Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bonehunters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Ловци на кости

Серия Малазанска книга на мъртвите, №6

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2007 г.

ИК „Бард“ ООД, 2007 г.

ISBN: 978-954-585-792-8

История

  1. — Добавяне

Първа книга
Хилядопръстият бог

Вървях по лъкатушеща пътека в долината,

където ниски каменни стени деляха ферми и владения

и всяка нива и имот на мястото стоеше си във плана,

така че всеки тукашен в ума си да го побере

и да го води той във пътя дневен, знак да му даде,

ръка позната да му подаде в потайна доба,

та да го върне до познатия му праг

и весело подскачащите псета.

Вървях, но ето спря ме вик на старец,

прегърбен и отруден, търпелив,

усмихнат да прикрие подозрението си,

и го запитах да ми каже всичко, гдето знае

за местностите там, на запад, зад клисурата,

и с радост той отвърна ми, че има градища

огромни и гъмжащи с всякаква чудатост,

че цар там властвал, а и жречества враждебни,

дори веднъж видял бил, каза,

огромен облак прах, въздигнал се от

воинство, потеглило на битка

нанякъде към юга мразовит, бе сигурен старикът,

и аз премислих всичко, гдето знае,

а то не беше много, не бе излизал той от долината

от раждането си до днешен ден,

и честно казано, така не беше и разбрал,

че планът е за низшите навсякъде, по всяко време,

а любопитството остава ненаточено, ръждиво;

макар и да намери дъх да ме попита

аз кой съм и как дотука чак съм стигнал, и накъде

във тия времена съм се запътил, и изслуша

с усмивка гаснеща,

че тръгнал съм накъм гъмжащите градища,

ала съм длъжен първом да премина тук,

и още ли не е съзрял, че псетата му, весели доскоро,

нападали са мъртви по земята,

защото дозволено ми е да отвърна, видиш ли,

че съм вестител на Богинята на мора и това, уви,

е доказателство за още по-мащабен план.

 

„Дозволено от Полиел“

Фишер кел Тат

1.

Улиците днес гъмжат от лъжи.

 

Върховен маг Тайсхрен,

Коронацията на императрица Ласийн,

Записано от Имперския историк Дюйкър

1164 г. от Съня на Бърн
Петдесет и осми ден от Екзекуцията на Ша’ик

Капризни ветрове бяха вдигнали прахоляка и всички, които стигаха до източната порта на Ерлитан откъм сушата, бяха покрити, дрехи, лица и ръце, с цвета на червените пясъчни хълмове. Търговци, поклонници, говедари и пътници изникваха като привидения пред стражите един след друг от вихрещата се мъгла, навели глави и прегърбени, дотътрили се до завета на портата, присвили очи зад гънките зацапан лен. Стада кози с ръждива козина се мъкнеха след пастирите, коне и волове прииждаха отпуснали глави и с кръгове полепнала зърниста прах около ноздрите и очите, фургони скърцаха и пясъкът се сипеше между просъхналите дъски на дъната им. Стражите бдяха на поста си и мислеха само за края му и за баните, ястията и топлите тела, които щяха да последват като подобаваща награда за издържаната служба.

Жената, която дойде пеш, беше забелязана, но по съвсем погрешни причини. Загърната в плътна коприна, с лице, скрито под воала, все пак заслужаваше да й обърне човек внимание, макар само заради изящната й походка и полюшващите се бедра. Стражите, като мъже подвластни на въображението, прибавяха останалото.

Тя веднага забеляза вниманието им и го разбра достатъчно добре, за да я притесни. По-проблематично щеше да е, ако бяха жени. Като едното нищо можеха да се зачудят защо влиза в града точно през тази порта, защо е стигнала дотук, и то пеш, точно по този път, който криволичеше левга след левга през насечени, буквално безжизнени хълмове, а сетне продължаваше още левги наред през обрасъл с храсталаци пущинак. Пристигане, прочие, още по-необичайно заради това, че не носеше никакви продукти, а меката кожа на обущата й беше почти изтрита. Ако стражите се бяха оказали жени, щяха да я спрат и тя щеше да се изправи пред някои трудни въпроси, на никой от които не бе подготвена да отговори убедително.

Толкова по-добре за стражите, че не бяха жени. И толкова по-добре за изкусителното мъжко въображение в погледите им, проследили я по улицата, погледи, лишени от подозрение, ала трескаво разсъбличащи закръгленото й тяло с всяко полюшване на бедрата й — движение, което тя съвсем леко попресилваше.

Тя стигна до една пресечка, зави наляво и се скри от погледите им. Вятърът в града бе по-слаб, макар ситната прах да продължаваше да се носи и да загръща всичко в едноцветен пласт. Жената продължи през тълпите, вървеше по постепенно свиващата се спирала право към Джен’раб, централния хълм на Ерлитан, огромната развалина, обитавана почти само от паразити — както от четирикракия, така и от двукракия вид. Когато най-сетне пред очите й се откроиха рухналите сгради, намери една странноприемница, не особено представителна на вид и без амбиция за нещо повече от местно заведение, приютило няколко курви в стаите на втория етаж и десетина редовни посетители в кръчмата на уличното ниво.

До входа на странноприемницата имаше сводест проход към малка градина. Жената пристъпи в него, изтупа прахта от дрехите си, а после отиде до плиткото езерце със затлачена вода под едва църцорещия чучур и наплиска лицето си, колкото да премахне сърбежа от очите си.

После се върна през прохода и влезе в кръчмата.

Сумрачно. Пушек от огнища, светилници, дъранг, итралби и ръждивец се носеше на гъсти пластове под ниския варосан таван. Три четвърти пълно и всички маси заети. Някакъв младок я беше изпреварил преди няколко мига на влизане и сега задъхан описваше някакво премеждие, което едва преживял. Докато минаваше покрай младежа и слушателите му, жената си позволи бегла усмивка — може би се получи по-тъжна, отколкото го желаеше.

Намери място при тезгяха и махна на кръчмаря. Той я изгледа напрегнато, докато му поръчваше на изряден ерлийски бутилка оризово вино.

Но щом чу молбата й, бръкна под тезгяха, там изтракаха няколко бутилки, и отвърна на малазански:

— Дано не очакваш нещо кой знае какво, момиче. — Изправи се, избърса прахта от глинената бутилка и се вторачи в запушалката. — Тая поне още е запечатана.

— Ще свърши работа — каза тя на местния диалект и остави на тезгяха три сребърни полумесеца.

— Всичкото ли се каниш да го изпиеш?

— Ще ми трябва и стая горе, в която да допълзя — отвърна тя, издърпа запушалката и докато кръчмарят й подаваше тенекиена чаша, добави: — С резе.

— Опонн ти се усмихва значи. Една тъкмо се освободи.

— Хубаво.

— От армията на Дужек ли си? — попита мъжът.

Тя си наля пълна доза от кехлибареното, леко потъмняло вино.

— Не. Тя тука ли е?

— Опашката — отвърна той. — Ядрото им отпраши преди шест дни. Оставиха гарнизон, разбира се. Точно затуй се чудех…

— Не съм от никоя армия.

Тонът й, някак странно хладен и равнодушен, го накара да замълчи и той тръгна да обслужи друг клиент.

Тя отпи. После здраво наблегна на бутилката. Светлината навън помръкваше и в кръчмата ставаше все по-претъпкано, гласовете все по-шумни, лакти и рамене я подбутваха от двете страни повече, отколкото беше нужно. Пренебрегна две-три опипвания, забила очи в чашата пред себе си.

Най-сетне привърши, стана и тръгна — олюляваше се — през гъмжилото от тела. Стигна до стълбите. Заизкачва се предпазливо, с една ръка на хлъзгавия парапет. Смътно усещаше — нищо изненадващо, — че някой е тръгнал подире й.

На площадката опря гръб на стената.

Непознатият се доближи, все така глупаво ухилен… и усмивката му замръзна, щом върхът на ножа се опря в кожата под лявото му око.

— Връщай се долу — рече жената.

Капка кръв потече по бузата на мъжа, сбра се гъста по ръба на брадичката му. Той се разтрепери и примижа, щом острието влезе по-надълбоко, и прошепна:

— Моля те…

Тя леко завъртя и върхът разпра бузата на мъжа, за щастие надолу, вместо нагоре към окото му. Той извика и залитна назад, вдигнал ръце в опит да спре потеклата кръв, после заслиза със залитане по стълбите.

Отдолу се разнесоха викове и дрезгав смях.

Жената огледа ножа в ръката си, зачудена откъде се е появил и чия кръв е лъснала по него.

Все едно.

Тръгна да търси стаята си и по някое време я намери.

 

 

Силната прашна буря беше естествена, породила се на Джаг Одан и кръжащите в сърцето на субконтинента Седемте града вихри. Ветровете пометоха на север, покрай източната страна на хълмове, скални зъбери и стари планински хребети, обкръжили Святата пустиня Рараку — пустиня, вече превърнала се в море — и се оказаха въвлечени във война на мълнии по ръба на хребетите, видима откъм градовете Пан’поцун и Г’данисбан. После бурята възви на запад, разпери гърчави ръце и една от тях връхлетя върху Ерлитан, преди да се отвее над Ерлитанското море, а друга стигна до град Пур Атрий. След това бурята се завихри обратно към сушата, отново набра сила и заби в северните склонове на планините Талас и почти отнесе градовете Хатра и Ю’Гатан, преди най-сетне отново да свърне на юг. Естествена буря — навярно последен дар от древните духове на Рараку.

Бягащата армия на Леоман от Вършачите беше приела този дар. Препускаха през този неумолим вятър от дни, дните се проточваха в седмици, а светът напред се сливаше във вал от надвиснал пясък, още по-горчив с това, че напомняше на оцелелите за възлюбления им Вихър, чука на Ша’ик и Дрижна на Апокалипсиса. И все пак дори в тази горчивина имаше живот. Имаше спасение.

Малазанската армия на Тавори продължаваше да ги преследва — без излишна припряност, не и след безразсъдната глупост, проявена веднага след смъртта на Ша’ик и съкрушаването на въстанието. Преследването вече беше премерена акция, тактическо дебнене на последната организирана сила, противопоставена на империята. Сила, обсебена от вярата, че притежава Свещената книга на Дрижна, последния артефакт, вдъхващ надежда в душите на съкрушените в битка въстаници на Седемте града.

Макар и да не я притежаваше, Леоман от Вършачите проклинаше тази книга ката ден. С почти религиозно рвение и смайващо въображение ръмжеше проклятията си, а пищящият вятър за щастие отнасяше думите тъй, че само Коураб Билан Тену’алас, който препускаше до своя командир, можеше да ги чуе. Омръзнеше ли му тирадата, Леоман започваше да ръси от сложни по-сложни схеми как ще унищожи книгата само да му попадне в ръцете. С огън, с конска пикня, с жлъч, с морантски огън, в корема на дракон… докато на Коураб не му писнеше и не свърнеше встрани, за да продължи ездата в по-благоразумната компания на приятелите си въстаници.

А те започваха да го тормозят с ужасни въпроси. И хвърляха тревожни погледи към Леоман. Какво говори той?

Молитви реди, отвръщаше Коураб. Нашият командир се моли на Дрижна по цял ден. Леоман от Вършачите е благочестив правоверен, така им казваше.

Толкова благочестив, колкото можеше да се очаква. Въстанието рухваше, пометено от ветровете. Градове падаха един след друг пред имперските армии и кораби. Граждани се обръщаха срещу съседите си в ревностното си старание да посочат престъпници, които да отговарят за многобройните зверства, извършени по време на бунта. Доскорошни герои и дребни тирани биваха избутвани пред окупаторите и жаждата за кръв бе неутолима. Такива мрачни вести стигаха до тях от керваните, които срещаха и настигаха, докато бягаха и бягаха все напред. И с всяка такава вест лицето на Леоман помръкваше още повече, все едно единственото което можеше да стори, бе да стегне още по-здраво яростта у себе си.

От разочарованието е, казваше си Коураб и всеки път придружаваше мисълта с дълга въздишка. Хората на Седемте града бързо зарязваха свободата, придобита с цената на толкова много жертви, и тази истина бе горчива, най-позорното доказателство колко мръсна е човешката природа. И какво, цялата работа за нищо? Как можеше един благочестив воин да не изпитва изгарящо душата разочарование? Колко десетки хиляди хора бяха загинали? За какво?

Ето защо, Коураб си казваше, че разбира своя командир. Разбираше, че Леоман не може да се откаже, все още не, може би никога. Това, че се беше вкопчил в бляна, даваше смисъл на всичко случило се.

Сложни мисли. Много часове Коураб се беше мръщил, докато се мъчеше да се добере до тях, да постигне този необикновен скок в ума на друг човек, да погледне макар и за миг през неговите очи, преди да отстъпи смирен и объркан. И беше успял да зърне онова, което превръща някои хора във велики водачи, било на бойното поле или в държавните дела. Способността на разума им да сменя перспективите, да вижда нещата от всичките им страни. Докато единственото, което самият Коураб можеше да постигне, честно казано, бе да се вкопчи в една-единствена гледна точка — неговата си — сред толкова много обърканост в този свят, готов да се срути върху него.

Ако не беше командирът му, щеше да се е изгубил, Коураб го знаеше.

Облечена в ръкавица ръка му махна и той смуши коня, и се изравни с Леоман.

Закачуленото и увито в плат лице се извърна, покритите с кафява кожа пръсти дръпнаха зацапаната коприна от устата и думите излетяха гръмко, та да може Коураб да ги чуе:

— Къде сме, в името на Гуглата!

Коураб зяпна, примижа и въздъхна.

 

 

Пръстът й предизвикваше драма, заорал тежка бразда по здраво отъпканата пътека. Мравките се пръскаха настрани объркани и Сеймар Дев гледаше как пълзят в паника, възмутени от атаката, гледаше войниците, вдигнали глави и разтворили челюсти, готови сякаш да предизвикат боговете. Или в този случай — една жена, която бавно издъхваше от жажда.

Лежеше на една страна в сянката на фургона. Беше малко подир пладне и въздухът се бе затаил. Зноят беше отнел всичките й сили. Едва ли щеше да може да продължи атаката си срещу мравките и щом го осъзна, за миг изпита съжаление. Сеенето на смут сред иначе предсказуеми, ограничени и жалки дребни живи твари приличаше на жест, изпълнен някак с достойнство. Е, достойнство чак едва ли, но беше интересно. Богоподобни мисли, да ознаменуват сетния й ден сред живите.

Някакво движение привлече вниманието й. Прахта на пътя потръпна и този път слухът й долови усилващ се тътен, отекващ като глинени тимпани. Тук, на Угарат Одан, пътят не беше от най-оживените. Беше диря, останала от отдавна забравени векове, когато кервани бяха разорали десетките бразди между десетки градове, на които древният Угарат бил центърът, и всичките тези градове, освен Кайхум на бреговете на самата река Угарат, бяха загинали преди хиляда или повече години.

Все пак един самотен ездач едва ли щеше да й донесе спасение, защото тя бе жена с обилни женски чарове — и беше сама. Понякога, казваха, разбойници и грабители минавали по тези общо взето забравени пътища. Разбойниците обаче бяха прочути с невеликодушието си.

Тътенът на копитата се приближаваше, все по-силен, после ездачът забави и миг след това зноен облак прах се завихри над Сеймар Дев. Конят изцвили — звук, изпълнен с някаква странна злост — и последва по-тихо тупване: ездачът скочи на земята. Много леки и тихи стъпки доближиха към нея.

Какво беше това? Дете ли? Жена?

Нова сянка се плъзна над хвърляната от фургона и Сеймар Дев извърна глава към фигурата, която заобиколи колата и я изгледа отгоре.

Не. Нито дете, нито жена. Може би не беше и мъж, прецени тя. Привидение, с дрипава бяла кожа, заметната на невероятно широките рамене. Меч от очукан кремък, вързан на гърба му, с увита в кожа дръжка. Тя примига да види по-добре, но яркото слънце зад него я надви. Мъж като великан. И стъпваше като пустинна котка. Видение от кошмар, халюцинация.

А сетне той заговори, но не на нея, явно:

— Ще трябва да почакаш за храната си, Хавок. Тази още е жива.

— Хавок умрели жени ли яде? — попита прегракнало Сеймар. — С кого яздиш?

— Не „с кого“ — отвърна великанът. — „Кого.“ — Приближи се и се наведе над нея. Имаше нещо в ръцете му — мях, — ала тя усети, че не може да откъсне очите си от лицето му. Остри черти, прорязани и нашарени с татуировка от строшено стъкло, дамгата на избягал роб. — Видях фургона ти — продължи той на речта на пустинните племена. — Но къде е животното, което го е теглило?

— Във фургона — отвърна тя.

Той остави меха до нея, изправи се, отиде и се наведе да погледне.

— Вътре има мъртвец.

— Да. Умря.

— Той е теглил този фургон? Нищо чудно, че е умрял.

Тя се пресегна и придърпа меха. Издърпа запушалката. Топла, благословена вода.

— Виждаш ли онези два лоста до него? — попита, след като преглътна. — Като ги натискаш, колата се движи. Мое изобретение.

— Не е ли трудно? Защо си наела старец да го върши?

— Беше потенциален вложител. Искаше сам да види как действа.

Великанът изсумтя и я изгледа замислено.

— Справяхме се чудесно — продължи Сеймар. — Отначало. Но после се счупи. Предавката. Мислехме да е само половин ден, но той ни беше откарал много далече, преди да издъхне. Мислех да се върна пеш, но си счупих крака…

— Как?

— Ритнах колелото. Все едно, не мога да вървя.

Той продължаваше да я гледа вторачено, като вълк окуцял заек. Тя отпи още глътка вода.

— Ще ме насилиш ли? — попита го.

— Кръвното масло кара един воин Теблор да изнасилва. Нямам кръвно масло. Не съм взимал жена насила от години. От Угарат ли си?

— Да.

— Трябва да вляза в този град за продоволствие. Не искам неприятности.

— Мога да ти помогна.

— Искам да остана незабелязан.

— Не съм сигурна дали точно това е възможно.

— Направи го възможно и ще те взема с мен.

— Е, не е честно. Ти си с половин ръст по-висок от нормален мъж. Татуиран си. Имаш кон, който яде хора — стига да е кон, а не енкар’ал. И май носиш кожа от бяла мечка.

Той й обърна гръб.

— Добре! — рече тя припряно. — Ще измисля нещо.

Гигантът се обърна, взе меха, метна го на рамо, а после я сграбчи за колана и я вдигна, с една ръка. Болка прониза десния й крак и счупеното й стъпало увисна.

— Седем хрътки! — изсъска Сеймар. — По-гадно не можа ли да го направиш?

Без да й отвръща, воинът я понесе към чакащия кон. Не беше енкар’ал, увери се тя, но не беше и съвсем кон. Висок, дългокрак и светъл, със сребриста грива и опашка, с очи, червени като кръв. Само юзда, без седло и стремена.

— Стъпи на здравия си крак — рече той и я пусна на земята. После се метна на коня.

Сеймар изохка, пое си дъх, облегната на коня, и проследи с очи двата края на въжето, което държеше мъжът. И видя, че е влачил нещо. Две грамадни изгнили глави. Кучета или мечки, великански като самия него.

Воинът се пресегна и безцеремонно я надигна и я намести зад себе си. Нова вълна на болка насмалко да я докара до несвяст.

— Незабелязан — повтори той.

Сеймар хвърли поглед през рамо към отсечените глави и каза:

— То се подразбира.

 

 

Мирис на плесен и мрак в малката стая, въздухът — душен и потен. Двете правоъгълни дупки малко под ниския таван пропускаха хладния нощен въздух да нахлува вътре на пресекулки, като въздишки на чакащ свят. За жената, свита на пода до тясното легло, светът щеше да почака още малко. Сбрала ръце около свитите си колене, навела глава, загърната с черната си коса, провиснала на мазни кичури, тя плачеше. А да плаче означаваше да е в себе си, изцяло, в онова вътрешно място, много по-жестоко и неумолимо от всичко, което можеше да се намери отвън.

Плачеше за мъжа, когото бе изоставила, за да избяга от болката, която виждаше в очите му, колчем любовта му към нея го караше да залита, щом я види, стъпка по стъпка, ала без да може да се доближи. Защото това тя не можеше да позволи. Шарките на качулатата змия имат омайващ чар, но от това ухапването й не е по-малко смъртоносно. Тя беше същата. Нищо нямаше у нея, нищо, доколкото можеше да разбере, достойно за смазващия дар на любовта. Нищо нямаше у нея, достойно за него.

Беше сляп за тази истина и това бе неговата слабост, слабост, която винаги бе притежавал. Воля, потребност може би, да вярва в доброто — там, където никакво добро не можеше да се намери. Е, такава любов тя не можеше да понесе и нямаше да го поведе по своя път.

Котильон беше разбрал. Богът бе провидял ясно в дълбините на тленния мрак, толкова ясно, колкото и самата Апсалар. Ето защо не бе имало нищо забулено в думите и мълчанията, разменени между нея и нейния покровител, бога на убийците. Взаимно признание. Задачите, които й бе възложил, бяха от естество, присъщо за неговия аспект и за нейните особени дарби. След като присъдата вече бе произнесена, човек не можеше да негодува. Ала тя не беше чак толкова отчуждена от човечността, че да може да намери в аморалността утеха, убежище от собствените си деяния. Всичко ставаше… все по-трудно. Все по-трудно й беше да се справи.

Нямаше да му липсва дълго. Очите му бавно се отваряха. За други възможности. Сега той пътуваше с други две жени, в края на краищата. Котильон й го беше казал. Така. Щеше да се изцери и нямаше да остане сам задълго, сигурна беше в това.

Повече от достатъчно гориво, за да подхрани собственото й самосъжаление.

Ала все пак имаше задачи и нямаше да е добре да се отдава дълго на тези свои капризи. Апсалар бавно вдигна глава и огледа жалките груби стени на стаята. Помъчи се да си спомни как се е озовала тук. Главата я болеше, гърлото й беше надрано. Изтри сълзите от страните си, бавно се надигна. Зад очите й пулсираше болката.

Някъде отдолу ехтеше кръчмарски шум, десетки груби гласове, пиянски смях. Апсалар намери обшитото си с коприна наметало и го наметна на раменете си, после пристъпи до вратата, отключи я и излезе в коридора. Потръпващи пламъци на два светилника, поставени в ниши в стената, перило и стълби в другия край. От стаята отсреща се чуваше приглушеният шум от правене на любов и женските пъшкания — твърде възторжени, за да са искрени. Апсалар се вслуша в тях още за миг, зачудена дали точно тези звуци не я бяха разстроили толкова, после тръгна между трепкащите сенки и заслиза надолу.

Беше късно, може би много след дванадесетата камбана. В кръчмата имаше двадесетина посетители, половината — в ливреи на керванска охрана. Не бяха редовни войници, ако се съдеше по неспокойните погледи, които им хвърляха останалите гости, и тя забеляза, докато се приближаваше към тезгяха, че трима от тях са грали, докато друга двойка, жени, бяха парду. И двете — доста неприятни племена, или така поне й говореха спомените от Котильон с тихия си тревожен шепот. Очите им следяха стъпките й през гостилницата. Реши да прояви предпазливост и избягна погледите им.

Кръчмарят дойде веднага.

— Вече си мислех, че си умряла — рече и постави пред нея бутилка оризово вино. — Преди да я изпиеш обаче искам някоя пара, момиче.

— Колко ти дължа дотук?

— Два сребърни полумесеца.

Тя се намръщи.

— Нали ти платих?

— За виното, да. Но спа цяла нощ, цял ден и цяла вечер в стаята — а и за тая нощ трябва да ти взема, защото е много късно да се опитваш да наемаш вече другаде. А и тази бутилка тук…

— Не съм я поръчвала — отвърна тя. — Но ако ти е останала някаква храна…

— Все ще намеря нещо.

Тя отвори кесийката си и извади два полумесеца.

— Дръж. Стига да е и за стаята за тази нощ.

Той кимна.

— Значи не искаш виното?

— Не. Савракска бира, ако имаш.

Кръчмарят прибра бутилката и тръгна към кухнята.

От двете страни я сбутаха. Жените парду.

— Виждаш ли ги ония грал? — попита я едната и кимна към близката маса. — Искат да им потанцуваш.

— Не искат — отвърна Апсалар.

— Искат — настоя другата. — Даже ще си платят. Стъпваш като танцьорка, това всички го видяхме. Не искаш да ги ядосаш, нали?

— Не искам. Точно затова няма да им танцувам.

Това явно обърка двете парду. Междувременно кръчмарят се върна с половница бира и тенекиена паница с козешка супа. От мазнината отгоре стърчаха бели косми, може би за да докажат произхода. Добави и комат черен хляб.

— Така добре ли е?

Тя кимна.

— Благодаря. — Обърна се към жената, която я бе заговорила първа. — Танцьорка съм на Сянка. Това им кажете, парду.

Двете жени моментално се отдръпнаха, а Апсалар се подпря на тезгяха и се заслуша в съсъците, понесли се из кръчмата. Изведнъж усети, че около нея се е отворило доста широко пространство. Съвсем добре.

Кръчмарят я гледаше напрегнато.

— Пълна си с изненади — измърмори. — Тоя танц е забранен.

— Знам.

— Ти си от Кюон Тали — продължи той по-тихо. — Итко Кан, предполагам, по дръпнатите ти очи и тази черна коса. Не бях чувал за Танцьори на Сянка от Итко Кан. — Наведе се към нея. — Аз съм роден край Грис, нали разбираш. Бях в редовната пехота на Дасем, забиха ми копие в гърба още в първата битка — и толкова. Изтървах Ю’Гатан, за което всеки ден благодаря на Опонн. Разбираш. Не видях как умира Дасем и съм благодарен за това.

— Но все пак имаш доста за разказване — каза Апсалар.

— И още как. — Той кимна многозначително. После я изгледа рязко, изсумтя и се обърна.

Тя хапна няколко залъка, отпи от бирата и болката позаглъхна.

Малко по-късно махна на кръчмаря и той се приближи.

— Излизам. Искам обаче да задържа стаята, да не търся другаде.

Той сви рамене.

— Нали я плати. Заключвам на четвъртата камбана.

Тя тръгна към вратата. Пазачите на кервани я проследиха с очи, но никой не понечи да я последва — поне не и веднага.

Надяваше се да са се вслушали в предупреждението й. Вече бе готова да убие някого тази нощ; и един щеше да стигне, ако питаха нея.

Пристъпи навън и за миг спря. Вятърът беше замрял. Звездите се провиждаха като размазани мушици зад булото ситна прах, все още слягаща се след бурята. Въздухът беше хладен. Апсалар придърпа наметалото, нагласи копринения шал над устата си и тръгна наляво. На пресечката с първата тясна уличка, потънала в дълбоки сенки, се шмугна в сумрака и изчезна.

Само след няколко мига двете парду се промъкнаха тихо към уличката, спряха и се взряха в криволичещия проход. Там нямаше никого.

— Истината каза — изсъска едната и направи с ръка знака „зло да пази“. — Тя върви в сенките.

Другата кимна и отвърна:

— Трябва да съобщим на новия си господар.

Тръгнаха си.

Застанала в лабиринта на Сянка, Апсалар погледа още десетина мига двете призрачни на вид парду, които сякаш потръпваха и ту изникваха, ту чезнеха в небитието. Любопитна беше кой ли е господарят им, но тази диря щеше да проследи някоя друга нощ. Обърна се и заоглежда изтъкания от сенки свят, в който се бе озовала. Безжизнен град във всички посоки. Нищо общо нямаше с Ерлитан — примитивна груба архитектура, засводени входове с каменни трегери към тесни проходи между високи стени. Никой не вървеше по тесните калдъръми. Сградите от двете страни на проходите бяха на по два етажа, с плоски покриви, прозорци не се виждаха. Само високи тесни входове зееха черни в мътния сумрак.

Дори в спомените на Котильон нямаше нищо за този облик на селението на Сянка, но това не беше необичайно. Като че ли съществуваха неизброими пластове и късовете на разбития лабиринт и бяха много по-обширни, отколкото можеше да се очаква. Селението бе в непрестанно движение, обвързано с някаква своенравна сила на преселение, движеше се безспирно през тленния свят. Небето горе беше оловносиво — онова, което минаваше за нощ в Сянка; а въздухът — душен и топъл.

Една от задните улички водеше към централния плосък хълм на Ерлитан, Джен’раб, свещения някогашен участък на Короната на Фалад, а сега — грамада от руини. Тя се отправи натам, приковала очи в извисяващите се почти прозрачни камари поломен камък. Уличката излизаше на площад, четирите стени бяха обрамчени със забити в тях железни пранги. Два чифта все още държаха оковани мъртви тела, изсъхнали и прашни, черепите, с олющена кожа, бяха отпуснати върху крехките кости на гърдите; едното тяло беше в края срещу нея, другото — в дъното откъм лявата стена. Близо до десния ъгъл на отсрещната стена имаше портал.

Обзета от любопитство, Апсалар се приближи до по-близката фигура. Не можеше да е сигурна, но като че ли беше Тайст, може би Андий, а може би Едур. Дългата права коса на трупа беше безцветна, избеляла от времето. Облеклото беше изгнило, останали бяха само няколко сгърчени ивици кожа и ръждясали парчета метал. Когато се надвеси над него, прахта до тялото се завихри и тя вдигна учудено вежди, щом пред очите й бавно се надигна сянката. Прозрачна кожа, костите — странно сияещи, изпито лице с хлътнали черни очи.

— Тялото е мое — изшепна сянката и кокалести пръсти задращиха във въздуха. — Не можеш да го имаш.

Езикът беше на Тайст Андий и Апсалар даже се изненада, че го разбира. Спомените на Котильон и знанието, скрито в тях, все още я стъписваха понякога.

— Че какво да правя с тялото? — попита тя. — Имам си свое в края на краищата.

— Не и тук. Виждам само един призрак.

— Аз също.

Май изненада сянката.

— Сигурна ли си?

— Умряла си отдавна. Стига тялото във веригите да е твое.

— Мое ли? Не. Поне не мисля така. Би могло и да е. Защо не? Да, мое беше, някога, много отдавна. Познавам го. Ти си призракът, не аз. Никога не съм се чувствала по-добре всъщност. Докато ти изглеждаш… зле.

— Все едно, нямам никакъв интерес да крада труп — рече Апсалар.

Сянката се пресегна и забърса провисналата бяла коса на трупа.

— Хубава бях, знаеш ли. Много ми се възхищаваха, много ме гонеха младите воини от племето. Навярно все още съм, и само духът ми е станал толкова… опърпан. Кое е по-видимо за смъртното око? Живата прелест на зрялата плът или нещастната отрепка, криеща се под нея?

Апсалар потръпна и извърна очи.

— Зависи. Поне така мисля. От това колко внимателно гледаш.

— И колко ясен е взорът ти. Да, съгласна съм. А красотата — тя отминава толкова бързо, нали? Но страданието, ах, страданието си остава.

Откъм другия труп, увиснал в оковите си, изсъска друг глас:

— Не я слушай! Кучко измамна, виж докъде я докарахме! По моя вина, а? О, не, аз бях честната. Всеки го знае това — и по-хубавата при това, не й позволявай да те убеждава в противното! Ела насам, скъпи ми призрако, и чуй истината!

Апсалар се изправи.

— Не аз съм призракът тук…

— Лицемерка! Нищо чудно, че предпочиташ нея пред мен!

Вече можеше да види другата сянка, близначна на първата, надвиснала над собствения си труп или поне над тялото, на което държеше като на свое.

— Как се озовахте двете тук? — попита Апсалар.

Втората сянка посочи първата.

— Тя е крадла!

— Ти също! — изсъска първата.

— Аз само те последвах, Телораст! „О, я да направим един взлом в Цитаделата на Сянка! Нали там няма никой в края на краищата! Може да си излезем неописуемо богати!“ Защо ти повярвах? Глупачка бях…

— Е — прекъсна я другата, — виж, за това поне и двете сме съгласни.

— Няма смисъл да стоите тук — каза Апсалар. — Труповете ви изгниват, но тези окови никога няма да ги пуснат.

— Ти служиш на новия господар на Сянка! — Второто привидение като че ли се беше възбудило ужасно. — Онзи нещастен, мазен, долен…

— Млъкни! — изсъска първото привидение, Телораст. — Той ще се върне да ни тормози още! Аз поне нямам никакво желание да го виждам пак. Нито ония проклети Хрътки. — Призракът се обърна към Апсалар. — Прелюбезни слуга на възхитителния нов господар, да отговоря на въпроса ти, ние наистина с удоволствие бихме напуснали това място. Но къде да отидем, уви? — Махна вяло с тънката си кокалеста ръка. — Извън града има ужасни същества. Коварни, гладни, безчетни! Виж, ако си имахме придружител…

— О, да — подвикна второто привидение, — придружител, до някоя от портите — скромна, мимолетна отговорност, но бихме били преблагодарни.

Апсалар изгледа двете същества и попита:

— Кой ви окова тук? И ми кажете истината, иначе няма да получите помощ от мен.

Телораст се поклони дълбоко, после сякаш се присви още по-ниско и чак след миг Апсалар осъзна, че раболепничи.

— Самата истина, не бихме лъгали за това. По-ясен спомен и по-почтено разказан няма да чуеш в никое селение. Беше господар на демони…

— Със седем глави! — намеси се другото и заклати глава в едва сдържана възбуда.

Телораст се сви.

— Седем глави ли? Седем ли бяха? Хм, може пък и да са били. Що не? Да, седем глави!

— И коя глава твърдеше, че е господарят? — попита Апсалар.

— Шестата!

— Втората!

Двете привидения се изгледаха с гняв, после Телораст вдигна кокалест пръст.

— Точно тъй! Шестата отдясно, втората отляво!

— О, добре — изтананика второто.

Апсалар се обърна към призрака.

— Името на твоята приятелка е Телораст — твоето какво е?

То трепна, закима и започна да се кланя угоднически, чак вдигаше облачета прах.

— Принц… Жестокия цар. Убиеца на Вси врази. Вдъхващия страх. Онзи, комуто се кланят. — Поколеба се, после продължи: — Принцеса Свенливка? Възлюблена от хиляда герои, все мъже с яки мишци и сурови лица, до един! — Трепна, замърмори под нос, почеса се по лицето. — Боен Главатар. Не, змей с двайсет и две глави, с девет крила и единайсет хиляди нокти. Само да мога…

Апсалар скръсти ръце.

— Името ти.

— Кърдъл.

— Кърдъл?

— Да, точно така.

— И стигнахме до тази жалка кончина — намеси се Телораст. — Трябваше уж да наблюдаваш пътя — изрично ти казах да наблюдаваш пътя…

— Наблюдавах го!

— Но не можа да видиш Хрътката Баран…

— Видях го Баран, само че наблюдавах пътя.

— Добре, добре — прекъсна ги с въздишка Апсалар. — Защо трябва да ви придружавам обаче? Дайте ми една причина, моля ви. Само една причина.

— Защото сме верни спътници — отвърна Телораст. — Ще останем до теб какъвто и ужасен край да те сполети.

— Ще пазим разкъсаното ти тяло за вечността — добави Кърдъл. — Или поне докато не намине някой друг…

— Стига да не е Господарят на бездната.

— Е, това си се подразбира, Телораст — рече Кърдъл. — Не го обичаме него.

— И Хрътките…

— Разбира се…

— И Сенкотрон, и Котильон, или някой Апториан, или някой от ония…

— Добре! — вресна Кърдъл.

— Ще ви придружа — каза Апсалар. — До някоя порта. Откъдето можете да напуснете това селение, след като явно това е желанието ви. Най-много да влезете през Портата на Гуглата, което ще е милост за всички освен за самия Качулат.

— Тя не ни харесва — простена Кърдъл.

— Не го казвай на глас това — сопна се Телораст. — Току-виж наистина го разбрала. Засега не е сигурна, а това е добре за нас, Кърдъл.

— Не била сигурна? Нямаш ли уши? Тя току-що ни обиди!

— Това не значи, че не ни харесва. Не е задължително. Подразнили сме я може би, но пък ние дразним всички. Или по-точно ти дразниш всички, Кърдъл. С неблагонадеждността си.

— Не е вярно, Телораст!

— Хайде — подкани ги Апсалар и тръгна към отсрещния портал. — Имам да свърша някои неща тази нощ.

— Ами тези тела? — попита Кърдъл.

— Ще си останат тук. — Обърна се към двете привидения. — Или идвате, или не. От вас зависи.

— Но ние ги обичахме тези тела…

— Спокойно, Кърдъл — рече с утешителен тон Телораст. — Ще си намерим други.

Апсалар тръгна към тесния проход.

Двата призрака заприпкаха след нея.

 

 

Дъното на коритото бе покрито с безумна плетеница от пукнатини — глинестите наноси на старото езеро се бяха спекли от десетилетия слънце и зной. Вятър и пясъци бяха излъскали повърхността тъй, че блестеше на лунната светлина като плочи сребро. Дълбок, хлътнал кладенец, обкръжен с нисък тухлен зид, бележеше най-дълбоката точка на езерото.

Съгледвачите на колоната на Леоман вече бяха стигнали до кладенеца, слезли бяха да го огледат, докато ядрото конни воини се изсипваше в пресъхналата котловина. Бурята бе отминала, в небето проблясваха звезди. Изтощените коне и изтощените бунтовници бавно напредваха през напуканата, нашарена като от гигантска паяжина твърд. Нощни пеперуди прехвърчаха над главите на конниците, въртяха се и кръжаха да избягат полетелите на лов гущери ризан, които се рееха сред тях като миниатюрни дракони. Несекваща война горе, накъсана от пукащи черупки и тънките металически смъртни писъци на нощните пеперуди.

Коураб Билан Тену’алас се наведе напред — седлото изскърца — и се изплю. С яд, като проклятие на тези хрущящи и кънтящи екове на битка. А и за да махне вкуса на прах от устата си. Хвърли поглед към мълчащия Леоман. Оставили бяха зад себе си мъртви коне — почти всеки от бойците яздеше втория или третия си кон. Поне десетима воини не бяха устояли на скоростта през изтеклия ден, по-стари мъже, които бяха мечтали за сетна битка срещу омразните малазанци под благословения взор на Ша’ик, само за да видят как с измяна тази възможност бе съсипана. Немалко духове бяха сломени в този разбит полк, знаеше Коураб. Лесно беше да се разбере как човек губи надежда.

Ако не беше Леоман от Вършачите, самият Коураб отдавна щеше да се е предал — щеше да се измъкне в понесените от вихрите пясъци, за да потърси съдбата си, да смъкне отличията на войник бунтовник и да уседне в някой далечен град, със спомени за отчаяние, терзаещи сянката му, докато Пастирът на душите не дойде да си го прибере. Ако не беше Леоман от Вършачите.

Стигнаха до кладенеца, разпръснаха се да оформят лагерния кръг около животворната вода. Коураб дръпна юздите миг след като го стори Леоман и двамата слязоха; ботушите им изпращяха върху килима от кости и люспи на отдавна измряла риба.

— Коураб, ела с мен — рече Леоман.

Тръгнаха на север и се отдалечиха на петдесетина крачки от последните постове, сами сред напуканото корито. Коураб забеляза една хлътнатина, в която стърчаха буци глина. Извади камата си, наведе се и откърти една буца. Разчупи я, извади сврялата се вътре жаба, измъкна я и се върна при командира си.

— Неочаквана гощавка. — Откъсна едно сбръчкано краче и захапа коравото, но сладко месо.

Леоман го изгледа на лунната светлина.

— Ще имаш странни сънища, ако ядеш това, Коураб.

— Сънища с духове, да. Те не ме плашат, командире. Перата ме плашат.

Леоман развърза шлема си и го свали. Погледна нагоре към звездите и рече:

— Какво искат войниците ми от мен? Към невъзможна победа ли съм длъжен да ги поведа?

— Ти си предопределен да носиш Книгата — отвърна Коураб с уста, пълна с месо.

— А богинята е мъртва.

— Дрижна е нещо повече от оная богиня, командире. Апокалипсисът е повече от всичко.

Леоман го изгледа накриво.

— Все още успяваш да ме изненадваш, Коураб Билан Тену’алас, след всичките тези години.

Доволен от похвалата или от онова, което взе за похвала, Коураб се усмихна, после изплю едно кокалче и отвърна:

— Имах много време да помисля, командире. Докато яздехме. Мислил съм дълго и тези мисли тръгнаха по странни пътеки. Ние сме Апокалипсисът. Последната армия на бунта. И вярвам, че сме предопределени да покажем на света истината за това.

— Защо го вярваш?

— Защото ни водиш ти, Леоман от Вършачите, и не си от тия, дето ще се шмугнат в някоя дупка като пълзящ мийр-рат. Нашият път води към нещо… знам, мнозина тук гледат на това като на бягство, но аз — не. Не и непрекъснато поне.

— Мийр-рат. — Леоман се замисли. — Това беше името на онези ядящи гущери плъхове в Джен’раб, в Ерлитан.

Коураб кимна.

— С дългите тела, с люспестите глави, да.

— Мийр-рат — повтори Леоман странно умислен. — Почти невъзможно е да се хванат. Могат да се промушват през цепнатини, през които и змия трудно ще пропълзи. Черепи със стави…

— Кости като зелени клонки, да. — Коураб осмука черепчето на жабата и го запокити встрани. Загледа как разпери криле и литна. Погледна командира си. — Ужасни животинчета, направо не са за гледане. Подплашат ли се, шмугват се в първата дупка, която им се мерне, колкото и малка да е. Една жена умряла с мийр-рат в носа, така поне чух. Заклещят ли се, почват да дъвчат. Пера навсякъде.

— Е, явно никой не ги държи за домашни любимци — каза Леоман, гледаше звездите. — Тръгнали сме към своя Апокалипсис, нали? Хм. Е…

— Можем да оставим конете — каза Коураб. — И просто ще полетим. Ще е много по-бързо.

— Но няма да е учтиво, нали?

— Вярно. Доблестни животни са това конете. Ти ще ни водиш, Крилати, и ще надделеем.

— Невъзможна победа.

— Много невъзможни победи, командире.

— Една би стигнала.

— Добре — рече Коураб. — Една тогава.

— Не го искам това, Коураб. Изобщо не го искам. Мисля си да я разпусна тази армия.

— Няма да стане, командире. Ние се връщаме в родното си място. Сезонът е за това. Да си свиваме гнездата на покривите.

— Мисля, че е време да поспиш — каза Леоман.

— Прав си. Ще поспя.

— Върви. Аз ще остана тук още малко.

— Ти си Леоман от Перата и ще бъде както кажеш. — Коураб отдаде чест и закрачи обратно към лагера, с неговата гмеж от едри лешояди. Не беше толкова лошо, разсъди той. Лешоядите оцеляваха, защото други твари не можеха, в края на краищата.

Останал сам, Леоман продължи да се взира в нощното небе. Ех, онзи Тоблакай да беше до него сега. Гигантският воин беше сляп за несигурността. „Но и му липсва тактичност.“ Здравият кривак на логиката на Карса Орлонг нямаше да допусне никакво прикриване на неприятни мисли.

Мийр-рат. Трябваше да поразмисли за това.

 

 

— Не можеш да влезеш тука с тия неща!

Воинът великан погледна през рамо към влачещите се глави, после вдигна Сеймар Дев от седлото, пусна я на земята и слезе и той. Изтупа прахта от кожите си, пристъпи към стража на портата, сграбчи го и го запокити в една кола наблизо.

Някой изкрещя и млъкна, щом воинът се извъртя.

На двайсет крачки по улицата, в падащия сумрак, вторият страж тичаше презглава към стражевата постройка явно, за да вдигне другарите си. Сеймар въздъхна.

— Не започваш добре, Карса Орлонг.

Стражът сред купчината парчетии от строшената кола не помръдваше.

Карса я изгледа накриво.

— Всичко си е наред, жено. Гладен съм. Намери ми хан, с конюшня.

— Ще трябва да вървим бързо, а аз поне не ставам за това.

— Пречка ще се окажеш май — рече Карса Орлонг.

Някъде наблизо забиха в тревога камбани.

— Качи ме пак на коня си — каза Сеймар — и ще ти покажа пътя. Не че ще свърши работа.

Той се приведе.

— И внимавай, моля те — кракът ми няма да издържи повече блъскане.

Карса Орлонг я изгледа с отвращение.

— Мекушава си. Като всички деца. — Но този път не беше толкова небрежен, когато я вдигна на коня.

— Надолу, по ей онази улица — каза тя. — По-далече от камбаните. Има един хан, на улица „Тросфаладан“, не е далече. — Погледна надясно и видя отделение стражи, появило се на главната улица. — Побързай, ако не искаш да изкараш тази нощ в килия.

Бяха се насъбрали граждани. Един отиде при мъртвия или изпаднал в несвяст войник да го огледа. Друг се оплакваше за строшената си кола и сочеше Карса — но само когато воинът не гледаше към него.

Поеха по улицата, минаваща успоредно на древната крепостна стена. Сеймар изгледа смръщено тълпата зяпачи и извика високо:

— Аз съм Сеймар Дев. Да ви прокълна ли искате? Кой да е пръв?

Карса я погледна през рамо.

— Ти вещица ли си?

— Не го ли разбра досега?

— А ако те бях оставил на пътя, щеше ли да ме прокълнеш?

— Естествено.

Той изсумтя, нищо не каза десетина крачки, после отново се обърна.

— Защо не призова духове да те изцерят?

— Нямах с какво да се пазаря — отвърна тя. — Духовете, които можеш да намериш из пустините, са гладни създания, Карса Орлонг. Алчни и неблагонадеждни.

— Не може да си кой знае каква вещица тогава, щом трябва да се пазариш. Защо просто не ги обвържеш и да ги накараш да ти изцерят крака?

— Онзи, който обвързва, рискува да обвържат и него. По тоя път няма да тръгна.

Нищо не й отвърна на това.

— Ето я улица „Тросфаладан“. Виждаш ли онази голяма сграда с оградения с висока стена двор до нея? Ханът на Дървото се нарича. Побързай, преди стражите да са стигнали до ъгъла.

— Все едно, ще ни намерят — отвърна Карса. — Ти не си изпълни задачата.

— Не аз натресох онзи страж в колата!

— Той ме обиди. Трябваше да го предупредиш.

Стигнаха до двукрилата порта на двора.

От ъгъла зад тях отекнаха викове. Сеймар се извъртя на коня и видя тичащите към тях стражи. Карса измъкна огромния кремъчен меч.

— Почакай! — викна тя. — Нека първо поговоря с тях, воине, иначе ще трябва да се биеш с цялата градска стража.

Той я изгледа и попита:

— Заслужават ли милост?

Сеймар го зяпна за миг, после кимна и каза:

— Ако не те, поне семействата им.

— Арестуван си! — чу се вик.

Татуираното лице на Карса потъмня.

Сеймар се смъкна от гърба на коня, изпъшка, закуца и застана между великана и стражите — всички бяха извадили ятагани и се развръщаха на улицата. Зад тях се сбираше тълпа зяпачи. Тя вдигна ръце и каза високо:

— Просто стана недоразумение.

— Сеймар Дев — изръмжа един от мъжете. — Ти по-добре се дръпни, това не е твоя работа…

— Моя е, капитан Инашан. Този воин ми спаси живота. Фургонът ми се счупи в пустинята, а аз си счупих крака — виж ме. Умирах. Затова призовах дух от дивите земи.

Капитанът изгледа ококорено Карса Орлонг.

— Това е дух?

— Точно така — отвърна Сеймар. — Дух, който, разбира се, не знае нашите порядки. Стражът на портата се държа по начин, който духовете възприемат като враждебност. Той жив ли е?

Капитанът кимна.

— Само в безсъзнание, нищо повече. — После посочи отрязаните глави. — Това какво са?

— Трофеи — отвърна тя. — Демони. Измъкнали се от селението си и се приближаваха към Угарат. Ако този дух не ги беше убил, щяха да връхлетят върху нас. А след като и един читав маг не е останал в Угарат, много щяхме да я закъсаме, наистина.

Капитан Инашан присви очи и изгледа Карса.

— Разбираш ли думите ми?

— Дотук бяха съвсем прости — отвърна воинът.

Капитанът се навъси.

— Истината ли казва тя?

— Повече, отколкото схваща, но все пак има и неистини в разказа й. Не съм дух. Аз съм Тоблакай. Бивш телохранител на Ша’ик. Но тази жена се пазари с мен като с дух. Освен това нищо не знаеше — нито откъде ида, нито кой съм, тъй че като нищо може да си е въобразила, че съм дух от дивите земи.

При споменаването на Ша’ик откъм стражите и тълпата се надигнаха гласове и Сеймар видя как просветна лицето на капитана, най-сетне разбрал кой стои пред него.

— Тоблакай, спътникът на Леоман от Вършачите. Славни неща чухме за теб. — Посочи с ятагана си кожата на раменете на Карса. — Убиец на соултейкъни, бяла мечка. Палач на предателите на Ша’ик в Рараку. Разправят, че си убил демони в нощта, преди да загине Ша’ик — добави той, без да откъсва очи от гнилите очукани глави. — А когато била посечена от адюнктата, си тръгнал да се изправиш срещу малазанската армия — и те отказали да се бият с тебе.

— Има малко истина в думите ти — отвърна Карса. — Като изключим думите, които размених с малазанците…

— Един от ближните на Ша’ик — бързо заговори Сеймар, усетила, че воинът се кани да каже нещо неблагоразумно. — Как бихме могли ние, от Угарат, да не те приемем радушно? Малазанският гарнизон беше прогонен от този град и сега мрат от глад в цитаделата Моравал, оттатък реката, обсадени и без надежда за помощ.

— За това грешиш — каза Карса.

Искаше й се да го изрита. Но пък при последния ритник беше пострадала, нали така? „О, добре, вол такъв, иди и се обеси сам.“

— Какво имаш предвид? — попита капитан Инашан.

— Въстанието е разбито, малазанците си възвръщат десетки и десетки градове. Рано или късно ще дойдат и тук. Съветвам ви да сключите мир с гарнизона.

— Това няма ли да те изложи на риск? — попита Сеймар.

Воинът оголи зъби.

— Моята война свърши. Ако не могат да приемат това, ще ги избия всичките.

Арогантни думи, но никой не се изсмя. Капитан Инашан се поколеба, после прибра ятагана си в ножницата; войниците му го последваха.

— Чухме за провала на въстанието. За малазанците в укреплението — уви, може би вече е твърде късно. Заклещени са там от месеци. И от доста време никого не са виждали по бойниците…

— Аз ще отида там — заяви Карса. — Трябва да се направи предложение за мир.

— Разправят, че Леоман бил жив — каза Инашан. — Че предвожда последната армия и се е заклел да продължи да се бие.

— Леоман е тръгнал по своя си път. На ваше място не бих вложил вяра в този път.

Съветът не беше приет добре. Чу се ропот, но Инашан се обърна към войниците и вдигна ръка да млъкнат.

— Тези въпроси трябва да се поставят пред Фалада. — Обърна се отново към Карса. — Тази нощ в Хана на Дървото ли ще отседнеш?

— Да, макар че не е направен от дърво и би трябвало да се нарича Ханът на Тухлата.

Сеймар се засмя.

— Това го кажи на собственика, Тоблакай. Капитане, приключихме ли?

Инашан кимна.

— Ще пратя лечител да ти оправи крака, Сеймар Дев.

— В замяна благославям тебе и ближните ти, капитане.

— Твърде щедра си — отвърна той и се поклони.

Отделението си тръгна. Сеймар се обърна и изгледа гигантския воин.

— Тоблакай, как си могъл да оцелееш толкова дълго в Седемте града?

Той я изгледа отгоре, после напъха каменния меч в ремъците на гърба си.

— Не е създадена броня, която да устои на истината…

— Особено ако е подкрепена с този меч?

— Да, Сеймар Дев. Виждам, че на децата не отнема много време да проумеят това. Дори тук, в Седемте града. — Бутна портите и ги разтвори. — На Хавок ще му трябва ясла по-далече от другите животни… поне докато не поутоли глада си.

 

 

— Никак не ми харесва това — измърмори Телораст, пристъпваше нервно от крак на крак.

— Това е порта — рече Апсалар.

— Но накъде води? — попита Кърдъл, клатеше призрачната си глава.

— Навън. Към Джен’раб, в град Ерлитан. Там отивам аз.

— Тогава там отиваме и ние — заяви Телораст. — Има ли тела там? Дано. Хубава, здрава плът.

Тя изгледа накриво двата призрака.

— Каните се да крадете тела, за да приютите в тях духовете си? Не мога да позволя това.

— О, това не бихме го направили — отвърна Кърдъл. — Ще е притежаване, а това е трудно, много трудно. Спомените се омесват, водят до объркване, нелогичност…

— Така си е — рече Телораст. — А ние сме страшно логични, нали? Не, скъпа, телата… просто така, харесват ни. Те… утешават ни. Ти например. Ти си голяма утеха за нас, макар че още не ти знаем името.

— Апсалар.

— Тя е мъртва! — вресна Кърдъл. После се обърна към Апсалар. — Знаех си, че си призрак!

— Наречена съм на Господарката на крадците. Не съм нея по плът.

— Май не лъже — каза Телораст на Кърдъл. — Ако помниш, Апсалар изобщо не приличаше на тази. Истинската Апсалар беше Имасс, или почти Имасс. И не беше много дружелюбна…

— Защото ти й обра храмовата хазна — отвърна Кърдъл, вихреше се на малки прашни облачета.

— Още преди това. Определено недружелюбна, докато тази Апсалар, тази тук, е мила. Сърцето й се пръска от топлина и щедрост…

— Хайде стига — прекъсна ги Апсалар и отново се обърна към портата. — Както споменах, тази порта води към Джен’раб… за мен. За вас двете, разбира се, като нищо може да води към Царството на Гуглата. Не поемам отговорност за това, ако се озовете пред Портата на смъртта.

— Царството на Гуглата? Портата на смъртта? — Телораст започна да се мести насам-натам — доста странно движение: Апсалар със закъснение осъзна, че трябва да е крачене, макар че призракът беше затънал отчасти в земята и по-скоро приличаше на оране. — Това не ни плаши. Ние сме твърде силни. Твърде мъдри. Твърде хитри.

— Ние бяхме велики магове някога — каза Кърдъл. — Некроманти, Бродници на духа. Чародеи. Владетели на Мрачни замъци. Господари на Хилядата лабиринта…

— Господарки, Кърдъл. Господарки на Хилядата лабиринта.

— Да, Телораст. Господарки, разбира се! Чаровни господарки, отпуснати, знойни, усмихващи се превзето понякога…

Апсалар тръгна през портата.

Стъпи върху натрошена зидария в основите на срутена стена. Нощният въздух беше студен, звездите — рязко очертани в небето.

— … и даже Каллор трепереше от страх пред нас, не е ли вярно, Телораст?

— О, да, трепереше.

Апсалар въздъхна и каза:

— Избегнали сте царството на Гуглата, виждам.

— Драскаха там някакви непохватни ръчици. — Кърдъл изсумтя. — Бяхме прекалено бързи.

— Както винаги — добави Телораст. — Що за място е това? Всичко е срутено…

Кърдъл се изкатери на стената.

— Не, грешиш, Телораст, както обикновено. Виждам сгради по-натам. Осветени прозорци. Самият въздух гъмжи от живот.

— Това е Джен’раб — каза Апсалар. — Древният център на града, който е рухнал преди много време, от собствената си тежест.

— Както се полага на всички градове рано или късно — отбеляза Телораст, докато се опитваше да вдигне парче тухла. Но ръката й безпомощно се хлъзна през него. — О, ние сме съвсем безполезни в това селение.

Кърдъл изгледа отгоре спътницата си.

— Трябват ни тела…

— Казах ви вече…

— Не бой се, Апсалар — отвърна благо Кърдъл. — Няма да те оскърбим прекомерно. Телата не е нужно да са разумни, в края на краищата.

— Има ли тук същества като Хрътките? — попита Телораст.

— Хрътките са разумни, тъпачко! — изсумтя Кърдъл.

— Но са тъпи!

— Не чак толкова тъпи, че да се хванат на хитрините ни, нали?

— А имбрюли има ли тука? Стантари? Лутури — тука лутури има ли? Онези люспестите, с дългите опашки, дето хващат, с очи, като очите на прилепи пурлит…

— Няма — отвърна Апсалар. — Такива същества тука няма. — Намръщи се. — Тези, дето ги спомена, са от Старвалд Демелайн.

За миг двата призрака се смълчаха, после Кърдъл излази по стената, докато призрачното й лице не се озова срещу Апсалар.

— Наистина? Виж, това вече е странно съвпадение…

— Но все пак говорите езика на Тайст Андий.

— Тъй ли? Хм, това е още по-странно.

— Изумително — съгласи се Телораст. — Ние, хм, решихме, че това е езикът, който ти говориш. Родният ти език, в смисъл.

— Защо? Аз не съм Тайст Андий.

— О, не си, разбира се. Е, слава на Бездната, че това поне се изясни. Оттук къде отиваме?

Апсалар помисли за миг.

— Предлагам двете да останете тук. Тази нощ трябва да свърша някои задачи, а не са подходящи за компания.

— Крадешком ти се иска, нали — прошепна Телораст, беше се присвила. — Виждаме го ние това, знаеш ли. Нещо от крадците има у тебе. Сродни души сме трите, мисля. Крадла, да, и нещо по-тъмно, може би.

— Разбира се, че по-тъмно — каза Кърдъл от стената. — Слуга е на Сенкотрон, Покровителя на убийците. Кръв ще се пролива тази нощ и ще я пролива нашата смъртна спътница. Убийца е тя, трябваше да го разберем, след като сме срещали безброй убийци. Само я виж, Телораст, смъртоносни оръжия носи по себе си…

— И мирише на вкиснало вино.

— Стойте тука — каза Апсалар. — И двете.

— А ако не искаме? — попита Телораст.

— Тогава ще съобщя на Котильон, че сте избягали, и той ще прати Хрътките по дирите ви.

— В робство ли ни обвързваш? Хващаш ни със заплахи ли? Кърдъл, измамени сме!

— Дай да я убием и да й откраднем тялото!

— Я недей, Кърдъл. Нещо у нея ме плаши. Е, добре, Апсалар, която не си Апсалар, ще останем тука… известно време. Докато не се уверим, че си мъртва или нещо още по-лошо, ще останем тука.

— Или докато не се върнеш — добави Кърдъл.

Телораст изсъска някак странно, по змийски, и рече:

— Да, идиотко, това е другата възможност.

— Тогава защо не го каза?

— Защото е очевидно, затова. Защо да си хабя дъха да споменавам очевидното? Важното е, че оставаме тук. Това е важното.

— Може да е важното за тебе — изръмжа Кърдъл, — но не е задължително да е важното и за мене, не че ще си хабя дъха да ти обяснявам каквото и да било, Телораст.

— Защо винаги си толкова елементарна, Кърдъл?

— Стига — прекъсна ги Апсалар. — Млъкнете и ме чакайте тук, докато се върна.

Телораст се отпусна на камъните на стената и скръсти ръце.

— Да, да. Върви. Все ни е едно.

Апсалар бързо се запровира между купчините камънаци, искаше да се отдалечи колкото може повече от двата призрака, преди да потърси скритата диря, която, ако всичко минеше добре, щеше да я отведе до жертвата й. Изруга наум сантименталността си, която я бе направила толкова слаба и нерешителна, че да се обвърже с два побъркани духа. Знаеше, че ако ги изостави, няма да е по-добре. Оставени сами, щяха да завихрят ужасни поразии из Ерлитан. Прекалено се стараеха да я убедят колко безвредни са, а и не случайно бяха оковани в Селението на Сянка — лабиринт, гъмжащ от осъдени на вечен затвор същества, малко от които можеха с право да пледират за невинност.

В лабиринта на Сянка не съществуваше видим дом на Азат и заради това в справянето със заплахите се прилагаха по-банални методи. Или така поне изглеждаше за Апсалар. Буквално всеки по-траен обект беше омотан с неразкъсваеми вериги и в прахта лежаха заровени тела, оковани в тези вериги. Двамата с Котильон се бяха натъквали на менхири, могили, древни дървета, каменни стени и канари, приютили неизброими пленници — демони, асценденти, привидения и духове. В средата на един каменен кръг бяха оковани три дракона, привидно уж мъртви, но плътта им нито се съсухряше, нито гниеше, и прах бе покрила широко отворените им очи. Това страховито място бе посетено от Котильон и в спомена се бе утаило смътно безпокойство — нещо повече се таеше в тази среща, подозираше тя, но паметта й не можеше да обхване целия живот на Котильон.

Чудеше се кой ли е оковал всички тези същества. Чия неведома сила бе могла да надвие три дракона? Толкова много неща в селението на Сянка оставаха непонятни за нея. А и за Котильон, както подозираше.

Кърдъл и Телораст говореха езика на Тайст Андий. И въпреки това отричаха да познават драконовото селение на Старвалд Демелайн. Срещали бяха Господарката на крадците, отдавна изпаднала от пантеона, макар че, ако в легендите на Даруджистан се съдържаше някаква истина, тя се беше появила за малко преди столетие, само за да изчезне отново.

„Опитала се да открадне луната.“ Една от първите истории, които й бе разказал Крокъс, след като Котильон така внезапно бе напуснал ума й. Приказка с местен привкус, която да подсили местния култ, навярно. Признаваше си, че изпита малко любопитство. Богинята й беше съименничка в края на краищата. „Имасс? — Не съществуваха никакви иконични изображения на Господарката — което бе доста странно, може би забрана, наложена от храмовете. — Какви са символите й? О, да. Отпечатъци от стъпки. И було.“ Реши да разпита призраците по въпроса.

Все едно, беше съвсем сигурна, че Котильон няма да остане доволен от това, че ги е освободила. Сенкотрон щеше да се разгневи. Но това само подсилваше мотивацията й. „Притежавана бях, но вече не съм. Все още служа, но така, както ми харесва на мен, не на тях.“

Дръзки твърдения, но все пак бяха всичко, в което можеше да се вкопчи. Един бог те използва, а след това те захвърля. Инструментът е изоставен, забравен. Вярно, Котильон като че ли не изглеждаше толкова безразличен като повечето богове по този въпрос, но доколко можеше да се разчита на това?

Под лунната светлина Апсалар намери тайната диря, лъкатушеща през руините. Тръгна по нея безшумно, от сянка на сянка, в сърцето на Джен’раб. Стига разсеяни мисли. Трябваше на всяка цена да се съсредоточи, за да не се окаже самата тя жертвата тази нощ.

На предателствата трябваше да се отвърне. Тази задача беше повече за Сенкотрон, отколкото за Котильон, или поне така бе обяснил Покровителят на убийците. Стари сметки за разчистване. Схемите бездруго бяха достатъчно заплетени и объркани, а това положение се влошаваше все повече, доколкото можеше да се съди по вълнението на Сенкотрон в последно време. Нещо от неговото безпокойство беше засегнало и Котильон. Шепнеше се за ново сливане на сили. Много по-мащабно от състоялото се преди, а по някакъв начин Сенкотрон се оказваше в центъра му. „В центъра на всичко.“

Пред очите й се появи хлътналият храмов купол, единствената почти цяла все още сграда толкова навътре в Джен’раб. Присвита зад масивен каменен блок, чиито повърхности бяха нашарени с тайнствени глифове, тя огледа подстъпа. Линиите на възможно наблюдение бяха отвсякъде. Щеше да е голямо предизвикателство, ако имаше наблюдатели, поставени да пазят скрития вход към храма. Длъжна бе да приеме, че има, спотаени в цепнатини и пукнатини от всички страни.

Очите й уловиха движение — идваше откъм храма и се изместваше дебнешком вляво от нея. Твърде далечно, за да може да открои подробности. Тъй или иначе, едно беше ясно. Паякът беше в центъра на гнездото си, приемаше и отпращаше агенти. Идеално. С малко късмет, скритите стражи щяха да приемат, че е една от тези агенти, освен ако, разбира се, нямаше определени пътеки, които трябва да използваш, шаблон, който се променя всяка нощ.

Съществуваше и друга възможност. Апсалар извади дългия тънък шал, наричан телаб, и го уви около главата си. Открити останаха само очите й. Извади ножовете си от каниите, остана неподвижна още няколко мига, за да огледа пътя, по който да мине, и се втурна. Бързото придвижване съдържаше елемента на изненада, а и така ставаше по-трудна мишена. Докато тичаше през отломките, се вслушваше за тежкото изщракване на арбалет, за писъка на металната стрела, прорязваща нощния въздух. Но това не последва. Щом стигна до храма, видя цепнатината, служеща за вход, и продължи към нея.

Шмугна се в тъмното и се спря.

Проходът вонеше на кръв.

Изчака, докато очите й се приспособят, затаи дъх и се вслуша. Нищо. Вече можеше да различи скосения надолу коридор. Запрокрадва се напред и спря пред едно уширение. На прашния под в разширяващата се локва кръв лежеше труп. В отсрещния край на залата имаше завеса, дръпната над някакъв вход. Освен трупа в помещението се виждаха скромни мебели. Горящ мангал мяташе треперлива оранжева светлина. Въздухът горчеше от миризмата на смърт и дим.

Тя пристъпи към безжизненото тяло, без да откъсва очи от закрития със завесата праг. Сетивата й говореха, че зад нея няма никой, но ако се окажеше, че греши, грешката можеше да е фатална. Прибра единия нож, пресегна се и обърна тялото по гръб. Колкото да види лицето.

Мебра. Явно някой беше свършил работата й.

Нещо профуча във въздуха зад нея. Апсалар светкавично се наведе и се превъртя наляво, а металната звезда блесна над нея и разпра завесата. Апсалар приклекна и се обърна към входа.

На прага на залата се появи фигура в плътно сиво облекло. Лявата ръка — с ръкавица — държеше друга желязна звезда, няколкото й върха лъщяха от намазаната отрова. В дясната стискаше нож кетра, извит и с широко острие. Телаб криеше лицето, но около тъмните очи се виждаха многобройни изчертани с бяло татуировки върху черната кожа.

Убиецът пристъпи вътре, без да откъсва очи от нея.

— Глупава жена — изсъска. Мъжки глас, завалена ерлийска реч.

— Южният клан на Семк — каза Апсалар. — Далече си от дома.

— Не трябваше да има свидетели. — Лявата му ръка замахна.

Апсалар се изви. Желязната звезда изсвистя и се удари в стената зад нея.

Убиецът скочи напред. Посече надолу и на кръст с лявата ръка, за да отбие нейната дясна, после заби с ножа кетра към корема й, та острието да посече вътрешностите й. Без успех.

Докато замахваше с лявата си ръка, Апсалар отстъпи вдясно. Долната част на дланта му се стовари силно в бедрото й. Отдръпването й от ножа принуди семка да я последва с оръжието. Но много преди да я достигне, тя вече бе забила своя нож между ребрата му и върхът прониза сърцето откъм гърба.

Семкът се смъкна с приглушен стон, ножът меч се изплъзна от ръката му и той рухна на пода. Издиша сетния си дъх и застина.

Апсалар почисти оръжието си в бедрото му и започна да реже дрехата му. Татуировките продължаваха, покриваха всяка част от тялото му. Съвсем обичайна черта за Южния клан, но стилът не беше на семк. Тайнствено писмо се извиваше на спирала по мускулестите крайници, подобно на глифовете, които бе видяла сред руините извън храма.

Езикът на Първата империя.

С нараснало подозрение, тя обърна тялото, за да открие гърба. И видя потъмнялото петно, груб правоъгълник, над дясната плешка на семка. Там, където бе стояло името му, преди ритуално да бъде изтрито.

Този мъж беше жрец на Безименните.

„О, Котильон, никак няма да ти хареса това.“

 

 

— Е?

Телораст вдигна очи.

— Какво „е“?

— Хубава е.

— Ние сме по-хубави.

Кърдъл изсумтя.

— В момента ще трябва да не се съглася с теб.

— Добре де. Ако ти харесва тъмния убийствен тип…

— Питах дали оставаме с нея, Телораст.

— Ако не го направим, Еджуокър[1] много ще ни се ядоса, Кърдъл. Не го искаш това, нали? Той и преди ни се е ядосвал, да не си забравила?

— Нямаше нужда да ми го напомняш това. Значи решено. Оставаме с нея.

— Да — отвърна Телораст. — Докато не намерим начин да се измъкнем от тая бъркотия.

— В смисъл, да ги измамим всички?

— Разбира се.

— Хубаво. — Кърдъл се просна на гръб до поломената стена и се загледа в странните звезди. — Защото искам да си върна трона.

— И аз.

Кърдъл подуши във въздуха.

— Мъртъвци. Пресни.

— Да. Но не е тя.

— Да, не е тя. — Призракът помълча малко и добави: — Не е само хубава значи.

— Не е — съгласи се мрачно Телораст. — Не е само хубава.

Бележки

[1] Крачещия на ръба. — Б.пр.