Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bonehunters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Ловци на кости

Серия Малазанска книга на мъртвите, №6

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2007 г.

ИК „Бард“ ООД, 2007 г.

ISBN: 978-954-585-792-8

История

  1. — Добавяне

Четвърта книга
Ловци на кости

Кой ще отрече, че ни е присъщо да вярваме в най-лошото за своите ближни? Още докато се пораждаха и сливаха култове на свято преклонение — не само към Колтейн, Крилатия, Черното перо, но и към самата Кучешка верига — из Седемте града, със светилища, които сякаш избуяваха от самата смет по онзи злочест път, олтари на изкупителни жертви в памет на един мъртъв герой след друг: Бълт, Лъл, Майнсър, Сормо Е’нат, дори на Бария и Мескер Сетрал от Червените мечове; и към клана на Мармота, клана на Невестулката и, разбира се, на Враната, и към самата Седма армия; докато на хребета Гелор, в древен манастир с изглед към старото бойно поле, възникваше нов култ към конете — още докато тази необятна треска на почитание обхващаше Седемте града, някои сили в лоното на Малазанската империя се развихриха сред простолюдието, слова, прогласящи тъкмо обратното: че Колтейн е изменил на Империята; че е бил ренегат, влязъл в таен съюз с Ша’ик. Та бяха ли, в края на краищата, безбройните бежанци просто останали в своите градове, примирени с господството на въстаниците; не бяха ли извлечени от Колтейн и неговите кръвожадни уикци; и не беше ли Кълп, водачът на Кадъра на маговете на Седма, изчезнал така загадъчно, оставил малазанската армия уязвима за магическите машинации и манипулации на уикските вещици и магьосници — ако всичко това не беше се случило, нямаше да има никаква касапница, нямаше да ги има ужасните мъки с прекосяването на половин континент, изложени на нападенията на хищнически полудиви племена сред пустините. И най-отвратителното, Колтейн след това, в съюз с онзи предател, имперския историк Дюйкър, се бе оказал съучастник в измяната и унищожението на армията в Ейрън, под командването на наивния Върховен юмрук Пормквал, първата жертва на това гнусно предателство. Та защо иначе същите тези бунтовници на Седемте града щяха да въздигат в култ подобни фигури, ако не виждаха в лицето на Колтейн и другите героични свои съюзници…

… Тъй или иначе, официално одобрено или не, преследването на уикците в Империята се развихри жарко и всепоглъщащо, подгрявано наистина щедро…

 

„Годината на десет хиляди лъжи“

Кайесан

17.

Какво още е останало за разбиране? Изборът е илюзия. Свободата е заблуда. Ръцете, пресягащи се, за да водят всяка ваша стъпка, самата ваша мисъл, идват не от боговете, защото те не са по-малко заблудени от нас — не, приятели мои, тези ръце идват към всеки от нас… от всеки от нас.

Може би вярвате, че цивилизацията ни оглушава с десетки хиляди гласове, но вслушайте се добре в този шум, защото с всеки нов изблик, тъй разноглас и многозвучен, се пробужда древна сила, привлича все по-близо всеки звук, докато не се оформи двустранният хор и не влязат в битка строфа и антистрофа. Очертаят се кървавите линии, сразят се в извърнатите лица, в запушените уши, в хладното отричане, и цялата словесна рат накрая се оказва напразна и безсмислена.

Нима все още се придържате, приятели мои, към вярата, че промяната е достижима за нас? Че волята и разумът ще надделеят над волята за отрицание?

Нищо не е останало за разбиране. Този безумен въртоп ни държи в хватка и тя не може да се разкъса; и вие с вашите копия и бойни маски; вие с вашите сълзи и нежна ласка; вие със сардоничната усмивка, зад която крещи страх и самоомраза; дори вие, които стоите настрана, мълчаливи свидетели на нашата катастрофа на разпад, твърде вцепенени, за да действате — всичко е едно. Всички вие сте едно. Всички ние сме едно.

И тъй, насам, приятели мои, елате и вижте в тази скромна количка пред вас най-драгоценната ми стока: Еликсир на Забравата, Тинктура на Безумния танц, а ето тук — моята любима, Балсам на Мъжката сила безкрайна, с която гарантирам, че вашият войник ще стои непоклатим в битка след битка…

 

Тирада на уличния амбулант, записана от Вейлан Ветрогонеца

Град Малаз, годината, в която градът бе наводнен с канални нечистотии (1123 г. от Съня на Бърн)

Вонящи на урина вади се стичаха по стъпалата на Хана на обесения на Кууп, една от десетките долнопробни кръчми в Пристанищния квартал на град Малаз, която Банашар, някогашният жрец на Д’рек, напоследък имаше навик да посещава често. Подробностите, съществували някога в ума му за отлики между едно такова място и друго, отдавна се бяха заличили, защитният вал на решимостта му бе ерозирал от отчаяние и нарастваща паника, достатъчно отровни, за да го вцепенят — духовно, ако не в плът. А настъпващият потоп носеше странно утешение с вдигащата се все по-високо вода.

Не беше много по-различно, отбеляза си той наум, докато слизаше предпазливо по коварните, хлъзгави от нечистотии стъпала, хлъзгави от този проклет дъжд, така поне го наричаха старите местни посетители въпреки ясното небе горе. Дъждът, казваха те, най-вече вали, но понякога извира отдолу и превръща заведения като кръчмата на Кууп под уличното ниво в блатясала бърлога с входа, охраняван от бръмчащ рояк комари, и вонящ на препълнени градски канали, толкова тежко, че старите посрещаха вонята, както щяха да посрещнат някой познат с прозвище Вонята — с поздрав, ако не и радушно, в мръсната компания.

А компанията на Банашар напоследък си беше мръсна отвсякъде. Ветерани, които отбягваха трезвостта като проклятие; курви, отдавна продали на безценица златните си сърца, стига изобщо някога да са ги имали; мършава младежка сган с всевъзможни умерено скромни амбиции — зъл катил с паяжината му от мизерни улици и задни улички; майстор крадец на малкото вещи, които бедните можеше да притежават; гаден подлец с много възли на каишките на китките, всеки в чест на някой достатъчно глупав, за да му се довери; и, разбира се, обичайната сбирщина телохранители и биячи, чиито мозъци бяха превтасали в някой момент от живота им; контрабандисти и кандидат-контрабандисти, доносници и имперските шпиони, на които доносничеха, продавачи на безчет вещества, потребители на същите тези вещества, хванали пътя към забравата на Бездната; и тук-там хора, за които никоя категория не бе възможна, тъй като нищо не издаваха от своя живот, от своето минало и тайни.

Донякъде Банашар бе един от тях, в по-добрите си моменти. В други, като сегашния, не можеше да претендира за възможна — макар и малко вероятна — извисеност. Тъй че този следобед бе дошъл в кръчмата на Кууп с цел да поразтегли предстоящата нощ, доколкото може, добре накиснат, разбира се, което на свой ред щеше да му осигури продължителен и — дано — напълно блажен период на безпаметност в някой от въшлясалите плъши капани над кръчмата.

Нямаше да е трудно, помисли си той, след като се наведе, влезе, спря и примига, за да привикне със сумрака; лесно щеше да е да приеме гълчавата като идваща от едно-единствено същество с безброй много уста и да сметне шумотевицата за нещо безсмислено като, шуртенето на вода от канална тръба. И все пак Банашар бе достигнал до ново схващане за странностите на шума, изригващ от човешки гърла. Повечето хора говореха, за да не мислят, но други говореха, все едно са се вкопчили в спасителни въжета, докато в същото време се давеха в отчайващото разбиране, до което са стигнали — може би по време на някоя нежелана пауза, изпълнени с ужаса на тишината. Малцина не спадаха към нито една от тези две категории. Те обикновено използваха врявата наоколо като преграда, създаваха си сред нея място, където да се крият, неми и безразлични, заслонили се от външния свят.

Най-често Банашар — който беше бивш жрец и някога сам се беше потапял в монотонния напев на гласове, извисили се в молитва и пеан — търсеше точно такива посетители, заради съмнителното удоволствие от компанията им.

През смога от дъранг и дима от ръждивец, през парливите завихрени черни струи от фитилите на лампите и нещо, което можеше да е водна мъгла, сбрала се ниско под тавана, той зърна свита в един от отсеците покрай задната стена позната фигура. Позната в смисъл, че вече неведнъж беше делил маса с тоя човек, макар буквално нищо да не знаеше за него, включително името му. Знаеше го само като Чужденеца.

Наистина беше чужденец и говореше малазански с непознат за Банашар акцент. Само по себе си това будеше любопитство, след като пътуванията на бившия жрец бяха дълги и обширни, от Корел, през Тефт и Мейр на юг; от Натилог до Калоуз на Дженабакъз на изток; а на север — от Фалар, през Ейрън, та чак до Ят Олбан. И в тези пътувания бе срещал други пътници, родом от места, които дори не можеше да намери на храмовите карти. Немил, Периш, Шал-Морзин, Елингарт, Тормент, Джакуруку и Стратем. И все пак този човек, към когото се приближаваше сега, като лъкатушеше и си пробиваше път с лакти през следобедната тълпа моряци и ужасните местни ветерани, този човек имаше акцент, какъвто Банашар не беше чувал никога.

Все пак истината за нещата изобщо не бе толкова интересна, колкото загадката, предшестваща разкритието, и Банашар бе започнал да цени невежеството. Та нали в края на краищата по много други въпроси знаеше твърде много, а какво му беше донесло това?

Някогашният жрец се тръшна на мръсната скамейка срещу грамадния чужденец, развърза опърпаното си наметало, измъкна се от него и го сбута отзад — някога, като че ли вече преди много време, подобно нехайство колко неприлично ще се омачка дрехата от това щеше да го ужаси — но вече неведнъж бе спал в това наметало безпаметен, на оплискан с повръщано под и — два пъти на калдъръма в разни улички — приличната външност, уви, бе престанала да е за него нравствена необходимост.

И сега отпусна гръб, грубият плат се смачка зад него на вързоп, щом една от прислужничките на Кууп пристигна с половница Червива помия — силно газиран ейл, собствено производство на Кууп, спечелил името си в съвсем буквалния смисъл. Гарантиращ обичайното вече примижаване с едното око преди първата глътка.

Чужденецът кимна със сардонична полуусмивка, после отново насочи вниманието си към глинената чаша вино в ръцете си.

— О, джакатанските лози са си много добри — заговори бившият жрец. — Всичко е от тукашната вода, която превръща това вино, дето толкова го харесвате, в змийска пикня.

— Лош махмурлук, да — отвърна Чужденеца.

— Желано ли е това?

— И още как. Буди ме непрекъснато нощем, почти на всяка камбана, с тътнещ череп и мехур, готов да се взриви — но ако не се будя, мехурът ще се взриви. Нали?

Банашар кимна, огледа се и каза:

— Повече глави от обичайното този следобед.

— Мислите си така само защото не сте били тук напоследък по това време. Три транспортни и един ескорт дойдоха преди три нощи, от Корел.

Този път бившият жрец огледа другите клиенти малко по-внимателно.

— Говорят ли много?

— Доста.

— За кампанията там?

Чужденеца сви рамене.

— Идете ги питайте, ако искате.

— Не. Прекалено усилие. Лошото при задаването на въпроси…

— … е, че получаваш отговори, м-да — това вече сте го казвали.

— Това също е лошо — как всички накрая започваме да повтаряме все едно и също.

— Това сте вие, не и аз. И става все по-зле.

Банашар удари две глътки и отри уста с опакото на ръката си.

— По-лошо. Да.

— Не е хубаво да видиш припрян човек — подхвърли Чужденеца.

— Надпревара е — отвърна Банашар. — Дали аз стигам до ръба и се хвърлям, или спасението ми идва навреме? Да заложим няколко монети за изхода — аз бих допуснал първото, но това си е само между нас двамата.

Грамадният мъж — рядко поглеждаше някого в очите, когато говореше, ръцете му бяха нашарени с белези и пъпчасали — поклати глава.

— Ако това спасение е жена, само глупак би заложил срещу мен.

Банашар изкриви лице и вдигна половницата.

— Чудесна идея. Да пием за всички изгубени любови на света, приятел. С твоята какво стана? Или е твърде личен въпрос за тази наша съмнителна връзка?

— Стъпихте на грешния камък — отвърна мъжът. — Моята любов не е изгубена и може би някой ден ще помисля да си сменим местата, но не днес. Нито вчера или онзи ден. Като си помисля…

— Не е нужно да продължавате. Спасението ми не е жена, а и дори да беше, няма да е заради това, че е жена, ако ме разбирате.

— Значи току-що подхванахме един от онези хипотетични разговори?

— Научили сте малазански от образован моряк, нали? Все едно, хипотетичен е неподходяща дума за това, което имате предвид, според мен. По-скоро метафоричен.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се, че не, но не това е същественото, нали? Жената е разбито сърце или да речем, кално свлачище, по което се плъзгаш, докато не те затрупа, докато ни затрупа всички. — Банашар допи ейла, махна с половницата във въздуха, остави я и се оригна. — Чух за един напански моряк, изпил цяло буре Червива помия, обаче стоял много близо до запален фитил и повечето му задник изгърмял. Как това осветлява нещата, питам се?

— Моментално според мен.

Доволен от отговора, Банашар не отвърна. Дойде прислужница с кана и му наля. Той я изгледа, докато се отдалечаваше, поклащайки бедра — жена, предлагаща много възможности.

Лесно е да се мисли, че един остров е изолиран — повечето островитяни, разбира се, споделят обща, тясна перспектива, смесица от самодоволна наглост и самообсебеност — но изолацията е повърхностна, чиста заблуда. Пресушиш ли моретата, скалистото дъно, свързващо всичко, ще се оголи; следовниците на Д’рек, Червея на есента, разбираха това много добре. Слухове, отношения, стилове, вери, дрънчащи вериги на убеждение, всичко това се носеше над вълните леко като вятъра и нещата, които се наместваха удобно, скоро се превръщаха в присъщи за островитяните — и дори, от тяхна гледна точка, произлизаха от самите тях.

Наскоро бе имало чистка и въздухът още миришеше на пепел от Мишия квартал, където тълпите се бяха нахвърлили на няколкото заселили се там уикски семейства — коняри, налбанти и сарачи, старица, която лекуваше товарни коне и мулета — и с ужасяващ фанатизъм ги бяха измъкнали от жалките им колиби и бордеи, деца, старци и всичко помежду им; след това, след като бе разграбила оскъдните им вещи, тълпата беше подпалила домовете им. Изкараните като стадо на улицата уикци бяха обкръжени и пребити до смърт с камъни.

Колтейн не беше умрял, говореха хората. Цялата история била лъжа, както и по-отскорошният слух, че Ша’ик била убита от адюнктата. Подставена фигура, разправяха, жертва, принесена, за да отклони възмездието на армията. Колкото до самото въстание, виж, то изобщо не било съкрушено. Просто се прикрило, предателите отново се били снишили, оръжията били прибрани в ножниците и скрити под телабите. Вярно, адюнктата подгонила Леоман от Вършачите, спипала го натясно в Ю’Гатан, но и това било само подвеждащ ход. Червените мечове отново били на свобода в Ейрън, кокалите на предадения Върховен юмрук Пормквал били натрошени и пръснати по Ейрънския път, трева вече била избуяла по гробните могили с предадената армия на Пормквал.

И нима не бяха ходили загрижени граждани на Ейрън на хълма край града, на хълма до падината Ерут? Да прокопаят там дупки и да потърсят прокълнатите кости на Колтейн? И на Бълт, на Майнсър, на Лъл? Да бяха намерили нещо? Само лъжи. Предателите бяха изчезнали до един, включително Дюйкър, имперският историк, чиято измяна към неговата императрица — и към самата Империя — бе може би най-мръсният момент от всички.

И най-сетне, последните новини. За провалена обсада. За ужасен мор в Седемте града. Откъслечни, несвързани, но като маши, забити в жаравата, и разпръснати искри в тъмното. И шепнещата мълва, натежала с убедеността за истина, Ша’ик Преродената се появила отново и призовавала нови поклонници.

Последните камъчета, обърнали колата.

В Мишия тълпата се бе задействала сама. Тълпата не се нуждаеше от водачи, нито от имперски указания — тълпата разбираше от справедливост, а на този остров — рожденото място на Империята — справедливостта се държеше от кървави ръце. Пребитите подути тела бяха хвърлени в реката, която бе твърде набъбнала, задръстена от нечистотии и смет, каналите под мостовете бяха твърде тесни, за да пропуснат тези тела, та водата да ги отнесе до залива.

И в това също видяха поличба. Древният морски бог бе отхвърлил тези тела. Маел, окуражен от съживилата се вяра на острова, нямаше да ги приеме — какво по-голямо доказателство бе нужно?

Призрака на императора бяха видели, в обраслия с бурени двор на Скръбния дом, призрак, хранещ се с душите на избитите уикци.

В храмовете на Д’рек в Джаката и тук, в град Малаз, жреците и жриците бяха изчезнали — тръгнали една нощ, както шепнеха, да изловят последните останали на острова уикци — избягалите, след като чули за чистката в град Малаз — защото самата богиня, Червея на есента, жадувала за уикска кръв.

Армия, разправяха, се трупала по старата граница в края на планините Уик на континента и се канела да нахлуе, за да унищожи и последните проклети предатели в жалките им вонящи колиби. А беше ли пратила императрицата легиони, които да разпръснат тази армия? Не, разбира се, защото тя одобряваше.

Имперският Върховен маг Тайсхрен беше в град Малаз, настанен в Твърдината на Мок. Какво го беше довело тук? И защо беше толкова публична тази визита — загадъчният маг бе легендарен с това, че се движи невидим, с това, че действа зад сцената, за да гарантира здравето на империята. Той беше самата основа на властта на Ласийн, в края на краищата, нейната лява ръка, докато дясната ръка бе на Нокътя. Щом беше тук, то бе, за да надзирава…

„Той е тук.“ Банашар усещаше кучия син, аура, тъмна и застрашителна, сипеща се откъм Твърдината на Мок. Ден след ден, нощ след нощ. „И защо? О, всички вие, глупци.“

„За същото, заради което и аз съм тук.“

Шестима пратеници дотук. Шестима, на всички заплатено достатъчно, за да са благонадеждни, и всички след това се бяха заклели, че са предали спешното съобщение — на пазача на Твърдината на Мок, онзи изгърбен урод, за когото разправяха, че бил стар колкото самата Твърдина на Мок, който на свой ред всеки път беше кимал и бе уверявал, че ще предаде съобщението на Върховния маг.

И все пак — никакъв отговор. Никаква покана.

„Някой прихваща посланията ми. Няма друга възможност. Вярно, прикрит бях в думите си — как иначе? Но Тайсхрен щеше да разпознае печата ми и щеше да разбере… с изведнъж разтуптяно сърце, студена пот по кожата, с разтреперани ръце… щеше да разбере. Мигновено.“

Банашар не знаеше какво да прави. Последният пратеник бе преди три седмици.

— Този отчаян блясък в окото ви — каза мъжът срещу него, отново с полуусмивка, въпреки че погледът му бързо се плъзна настрани, щом Банашар го погледна.

— Да не сте влюбен?

— Не, но почти любопитен. Наблюдавам ви последните седмици. Предава се, но бавно. Повечето хора го правят за миг. Станат от леглото, отидат до прозореца, застанат там вцепенени, без нищо да виждат, а отвътре всичко бързо пропада само с глух шепот, като облак прах, срива се и се стапя в нищото.

— По-добре ще е да говорите и да мислите като проклет моряк — каза Банашар.

— Колкото повече пия, толкова по-ясен и стабилен ставам.

— Лош признак, приятелю.

— Събирам си ги. Вие не сте единственият, прокълнат да чакате.

— Месеци!

— Години при мен — отвърна мъжът и топна пръст във виното да извади кацнала мушица.

— Май вие е трябвало да се предадете отдавна.

— Може би. Но съм стигнал до нещо като вяра. Вече още малко, готов съм да се закълна. Скоро.

Банашар изсумтя.

— Удавникът говори с глупеца, нощ за акробати, жонгльори и танцьори, хайде, всички насам, два сребърника ще ви купят безкрайно — безкрайно, казвам — забавление.

— Не ми е чак толкова непознато давенето, приятел.

— В смисъл?

— Нещо ми подсказва, че стане ли дума за глупците, вие можете да кажете същото.

Банашар извърна очи. Видя друго познато лице, още един грамаден мъж — по-нисък от чужденеца, който седеше срещу него, но също толкова широк в плещите, с плешиво теме, нашарено с черни пъпки, с белези по цялото тяло. Тъкмо вдигаше халба Старо тъмно малазанско. Бившият жрец извика високо:

— Ей, Темпър! Има място да седнеш тук! — И се премести на пейката, когато старият, но още як мъж — ветеран несъмнено — се запъти към него.

Сега поне разговорът отново щеше да потъне в безсмислие. Все пак. „Още един кучи син, който чака… нещо. Само че подозирам, че при него това нещо ще е много лошо. Ако изобщо дойде.“

 

 

Някъде в подземията на един далечен, далечен град — изгнил гоблен. Навит на руло, превърнал се в мише гнездо, геният на ръцете, които са го изтъкали, бавно губи невидимата война срещу плъзналите ларви, молци и червеи… Ала при все това мракът на немарата криеше все още ярки цветове тук-там, а сцената, изобразена на този огромен гоблен, все още съхраняваше достатъчно елементи от разказа, чийто смисъл не беше изгубен. Може би щеше да оцелее още петдесетина години, преди най-сетне да се покори на опустошението и забравата.

Светът, знаеше Алрада Ан, беше безразличен към необходимостта от съхраняване. На истории, на разкази, напластени със смисъл и важност. Изобщо не се интересуваше от забравеното, от паметта и знанието, които така и не можеха да спрат безкрайното повторение на упоритата глупост, толкова здраво свързваща народите и цивилизациите.

Гобленът някога бе господствал над цяла една стена, вдясно, с лице към Обсидиановия трон — от който преди анексирането беше властвал Великият крал на Блуроуз, Върховният слуга на Чернокрилия господар, със съвета на Чародеите на Оникса от двете страни на подиума, всички във великолепните им одежди от гъвкав течен камък… но не, тъкмо гобленът толкова силно обсебваше мислите на Алрада Ан.

Повествованието започваше в края, най-отдалечен от трона. Три фигури на тъмночерен фон. Трима братя, родени в чист Мрак и преобичани от своята майка. Всички низвергнати вече, по различно време. Андарист, в когото тя бе видяла първия изменник, обвинение, за което всички знаеха, че е било погрешно, но възелът от лъжи се беше стегнал здраво около него и никой не можеше да го разхлаби освен самия Андарист — а това той не можеше да стори. Изпълнен с непоносима скръб, той бе приел прокуждането си и сетните му думи бяха: „Желан или не, ще продължа да браня Майката Тъма в самота.“ И по това трябваше да бъде оценен животът му. Но и при това обещание тя се беше извърнала от него. Братята му не можеше да не осъзнаят престъпността на това решение и Аномандарис Пюрейк пръв се беше опълчил на Майката Тъма. Само те знаеха какви думи си бяха разменили, но горчивите последствия ги видяха всички — Аномандър й обърна гръб. Отиде си, отрече Мрака в своята кръв и потърси наместо него Хаоса, кипял открай време в жилите му. Силхас Руин дълго беше разкъсван от нерешителност, затънал в неосъществими опити за опрощение, за помирение, докато всички задръжки не рухнаха и той не извърши най-голямото престъпление от всички. „Съюз със Сянка. Когато избухна войната сред Тайст — война, продължаваща неспирно до ден-днешен.“

Имало беше победи, поражения, големи кланета. А после, в последния си жест на отчаяние, Силхас Руин и следовниците му се вляха в легионите на Сянка и техния жесток пълководец Скабандари — когото щяха да помнят с прозвището Кървавото око — в бягството им през портала. „На този свят. Но измяната още терзае тримата братя.“ И в мига на върховната победа срещу К’Чаин Че’Малле Силхас Руин беше паднал под ножа на Скабандари, а следовниците му на свой ред паднаха под мечовете на Тайст Едур.

Такава бе втората сцена на гоблена. Измяната, избиването. Но избиването не беше толкова пълно, колкото вярваха Едур. Тайст Андий бяха оцелели — ранените, изостаналите, старите, майки и деца, останали далече зад бойното поле. Те бяха видели. И бяха избягали.

Третата сцена изобразяваше мъчителното им бягство, отчаяната им защита от преследвачите им от трима едва порасли чародеи — които щяха да се превърнат в основателите на Ордена на оникса — победата, която им бе осигурила отдих, достатъчен, за да се спасят — и с помощта на новооткрита магия да заблудят гонителите си и да сътворят светилище…

В пещери дълбоко под планините на брега на вътрешното море, пещери, в които цъфтяха цветя от сапфир, пищни като рози, от които кралството, планините и морето бяха добили общото си име. „Блуроуз, и затова — последната и най-затрогващата сцена, най-близо до трона, най-близо до сърцето ми.“

Народът му, няколкото хиляди оцелели, отново се беше укрил в тези дълбоки пещери, когато тиранията на Едур се развихри безумно над цял Ледер. „Безумие, което ме погълна.“

Хиротската бирема летеше сред бурните вълни на това свирепо северно море, което местните наричаха Кокакал, и Алрада стискаше с две ръце перилото, докато жестоките студени пръски биеха в лицето му, все едно бе привлякъл върху себе си гнева на побеснял бог. А може би наистина го беше направил и бе заслужил това.

Беше дете на шпиони. И поколения наред кръвната му линия, предците му, бяха обитавали сред Тайст Едур, без да бъдат подозирани процъфтяваха сред хаоса на привидно безконечните междуособни спорове сред племената. Ханан Мосаг беше сложил край на това, разбира се, но междувременно Стражите, такива като Алрада Ан и други, вече бяха по местата си, родословията им бяха оплетени здраво с тези на Едур и неразличими от тях.

Белила за кожата, тайните жестове на общуване, споделяни между скритите Андий, ловките манипулации, които трябваше да осигурят присъствие на важни събирания — това беше животът на Алрада Ан, — и ако племената бяха останали в северните си твърдини, щеше да е приятен. Докато не се отправеше един ден на ловна експедиция, от която повече да не се върне. Осиновилото го племе щеше да скърби за загубата му, докато той всъщност щеше да е прехвърлил южния край на ледената пустиня, щеше да извърви неизброимите левги, докато стигне Блуроуз. Докато се върне у дома.

Този дом беше… не като някога. Светилището беше под обсада — вярно, от нищо неподозиращи врагове, които все още не знаеха нищо за катакомбите под нозете им. Ала сега властваха те, избраният елит в положението си на върховна власт, от която произтичаше всяка поквара и жестокост. „Мръсната кръв се стича и стича от императора…“ Нито едно ледерийско управление не беше падало толкова ниско като това на Рулад и неговите „благородници“ едури. „Моля се това да свърши. Моля се един ден историците да напишат за този мрачен период от историята на Ледер като за Кошмарния век, название, заслужаващо да оцелее в бъдещето.“

Не го вярваше. Не вярваше на нито една дума от молитвата, която беше изричал десетки хиляди пъти. „Видяхме пътя, по който щеше да поеме Рулад. Видяхме го, когато императорът низвергна собствения си брат — Богове, та аз бях там, в Новороденото. Бях един от «братята» на Рулад, новата му разширена фамилия от боязливи ласкатели. Чернокрилият господар да ме опази дано, видях как единственият Едур, комуто се възхищавах, единственият едур, когото ценях, как бе прекършен. Не само наблюдавах. Добавих своя глас в острижението на Трул. А кое беше престъплението на Трул? Само поредният отчаян опит да върне Рулад у дома. Кълна се в самата Майка Тъма…“ Но Алрада Ан така и не беше посмял, нито веднъж, не и в онези дни, в които Трул се бореше да обърне прилива. Не, той сам беше извърнал гръб, бе отхвърлил всяка възможност да изрече слова, за които знаеше, че Трул копнее, че ще ги приеме и ще ги цени като дар. „Бях страхливец. Душата ми избегна риска и връщане няма.“

В дните след въздигането на Рулад на ледерийския трон Алрада беше повел отряд воини арапаи извън Ледер, за да подирят следите на новите изменници на императора — неговия брат Феар и онзи роб, Удинаас. Никаква следа не бяха открили от тях и Алрада бе приел това като малка победа. Гневът на Рулад за малко щеше да доведе до масови убийства, но опустошението, оставено от Ханан Мосаг, бе успяло да му наложи известна сдържаност — императорът изпитваше огромна нужда от воини Тайст Едур, не просто за окупирането и управлението на империята, а по-скоро за мащабните военни експедиции, които се замисляха още тогава.

„Експедиции като тази.“ Да беше знаел до какво ще доведат тези пътувания, Алрада навярно щеше да предпочете избиването, което Рулад толкова жадуваше да нанесе в онези първи дни в Ледерас.

Оттогава…

„Всичко, което сторихме в неговото прокълнато име… Следваме го… а той в какво ни превърна? О, Трул, ти беше прав, а нито един от нас не се оказа достатъчно смел, за да застане на твоя страна, когато беше най-необходимо.“

Спомените за Трул Сенгар терзаеха Алрада Ан. Не, спомените му за всичко го терзаеха, но се бяха слели, намерили бяха средоточието си в един-единствен воин на Тайст Едур.

Сега стоеше на огромния кораб с очи, вперени в бурното море, с лице, отдавна свикнало с ледените пръски. А сред водите от всички страни още кораби пореха бурните вълни, половината от Трета едурска имперска флота, търсеща път да заобиколи този необятен континент. Под палубата и по такелажа на всеки кораб се трудеха екипажи ледерии, дори и низши моряци. А господарите им не вършеха нищо, освен да поглъщат вино и безкрайни блюда; или да взимат в меките си ложета робини ледерийки и след като ги насилят и ги оставят, пълни с отровното семе на Едур, просто ги хвърляха през борда за следващите ги вечно гладни акули и стада млади денрабъ.

Половината флота беше в това море. Под командата на Томад Сенгар, бащата на императора.

„И какво успяхме да направим дотук, прескъпи Томад? Ние, шепа съмнителни герои, приели предизвикателството на двубоя. Да се върнем у дома, пред безумния взор на твоя най-малък син, така ли?“

„Да не забравяме и пропадналите си ближни. Откъде са дошли те? Дори това не знаем. Но отнесохме ли се с тях като с отдавна изгубени родственици? Приехме ли ги с широко отворени обятия? Не, те са по-низши същества, кръвта им е омърсена от провал, от падение. Дарихме ги с презрение, макар да го наричаме освобождение.“

„Но ето, че мислех за поборниците… и за неутолимия глад на Рулад, който ни отпраща в този свят, флота след флота. Томад. Какво сторихме?“

Помисли си за последните им „гости“ долу под палубата и се появи онова предчувствие, смътно като шепот в мътилката на разбитата му, прогнила, проядена от молци душа, че може би този път са намерили някой наистина непреодолим. Някой, който просто би могъл да накара Рулад да се задави със собствената си кръв, и то неведнъж… макар че, както винаги, просто щеше да последва онзи сетен ужасен вик…

„Съграждат ни и ни рушат, и все така. Вечно.“

„А аз никога няма да видя родния дом.“

 

 

Ледерийският Командващ морската пехота Атри-преда Ян Товис, известна на войниците си с името Туайлайт[1], присви гранитеносивите си очи и погледна болника. В трюма беше зловонно и влажно, пътеката над кила беше зацапана с бълвоч и слузеста тиня. Скърцане и тропот изпълваше въздуха с удара на всяка вълна по корпуса. Сенките бясно танцуваха на подскачащата светлина на фенерите.

— Вземи — каза тя. — Пий.

Мъжът я изгледа отдолу с плувналите си в червени кръгове очи, лицето му бе с цвета на китова мас.

— Да пия? — Самата дума сякаш бе достатъчна, за да го накара отново да се превие, но тя видя как здраво се бори да надделее гаденето.

— Не говоря твой език много добре. Пий. Две глътки. Почакаш, после още.

— Няма да го задържа — отвърна мъжът.

— Нищо. Две, и чувстваш по-добре. Лошо минава.

Той пое с разтреперана ръка малката бутилка от мътно стъкло.

— Цеда прави — каза Туайлайт. — Правил, преди поколения. Лошо минава.

Той глътна веднъж, после два пъти, остана неподвижен за миг, после се присви на една страна. Захрачи, закашля, пое си дъх и рече:

— Духовете да ме вземат дано, да.

— По-добре?

Той кимна.

— Пий другото. Ще остане.

Той я послуша, после се отпусна, затворил очи.

— По-добре. По-добре, да.

— Хубаво. Сега иди при него. — Посочи към носа, на двайсет крачки напред по пътеката, където на извиващата се нагоре носова греда се беше облегнала фигура. — Преда има съмнения. Поборник няма преживее пътуване. Не иска яде, пие. Отслабва. Иди при него. Ти много хвали негова сила. Ние виждаме друго. Виждаме само слабост.

Лежащият не я погледна, но бавно се надигна, седна, след това се изправи, олюляваше се.

Плю в шепите си, потърка длани и ги прокара по косата си.

А после Таралак Вийд погледна жената.

— Ето, че сега ти изглеждаш зле — каза й намръщено. — Какво ти е?

Туайлайт бавно поклати глава.

— Иди. Преда трябва бъде убеден. Иначе ще хвърлим двама ви през борда.

Воинът грал закрачи по пътеката. От двете му страни, струпани между сандъци и бурета, седяха оковани фигури. Сивокоси като пленителите си, почти толкова високи, чертите им издаваха едурска кръв. И все пак бяха тук, гниеха в собствената си мръсотия и очите им вяло проследяваха Таралак.

Гралът се наведе над Икариум и го докосна по рамото.

Икариум потръпна.

— Приятелю — заговори тихо Таралак. — Зная, че не толкова болест на плътта те е поразила така. Болест е на духа. Трябва да я надвиеш, Икариум.

Джагът седеше с прибрани до гърдите колене — поза, която напомняше на грала погребалния стил, практикуван от ерлиите. И мълчеше. А после вдигна глава, отчаяните му очи се впиха в Таралак и той промълви:

— Не мога да го направя. Не искам… Не искам да убивам никого!

Таралак потърка чело. Духове подземни, отварата на Туайлайт беше направила чудеса. „Мога да го направя.“

— Икариум. Погледни този трюм. Виж ги тези мръсни същества — на които казаха, че са освободени от потисниците си. Които повярваха, че в тези Тайст Едур е спасението им. Но не. Кръвта им не е чиста! Зацапана е — били са роби! Толкова пропаднали, не знаещи нищо за историята си, за славата на своето минало — да, знам каква слава! Но само ги виж! Що за демони са тези Тайст Едур и тяхната проклета империя? Да се държат така със същества от своята раса? А сега ми кажи, Икариум, какво ти осигурих аз? Кажи ми!

Лицето на воина беше измъчено, ужас витаеше в очите му и… нещо друго, блясък на лудост.

— За онова, което видяхме — прошепна той. — За онова, което видяхме, че вършат…

— Мъст — довърши Таралак и кимна.

Икариум го зяпна като удавник.

— Мъст…

— Но няма да ти се даде този шанс, Икариум. Преда губи вяра в теб — и в мен — и сме в голяма опасност да ни хвърлят на акулите…

— Те ме молят да убия императора им, Таралак Вийд. Няма никаква логика…

— Какво те молят те — изръмжа през зъби гралът — и какво ще направиш, са две съвсем различни неща.

— Мъст — повтори Икариум бавно, сякаш вкусваше думата. — Не, не, не е за мен това. Вече се проля твърде много кръв — още няма да постигне нищо. Няма да съм по-различен от тях! — Сграбчи Таралак за врата и го придърпа по-близо. — Не разбираш ли това? Животът на още невинни…

— Невинни ли? Глупак си ти, Икариум — не можеш ли да разбереш? Невинността е лъжа! Никой от нас не е невинен! Никой! Един ми покажи, моля те, умолявам те — покажи ми, че греша! — Извърна се в желязната хватка на джага и изпъна пръст към свитите тела на робите. — Двамата бяхме свидетели, нали? Вчера! Двама от тези жалки глупаци задушиха до смърт трети — и тримата във вериги, Икариум, и тримата умираха от глад! И все пак някакъв стар спор, някаква стара глупост, развихрила се за сетен път! Жертви? О, да, безспорно. Невинни? Ха! И нека духовете горни и долни да ме поразят, ако преценката ми е лъжлива!

Икариум го изгледа, после дългите му пръсти много бавно пуснаха яката на кожената риза на грала.

— Трябва да ядеш, приятелю — каза Таралак. — Трябва да пазиш силата си. Тази империя на Тайст Едур е мерзост. Там властва един безумец, чиято единствена дарба е да борави с меча, и затова и слаби, и силни са длъжни да му се прекланят, защото така е устроен светът. Да се опълчиш на силните означава да си спечелиш робство и унищожение — ти знаеш това, Икариум. Но ти, и само ти, приятелю, притежаваш онова, което е нужно, за да се унищожи тази мерзост. Затова си роден. Ти си последното оръжие на правосъдието — не се разколебавай пред този порой от несправедливост. Подклаждай онова, което си видял — което двамата видяхме, — и всичко, което тепърва ще видим по пътя си. Подклаждай го, за да разпали правосъдието в теб — докато силата му не стане ослепителна. Икариум, не позволявай тези ужасни едури да те надвият — както правят сега.

Чу глас зад себе си. Туайлайт.

— Преда мисли изпитание. За този воин.

Таралак Вийд се обърна и я погледна.

— Какво значи това? Какво изпитание?

— Ние водим много войни. Вървим по пътя на Хаос и Сянка.

Гралът присви очи.

— „Ние“?

— Едурите сега властваме над Ледер. Където те поведат, ледериите трябва следват. Едурски мечове правят река от кръв, а от река от кръв потича река от злато. Верните стават богати, много богати.

— А неверните?

— Те хващат греблата. Длъжници. Така е.

— А ти, Атри-преда? Ти вярна ли си?

Тя го изгледа мълчаливо, после отвърна:

— Всеки поборник вярва. От техен меч императорът умре. Какво вярва и какво истина не едно и също. Но истината — аз вярна. Преда мисли за изпитание.

— Добре. — Гралът затаи дъх, уплашен, че Икариум ще откаже. Но отказ не последва. „Това е добре.“

Жената се отдалечи, бронята й изшумя като монети, пръснати по пясък.

Таралак Вийд се вторачи след нея.

— Тя се прикрива — каза тихо и тъжно Икариум. — Но душата й умира отвътре.

Гралът се обърна към джага.

— Вярваш ли, че само тя страда в мълчание, приятелю? Че само тя се присвива така, че само нейната чест е унизена от това, което е длъжна да прави?

Икариум поклати глава.

— Тогава мисли за нея, когато решимостта ти се поколебае, приятелю. Мисли за Туайлайт. И за всички други като нея.

Отвърна му вяла усмивка.

— Но ти сам казваш, че невинност не съществува.

— Наблюдение, което не отменя нуждата от правосъдие, Икариум.

Погледът на джага се отмести, спря се на зацапаните дъски на трюма вдясно и той отрони:

— Предполагам, че да.

 

 

Скалите бяха лъснали от пот, сякаш натискът на света бе станал непоносим. Мъжът, който току-що се беше появил от небитието, постоя за миг вцепенен, тъмносивото на наметалото и качулката го правеше почти неразличим в сумрака, но единствените свидетели на тази странност бяха безразлични и слепи — личинките, гърчещи се в разкъсаната гниеща плът на телата, пръснати пред него.

Зловонието беше непреодолимо и за миг Котильон се почувства потопен в нещо познато, натежало от скръб — все едно че това бе истинският мирис на съществуването. Имало беше времена като че ли, в които щеше да изпита неоспорима радост, но тези времена дотолкова се бяха заличили в спомените му, че подозираше, че са само лъжлив носталгичен зов. Както с цивилизациите и техните златни векове, така и с хората: всеки индивид жадува вечно за отминалия златен миг на истински мир и добро.

Толкова често този копнеж е вкоренен в детството, във времето, когато границите на просветлението все още не са оковали душата, когато привидно простите неща разкриват сложността си като листчетата на отровен цвят, за да те лъхне вонята на развалата.

Телата бяха на млади мъже и жени — твърде млади всъщност, за да са войници. Но бяха войници. Спомените им за утеха и покой навярно бяха изстъргани от умовете им още тогава, когато на едно място на родния им свят бяха увиснали, приковани с железни шипове, на дървени кръстове, така и неразбрали какви са престъпленията им. Престъпления, разбира се, не беше имало. И кръвта, която бяха пролели тъй щедро, не бе показала свидетелство, че е омърсена, защото нито името на един народ, нито цветът на кожата му, нито чертите на лицата правят кръвта по-малко чиста или ценна.

Упорити глупци с жажда за смърт в гнилите си сърца вярваха в друго. Разделяха мъртъвците на невинни жертви и справедливо наказани и знаеха с ненакърнима убеденост на чия страна са самите те. С такава убеденост забиването на ножовете е лесно.

Тук те се бяха сражавали здраво, забеляза той. Решителна битка, след това — оттегляне с бой. Доказателство за изключителна подготовка, дисциплина и яростно нежелание да се признае поражението, без враговете да платят висока цена. Противникът беше изнесъл своите паднали, но за тези млади мъртви самата урва се бе оказала тяхната гробница. „Спасени от разпятието си… за това.“

Очакваха го толкова много… неотложни задачи. Съществени нужди. „Забравихме този отряд. Отряд, който ние самите разположихме тук, за да брани онова, което смятахме за свое. А те са си мислили, че сме ги изоставили.“ И в този мрачен извод бяха стигнали почти до истината. „Но сега сме нападнати от всички страни. Положението е отчаяно за нас. Точно сега… о, мои паднали приятели, съжалявам за вас…“

Заблудата сред живите, че думите им могат да облекчат мъртвите. Още по-лошото: изричането на думи, търсещи прошка от тези мъртви. Падналите имаха само едно послание към живите и то нямаше нищо общо с опрощението. „Напомняй си го това, Котильон. Винаги помни какво мъртвите казват на теб и на всеки друг, отново и отново.“

Чу шум някъде напред. Приглушено ритмично стържене като острие на желязо по кожа, след него — тихи стъпки.

И се появи Т’лан Имасс, опрял острието на меча си в скалата пред себе си, гледаше приближаващия се Котильон. Зад немрящия воин струеше смътна жълтеникава светлина от фенери, сянка някаква премина, после друга, след това се появи човешка фигура.

— Отдръпни се, Ибра Голан — каза Майнала, гледаше Котильон.

Бронята й беше разкъсана. Връх на копие беше раздрал металната ризница и кожата на гърдите от лявата страна, малко под рамото. Кръв бе засъхнала по ръбовете. Лявата страна на набузника на шлема й я нямаше и оголената част от лицето беше подпухнала и покрита с отоци. Необичайно светлосивите й очи не се откъсваха от очите на Котильон. Тя подмина Т’лан Имасс и каза:

— Идват през портал. Лабиринт от сребрист пламък.

— Хаос — отвърна той. — Доказателство за съюз, до който се бояхме, че ще се стигне. Колко атаки отбихте, Майнала?

— Четири. — Тя се поколеба, после развърза шлема и го вдигна. Дългата сплъстена от пот черна коса се плъзна надолу. — Децата ми… загубите бяха тежки.

Котильон не можеше повече да издържи погледа й. Не и след това признание.

Тя продължи:

— Ако не беше Т’лан Имасс… и Апт, и ренегатът Тайст Едур, този проклет Първи трон вече щеше да е в ръцете на армия кръвожадни варвари.

— Значи дотук нападателите ви бяха изключително Тайст Едур?

— Да. — Изгледа го. — Няма да продължи дълго, нали?

Очите на Котильон отново се спряха на Ибра Голан.

Майнала продължи:

— Едурите са само първите сили, нали? И дори не са изцяло отдадени на тази кауза. Защо?

— Силите им са разтеглени като нашите, Майнала.

— А, значи не мога да очаквам повече апториани. А другите демони от вашето селение, Котильон? Азалан? Дайнал? Нищо ли не можете да ни дадете?

— Можем — отвърна той. — Но не сега.

— Кога?

Той я погледна.

— Когато стане най-неизбежно.

Майнала пристъпи към него.

— Кучи син. Имах хиляда и триста. Вече ми останаха едва четиристотин, още годни за бой. — Посочи с пръст назад към тесния коридор. — Още близо триста издъхват от раните си — и нищо не мога да направя за тях!

— Сенкотрон ще бъде уведомен — каза Котильон. — Ще дойде. Ще изцери ранените ви…

— Кога? — почти изръмжа тя.

— Щом си тръгна оттук, се връщам право в Цитаделата на Сянка. Майнала, искам да поговоря с другите.

— С кого? Защо?

Котильон се намръщи.

— Заради ренегата. Твоят Тайст Едур. Имам… въпроси.

— Никога не съм виждала досега такова умение с копието. Трул Сенгар убива и убива, а след това, щом се свърши и коленичи в кръвта на ближните си, които е убил, плаче.

— Те познават ли го? — попита Котильон. — Наричат ли го по име?

— Не. Казва, че са Ден-Рата, и млади. Кръвни воини отскоро. Но твърди. И че е само въпрос на време. Едурите, които успяват да се оттеглят, трябва да донасят за присъствието на Едур сред защитниците на Първия трон. Според Трул едно от неговите племена скоро ще бъде сред нападателите и ще го познаят — и точно тогава, според него, ще дойдат в пълна сила, с магьосници. Казва, Котильон, че той ще донесе унищожение за всички ни.

— Смята ли да напусне? — попита Котильон.

Тя се намръщи.

— На това не дава отговор. Ако се скрие, не бих го обвинила. А ако предпочете да остане, като нищо може да умра с неговото име за последно проклятие, което ще изрека на този свят. Или по-скоро предпоследното.

Той кимна разбиращо.

— Значи Трул Сенгар остава тук от чест.

— И тази чест е нашата гибел.

Котильон прокара ръка през косата си леко изненадан колко е пораснала. „Трябва да намеря някой да ме подстриже. Достатъчно надежден, за да не ме заколи.“ Замисли се за миг за това. „Е, чудно ли е изобщо, че боговете трябва сами да се справят с толкова банални задачи? Чуй се, Котильон — умът ти може да се отплесне от този важен момент. Отвърни на куража й със свой.“

— Идването на магьосници сред Тайст Едур може да ни затрудни…

— Разполагаме с Гадател на кости — отвърна тя. — Но засега е скрит. Бездействащ. Защото, като Трул Сенгар, той е като магнит.

Котильон кимна.

— Ще ме заведеш ли вътре, Майнала?

В отговор тя се обърна и му махна да я последва.

Беше кошмарно. Въздухът беше тежък и зловонен като в кланица. Съсирена кръв покриваше каменния под като мек раздран килим. Пребледнели лица — съвсем млади — се извръщаха и го поглеждаха със състарени очи, лишени от всякаква надежда. Богът видя Апт, черната козина на демона беше нашарена със сиви, още незараснали рани, а до единствения й преден крак седеше присвит Панек, огромното му многофасетно око блестеше. На челото над това ръбесто око се виждаше лошо зараснал прорез от удар.

Три фигури се надигнаха, очертаха се в сумрака, тръгнаха към него. Богът покровител на убийците спря. „Монок Очъм, останалият без клан Т’лан Имасс, вече наричан Онрак Прекършения, и ренегатът Тайст Едур Трул Сенгар. Хм, дали тези тримата, с Ибра Голан, нямаше да са достатъчни? Трябваше ли наистина да хвърлим в този ужас Майнала и младите й подопечни?“

Те се приближиха. Онрак и Трул бяха пребити, посечени, в рани. Половината кокалеста глава на Онрак беше отпрана. Ребрата му бяха хлътнали от жесток удар, а горната част на бедрото му, лявото, беше посечена, виждаше се шуплестата вътрешност на костта. Трул беше без броня — явно беше влязъл в битката без защита. Повечето му рани — дълбоки прорези и дупки по тялото — бяха по бедрата, под слабините и отвън — следи от париране, присъщо на боравещ с копие, със средата на дръжката на оръжието. Едурът едва вървеше, подпираше се тежко на очуканото копие в ръцете си. Котильон едва издържа отчаяния му поглед.

— Дойде ли времето, ще пристигне помощ — каза той на сивокожия воин.

Онрак Прекършения проговори:

— Когато спечелят Първия трон, ще разберат истината. Че не е за тях. Могат да го държат, но не и да го използват. Тогава защо тези храбри смъртни жертват живота си тук, Котильон от Сянка?

— Може би сме само отвличаща сила — каза Монок Очъм. Каза го съвсем спокойно.

— Не — отвърна Котильон. — Много повече е. Работата е какво ще направят след това откритие. Ще развихрят тук лабиринта на Хаос — в залата, където пребивава Първият трон. Монок Очъм, те ще го унищожат и така ще унищожат силата му.

— Такова деяние достойно ли е за съжаление? — попита пак така спокойно Онрак.

Смаян от въпроса, Котильон не намери отговор.

Монок Очъм се обърна рязко и изгледа Онрак Прекършения.

— Този говори словата на Необвързания. Той се бие не за да пази Първия трон. Бие се само за да защити Трул Сенгар. Само той е причината Тайст Едур още да е жив.

— Това е вярно — отвърна Онрак. — Не приемам ничия власт, освен тази на собствената си воля, желанията, заради които избирам действията си, и преценките, които правя сам. Това е смисълът на свободата, Монок Очъм.

— Недей… — почна Трул Сенгар.

— Трул Сенгар?

— Не, Онрак. Нима не разбираш? Ти избираш собственото си унищожение само защото аз не знам какво да правя, само защото аз не мога да реша… нищо. И затова оставам тук, също толкова окован, колкото когато ме намери в Новороденото.

— Трул Сенгар — отвърна след кратко мълчание Онрак. — Ти се биеш, за да спасиш живот. Живота на тези млади тук. Отново и отново, заради тях. Този избор е благороден. Чрез теб откривам дара да се биеш в защита на честта, дара на избраната достойна кауза. Не съм какъвто бях някога. Не съм като Монок Очъм и Ибра Голан. Целесъобразността вече не е достатъчна. Изгодата е лъжата на убиеца.

— В името на Гуглата — заговори Котильон на Монок Очъм с горчиво безсилие, — не можете ли да призовете ближните си? Няколкостотин Т’лан Имасс — трябва да лежат някъде тук, без нищо да вършат, какъвто навик имат?

Пустите очи си останаха… пусти.

— Котильон от Сянка. Твоят съратник възжела Първия трон…

— Значи трябва само да заповяда Т’лан Имасс да се включат…

— Не. Другите са тръгнали на война. Война за самосъхранение…

— При Гуглата да вървят Ассаил! — извика Котильон и гласът му отекна из пещерата. — Проклета гордост! Не можете да спечелите там! Изпращате клан след клан, всичко в една и съща унищожителна паст! Вие, проклети глупци, се оттегляте! Никакъв смисъл няма да се воюва за онзи жалък, кошмарен континент! Не разбирате ли? За Тираните там това е само игра!

— В природата на моя народ е… — почна Онрак и този път Котильон долови някаква нотка в гласа му, нещо като зла ирония, — да вярва в своята върховна ефикасност. Т’лан Имасс смятат да спечелят тази игра, Котильон от Сянка, или да срещнат забравата. Не приемат алтернативи. Гордост? Не е гордост. Това е самата причина да съществуват.

— Изправени сме пред по-големи заплахи…

— А тях не ги интересува — прекъсна го Онрак. — Трябва да разбереш това, Котильон от Сянка. Някога, преди много време според мярката на смъртните, твоят съратник откри Първия трон. Зае го и така наложи власт над Т’лан Имасс. Но още тогава тя бе изтъняла, защото силата на Първия трон е древна. Всъщност тази сила чезне. Сенкотрон успя да пробуди Логрос Т’лан Имасс — самотна армия, оказала се още обвързана от остатъчната сила на Първия трон само заради близостта. Не можеше да властва над Крон Т’лан Имасс, нито над Бентракт или Ифайил, нито над другите, защото бяха много отдалечени. Когато Сенкотрон седна на Първия трон, той беше смъртен, не беше свързан с друг аспект. Не се беше възнесъл. Но сега той е нечист и тази нечистост отслабва властта му. Котильон, както твоят спътник губи все повече материалност, така той губи… истинност.

Котильон го зяпна, после извърна очи към Монок Очъм и Ибра Голан.

— Тогава тези тук са… само израз на символично покорство.

— Трябва да се мъчим да съхраним своя вид, Котильон от Сянка — каза Гадателят на кости.

— А ако Първият трон бъде изгубен?

Воинът сви рамене. Издрънчаха кости.

„Богове долни. Едва сега разбирам защо изгубихме немрящата армия на Логрос посред кампанията в Седемте града. Те просто са… напуснали.“ Извърна очи към Онрак Прекършения.

— Възможно ли е да се възстанови силата на Първия трон?

— Не казвай нищо — заповяда Монок Очъм.

Полуразбитата глава на Онрак бавно се извърна и той погледна Гадателя на кости.

— Ти не властваш над мен. Необвързан съм.

По някаква мълчалива заповед Ибра Голан вдигна каменния си меч и се изправи срещу Онрак.

Котильон вдигна ръце.

— Чакайте! Онрак, не отговори на въпроса ми. Да забравим, че изобщо съм го задавал. Няма нужда от това — нямаме ли си вече бездруго достатъчно врагове?

— Ти си опасен — заговори Монок Очъм на бога. — Мислиш това, което не трябва да се мисли, изричаш това, което не трябва да се изрича. Ти си като ловец, вървящ по пътека, която никой друг не може да съзре. Трябва да помислиш за последствията.

Гадателят на кости се обърна, кокалестите му крака застъргаха по каменния под към залата на Първия трон. След миг Ибра Голан отпусна меча и закрета след Монок Очъм.

Котильон прокара отново ръка през косата си и усети, че на челото му е избила пот.

— Ето, че ни взе мярката, Котильон — заговори Трул Сенгар с лека усмивка. — А от това посещение и ние получихме не по-малко горчиви дарове. Намекът, че всичко, което правим тук в защита на Първия трон, е безсмислено. Дали пък не си решил да ни изтеглиш оттук? — Присви очи към бога и ироничната му усмивка се смени с… нещо друго. — Не мисля.

„А може би наистина вървя по невидима пътека. Пътека, за която и аз самият съм сляп. Но нуждата да продължа едва ли някога е била по-голяма.“

— Няма да ви изоставим.

— Така казваш ти — промърмори зад него Майнала.

Котильон я изгледа.

— Призовах Сенкотрон.

— Призовал си го?

— Даваме си правото да правим това, Майнала, когато нуждата го продиктува.

— Истински съратници значи. Мислех си, че си подчинен на Сенкотрон, Котильон. Да не би да го отричаш?

Усмихна й се с усилие.

— Съвсем наясно сме как се допълват взаимно дарбите ни. — Не продължи.

— Времето не беше достатъчно — каза тя.

— За какво?

— За обучението. Години бяха необходими… за тях. Да отраснат. Да живеят.

Беше права.

— Вземи ги с теб — каза Майнала. — Веднага. Аз ще остана, както и Апт, и Панек. Котильон, моля те, вземи ги с теб.

— Не мога.

— Защо?

Той погледна към Онрак.

— Защото, Майнала, не се връщам в селението на Сянка…

— Където и да отиваш, все трябва да е по-добро от това!

— Да можех да дам такова обещание… но уви.

— Не може — каза Онрак. — Майнала, той наистина тръгва по незрима пътека. Мисля, че повече няма да го видим.

— Благодаря ти за доверието — каза Котильон.

— Приятелят ми помни и по-добри времена. — Трул Сенгар потупа Онрак по гърба. Изтупването, което се чу при удара, беше кухо, вдигна се прах и нещо издрънча надолу в гръдния кош на воина. — О — каза едурът, — да не ти причиних нещо лошо?

— Не — отвърна Онрак. — Счупен връх от копие. Беше се забило в костта.

— Дразнеше ли те?

— Само с лекото стържене, докато вървя. Благодаря ти, Трул Сенгар.

Котильон ги изгледа. Що за същество можеше да нарича един Т’лан Имасс приятел? „И се бият рамо до рамо. Бих искал да науча повече за този Трул Сенгар.“ Но при толкова неща напоследък нямаше време за това. Въздъхна, обърна се и видя, че Панек вече пази теснината — нали Ибра Голан си беше тръгнал.

Богът се запъти натам.

Панек се извърна към него и каза:

— Липсва ми.

— Кой?

— Еджуокър.

— Защо? Съмнявам се, че онази торба кокали може да се измъкне от ковчег от брезова кора.

— Не за да се бие редом с нас, чичо. Ние тук ще удържим. Мама обаче се безпокои.

— Коя мама?

Отвърна му грозна острозъба усмивка.

— Двете.

— А защо ти липсва Еджуокър?

— Разказите му.

— А, да.

— За драконите. Глупавите, мъдрите, живите, както и мъртвите. Ако всеки свят беше само място на игралната дъска, те щяха да са игралните фигури. Но не ги насочва една ръка. Всеки от тях е необузданост. Воля, сама за себе си. А ги има и сенките — Еджуокър обясни и тях, — онези, които не можеш да видиш.

— Обясни ги, така ли? Хм, явно тоя дърт кучи син те харесва повече от мен.

— Всички те хвърлят сенки, чичо — каза Панек. — Във вашия свят. Във всеки друг. Затова има толкова много… пленници.

Котильон се намръщи. А после, щом осъзна казаното, очите му бавно се разшириха.

 

 

Трул Сенгар изгледа как богът спря за малко при Панек и как после си тръгна, като се подпираше с една ръка на каменната стена като пиян.

— Какво стана? Панек все едно го срита с коляно в чатала.

— Ще го разцелувам, ако го е направил — каза Майнала.

— Много си сурова — отвърна Трул. — Аз изпитвам жалост към Котильон.

— Значи си идиот. Е, аз го знам вече от месеци.

Той й се усмихна.

Майнала се обърна към входа за залата на Първия трон.

— Какво ли правят? Никога не са влизали там.

— Обсъждат положението сигурно.

— И къде е Сенкотрон? Трябваше вече да е тук. Ако ни нападнат сега…

„Ако ни нападнат, сме мъртви.“ Трул се подпря на копието, за да облекчи тежестта на левия си крак, който го болеше повече — съвсем малко повече — от десния. „Или аз поне съм мъртъв. Но това най-вероятно ще се случи все едно дали ще бъда изцерен, или не.“ Не можеше да разбере вялите им набези, това предпазливо опипване на Ден-Рата. И защо изобщо си правеха труда? Ако толкова ламтяха за трон, щеше да е тронът на Сянка, а не това вкаменено костено чудовище, което наричаха Първия трон. „Но пък, като си помислиш, може би всъщност е обяснимо. Съюзили са се със Сакатия бог и с Необвързаните Т’лан Имасс, които сега служат на Сакатия. Но моите Тайст Едур придават голяма тежест на съюзи с Не-Едур. Може би точно затова всичко, което правят дотук, е просто символично пускане на кръв. Само един магьосник и воини ветерани и тази малка драма щеше да е приключила.“

А щяха да дойдат. „Ще дойдат, щом някой ме познае.“ И все пак не можеше да се скрие от очите им; не можеше да стои отзад, докато избиват тези млади човешки същества, които нищо не знаеха за живота, които бяха войници само на думи. Не тези уроци на жестокост и бруталност трябваше да учи едно дете, едно дете нямаше нужда от тях. А свят, в който деца са подложени на това, беше свят, в който състраданието е само куха дума, чийто ек е подигравка и хладно презрение.

Четири схватки. Четири, а Майнала вече беше майка на седемстотин унищожени живота, почти половината от които вече чакаха милостта на смъртта… „Докато Сенкотрон се появи с неговия остро наточен дар, сам по себе си студен и безсърдечен.“

— Лицето ти те издава, Трул Сенгар. Готов си да заплачеш.

Едурът изгледа през рамо Онрак, после извърна очи към Майнала, която бе застанала до Панек.

— Нейният гняв е бронята й, приятелю. И в това е най-голямата ми слабост, че не мога да събудя същото в себе си. Само стоя и чакам. Следващата атака. Да се върне ужасната музика — писъците, болката на умиращите, оглушителният рев на безсилието, което ражда жаждата ни за бой… с всеки сблъсък на меч и копие.

— Но не се предаваш — каза Т’лан Имасс.

— Не мога.

— Музиката, която чуваш в битката, е непълна, Трул Сенгар.

— Какво искаш да кажеш?

— Докато стоя до теб, чувам молитвите на Майнала все едно дали е наблизо, или не. Чувам я, докато извлича назад ранените и убитите си деца. Тя се моли, Трул Сенгар, да не паднеш. Да продължаваш да се биеш, чудото, което си ти, и копието в ръцете ти да не й измени. Да не провалиш нея и децата й.

Трул Сенгар извърна глава.

— О, в сълзите, които бликнаха от очите ти, съзирам грешката си, приятелю. Опитвам се с думи да ти вдъхна гордост, ала вместо това те наранявам дълбоко. С отчаяние. Съжалявам. Забравил съм толкова много неща от това да си жив. — Воинът изгледа за миг мълчаливо Трул и добави: — Навярно бих могъл да ти предложа нещо друго, нещо по-… обнадеждаващо.

— Опитай. Моля те — прошепна Трул.

— Понякога долу в пропастта надушвам нещо. Някакво присъствие. Смътно, животинско. То… то ми носи утеха, макар да не знам защо, след като не мога да разбера източника му. В такива моменти, Трул Сенгар, имам чувството, че ни наблюдават. Наблюдават ни невидими очи и в тези очи има огромно състрадание.

— За да облекчиш болката ми ли казваш това, Онрак?

— Не, не бих те заблуждавал.

— От… кого идва то?

— Не знам. Но съм виждал, че влияе на Монок Очъм. Дори на Ибра Голан. Усещам тревогата им и това също ме утешава.

— Хм, а мен — не — изхриптя нечий глас до тях. Сенките се сгъстиха, очертаха изгърбена закачулена фигура, тръпнеща и размазана, сякаш с неохота приемаше да се отдаде на едно-единствено битие, на една-единствена реалност.

— Сенкотрон.

— Изцеряване, нали? Добре. Но нямам много време. Трябва да бързаме, ясно? Да бързаме!

„И ще бъда отново подновен. За да посрещна онова, което иде. Да можех да имам и аз своите молитви. Думи за утеха в ума ми… да заглушат писъците около мен. Да заглушат моите.“

 

 

Някъде долу Карса Орлонг се мъчеше да укроти Хавок и тропотът на копита в дърво караше палубата да се тресе под краката на Сеймар Дев, показваше, че животното няма да се успокои скоро. Не можеше да вини коня на джага. Въздухът долу беше мръсен, наситен с вонята на болни и умиращи, с горчивата миризма на безнадеждност.

„Но на нас тази съдба ни е спестена. Ние сме Гости, защото моят спътник великан е готов да убие императора. Глупак. Нагъл самоуверен идиот. Трябваше да остана с Ботфайндър, там, на онзи див морски бряг. След това можех да тръгна обратно и да се върна у дома.“ Толкова беше искала това да се окаже пътешествие на откривателства, с изкушението за чудеса, очакващи те някъде напред. Но вместо това се оказа пленница на империя, обезумяла от самообсебеност. Самодоволна, гледаща на своята мощ все едно е благочестив дар. Все едно, че силата излъчва свой етос и че възможността да направиш нещо е достатъчно оправдание да го направиш. Нагласата на уличния разбойник, с две-три правила в главата, които управляват цялото му битие и с които се опитва да извае личния си свят. Онези, от които трябва да се бои, онези, които може да смъкне на колене, и може би онези, на които иска да заприлича или за които жадува, но дори и с тях отношението е въпрос на сила. На Сеймар Дев й прилошаваше от отвращение, едва успяваше да надмогне надигащия се в душата й прилив на паника и никаква суха палуба под ботушите й не можеше да я опази от такова удавяне.

Беше се опитала да стои настрана от човешкия екипаж, който се трудеше над платната на огромния кораб, и най-сетне си бе намерила място, където нямаше да я бутат настрана и да ругаят, на самия нос, здраво вкопчила се във въжетата, докато вълните повдигаха и спускаха поклащащия се съд. По някакъв странен начин всяко пропадане, отнемащо тежестта й, я караше да се чувства по-добре, почти носеше утеха.

Някой застана до нея и тя не се изненада, като видя русокосата синеока вещица. Стигаше едва до рамото й, по голите й ръце се виждаха дълги възлести мускули, присъщи за човек, навикнал на тежък труд. И бяха показателни също така за силна личност. Твърда, преценяваща хладно, вероятно и недоверчива също — жилави, винаги стегнати мускули като тези говореха за вътрешна напрегнатост, за изгарящо и никога несекващо вълнение.

— Аз Перната вещица — заговори тя и Сеймар Дев чак сега забеляза колко е млада. — Разбираш мои думи?

Разбираш ли думите ми.

— Думите ми — повтори тя. — Той учи лошо.

„Има предвид таксилианеца. Не е изненадващо. Той знае какво ще се случи, след като стане вече безполезен.“

— Ти учиш мен — каза Пернатата вещица.

Сеймар Дев се пресегна и дръпна леко сухия пръст, увиснал на шията на младата жена, а тя трепна и изруга тихо.

— Не те уча… на нищо.

— Накарам Ханради Халаг убие теб.

— И Карса Орлонг ще избие всяка проклета особа на този кораб, без окованите.

Пернатата вещица се намръщи, явно се мъчеше да я разбере, после изръмжа, обърна се рязко и се отдалечи.

Сеймар Дев отново се загледа в бурното море напред. Вещица, наистина. И то от тези, които не играят честно с духовете. От тези, които не разбират от чест. „Опасна. Ще… опита нещо. Може дори да се опита да ме убие, така, че да прилича на злополука. Възможно е да успее, а това означава, че няма да е зле да предупредя Карса. Ако умра, той ще разбере, че не е било злополука. И ще унищожи всички тези мръсни същества.“

Мислите й я стъписаха. „Срамота. Ето, че и аз започвам да мисля за Карса Орлонг като за оръжие. В ръцете ти е, ти боравиш с него — и за какво? Заради някакво въображаемо възмездие, ни повече, ни по-малко.“ Но подозираше, че някой или нещо друго вече играе тази игра. С Карса Орлонг. И точно тази загадка трябваше да проследи, докато не намери отговор. „А след това? Не допускам ли, че тоблакаят не съзнава как го използват? А ако вече го знае? Помисли над това…“

„Добре. Той го приема… засега. Но щом реши, че е време да се обърне срещу тези манипулатори, ще го направи — и те ще съжалят, че са се намесили в живота му. Да, това напълно подхожда на наглостта на Карса, на непоклатимата му увереност. Всъщност колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че съм права. Стъпила съм на пътеката, която ще ме отведе до решаването на загадката. Добре.“

— В името на Гуглата, какво си й казала?

Сепната, Сеймар Дев се обърна и видя, че до нея е застанал таксилианецът.

— Кой? Какво? А, да.

— Внимавай — каза мъжът. Махна с мръсната си ръка пред подутото си от бой лице. — Виждаш ли това? Пернатата вещица. Не смея да отвърна с бой. Не смея дори да се защитя. Виж го в очите й — мисля, че тя самата е била бита, като дете. Така се предават тези неща, от поколение на поколение.

— Да — отвърна изненадана Сеймар. — Прав си.

Успя да докара някакво подобие на усмивка.

— Глупав бях, че се оставих да ме пленят, но това не значи, че винаги съм глупак.

— Какво стана?

— Поклонничество, един вид. Платих за превоз на един дрейк — до Руту Джелба, — опитах се да избягам от мора и повярвай ми, доста платих.

Сеймар Дев кимна. Дрейките бяха поклоннически кораби на Танно, тежки и здрави, и безопасни, освен при най-свирепите бури, и на тях винаги имаше Сънебродник на Танно или поне Мендикант[2] на Танно. Никаква чума не можеше да вирее на такъв кораб — беше уместен риск, а и дрейките обикновено бяха полупразни по обратния си път.

— На разсъмване, само на два дни път от Руту Джелба — продължи таксилианецът, — ни обкръжиха чужди кораби — тази флота. Сънебродникът се опита да преговаря, а щом се разбра, че тези Едур гледат на нас като на плячка — да предложи откуп. Богове подземни, каква магия хвърлиха по него! Ужасна, въздухът чак се поболя. Той се съпротивляваше — по-дълго, отколкото бяха очаквали, както разбрах по-късно — достатъчно дълго, за да ги ужаси — но накрая падна, горкият кучи син. Едурите избраха едного от нас, мен, както се оказа, другите ги разпраха и ги хвърлиха на акулите. Преводач им трябвало, виждаш ли.

— А каква ти е професията, ако мога да попитам?

— Архитект, в Таксила. Не, не съм прочут. Боря се с живота. — Сви рамене. — Какво не бих дал да се върна към тази борба.

— Мамиш Пернатата вещица в уроците.

Той кимна.

— Тя го знае.

— Да, но засега не може да направи нищо. Тази част от флотата е с достатъчно провизии — много време още няма да спираме на суша, а колкото до кораби от Седемте града за плен, морът все пак е опразнил морето, нали? Освен това ще плаваме на запад. Засега съм в безопасност. И освен ако Пернатата вещица не се окаже по-умна, отколкото си мисля, няма скоро да започне да схваща.

— Как го правиш?

— Уча я на четири езика едновременно, като не правя разлика между тях, дори в правилата на синтаксиса. За всяка дума й давам четири в превод, после измислям разни объркани правила за избор на една вместо друга според контекста. Хвана ме само веднъж. Тъй. Малазански, таксилският учен диалект, ерлийският вариант на общата реч и, от сестрата на баба ми — племенният рангала.

— Рангала? Мислех, че е изчезнал.

— Не и докато тя не умре, а съм готов да се закълна, че дъртата вещица ще живее вечно.

— Как се казваш?

Той поклати глава.

— В имената има сила — не, не че не ти вярвам, но заради тези Тайст Едур… А Пернатата вещица… ако научи името ми…

— Ще те принуди. Разбирам. Аз мисля за теб като за „таксилианеца“.

— Така е добре.

— Аз съм Сеймар Дев, а воинът, с когото дойдох, е тоблакай… Тоблакаят на Ша’ик. Името му е Карса Орлонг.

— Много рискуваш, като разкриваш имената…

— Рискът е за Пернатата вещица. Превъзхождам я в древните изкуства. Колкото до Карса, хм, само нека да опита. — Погледна го през рамо. — Каза, че плаваме на запад?

Той кимна.

— Ханради Халаг командва само половината флота — останалата е някъде на изток оттук. И двете части плават напред-назад покрай брега от няколко месеца, близо половин година всъщност. Като рибарски флоти, но рибата, която ловят, ходи на два крака и върти меч. Откриването на останки от родствениците им беше неочаквано, а състоянието, в което намериха горките същества, просто разгневи Едур. Не знам дали двете флоти предвиждат да се слеят — някъде западно от Сепик, мисля. Стане ли това… — Той сви рамене. — Поемаме към империята им.

— А тя къде е?

Ново свиване на рамене.

— Много далече. Друго не мога да кажа.

— Много далече, явно. Никога не бях чувала за империя, управлявана от Тайст Едур. И все пак този език е ледерийски. Както си забелязал, свързан е някак с много от езиците тук в Седемте града, тези, които са разклонения от едно и също дърво. А това дърво е Първата империя.

— Е, това го обяснява. Защото вече почти го разбирам ледерийския. Използват по-различен диалект, когато разговарят с Едур — смесица от двата. Търговска реч, и дори нея вече започвам да разбирам.

— Съветвам те да не разкриваш познанията си, таксилианецо.

— Ще те послушам. Сеймар Дев, твоят спътник наистина ли е същият Тоблакай, за когото толкова се говореше, телохранителят на Ша’ик? Казват, че убил два демона в нощта, преди да бъде убита, единия — с голи ръце.

— Доскоро влачеше след себе си изгнилите глави на тези демони — отвърна Сеймар Дев. — Подари ги на Ботфайндър — един анибарски шаман. Бялата кожа, с която е облечен Карса, е от соултейкън. Трети демон уби пред стените на Угарат, а още един прогони от леса на Анибар. С една ръка уби мъжки бедерин — видях го със собствените си очи.

Таксилианецът поклати глава.

— Императорът на Едур… той също е демон. Всички жестокости, които вършат тези сивокожи кучи синове, са по повеля на императора им. Както и това търсене на воини. Император, който иска собствената си смърт — как е възможно това?

— Не знам — призна тя. „И това, че не знам, ме плаши най-много.“ — Наистина изглежда безсмислено.

— Едно е ясно — каза мъжът. — Императорът им никога не е бил побеждаван. Иначе управлението му щеше да е приключило. Може би този тиранин наистина е най-великият воин. Може би няма никой, никъде на този свят, който да може да го надвие. Дори тоблакаят.

Тя се замисли за това. Огромният едурски флот, изпълнил морето от всички страни, пореше на север. „На север, после на запад, към морето Сепик.“

Намръщи се. „О, те са го правили и преди. Сепик, островното кралство, васал на Малазанската империя. Странен изолиран народ с двустепенно общество. Автохтонното племе — покорено и поробено. Рулхун’тал вен’ор — Кафявокожите…“

— Таксилианецо. Тези роби Едур долу. Къде ги намериха?

— Не знам. — Подутото лице се изкриви в горчива усмивка. — Те ги освободиха. Каква мила лъжа се крие в тази дума, Сеймар Дев. Не, няма повече да мисля за това.

„Мисля, че ме лъжеш, таксилианецо.“

От мачтата се разнесе вик, подхванаха го моряците по такелажа. Сеймар Дев видя извърнати глави, появиха се Тайст Едур и закрачиха към кърмата.

— Забелязали са кораби зад нас — каза таксилианицът.

— Останалата флота?

— Не. — Той се вслуша, докато наблюдателят изреждаше отгоре още подробности. — Чужденци. Много кораби. Повечето транспортни — две трети транспортни, една — дромони ескорт. — Изсумтя. — Виждаме ги за трети път, откакто съм на борда. Появяват се и изчезват.

— Казал ли си им чии са тези кораби, таксилианецо?

Той поклати глава.

„Малазанският имперски флот. Адмирал Нок. Това трябва да е.“ Забеляза известно напрежение сред Тайст Едур.

— Какво става? Защо са така възбудени?

— Горките малазанци — отвърна мъжът със зла усмивка. — Заради положението им е.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако останат след нас, ако продължат на север, за да заобиколят острова, са обречени.

— Защо?

— Защото сега, Сеймар Дев, останалата част от флотата на Едур — бойните кораби на Томад Сенгар — са зад малазанците.

Леденият вятър сякаш изведнъж я сряза под дебелите дрехи.

— Канят се да ги атакуват?

— Канят се да ги унищожат — отвърна таксилианецът. — А вече съм виждал едурската магия и мога да ти кажа едно — Малазанската империя скоро ще загуби цялата си флота. А с нея — всеки проклет мъж и всяка проклета жена на борда. — Наведе се напред да се изхрачи, но щом усети, че вятърът бие в лицето му, само се ухили още повече. — Освен може би един-двама… поборници.

 

 

Нещо ново имаше тук, помисли си Банашар, забързан под пелените пороен дъжд към кръчмата на Кууп. Преследваха го. Преди време такова разкритие щеше да разпали гнева му и той набързо щеше да се справи с глупака, а после, след като измъкнеше нужните подробности — още по-набързо с онзи, който го е наел. Но сега единственото, което можа да си позволи, беше горчиво да се изсмее наум. „Да, господарю (или господарке), той се буди следобед, неизменно, и някъде след шестина камбана кашляне, чесане и мачкане на гниди излиза на улицата и се запътва, господарю (или господарке) към някое от любимите си долнопробни заведения, и щом се смеси с посетителите, почва да спори за естеството на религията — или дали не бяха данъците и вдигането на пристанищните мита? Или спадането на улова на коравал из плитчините на Джакатан? Или за некадърността на онзи кърпач на обуща, който се заклел, че може да му зашие отпраната пета на левия ботуш — какво? Съвсем вярно, господарю (или господарке), това е някакъв нечестив шифър, толкова сигурно, колкото че съм страшно добър в промъкването крадешком, и съм толкова сигурен, че скоро ще го разбия, колкото мога да съм…“

Тези въображаеми разговори бяха единственото му забавление в последните нощи. „Богове, това ако не е патетично. Но пък патосът винаги ме забавлява.“ А много преди да престанеше да го забавлява, щеше да е пиян, и така отминаваше още един кръг на слънцето и звездите в това безсмислено небе. Стига все още да съществуваше — можеше ли да знае човек с този плътносив таван, снишил се над острова вече почти от седмица без никакъв признак, че ще се разчупи? „Още малко с този дъжд и просто ще потънем под вълните. Търговските кораби от континента само ще кръжат и ще кръжат около доскорошния остров Малаз. Ще кръжат и кръжат, и моряците ще се чешат по главите…“ Ето, че пак почна, поредната измислена сцена с хитро втъкания вътък на презрение към всичко човешко — пълна некадърност, глупост, мързел и мърлявщина — ами виж само, куцукаше като някоя еднокрака стръв за акула — обущарят го посрещна на вратата бос — трябваше още тогава да изпита подозрения. „Нали?“

„Такива ми ти работи, императрице. Нещастникът беше полууикец и му беше платено за това, поради отказа ти да наложиш ред сред тълпата. Подкарали го бяха, о, велика, с тухли и криваци чак докъдето можа да стигне, без да се хвърли с главата надолу в залива. Всичките си обущарски инструменти беше загубил — целия си поминък, видиш ли. А аз… ами, нали съм прокълнат да бъда жалостив… да, императрице, злочестините теб много не те засягат… но докъде бях стигнал? А, да, разкъсан от жалост, подтикван от милост. Гуглата знае, горкият човек имаше нужда от тези пари повече от мен, макар и само за да погребе малкия си син, когото все още мъкнеше, да, детето с разбития череп… Не, престани с това, Банашар.“

„Престани.“

Безсмислени игри на ума, нали? Лишени от значимост. Нищо повече от самоизвинения, а колкото до външната публика — онези шепнещи призраци и подмятанията им, намеците и завоалираните им обиди, и отегчените им умове — тази публика… „Те са моите свидетели, да, това море от мрачни лица в ямата, у които отчаяното ми представление, вечното ми усилие да ги докосна с човещина не предизвиква нищо освен нетърпение и досада, нервно очакване на репликата, която ще ги разсмее.“ Е, добре, това пищно витийство служеше само нему, знаеше Банашар, а всичко останало беше лъжа.

Детето с разбития череп, клюмнало и отпуснато в смъртта, показваше много лица. Повече от едно, повече от десет, повече от десет хиляди. Лица, за които не можеше да си позволи да мисли в своето залитащо от ден в ден, от нощ в нощ битие. Защото бяха като нокти, впити дълбоко в земята, дърпащи надолу товара, който влачеше след себе си, и с всяка нова стъпка съпротивата се усилваше, все по-силно се стягаше около гърлото му, и никой смъртен не можеше да понесе това… „Давим се от това, което виждаме, души ни стремглавият бяг, не, това няма да мине, изобщо. Не ми обръщай внимание, скъпа императрице, разбирам колко чист е тронът ти.“

А, ето ги и стъпалата, водещи надолу. Скъпата стара „Обесеният“ на Кууп, каменният ешафод, плачещ с кални сълзи под стъпалата му, предизвикателство за неуверени ходила, колебливото поклащане — това, наистина ли бяха само стъпала и нищо друго? „Или вече си преобразен, ти, храм на моето бреме, отекващ с глухите стонове на ближните ми, о, колко добре дошла е тази прегръдка…“

Провря се през входа и спря в сумрака до капещите стрехи, нагазил в локвата, където каменният под беше хлътнал и стичащата се от него вода я направи още по-дълбока. Половин дузина лица, бледи и прашни като луна след прашна буря, се извърнаха към него… само за миг, и отново встрани.

„Обожаващата ме публика. Да, трагическият актьор се върна.“

А там, сам на една от масите — чудовищен мъж. Изгърбен, малките му черни очи лъснали под изпъкналото чело. Неописуемо космат. Усукани валма, изригнали от двете уши, абаносовите къдрици се сливаха с огромното гларусово гнездо — брадата, която поглъщаше шията и продължаваше надолу чак до издутата гръд; и се катереше нагоре по бузите, сливаше се с провисналите от ноздрите косми, все едно беше насадил в носа си малки дървета с коренищата нагоре — а след това се сплиташе с провисналите конопени въжета на веждите му, които на свой ред плавно преливаха в смайващо ниско и тясно изпъкнало чело. И въпреки нелепата възраст на мъжа — възраст, за която всъщност се носеха само слухове, тъй като никой не я знаеше със сигурност — тази буйна коса беше с цвета на черно мастило.

Пиеше чай от червена лоза — местна отвара, използвана понякога за избиване на мравки.

Банашар отиде и седна срещу него.

— Ако се замисля по-дълбоко, щях да кажа, че ви търся непрекъснато напоследък, старши сержант Брейвън Тут.

— Но не си падаш много по мисленето, нали? — Грамадният мъж не си направи труда да вдигне глава. — Едва ли, щом търсиш мен. Това, което търсиш ти тука, е измъкване — не, направо си е бягство — Гуглата знае кой решава да ми праща тия жалки глупаци, дето си заслужават името „новобранци“. В малазанската армия, в името на Бездната! Светът се е побъркал. Съвсем.

— Пазителят на портата — отвърна Банашар. — Горе на стъпалата, цитаделата на Мок. Пазачът на портата, Брейвън Тут, предполагам, че го знаеш. Май си стои там, откакто ти обучаваш войници.

— Има знание и знание. Виж, онзи дърт гърбав рак… Да ти кажа нещо за него. Мога да пращам легион след легион от мекушавите ми новобранчета горе по стъпалата, с всички оръжия, които може да са им подръка, и изобщо няма да минат през него. Защо ли? Ще ти кажа защо. Не че Лубен е някакъв си герой на Смъртния меч или нещо такова. Не, просто имам повече мозък в лявата си ноздра, чакащ да го изчопля, отколкото всичките ми така наречени новобранци, взети заедно.

— Това не ми казва нищо повече за Лубен, Брейвън Тут, само за мнението ти за твоите новобранци, за което всъщност вече се досещах.

— Точно така — кимна мъжът.

Банашар се потърка по челото.

— Лубен. Слушай, трябва да поговоря с едного. Един, който се спотайва в цитаделата на Мок. Пращам му съобщения, стигат до ръцете на Лубен и после… нищо.

— Та с кого искаш да говориш?

— По-добре да не казвам.

— А, с него.

— Е, Лубен ли е тоя, дето хвърля всички съобщения в онази мръсна шахта, чиято еманация така пищно боядисва стената?

— Ема-какво? Не. Виж, какво ще кажеш да ида горе, да го спипам оня, дето „по-добре да не го казваш“ за дългата старомодна плитка и да го поразтръскам малко?

— Не виждам как ще помогне това.

— Ами поне ще ме развесели малко, не че нещо специално ме е подразнил, забележи, но просто по принцип. Може би тоя, дето „по-добре да не го казваш“, просто не ще да говори с теб, не си ли го помислял? Или, да речем, ти не щеш.

— Трябва да говоря с него.

— Важно, а?

— Да.

— Имперски интерес?

— Не, поне аз не мисля.

— Виж, ще го сграбча за хубавичката плитка и ще го надвеся от проклетата кула. Даваш ми знак отдолу. Люшвам го напред-назад и това значи „Готово, можеш да се качваш, приятелю“. Или просто го пускам и това значи другото. Или пък значи, че ръцете ми са се уморили и ми се е изплъзнал, да речем.

— Изобщо не ми помагаш, Брейвън Тут.

— Не седнах аз на масата ти, ти седна при мен.

Банашар въздъхна.

— Добре. Виж, ще те черпя още чай…

— Какво, сега пък да ме тровиш ли се опитваш?

— Добре, добре. Какво ще кажеш да си разделим кана малазанско тъмно?

Грамадният мъж се наведе над масата и чак сега погледна Банашар в очите.

— По-добре. Виждаш ли, в траур съм.

— О!

— Новината от Ю’Гатан. — Изпръхтя. — Новината винаги е от Ю’Гатан, нали? Все едно, изгубих там приятели.

— О!

— Тъй че тая вечер мисля да се напия — каза Брейвън Тут. — Заради тях. Не мога да плача, ако не съм пиян, нали разбираш.

— Защо тогава пиеш чай от червена лоза?

Брейвън Тут вдигна очи към един новодошъл и го поздрави с гадна усмивка.

— Питай Темпър. Защо чай от червена лоза, стар дебелогъз кучи сине?

— Да ревеш ли се каниш тая нощ, Брейвън Тут?

Старши сержантът кимна.

Темпър се смъкна на стола, който изпращя опасно под него. Две плувнали в червени кръгове очи се впиха в Банашар.

— Очите му стават като кръв. Разправят, че само веднъж го е правил — когато умря Дасем Ълтър.

„Богове долни, трябва ли да гледам това тази нощ?“

— Пада ми се, като вярвам на всичко, което чуя — измърмори Брейвън Тут.

Банашар изгледа намръщено мъжа пред себе си. „Това пък какво трябваше да означава?“

Каната с ейл се появи, сътворена сякаш от едното им желание, и Банашар, облекчен от поводи за размисъл — и от всякаква друга обременяваща посока на мисълта — се отпусна, готов да понесе търпеливо поредната вечер.

„М-да, господарю (или господарке), седна при онези ветерани, преструваше се, че уж е с тях, но всъщност си е натрапник. Седя си така цялата нощ, докато не се наложи Кууп да го изхвърли навън. Къде е сега ли? Ами в миризливата си мръсна стая, мъртъв за света. Да, Банашар наистина е мъртъв за света.“

 

 

Дъждът се сипеше на порой, стичаше се от бойниците, а облакът се беше снишил и беше погълнал върха на старата кула. Прозорецът, от който гледаше Перла, някога беше представлявал върхът на островната технология — стапянето на пясък, от който се получаваше мехуресто и мътно, но общо взето прозрачно стъкло. Сега, вече след столетие, повърхността му беше патинирана на шарки с цветовете на дъгата и светът отвъд изглеждаше накъсан на кръпки, като мозайка, чиито тесери се топят във всепоглъщащ огън. Макар самите пламъци да убягваха от погледа на Перла, той знаеше, с ужасяваща увереност, че ги има, и никакъв дъжд от небесата не можеше да промени това.

Та нали пламъци, в края на краищата, бяха унищожили неговия свят. Пламъци, които му бяха взели нея, единствената жена, която беше обичал. И не беше имало прегръдка за сбогом, нито сетни думи за утеха. Не, само онзи колеблив танц един около друг и нито той, нито Лостара сякаш не можеха да решат дали бе танц на страст, или на злоба.

Дори тук, зад този малък прозорец и дебелите каменни стени, чуваше някъде горе очукания ръждясал ветропоказател — скърцаше и скимтеше под напора на вятъра, щурмуващ цитаделата на Мок. А двамата с Лостара не бяха нещо по-различно от този ветропоказател, въртяха се, подмятани насам-натам, безпомощна жертва на сили извън техния контрол. Извън способността им да ги осмислят дори. Не звучеше ли убедително това? Едва ли.

Адюнктата ги беше пратила на търсене и когато дойде отвратителният му край, Перла беше разбрал, че цялото пътешествие е само встъпление — поне що се отнася до неговия живот — и че собственото му търсене го очаква тепърва. Може би беше съвсем просто — обектът на страстта му щеше да прогласи в душата му края на това търсене. Може би тя бе това, което беше търсил. Но Перла не беше сигурен. Вече не. Лостара Юил беше мъртва, а онова, което го тласкаше, което го преследваше, оставаше неутолено. Дори се усилваше.

„Все едно. Гуглата да го вземе този проклет мръсен град. Защо изобщо трябва имперските събития да се сливат тук?“ Защото, отговори си сам, Дженабакъз си имаше своя Пейл. Корел си имаше Бурния вал. „Седемте града си имат Ю’Гатан. В лоното на Малазанската империя си имаме град Малаз. Откъдето е започнало, там се и връща, отново и отново. И отново. Гноясали рани, които така и не се церят, и когато треската пламне, кръвта се лее, избликва внезапно на порой.“

И той си представи тази кръв, изливаща се над града долу, издигаща се по скалната стръмнина, заливаща самия каменен зид на цитаделата на Мок. Дали щеше да се вдигне още?

— Мечтата ми — отрони мъжът, който седеше кръстато на пода зад него.

Перла не се обърна.

— Кое?

— Да не разбирам тази твоя неохота, Нокът.

— Уверявам те — заговори Перла, — естеството на донесението ми пред императрицата ще обърне малката ти спретната каруца. Там бях, видях…

— Видя това, което искаше да видиш. Всъщност няма нито един свидетел, освен мен самия, на събитията, които се преосмислят сега. Ревизират се, нали? Като всички събития, защото това е заниманието на мършата с писци вместо нокти, титулуващи се „историци“. Преосмисляне с жажда да се долови вкусът, просто вкусът на това какво е да изпиташ травма в треперливата си душа. И произнасяне с авторитет, о, да, за онова, за което произнасящият се всъщност няма никакъв авторитет. Аз единствен оцелях като свидетел. Само аз видях, вдишах въздуха, вкусих измяната.

Перла нямаше да извърне лице към дебелия мазен мъж зад себе си. Не смееше, защото импулсът щеше да го надвие — импулс да вдигне ръка, малко да стегне мускулите на китката си, просто ето така, и да забие намазаната с отрова стреличка в гушестия врат на Малик Рел, джисталския жрец на Маел.

Знаеше, че най-вероятно ще се провали. Щеше да е мъртъв, преди да е успял дори да вдигне ръката си. Та това бяха покоите на Малик Рел, в края на краищата, жилището му. Магически защити, втъкани в пода, надвиснали във влажния въздух ритуали, достатъчно чародейство, за да заскърцаш със зъби и гърбът ти да настръхне. О, официално можеха да наричат тази добре обзаведена стая „килия“, но този нелеп евфемизъм нямаше да удържи задълго.

Агентите на кучия син бяха навсякъде. Шепнеха версиите си по кръчми, по улични пресечки, между разтворените крака на курви, както и на благородни дами. Джисталският жрец бързо се превръщаше в герой — „единственият оцелял от Погрома при Ейрън, сиреч — единственият верен. Онзи, който успя да се спаси от изменническата прегръдка било на самата Ша’ик или на предателите в самия Ейрън. Малик Рел, който единствен може да твърди, че знае истината.“

Имаше едни семена, от някаква трева, растяща в равнините на сети, припомни си Перла, с много хитри влакънца, тъй че успееха ли да се лепнат за нещо или за някого, беше почти невъзможно да се махнат. Черупчици с осили, които се разпукваха едва след като повечето се разнесат надалече. Такива бяха и слуховете, разнасяни от човешкия дъх от една тълпа на друга, и семената се държаха. „А след като мине нужното време, след като всяко семе намери мястото си, тогава какво? Какво ще се разгърне по повелята на Малик Рел?“ Не искаше и да мисли за това.

Не искаше и за сегашното за мисли. Много беше уплашен.

— Говори с него, Нокът.

— С него. Признавам, все още не мога да реша за кой „него“ намекваш, жрецо. Но и в двата случая, уви, не мога да проумея причините да ме молиш за това. Тайсхрен не ти е приятел…

— Но не е и глупак, Нокът. Надалече вижда Тайсхрен. Не, нямам причини да настоявам да говориш с имперския Върховен маг. Неговото положение бездруго става все по-опасно. А ти търсиш задушевен разговор, нали? В такъв случай явно те увещавам, Нокът, да слезеш в катакомбите и да поговориш там с Корболо Дом. Не си чул неговата версия и най-покорно бих те посъветвал — крайно време е.

Перла притвори очи срещу гледката с пелените от дъжд зад прозореца.

— Разбира се. Той всъщност беше агент на Ласийн дори докато се сражаваше на страната на Ша’ик. Неговите Убийци на кучета бяха внедрени и готови да се обърнат срещу Ша’ик, да я съкрушат окончателно, включително да убият и Тоблакая, и Леоман от Вършачите. Но там, по време на Кучешката верига, той стигна до още по-голямо предателство. О, да, Малик Рел, мога да разбера как ще го изкривите двамата — допускам, че сте го обсъдили надълго и широко по време на онези „нелегални“ срещи долу в катакомбите — всъщност аз знам за тях, — но Нокътят си остава извън хватката ти и това няма да се промени, уверявам те.

— Все пак най-добре ще е — изсъска гласът зад него — да се вслушаш в смирения ми съвет, Нокът. За доброто на сектата ти.

„За доброто на… Богове долни, чувства се готов да заплашва Нокътя! Докъде е стигнала цялата тази лудост? Трябва да поговоря с Топър — може би все още не е прекалено късно…“

— Този дъжд — продължи зад него Малик Рел. — Ще вдигне морето, нали?

Бележки

[1] Здрач. — Б.пр.

[2] Просещ монах. — Б.пр.