс?

— Страх. — Произнесе го равнодушно. После кривна глава. — Хумор?

— Тогава какъв е проблемът?

— Кейовете. — Помълча. — Току-що дойдох оттам.

Фидлър взе да събира багажа си.

— С отговори като този, Легана Брийд, направо си за морската пехота. — Кимна на Брейвън Тут. — Радвам се, че се срещнахме, приятелю.

Старши сержантът кимна.

— И аз. И трима ви. Съжалявам, че те фраснах в корема, Фид.

— Гуглата да те вземе, и още как.

— Не знаех, че си ти…

— Качулатия да те… не знаел той!

— Добре де, чух те, че влизаш. Чух плата по струните на цигулката. Надуших морантски муниции. Не беше трудно с всичко това.

— И ме фрасна все пак?

Брейвън Тут се усмихна.

Легана Брийд проговори:

— Всички ли сте морска пехота?

— Да — рече Фидлър.

— Е, значи тази нощ и аз съм морска пехота. Да вървим да трепем хора.

Троутслитър се изтътри по мостчето, смъкна се на палубата и каза задъхано:

— Юмрук, трябва да призовем още… никой от нас не може да издържи още много…

— Не, войник — отвърна Кенеб, без да откъсва очи от жестокия бой и свиващите се и бавно отстъпващи редици на перишите, все по-нарастващото множество побеснели нападатели, изливащи се от всяка улица и уличка между складовите постройки. „Не виждаш ли? Включим ли повече, ще затънем все по-надълбоко в тази каша и няма да можем да се измъкнем. Твърде много магия има там — богове подземни, имам чувството, че главата ми ще се пръсне.“ Така му се искаше да обясни всичко това на отчаяния пехотинец, но никой командир не прави това.

„Точно като адюнктата. Искаш го, богове, колко го искаш, макар и само за да видиш разбирането в очите им. Но не можеш. Добре, значи започвам да схващам…“

— Внимание, Юмрук Кенеб! — Предупреждението дойде от дестраянта. — Убийци. Опитват се да пробият през защитата ни…

Троутслитър изсъска, а Кенеб се обърна и извика на морските пехотинци на кея:

— Сержант! Качи отделенията тук горе! Идват Нокти!

После се обърна към Рун’Турвиан.

— Можеш ли да ги преградиш?

— Този път — да, в последния момент. Но са упорити и умни. Пробият ли, ще се появят тук около нас, изведнъж.

— Кой е целта им? Знаеш ли?

— Всички ние, мисля. Може би най-вече… — Дестраянтът погледна към Нил и Недер, които стояха на фордека, мълчаливи свидетели на отбраната. — Те двамата. Силата им е заспала. Засега не може да се събуди. Не и за нас.

„Дъх на Гуглата!“ Обърна се и видя първите качващи се на борда пехотинци. Корик, Тар, Смайлс — „Проклет да си, Фидлър, къде си?“ — след тях Кътъл и Коураб Билан Тену’алас. Миг по-късно се появи и сержант Балм, следван от Галт и Лоуб.

— Сержант, къде е лечителят ви? И вашият маг?

— Изтощени са — отвърна далхониецът. — Възстановяват се на „Силанда“, сър.

— Добре. Искам кордон около Нил и Недер — Ноктите ще дойдат най-вече за тях. — Войниците затичаха, а той се обърна към Рун’Турвиан и каза тихо: — Приемам, че можете да се защитите сам, дестраянт.

— Да, пощадих се, предвиждах такъв момент. А вие, Юмрук Кенеб.

— Аз едва ли съм толкова важен. — После се сети нещо и извика: — Смайлс! Слез до каютата на първия помощник — предупреди Бързия Бен, ако можеш, убеди го да се качи тук. — След което отиде до кърмата, подпря се на перилото и загледа хода на битката.

Сред тълпата вече имаше малазански войници, всички маски вече бяха свалени. Бронирани, много от тях с щитове, други се задържаха назад с арбалети, мятаха стрели в бойния ред на перишите. Чуждоземните съюзници вече бяха изтласкани почти на самия кей.

Кътъл беше на фордека, ревеше нещо на екипажа на балистата… държеше парче рибарска мрежа в едната си ръка и голяма топка в другата. Проклетия. След миг екипажът отстъпи назад и Кътъл се залови да затегне муницията точно зад острието на голямата стрела.

„Умно. Доста кърваво, но няма голям избор.“

Смайлс се върна.

— Юмрук, няма го.

— Какво?

— Няма го!

— Добре. Все едно. Присъединете се към отделението си, войник.

Някъде в град Малаз удари камбана, звучният тон прокънтя четири пъти. „Богове подземни, това ли е всичко?“

Лейтенант Поурс стоеше до капитана си, загледан над тъмната вода към хаоса на Централния пристан.

— Губим, сър.

— Точно затова те направих офицер — отвърна Кайндли. — Заради необикновената ти схватливост. И не, лейтенант, няма да нарушим дадените ни заповеди. Оставаме тук.

— Не е редно, сър — настоя Поурс. — Наши съюзници загиват там — това дори не е тяхна битка.

— Какво са избрали те, си е тяхна работа.

— Все пак не е редно, сър.

— Лейтенант, наистина ли си толкова жаден да избиваш сънародници малазанци? Ако е така, сваляй си я проклетата броня и можеш да доплуваш до брега. С късмета на Опонн акулите няма да те намерят въпреки трескавите ми молитви да го направят. И ще стигнеш тъкмо навреме, за да ти отсекат главата, което ще ме принуди да си намеря нов лейтенант, което, признавам ти, няма да е трудно предвид всичко ставащо. Може би Ханфено, виж, у него има офицерска мая — до ниво лейтенант, не повече, разбира се. Също толкова дебелоглав и тъп като тебе. Хайде, сваляй бронята, да може Сени да почне да събира залозите.

— Благодаря, сър, но не.

— Много добре. Но още едно оплакване от теб, лейтенант, и лично ще те хвърля през борда.

— Слушам, сър.

— С бронята.

— Да, сър.

— След като ти удържа за загубата на снаряжение.

— Разбира се, капитане.

— И ако продължаваш да ми пробутваш последната дума, мисля, че ще те убия на място.

— Да, сър.

— Лейтенант.

Поурс стисна зъби и замълча. Засега.

С едва доловимо шумолене тъмният силует кацна върху разбития покрив. Спря и огледа нападалите трупове. След това пристъпи към дупката, зейнала в единия край.

Щом се приближи, друга фигура изникна сякаш от нищото, присви се на коляно над едно от телата, паднало по очи близо до дупката. В гърба на това тяло дълбоко се беше забила метална стрела, задният й край бе изработен от кост — от черепа на някое едро морско същество, бяла и полупрозрачна. Новодошлият извърна призрачно лице и погледна приближилия се до него.

— Старшият Нокът ме уби — изхриптя привидението и посочи собствения си труп. — Проклех името му с последния си дъх. Мисля… да, мисля, че затова още съм тук, още не съм готов да мина през Портата на Гуглата. Това е дар… за тебе. Той уби Калам Мекхар. С картуулийски паралт. — Призракът посочи дупката. — Калам… Калам изтръгна стрелата… безсмислено, разбира се, все едно, щом паралтът е вече в кръвта му. Но не казах на Перла — тя е там, поклаща се на самия ръб. Вземи я. Има много отрова по нея. Вземи я. За Старшия Нокът.

След миг призрака го нямаше.

Загърнатата фигура се приведе и взе окървавената стрела с облечената си в ръкавица ръка. Затъкна я в пояса си и тръгна.

Самотната фигура се носеше със светкавична бързина по улицата през плетениците злокобно чародейство, избягваше ловко всяка клопка — искрящите гънки на Висшия Рюз, шепнещия зов на Мокра — а след това в попиващите светлината пътеки на Рашан, където само преди няколко мига бяха притичали убийците на Нокътя — и летеше по дирята им, все по-бързо, с по една кама във всяка облечена в ръкавица ръка.

Близо до кея Ноктите започнаха да излизат от лабиринтите си, да се трупат и трупат, за да нанесат удар с цялата си мощ по чуждите войници и двата акостирали кораба.

Зад тях движенията на фигурата придобиха плавност, гъвкавост, тя запреде поток от сенки и всичко това бързо се преобрази в нещо друго — по-бързо, отколкото може да възприеме смъртно око — и тогава самотният нападател удари първата от Ръцете.

Кръв на порой плисна из въздуха, тела се развъртяха от двете страни на пътя й, вихрушка от смърт се вряза в редиците им. Ноктите пищяха и викаха, и умираха.

Перла чу звуци и се обърна. Стоеше на повече от двадесет Ръце от ариергарда — ариергард, който вече беше нападал, гърчещи се или застинали тела по паважа, докато нещо — някой — ореше през тях. „Богове подземни!“ Танцьор на Сянката. „Кой… Котильон?“ Смразяващ ужас стегна гърдите му с костеливите си пръсти. „Богът. Покровителят на убийците — идва за мен.“

„В името на Калам, идва за мен!“

Завъртя се бясно, затърси отчаяно пролука, накъдето да побегне. „При Гуглата да вървят всички Ръце!“ Затича.

Тесен проход между два склада, загърнат в пълен мрак. Няколко мига само и щеше да отвори лабиринта си, да разреже въздуха, да се гмурне, навътре и навътре, далече.

Вече стискаше оръжията в ръцете си. „Ако падна, няма да е без бой — бог или не…“

После — в прохода, обгърнат от мрак. Зад него — още писъци, все по-близо. Перла затърси в ума си като удавник своя лабиринт. Мокра. „Използвай го. Изкриви реалността, врежи го в друг лабиринт — Рашан, а после Имперският, после…“

Нищо не се отзова. От гърлото му се изтръгна раздран хрип и той с все сила затича напред, в прохода…

Нещо зад него — точно зад гърба му…

Два убийствени удара посякоха ахилесовите сухожилия — Перла изкрещя от неистовата болка, щом жилите изскочиха изпод кожата, залитна, краката му омекнаха като буци кал, огънаха се безнадеждно под него. Той се просна по очи, без да пусне оръжията, все още се мъчеше да се вкопчи в своя лабиринт…

Две остриета заблизаха като езици киселина. Сухожилията под коленете, лактите — след това бе вдигнат с една ръка от почернелите камъни и запокитен в стената. Сблъсъкът премаза половината му лице и докато падаше на гръб, същата ръка се върна, пръстите се впиха, надигнаха главата му. Хладно желязо посече към устата му, заряза, отпра езика му. Задавен в кръв, Перла изви главата си — надигнаха го отново, запокитиха го към отсрещната стена, лявата му ръка се счупи. Той падна на една страна — пета удари горната част на бедрото му, костта се натроши на кървави късове — богове, каква болка, помитаща всичко в ума му, смазваща го — неговият лабиринт… къде беше?

И всичко спря.

Нападателят му стоеше над него. Ниско наведен.

Перла не можеше да види нищо — очите му бяха плувнали в кръв. Жесток кънтеж изпълни главата му, гадене се надигна в гърлото му, изля се навън на пресекливи вълни, примесено с кръвта от отрязания език. „Лостара, любов моя… пристъпи до портата… ще ме видиш. Да влизам.“

Глас, нисък и тих, прекъсна всичко това, жестоко ясен и близък.

— Моята последна цел. Ти, Перла. Смятах да го направя бързо. — Дълга пауза, в която той чу бавно спокойно дишане. — Но за Калам Мекхар…

Нещо се заби в корема му, натикаха го дълбоко.

— Връщам ти стрелата, която го уби, Перла. — И фигурата се изправи отново, отдалечи се на няколко крачки, а после се върна, докато ужасяващото огнено пулсиране заразкъсва вените му, сбираше се зад очите му — отрова, която щеше да го държи жив колкото може по-дълго, да захранва сърцето му с всичко нужно, докато кръвоносните съдове по цялото му тяло горят и горят, и горят…

— Двата ножа на Калам, Перла. Ти не помисли. Не можеш да отвориш лабиринт с отатарал в ръката си. И така, двамата с него те убихме. Както заслужаваш.

„Огънят! Богове! Този огън!“

А Апсалар си тръгна. По-далече от пристанището. По-далече от всичко.

Мършаво загърнато в сянка привидение изникна пред нея и Апсалар спря.

— Кажи на Котильон, че направих каквото ме помоли.

Сенкотрон изхриптя и една безформена ръка се показа от гънките на призрачното наметало, стиснала сребърния връх на тояга. Почука по камъните.

— Гледах те, скъпа. Твоя Танц на Сянката. От подножието на Рампата и нататък. Бях свидетел.

Тя не отвърна нищо. Сенкотрон продължи:

— Дори и Котильон не би могъл… Дори и Котильон.

Апсалар отново не проговори.

Богът изведнъж се изкиска.

— Твърде много лоши преценки, горката. Както се бояхме. — Пауза и нов кикот. — Тази нощ Старши Нокътят и триста и седем други Нокти — всички от твоите ръце, мило момиче. Все още… не вярвам. Все едно. Тя вече е съвсем сама. Толкова по-зле за нея. — Почти невидимата глава леко се кривна. — А. Да, Апсалар. Ние спазваме обещанията си. Ти си свободна. Върви си.

Тя подаде двата дълги ножа, с дръжките напред.

Поклон — и богът взе оръжията на Калам Мекхар.

Апсалар го подмина и продължи.

Сенкотрон я изгледа, докато минаваше по моста.

Въздъхна отново. После рязко вдигна глава и подуши въздуха.

— О, колко добри новини. Но за мен — все още не. Първо, малко връщане, да. Леле, каква нощ!

Богът започна да чезне, след това потрепери, отново се въплъти. Погледна дългите ножове в дясната си ръка.

— Абсурд! Ще трябва да вървя пеш. И по необходимост — бързо!

Заситни по улицата, тоягата зачатка по камъните.

Скоро Сенкотрон стигна до една кула, която изобщо не беше толкова рухнала, колкото изглеждаше. Вдигна тоягата и почука на вратата. Изчака десетина мига и повтори.

Вратата рязко се отвори.

Две черни очи го изгледаха отгоре с нарастващ гняв.

— Е, е, Обо, по-кротко — каза Сенкотрон. — Това е вежливост, уверявам те. Двама много досадни близнаци са си присвоили върха на кулата ти. Най-покорно те съветвам да ги пропъдиш по обичайния си учтив маниер. — Богът вдигна небрежно тоягата „за почест“, обърна се и си тръгна.

Вратата зад него се затръшна.

А Сенкотрон отново забърза. За последната среща в тази нощ, най-скъпата. Тоягата зачатка в ритъма на войнишки барабан.

А зад него кулата на Обо изригна в гръмовно огнено кълбо, разлетяха се тухли и камъни. И отекнаха два яростни писъка.

Сенкотрон промърмори:

— Преучтиво, Обо. Преучтиво, и още как.

И продължи по улиците на град Малаз. Пак така с неприсъща за него припряност.

Вървяха бързо в сенките, на десет крачки след Легана Брийд, чийто меч чаткаше по паважа. Малкото хора, оказали се на пътя им, се разбягваха, щом видеха ужасния Т’лан Имасс.

Фидлър беше дал арбалети на Геслер и Сторми, и двата заредени с гранати „острилки“. Неговият беше с проклетия. Приближиха се до една от по-широките улици, минаваща успоредно на крайбрежната, все още на юг от моста, водещ към Централния пристан. Сградите наоколо бяха познати на Фидлър, но във въздуха се долавяше някаква свръхестественост, все едно майсторска ръка на някой безумен художник бе придала на всеки детайл по-голяма дълбочина и значимост.

Откъм пристанището ехтеше ревът на битката, накъсван от пукота на морантски муниции. Острилки най-вече. „Кътъл. Изразходва ми запасите!“

Стигнаха до пресечката. Легана Брийд спря, извърна се бавно към хлътналата фасада на отсрещната таверна. Вратата там се беше разтворила и от нея излязоха двама души. Олюляваха се, залитаха, стъпваха по плочника като по хлъзгави камъни в кипнал бързей. Жената отпред стискаше дребния мъж за ръката, дърпаше, теглеше, после се облегна на него — и и двамата се олюляха.

Фидлър изруга и забърза към тях.

— Сержант Хелиан, какво търсиш тук, в името на Гуглата?

А очите на Хелиан се приковаха в Т’лан Имасс.

— Фидлър… Изглеждаш ужасно.

— Насам погледни, идиотко пияна. — Махна на Геслер и Сторми да продължат и се приближи.

Хелиан изгледа мъжа, когото държеше, много продължително.

— Аз с-съм т-твоят ар-рестант — каза й той.

— Т-точно така. — Хелиан се изправи и отново погледна Фид. — Водя го за р-разпит.

— Кой ще го разпитва?

— Аз, кой. Все едно. Къде е к-корабът?

Геслер и Сторми продължаваха към моста.

— Иди с тях — каза Фидлър на Легана Брийд и костеливите крака на Т’лан Имасс заскърцаха след двамата. Сапьорът отново се обърна към Хелиан. — Стой с мен, отиваме при корабите.

— Добре. Радвам се, че си се с-правил, Фид, в случай, че тоя тука се опита да избяга. Ще трябва да го п-прострелям. Но само в крака. Искам отговори от него и ще ги п-получа.

— Хелиан, може да се наложи да бягаме.

— Можем го, Фид. Нали, Банаш?

— Глупачка — измърмори Фидлър. — Това е кръчмата на Смайли. Демонът не сервира нормална бира… — Поклати глава. — Хайде, тръгваме.

Геслер и Сторми вече бяха стигнали до моста и тръгваха по него ниско приведени.

Изведнъж Геслер извика и двамата със Сторми вече тичаха, право срещу гъстата, напираща срещу тях тълпа.

— Мамка му!

Фидлър се спусна на бегом напред.

Лъкатушещият канал беше потънал в сумрак, жила, която минаваше под нивото на града, където по всяка улица и проход от двете страни се вихреше бясна касапница. Жената зад нея храчеше кръв и шляпаше. Адюнкта Тавори Паран газеше през вонящия поток.

Все по-близо до шума на битката на Централния пристан.

Беше й се сторило невероятно — Ноктите не ги бяха открили, не бяха скочили от порутените тухлени стени на моста, за да ги избият в мръсните тинести води на река Малаз. О, Тавори и Т’амбър бяха изгазили през много и много трупове по пътя си, но единственото, което чуваха, беше шумът на реката, ситнежът на плъховете, пробягващи по каменните издатини от двете страни, и жуженето на хапещите насекоми.

Всичко това се промени, щом стигнаха под крайбрежната улица. Изненадващо близо изтрещяха шрапнели, няколко тела се сринаха почти върху тях, щом част от подпорната стена се срути. Още хора се изсипаха надолу с писъци…

… и някакъв войник се обърна, видя ги…

Изрева, а Т’амбър се спусна напред покрай адюнктата. Дългият й меч изсвистя, посече половината му глава, шлем и кости се разхвърчаха, плисна бяла и кървава каша.

А след това Т’амбър се пресегна назад, сграбчи с кървавата си ръка наметалото на адюнктата и я повлече напред към срутения бряг от разкъртени тухли, пясък и чакъл.

Силата й смая Тавори. Т’амбър дращеше нагоре, дърпаше я към улицата. Извлече я, падна на колене, пусна я — и грохотът на битката изригна около тях…

Градската стража — поне три отделения, взривовете ги бяха изтласкали към тази страна на крайбрежната улица — се нахвърли върху тях като бесни вълци…

Тавори се надигна, отби един удар към корема си с отчаяно париране, оръжията изтрещяха. Атакува инстинктивно и усети как върхът на меча й се вряза в железни брънки и посече мускулите на рамото. Противникът й изпъшка, залитна назад. Тавори го посече в коляното, сряза капачката на две, мъжът изкрещя и падна.

Вляво от нея Т’амбър сечеше, режеше, парираше и забиваше, около нея падаха трупове. Няколко меча се забиха в нея… тя се олюля.

Тавори извика и се спусна към Т’амбър…

И видя на по-малко от двадесет разтега над двадесет Нокти, тичаха да се включат в клането.

Връх на меч изригна от гърба на Т’амбър, точно между плешките, войникът, стиснал оръжието, скочи напред към нея и я надигна от земята, отхвърли я назад и тя се изхлузи от желязното острие, падна тежко и мечът й издрънча на камъните.

Шест крачки между адюнктата и дузина стражи — а зад тях бързо се приближаваха Ноктите. Тавори заотстъпва… лица, разкривени от безумна ярост, очи студени и гневни, нечовешки. Адюнктата вдигна меча си, вече с две ръце на дръжката, направи стъпка назад…

Стражите връхлетяха…

Ослепителен блясък, точно зад тях, и щурмът се срина в грамада от разкъсани тела, откъснати крайници, порой от кръв — грохотът на взрива избухна сякаш в черепа на Тавори. Светът се разтресе и се преобърна, тя видя над себе си завихрено нощно небе, звездите дори сякаш се разбягаха във всички посоки… главата й се тресна в паважа, шлемът й падна и тя остана да лежи по гръб, зяпнала нагоре, зашеметена и объркана сред гъстите облаци дим и червена мъгла, всичките й мускули и кости стенеха от болка.

Втори взрив я надигна от камъните, гърбът й се удари в някаква твърда повърхност, изведнъж надигнала се зад нея. Нов порой кръв…

Някой притича задъхан към нея, една ръка се пресегна и опипа гърдите й… лице се наведе над нея, неразпознаваемо и замъглено. Видя как се отваря устата, но нищо не чу.

Изведнъж нещо просветна в ума й. Позна го. Сержант Фидлър.

„Какво? Какво правиш тук?“

Влачеха я, ботушите й запираха в камъните и се изхлузваха от изтръпналите й крака. Десният се заклещи и се смъкна. Тя зяпна партенката, прогизнала от тиня и кръв.

Успя да погледне назад. И видя още двама морски пехотинци със странни грамадни арбалети. Но никой не тръгна след тях — враговете им падаха и умираха под острието на каменен меч в съсухрените длани на един Т’лан Имасс… зла магия пронизваше съществото, но то беше с тях и убиваше, убиваше.

Какво ставаше? Откъде се бяха появили тези бойци? Видя още един, жена, дърпаше някакъв пленник — той обаче не се опитваше да се отскубне, мъчеше се само да се задържи на крака. „Пияни са, и двамата… е, точно в тази нощ мисля, че ще им простя.“

„О, Т’амбър…“

Обкръжиха ги и други. Войници, плувнали в кръв. Перишите. Викаха нещо — виждаше го, но грохотът в главата й не спираше, заглушаваше всичко друго. Вдигна немощно ръка пред лицето си, зяпна я… „Мечът ми? Къде е мечът ми?“

„Все едно. Просто заспи. Заспи.“

Гръб я отведе в една задна уличка. На мръсните камъни лежеше свит на кълбо човек. Гърчеше се в ужасна агония, тресеше се в предсмъртни спазми и стенеше. Лостара веднага го позна, притича покрай Гръб и падна на колене.

Перла беше целият в рани, подложили го бяха като че ли на бавно, безмилостно изтезание.

— О, моя обич…

Гръб промълви зад нея:

— Отровата го държи, Лостара Юил. Трябва да му отнемеш живота.

„Какво?“

— Той мислеше, че си мъртва — продължи момчето. — Беше се предал. Беше се отказал от всичко. Освен от мъстта. Срещу адюнктата.

— Кой направи това?

— Няма да ти кажа — отвърна Гръб. — Перла жадуваше за мъст и мъст му беше въздадена. Това е всичко.

„Това е всичко.“

— Убий го веднага, Лостара. Той не може да те чуе, не може да те види. Останала е само болката. От паяците, те дишат кръвта на жертвите си, искат я богата и жива, яркочервена. Затова отровата не го пуска. А киселината в стомаха, тя го изсмуква, яде го отвътре.

Тя извади ножа, изтръпнала.

— Накарай сърцето да спре.

„Да. Тук, зад и под плешката. Забий дълбоко, завърти острието. Изтръгни го сега, виж как застива тялото, как спират да се стягат мускулите. Вече е тихо. Вече го няма.“

— Хайде. Има още. Побързай.

Момчето тръгна, тя стана и го последва. „Оставил си ме. Бил си там, в Твърдината на Мок, но аз не знаех. И ти не си знаел.“

През грамада от трупове. Нокти. Уличката беше пълна с тях.

И напред, към Централния пристан, към площада…

Внезапни взривове разтърсиха сградите. Писъци.

Гръб клекна и й махна да клекне до него.

Бягаха хора — онези, които все още можеха да се държат на крака, и бяха много малко. Поне две проклетии се бяха взривили сред тълпата. Проклетии и острилки, и проклет от Качулатия, незнайно откъде появил се Т’лан Имасс, който избиваше последните.

— Богове — промълви Лостара, — тук трябва да има поне хиляда мъртви.

— Да. Но виж. Трябва да видиш това. — Момчето посочи надясно, към реката.

— Какво?

— О! — Гръб се пресегна и отпусна дланта си на ръката й.

И сцената сякаш някак се измести, светлината се отклони… съсредоточи се върху едно-единствено тяло, твърде далече, за да може да се различат подробностите…

— Т’амбър — каза Гръб. — Само ние с теб можем да видим. Така че гледай, Лостара. Гледай.

Златно сияние се сливаше, издигаше се над тялото. Лек вятър лъхна, вече познат, натежал с мириса на трева от саваната, топъл и сух.

— Дълго остана тя с нас — прошепна Гръб. — Използва Т’амбър. Много. Нямаше избор. Четиринадесета тръгва на война. И ние тръгваме с нея. Длъжни сме.

И ето, че над тялото надвисна приведена фигура. Загърната в кожи, висока. Жена. Без дрехи отдолу, без никакви накити.

И Лостара видя как Т’лан Имасс, на повече от трийсет разтега оттам, бавно се обърна и изгледа привидението. И изведнъж немрящият воин сведе глава и бавно се смъкна на коляно.

— Нали каза, че сме единствените, които можем да видим, Гръб.

— Сгреших. Тя го прави това.

— Коя… какво е тя?

— Ерес’ал. Лостара, не бива да го казваш на адюнктата. Никога.

Капитанът на Червените мечове се намръщи.

— Поредната проклета тайна, която трябва да пазя от нея.

— Само двете — отвърна Гръб. — Можеш да го направиш.

Лостара извърна очи към момчето.

— Две, казваш.

Гръб кимна.

— Сестра й, да. Онази там — и тази. Две сестри. Никога не го казвай.

— Няма да е трудно. — Тя се изправи. — Няма да тръгна с тях.

— Ще тръгнеш. Погледни! Виж Ерес’ал!

Странното женско същество навеждаше глава към тялото на Т’амбър.

— Какво прави?

— Просто целувка. По челото. Благодарствена.

Привидението се изправи, подуши сякаш във въздуха, контурите му се замъглиха… и тя изчезна.

— О! — каза само Лостара.

Гръб стисна ръката й.

— Лостара. Адюнктата… тя вече изгуби Т’амбър. Ти трябва да заемеш мястото й…

— Приключих с любовниците. И мъжки, и женски…

— Не. Просто… да си до нея. Трябва да си до нея. Тя не може да направи това сама.

— Какво да направи?

— Трябва да тръгваме… не, не натам. Към Мишия пристан…

— Гръб… те отплават!

— Нищо! Хайде!

Детсмел избута Фидлър настрана и коленичи до тялото на адюнктата. Отпусна длан върху зацапаното й с кръв и пот чело и я дръпна.

— Дъх на Гуглата! Тя няма нужда от мен. — Отдръпна се и поклати глава. — Проклет отатарал… така и не можах да го разбера какво прави…

Тавори отвори очи. След малко успя да се надигне и Фидлър й помогна да стане.

Адюнктата примига, огледа се и попита:

— Сержант, къде е Ботъл?

— Не знам. Така и не се върна. Изглежда, сме изгубили и Бързия Бен. И Калам.

Тя трепна — едва забележимо.

Но Фидлър вече беше разбрал. „Играта…“

— Адюнкта…

— Не бях виждала човек да се бие така. Той и Т’амбър — двамата… пробиха през цял град…

— Адюнкта. Корабите подават сигнали. Къде отиваме?

Но тя се обърна.

— Ботъл… Провалихме се, сержант. Той трябваше да доведе едно лице.

— Едно лице? Кое?

— Вече е все едно. Провалихме се.

„Всичко това? Всички паднали през тази нощ — заради някой си?“

— Адюнкта, можем да изчакаме в залива до разсъмване, да изпратим хора в града да потърсят…

— Не. На ескортните на адмирал Нок ще заповядат да потопят транспортните — перишите ще се намесят и ще загинат още хора. Трябва да тръгваме.

— Може да ни подгонят…

— Но няма да ни открият. Адмиралът ме увери в неизбежния им провал.

— Значи даваме сигнал на другите кораби да вдигат котва и отплаваме?

— Да.

Един от екипажа извика:

— Кораб, откъм десния борд!

Фидлър последва адюнктата до перилото. Юмрук Кенеб вече беше там.

Към тях се приближаваше малък кораб, на носа му просветна запален фенер.

Корабът се долепи до борда и корпусите изскърцаха.

— Ботъл. — Фидлър се намръщи. — Споменахте за едно лице — тоя глупак е довел цяла тълпа.

Първият, който се прехвърли през перилото обаче, се оказа Гръб. Ухилен.

— Здравей, татко — каза той, когато Кенеб го повдигна и после го пусна на палубата. — Доведох капитан Лостара Юил. А Ботъл е довел много хора…

След това на борда се появи непознат — прехвърли се леко на палубата, спря с ръце на кръста и се огледа.

— Скапана нощ.

Фидлър ахна:

— Картерон Кръст! Мислех, че си…

— Тук няма никой с това име — изръмжа мъжът и посегна към ножа, затъкнат в широкия му колан.

Фидлър отстъпи назад.

На палубата се появиха още, непознати до един: първият беше едър мъж с безизразна физиономия, ръцете му бяха нашарени с белези от стари рани — Фидлър го позна. Отвори уста, но Кръст — който не беше Кръст — го изпревари:

— Адюнкта Тавори, нали? Е, дължите ми шестнадесет златни империала, че доведох тази сган глупаци на кораба ви.

— Добре.

— Тъй че ги давайте, защото няма да се мотаем в това проклето пристанище повече, отколкото се налага.

Тавори се обърна към Кенеб.

— Юмрук, идете до легионната каса и извадете двеста златни империала.

— Казах шестнайсет…

— Двеста — повтори адюнктата.

Кенеб тръгна към стълбата.

— Капитане — почна адюнктата… и млъкна.

Всички, които се появиха на палубата, бяха до един чернокожи. Една жена застана до мъжа с белезите и се обърна към адюнктата.

И заговори на груб малазански:

— Моят мъж ви очакваше от дълго време. Но не мислете, че така лесно ще позволя да ми го отнемете. Това, което предстои, засяга нас — Тайст Андий — толкова, колкото и вас, а може би и повече.

След миг мълчание адюнктата кимна и се поклони.

— Добре дошли на борда, Тайст Андий.

През перилото припряно се изкатериха три дребни фигурки и моментално заситниха към такелажа.

— Богове подземни — измърмори Фидлър. — Нахти. Мразя ги тия същества…

— Мои са — рече мъжът с белезите.

— Как се казваш? — попита го Тавори.

— Уидал. А това е жена ми, Сандалат Друкорлат. Дълго име и още по-дълъг език…

— Мъжо, млъкни.

Фидлър забеляза, че Ботъл се опитва да се скатае, и тръгна към него.

— Стой!

Ботъл трепна и се обърна.

— Да, сержант?

— Как в името на Гуглата намери Картерон Кръст?

— Кръст ли? Ами, просто вървях след Ю’Гатан. Не можех да се надявам, че ще пробием през боя на крайбрежната, тъй че тя ни намери кораб и…

— Но Картерон Кръст?

Ботъл сви рамене.

Кенеб дойде и Фидлър видя как адюнктата и Кръст взеха да спорят, но не можеше да чуе думите им. След малко Кръст кимна и взе ковчежето с монети. А адюнктата тръгна към носа, където стояха Нил и Недер.

— Сержант?

— Отдъхни малко, Ботъл.

— М-м, благодаря, сержант.

Фидлър се приближи зад адюнктата и заслуша разговора.

Тавори говореше:

— … погром. Уикците в отечеството ви се нуждаят и от двама ви. И от Темъл. Уви, няма да можем да вземем конете ви — корабът на капитана не е достатъчно голям, — но можем да поберем всички уикци на борда. Моля ви, пригответе се — и за всичко, което направихте за мен, ви благодаря.

Нил първи заслиза към средната палуба. Недер го последва след миг, но се запъти към Ботъл, който се беше смъкнал на пода, с гръб на перилото. Изгледа го с гняв, докато по някакъв инстинкт той не отвори очи и не я погледна.

— Като свършиш, се върни — каза му.

И си тръгна.

Ботъл зяпна след нея изумен.

Фидлър обърна гръб и се отдалечи.

„Щастлив кучи син.“

„А може би не.“

Качи се на предния мостик и впери очи към град Малаз. Пожари бушуваха, дим и мирис на смърт.

„Калам, приятелю.“

„Сбогом.“

По ирония на съдбата загубата на кръв го беше опазила жив дотук. Кръв и отрова се изливаха от отворените му рани, докато продължаваше да залита напред, почти заслепен от ужасната болка, разкъсваща мускулите му, ударите на сърцето отекваха оглушително в черепа му.

Но продължаваше да се бори. Стъпка, още една, притичване и болката изведнъж изригна неустоима, преди да спре за миг, само колкото да си поеме дъх и с мъчително усилие да придвижи напред едното стъпало. После другото.

Стигна до един ъгъл, опита се да вдигне глава. Но огънят изгаряше очите му, нищо не можеше да види. Дотук следваше картата, запечатана в ума му, по инстинкт, карта, вече разкъсана на тънки ивици от болката.

Беше близо. Усещаше го.

Калам Мекхар се пресегна, за да се подпре на стена… но нямаше стена и той залитна на паважа и се сви на кълбо, обзет от ужасна агония.

Изгубен. Тук трябваше да има стена. Картата му го беше излъгала. И вече беше много късно. Усещаше, че краката му умират. Ръцете също. Гръбнакът му бе копие от разтопен пламък.

Слепоочието му бавно се опря на твърдия влажен камък.

Добре, умираше — и толкова. Изкуството на убиеца неизменно се обръща срещу него. Нищо на този свят не може да е по-справедливо. По-уместно…

На десет разтега встрани Сенкотрон изръмжа:

— Ставай, глупако. Вече почти стигнахме. Ставай!

Но тялото не помръдваше.

Богът изсъска от яд и се плъзна напред. Жест — и трите призрака по петите му се струпаха над Калам Мекхар.

Единият изхриптя:

— Мъртъв е.

Сенкотрон се озъби, избута настрана слугите си и се наведе.

— Още не е. Но, о, колко е близо. — Отдръпна се рязко. — Вдигнете го, идиоти проклети! Ще го домъкнем!

— Ние? — попита един.

— Внимателно — измърмори богът. Призраците хванаха убиеца и го вдигнаха. — Добре, сега ме следвайте, и бързо.

Към портата. Преградата изскърца, щом Сенкотрон я избута настрана.

По пътеката, по разкъртените камъни и по туфите суха трева.

Гробове от двете страни, купчините пръст започваха да димят. Зората ли идеше? Едва ли. Не, онези вътре… усетиха го. Богът си позволи тих сух смях. И се присви, щом излезе по-силен, отколкото го искаше.

Приближиха се до входа.

Сенкотрон спря, отдръпна се колкото можеше встрани и махна на призраците да продължат.

— Бързо! Пуснете го там, на прага! А, ти, вземи му ножовете. Прибери ги в каниите, да. Сега излизаме оттук — и стойте на пътеката, червеи безмозъчни! Кого искате да разбудите?

Още една стъпка, по-близо до тъмната, запотена от предутринната роса врата. Вдигна тоягата. Потропване със сребърната глава.

Вратата изскърца и се отвори.

Огромна бронирана фигура изпълни рамката. Изгледа го отвисоко.

Сенкотрон прошепна:

— Вземи го, тъпако! Прибери го!

Вбесяващо бавно гигантският страж на Скръбния дом се пресегна, хвана убиеца за тила и го издърпа през прага.

Богът, присвит до портата, изчака, докато стъпалата на Калам се скрият в сумрака.

И вратата се затръшна.

„Навреме?“

— Няма как да се разбере. Засега… леле, колекцията на Сенкотрон взе да става страшно впечатляваща, нали? — И като се обърна, видя как призрачните му слуги побягнаха в мига, в който вратата на близката кръчма се отвори с трясък.

И богът потръпна, присви се още по-ниско.

— Хмм, май е време да се махам.

Вихрушка от сенки.

И Сенкотрон изчезна.

Старши сержант Брейвън Тут спря пред кръчмата на Кууп. Още не беше се зазорило. А проклетата нощ бе тиха като гробница. Той потръпна, все едно току-що бе излязъл на пътя на древен зъл дух, подминал го невидим, но поспрял се, за да го изгледа с алчен глад.

Вратата на кръчмата се отвори и се затвори — рязко, жертва на нечий гняв, и Брейвън Тут спря.

Пред погледа му се извиси бронирано чудовище.

Брейвън Тут примига и изсумтя:

— Добра вечер, Темпър.

Главата с шлема се извърна към него, изненадана сякаш от внезапната поява на старши сержанта.

— Брейвън Тут.

— Какво те води навън?

Темпър подуши във въздуха и погледна към Скръбния дом. Сви рамене и отвърна:

— Рекох да се поразходя.

Брейвън Тут кимна.

— Виждам, че си се облякъл подходящо.

Дръпнаха се, когато някаква жена се появи от близката уличка, мина покрай тях, слезе по стъпалата и потъна в тъмната паст на кръчмата.

— Ама как си клати задника само… — измърмори одобрително старши сержантът. Но Темпър се взираше в каменната настилка и Брейвън Тут също погледна надолу.

Беше оставила следи. Тъмночервени.

— Тъй, Темпър. Не можем да се надяваме, че е кал, нали?

— Не мисля, Брейв.

— Е, аз мисля да заседна вътре в Кууп. Свърши ли ти разходката?

Последно озъртане към Скръбния дом, после грамадният мъж кимна.

— Така изглежда.

Слязоха по стъпалата и потънаха в сумрака на „Обесения“.

Тази нощ в кръчмата на Кууп имаше и един гост с висок сан — Юмрук Араган. Беше заел малкото сепаре в най-тъмния ъгъл, най-отдалечения от вратата, и седеше сам. Пиеше ейл и слушаше отвън да изкънтяват камбана след камбана, чуваше и далечния и понякога не толкова далечен хор от разюздано безчинство.

Не само той вдигна очи и се вторачи с възхищение в непознатата чернокоса канийка, която влезе няколко мига преди зазоряване. Изгледа я изпод тежките си вежди как се запъти към тезгяха и си поръча канийско оризово вино, което принуди Кууп да се засуети отчаяно, докато най-сетне не намери прашна стъклена бутилка с цвят на кехлибар — струваше цяло състояние.

Малко по-късно Темпър, смъкнал рамене под тежестта на древната броня — влезе, последван от старши сержант Брейвън Тут. И Араган още повече се присви в стола си.

Никаква компания за него тази нощ.

Още от здрачаване се бореше с главоболието и си беше помислил, че го е надвил — но пулсирането в черепа изведнъж отново се върна с удвоена сила и от устата му се изтръгна тих стон.

Брейвън Тут се опита да заговори жената, но под окото му веднага лъсна връх на нож, после тя плати бутилката, поиска стая и тръгна към стълбището. Съвсем сама. Никой не я последва.

Старши сержантът изруга, отри потта от челото си и изрева за ейл.

Странни неща ставаха в кръчмата на Кууп, но както винаги, ейлът и виното скоро разкаляха водите. А колкото до зората, пробуждаща се навън — какво пък, там беше друг свят, нали?

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Ловци на кости (28)

Метаданни

Данни

Ловци на кости

Информация

История

Сваляне / Връзки

23.

Стивън Ериксън
Ловци на кости (28)