Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bonehunters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Ловци на кости

Серия Малазанска книга на мъртвите, №6

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2007 г.

ИК „Бард“ ООД, 2007 г.

ISBN: 978-954-585-792-8

История

  1. — Добавяне

19.

Жестоко заслепление, избираш лик

и формата на тази мокра глина

в ръцете ти, с неспирния въртеж

на колелото

 

в гранит смекчен втвърдява се

изпеченият чиреп

в очукания щит на твоите дела

и мрачните решения зад него

 

се утаяват в пластовете скрити

с умората на чаканата смърт,

за да те няма в пира сетен

на дългото пътуване.

 

И ние, слепите скърбители,

те вдигаме високо, в чест на всичко,

което не си бил, а онова, което гние,

впечатано във теб до гроб,

те следва.

 

Стоя сред наскърбените, прояден

от подозрения,

отвява се прахта на съсъда…

о, как презирам погребения.

 

„Тайната на глината“

Панит Фанал

Отвори очи в тъмното. Изчака неподвижно, докато умът му отдели звуците, които го бяха събудили. Два източника, реши Баратол. Един далечен, другият — съвсем близо. Предпазливостта повели да се съсредоточи върху втория.

Шумолене на завивки, придърпване, леко стържене на пясък по камъчета, приглушено мърморене. Дълга въздишка, после някой се обърна и се намести, звуците станаха ритмични и два дъха се сляха.

Беше добре. Гуглата знаеше, не Баратол бе този, който имаше шанс да облекчи измъчения поглед в очите на даруджистанеца. Веднага се помоли наум дано Сцилара да не му нанесе ново поражение с някоя бъдеща измяна. Подозираше, че ако това стане, Кътър толкова ще се отдръпне от живота, че връщане няма да има.

Все едно, тези неща не зависеха от него, и това също беше добре.

И тъй… другият, по-далечният звук. Шепот, по-търпелив от задъханото любене от другата страна на тлеещото огнище. Като вятър, галещ короните на дърветата… но дървета нямаше. Нито вятър.

„Морето е.“

Утрото наближаваше, небето на изток изсветля. Баратол чу как Сцилара се обърна настрани, дъхът й позатихна, но още дълго остана учестен. Кътър придърпа тихо завивките, обърна се на другата страна и скоро потъна в кротък сън.

Сцилара се надигна. Кремък изщрака в желязо, пръснаха се искри, лулата й се разбуди. Беше похарчила последните си монети, за да се дозапаси с ръждивец предния ден, когато подминаха един малък керван, затътрил се навътре към сушата. Срещата беше ненадейна, буквално се сблъскаха на един завой по скалистия път. Размениха си подозрителни погледи и нещо като облекчение се изписа на лицата на търговците.

Морът беше свършил. Сънебродниците на Танно го бяха прогласили, бяха вдигнали самоналожената изолация на Отатарал.

Но Баратол и спътниците му бяха единствените живи хора, които тази група бе срещнала, откакто бяха излезли от малкото запустяло село, където ги бе оставил корабът им. Търговците, пренасящи основни стоки от Руту Джелба, бяха започнали да се боят, че навлизат в призрачна земя.

Двата дни усамотение на Сцилара бяха започнали да карат Баратол да съжалява, че е оставил ковачницата си. „Ръждивецът, а сега и мъж — тази жена отново е в мир със себе си, слава на Гуглата.“

— Искаш аз да приготвя закуската, нали, Баратол? — обади се тя.

Той се обърна по гръб, надигна се и я изгледа в смътната светлина.

Тя сви рамене.

— Жената знае. Разстроен ли си?

— Защо трябва да съм разстроен? — избоботи той и кимна към Кътър. — Той заспа ли най-после като хората?

Сцилара също кимна.

— Повечето нощи почти не заспива — кошмари, и страхът му от тях. Още една полза от клатенето — отприщва му умората след това.

— Поздравявам те за алтруизма. — Баратол стана, клекна до огнището и разрови въглените с върха на ножа си. От тъмното вдясно се появи ухиленият Чаур.

— И би трябвало — отвърна Сцилара.

Той я погледна.

— И това ли е всичко? За теб?

Тя извърна глава. Дръпна силно от лулата.

— Не го наранявай, Сцилара.

— Глупак. Не разбираш ли? Точно обратното правя.

— Това го разбрах. Но ако вземе да се влюби в теб?

— Няма. Не може.

— Защо?

Тя стана и отиде при торбите.

— Разпали го този огън, Баратол. Малко горещ чай сигурно ще махне студа от кокалите ни.

„Освен ако нищо друго нямаш в тях, жено.“ Чаур се приближи до Сцилара, наведе се и почна да я гали по косата, а тя, без да му обръща внимание, заизважда храна.

Чаур с алчно възхищение гледаше облачетата дим от лулата й.

„Да, момче. Както казват легендите, някои демони дишат огън.“

 

 

Оставиха Кътър да спи. Той се събуди чак късно преди обед — стресна се и седна, с объркано, а след това — гузно изражение. Слънцето най-сетне беше станало топло, леко смекчено от приятно прохладния ветрец, лъхащ от изток.

Блуждаещият му още поглед се спря на Сцилара, която седеше, опряла гръб на един камък, и младият дару леко потръпна, щом тя му намигна и му прати въздушна целувка.

Чаур обикаляше около бивака като възбудено псе — ревът на прибоя вече бе станал по-силен, понесен от вятъра, и той не можеше да сдържи нетърпението си да открие източника на този звук.

Кътър извърна очи от Сцилара и го загледа.

— Какво му става?

— От морето е — отвърна Баратол. — Никога не го е виждал. Сигурно дори не знае какво е. Има още чай, Кътър, а увитото пред Сцилара е закуската ти.

— Късно е — каза той и се надигна. — Трябваше да ме събудите. — Изведнъж спря. — Морето ли? Беру да ме пази, толкова ли сме близо?

— Не го ли надушваш? Не чуваш ли?

Кътър изведнъж се усмихна. Беше истинска усмивка — първата, която Баратол виждаше на лицето на младия мъж.

— Някой видя ли луната снощи? — попита Сцилара. — Беше зацапана. Сякаш дупки бяха пробити в нея.

— Някои от тези дупки сякаш стават по-големи — отбеляза Баратол.

Тя се извърна към него и кимна.

— И аз си помислих това, но не можех да съм сигурна. Какво означава това според теб?

Баратол сви рамене.

— Казват, че луната е друг свят, като нашия, и че там също живеят хора. И че понякога там падат неща от нашето небе. Камъни. Огнени кълба. Казват, че падането на Сакатия бог е било нещо такова. Цели планини се сринали, заличили почти цял континент и изпълнили половината небе с дим и пепел. — Погледна Сцилара, после Кътър. — Мислех, че може би нещо такова е поразило и луната.

— Някой бог да е смъкнат там?

— Нещо такова, да.

— Защо са тези тъмни петна тогава?

— Не знам. Може да е пушек и пепел. Може да са късове от света, които са се разлетели.

— Стават по-големи.

— Да. — Баратол пак сви рамене. — Димът и пепелта се разсейват. Логично е, нали?

Кътър вече довършваше закуската си.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Трябва да тръгваме. Искам да видя какво има в онова изоставено село.

— Нещо годно за плаване ни трябва само — каза Баратол.

— Точно това се надявам да намерим. — Кътър изтупа трохите от ръцете си, лапна последната фурма и стана. — Готов съм.

„Добре, Сцилара. Добре си се справила.“

 

 

В задната уличка на рибарското селце имаше избелели от слънцето и оглозгани от псета кокали. Всички врати — на къщите, на хана и на сградата на малазанския данъчен — бяха отворени, купчини фин пясък бяха навеяни по праговете. От двете страни на каменния кей бяха привързани полузатънали във водата рибарски лодки с изпънати до скъсване разнищени въжета, в плиткия залив зад тях чакаха закотвени две малко по-големи търговски гемии.

Чаур стоеше на мястото, от което за първи път бе зърнал морето и белогривите вълни. Усмивката му беше същата, но от очите му се стичаха несдържани сълзи и той като че ли се опитваше да пее, със затворена уста — излизаше някакво странно мучене. Потеклият от носа му сопол бе засъхнал и вече покрит от навявания от вятъра пясък.

Сцилара обикаляше селцето и търсеше неща, които можеха да се окажат полезни за пътуването им. Въжета, кошове и сандъци, сушена храна, мрежи, рибарски куки, сол — всичко. Това, на което най-вече се натъкваше, бяха останките от телата на селяните — повечето разкъсани от кучета. От двете страни на главната улица имаше два груби каменни склада, заключени. С помощта на Баратол успяха да проникнат вътре и намериха повече продоволствие, отколкото изобщо можеха да използват.

Кътър преплува да огледа гемиите и след малко се върна и съобщи, че и двете са здрави и никоя не е по-годна за плаване от другата. И че са еднакви като близначки.

— Един майстор ги е направил според мен — рече Кътър. — Ти би могъл да прецениш по-добре от мен, Баратол, ако изобщо те интересува.

— Приемам думите ти на вяра, Кътър. Е, значи ще трябва да изберем едната от двете.

— Да. Сигурно са на търговците, които срещнахме.

— Не, не са от Джелба. Какви имена носят?

— Лявата е „Опашката на денрабъ“. Другата се казва „Скръбта на Санал“. Интересно, кой ли е бил Санал?

— Взимаме „Скръбта“ — реши Баратол. — И преди да си ме попитал защо, по-добре недей.

Сцилара се засмя.

Кътър нагази във водата покрай една от затъналите лодки до кея.

— Трябва да изгребем някоя, за да прекараме продуктите.

Баратол стана.

— Аз ще започна да ги нося от склада.

Сцилара погледна след едрия мъж, после отново насочи вниманието си към младия дару — беше намерил черпак от кратуна и изгребваше водата от една от лодките.

— Да ти помогна ли?

— Няма нужда. Най-после поне имам какво да правя.

— Един ден и една нощ вече.

Той я погледна свенливо.

— Никога не бях опитвал кърма.

Тя се разсмя и извади лулата си.

— Опитвал си. Само че си забравил.

— Да де, права си.

— Все едно, доста по-нежен си от онова кръвниче с милото личице.

— Не й ли даде име?

— Не. Новите й майки да се карат за името й.

— В ума си поне? Искам да кажа, освен кръвниче, личинка и конска муха.

— Кътър, не разбираш. Дам ли й истинско име, ще взема да се върна. И да си я взема.

— О, извинявай. Права си. То и аз какво ли разбирам.

— Повече трябва да си вярваш.

— Не. — Замълча и се загледа над морето на изток. — Нищо не съм направил досега, за да е… възможно. Виж какво стана, след като Фелисин ми се довери — да я пазя. Даже Хеборик — той каза, че показвам качества на водач, каза, че това е добре. Тъй че и той ми се довери.

— Проклет идиот. Попаднахме на засада на Т’лан Имасс. Какво си мислиш, че можеше да направиш?

— Не знам. Точно това ми е проблемът.

— Хеборик беше дестраянтът на Трийч. Убиха го като улично псе. Сякоха крайниците на Сивожаб, все едно се канеха да ги изпекат за пир. Кътър, хора като теб и мен не можем да спрем такива същества. Посичат ни, прегазват ни, и толкова. Да, трудно е да се приеме. Фактът обаче е, че сме незначителни, маловажни. Нищо не се очаква от нас, тъй че по-добре да се свием и стоим настрана, незабележими за неща като Т’лан Имасс, богове и богини. Ти и аз, Кътър, и Баратол също. И Чаур. Ние сме тези, които, ако извадим късмет, оставаме живи достатъчно дълго, за да почистим боклука и да върнем нещата на мястото им. Да утвърдим отново нормалността на света. Това е, което правим. Когато можем. Виж се, ти току-що възкреси една мъртва лодка — върна й функцията, — погледни я, Кътър, тя най-после изглежда както трябва, и това е удовлетворяващо, нали?

— В името на Гуглата, Сцилара. — Кътър поклати глава. — Не сме просто мравки, разчистващи тунел след небрежната стъпка на някой бог. Това не е достатъчно.

— Не казвам, че е достатъчно. Казвам ти с какво трябва да започнем, когато възстановяваме. Селата, живота си.

Баратол вече бе донесъл доста припаси, а Чаур боязливо бе пристъпил още по-близо до водата. Беше разтоварил багажа от конете, включително увития труп на Хеборик, и животните, без седла и такъми, обикаляха из тревата.

Кътър започна да товари лодката.

В един момент спря и се усмихна кисело.

— Паленето на лула е добър начин да се измъкнеш от работа, нали?

— Нали каза, че не ти трябва помощ.

— С изгребването, да.

— Това, което не разбираш, Кътър, е душевната потребност от награда, да не говорим за яснотата на ума, която носят такива дребни удоволствия. А поради неразбирането си изпитваш негодувание, което вгорчава кръвта в сърцето ти и те скапва още повече. Тъкмо тази горчилка убива хората, знаеш ли, прояжда ги отвътре.

Той я изгледа.

— Искаш да кажеш, че всъщност съм ревнив?

— Разбира се, че си, но понеже мога да ти съчувствам, сдържам преценката си. Кажи ми, можеш ли да кажеш същото за себе си?

Баратол дойде с две щайги под мишниците.

— Я си размърдай задника, жено. Имаме попътен вятър и колкото по-скоро отплаваме, толкова по-добре.

Сцилара се надигна и подигравателно отдаде чест.

— Ето, Кътър, един истински мъж, който поема командването. Него гледай, слушай и се учи.

Даруджистанецът я изгледа развеселено.

А тя прочете на лицето му: „Но ти току-що каза…“

„Да, казах го, млади ми любовнико. Ние сме противоречиви същества, човеците, но това не е нещо, от което трябва да се боиш, или да те тревожи особено. И ако направиш списък на онези, които се кланят на последователността, ще откриеш, че те всички до един са тирани или бъдещи тирани. Властващи над хиляди, или над съпруг или жена, или над някое плашливо дете. Никога не се страхувай от противоречието, Кътър, то е в сърцевината на разнообразието.“

 

 

Чаур хвана греблата, а Кътър и Баратол се оправяха с платната. Денят беше светъл, вятърът свеж и гемията летеше над издутите вълни, сякаш самото дърво бе оживяло. От време на време носът хлътваше надолу сред пръски пяна и Чаур се смееше детински, с искрена радост.

Сцилара се настани насред палубата, слънцето галеше лицето й — топло, но не горещо, — и разкърши рамене.

„Плаваме на гемия, наречена «Скръб», с труп на борда. Труп, който Кътър е решил да откара на мястото на сетния му покой. Хеборик, знаеше ли, че такава вярност може да съществува, там в сянката ти?“

Чаур отново се разсмя и тя видя ответната усмивка на обруленото, покрито с белези лице на Баратол.

„О, да, тази музика наистина е благословена. Тъй неочаквана, и тъй потребна със своята невинност…“

 

 

Възвръщането на някои тленни черти, осъзна Онрак Прекършения, напомняше, че животът съвсем не е съвършен. Не че беше хранил много илюзии в това отношение. Все пак доста време мина — като в мъгла, — преди да осъзнае, че това, което изпитва, е… нетърпение.

Врагът щеше да дойде отново. Тези пещери щяха да заотекват от писъци, от дрънченето на оръжия, от гневни гласове. А Онрак щеше да стои до Трул Сенгар и с него да гледа в безпомощна ярост смъртта на още и още деца на Майнала.

Разбира се, деца вече не беше подходящо определение. Ако бяха Имасс, вече щяха да са преживели изпитанието на прехода към пълнолетие. Щяха да си взимат мъжки и женски, да водят ловни групи, гласовете им да се вливат в нощните песни на клана, щом се върне нощта, за да напомни на всички, че смъртта чака — там, в края на жизнения път.

Лягането с любовници също бе за нощта и това беше разумно, защото тъкмо сред пълния мрак се бе родил първият пламък на живота, примигнал, за да изтласка вековечната липса на светлина. Да легнеш с любим означаваше да отпразнуваш раждането на огъня. „От този в плътта, към външния свят.“

Тук, в скалната пропаст, нощта властваше вечно и нямаше огън в душата, нямаше го зноя на любовта. Имаше само закана за смърт.

И точно това подклаждаше нетърпението на Онрак. Нищо славно нямаше в очакването на забравата. Не, в едно съществуване, обвързано със смисъл и цел, забравата трябваше да дойде нечакана, непредвидена и невидима. Връхлиташ стремглаво в един миг, в следващия — край.

Като Т’лан Имасс от Логрос, Онрак беше познавал ужасната цена на войните до изтощение. Неописуемо уморения дух, без никакво спасение напред, само същото. Ближните, отпадащи от пътя, разбити и вкочанени, с очи, приковани в някоя изкривена гледка — сцена, която ще гледат вечно, мигът започва да измерва векове на безразличие. Пропълзяла уплашена твар, зелен стрък, избуял от земята след дъжд, птици, кълвящи зърна, насекоми, градящи империи…

Трул Сенгар застана до него при теснината, която пазеше, и каза:

— Монок Очъм твърди, че присъствието на Едур се е… свило, далече от нас. Засега. Сякаш нещо е принудило родствениците ми да се оттеглят. Чувствам, приятелю, че ни е даден отдих. Нежелан е този отдих за мен. Не знам колко още ще мога да се бия.

— Когато наистина престанеш да можеш да се биеш, Трул Сенгар, провалът вече ще е без значение.

— Не мислех, че ще й се опълчат, знаеш ли. Но вече виждам, че е разумно. Тя очакваше просто да изоставят това, да ни оставят неколцината тук на собствената ни съдба. Нашата съдба, искам да кажа. — Сви рамене. — Панек не беше изненадан.

— Другите деца гледат него — каза Онрак. — Не биха го изоставили. Нито майките си.

— И като останат, ще разбият сърцата на всички ни.

— Да.

Тайст Едур го погледна през рамо.

— Започваш ли да съжаляваш, че чувствата се пробуждат в теб, Онрак?

— Това пробуждане ми напомня, Трул Сенгар.

— За какво?

— Защо съм наречен Прекършения.

— Прекършен, като всекиго от нас.

— Не и Монок Очъм, нито Ибра Голан.

— Да, те не.

— Трул Сенгар, когато дойдат нападателите, искам да го знаеш — смятам да те оставя.

— Нима?

— Да. Смятам да вляза в двубой с техния водач. Да го убия или да бъда унищожен. Може би, ако успея да им нанеса страховити щети, ще премислят съюза си със Сакатия бог. Най-малкото, може да се оттеглят и дълго да не се върнат.

— Разбирам. — Трул се усмихна в тъмното. — Ще ми липсва присъствието ти до мен в тези последни мигове, приятелю.

— Ако успея в това, което се каня, Трул Сенгар, ще се върна до теб.

— Тогава убий по-бързо водача им.

— Такова е намерението ми.

— Онрак, долавям нещо в гласа ти.

— Да.

— Какво означава то?

— Означава, Трул Сенгар, че Онрак Прекършения, като е открил нетърпението, е открил и още нещо.

— Какво?

— Това: омръзна ми да защитавам незащитимото. Омръзна ми да гледам как падат приятели. В предстоящата битка ще видиш в мен нещо ужасно. Нещо, което нито Ибра Голан, нито Монок Очъм не могат да постигнат. Трул Сенгар, ще видиш Т’лан Имасс с пробуден гняв.

 

 

Банашар отвори вратата, залитна, подпря се с една ръка на рамката, а после пристъпи в малката си разхвърляна стая. Миришеше на пот и мръсна постеля, на развалената храна, останала на масичката под залостения прозорец. Спря се, замисли се дали да запали фенера — но маслото беше свършило, а беше забравил да купи. Потърка се по четинестата брадичка, по-енергично от обичайното, защото лицето му сякаш бе изтръпнало.

Откъм стола до отсрещната стена, на шест крачки от него, се чу тихо изскърцване. Банашар замръзна, мъчеше се да прониже с очи тъмнината.

— Кой си ти?

— Едва ли има много неща — заговори силуетът в стола, — които да са по-жалки от един някогашен Демидрек, изпаднал в такова положение, Банашар. Да залиташ пиян в тази пълна с паразити бърлога всяка нощ — защо си тук?

Банашар пристъпи вдясно и се отпусна тежко на нара.

— Не знам кой си, тъй че не виждам смисъл да отговарям.

Въздишка, след която:

— Пращаше от доста време едно след друго кодирани съобщения. С които умоляваше, все по-отчаяно, за среща с имперския Върховен маг.

— Тогава би трябвало да разбираш — отвърна Банашар, мъчеше се да вкара малко повече трезвост в мислите си — страхът помагаше, — че въпросът засяга само посветени на Д’рек…

— Описание, което вече е непригодно нито за теб, нито за Тайсхрен.

— Има неща, които не могат да се забравят. Тайсхрен знае това, също.

— Всъщност имперският Върховен маг не знае нищо. — Пауза, придружена от жест, който Банашар си изтълкува в смисъл, че непознатият си оглежда ноктите, и нещо в тона се промени. — Засега, в смисъл. Вероятно завинаги. Виждаш ли, Банашар, решението е мое.

— Кой си ти?

— Не си готов да научиш това.

— Защо си прихващал съобщенията ми до Тайсхрен?

— Ами, за да сме точни, не съм казвал такова нещо.

Банашар се намръщи.

— Току-що каза, че решението е твое.

— Казах го, да. Това решение зависи от избора ми дали да остана бездеен по въпроса, какъвто бях досега, или — при достатъчно основание — да реша да се, хм, намеся.

— Тогава кой блокира усилията ми?

— Трябва да разбереш, Банашар, Тайсхрен е имперският Върховен маг, главно и преди всичко. Каквото и да е бил някога, вече е несъществено…

— Не е. Не и предвид това, което открих…

— Кажи ми.

— Няма.

— Или още по-добре — убеди ме.

— Не мога — отвърна той, вкопчил ръце в мръсните завивки от двете страни.

— Имперски въпрос?

— Не.

— Е, това все пак е някакво начало. Значи, както каза, темата засяга някогашни поклонници на Д’рек. Темата, предполага се, е свързана с последователните загадъчни смъртни случаи в култа на Червея. Последователни? По-скоро избиване, нали? Кажи ми, останал ли е някой? Който и да е?

Банашар не отвърна.

— Освен, разбира се — продължи непознатият, — онези малцина, които в един момент в миналото и по каквато и да било причина, са отпаднали от култа. От вярата.

— Твърде много знаеш за това — каза Банашар. Не трябваше изобщо да остава в тази стая. Трябваше да си намира различни бърлоги всяка нощ. Не беше и помислял, че е останал някой, който и да било, който да го помни. В края на краищата всички, които можеха да го помнят, бяха мъртви. „И аз знам защо. Богове подземни, да можеше да не го знам.“

— Тайсхрен — заговори мъжът — е изолиран. Дълбоко и най-ефективно. От професионална гледна точка признавам, че изпитвам известно възхищение. Уви, в същото си качество изпитвам и известна тревога.

— Ти си Нокът.

— Много добре — все пак някакви наченки на разум се промъкват през тази пиянска мъгла, Банашар. Да, името ми е Перла.

— Как ме откри?

— Има ли значение?

— Има. За мен има, Перла.

Нова въздишка и махване с ръка.

— О, бях отегчен. Преследвах един, който, както се оказа, преследваше теб — с кого говориш, къде ходиш, нали знаеш, обичайните нужни неща.

— Нужни? За какво?

— Ами, за подготовка, предполагам, за убийство, когато господарят на убиеца сметне, че е необходимо.

Банашар изведнъж се усети, че трепери, потта изби студена и лепкава под дрехите му.

— Нищо политическо няма. Нищо общо с Империята. Няма причина да…

— Да, но ти го направи такова, Банашар. Забрави ли? Тайсхрен е в изолация. Ти се опитваш да я пробиеш, да разбудиш имперския Върховен маг…

— Той защо го позволява? — попита Банашар. — Не е глупав…

Тих смях.

— О, да, Тайсхрен не е глупав. И за това може би точно ти държиш отговора.

Банашар примига в тъмното.

— Трябва да се срещна с него, Перла.

— Все още не си ме убедил.

Последва дълго мълчание. Банашар затвори очи, после ги покри с длани, сякаш това можеше да му донесе някакво освобождаване. Но само думите вече можеха да го сторят. Думите, изречени веднага, пред този човек. О, колко му се искаше да повярва, че ще… стигне. „Нокът, който е готов да ми бъде съюзник. Защо? Защото Нокътят си има… съперници. Нова организация, решила за нужно да вдигне непроницаеми стени около имперския Върховен маг. Какво разкрива това за тази нова организация? Гледат на Тайсхрен като на враг, иначе щяха да го изключат дотолкова, че да направят бездействието му желано дори за него самия. Знаят, че той знае, и чакат да видят дали ще възрази. Но той все още не го е направил, което ги кара да вярват, че може би няма да се противопостави — по време на нещо, което предстои да се случи. Бездната да ме вземе дано, с какво си имаме работа?“

Банашар заговори иззад разперените си длани.

— Бих искал да те питам нещо, Перла.

— Добре.

— Помисли си за най-мащабните планове. Представи си времето, измервано в хилядолетия. Представи си застаряващите лица на богове, богини, вери и цивилизации…

— Продължи. Какво точно искаш да ме попиташ?

Банашар се поколеба още миг. После отпусна ръцете си и вдигна очи към сивото призрачно лице срещу себе си.

— Кое е по-голямото престъпление, Перла, бог да предаде поклонниците си или поклонниците на този бог да го предадат? Поклонници, които след това решават да извършат зверства в името на същия този бог. Кое, Перла? Кажи ми, моля те.

Нокътят помълча десетина мига, после сви рамене.

— Питаш човек без вяра, Банашар.

— Та кой друг би могъл да отсъди по-добре?

— Боговете предават поклонниците си непрекъснато, мен ако питаш. С всяка молитва, на която не са отвърнали, с всеки зов за спасение, на който не са отговорили. С всичките неща, които определят вярата, бих добавил.

— Провал, мълчание и безразличие? Това ли са определенията за вярата, Перла?

— Както казах, не съм подходящият човек за такава дискусия.

— Но тези неща наистина ли са измяна?

— Зависи, предполагам. Доколко почитаният бог, по силата на същото това почитание, е на свой ред задължен към поклонника. Ако богът не е — ако няма морална обвързаност, — тогава отговорът е „не“, не е измяна.

— Спрямо кого — за кого — действа един бог? — попита Банашар.

— Ако продължим по линията на гореспоменатото твърдение, богът действа и отговаря само пред себе си.

— В края на краищата — отвърна Банашар и гласът му изхриптя, щом се наведе напред, — кои сме ние, че да съдим?

— Точно така.

— Да.

— Но от друга страна, ако съществува морална обвързаност между бога и поклонника му, то всеки един отказ представлява измяна…

— Стига онова, което е поискано от въпросния бог, на свой ред да е подчинено на известна моралност.

— Вярно. Молитвата на съпруг жена му да умре в ужасна злополука, за да може той да се ожени за любовницата си, например, едва ли е нещо, с което един самоуважаващ се бог би се съгласил и за което би помогнал.

Банашар долови насмешката в гласа му, но предпочете да я пренебрегне.

— А ако жена му е тиранка, която бие децата им?

— Тогава един наистина справедлив бог би действал без нуждата от молитва.

— В смисъл, че самата молитва, изречена от този съпруг, е също така имплицитно зло, независимо от мотива му?

— Ами, Банашар, според моя сценарий мотивът му е под подозрение, поради наличието на любовницата.

— А ако тази любовница би могла да се окаже най-обична и добра мащеха?

Перла изръмжа:

— Престани, проклет да си — можеш да затъваш в това морално двоумение до безкрай. Не виждам смисъла… — Гласът му заглъхна.

С изпепелено сърце, Банашар зачака, мъчеше се да надвие хлиповете си, да не заплаче на глас.

— Те са отправяли молитви, но не са се молили, не са умолявали, не са я зовели — заговори Перла. — Молитвите им са били настояване. Измяната… била е тяхна, нали? — Нокътят се наведе към него. — Банашар. Да не би да ми казваш, че Д’рек ги е избила всички? Цялото свое жречество? Те са я предали! Как? Какво са искали от нея?

— Има война — отвърна той глухо.

— Да. Война между боговете, да — богове подземни — и нейните поклонници са избрали грешната страна!

— Тя ги чу — заговори глухо Банашар. — Чу избора им. Сакатият бог. И силата, която искаха, бе силата на кръвта. Добре, реши тя, щом толкова жадуват за кръв… ще им даде колкото искат. — Гласът му затихна в шепот. — Всичката кръв.

— Банашар… почакай малко… защо поклонниците на Д’рек ще изберат кръв? Силата на кръвта? Това е Древен обичай. Говориш ми безсмислици.

— Култът към Червея е древен, Перла. Дори ние не можем да определим колко точно е стар. Има упоменаване за богиня, Майката на развалата, Господарката на червеите — и още няколко титли — в „Безумието на Готос“, във фрагментите, притежание на храма. Или поне доскоро притежание на храма — свитъците изчезнаха…

— Кога?

Банашар се усмихна горчиво.

— В нощта на бягството на Тайсхрен от Великия храм в Картуул. Той ги държи. Трябва да са у него. Не разбираш ли? Нещо тук не е наред! С всичко това! Знанието, което имам аз, и знанието, което трябва да притежава Тайсхрен — с достъпа му до „Безумието на Готос“. Трябва да говорим с него, да осмислим какво се е случило и какво означава. Това е извън мащабите на империума, но все пак тази война между боговете — кажи ми, чия кръв според теб ще бъде пролята? Това, което стана с култа към Д’рек, е само началото!

— Боговете ще ни предадат? — Перла се отпусна в стола си. — Нас… смъртните. Все едно дали почитаме, или не, кръвта на смъртни ще напои земята. — Замълча за миг. — Може би, ако се удаде възможност, ще успееш да убедиш Тайсхрен. Но другите жречества — вярваш ли, че ще успееш да ги убедиш всичките? И какво ще им кажеш? За някаква реформация ли ще призовеш, Банашар? Някаква революция сред вярващите? Ще ти се изсмеят в лицето.

Банашар извърна очи.

— В моето — може би. Но… на Тайсхрен…

Мъжът срещу него дълго мълча. Сумракът полека изсветля — утрото идеше, а с него — и смътен хлад. Най-сетне Перла стана, плавно и тихо.

— Този въпрос е за императрицата…

— За нея? Не ставай глупав…

— Внимавай — сряза го тихо Нокътят.

Мисълта на Банашар потече бързо, отчаяно.

— Тя влиза в играта само за да освободи Тайсхрен от поста му на Върховен маг, за да го освободи да действа. И освен това ако слуховете, че Сивата богиня крачи из Седемте града, са верни, ясно е, че войната на пантеона вече е започнала с хилядите й последствия за света на смъртните. Ще прояви мъдрост, ако се вслуша в заплахата.

— Банашар — каза Перла, — това не е заплаха. Реалност е. Измрели са стотици хиляди. Може би милиони.

„Милиони?“

— Ще говоря с императрицата — повтори Перла.

— Кога тръгваш? — попита Банашар. „А тези, които изолират Тайсхрен? А тези, които замислят убийството ми?“

— Това няма да е необходимо — отвърна Нокътят и тръгна към вратата. — Тя ще дойде тук.

— Тук? Кога?

— Скоро.

„Защо?“ Но не изрече този въпрос, защото мъжа вече го нямаше.

 

 

Искарал Пъст беше заявил твърдо, че упражнението е необходимо, и сега седеше на мулето си и се мъчеше да го води в кръг по палубата. По всичко изглеждаше, че се мъчи много повече от странното животно, докато го увещаваше да направи още една стъпка на всеки петнайсетина мига.

Със зачервени очи и замаян от морската болест, Маппо седеше опрял гръб на стената на каютата. Всяка нощ в сънищата си плачеше, а щом се събудеше, откриваше, че онова, което го е терзало в съня, е пробило през бариерата, и оставаше да лежи под кожите разтреперан като в треска. Болест, породена от страх, от гузна съвест и срам. Твърде много провали, твърде много лоши преценки; толкова дълго беше залитал слепешком…

Заради приятелството беше предал единствения си приятел.

„Ще поправя всичко това. Кълна се пред всички духове на Трелл.“

Застанала при носа, Спайт едва се виждаше сред песъчливата кално червена мъгла, която я обгръщаше. Нито един бок’арала не смееше да припари до нея.

Разговор водеше. Така поне твърдеше Искарал Пъст. С дух, който нямаше място тук. Не и тук, сред морето, и тази треперлива мъгла, като прах, навяващ през жълти треви — дори за замаяния поглед на Маппо беше натрапчиво не на място.

Натрапник, но владеещ сила, и тази сила като че ли растеше.

— Маел — беше заявил с безумен смях Искарал Пъст. — Съпротивлява се той, и носът му се разкървави. Усещаш ли гнева му, Трелл? Храчи ярост. Хи-хи. Но нея не я е страх от него, о, не, вече изобщо не се бои от никого тя!

Маппо представа нямаше коя ще да е „тя“, дори нямаше сили да пита. Отпърво си беше помислил, че Върховният жрец говори за Спайт, но не, ставаше все по-ясно, че силата, проявяваща се над корабния нос, няма нищо общо с тази на Спайт. Никаква драконска миризма, никаква хладна жестокост. Не, въздишките на вятъра, достигащи до трелла, бяха топли, сухи, миришеха на степи.

„Разговорът“ бе започнал на разсъмване, а слънцето вече беше точно над главата му. Явно имаше много да се обсъжда… за нещо.

Видя как два паяка пробягаха покрай краката му. „Проклета вещице, никого не можеш излъга.“

Имаше ли някаква връзка? Тук, на този безименен кораб, двама шамани от Дал Хон, земя с изсъхнали треви, акации, огромни стада и големи котки — савана — и сега тази… гостенка, понесла се над чужди морета.

— Разгневен е, да — беше казал Искарал Пъст. — Но все пак усещаш ли неохотата му? О, бори се той, но и знае, че тя, която избира на едно място, а не на много, тя е много над него. Смее ли да се съсредоточи? Той дори не иска тази глупава война, ха! Но, о, тъкмо тази колебливост тъй освобождава поклонниците му да правят каквото си щат!

Отекна сърдит вик, щом Върховният жрец на Сянка тупна от гърба на мулето. Животното изрева, заподскача и се завъртя в кръг да погледне тресящия се по палубата старец. Нададе нов рев и на Маппо му се стори, че чува в този звук смях.

Искарал Пъст застина на място, после вдигна глава.

— Тя си отиде.

Вятърът, който ги беше водил силно и неуморно, все по техния курс, задуха на пресекулки.

Спайт заслиза по стъпалата от мостика — изглеждаше уморена и някак разтревожена.

— Е? — попита сърдито Искарал.

Погледът на Спайт се спря на лежащия на палубата Върховен жрец.

— Трябва да ни остави за малко. Опитах се да я разубедя и уви, не успях. Това ни излага на риск.

— От какво? — попита Маппо.

Тя го погледна.

— От капризите на естествения свят. Които могат понякога да се окажат притеснителни и доста произволни. — Вниманието й отново се върна на Искарал Пъст. — Върховен жрец, моля те, наложи някакъв контрол над своите бок’арала. Непрекъснато развързват възли, които трябва да са здраво стегнати, да не говорим, че редят противните си дарове за теб навсякъде, където може да се стъпи.

— Някакъв контрол? — възкликна Искарал слисано. — Но те карат кораба!

— Не ставай идиот — отвърна Спайт. — Този кораб го карат призраци. Призраци Тайст Андий, по-точно. Вярно, забавно беше да си мислим друго, но твоите безмозъчни поклонници вече стават досадни.

— Досадни? Представа си нямаш, Спайт! Ха! — Кривна глава. — Да, нека малко си помисли за това. Тази тънка бръчица от мръщенето е така изкусителна. Нещо повече, признавам, буди похот — о, да, още малко и ще ме убеди! А и ме иска освен това. Виждам го. В края на краищата имах си уж жена, нали? Не като Маппо със зверския му, несъмнено възбуден нрав, не, той си няма! Всъщност не съм ли опитен? Не съм ли способен на възхитителна, изкусителна нежност? Не съм ли облагодетелстван от моя видиотен, вечно бъркащ бог?

Спайт поклати глава, подмина го и спря пред Маппо.

— Да можех да те убедя, трелл, в нуждата от търпение и вяра. Натъкнали сме се на изключително необичаен съюзник.

„Съюзници. Винаги те провалят накрая. Сблъсък на мотиви, разкол — и приятелят предава приятел.“

— Душата си ли ще изядеш, Маппо Рънт?

— Не те разбирам — отвърна той. — Защо се намесваш в моята цел, в търсенето ми?

— Защото знам докъде ще доведе.

— Бъдещето се разгръща пред теб, така ли?

— Никога ясно, нито пълно. Но много добре мога да усетя сливането, което предстои… то ще е огромно, Маппо, много по-ужасно от всичко, което е виждал този или който и да е свят досега. Падането на Сакатия бог, Гневът на Каллор, Раняването при Морн, Оковаванията — всички те ще се смалят пред онова, което иде. И ти ще си там, защото си част от това сливане. Както и Икариум. Както и аз ще трябва в самия край да се изправя срещу своята зла сестра, среща, от която само една ще си тръгне, щом всичко между нас свърши.

Маппо я зяпна.

— А аз… ще го спра ли? В края? Или може би той… е краят на всичко?

— Не знам. Може би възможностите, Маппо Рънт, зависят изцяло от това как си подготвен в момента, от твоята готовност, от вярата ти, ако щеш.

Той бавно въздъхна, притвори очи и кимна.

— Разбирам.

И понеже не я гледаше, не видя трепета й, а и сам не усети жалостта в това признание.

Когато отново я погледна, видя само спокойно, търпеливо лице. Хладно, преценяващо. Маппо кимна.

— Както кажеш. Ще се… опитам.

— Друго не бих и очаквала.

— Тихо! — изсъска Искарал Пъст, още лежеше на палубата, но вече по корем. Душеше във въздуха. — Подушвате ли я? Аз — да! На кораба е! Оная крава е провисналите вимета! Тя е тук!

Мулето зарева отново.

 

 

Таралак Вийд се наведе над Икариум. Джагът беше по-блед от всякога, следствие от многото дни в този трюм, което придаваше на зелената му кожа вампирски оттенък. Тихият съсък на желязото в каменния брус беше единственият звук между двамата. Накрая гралът се окашля и рече:

— Поне една седмица мина — тези Едур не бързат. Също като теб, Икариум, започнали са приготовленията си.

— Защо ми натрапват враг, Таралак Вийд?

Въпросът прозвуча така безжизнено, че за миг гралът се зачуди дали не е риторичен. Въздъхна, посегна да се увери, че косата му е както трябва да е — вятърът горе беше свиреп — и отвърна:

— Приятелю, трябва да им бъде показана… воинската ти сила. Врагът, с който са се сблъсквали — многократно явно, — се е оказал жилав и свиреп. Едур са загубили много воини.

Икариум продължи да точи меча. После спря, приковал поглед в острието.

— Чувствам… чувствам, че правят грешка. Това хрумване… да ме изпитат — дали това, което си им казал за мен, е истина. Тези приказки за… развихрения ми гняв. — Поклати глава. — Кои са тези, срещу които ще се изправя, знаеш ли?

Таралак Вийд сви рамене.

— Не, почти нищо не знам — те не ми се доверяват, а и защо да го правят? Не съм им съюзник — всъщност ние не сме им съюзници…

— И все пак скоро ще се бием за тях. Не виждаш ли противоречието, Таралак Вийд?

— В предстоящата битка няма добра страна, приятелю. Те непрекъснато се бият помежду си, защото и на двете страни им липсва способността или волята да направят нещо друго. И двете жадуват за кръвта на враговете си. Двамата с теб сме виждали всичко това и преди, как противопоставящите се сили — все едно колко различен е произходът им, все едно колко справедливо започва конфликтът — накрая стават буквално еднакви, неразличими една от друга. Жестокост срещу жестокост, глупост срещу глупост. Искаш да разпитвам Тайст Едур? За ужасните им зли врагове? Какъв е смисълът? Това е въпрос на убиване, приятелю. Убиване и нищо друго. Разбираш ли го?

— Въпрос на убиване — повтори шепнешком Икариум. След миг отново започна да точи меча си.

— А това вече е твоя работа — каза Таралак Вийд.

— Моя работа.

— Трябва да им го покажеш. Като приключиш битката. Окончателно.

— Да приключа. Всичкото убиване. Завинаги.

— Да, приятелю. Това е твоята цел.

— С моя меч… мога да наложа мир.

— О, да, Икариум, можеш. И ще го направиш.

„Маппо Рънт, ти беше глупак. Как си могъл само да използваш този джаг! За доброто на всички. Икариум е мечът в края на краищата. Изкован, за да се използва, като всички оръжия.“

„Оръжието, обещаващо мир. Защо изобщо избяга от това, глупав Трелл такъв?“

 

 

На север от полуостров Олфара ветровете се усилиха, издуха платната и корабите сякаш се втурнаха като мигриращи денрабъ над тъмносиньото море. Въпреки плитката си ватерлиния „Силанда“ се напрягаше да не изостава от дромоните и огромните транспортни съдове.

Отегчен почти колкото другите морски пехотинци, Ботъл крачеше напред-назад по палубата и се мъчеше да не обръща внимание на дрязгите им, мъчеше се да надвие напрежението, което се усилваше в него. „Нещо… в този вятър… нещо…“

— Събирач на кокали — каза Смайлс и посочи Корик с ножа си. — За такъв ми напомняш с всичките тия кокали, дето си ги накичил по себе си. Помня един, обикаляше из селото — селото извън имението де. Събираше ги от кухненските сметища. Изрови какво ли не и го натика в разни стъкленици. С етикети. Кучешка челюст за зъбобол, конско бедро за правене на бебета, птичи череп за отслабнали очи…

— Кокал от пенис за мили малки момиченца — подметна Корик.

Ножът в ръката на Смайлс светкавично се завъртя и тя вече го държеше за върха между палеца и другите пръсти.

— Да не си и помислила — изръмжа Кътъл.

— Освен това Корик не е единственият, който носи много кокали по себе си — отбеляза Тар. — Дъх на Гуглата, Смайлс, ти също си се накичила…

— С вкус — сряза го тя, все така стиснала ножа за върха. — Това, което го прави тъпо, е прекаляването.

— Последната дворцова мода в Унта ли имаш предвид? — попита Кътъл и повдигна вежда.

Тар се изсмя.

— Деликатно и ненатрапчиво малко скромно кокалче от среден пръст, полюшващо се така… дамите припадат от завист.

Коураб Билан Тену’алас само ги зяпаше, докато се дърлеха. На лицето му се беше изписало пълно изумление.

От капитанската кабина долитаха разгорещени гласове. Пак. Геслер, Балм, Сторми и Фидлър.

Едно от плъхчетата на Ю’Гатан слушаше, но Ботъл не обръщаше много внимание, тъй като сблъсъкът беше стар — Сторми и Балм се мъчеха да убедят Фидлър да играе с Драконовата колода. А и важното беше тук, отвън, този шепот на вятъра, силният му неспирен напор — почти щорм, мирисът, едва доловим под солените морски пръски…

Ботъл се опря на лявото перило и се загледа към далечната ивица суша на юг. Странно замъглена, тя сякаш видимо се отнасяше назад, макар че от толкова далече подобно възприятие трябваше да е невъзможно. Самият вятър беше обагрен в кафяво, все едно се беше завихрил през някоя пустиня.

„Оставихме зад себе си Седемте града. Слава на боговете.“ Не искаше никога повече кракът му да стъпи на тази земя. Пясъкът й бе оставил в душата му зърниста патина, наситена със зной, бури и неизброимите хора, чиито тела бяха изгорени — останките от тях бяха в него и никога нямаше напълно да се заличат от плътта му, от дробовете му. Усещаше на езика си вкуса на тяхната смърт, чуваше ека на писъците им.

Шортноус и Флашуит се боричкаха на палубата, ръмжаха и се хапеха като два песа. Някаква стара забрала рана — зачуди се какво ще отхапят от Шортноус този път — и скоро след това се разнесоха викове и ругатни, щом двамата се изтъркаляха върху войниците от отделението на Балм, които гадаеха на кости и подреденото се попиля. След няколко мига се сбиха.

Мейфлай сграбчи Лоуб и го хвърли в купчината отсечени глави.

Писъци. Гадните неща се затъркаляха по дъските, очите замигаха от внезапната светлина…

И боят спря, войниците се разтичаха да върнат главите на купа под платнището.

Фидлър излезе от каютата, спря, огледа сцената, въздъхна измъчено, после поклати глава и отиде при Ботъл, който все така се подпираше на перилото.

— Коураб трябваше да ме остави в тунела — измърмори сержантът и се почеса по брадата. — Там поне щях да си отдъхна малко.

— Заради Балм е — изтърва се Ботъл и бързо затвори уста — но късно.

— Знам го, проклет кучи син е. Добре, остава си между нас, но в замяна искам да чуя какво мислиш. Какво е заради Балм?

— Нали е далхониец.

— Това го знам, идиот с идиот.

— Ами, целият сигурно е настръхнал.

— И аз съм настръхнал, Ботъл.

„Аха. Това го обяснява.“

— Тя е с нас. Пак, искам да кажа.

— Тя ли?

— Знаеш коя.

— Оная, дето си играе с твоя…

— Оная, дето също така те изцери, сержант.

— Какво общо има тя с Балм?

— Не съм сигурен. По-скоро с родното му място, мисля.

— Защо ни помага?

— А сигурен ли си, сержант? — Ботъл го изгледа твърдо. — В смисъл, че ни помага. Вярно, последния път… Илюзията на Бързия Бен, която прогони вражеската флота. Но какво от това? Сега имаме този щорм зад гърба си и той ни тласка на запад, бързо, може би по-бързо, отколкото би трябвало да е възможно — виж брега ей там — челните ни кораби трябва вече да са на юг от Монкан. При тази скорост ще стигнем Сепик, преди да се стъмни. Нас ни бутат и това ме изнервя — защо е това проклето бързане?

— Може би просто за да се отдалечим от онези сивокожи варвари.

— Тайст Едур. Едва ли са варвари, сержант.

Фидлър изсумтя.

— Сражавал съм се с Тайст Андий. И те използват Древна магия — Куралд Галайн, — но няма нищо общо с онова, което видях преди седмица.

— Онова не бяха лабиринти. Бяха Крепости — по-древни, сурова сила, много близо до хаоса.

— Каквото и да беше, не му е мястото във война.

Ботъл се изсмя. Не можа да се сдържи.

— Искаш да кажеш, че малко чистичко клане си е съвсем добре ли, сержант? Като това, което ние правим на бойното поле? Гоним бягащите войници и им сечем главите отзад, това е добре?

— Не съм казвал, че съм убеден, Ботъл — отвърна Фидлър. — Просто интуиция. Бил съм в сражения, в които се вихри магия — и то каква! — но нищо общо не е имало с онова, което се канеха да направят тези Едур. Те искат да печелят войни, без да извадят меч.

— И какво му е различното?

— Прави победата незаслужена, това.

— А императрицата да не би да печели победите си заслужено, сержант?

— Внимавай, Ботъл.

— Добре де — настоя той, — тя просто си седи на трона, докато ние тук…

— За нея ли мислиш, че се бия, Ботъл?

— Е…

— Ако това си мислиш, нищо не си научил в Ю’Гатан. — Обърна се рязко и си тръгна.

Ботъл зяпна за миг след него, после отново се загледа към далечния хоризонт. „Добре де, той е прав. Но все пак това, което печелим, са парите й, и нищо повече.“

 

 

— Какво правиш тук?

— Крия се, на какво друго ти прилича? Това винаги ти е било проблемът, Кал, липсата на финес. Рано или късно ще ти донесе неприятности. Още ли е тъмно?

— Не. Слушай, какво му е на онзи проклет вятър горе? Нещо не е наред…

— Чак сега ли го забеляза?

Калам се намръщи в тъмното. Е, поне беше намерил магьосника. „Върховният маг на Четиринадесета да се крие зад сандъци, бурета и денкове!“

— Адюнктата иска да говори с тебе.

— Разбира се, че иска. И аз щях да искам, ако бях на мястото й. Но не съм, нали? Не, загадка е тя — забелязваш ли, че почти не го носи онзи меч? Виж, ще ти призная, радвам се, че съм вързан за тази проклета армия. Помниш ли ги ония небесни крепости? Забъркани сме в нещо, Кал. А адюнктата знае повече, отколкото казва. Много повече. Някак. Императрицата ни отзова. Защо? Сега какво?

— Дрънкаш глупости, Бързак.

— Глупости ли? Не ти ли е хрумвало, че загубихме?

— Какво?

— Ами… Дрижна, Апокалипсисът, цялото пророчество — изобщо не го схванахме, а двамата с теб трябваше да се оправим, знаеш ли. Това въстание — какво постигна? Кланета, анархия, гниещи трупове навсякъде. И какво дойде след това? Чумата. Апокалипсисът не беше войната, Калам, беше чумата. Тъй че може да сме спечелили, а може и да сме загубили. И двете, схващаш ли?

— Дрижна изобщо не е свързан със Сакатия бог. Нито с Полиел…

— Това няма значение. Накрая послужи и на двамата, нали?

— Не можем да се борим с всичко това, Бързак. Имахме въстание. Потушихме го. А какво са намислили проклетите богове и богини — не можем ние да се борим. Не е и война на Империята, а това включва и Ласийн. Тя няма да погледне на всичко това като на някакво поражение. Тавори направи каквото трябваше и сега се връщаме, а после ще ни пратят другаде. Така става.

— Тавори ни прати в Имперския лабиринт, Кал. Защо?

Убиецът сви рамене.

— Е, добре. Както сам каза, тя е загадка.

Бързия Бен се отдръпна да му направи място.

— Сядай.

Калам се намести до него.

— Имаш ли нещо за ядене? За пиене?

— Естествено.

— Добре.

 

 

Наблюдателите горе извикаха, че Сепик се вижда, и Апсалар забърза напред. Адюнктата, Нил, Кенеб и Недер вече бяха на носа. Слънцето, ниско на запад, къпеше в златист блясък надигащата се грамада на сушата ляво на борд. Челните кораби на флотата, два дромона, вече се приближаваха към брега.

От кейовете не се вдигаше дим, а в самия залив само няколко кораба се поклащаха закотвени; най-близкият явно беше откъснал носовата си котва и се беше килнал на една страна така, че перилото на левия борд беше почти под водата.

— Сепик трябваше да го стигнем чак след четири-пет дни — говореше Кенеб с тон, който явно намекваше, че не го казва за първи път.

Апсалар се загледа в двата дромона, навлизащи в залива. Единият беше флагманският на Нок.

— Нещо не е наред — промълви Недер.

— Юмрук Кенеб, задръжте пехотинците — заповяда Тавори.

— Адюнкта?

— Няма да слизаме…

И в същия момент Апсалар видя как първият дромон изведнъж застина на място, сякаш по някакъв необясним начин бе загубил скорост — екипажът му се разтича като мравки в разбунен мравуняк, платната се заобръщаха. След миг същото се повтори на кораба на Нок и нагоре се заиздига сигнален флаг.

А град Сепик изригна.

Чайки. Десетки хиляди, извисиха се от улиците и сградите. Сред тях — черни петна от врани, островни лешояди, заиздигаха се като парцали прах сред димната вихрушка на белите чайки. Нагоре и нагоре… Живият облак се изду и замята треперлива сянка над града.

— Всички са мъртви — прошепна Недер.

— Тайст Едур са ги навестили — каза Апсалар.

Тавори я погледна.

— Клането ли е отговорът им на всичко?

— Намерили са същества от своята раса, адюнкта. Останки от старо население. Покорени, почти роби. Едур не се колебаят да развихрят гнева си.

— Как разбра това, Подпалвачко на мостове?

Апсалар я погледна накриво.

— А вие откъде разбрахте, адюнкта?

Тавори й обърна гръб.

Кенеб гледаше мълчаливо ту едната, ту другата.

Апсалар се загледа отново към залива. Чайките се спускаха към своя пир, а двата дромона вече се измъкваха от залива, отново издули платна. Другите кораби също започнаха да променят курса.

— Продоволствие ще търсим в Немил — каза адюнктата и се обърна. — Апсалар, намери Бързия Бен. Използвай онези скелетчета, слугите ти, ако трябва.

— Върховният маг е долу в трюма — отвърна Апсалар.

Тавори повдигна вежда.

— Нищо магическо, а?

— Не.

Щом стъпките на адюнктата заглъхнаха, Кенеб се обърна към Апсалар.

— Флотата на Едур… смяташ ли, че още ни преследва, Апсалар?

— Не. Прибират се у дома.

— Как разбра?

— Защото я навестява бог, Юмрук — каза Недер. — Идва, за да й разбива сърцето. Непрекъснато.

Все едно нещо я удари в гърдите, ударът отекна в костите й, сърцето й заби на пресекулки и се сви, щом топлината нахлу в жилите й. Но външно не издаде нищо.

— Беше ли необходимо това, Недер? — скастри я Кенеб.

— Не обръщайте внимание на сестра ми — каза Нил. — Изгаря от страст по един…

— Мръсник!

Момичето се обърна и побягна. Брат й я изгледа за миг, погледна Кенеб и Апсалар и сви рамене.

После и той си тръгна.

— Моите извинения — каза Кенеб. — Не бих предизвикал такъв жесток отговор — ако знаех какво ще каже Недер…

— Няма значение, Юмрук. Не е нужно да се извинявате.

— Все едно, няма да любопитствам повече.

Тя само го гледаше.

Той кимна притеснено и също си тръгна.

„Идва, за да й разбива сърцето. Непрекъснато.“ О, толкова малко тайни можеше да се опазят на този кораб. И все пак адюнктата като че ли отричаше това.

„Нищо чудно, че Бързия Бен се крие.“

 

 

— Всички са избили — каза Ботъл и потръпна. — На целия проклет остров. И на остров Монкан също — във вятъра е тази истина.

— Ти да му благодариш на тоя вятър — каза Калам. — Адски бързо оставихме кошмара зад себе си и това е добре, нали?

Кътъл изправи рамене и се обърна към Фидлър.

— Сержант, Сепик не беше ли имперски принципат?

Фидлър кимна.

— Значи това, което са направили Тайст Едур, е акт на война, нали?

Ботъл и останалите се обърнаха към сержанта, който се мръщеше — явно предъвкваше думите на Кътъл. После отвърна:

— Формално, да. Дали императрицата ще го погледне по този начин? Или изобщо ще се заинтересува? Бездруго си имаме достатъчно врагове.

— Адюнктата все пак ще трябва да й докладва — каза Тар. — Плюс това, че вече се сблъскахме с проклетата им флота.

— Вероятно идат след нас — подхвърли Кътъл. — И ще ги отведем право в сърцето на Империята.

— Толкова по-добре — отвърна Тар. — Тогава ще можем да ги смажем тия кучи синове.

— Освен ако те не смажат нас — измърмори Ботъл. — Онова, дето го направи Бързия Бен, не беше истинско…

— В началото — рече Фидлър.

Ботъл не отвърна веднага.

— Някои съюзници… по-добре да ги нямаш.

— Защо?

— Ами, съюзници, които не можеш да ги разбереш, чиито мотиви и цели си остават непонятни — за това си говорим тук, сержант. И повярвай ми, изобщо не искаме война с магия на Крепостите. Изобщо.

Другите го зяпнаха.

Ботъл извърна очи.

— Да го смъкнем долу в трюма — каза Кътъл. — Там ще си избълва всичко.

— Изкушаващо е — отвърна Фидлър. — Но имаме време. Много време.

„Глупаци. Времето е последното, което имаме. Това се опитва да ни каже тя. С този зловещ вятър, който бие като юмрук в царството на Маел — и нищо не може да се направи против това. Схващаш ли, Маел, жалко вмирисано раче?“

„Време ли? Тя ни тласка в сърцето на бурята.“