Има нещо дълбоко цинично, приятели, в представата за рай след смъртта. Изкушението е измъкване. Обещанието е оправдаващо. Човек не е длъжен да поема отговорност за света, какъвто е, и следователно не е длъжен да знае нищо за него. За да се стреми към промяна, към истинска доброта в този смъртен свят, човек трябва да признае и да приеме, вътре в душата си, че тази смъртна реалност има предназначение сама по себе си, че най-висшата й ценност не е за нас, а за нашите деца и за техните деца. Да се гледа на живота само като на бърз преход по разкаляна пътека — станала разкаляна от собственото ни безразличие — означава да се оправдае всякаква мизерия и поквара и да се нанесе жестоко наказание над невинния живот на тези след нас.

Аз отричам тази представа за рай отвъд портите от кости. Ако душата наистина надживява прехода, то тя ни задължава — всеки от нас, приятели мои — да храним вяра в подобието: онова, което ни очаква, е отражение на онова, което оставяме след себе си, и като прахосваме своето тленно съществуване, ние предаваме дадената ни възможност да опознаем добротата, съчувствието, съпричастието, състраданието и изцелението — подминаваме всичко това в устрема си да стигнем до място на блясък и красота, място, което не сме си спечелили и което със сигурност не заслужаваме.

Апокрифните проповеди на Бродника на духа на Танно Кимлок

Декадата в Ерлитан

Чаур вдигна бебето, сякаш се канеше да го подруса на коляно, но Баратол се пресегна, положи кротко ръка на китката на грамадния мъж и поклати глава.

— Не е достатъчно голяма за това. Дръж я внимателно, Чаур, да не й счупиш нещо.

Чаур му отвърна с широка усмивка и залюшка до гърдите си повитото отроче.

Баратол Мекхар се отпусна в стола, изпъна крака и за малко притвори очи, мъчеше се да не слуша кавгата в съседната стая, където жената, Сцилара, се съпротивляваше на общите усилия на Л’орик, Нулис, Филиад и Урдан, които до един и гръмогласно настояваха да приеме бебето, както повелявала майчинската отговорност, майчиният дълг и още цяло гъмжило натоварени с вина изрази, които хвърляха по нея като камъни. Баратол не можеше да си спомни кога за последен път бяха проявили такава пламенна ревност за каквото и да било. Разбира се, в този случай добродетелността им идваше лесно, тъй като не им струваше нищо.

Признаваше си, че изпитва известно възхищение към жената. Децата наистина бяха бреме, а след като точно това явно не беше плод на любов, липсата на привързаност у Сцилара изглеждаше съвсем разбираема. От друга страна, яростта на селяните пораждаше у него отвращение и смътно гадене.

Хайрит, допреди малко мълчалива свидетелка на тирадата в стаичката, където бяха нагласили леглото на Сцилара, влезе при него и поклати глава.

— Идиоти! Надути бъбриви тъпаци! Само чуй цялата тази благочестивост, Баратол! Човек да си помисли, че това бебе е прероденият император!

— Боговете да не дават дано — измърмори ковачът.

— Джеса от последната къща, с едногодишния изтърсак с болнавите крака, дето няма да се оправят. Няма да откаже детето и всички тука го знаят.

Баратол кимна малко вяло, умът му беше зает с други неща.

— И другата Джеса от стария чифлик, макар че тя няма мляко от петнайсет години. Все пак ще е добра майка, а и на това село ще му дойде добре едно ревливо бебе, да заглуши реването на големите. Да доведем тука двете Джеси да се разберат, и всичко е наред.

— Л’орик е — каза Баратол.

— Кое това?

— Л’орик. Той е толкова благочестив, че гори, като го пипнеш. Или по-скоро гори всичко, което пипне.

— Е, ама не му е работа, нали?

— Хора като него правят всяко нещо своя работа, Хайрит.

Тя седна срещу него и го изгледа с присвити очи.

— Колко още ще чакаш?

— Само докато младокът, Кътър, се оправи за път — въздъхна Баратол. — Слава на боговете, че всичкият ром се изпи. Бях забравил какво ти прави на червата.

— Заради Л’орик, нали?

Той вдигна вежди.

— Появата му тук не просто те изгори — тя те овъгли, Баратол. Май си направил доста лоши неща навремето. — Изсумтя. — Е, не си по-различен от всички тук. Но си мислел, че ще можеш да се скриеш тука завинаги, а сега знаеш, че няма да стане. Освен, разбира се… — Хайрит присви очи още повече, — … ако не убиеш Л’орик.

Ковачът погледна Чаур, който правеше муцки на бебето и му гукаше, а то на свой ред като че ли му отвръщаше с гуу, все още в блажено неведение за ужасната грозота на надвисналото над него чудовищно лице, и пак въздъхна.

— Никого не искам да убивам, Хайрит.

— Значи заминаваш?

— До брега, да.

— Махне ли се Л’орик оттук, ще почнат да те търсят пак. Стигнеш ли до брега, Баратол, намираш го бързия кораб и се махаш от тоя проклет континент, това правиш. Е, ще ми липсваш де — единственият човек с повече от половин мозък в цялото това село. Но Гуглата знае, нищо не трае вечно.

Л’орик влезе и двамата се обърнаха. Върховният маг се беше зачервил, на лицето му се четеше изумление и неверие.

— Просто не го разбирам това!

— Няма и да го разбереш — изсумтя Баратол.

— Дотук значи стигна цивилизацията — каза магът, скръсти ръце и изгледа ядно ковача.

— В това си прав. — Баратол стана. — Не мисля обаче, че Сцилара те е канила в живота си.

— Грижата ми е за детето.

Ковачът тръгна към страничната стаичка.

— Не е. Обсебен си от благоприличието. От твоята версия за него, пред която всички трябва да падат на колене. Само че Сцилара не е впечатлена. Твърде умна е, за да се впечатли. Влезе в стаичката и сграбчи Нулис за яката.

— Ти — изръмжа й. — И всички останали! Марш навън. — Дръпна запенената, ръсеща проклятия жена семк, избута я през прага, после изчака и другите да се изнижат.

После се обърна към Сцилара.

— Как е раната?

Тя се намръщи.

— Тая, от която ръката ми ще изсъхне, или тая, дето не мога да стана заради нея?

— Рамото. Другото изобщо не е рана.

— Ти пък откъде знаеш?

Той сви рамене.

— Всяка жена дори в това селце е изтръскала по едно-две бебета и всичките си ходят съвсем нормално.

Тя го изгледа подозрително.

— Ти си Баратол, нали? Ковачът.

— Да.

— Кметът на тая дупка, дето я наричате село.

— Кмет? Не мисля, че заслужаваме кмет. Не, просто съм най-якият и най-злият, дето живее тук, което за повечето мозъци значи твърде много.

— Л’орик казва, че си предал Ейрън. Че си виновен за смъртта на хиляди, когато Т’лан Имасс са дошли да смажат въстанието.

— Точно в това не съм съгласен с него.

Тя се изсмя. Много гаден смях.

— Е, благодаря ти, че ги изгони ония глупаци. Освен ако не се каниш да подхванеш оттам, откъдето свършиха те.

Той поклати глава.

— Имам някои въпроси за приятелите ти. Т’лан Имасс са ви причакали явно с намерението да отвлекат момичето, Фелисин Младшата.

— Л’орик го казва това — отвърна Сцилара, надигна се с усилие и изохка. — Тя не беше важна за никого. Това е безсмислено. Според мен те дойдоха по-скоро да убият Хеборик, отколкото да отвлекат нея.

— Била е осиновената дъщеря на Ша’ик.

Тя сви рамене, изохка отново.

— Много бездомни деца бяха осиновени.

— Този Кътър, той откъде е?

— От Даруджистан.

— Натам ли се бяхте запътили?

Сцилара затвори очи.

— Вече е без значение, нали?

— Сега поспи, Сцилара. Харесва ли ти, или не, ти си единствената тук, която може да нахрани малката ти дъщеря. Освен ако не успеем да убедим една Джеса, живее в последната къща.

И излезе.

Върховният маг беше взел бебето от ръцете на Чаур. Грамадният селски идиот седеше и по пъпчивото му лице се стичаха сълзи, подробност, незабелязана от Л’орик, който крачеше напред-назад с шаващото в прегръдката му бебе.

— Един въпрос — обърна се Баратол към него. — Колко трябва да пораснат, преди да изгубиш всякакво съчувствие към тях?

Върховният маг се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Ковачът махна пренебрежително и си приближи до Чаур.

— Двамата с теб. Имаме да заровим един труп. Още копане, Чаур. Ти обичаш да копаеш, нали?

Чаур кимна и се усмихна през сълзи. Носът му течеше.

Баратол го отведе до ковачницата, взеха кирка и лопата и тръгнаха към каменистата равнина на запад от селцето. Предната нощ беше пръснал дъжд, рано за сезона, но никаква следа не беше останала след слънчевото жарко утро. Гробът беше до полузапълнена яма с останките от конете, след като Урдан беше привършил с насичането им. Бяха му казали да ги изгори, но явно беше забравил. Вълци, койоти и лешояди се бяха докопали до костите и вътрешностите, а ямата вече гъмжеше от мухи и личинки. На двайсетина крачки по на запад вече подпухналият безформен труп на жабата-демон лежеше недокоснат от налитащите на леш твари.

Чаур се изгърби да зарови увитото тяло на Хеборик, а Баратол погледна трупа на странното същество. Подулата се вече кожа беше прорязана от бели резки, сякаш беше започнала да се пука. От това разстояние не можеше да е сигурен, но като че ли черно петно по земята обкръжаваше трупа, все едно че беше изтекло нещо.

— Ей сега ще дойда, Чаур.

Селският идиот се усмихна.

Ковачът се приближи към мъртвия демон, намръщи се и присви очи. Черното петно бяха мухи. Мъртви, хиляди и хиляди. Демонът явно бе толкова неедлив, колкото и безръкият. Забави стъпките си и спря на пет разтега от ужасното туловище. Защото видя, че то се движи — ето, пак, нещо буташе отвътре, под подпухналата кожа.

А след това някакъв глас проговори в главата му.

„Нетърпение. Моля, бъдете така добър, нож лекичко срязва, много внимателно, тази проклета кожа.“

Ковачът извади ножа си и пристъпи. Стигна до демона, наведе се и прокара наточеното острие през една от пукнатините в дебелата жилава кожа. Тя изведнъж се разцепи и Баратол отскочи, щом от прореза плисна жълтеникава слуз.

Нещо като ръка, после лакът се измъкнаха навън, разшириха среза и след няколко мига целият звяр се изхлузи на земята, четири очи примигаха на ярката светлина. На мястото на липсващите два крайника имаше нови, по-малки и по-бледи, но съвсем здрави на вид.

„Глад. Имаш ли ядене, странниче? Ти ядене ли си?“

Баратол прибра ножа, поклати глава и тръгна към Чаур. Демонът заситни след него.

Ковачът стигна до кирката, която беше оставил до гробната яма, взе я, обърна се и я размаха.

— Нещо ми подсказва, че май няма да ти порасте нов мозък, като забия тая кирка в черепа ти — каза на демона.

„Преувеличение. Треса се от страх, непознати. Смешно. Сивожаб само се шегувал, окуражен от израз на ужас на твое лице.“

— Не е ужас. Отвращение е.

Странните очи на демона се завъртяха в кухините си и той изви глава, за да погледне над рамото на Баратол.

„Мой брат дошъл. Той е тук, усещам го.“

— По-добре побързай — отвърна Баратол. — Току-виж си осиновил нов питомник. — Отпусна кирката и погледна към Чаур.

Грамадният мъж стоеше над увитото тяло на Хеборик, зяпнал опулено демона.

— Всичко е наред, Чаур. Хайде да отнесем мъртвия зад ковачницата.

Селският глупак се усмихна и метна тялото на Хеборик на рамо. Вонята на гниеща плът удари ковача в носа.

Баратол сви рамене и вдигна и лопатата.

Сивожаб заподскача към селцето.

Сцилара се сепна и отвори очи, възбуден глас изпълни ума й:

„Радост! Прескъпа Сцилара, време на бдение свършило! Силен и храбър Сивожаб защитил твоя святост и потомство вече скимти в прегръдка на брат Л’орик!“

— Сивожаб! Но те казаха, че си умрял! Защо ми говориш така? Ти никога не си ми говорил!

„Женска с потомство трябва бъде загърната с мълчание. Всички късчета и стрелички на раздразнение отбивани от благороден Сивожаб. А сега, о, щастие, мога да влея в твоя душа моя немряща любов!“

— Богове подземни, това ли е трябвало да търпят другите? — Тя посегна за лулата си и кесийката с ръждивец.

След миг демонът се шмугна през вратата, последван от Л’орик с бебето на ръце.

Намръщена, Сцилара щракна искра с огнивото да разпали лулата.

— Детето е гладно — каза Л’орик.

— Чувала съм, че са вечно гладни. Хайде, дай ми го това червейче.

Върховният маг й подаде детето и каза:

— Трябва да го признаеш за свое, Сцилара.

— О, моя е тя, и още как. Виждам го по алчния поглед в очите й. В името на целия свят, моли се, Л’орик, да е взела от баща си само синята кожа.

— Знаеш значи кой е той?

— Корболо Дом.

— Аха. Мисля, че все още е жив. Гост на императрицата.

— Мислиш ли, че ме интересува, Л’орик? Аз се давех в дъранг. Ако не беше Хеборик, щях да съм една от закланите послушници на Бидитал. Хеборик… — Погледна бебето, засмукало лявата й гръд, и примижа от дима от лулата. После вдигна глава и изгледа с яд Л’орик. — А проклетите Т’лан Имасс го убиха — защо?

— Той беше слуга на Трийч. Сцилара, сега има война на боговете. И ние, смъртните, ще плащаме цената за това. Опасно време е да си верен поклонник — на който и на каквото и да било. Освен, може би, на самия хаос, защото ако някоя сила се възнася в този модерен век, то със сигурност е той.

Сивожаб усърдно се облизваше, явно съсредоточен над новите си крайници. Изглеждаше някак… по-малък. Сцилара отвърна:

— Е, значи се събра отново със своя любимец, Л’орик. Което означава, че вече можеш да си тръгваш. И се махни колкото може по-далече оттук. Аз ще изчакам Кътър да се събуди. Той ми харесва. Мисля, че ще замина там, накъдето замине той. Това голямо приключение свърши. Тъй че изчезвай.

— Не и преди да се уверя, че няма да предадеш детето си на неизвестно бъдеще, Сцилара.

— Не е неизвестно. Или поне не е по-неизвестно от което и да е бъдеще. Тук има две жени, и двете се казват Джеса, и те ще се погрижат за него. Ще го отгледат съвсем добре, след като явно го обичат това. Браво на тях, ако питаш мен. И съм щедра освен това — не го продавам, нали? Не, като проклета глупачка им го давам.

— Колкото повече и по-често държиш това момиченце — каза Л’орик, — толкова по-малко вероятно е да направиш това, което се каниш. Майчинството е духовно състояние — много скоро ще го разбереш.

— Явно вече съм обречена на робство, колкото и да негодувам.

— Духовното прозрение не е робство.

— Личи си колко много знаеш, Върховен маг.

— Длъжен съм да ти кажа, че думите ти съкрушиха Сивожаб.

— Ще го преживее — явно може да преживява всичко. Е, мисля да сменя ненките. Много ли държиш да гледаш?

Л’орик се обърна и излезе.

Големите лъчисти очи на Сивожаб примигаха към Сцилара.

„Аз не съкрушен. Мой брат разбира погрешно. Потомство пълзи свободно и трябва пази се само, съхранява свой живот. Спомен. Много опасности. Преходна мисъл. Тъга. Сега трябва придружавам мой злочест брат, защото той много отчаян от толкова неща на света. Топлина. Ще тая свое обожание към теб, защото чиста добродетел е да сме си вечно недостижими, съвършенството от това. Което, трябва да признаеш, би било мъчително, наистина.“

— Мъчително не е първата дума, която ми хрумва, Сивожаб. Но ти благодаря за чувството, колкото и болезнено и извратено да е. Слушай, опитай се да го научиш Л’орик, нали? Само на няколко неща, на смирение например. И цялата тази ужасна увереност — избий я, избий я от него. Тя го прави противен.

„Родителско наследство, уви. Родителите на Л’орик… о, все едно. Сбогом, Сцилара. Сладки фантазии, бавно разбулвани в тъмни блатисти води на мое въображение. Само това ще ме пази в цветист дух.“

Демонът се заклати тежко към вратата и излезе.

Две корави устенца се вкопчиха в дясната й гърда. „Болка и удоволствие, богове, какъв ужасен, объркващ съюз.“

От външната стая се чуха гласове, но тя не си направи труда да се вслуша.

Бяха отвлекли Фелисин. Това беше най-жестокото. За Хеборик поне вече имаше някакъв мир, край на онова, което го беше измъчвало, а и той все пак беше стар човек. Достатъчно бяха искали от него. Но Фелисин…

Сцилара загледа малкото същество на гърдите си, махащите във въздуха ръчички, после отпусна глава на стената и започна да пълни лулата си.

Нещо безформено и сякаш безвременно беше изпълвало ума му и едва в последните няколко мига, с няколкото вдишвания, съзнанието се върна, пренесе го от един миг към следващия. В който отвори очи. Стари сиви греди на тавана, цепнатините между тях — запълнени с паяжина, заплетена около сухите трупове на пеперуди и мухи. Два фенера висяха на куки, с почти догорели фитили. Помъчи се да си спомни как се е озовал тук, в тази непозната стая.

„Даруджистан… една подскачаща монета. Убийци…“

Не, това беше отдавна. „Треморлор, Домът на Азат, и Моби… онова обсебено от бог момиче — Апсалар, о, обич моя…“ Тежки думи, разменени с Котильон, бога, който беше гледал някога през нейните очи. Беше в Седемте града; беше пътувал с Хеборик Призрачните ръце и Фелисин Младшата, със Сцилара и демона Сивожаб. Беше се превърнал в мъжа с ножовете, убиеца при възможност.

Мухи…

Кътър простена и предпазливо посегна към корема си под опърпаните одеяла. От раната беше останал само тънък белег. Беше видял… да, вътрешностите му се изсипаха. Изпитал беше внезапна липса на тежест, дръпването, което го смъкна на земята. Студено, толкова студено…

Другите бяха мъртви. Трябваше да са мъртви. Но пък… нали и той трябваше да е мъртъв. Бяха го разпрали. Бавно извърна глава, огледа стаята, в която се бе озовал. Някакъв склад, килер за храна може би. Рафтовете бяха почти празни. Беше сам.

Движението го изтощи — нямаше сили да вдигне ръката си от корема си.

Затвори очи.

Няколко бавни вдишвания и… изведнъж се усети, че стои прав, някъде другаде. Градина в палат, неподдържана и изсъхнала като след години суша. Небето беше бяло, безлико. Пред него имаше малко езеро с каменен перваз, гладка спокойна вода. Въздухът — душен и непоносимо горещ.

Кътър се напрегна да пристъпи напред, но разбра, че не може да помръдне. Стоеше като вкоренен в земята.

Вляво от него запращяха дървета и храсти, заогъваха се назад, а във въздуха се очерта раздран процеп. След миг две човешки фигури се провряха през портала. Жена, след нея мъж. Порталът се затръшна и остави само завихрена пепел и кръг опърлени растения.

Кътър се опита да проговори, но нямаше глас, а много скоро разбра, че те не могат да го видят. Беше като призрак, като невидим свидетел.

Жената беше висока колкото мъжа, малазанка, докато той със сигурност не беше малазанец. Красива, но с някаква твърда, неподатлива красота. Тя бавно се обърна.

На ръба на езерото вече седеше друга жена. Светлокожа, с нежни черти, дългата й златиста коса бе прибрана на изкусно сплетени многобройни плитки. Едната й ръка бе топната в езерото, но вълни не браздяха водата. Тя гледаше гладката й повърхност и не вдигна очи, когато малазанката заговори.

— Сега какво?

Мъжът — две грамадни млатила за вършеене бяха затъкнати в колана му — имаше вид на пустинен воин, с тъмно плоско лице, с очи, присвити зад паяжина от бръчки. Беше снаряжен като за битка. На въпроса на спътничката си прикова поглед в седналата жена и рече:

— Така и не го обясни ясно, Кралице на сънищата. Единствената част от сделката, която ме притеснява.

— Твърде късно е за съжаления — промълви седящата.

Кътър се взря в нея отново. Кралицата на сънищата. Богиня. Сякаш и тя не подозираше, че Кътър по някакъв начин присъства тук, свидетел е на сцената. Но това беше нейното царство. Как беше възможно?

Мъжът се намръщи на насмешливите думи на Кралицата.

— Искаш да ти служа. За да направя какво? Омръзна ми да водя армии, до гуша са ми дошли пророчествата. Дай ми задача, ако трябва, но я кажи открито. Да убия някого, да браня някого — не, второто не — и от бранене ми писна.

— Тъкмо твоя… скептицизъм… най-много ценя, Леоман от Вършачите. Признавам обаче, че съм малко разочарована. Спътникът ти не е онзи, когото очаквах.

Мъжът, наречен Леоман, погледна малазанката, но не отвърна нищо. Обърна се отново към богинята и очите му бавно се разшириха.

— Коураб?

— Избраник на Опонн — каза Кралицата на сънищата. — Възлюблен от Господарката. Неговото присъствие щеше да е полезно… — Леко се намръщи, после въздъхна и продължи: — А вместо него трябва да се примиря със смъртна, но която и друг бог е хвърлил око. За какво ли, питам се? Дали този бог най-сетне ще я използва? Така, както използват всички богове? — Отново се намръщи. — Не отхвърлям този… съюз. Вярвам, Гуглата разбира това достатъчно добре. И все пак виждам, че нещо неочаквано се раздвижва… в дълбините на тези води. Дънспароу, знаеше ли, че си белязана? Не, допускам, че не си — била си новородена, когато са те посветили, в края на краищата. А след това отвлечена, от храма, от брат ти. Гуглата така и не му прости за това и накрая получи най-удовлетворителното отмъщение, като отхвърли докосването на лечител, след като нищо друго не беше нужно, след като това докосване можеше да промени света, можеше да разбие едно древно проклятие. — Замълча за миг, все така загледана в езерото. — Вярвам, че сега Гуглата съжалява за решението си — липсата на смирение у него все още го жили. Дънспароу, подозирам, че с теб той може да потърси обезщетение…

Малазанката беше пребледняла.

— Чух за смъртта на брат ми — каза тя. — Но всяка смърт идва от ръката на Гуглата. Не виждам нужда от възмездие.

— От ръката на Гуглата. Съвсем вярно, и също тъй Гуглата избира времето и начина. Но само в най-редките случаи той открито се намесва в нечия тленна смърт. Погледни на обичайното му… съучастие… като на не повече от сбръчкани пръсти, бдящи над гладкото изтъкаване на тъканта на живота, поне докато се появи възелът.

Леоман проговори:

— Защо не си разсъждавате за тънкостите на догмата някой друг път? На мен това място вече ми дотяга. Прати ни някъде, Кралице, но първо ни кажи какви услуги искаш от нас.

Най-сетне тя вдигна очи, изгледа за няколко мига пустинния воин и отвърна:

— Засега от вас… не искам нищо.

И се възцари тишина. По някое време Кътър осъзна, че двамата не се движат. Издигането и отпускането на гърдите с дишането дори не се виждаше. „Замръзнали… точно като мен.“

Кралицата на сънищата бавно извърна глава, погледна Кътър и се усмихна.

Внезапно, вихрено завръщане… събуди се сепнат под изтъркани завивки и гредореден таван, напластен с трупчета изсмукани, сухи насекоми. Но усмивката се задържа, потече през него като вряла кръв. Беше знаела, разбира се, че беше знаела, тя самата го беше завела там, в онзи миг, за да бъде свидетел. Но защо? Леоман от Вършачите… пълководецът ренегат от армията на Ша’ик, преследваният от армията на адюнкта Тавори. „Явно е намерил начин да се измъкне, но срещу цена. Може би това беше урок — никога не се пазари с богове.“

До ума му достигна смътен звук. Бебешки плач — настойчив, искащ.

След това — по-близък шум, ситнещи стъпки, и Кътър извърна глава и видя, че завеската на входа се дръпна и нечие младо, непознато лице се вторачи в него. Лицето бързо се отдръпна. Гласове, тежки стъпки, после завесата рязко се издърпа встрани. Вътре нахлу огромен мъж с черна като катран кожа.

Кътър го зяпна. Изглеждаше… познат, но знаеше, че никога не го е срещал.

— Сцилара пита за теб — каза непознатият.

— Бебето, дето плаче… нейното ли е?

— Да, засега. Как се чувстваш?

— Слаб, но не толкова слаб, колкото преди. Гладен, жаден. Кой си ти?

— Местният ковач. Баратол Мекхар.

„Мекхар.“

— Калам…

Гримаса.

— Братовчед, далечен. Мекхар е за цялото племе — няма го вече, изби го Фалад Енезгура от Ейрън по време на едно от завоеванията си на запад. Повечето оцелели се пръснахме кой накъде види. — Сви рамене и изгледа Кътър. — Ще ти донеса храна и пиене. Ако дойде тука една вещица семк и се опита да те спечели за каузата си, кажи й да се разкара.

— Кауза ли? Каква кауза?

— Приятелката ти Сцилара иска да остави детето тук.

— О!

— Това изненадва ли те?

Той помисли.

— Всъщност не. Тя и преди не беше на себе си, доколкото разбрах. Още от Рараку. Предполагам, че иска да се отърве от всички спомени.

Баратол изсумтя и се обърна към вратата.

— А бе, какво им става наистина на всички тия бежанци от Рараку? Ей сега ще се върна, Кътър.

„Мекхар.“ Даруджистанецът се усмихна. Тоя тук изглеждаше достатъчно як, за да вдигне Калам и да го запокити през стаята. И, доколкото Кътър бе успял да разгадае изражението му в онзи кратък миг, в който спомена името му, сигурно щеше да направи точно това, ако му паднеше случай.

„Слава на боговете, че нямам братя и сестри… както и братовчеди, впрочем.“

Усмивката му изведнъж повехна. Ковачът беше споменал Сцилара, но никой друг. Едва ли беше от небрежност. Баратол не приличаше на човек, който не може да си мери приказките. „Беру да пази…“

Л’орик гледаше запустялата улица — сграда до сграда, порутени останки от някогашна процъфтяваща общност. Залисана в самоунищожението си още тогава, макар че безспорно никой не го беше мислил така по онова време. Гората сигурно бе изглеждала безкрайна, или поне безсмъртна, и те бяха секли и събирали добива с трескаво увлечение. Но ето, че дърветата бяха свършили и всичките трупани от прихода монети се бяха изсипали между пръстите им, и шепите бяха останали пълни с пясък. Повечето плячкаджии сигурно се бяха преместили по други места, намерили бяха други парчета древна гора, все така подвластни на съблазънта за бърза печалба. „И са правили пустиня след пустиня… докато пустините не са се събрали.“

Отърка лицето си, усети песъчинките, дращеха като натрошено стъкло по бузите му. Добре поне, че имаше и някои награди. Дете се беше родило, Сивожаб отново беше до него, беше успял да спаси живота на Кътър. „И Баратол Мекхар, име, повтаряно в десетки хиляди проклятия…“ Е, предвид престъпленията му, Баратол изобщо не беше онова, което Л’орик си беше представял. Хора като Корболо Дом повече подхождаха на представите му за изменник, или извратената лудост на някой като Бидитал. И все пак Баратол; офицер в Червените мечове, беше убил Юмрука на Ейрън. Беше арестуван и хвърлен в тъмница, разжалван и пребит безмилостно от другарите си Червени мечове — първото и най-дълбоко петно върху тяхната чест, подклаждащо изключителните им прояви на фанатична служба оттам насетне.

Баратол трябваше да бъде разпънат на Ейрънския път. Ала вместо това градът се беше вдигнал на бунт, бе избил малазанския гарнизон, бе прогонил Червените мечове.

И тогава бяха дошли Т’лан Имасс, за да нанесат суровия, брутален урок на имперско възмездие. И Баратол Мекхар беше видян, от десетки свидетели, да отваря северната порта.

„Но е истина. На Т’лан Имасс не им трябват отворени порти…“

Въпросът, който никой не беше задал, беше: защо един офицер на Червените мечове ще убива градския Юмрук?

Л’орик подозираше, че Баратол няма да му даде задоволителен отговор. Не беше от тези, които ще започнат да се защитават, поне с думи. Дотолкова Върховният маг можеше и сам да разгадае в тъмните очи на едрия мъж — отдавна се беше отказал от човешкото. И от оценката за мястото си в него. Нищо не го подтикваше да оправдава това, което е сторил; никакво чувство за приличие или за чест не принуждаваше този човек да защитава каузата си. Само една напълно предала се душа се отказва от представата за изкупление. Нещо се беше случило някога, нещо, което бе съкрушило вярата на Баратол и бе отворило пътищата към измяната.

И все пак тези местни хорица бяха стигнали почти до преклонение в отношението си към Баратол Мекхар, и тъкмо това Л’орик не можеше да разбере. Дори и сега, след като знаеха истината, след като разбраха какво е извършил техният ковач преди години, те опровергаваха очакванията на Върховния маг. Беше слисан от това, то го караше да се чувства странно безпомощен.

„Но пък признай си, Л’орик, ти никога не си бил способен да събереш последователи, колкото и благородна да е каузата ти.“ О, тук имаше съюзници, добавили бяха своите гласове към собствения му гняв заради ужасяващото безразличие на Сцилара към детето й, но разбираше много добре, че такова единство в края на краищата е преходно и ефимерно. Всички те можеха да осъждат позицията на Сцилара, но нищо нямаше да предприемат; всъщност всички освен Нулис вече бяха готови да приемат факта, че детето ще бъде дадено в ръцете на две техни жени, и двете с името Джеса. „Ето, проблемът е решен. Но всъщност не е нищо повече от приспособяване към едно престъпление.“

Демонът Сивожаб го подмина бавно и се отпусна лениво по корем в уличната прах. Примига лениво с четирите си очи, без нищо да му предложи от мислите си, но безпогрешният състрадателен шепот успокои вътрешния смут на Л’орик.

Върховният маг въздъхна.

— Знам, приятелю. Ако можех да се науча просто да преминавам от място на място, съзнателно да си затварям очите и ума за всички оскърбления срещу естеството, и големи, и малки. Това идва, подозирам, от целия този низ от провали. В Рараку, в Куралд Лиосан, с Фелисин Младша, богове подземни, какъв потискащ списък. И ти, Сивожаб, и теб провалих…

„Скромна връзка — заговори демонът. — Ще ти разкажа нещо, братко. Рано в историята на клана, преди много столетия, се извисил като дъх на газ от дълбините един нов култ. Избран, защото богът, който го олицетворявал, бил най-отчужденият, най-отдалеченият от всички богове в пантеона. Бог, който всъщност бил безразличен към клановете на моя вид. Бог, който не говорел нищо на никой смъртен, който никога не се намесвал в смъртни дела. Мрачен. Водачите на култа се провъзгласили за гласа на този бог. Написали закони, възбрани, предписания, изкупления, богохулства, наказания за отклонения, за ереси. Това било само мълва, всички тези подробности останали в смътна сянка, докато култът не постигнал господство и с него — абсолютна власт.“

„Жестоко налагане, жестоки престъпления, извършени в името на мълчаливия бог. Водачи идвали и си отивали и всеки следващ изкривявал все повече думи, вече изопачени от суетна амбиция и стремеж към единство. Цели езера били отровени. Други били пресушени и тинята засята със сол. Яйца били строшени. Майки били разчленени. И народът ни се гмурнал в рай на страх, законите се прилагали и пролятата кръв довела до неизбежни сълзи. Лъжливо съжаление с леден блясък в средно око. Облекчение не идвало и всяко поколение страдало повече от предишното.“

Л’орик се вгледа в демона.

— И какво станало след това?

„Седем велики воина от седем клана се отправили да потърсят Мълчаливия бог, тръгнали да видят сами дали този бог наистина е благословил всичко, преживяно в негово име.“

— И намерили ли мълчаливия бог?

„Да, и също тъй намерили причината за неговото мълчание. Богът бил мъртъв. Умрял с първата капка кръв, пролята в негово име.“

— Разбирам. И каква е връзката на тази твоя история, колкото и скромна да е?

„Може би тази. Съществуването на много богове придава истинска сложност на смъртния живот. Обратно, налагането само на един бог води до отричане на сложността и окуражава необходимостта светът да бъде направен прост. Не вина на бога, а престъпление, извършено от вярващите в него.“

— Ако един бог не харесва онова, което е направено в негово име, той би трябвало да действа.

„Но ако всяко престъпление, извършено в негово име, го отслабва… много скоро на него не му остава сила и той не може действа, и накрая умира.“

— От странен свят идваш, Сивожаб. А и днес говориш… странно.

„Да.“

— Намирам разказа ти за много смущаващ.

„Да.“

— Трябва да предприемем дълго пътуване, Сивожаб.

„Готов съм, братко.“

— В света, който познавам, много богове се хранят с кръв — каза Л’орик.

„Както и много смъртни.“

Върховният маг кимна.

— Взе ли си довиждане, Сивожаб?

„Да.“

— Тогава да се махаме от това място.

Филиад се появи на входа на ковачницата и Баратол натисна още два пъти лостовете на меховете, разгарящи пещта, смъкна дебелите кожени ръкавици и му махна да влезе.

— Върховният маг си тръгна — каза Филиад. — С оная гигантска жаба. Видях го, една дупка се отвори във въздуха. От нея се изля ослепително жълта светлина и те просто изчезнаха в нея, а после дупката я нямаше!

Баратол зарови из купчината черни железни пръти и взе един, подходящ за задачата, която си бе наумил. Сложи го на наковалнята.

— Остави ли си коня?

— Какво? Не, водеше го за юздите.

— Лошо.

— Сега какво ще правим? — попита Филиад.

— С кое?

— Ами, с всичко, такова…

— Иди си вкъщи, Филиад.

— А? О. Добре. Такова. Е, ще се видим после.

— Несъмнено. — Баратол отново надяна ръкавиците.

Щом Филиад излезе, ковачът вдигна железния прът с клещите, натика метала в пещта и запомпа меховете с крак. Преди четири месеца, с последния си запас откраднати от Ейрън монети, беше купил голям чувал въглища; бяха останали точно колкото за тази му последна задача.

Т’лан Имасс. Само кости и сбръчкана кожа. Бързи и смъртно опасни, майстори в засадата. Баратол беше мислил дни наред за проблема, който представляваха, за някакво средство да се справи с тях. Защото подозираше, че отново ще срещне кучите синове.

Брадвата му беше достатъчно тежка, за да им нанесе поражения, стига да удареше достатъчно здраво. Каменните мечове обаче бяха дълги и ако влезеше в обсега им…

За всичко това беше намерил решение.

Запомпа още малко, докато не остана доволен от нажежените до бяло въглища в пещта, и загледа как железният прът доби бледорозов блясък.

— Сега следваме змията, която ни води до сборен лагер на бреговете на езеро с черно зърно, отвъд което прехвърляме плоска скала за два дни, до друг сборен лагер, най-северния, защото всичко, което е отвъд него, е течащо и неоткрито.

Сеймар Дев огледа дългата крива линия камъни по дъното вляво от тях. Кожа от сив и зеленикав лишей, купчини засъхнал зелен мъх, обрасли с червени цветя около всеки камък, а отвъд това — по-пищната зеленина на друг мъх, мек и влажен. Пътеката, по която вървяха, беше гладко изстъргана, гранитът розов и груб, пластовете му се къртеха от ръбовете на големи плоски плочи. Тук-там — черен лишей, с тъкан като на кожа на акула, разпръснат от жили и цепнатини. Видя еленови рога, откършени от някой сезон на разгонване, върховете им бяха проядени от гризачи, и това й напомни как в естествения свят нищо не отива на сметището.

Падините бяха обрасли с черен смърч, половината изсъхнал, а в по-оголените участъци нискорастяща хвойна оформяше високи до коленете островчета, разпрострели се над камъка, всяко — обкръжено от боровинки. Високи борове се издигаха като самотни стражи в странно нагънатата аморфна скала.

Сурова и отблъскваща, тази земя никога нямаше да се покори на човешко господство. Внушаваше древност по начин, несравним с никое друго място, което Сеймар Дев беше виждала, нито дори с пустините на Джаг Одан. Казваха, че под всяка повърхност на този свят, било то пясък или море, заливана от води равнина или гора, има здрава скала, крива и нагъната от невидими налягания. Но тук всички други възможни повърхности бяха изстъргани, за да остане оголен самият нашарен с жили мускул.

Тази земя подхождаше на Карса Орлонг. Воин, изстърган до голо от всякакви повърхностни украшения на цивилизованост, същество, съставено само от мускул, воля и вътрешен напор. Докато в някакъв странен контраст анибарът, Ботфайндър, изглеждаше тук натрапник, почти паразит, самите му движения бяха някак плахи и като че ли обременени с чувство за вина. От това неравно, с оголена скала място с дървета и чисти езера Ботфайндър и сънародниците му взимаха черно зърно и животински кожи; взимаха брезова кора и тръстики, за да правят кошове и мрежи. Недостатъчно, за да оставят белег на този пейзаж, недостатъчно, за да заявят, че е тяхно владение.

Колкото до нея самата, тя неволно се улови, че гледа на заобикалящото с мисълта за несъбрани дърва, за богати с риба езера, за по-ефикасни начини да се събират дългите зърна с калния цвят от тръстиките в плитчините — тъй нареченото черно зърно, което трябваше да се избуха от стръковете, да се събере в кухините на дългите тесни лодки, които използваха анибарите, да се бие с пръчки сред паяжините, кръжащите паяци и бръмченето на тигровите мухи. Можеше да мисли само за източници на приход и как се експлоатират. Все по-малко и по-малко го чувстваше като качество с всеки ден.

Ботфайндър водеше, следван от Карса, който теглеше коня си за юздите, а Сеймар Дев крачеше отзад и гледаше конската задница и махащата се опашка. Стъпалата я боляха, всяка стъпка по коравия камък отекваше по гръбнака й — трябваше да има някакъв начин да се омекотят тези тласъци, каза си, може би някаква многопластова технология за подметките на ботушите — трябваше да помисли над това. И тези хапещи мухи — Ботфайндър си беше отрязал клони от хвойна, нанизал ги беше по шала около главата си, тъй че зелените иглички се поклащаха пред челото и над тила му. Сигурно действаше, въпреки че изглеждаше нелепо. Помисли дали да не се откаже от суетността си и да последва примера му, но реши да го поотложи още малко.

Карса Орлонг вече се беше увлякъл в това пътуване, все едно се бе превърнало в приятно приключение. Тласкан от потребността да въздава правосъдие на когото му падне и независимо от обстоятелствата. Беше започнала да разбира колко плашещ може да е този дивак и как това подхранва усилващото се възхищение у нея. Вече почти вярваше, че този човек е в състояние да изсече просека през цял пантеон от богове.

Пътеката ги изведе на обрасъл с мъх терен, откършени клони се подаваха като сиви пръсти. Вдясно се издигаше крив и дебел вековен дъб, прорязан от ударите на мълнии; всички покарали около него млади дръвчета бяха мъртви, сякаш разбитият страж ветеран излъчваше някаква зла отрова. Вляво се издигаше стена от пръст, от коренището на паднал бор, вертикална и висока колкото Карса, над широка локва черна вода.

Хавок изведнъж спря и Сеймар Дев чу как Карса Орлонг изръмжа. Заобиколи напред покрай джагския кон и видя стената от сплетени криви корени. В тях беше впримчен изсъхнал труп, с набръчкана почерняла плът, с изпънати крайници, оголен врат, но от главата се виждаше само очертанието на челюстта. Гръдният кош като че ли се беше пръснал навътре и кухината продължаваше в сърцевината на огромното дърво. Ботфайндър правеше някакви заклинателни жестове във въздуха.

— Дървото е паднало съвсем наскоро — промълви Карса Орлонг. — Но това тяло, то е било тук от дълго време, виж как черната вода, събрала се около корените, е зацапала кожата му. Сеймар Дев… — Той се обърна към нея. — Виж дупката в гърдите му… как е могло да се появи това?

Тя поклати глава.

— Аз дори не мога да определя що за същество е това.

— Джагът — отвърна тоблакаят. — Виждал съм такива неща преди. Плътта става на дърво, но духът вътре остава жив…

— Твърдиш, че това нещо все още е живо?

— Не знам — дървото е паднало все пак, тъй че и то умира…

— Смъртта не е сигурна — намеси се Ботфайндър с разширени от суеверен ужас очи. — Често дървото отново се възправя към небето. Но този негов обитател, така ужасно окован, не може да е жив. Няма сърце. Няма глава.

Сеймар Дев се приближи да огледа отблизо хлътналите гърди на тялото. И бързо се отдръпна, обезпокоена от нещо, което не можеше да определи.

— Костите под плътта са продължили да растат — промълви тя. — Но не като кост. Дърво. Магията е на Д’рисс, мисля. Ботфайндър, колко старо е дървото според тебе?

— Замръзнало време, може би трийсет поколения. Откакто е паднало — седем дни, не повече. И е съборено.

— Надушвам нещо — каза Карса Орлонг и подаде юздите на Ботфайндър.

Гигантският воин се заизкачва по отсрещния склон на падината, горе спря и бавно свали каменния си меч.

И тя също долови смътна горчилка във въздуха, миризмата на смърт. Тръгна нагоре и спря при Карса.

Пътеката се виеше надолу и стигаше до блатясало езеро. От едната страна, на малка скална издатина над брега, имаше поляна, по която личаха останки от бивак — три кръгли постройки с дървено скеле и стени от кожа. Две бяха полуизгорени, третата — съборена на грамада от натрошено дърво и разкъсани кожи. Тя преброи шест тела, разпръснати из бивака и около него, едното бе паднало по очи във водата, дългата светла коса плуваше като водорасли. Три канута стояха в редица от другата страна на пътеката, корпусите им от дървесна кора бяха изтърбушени.

Ботфайндър дойде при тях, погледна надолу и от гърдите му се изтръгна тънък жаловит вой.

Карса поведе надолу по пътеката. Сеймар Дев го последва.

— Не стъпвай в лагера — каза Карса. — Трябва да разчета дирите.

Тръгна от един труп към друг, очите му зашариха по разровената земя, там, където влажният хумус беше изритан настрана. Отиде до огнището и пръстите му заопипваха пепелта и въглените, опушената пръст под тухлите. Някъде откъм езерото извика гмуркач — скръбен, потискащ звук. Светлината бе станала стоманеносива, слънцето вече се бе скрило зад дърветата на запад. Над тях воят на Ботфайндър стана пронизителен.

— Кажи му да млъкне — изръмжа Карса.

— Не мисля, че ще ме послуша — отвърна тя. — Остави го да поскърби.

— Скръбта му скоро ще стане и наша.

— Боиш ли се от този невидим враг, Карса Орлонг?

Той свърши огледа на пробитите канута и се изправи.

— Четирикрак звяр е минал оттук наскоро. Голям. Взел е един от труповете… но не мисля, че е стигнал далече.

— Значи вече ни е чул — каза Сеймар Дев. — Какво е, мечка ли?

Ботфайндър беше казал, че черните мечки често използват пътеките на анибарите, и им беше посочил изпражнения по пътя. Обяснил беше, че обикновено не са опасни. Все пак дивите същества винаги са непредсказуеми и ако някое от тях се беше натъкнало на тези трупове, като нищо можеше да гледа на тях като на свои.

— Мечка ли? Може би, Сеймар Дев. Като онези в родната ми земя. Те живеят в пещери и изправени са ръст и половина колкото теблор. Но това тук е нещо друго, лапите му са покрити с люспи.

— Люспи?

— И според мен тежи повече от четирима воини теблор. — Изгледа я. — Доста внушителен звяр.

— Ботфайндър не ни каза за такива зверове из тази гора.

— Не е звярът обаче — каза теблорът. — Тези анибари са убити с копия и извити мечове. Взети са им всички украшения, оръжия и сечива. С тях е имало и дете, но е отвлечено. Убийците са дошли от езерото, на плоскодънни лодки. Поне десетима. Двама са били с нещо като ботуши, формата на петата не ми е позната. Другите са носили мокасини от съшити ивици кожа, застъпват се от едната страна.

— Застъпват? С ръб — това би улеснило преследването, нали?

— Сеймар Дев, знам кои са били нападателите.

— Стари твои приятели?

— Сега не говорим за приятелство. Извикай Ботфайндър, искам да го питам дали…

И спря, втренчен в дърветата зад трите канута. Сеймар Дев се обърна натам и видя масивно изгърбено туловище, газеше през огъващите се млади дръвчета. Огромна покрита с люспи глава се надигна над острите рамене и очите се приковаха в тоблакая.

А той вдигна каменния меч с две ръце и се втурна напред.

Ревът на гигантския звяр завърши с тънък пронизителен писък и той скочи… назад, в гъсталака. Пращене на счупени клони, тежко тупане по земята и…

Карса го подгони.

Сеймар Дев се усети, че е извадила камата си.

Трясъкът заглъхна, паническите крясъци на люспестия мечок също.

Тя чу шумолене откъм склона и се обърна. Ботфайндър се смъкна долу и се сви до нея. Устните му помръдваха в безмълвна молитва, очите му не се откъсваха от тунела, току-що прокаран в гъстия храсталак.

Сеймар прибра камата и скръсти ръце.

— Какво му става, като види чудовища?

Ботфайндър седеше в мократа шума и клатеше мълчаливо глава.

Карса Орлонг се върна тъкмо когато Сеймар Дев беше привършила с второто погребение. Отиде до огъня, който тя бе напалила и до който Ботфайндър седеше изгърбен и стенеше протяжно и жалостиво, обзет от неудържима скръб. Тоблакаят остави меча си на земята.

— Уби ли го? — попита тя. — Отряза ли му лапите, одра ли го живо, върза ли ушите му на колана си, скърши ли гърдите му в прегръдката си?

— Избяга — изсумтя той.

— Сигурно вече е на половината път до Ерлитан.

— Не, гладно е. Ще се върне, но чак след като ние се махнем. — Махна вяло към останалите непогребани тела. — Няма смисъл — ще ги изрови.

— Гладно е, казваш.

— Примира от глад. Не е от този свят. А и тази земя тук предлага малко — на звяра щеше да му е по-добре в равнините на юг.

— Според картата това е планината Олфара. Отбелязани са много езера и според мен малкото пред нас е свързано с други, по на север, от река.

— Това не е планина.

— Било е, преди хилядолетия. Смъкнала се е с времето. Тук сме много по-високо, отколкото на юг.

— Нищо не може да изгризе една планина до кокала, вещице.

— Щом казваш. Трябва да видим дали не можем да поправим тези канута — много по-лесно ще е…

— Няма да оставя Хавок.

— Така никога няма да догоним плячката си, Карса Орлонг.

— Те не бягат. Проучват. Търсят.

— Какво?

Тоблакаят не отвърна.

Сеймар Дев изтри пръстта от дланите си.

— Мисля, че този лов, на който тръгнахме, е грешка. Анибарите трябва просто да избягат, да оставят тази земя, поне докато натрапниците не се махнат.

— Ти си странна жена — заяви Карса. — Искаше да проучиш тази земя, а се оказваш безпомощна.

Тя се сепна.

— Защо ми казваш това?

— Тук трябва да си като животно. Да преминаваш безшумно, защото това място ти разкрива малко и говори с мълчание. На три пъти в пътуването ни бяхме проследени от мечка, безшумна като призрак по тази скала. Пресичаше дирята ни. Може да си мислиш, че толкова голям звяр е лесно да се види, но не е. Тук има знамения, Сеймар Дев, много повече, отколкото съм виждал досега където и да било, дори в родната ми земя. Соколи кръжат в небето. Бухали ни гледат от хралупи на мъртви дървета. Кажи ми, вещице, какво става с луната?

Тя заби поглед в огъня.

— Не знам. Сякаш се чупи. Разпада се. Няма записки нещо такова да се е случвало преди, нито как е пораснала, нито за странната корона около нея. — Поклати глава. — Ако това е знамение, целият свят може да го види.

— Пустинният народ вярва, че там обитават богове. Може би водят война помежду си.

— Суеверна глупост — отвърна тя. — Луната е дете на този свят, последното дете, защото някога е имало и други. — Замълча. — Възможно е две да са се сблъскали, но е трудно да се разбере със сигурност — другите никога не са били много видими, дори и в най-добри времена. Тъмни, замъглени, далечни, винаги в сянката, хвърляна от този свят, или на най-голямата луна — тази, която виждаме най-ясно. Напоследък има много прах във въздуха.

— Повече огнени мечове има в небето — каза Карса. — Малко преди разсъмване можеш да видиш десет само за три дъха, всеки сече в тъмното. Всяка нощ.

— Можем да научим повече, като стигнем до брега, защото потоците ще са се променили.

— Променили? Как?

— От дъха на самата луна — отвърна тя. — Можем да измерим този дъх… по отливите и приливите. Такива са законите на съществуването.

Тоблакаят изсумтя.

— Законите са нарушени. Съществуването не се придържа към закони. Съществуването е това, което устоява, а да устояваш значи да се бориш. Накрая борбата свършва. — Вадеше късове опушен бедерин от торбата си. — Това е единственият закон, заслужаващ името си.

Сеймар го изгледа.

— В това ли вярват Теблор?

Той се озъби.

— Един ден ще се върна при моя народ. И ще разбия всичко, в което вярват. И ще кажа на моя баща: „Прости ми. Беше прав, че не вярваше. Беше прав, че презираше законите, които ни оковаваха.“ А на дядо ми няма нищо да кажа.

— Имаш ли жена в племето?

— Имам жертви, не жени.

Жестоко признание, помисли си тя.

— Смяташ ли да търсиш разплата, Карса Орлонг?

— Би се приело като слабост.

— Значи все още те стягат веригите.

— Имаше едно натийско селище, до езерото, където натийците бяха превърнали мои съплеменници в роби. Всяка нощ, след като извлечаха мрежите от езерото, ги оковаваха за една верига. Нито един теблор сам не можеше да разкъса тази верига. Заедно, съчетаят ли в едно силата и волята си, никоя верига не може да ги задържи.

— Значи въпреки всичките ти твърдения, че ще се върнеш при своя народ и ще разбиеш онова, в което вярват, ти всъщност ще се нуждаеш от помощта им, за да го постигнеш. Изглежда, не само бащината прошка ще ти е нужна, Карса Орлонг.

— Това, което ми е нужно, ще си го взема сам, вещице.

— Ти беше ли един от онези роби в натийското рибарско селище?

— За известно време.

— И за да се освободиш — а явно си се освободил — все пак ти е била нужна помощта на съплеменниците ти. — Кимна. — Разбирам как това може да гризе душата ти, Карса.

Той я изгледа накриво.

— Наистина си умна, Сеймар Дев. Колко лесно откриваш как всички неща се наместват хубаво.

— Дълго съм изучавала човешката природа. Мотивите, които ни водят, истините, които ни терзаят. Не мисля, че вие, теблор, сте много по-различни от нас в тези неща.

— Освен, разбира се, ако не започваш с илюзия — такава, която удовлетворява заключението, което си търсила от самото начало.

— Не се опитвам да постигна правдивост.

— Сигурно. — Подаде й парче месо.

Тя не го взе, а скръсти ръце.

— Намекваш, че съм направила допускане, погрешно допускане, и следователно макар да твърдя, че те разбирам, всъщност не разбирам нищо. Удобен аргумент, но не много убедителен. Освен ако не си направиш труда да бъдеш изричен.

— Аз съм Карса Орлонг. Знам мярката на всяка стъпка, която съм направил, откакто станах воин. Самодоволството ти не ме обижда, вещице.

— Ето, че дивакът е снизходителен към мен! Богове подземни!

Той отново й подаде месото.

— Яж, Сеймар Дев, да не вземеш много да се изтощиш в гнева си.

Тя го изгледа ядосано, но взе месото.

— Карса Орлонг, твоят народ живее в простосърдечие подобно на анибарите тук. Ясно е, че някога гражданите на великите цивилизации на Седемте града са живели в същото състояние на простосърдечие и непоклатимо невежество, терзано от знамения и избягващо невъобразимото. И несъмнено ние също сме сътворили сложни системи на вяра, странни и нелепи, за да оправдаем всички онези нужди и ограничения, наложени ни от борбата за оцеляване. За щастие обаче сме оставили всичко това зад гърба си. Открили сме блясъка на цивилизацията… а вие, теблор, все още се придържате към своята неуместна гордост, придържате си към невежеството си за това, че този блясък е ценност. И така, вие все още не разбирате великия дар на цивилизацията…

— Разбирам го чудесно — отвърна Карса Орлонг с уста, пълна с месо. — Дивакът стига до цивилизацията чрез подобрения…

— Да!

— Подобрения в начина и ефикасността в убийството на хора.

— Почакай…

— Подобрения в ненарушимите правила на деградация и мизерия.

— Карса…

— Подобрения в начините да унижаваш, да налагаш страдание и да оправдаваш избиването на онези диваци, които са твърде глупави и твърде доверчиви, за да се опълчат на онова, което според теб е неизбежно. А именно — тяхното унищожение. От нас двамата, Сеймар Дев — добави той, след като преглътна, — от кого анибарите би трябвало да се боят повече?

— Не знам — отвърна тя, стиснала зъби. — Защо не попитаме него?

Ботфайндър вдигна глава и изгледа Сеймар Дев с мътни очи.

— В замръзналото време — промълви той — Искар Джарак е говорил за Неоткритото.

— Искар Джарак не е бил бог, Ботфайндър. Бил е смъртен, а с няколко засукани думи е лесно да изречеш предупреждения. Виж, да останеш и да помогнеш да се подготвят за опасностите, за които си предупредил, е съвсем друго нещо.

— Искар Джарак ни даде тайните, Сеймар Дев, и така бяхме подготвени в замръзналото време, подготвяме се и сега, и ще се готвим в Неоткритото.

Карса се изсмя.

— Жалко, че не пътувах сега с този Искар Джарак. Мисля, че нямаше да имаме много теми за спор.

— Ето какво получавам от компания на варвари — измърмори Сеймар Дев.

Тонът на тоблакая изведнъж се промени.

— Натрапниците, дошли тук, вярват, че са цивилизовани, вещице. И избиват анибарите. Защо? Защото го могат. Не им трябва друга причина. На тях, Сеймар Дев, Карса Орлонг ще даде отговор. Този дивак не е глупав, нито лековерен, и кълна се в душите в моя меч, ще дам отговор.

Нощта бе дошла внезапно и в смълчаната гора се възцари студ.

Някъде далече от запад се надигна вълчи вой и Сеймар Дев видя как Карса Орлонг се усмихна.

Веднъж, преди много време, Маппо Рънт беше стоял с други хиляда воини Трелл. Стояли бяха по хребета на Останц, над долината Байен Екар, наречена на името на плитката камениста река, течаща на север към едно далечно митично море — митично поне за Трелл, след като никой от тях не бе пътувал толкова надалече от родните им степи и равнини. Срещу тях, на западния бряг на реката, на хиляда и петстотин разтега, беше бойният строй на армията на Немил, командвана в онези дни от страховития пълководец Сайлан’матас.

Толкова много от расата на Трелл вече бяха паднали — не в бой, а от изнежения живот по становете около тържища, укрепления и поселения, вече превърнали някогашните погранични земи в нищо повече от бледа, ефимерна представа. Самият Маппо беше избягал от едно такова поселение и беше намерил убежище сред все още войнствените планински кланове.

Хиляда воини Трелл, изправени срещу осем пъти надвишаваща ги по численост армия. Боздуган, брадва и отсечени удари с меч по обкова на шлема, песен на смъртна закана, изригваща от гърлата им, звук като земен тътен, ечащ из долината, където ниско летяха птици, обзети от странна възбуда, сякаш в ужаса си бяха забравили високото убежище на небесата, а се гмуркаха и кръжаха покрай дървета със сиви листа, струпани нагъсто по двата речни бряга, клоните и храстите гъмжаха от многобройните им подплашени ята.

По отсрещния склон на долината войнишките части се придвижваха в непрестанно променящи се формации и родове войска по фронта: части стрелци, прашкари, взводове копиеносци и страховитите катафракти на Немил — в тежка броня, върху огромни коне, с вдигнати кръгли щитове, макар пиките им да стояха в гнездата на стремената, докато се престрояваха в тръс по двете крила и даваха ясно да се разбере намерението им да нападнат във фланг, щом пехотинските части и воините на Трелл се вкопчат в решителен бой в коритото на долината.

Байен Екар бе дълбока едва до колене и не представляваше преграда. Катафрактите щяха да я прехвърлят без затруднение. Сайлан’матас се открояваше отдалече, на кон, обхождаше хребета със свитата си. Над вдъхващия ужас пълководец се вееха знамена, дълги като змии, от обшита със злато черна коприна, като сечове на Бездна, разцепващи въздуха. Строят го посрещаше на хребета с вдигнати за почест оръжия, но към небето не се извиси вик, не беше в обичая на лично избраната му рат. И тази тишина беше злокобна, убийствена, всяваща страх.

Долу, от степите на Трелл, за да поведе това дръзко воинство, бе дошъл старейшината Тринигар, това беше първата му битка. Старейшина, чийто сан бе опетнен с подигравки, защото бе старейшина, чийто извор на разум и мъдрост отдавна бе пресъхнал; старец, който почти не говореше. „Мълчалив и зорък е Тринигар, като ястреб.“ Наблюдение, последвано от сдържана усмивка или горчив смях.

Предвождаше ги сега единствено заради своята трезвост, защото другите трима старейшини преди пет нощи бяха вкусили от кактуса на Плачещия Джегура, всяка капка натежала на върха на бодлив трън след три дни топене в смес от вода и Осемте подправки, шаманска отвара, която уж таяла в себе си гласа и прозорливостта на земните богове; но този път отварата се бе оказала замърсена — в изкопания около ствола на кактуса ров бе паднал отровен паяк, наричан антилопата, и отровните му сокове бяха хвърлили старейшините в дълбока кома. Кома, от която, както се бе оказало, никога повече нямаше да се събудят.

Десетки и десетки млади, но вече пуснали кръв воини копнееха да поемат командването, ала старите обичаи не можеше да бъдат изоставени. Всъщност старите обичаи на Трелл бяха в сърцевината на самата тази война. И тъй, командването се беше паднало на Тринигар, „толкова мъдър, че няма какво повече да каже“.

Сега старецът стоеше пред своите воини, спокойно и мълчаливо оглеждаше врага, представящ по фронта си един вид войска след друг, докато конницата по фланговете — на три хиляди или повече разтега на север и юг — най-сетне не възви и не започна да се спуска към реката. Пет ескадрона на всеки фланг, всеки ескадрон от по сто изключително дисциплинирани тежко въоръжени войници, всички — от благородно потекло, братя, бащи и синове, диви дъщери и свирепи жени; до един привързани към жаждата за кръв, която бе същината на живота за Немил. Това, че в тези ескадрони имаше цели семейства, че всеки от тях бе съставен главно от родове и че се предвождаха от началници, избрани измежду тях с вишегласие, ги правеше най-страховитата конница на запад от Джаг Одан.

Докато Тринигар наблюдаваше врага, Маппо Рънт наблюдаваше него. Старейшината не предприемаше нищо.

Катафрактите прекосиха реката, заеха позиции с фронт навътре и зачакаха. На склона точно отсреща пехотинците тръгнаха в марш. Предните леки отряди прехвърляха реката, следвани от средната и тежка пехота, укрепваха предмостието от тази страна.

Воините на Трелл все още ревяха прегракнало и нещо като страх набираше сила с все по-дългите интервали между всеки поет дъх и паузите между ударите на оръжията по щитовете. Бойната им ярост гаснеше и всичко, което бе успяла да изтласка — всички тленни страхове и съмнения, че разумно същество в този миг би могло да се чувства на гребена на битката, вече се връщаха.

Първите врагове, видели, че не срещат съпротива, се развърнаха, за да улеснят настъплението на главното ядро на войската си. Докато се придвижваха, от прикритието на леса изскочи стадо кози и затича в паника между двете армии.

Столетие след столетие Трелл се бяха сражавали с дива ярост. Битка след битка, в обстоятелства не много по-различни от това, вече щяха да са атакували, да наберат скорост по склона, всеки воин жаден да изпревари другите и с това да си извоюва фаталната обикновено слава, че пръв се е сразил с омразния враг. Множеството щеше да се изсипе като лавина, Трелл щяха изцяло да се възползват от по-едрия си ръст и да разбият първите редици, да разбият фалангата и касапницата да започне.

Понякога тази тактика успяваше. По-често се беше проваляла — първият сблъсък често беше събарял редици и редици вражески войници, неведнъж вражески тела бяха хвърчали из въздуха, а веднъж, преди близо триста години, един такъв щурм беше съборил цялата фаланга на противника по задник. Но Немил се бяха научили и сега частите им настъпваха със снишени пики. Една атака на Трелл щеше да се наниже на тези смъртоносни железни остриета; вражеското каре, обучено на по-голяма мобилност и привикнало да отстъпва толкова лесно, колкото и да настъпва, щеше просто да омекоти сблъсъка. И строят на Трелл щеше да се разкъса — или щяха да загинат на място, набучени на немилските пики.

И тъй, докато Трелл не предприемаха нищо, все така заковани на местата си като помитани от вятъра плашила по хребета, Сайлан’матас отново се появи на бойния си кон, вече отсам реката, вдигнал поглед нагоре, сякаш искаше да прониже заспалия ум на Тринигар, докато яздеше пред бойците си. Явно не беше доволен: за да се сблъска тепърва с Трелл, трябваше да отпрати пехотата си нагоре но склона, а това ги поставяше в неизгодна позиция спрямо контраатаката, която неизбежно щеше да последва. Недоволен, забеляза Маппо, но не и особено притеснен. Фалангите бяха превъзходно обучени; можеха да се раздвояват и да отварят пътеки надолу, в които пиките им щяха да обкръжат Трелл, докато воините са увлечени в стремглавото си нападение. Конницата му по фланговете пък щеше да изгуби ефективността си, ако я оставеше на сегашните й позиции, и ето, че Маппо видя вестоносците, препускащи от свитата на пълководеца покрай речното русло. Катафрактите щяха да продължат нагоре и да излязат на рида, на който чакаха Трелл. Двойната атака щеше да принуди Трелл да обърнат фланговете си. Не че такъв ход щеше да помогне много, след като воините не познаваха тактика, с която да посрещат конна атака.

Щом катафрактите подкараха нагоре, Тринигар подаде сигнал с двете ръце, с изпънати навън длани. Сигналът беше предаден по редиците, надолу по задния склон, след това навън, на север и на юг, до скритите предни маси треллски воини, всяка поставена буквално срещу неподозиращата нищо конница на фланговете. Тези воини сега поеха нагоре към билото — щяха да го достигнат много преди катафрактите и тежко бронираните им бойни коне, но нямаше да спрат, а щяха да затичат надолу по склона, срещу конниците. Трелл не можеха да спрат конна атака, но можеха да връхлитат срещу конница, стига инерцията да е на тяхна страна — както щеше да стане в този ден.

А оттатък реката се вдигна прах и отекнаха далечни звуци на битка, откъм обоза на запад от реката, щом хиляда и петстотинте Трелл, които Тринигар бе изпратил през Байен Екар преди три дни, връхлетяха върху слабо охранявания снабдителен лагер.

Долу из долината препускаха вестоносци и Маппо видя как свитата на пълководеца спря, конете се заобръщаха във всички посоки, и те сякаш поддали се на объркването, обзело офицерите на Сайлан’матас. На фланговете Трелл вече прехвърляха билото и започваха смъртоносния си щурм отгоре срещу стъписаното, кипнало множество конници.

Сайлан’матас, само допреди няколко мига настроен за атака, се оказа в колеблива позиция; вече отхвърляше всякаква мисъл за нанасяне на разгром и разбираше, че му остава само да се брани. Раздвои пешаците си и те се развърнаха във ветрило и затичаха към прекалено разтеглените флангове, рогове засвириха пронизително да дадат сигнал на пехотата, че вече има път за отстъпление. Части на леката конница, които бяха останали на отсрещния бряг, готови да се спуснат в преследване на бягащите Трелл, прати в галоп назад към невидимия лагер на обоза, но конете им първо трябваше да изкачат стръмен склон и преди да стигнат до средата, на билото се появиха осемстотин воини Трелл, насочили пиките си, почти двойно по-дълги от тези на Немил. Леката конница спря пред тази настръхнала редица, запенените коне се занадигаха на задните си крака и заобръщаха надолу, блъскаха се в конете под тях. Войниците падаха от седлата, атаката спря… а треллската редица тръгна напред и надолу, за да убива.

Пълководецът вече беше спрял атаката към склона и престрояваше бойците си за четиристранна отбрана, с пиките — лъскава развълнувана гора, бавно надигаща се, като настръхваща кожа на приклещен звяр.

И ето, че спокойно загледан напред, Тринигар, Мълчаливия мъдрец, леко извърна глава, махна отсечено с дясната си ръка и хилядата воини Трелл зад него се строиха в блъскащи се редици и отвориха помежду си пътеки, през които да минат колоните на треллските стрелци.

„Стрелци“ беше слабо определение. Вярно, някои от воините носеха двойно извити дълги лъкове, толкова твърди, че никое човешко същество не беше в състояние да ги изпъне, с дълги стрели с тежината почти колкото на метателни копия, с дълги пера, стегнати с твърда насмолена кожа. Други обаче държаха истински копия за хвърляне и атлатл^[1], а имаше и прашкари, включително от онези с дългите чатали и двуколките зад всеки воин, натоварени с големите тънки кожени торби, които щяха да полетят сред вражеските редици с плясък и съскане.

Шестстотин стрелци, много от тях жени, които след това щяха да се шегуват, че са опразнили юртите си заради тази битка. Придвижваха се по склона, а първоначално строените на хребета воини тръгнаха с тях, престроени в колони.

Надолу, към ядрото на армията на Немил.

Тринигар крачеше сред тях, станал изведнъж неразличим от множеството, освен с преклонната си възраст. Приключил беше с водачеството засега. Всяка част от сложния му план вече беше приведена в действие, изходът вече зависеше единствено от храбростта и яростта на младите воини и на вождовете на клановете. Този жест на Тринигар всъщност бе най-великолепният възможен израз на увереност и сигурност. Битката беше тук, в ръцете им, измерена с вдигането и падането на оръжията. Старейшината бе направил всичко възможно, за да окуражи вродените сили на Трелл, като в същото време осакати тези на Немил и прословутия им пълководец. И под грака на птиците, с обезумелите кози, бягащи по склоновете на долината, денят на битката засия с пурпура на пролятата кръв.

На западния бряг немилските стрелци, строени във фронт на изток и запад, замятаха залпове смъртоносни стрели, крещяха и удряха по дървените щитове, а предните воини, вече посекли останалото от леката конница, се престроиха под дъжда от метателни оръжия, настъпиха в бяг и с първия сблъсък разбиха стрелците и жалката им отбрана от лека пехота. Последва безмилостна касапница.

Стрелите на Трелл западаха сред фалангата, тежките пръти пронизваха броня и щитове. С приближаването на Трелл последваха копията и строят на Немил се пропука. Последваха ги треллските метателни брадви, а накрая, когато двете сили бяха вече на по-малко от двайсет крачки, огромните прашки засвистяха над гъстия строй на Трелл и торбите западаха над върховете на пиките по фронта на Немил, пръскаха се и с всяко пронизало ги острие се заизсипваха стотици черни скорпиони — „И се смееха жените как са опразнили юртите си за този дар за омразните Немил.“

Малка подробност в общата схема, но в този ден, в този миг точно това камъче обърна колата. Последваха писъци, паника, всякаква дисциплина се изпари. Твърдите студени щипци на скорпионите — по врата, под нагръдника и ръкавиците, по ръката, затъкната зад ремъка на щита… а след това непоносимата болка, плъзгаща се като огън — и това беше краят. Фалангата се взриви пред очите на Маппо, враговете се разбягаха с писъци, падаха и се гърчеха, хвърляха оръжията и щитовете си, смъкваха бронята си и мятаха шлемовете настрани.

Стрели и копия заразкъсваха обезумялото гъмжило, а успелите да побегнат се натъкнаха на чакащите ги боздугани, брадви и мечове. Маппо, рамо до рамо с приятелите си воини, изцеден от всякаква ярост, убиваше хладнокръвно.

Великият пълководец Сайлан’матас загина сред тази гмеж, стъпкан от собствените си войници. Никой не можа да обясни защо беше слязъл от коня, за да срещне щурма на Трелл; намериха коня му невредим, върнал се сам в лагера на обоза, с грижливо увити на рога на седлото юзди и преметнати върху седлото стремена.

Катафрактите, страховитите воини с чистата знатна кръв, бяха избити до крак, както и пехотата, дошла твърде късно, за да може да направи нещо, освен да издъхне сред падащите ритащи коне и рева на смъртно ранени благородници.

Немилите бяха видели хиляда воини на Трелл и бяха помислили, че са само те на бойното поле. Шпионите им ги бяха подвели на два пъти, първо сред планинските племена, когато преднамерено беше пуснат да се разнесе с шепота на ветровете слухът за разтрогнатия съюз, след това — в дните и нощите преди битката при Байен Екар, когато Тринигар бе изпратил напред клановете си, всеки с отделна задача и всичко съобразно мястото на предстоящата битка, защото Трелл познаваха тази земя, можеха безпогрешно да се придвижат в безлунните нощи, да се скрият и да останат буквално невидими сред овразите денем.

Тринигар, старейшината, повел тогава първата си битка, щеше да се сражава още шест пъти и всеки път — да отблъсква нашествениците Немил, докато не бе подписан мирът. И старецът, който тъй рядко говореше, след няколко години щеше да умре пиян в някаква задна уличка, след като се бе предал и последният клан, стиснат в жестоката прегръдка на глада, дошъл след методичното избиване на стадата бедерини от Немил и техните съгледвачи полутрелл.

През онези последни години, разправяли бяха на Маппо, Тринигар, чийто език се развързал от пиенето, говорел често, пълнел въздуха с безсмислени думи и откъслечни спомени. Безброй думи, и нито една мъдра, да запълни някогашното премъдро мълчание.

На три крачки зад Маппо Рънт Искарал Пъст, Върховният жрец и всепризнат Маг на дома Сянка, водеше злобното си муле и не млъкваше. Думите му изпълваха въздуха като подети от вятъра сухи листа, също толкова смислени и важни, накъсани от хлипа на мокасините и мулешките копита, шляпащи в тинята, от ръката, изпердашила някое хапещо насекомо, и от подсмърчането на вечно капещия нос на Пъст.

За Маппо беше ясно, че това, което слуша, са мислите на Искарал Пъст, несвързаният и безпосочен вътрешен монолог на един луд, произнасян напосоки и без причина. И всякакъв намек за разум беше само химера, диря толкова лъжлива, колкото и тази, по която вървяха — тази уж пряка пътека, която вече заплашваше да ги погълне, да ги засмуче в бездушния торф, безразлична и безчувствена за слепите им очи.

Беше повярвал, че Искарал Пъст е решил да се сбогува, да се върне с Могора — стига тя наистина да се беше върнала и да не се спотайваше наблизо сред зловонните дървета и пелените от мъх — в скритото им убежище сред скалите. Но нещо необяснимо бе променило намеренията на Искарал Пъст и тъкмо тази подробност повече от всичко тревожеше ума на Маппо.

Искал беше в тази гонитба да е сам. Беше отговорен за Икариум, каквото и да твърдяха Безименните. Никаква справедливост нямаше в решението им — жреците го бяха предавали неведнъж. Бяха си спечелили вечната омраза на Маппо и може би някой ден той щеше да излее гнева си върху тях.

Жестоко използван и душевно оскърбен, Маппо беше намерил в тях средоточие за омразата си. Беше закрилник на Икариум. Негов приятел. И също така ясно беше, че новият спътник на джага с трескавата припряност на беглец, човек, знаещ много добре, че го гонят, съзнава, че е станал съзаклятник в едно огромно предателство. Така че Маппо нямаше да прояви милост.

Нито пък му беше нужна помощта на Искарал Пъст — всъщност Маппо бе започнал да подозира, че „помощта“ на Върховния жрец не е толкова доблестна, колкото изглеждаше. Обикалянето из това тресавище например, пътуване, което уж трябваше да продължи само два дни, както твърдеше Пъст, което трябваше да ги отведе до морския бряг дни по-рано, отколкото ако бяха вървели по високия път. Двата дни вече бяха станали пет и краят не се виждаше. Това, което треллът не можеше да си обясни обаче, бе възможната мотивация на Искарал и оттам — на Дома Сянка — за да го бавят.

Икариум бе оръжие, каквото никой смъртен, нито бог не можеше да рискува да използва. Това, че Безименните вярваха в обратното, бе показателно както за безумието им, така и за пълната им глупост. Не много отдавна те бяха пратили Маппо и Икариум на път към Треморлор, Дом на Азат, който можеше да затвори Икариум за цяла вечност. Този плен влизаше в плановете им и въпреки че Маппо възрази и накрая дори им се противопостави, беше разбрал, дори тогава, че е разумно. Този рязък, необясним обрат бе укрепил убеждението на трелла, че древният култ е изгубил посоката си или е завладян от някоя враждебна фракция.

Искарал Пъст изведнъж изскимтя — огромна сянка се хлъзна между двамата спътници и се стопи още докато Маппо вдигаше очи. Затърси с поглед през обраслите с тежък мъх дървеса — без нищо да види, но усети все пак лъхналия студен вятър, понесъл се след… нещо. Извърна се към Върховния жрец.

— Искарал Пъст, енкар’ал живеят ли из това блато?

Дребният мъж се беше опулил. Облиза устни, езикът му загреба смазаните останки от комар и ги вкара в устата му.

— Представа нямам — отвърна и отри носа си с ръка, с физиономията на дете, хванато в някакво ужасно прегрешение. — Трябва да се върнем, Маппо Рънт. Това беше грешка. — Кривна глава на една страна. — Вярва ли ми? А как не? Пет дена минаха! Не сме прекосили тоя ръкав на блатото, това пипало на север, не, по дължината му вървяхме! Енкар’ал ли? Богове подземни, те ядат хора! Енкар’ал ли беше това? Дано. Но не. Побързай, гениалност благословена, измисли да кажеш нещо друго! — Почеса се по бялата четина на брадичката и изведнъж лицето му засия. — Могора е виновна! Нейна беше идеята! Всичко това!

Маппо се огледа объркано. Северен ръкав на блатото? Бяха отцепили на запад, за да го разберат, първият намек, че нещо не е наред, но тогава Маппо все още не мислеше ясно. Дори не беше сигурен, че оттогава мъглата в духа му се е вдигнала. Но ето, че започна да изпитва нещо, и в душата му, като пукаща жарава, заблещука гняв. Той се обърна надясно и закрачи.

— Къде тръгна? — попита сърдито зад него Пъст и побърза да го догони, мърмореше недоволно.

Треллът не си направи труд да отвръща. Мъчеше се да надмогне желанието да откъсне мършавия врат на дребосъка.

Скоро след това теренът осезаемо се заиздига, стана по-сух и отпред се появиха огрени от слънцето поляни, обкръжени с брези.

И на поляната точно пред него на огромна плоска скала се бе излегнала жена. Висока, с кожа с цвета на ситна пепел, с дълга черна коса, невързана и права. Носеше плетена ризница, лъскаво сребриста, над сива риза с качулка и гамаши от мека бяла кожа. Високи ботуши, направени от някакво животно с черна люспеста кожа, стигаха до коленете й. В колана й бяха затъкнати две рапири с кръгли ефеси.

Ядеше ябълка с кора с цвета на тъмна кръв.

Очите й бяха големи, черни, дръпнати — и се бяха приковали в Маппо с някакво апатично презрение и лека насмешка.

— О — промърмори тя. — Ръката на Ардата е намесена тук, разбирам. Изцерен от Кралицата на паяците — опасни съюзи поддържаш, Страж. — Вдигна ръка пред устните си и възкликна престорено: — Колко грубо от моя страна! Вече не си Страж. Как трябва да те наричаме сега, Маппо Рънт? Низвергнатия? — Хвърли ябълката и се изправи. — Доста имаме да си поговорим двамата с теб.

— Не те познавам — отвърна треллът.

— Аз съм Спайт^[2].

— О — каза Искарал Пъст отзад. — Е, отива ти, след като вече те мразя.

— Съюзниците не са длъжни да бъдат приятели — отвърна тя и погледът й пробяга с презрение по Върховния жрец. Присви за миг очи към мулето и добави: — Нямам приятели и не търся приятели.

— С това име изобщо не е чудно.

— Искарал Пъст, Хрътките се справиха добре с премахването на Дежим Небрал. Или по-точно, започвам да схващам хитрата игра, която изиграха, предвид приликата с Дерагот. Господарят ти е умен. Признавам му го.

— На господаря ми не му трябва признание от теб — изсъска Искарал Пъст.

Тя се усмихна и Маппо реши, че усмивката й е изключително красива.

— Върховни жрецо, от теб и от твоя господар не търся нищо. — Погледът й отново се спря на трелла. — Ти, Низвергнати, си ми нужен. Заедно ще пътуваме двамата с теб. Услугите на Мага на Сянка вече не са нужни.

— Няма да се отървеш толкова лесно от мен — каза Искарал Пъст с внезапна усмивка, която трябваше уж да е мазна, но за жалост бе зацапана от размазаното трупче на комара, лепнало се на един от кривите му предни зъби. — О, не, аз ще съм като личинка, скрита под гънките на дрехата ти, алчно лапаща кръвчицата ти. Ще съм като зъбато прилепче, виснало под ненката ти, и лап-лап-лап сладкото ти сокче. Ще съм като муха, бръмнала право в ушето ти, да си свие там долапчето с благинки, винаги да й е подръка. Ще съм като комарче…

— Смазано от бъбривата ти уста, Върховни жрецо — прекъсна го отегчено Спайт и махна пренебрежително с ръка. — Низвергнати, брегът е само на половин левга оттук. Има едно рибарско село, за жалост обезлюдено сега, но това няма да е пречка за нас.

Маппо не помръдна.

— Каква причина имам да се съюзявам с тебе?

— Ще ти трябва знанието, което притежавам, Маппо Рънт. Защото аз бях онази от Безименните, която освободи Дежим Небрал с цел ти да бъдеш убит, за да заеме друг Бранител мястото ти до Икариум. Сигурно ще те изненада — продължи тя, — че съм доволна от това, че Т’ролбаралът се провали в споменатата задача. Аз съм прогонена от Безименните, факт, който ми носи немалко задоволство, ако не и удоволствие. Не искаш ли да знаеш какво кроят Безименните? Не искаш ли да научиш съдбата на Икариум?

Той я зяпна. После попита:

— Какво ни чака в селото?

— Кораб. Натоварен с провизии и с екипаж, така да се каже. За да догоним целта си, трябва да прекосим половината свят, Маппо Рънт.

— Не я слушай!

— Млъкни, Искарал Пъст — изръмжа Маппо. — Или се махни.

— Глупак! Добре, вече ми е ясно, че присъствието ми във вашата мръсна компания не само е необходимо, но съществено! Но ти, Спайт, ти се пази! Няма да позволя измяна срещу този храбър, доблестен воин! И си мери приказките, че да не го побъркаш, както си ги отприщила!

— Щом е изтърпял толкова дълго, жрецо, значи е неуязвим на лудост.

— Ти, жено, ще е по-умно да мълчиш.

Тя се усмихна.

Маппо въздъхна. „Ех, Пъст, да можеше да се вслушаш в собствените си съвети…“

Момчето беше деветгодишно. По някое време беше болно, дни и нощи се бяха слели ведно, неотмерени, помнеше ги само в замъглени видения, изпълнените с болка очи на родителите му, странната пресметливост в очите на двете му по-малки сестри, все едно размисляха как ще заживеят без по-големия си брат, живот, лишен от мъчения, досади и — щом потрябваше — от здравата му опора пред лицето на другите, също толкова жестоки деца в селото.

А после беше имало второ време, време, което можеше да си представи съвсем отчетливо, оградено от всички страни, заслонено с покрив в черна нощ, в която звезди плуваха като водомерки по кладенчова вода. В това време, в тази стая, момчето беше съвсем само, будеше се само от повика на жаждата, намираше до леглото си ведро, пълно със застояла вода, и черпака от дърво и рог, който майка му използваше само в празнични дни. Будеше се, събираше колкото сила има, за да се пресегне и да вдигне черпака, гребваше, бореше се с тежестта на водата и отпиваше с напуканите си устни, за да навлажни устата, суха и гореща като пещ.

Един ден се събуди и се озова в третото време. Макар и отслабнал, успя да изпълзи от леглото, да вдигне ведрото и да изпие до дъно последната вода, закашля се от гъстата мътилка и вкуси утаилата се кал. Гнездото на глада в корема му вече бе пълно със строшени яйца, малки нокти и клюнове го щипеха отвътре.

Дълъг, изнурителен път го изведе навън и той примига на ярката слънчева светлина — толкова ярка и жестока, че не можеше да гледа. Гласове имаше наоколо, изпълваха улицата, лееха се от покривите кресливи и на език, който никога не беше чувал. Смях, възбуда — и все пак тези звуци го смразиха.

Искаше още вода. Искаше да се заслони от тази яркост, за да може отново да вижда. Да открие източника на тези карнавални звуци — керван ли беше пристигнал в селото? Пътуващи артисти, певци и музиканти?

Никой ли не го виждаше? Тук, на ръце и колене, с преминалата треска, с върналия се у него живот?

Протегнатата му ръка зашари във въздуха и докопа някакво куче. Влажният нос на животното се плъзна нагоре по ръката му. Беше охранено, прецени той, докато опипваше дебелия пласт тлъстина и издутия корем. Ето, че чу и други кучета, събираха се около него, скимтяха от радост при допира на ръцете му. Всичките бяха дебели. Пиршество ли беше имало? Изклано стадо?

Взорът му се върна — с яснота, каквато не беше изпитвал никога. Вдигна глава и се огледа.

Хорът беше птичи. Врани, свраки, лешояди прелитаха ниско над прашната улица, грачеха на ръмжащите псета, останали да пазят останките от трупове, повечето — вече само кокали и почернели от слънцето сухожилия, счупени черепи, оглозгани и облизани до блясък.

Момчето се изправи и залитна — замаята нямаше дълго още да мине. Най-сетне успя да се обърне и погледна към родната си къща, мъчеше се да си спомни какво бе видял, докато лазеше из стаите. Нищо. Никого.

Псетата кръжаха около него, жадни до едно да го направят своя господар, въртяха опашки, поклащаха се и извиваха гръбнаци, мърдаха уши при всеки негов жест и душеха в ръцете му. Бяха дебели, защото бяха изяли всички, разбра момчето.

Защото всички бяха измрели. Майка му, баща му, сестрите му — всички в селото. Кучетата, собственост на всички и ничии, живеещи в непрестанно страдание, глад и съперничества, се бяха наяли до втръсване. Радостта им идеше от пълните кореми, всякакво съперничество бяха забравили вече. И момчето разбра нещо дълбоко в това. Смъкнал от себе си всякакви детски заблуди, разкрил истини за света.

И тръгна.

Малко по-късно стигна кръстопътя отвъд последния двор и спря сред осиновените си току-що любимци. В самия център на сливащите се пътища бе вдигната грамада от камъни.

Гладът му беше преминал. Погледна се, видя колко е отслабнал, видя странните морави възли, издули се по ставите, лактите, китките, коленете и глезените — изобщо не го боляха. Склад сякаш за някаква друга сила.

Посланието на грамадата му беше ясно, защото бе вдигната от овчар, а той беше пасъл достатъчно стада. Казваше му да тръгне на север, през хълмовете. Казваше му, че там го чака убежище. Имало беше оцелели значи. Това, че го бяха изоставили, беше разбираемо срещу треската на синия език нищо не можеше да се направи. Една душа оставаше жива или умираше от своята си решимост — или от липсата й.

Видя, че по склоновете не са останали стада. Вълци сигурно бяха слезли, без никой да ги спре, или пък другите селяни бяха отвели животните. Та нали всяко убежище има нужда от храна и вода, мляко и сирене.

Тръгна на север, кучетата тръгнаха след него.

Щастливи. Доволни, че ги е повел.

А слънцето, допреди малко ослепително, вече не го заслепяваше. Момчето беше стигнало до един праг и го беше прекрачило, беше влязло в четвъртото и последното време. Не знаеше кога ще свърши.

Фелисин Младша лениво огледа мършавия младок, който й бяха довели послушниците Кастрати. Поредният объркан оцелял, дошъл да потърси от нея смисъл, напътствие, нещо, в което да може да вярва и което да не бъде съкрушено и пометено от зли ветрове.

Беше Носител — издутините по ставите му й го показваха. Сигурно беше заразил всички останали в селото си. Пъпките бяха гноясали, разпукали се бяха, отровили бяха въздуха и всички други бяха измрели. Беше пристигнал тази сутрин при градските порти с дванайсет почти подивели псета. Носител, но тук, на това място, това не беше повод да го изпъдят. Тъкмо напротив всъщност. Кулат щеше да вземе момчето под крилото си и да го учи на поклонничеството, защото ново призвание щеше да има той сега — да разнася мора по света и с това, сред оцелелите, да събира още посветени в новата религия. Вяра в Прекършеното, в Белязаното, в Кастрираното — всякакви секти възникваха според поражението, което морът бе нанесъл на всеки от оцелелите. Най-редки и ценни бяха Носителите.

Всичко, което бе предсказал Кулат, се сбъдваше. Оцелелите идеха, тънка струя отначало, после стотици, привлечени насам, тласнати от божията ръка. Започнали бяха да разкопават отдавна погребания град, да си правят домове сред призраците на отдавна мъртвите му обитатели, които все още витаеха из стаи, коридори и улици, духове мълчаливи и затаени, свидетели на това прераждане, с отчаяние или ужас, изписани на смътните им замъглени лица.

Идеха пастири с огромни стада: овце и кози, и дългокракия добитък, наричан ерага, за който повечето хора вярваха, че е изчезнал преди хиляда години — Кулат каза, че сред хълмовете се намирали диви стада — и псетата тук си спомняха за какво са ги гледали и вече пазеха животните от вълци и от сивите орли, които можеха да вдигнат в ноктите си новородено теле.

Майстори бяха дошли и бяха започнали да правят изваяния, породени в треската на болестта: Бога във веригите, множествата на Прекършените, Белязаните и Кастратите. Образи на глина, по стени, боядисани с древната смес от кръв на егара и червена охра, каменни статуи за Носителите. Тъкани, изтъкани на едри възли от вълна, да изобразят гнойните пъпки, трескави шарки, сцени и цветове, обкръжаващи централните ликове на самата Фелисин, Ша’ик Преродената, носителката на истинския Апокалипсис.

Не знаеше какво да мисли за всичко това. Слисваше се всеки път от онова, което виждаше, от всеки жест на преклонение и обожание. Ужасът на физическото разчленяване я връхлиташе отвсякъде и накрая тя претръпна. Страданието се бе превърнало в собствения си език, животът се бе самоопределил като наказание и затвор. „И това е моето паство.“

Последователите й, поне дотук, се отзоваваха на всяка нейна нужда, освен една, а тя бе нарастващото желание за съвкупление, отразило промените в тялото й, формата на утробата й, започналата да изтича кръв между краката й, и този нов глад подхранваше сънищата й за ласки. Не можеше да копнее за допира на роби, защото робството бе това, което тези хора прегръщаха драговолно, тук и сега, в това място, което наричаха Ханар Ейра, Града на падналите.

Кулат изфъфли с камъчетата в устата си:

— И това е проблемът, ваше височество.

Тя примигна. Не го беше слушала.

— Какво? Какъв е проблемът?

— Този Носител, дето пристигна тази сутрин от източния път. С кучетата, дето слушат само него.

Тя изгледа Кулат — старият мръсник изповядваше похотливите си сънища за вино все едно самото изричане бе невероятно, неописуемо удоволствие, сякаш изповедта го опиваше.

— Обясни.

Кулат засмука камъчетата в устата си, преглътна слюнка и посочи.

— Вижте пъпките, ваше височество, пъпките на болестта, многото уста на Синия език. Те се свиват. Изсъхват. Той сам го каза. Смаляват се. Той е Носител, който един ден ще престане да е Носител. Това дете ще стане безполезно.

Безполезно. Тя го погледна отново, по-внимателно този път, и видя кораво начумерено лице, по-възрастно за годините на момчето, ясни очи, фигура, на която й трябваше повечко плът и която сигурно скоро щеше да си я набави, след като имаше какво да яде. Още младо момче, което щеше да израсне як мъж.

— Ще се настани в двореца ми.

Кулат се ококори.

— Ваше височество…

— Казах. Откритото крило, с двора и конюшните, където да може да си държи кучетата…

— Ваше височество, има планове Откритото крило да се превърне във вашата лична градина…

— Не спори, Кулат. Казах.

„Моята лична градина.“ Мисълта я развесели и тя посегна към бокала с вино. „Да, и ще видим как расте.“

Унесена в неизречените си мисли, Фелисин изобщо не забеляза мрачния поглед на Кулат в мига, преди да се поклони и да се обърне.

Момчето си имаше име, но тя щеше да му даде ново име. По-пригодно за представата й за бъдещето. След миг се усмихна. Да, щеше да го нарече Крокъс.

Бележки

[1] Примитивни ръчни метателни устройства. — Б.пр. ↑

[2] Злост (англ.) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Ловци на кости (19)

Метаданни

Данни

Ловци на кости

Информация

История

Сваляне / Връзки

14.

Стивън Ериксън
Ловци на кости (19)