Начертай линия с кръв и като застанеш над нея, изтръскай добре и силно отгоре гнездо на паяци. Те падат от едната страна на чертата. Падат и от другата страна на чертата. Тъй падат боговете, стегнали крака и готови, щом се разтреперят небесата и в спиращия дъжд се понесе из въздуха паяжина — всички тези накъсани нишки на гибелни коварства, зареяни надолу — ето че кръжат във ветровете, изведнъж завили, оживели и жадни за мъст, държащи да възвестят с езиците на гръмовете, че боговете воюват.

Убиец на магия

История на Воинството на дните

Саратан

Присвил очи в сянката на изпъкналия над челото му ръб на шлема, Коураб Билан Тену’алас гледаше жената.

Припрени адютанти и офицери хвърчаха покрай нея и Леоман като листа, понесени от бурен вятър. „А те двамата стоят като камъни. Канари. Като неща… вкоренени, да, вкоренени в скалната основа.“ Капитан Дънспароу, сега Трети Дънспароу. Малазанка.

Жена. И Леоман… Какво пък, Леоман обичаше жените.

Тъй че стояха там и, о, да, обсъждаха подробности, доуточняваха последните приготовления за предстоящата обсада. Миризмата на секс, замайваща и самодоволна, ги обгръщаше като отровна мъгла. Той, Коураб Билан Тену’алас, който бе яздил редом до Леоман в толкова битки, който неведнъж бе спасявал живота на Леоман, който бе правил всичко, за което го бяха молили, беше верен. „Но тя, тя е желана.“

Каза си, че няма значение. Имало беше други жени. Сам той бе имал по някоя от време на време, макар да не бяха същите, които бе познал Леоман, разбира се. И всички до една не бяха нищо пред верността, свиваха се до незначителност пред лицето на суровата необходимост. Гласът на Дрижна на Апокалипсиса надмогваше всичко с глъхнещия си вой на разруха. Така, както трябваше да бъде.

Дънспароу. Малазанка, жена, отвличане и възможен извор на поквара. Защото Леоман от Вършачите криеше нещо от Коураб, а това не се беше случвало никога досега. Тя беше виновната. Трябваше да направи нещо, но какво?

Стана от стария трон на Фалада, който Леоман с толкова презрение беше отхвърлил, и отиде до широкия сводест прозорец с изглед към двора на вътрешната цитадела. Още по-голяма суматоха долу, прахта се виеше на гъсти валма в прорязания от лъчите на слънцето въздух. Отвъд дворцовата стена — избелелите покриви на Ю’Гатан, съхнещо на слънцето пране, развени от вятъра чергила, куполи и цилиндрични складове с плоски покриви — наричаха ги метгара, пълни с бурета зехтин, с който градът и обкръжаващите го маслинови горички бяха прочути. В самия център на града се издигаше осмостранният, с чудовищни контрафорси Храм на Скалисара, с вътрешния си купол — пъстра издутина от златен варак и медни плочи, волно нашарени с птича тор.

Скалисара, Матроната — богиня на маслините, единствената тачена някога закрилница на града, вече низвергната и презряна. На твърде много завоевания не бе успяла да устои, твърде много порти бяха разбивани и твърде много стени срутвани. Докато самият град сякаш успяваше винаги да се въздигне отново от прах и разруха, Скалисара бе проявила далеч по-ограничена способност за възкресение. А след последното завоевание така и не върна превъзходството си. Всъщност — изобщо не се върна.

Храмът сега принадлежеше на Кралицата на сънищата.

Чужда богиня. Коураб се намръщи. Е, може би не съвсем чужда, но все пак…

Великите статуи на Скалисара, които някога се издигаха от ъглите на външните градски укрепления, мраморните ръце, дебели и здрави, вдигнати нагоре, изтръгнатото от корен маслиново дърво в едната, новороденото бебе в другата, с пъпната връв, увита като змия по ръката до лакътя, през гърдите и надолу в утробата й — статуите ги нямаше. Унищожени в последния пожар. Сега на три от ъглите бяха останали само пиедесталите, с босите стъпала, отрязани равно над глезените, а на четвъртия и това го нямаше.

Във времената на нейното върховенство всяко подхвърлено дете го наричаха на нея, ако е женско, а мъжко или женско — щом е изоставено, го взимаха в храма да го хранят, да отрасне и усвои тайнствата на Хладния сън, загадъчен ритуал, ознаменуващ някаква раздвоеност на духа или нещо такова — тайнствата на култовете не бяха най-голямата интелектуална сила на Коураб, но Леоман бил такова намерено дете и един-два пъти бе говорил за тези неща, когато виното и дърангът развържеха езика му. Копнеж и необходимост, войната между тях в смъртния дух, това бе в сърцевината на Хладния сън. Коураб не го разбираше много. Леоман бе преживял само няколко години под наставничеството на храмовите жрици, преди дивашката му пакостливост да го прогони на улиците. А от улиците — навън в Оданите, да заживее сред пустинните племена и така да се закали под слънцето и духащите пясъци на Рараку в най-великия воин, който Седемте града бяха виждали. Поне откакто беше жив Коураб. Фаладаните на Свещените градове бяха имали своите велики поборници навремето, разбира се, но те не бяха водачи, нямаха нужната воля, за да командват. Освен това Дасем Ълтър и неговият Първи юмрук ги бяха посекли до един, и толкова.

Леоман беше запечатал Ю’Гатан, бе затворил зад новите му стени императорски откуп в зехтин. Метгарите бяха пълни до пръсване, а търговците и гилдиите им врещяха от безсилен гняв, макар и не толкова публично, след като Леоман, в пристъп на раздразнение, удави седем представители във Великия Мет до двореца. Удави ги в собствения им зехтин. Сега жреци и жрици се молеха за по стъкленица от тази мазна кехлибарена течност.

На Дънспароу бе дадено командването на градския гарнизон, сган от пияни мързеливи катили. Първата обиколка из казармите разкри, че военната база се е превърнала в разюздан харем, опушен и пълен с ококорени недорасли момченца и момиченца, тътрещи се в кошмар от болезнени насилия и робия. Тридесет офицери бяха екзекутирани в този първи ден, най-старшият от ръката на самия Леоман. Децата бяха събрани и разведени из градските храмове със заповед да бъдат изцерени раните им и да се прочисти каквото е възможно от спомените им. На гарнизонните войници бе възложено да остържат и лъснат до блясък всяка тухла и плочка в казармите, а след това Дънспароу ги подложи на упражнения за отблъскване на малазанската обсадна тактика, с която, изглежда, беше подозрително добре запозната.

Коураб не й вярваше. Не й вярваше — и толкова. Защо ще избере да воюва срещу собствения си народ? Само престъпник, беззаконник щеше да направи това, а колко благонадежден можеше да е един беззаконник? Не, черното й минало със сигурност гъмжеше от ужасни убийства и предателства, а ето, че сега беше тук, разчекваше си краката под Фалад Леоман от Вършачите, най-страховития воин в познатия свят. Трябваше да я следи внимателно, с ръка на дръжката на новия си ятаган, готов на мига да я посече на две, от главата до слабините, после напряко, косо, два пъти — храсс, храсс! — от дясно рамо до ляво бедро, от ляво рамо до дясно бедро, и да я гледа как издъхва. Обвързана с дълг екзекуция, да. При първия намек за измяна.

— Какво така огря лицето ви, Коураб Билан Тену’алас?

Той се стресна и се обърна. Беше Дънспароу.

— Трета — измънка като за поздрав. — Мислех си, ъъъ, за предстоящата кръв и смърт.

— Леоман твърди, че сте най-разумният от всички. Вече се боя от по-близки запознанства с другите му офицери.

— А боите ли се от предстоящата обсада?

— Разбира се. Зная на какво са способни имперските армии. Казват, че между тях имало и Върховен маг, а това е най-тревожната новина от всички.

— Жената, която ги командва, е простодушна — каза Коураб. — Никакво въображение, или поне нещо, което да си е направила труда да покаже.

— Точно това е проблемът за мен, Коураб Билан Тену’алас.

Той се намръщи.

— В смисъл?

— Все още не й се е налагало да покаже мащаба на въображението си. Дотук за нея беше лесно. Нищо повече от това да върви безкрайни левги в поход и да диша праха на Леоман.

— Не й отстъпваме и сме по-добри — отвърна Коураб и изпъчи гърди. — Нашите копия и мечове вече са проливали мръсната им малазанска кръв и ще го сторят отново. Повече този път, много повече.

— Тази кръв — каза тя след кратко мълчание — е толкова червена, колкото и вашата.

— Нима? Струва ми се — продължи той, отново загледан над града, — че тази измяна е тъмно петно на нея… толкова лесно да се изметнеш от своето и да вземеш другата страна.

— Както например Червените мечове?

— Покварени глупци!

— Разбира се… Но все пак родом от Седемте града, нали?

— Те отсякоха собствените си корени и сега ги носи малазанската вълна.

— Хубав образ, Коураб. Често се натъкваш на такива, нали?

— Ще се удивиш на какви неща се натъквам, жено. И ще ти кажа едно — аз пазя гърба на Леоман, както съм го правил винаги. Нищо не е променило това. Нито ти, нито твоите… твоите…

— Чарове?

— Хитрини. Набелязал съм те, Трета, и ще е добре да не го забравяш.

— Леоман е постъпил добре, че си е спечелил такъв верен приятел.

— Той ще предвожда Апокалипсиса…

— О, разбира се.

— … защото никой освен него не е годен за такова нещо. Ю’Гатан ще бъде прокълнато име в Малазанската империя за вечни времена…

— Вече е.

— Ще стане още по-прокълнато.

— Какво толкова има в този град, чудя се, че заби толкова дълбоко нож в империята? Защо тук Нокътят действа срещу Дасем Ълтър? Защо не някъде другаде? Някъде по-малко публично, не толкова рисковано? О, да, направиха го да изглежда нещастен случай по време на бой, но никой не се излъга. Признавам всъщност, че изпитвам възхищение към този град. Това преди всичко ме доведе тук.

— Ти си извън закона. Императрицата е обявила цена за главата ти.

— Така ли? Или просто предполагаш?

— Сигурен съм. Ти се биеш срещу собствения си народ.

— Собствения ми народ. Кои са те, Коураб Билан Тену’алас? Малазанската империя е погълнала много народи, също както направи с тези на Седемте града. След като въстанието вече свърши, вие роднини ли сте на малазанците? Не, тази мисъл е невъзприемлива за теб, нали? Аз съм родена в Кюон Тали, но Малазанската империя е родена на остров Малаз. Моят народ също бе завладян, точно като твоя.

Коураб не отвърна нищо, твърде объркан беше от думите й, Малазанците бяха… малазанци, проклятие. Едно и също, независимо от цвета на кожата им, извивката на очите им, независимо от всички разновидности в проклетата им от Гуглата империя. Малазанци!

— Няма да спечелиш симпатията ми, Трета.

— Не съм молила за това.

— Добре.

— Сега ще ни придружиш ли?

„Нас?“ Коураб бавно се обърна. Леоман стоеше на няколко крачки зад тях, скръстил ръце, облегнат на масата с карти. Очите му гледаха хитро, насмешливо.

— Отиваме в града — каза той. — Желая да посетя един определен храм.

Коураб отвърна с поклон.

— Ще те придружа с меч в готовност, Бойни главатарю.

Веждите на Леоман леко се вдигнаха.

— Боен главатар? Нямат ли край титлите, с които ме удостояваш, Коураб?

— Не, Ръка на Апокалипсиса.

Леоман потръпна от титлата, после се обърна към неколцината офицери, които стояха мирно в единия край на дългата маса, и рече:

— Започнете евакуацията. И без ненужно насилие! Убивате всеки плячкаджия, когото заловите, разбира се, но кротко. Осигурете закрила за семействата и вещите им, включително добитъка…

Един от офицерите възрази:

— Но, командире, ще ни трябват…

— Няма да ни трябват. Имаме всичко, което ни трябва. Освен това тези животни са единственият имот, който повечето бежанци ще могат да вземат със себе си. Искам ескорти на западния път. — Обърна се към Дънспароу. — Вестоносците върнаха ли се от Лотал?

— Да, с възторжени поздрави от Фалада.

— Възторжени затова, че не продължавам към неговия град, искаш да кажеш.

Дънспароу сви рамене.

— И изкарва войска да пази пътя?

— Да, Леоман.

„Ах! Тя вече е отвъд титлите!“ Коураб с усилие сдържа ръмженето си.

— За теб той е Боен главатар, Трета. Или командир, или Фалад…

— Достатъчно — прекъсна го Леоман. — Напълно ще съм доволен, ако чувам собственото си име. Отсега нататък, приятелю Коураб, ще премахнем всякакви титли, когато присъстват само офицери.

„Точно както си мислех, покварата е започнала.“ Изгледа с яд Дънспароу, но тя не му обърна внимание. Очите й се бяха спрели собственически на Леоман от Вършачите. Коураб присви своите. „Леоман Падналия.“

Нито една пътечка, уличка или улица в Ю’Гатан не вървеше права повече от трийсет крачки. Бяха положени върху многобройни пластове основи, издигнали се сигурно от обърканото гъмжило на най-първия укрепен град, построен тук преди десет хиляди години или повече, и планът им наподобяваше на могила на термити с всичките си извиващи се проходи, открити под небето, макар в много случаи това небе да беше само една светла резка, не повече от една ръка широка.

Да гледаш Ю’Гатан или да вървиш из тесните му криви проходи бе като да навлезеш в древността. Градовете, казал беше веднъж Леоман на Коураб, се бяха породили не заради удобство, нито заради власт или заради пазарите и техните бъбриви търговци. Не бяха се родили дори от високи добиви и излишъци. Не, казал беше Леоман, градовете се бяха родили от нуждата за защита. Крепости, нищо повече, а всичко, което беше последвало, бе точно това: следствие. И така, градовете винаги бяха оградени със стени, и всъщност стените бяха единственото, което оставаше от най-древните.

И това беше така, защото, обяснил му беше Леоман, един град винаги се гради върху костите на своите предшественици, защото това вдига стените му още по-нависоко и превръща мястото в още по-могъщо укрепление. Тъкмо разбойническите набези на племената, казал бе той със смях, наложили раждането на градовете, на същите тези градове, годни да им устоят и в крайна сметка да ги завладеят. Така цивилизацията се въздигаше от дивачеството.

Всичко това добре, размишляваше Коураб, докато вървяха към сърцевината на този град, и може би дори беше вярно, но самият той вече копнееше за откритите простори на Одан, за сладкия шепот на пустинния вятър, знойния пек, който можеше да свари мозъка на човек под шлема му, докато той сънува замаян, че го гонят стада от дебели стринки и сбръчкани баби, обичащи да те щипят по бузките.

Тръсна глава да разсее спомена и всички съпътстващи го ужаси. Крачеше отляво на Леоман, с изваден ятаган, войнствено навъсен и готов да скочи срещу всеки подозрителен на вид гражданин. Трета Дънспароу беше вдясно от Леоман, двамата от време на време си докосваха ръцете и си разменяха тихи думи, натежали сигурно от любов — Коураб бе доволен, че не може да ги чуе. Или пък си говореха как могат да се отърват от него.

— Опонн да ме дръпне, избутай я — промърмори той под носа си.

Леоман извърна глава.

— Каза ли нещо, Коураб?

— Кълна тая проклета плъша пътека, Отмъстителю.

— Почти стигнахме — каза Леоман с нехарактерно за него добродушие, което още повече влоши мрачното настроение на Коураб. — С Дънспароу обсъждахме какво да правим с жречеството.

— Така ли? Това е хубаво. В какъв смисъл какво да правим?

— Съпротивляват се на идеята да напуснат града.

— Не съм изненадан.

— И аз, но ще напуснат.

— Всичко е заради богатството — каза Коураб. — И техните реликварии, икони и изби с вино — страх ги е, че ще ги нападнат на пътя, ще ги насилят, ще ги окрадат и ще им острижат косите.

Леоман и Дънспароу извърнаха очи към него и го изгледаха странно.

— Коураб — рече Леоман, — мисля, че ще е най-добре да го свалиш този твой шлем.

— Да — добави Дънспароу. — Вади пот са потекли по лицето ти.

— Нищо ми няма — изръмжа Коураб. — Това е шлемът на Поборника. Но Леоман не пожела да го вземе. А трябваше. Всъщност аз само го нося заради него. Ще дойде ден, в който ще разбере колко му е нужен, ще го смъкне от главата ми и ще си го надене, и светът ще се изправи отново, слава на всички жълти и сини богове.

— Коураб…

— Нищо ми няма, макар че май трябва да направим нещо с ония бабички, дето ни преследват. По-скоро ще се изплюя на ятагана си, отколкото да се оставя да ме хванат. Ооо, какво сладко, хубаво момченце! Писнало ми е от това, стига.

— Дай ми го този шлем — настоя Леоман.

— Време е да осъзнаеш предопределението си, Убиецо на адюнктата.

Когато най-сетне стигнаха до храма на Скалисара, главата на Коураб кънтеше. Леоман беше решил да не носи големия шлем, дори с махнатите му, подгизнали от пот кожени подплънки, без които бездруго щеше да му е много хлабав. Добре поне, че стариците бяха изчезнали; всъщност улицата беше почти пуста, макар да чуваха хаотичния шум на тълпите по главните улици — подкарваха ги извън града по западния път, който водеше към Лотал на крайбрежието. Паника лъхаше в знойния въздух, но беше ясно, че четирите хиляди войници, вече под командата на Леоман, са излезли на улиците и поддържат реда.

Седем по-малки храма, всеки посветен на по един от Седемте Свети, обкръжаваха осмоъгълната сграда, осветена вече на името на Кралицата на сънищата. Официалният подстъп към нея бе спирала, виеща се през по-малките куполни постройки. Фасадите на дворните стени на два пъти бяха обезобразявани, веднъж заради преосвещаването им на малазанските богове скоро след завоеванието; после наново при въстанието, когато храмовете и новите им жречества бяха щурмувани, светилищата опустошени и стотици бяха избити. Фризове и метопи, кариатиди и фрески, всичко това бе разрушено, цели пантеони бяха заличени и станали непонятни.

Всички освен храма на Кралицата на сънищата, чиито внушителни укрепления го правеха буквално неуязвим. Във всеки случай, мистерии обкръжаваха Кралицата, знаеше Коураб, и повечето хора бяха убедени, че култът й не е възникнал в Малазанската империя. Богинята на Провиденията хвърляше хиляда отражения над хиляда народа и нито една цивилизация не можеше да претендира, че е изключително нейна. Тъй че, след като напразно бяха удряли по храмовите стени в продължение на шест дни, бунтовниците бяха решили, че Кралицата в края на краищата не им е съвсем враг, и оттогава я бяха оставили на мира. Желание и необходимост, беше казал със смях Леоман, когато чу историята.

Въпреки това за Коураб богинята беше… чужда.

— Каква работа имаме да посещаваме този храм? — попита той.

Леоман отвърна на въпроса с въпрос:

— Помниш ли, приятелю, клетвата си да ме следваш, с каквато и лудост да се залавям привидно?

— Помня, Бойни главатарю.

— Добре, Коураб Билан Тену’алас, обещанието ти скоро ще бъде подложено на тежко изпитание. Защото съм решил да говоря с Кралицата на сънищата.

— Върховната жрица…

— Не, Коураб — прекъсна го Леоман. — Със самата богиня.

— Трудна работа, да убиваш дракони.

Кръв с цвета на лъжлива зора продължаваше да се разлива по разместените каменни плочи. Маппо и Икариум стояха настрана от обсега й — лошо щеше да е, ако докоснеха тъмната й закана. Джагът седеше на каменен блок, някогашен олтар навярно, но избутан до стената вляво от входа. Воинът се беше хванал за главата и от дълго време не казваше нищо.

Маппо въртеше очи ту към приятеля си, ту към извисилия се над тях огромен драконов труп. И двете гледки го влудяваха. Твърде много неща достойни за скръб имаше в тази пещера, в ужасното ритуално убийство, разиграло се тук, и в отчайващия порой от спомени, залял душата на Икариум при това откритие.

— Сега остава само Оссерк — каза Маппо. — А падне ли и той, лабиринтът на Серк ще остане без владетел. Убеден съм, Икариум, че започвам да виждам шаблон.

— Светотатство — прошепна Икариум, без да вдига очи.

— Пантеонът е станал уязвим. Финир, привлечен в този свят, а сега и Оссерк — самият източник на силата му е под атака. Колко ли още богове и богини са под обсада, чудя се? Твърде дълго сме били далече от нещата, приятелю.

— Далече ли, Маппо? Няма далече.

Треллът отново огледа мъртвия дракон.

— Може би си прав. Кой би могъл да постигне такова нещо? В дракона е сърцето на самия лабиринт, изворът на силата му. Но… някой е надвил Соррит, привлякъл я е долу в земята, в тази пещера в недрата на небесна цитадела, и я е приковал на Черното дърво — преди колко време според теб? Не трябваше ли да усетим смъртта й? — След като Икариум не отвърна, Маппо пристъпи по-близо до локвата кръв и погледна съсредоточено нагоре към огромния железен ръждясал шип. — Не — промълви той след миг, — това не е ръжда. Отатарал. Окована е била с отатарал. Но все пак тя беше Древна — би трябвало да може да надмогне тази алчна ентропия. Не разбирам това…

— Стара и нова — отвърна Икариум, а от тона му думите прозвучаха като проклятие. Изведнъж стана и впи очи в него, с опустошено от скръб лице. — Говори ми, Маппо. Кажи ми какво знаеш за пролята кръв.

Свел поглед към синьо-зеления под, треллът мълчеше. Чувствата се бореха в него. После въздъхна.

— Кои първи са натопили ръце в тази мръсна локва? Кой е пил дълбоко и с това се е преобразил, и как е въздействал отатаралът на този шип върху това превъплъщение? Икариум, тази кръв е омърсена…

— Маппо.

— Добре. Всяка пролята кръв, приятелю, притежава сила. Зверове, хора, най-малката птица, кръвта е жизнената сила, потокът на самата душа. В нея е заключено времето на живота, от начало до край. Тя е най-святата сила в съществуванието. Убийците, с кръвта на техните жертви, опетнила ръцете им, се хранят от тази сила, все едно дали го искат, или не. Мнозина се поболяват, други откриват нова жажда у себе си и така стават роби на насилието да убиваш. Рискът е ето в това: кръвта и силата й се омърсяват от неща като страх и болка. Потокът, усетил собствената си смърт, се стъписва, а шокът е като отрова.

— А за съдбата? — с натежал глас попита Икариум.

Маппо потръпна и без да откъсва очи от локвата, изшепна:

— Да. Режеш в самото сърце на проблема. Какво поемат всички върху себе си, щом такава кръв попие, просмуче се в душите им? Трябва ли на свой ред и над самите тях да бъде нанесена жестока смърт? Съществува ли някакъв всевластен закон, винаги стремящ се да изправи равновесието? Ако кръвта ни храни, какво на свой ред храни самата нея, обвързана ли е с неотменими правила, или е също толкова непостоянна като нас? Единствените същества ли сме на тази земя, свободни да злоупотребим с притежанията си?

— К’Чаин Че’Малле не са убили Соррит — каза Икариум. — Те нищо не са знаели за това.

— Но все пак това същество тук беше замръзнало, значи трябва да е било обкръжено от джагътския ритуал на Омтоуз Феллак — как биха могли К’Чаин Че’Малле да не са знаят за това? Трябва да са знаели, дори самите те да не са убили Соррит.

— Не, те са невинни, Маппо. Сигурен съм в това.

— Тогава… как?

— Разпятието. То е Черно дърво. От селението на Тайст Едур. От селението на Сянка, Маппо. В онова селение, както знаеш, нещата могат да са на две места едновременно, или нещо да започне на едно място, а да се прояви съвсем другаде. Сянката странства и не признава никакви граници.

— А, значи… това… е било пленено тук, привлечено от Сянка…

— Примамено от ледената магия на Джагът — но пролятата кръв, а навярно и отатарал, са се оказали твърде жарки за Омтоуз Феллак и така са разбили джагътското заклинание.

— Соррит е била убита в селението на Сянка. Да. Сега шаблонът, Икариум, става все по-ясен.

Блесналите, трескави очи на Икариум се приковаха в трелла.

— Готов си да обвиниш Тайст Едур?

— Кой друг в такава степен властва над Сянка? Не и малазанският претендент, който седи сега на трона!

Джагският воин не отвърна нищо. Тръгна покрай ръба на кървавата локва, сякаш търсеше следи по разкъртения под.

— Познавам тази Джагът. Разпознавам работата й. Безгрижието й в развихрянето на Омтоуз Феллак. Била е… обезумяла. Нетърпелива, гневна, уморена от безкрайните пътеки, които К’Чаин Че’Малле са използвали в усилията си да покоряват, да създадат колонии на всеки континент. Изобщо не се е интересувала от гражданската война, засегнала К’Чаин Че’Малле. Тези Късоопашати са бягали от собствените си ближни, за да потърсят убежище. Съмнявам се, че си е направила труда да задава въпроси.

— Мислиш ли, че тя знае какво се е случило тук? — попита Маппо.

— Не, иначе щеше да се е върнала. Възможно е да е мъртва. Толкова много вече са…

„Ох, Икариум, дано не преоткриеш никога това знание.“

Джагът спря и извърна глава.

— Аз съм прокълнат. Това е тайната, която вечно пазиш от мен, нали? Останали са… спомени. Фрагменти. — Вдигна ръка, като да обърше челото си, после я отпусна. — Изпитвам… ужасни неща…

— Да. Но те не са свързани с теб, Икариум. Нито с приятеля, който стои сега пред мен.

Все по-намръщеният поглед на Икариум разкъсваше сърцето на Маппо, но той нямаше да извърне очи, нямаше да изостави приятеля си в този ужасен миг.

— Ти си моят пазител — промълви Икариум. — Но тази защита не е каквото изглежда. Ти си на моя страна, Маппо, за да пазиш света. От мен.

— Не е толкова просто.

— Не е ли?

— Не. Тук съм, за да пазя приятеля, когото гледам сега, от… другия Икариум…

— Това трябва да свърши, Маппо.

— Не.

Икариум отново се обърна към дракона.

— Лед — промълви той. — Омтоуз Феллак. — Извърна се към Маппо. — Сега ще си тръгнем оттук. Тръгваме към Джаг Одан. Трябва да потърся родствениците си, Маппо. Своята кръв.

„Да ги помолиш за плен. Вечен лед, да те запечата завинаги, от всякакъв живот. Но те няма да се доверят на това. Не, те ще поискат да те убият. Гуглата да се разправя с теб. И този път ще са прави. Защото техните сърца не се боят от присъда и тяхната кръв… тяхната кръв е студена като лед.“

Шестнадесет гробни могили бяха издигнати на половин левга южно от Ю’Гатан, всяка сто разтега дълга и тридесет широка, и висока три човешки боя. Грубо издялани варовикови блокове и вътрешни колони, да крепят сводестите покриви, шестнадесет потънали във вечен мрак обиталища, приют за малазански кости. Наскоро прокопани, покрити с каменни плочи изкопи достигаха до тях от далечния град, понесли сметта на Ю’Гатан на гъсти, гъмжащи от рояци тлъсти мухи потоци. Чувствата едва ли можеше да се изразят по-ясно, помисли кисело Юмрук Кенеб.

Като се мъчеше да не обръща внимание на вонята, доколкото беше възможно, Кенеб подкара коня си към централната могила, увенчана преди с каменен монумент в чест на падналите за Империята. Статуята беше съборена, останал беше само широкият пиедестал. Сега на него стояха двама мъже и две кучета, всички извърнали лица към неравните, окъпани в бяло крепостни стени на Ю’Гатан.

Могилата на Дасем Ълтър и неговия Първи юмрук, която не държеше тленните останки нито на Дасем, нито на никой от охраната му, хора, паднали извън града преди толкова години. Повечето войници знаеха истината за това. Смъртно опасните за враговете легендарни бойци на Първия меч бяха погребани в небелязани гробове, за да бъдат опазени от оскверняване, а гробът на самия Дасем се смяташе, че трябва да е някъде извън Унта, на Кюон Тали.

„Сигурно празен.“

Кучето браничар, Бент, завъртя грамадната си глава и загледа Кенеб, който подкарваше коня си нагоре по стръмния склон. Кървясали очи, дълбоко хлътнали в плетеница от белези. Погледът им смрази малазанеца и за хиляден път му напомни, че само си е въобразявал, че се е сдружил с този звяр. Той трябваше да е умрял с Колтейн. Животното изглеждаше като скърпено от разнородни, неопределими части, едва смътно наподобяващи кучешка фигура. Изгърбени криви раменни мускули, врат, дебел колкото бедрото на възрастен мъж, безформена задница с буцеста плът и гръден кош, широк като на пустинен лъв. Под празните очи съществото беше само огромна челюст, с разкривена муцуна, трите останали кучешки зъба се виждаха дори когато свирепата уста на Бент беше затворена, понеже повечето кожа, която ги бе покривала, беше отпрана по време на Падането и нищо не я беше заместило. Едно откъснато ухо, другото зараснало сплескано на едната скула.

От опашката на Бент беше останало само чуканче и то не се заклати, щом Кенеб се смъкна от коня. Ако беше, Кенеб не изключваше възможността да се смае до смърт.

Краставото, приличащо на плъх хенджийско псе Роуч изприпка да подуши левия ботуш на Кенеб, след което клекна по дамски и се изпика обилно върху кожата. Малазанецът изруга, отстъпи и понечи да го изрита, но го спря дълбокото ръмжене на Бент.

При тази гледка Бойният главатар Гал се изсмя грубо.

— Роуч само претендира за правата си над тази купчина камъни, Юмрук. Гуглата знае, никой няма долу, за да бъде оскърбен.

— Жалко, че не можем да кажем същото за другите могили — отвърна Кенеб, докато сваляше ръкавиците си за езда.

— Е, това оскърбление е в нозете на гражданите на Ю’Гатан.

— Значи Роуч трябваше да прояви повече търпение, Боен главатар.

— Гуглата да ни вземе, човече, това е само едно проклето псе. Освен това, мислиш ли, че пикнята й скоро ще свърши?

„От мен ако зависеше, много повече неща щяха да й свършат.“

— Едва ли, признавам. У този плъх има повече гнусни течности, отколкото у бесен бик бедерин.

— Лоша диета.

Кенеб се обърна към другия мъж:

— Юмрук Темъл, адюнктата иска да разбере дали уикските съгледвачи са обиколили около града.

Младият воин вече не беше дете. Беше пораснал с цели две педи от Ейрън насам. Слаб, с остро като на сокол лице, с твърде много загуби, изпълнили като езера черните му очи. Воините от клана на Враната, които толкова бяха негодували срещу назначаването му за техен командващ, напоследък мълчаха. Приковал погледа си към Ю’Гатан, той не показа, че е чул думите на Кенеб.

„Все повече и повече заприличва на Колтейн според Гал.“ Кенеб благоразумно изчака.

Гал се окашля.

— По западния път се виждат следи от изселване, не повече от ден-два, преди да пристигнем. Половин дузина конни ветерани на Враната настояха да подгонят и избият бежанците.

— И къде са те сега? — попита Кенеб.

— Обоза пазят, ха!

Темъл проговори:

— Уведомете адюнктата, че всички порти са барикадирани. Прокопан е ров в основата на хълма, пресича пътните рампи от всички страни на дълбочина близо един човешки бой. Ширината на рова обаче е само два разтега — на врага явно не му е достигнало време.

Не му е достигнало време. Кенеб се учуди. С натиск над работниците Леоман можеше да изкопае много по-широк ров само за ден.

— Добре. Съгледвачите ви донесоха ли за някакви големи оръжия, качени по стените или на покривите на ъгловите кули?

— Направени от малазанците балисти, цяла дузина — отвърна Темъл, — поставени на равни интервали. Няма признаци за съсредоточаване.

— Ясно — изсумтя Кенеб. — Глупаво е да допускаме, че Леоман ще издаде слабите си според него участъци. И по стените има бойци?

— Да. Цели тълпи, всички реват закани към воините ми.

— И си показват голите задници — добави Гал и се обърна да се изплюе.

Роуч притича, подуши лъскавата храчка и я облиза.

Отвратен, Кенеб извърна очи и разхлаби каишката на шлема си.

— Юмрук Темъл, имате ли преценка къде може да е най-сигурният ни подстъп?

Темъл се извърна и го погледна безизразно.

— Имам.

— И?

— И какво, Юмрук? Адюнктата изобщо не се интересува от нашите мнения.

— Може би. Но аз поне държа да знам какво мислите.

— Забравяме портите. С помощта на морантски муниции правим пробив право в стената между кула и порта. От която и да е страна. Две страни ще е още по-добре.

— А как ще оцелеят сапьорите на лагер в подножието на стената?

— Щурмуваме през нощта.

— Доста е рисковано.

Темъл се намръщи, но не отговори.

Гал се обърна и изгледа Кенеб. На татуираното му на сълзи лице се изписа леко невярващо изражение.

— Започваме обсада, човече, не някакъв проклет от Гуглата танц на пеперуди.

— Знам. Но Леоман сигурно разполага с магове, а нощта няма да прикрие сапьорите от тях.

— Може да бъдат контрирани. От нашите магове. Но само си хабим приказките с тези неща. Адюнктата ще направи каквото тя реши.

Кенеб се обърна надясно и огледа огромния лагер на Четиринадесета армия, подреден така, че да отбие излаз, в случай че Леоман се окаже толкова глупав. Обкръжението трябваше да е предпазливо, добре премерено във времето начинание, проведено в течение на два или три дни. Обхватът на малазанските балисти на стените беше добре известен, тъй че там изненади нямаше да има. При все това развръщането в кръг около града щеше опасно да изтъни линиите им. Щяха да са им нужни предни постове, които да държат портите под око, и уикците на Темъл и сетите, както и хундрилските конни воини на Гал, разделени на отряди и на позиции така, че да реагират в случай, че Леоман ги изненада.

Юмрукът поклати глава.

— Ето това не разбирам. Флотът на адмирал Нок в момента плава към Лотал с пет хиляди морски пехотинци на борда, а щом Дужек принуди и последния град да капитулира, ще предприеме бърз марш, за да се присъедини към нас. Леоман не може да не разбира, че позицията му е безнадеждна. Не може да спечели, дори да ни измъчи. Все пак ще можем да задържим този клуп здраво стегнат около Ю’Гатан, докато чакаме подкрепления. С него е свършено. Защо тогава продължава да упорства?

— Да — отвърна Гал. — Трябваше да продължи да препуска на запад, чак до одана. Там никога нямаше да можем да го догоним и можеше да започне да гради отново, да привлича воини за каузата си.

Кенеб го погледна през рамо.

— Значи и теб те изнервя това, Главатарю.

— Решил е да ни пусне кръв, Кенеб. Преди да падне, иска да ни пусне кръв. — Махна рязко с ръка. — Още могили да обкръжат този прокълнат град. А той ще умре в бой и така ще се превърне в поредния мъченик.

— И тъй, избиването на малазанци е достатъчна кауза, за която да се сражават. Какво сме направили, че да заслужим това?

— Ранена гордост — отвърна Темъл. — Едно е да понесеш поражение на бойното поле, съвсем друго — да бъдеш съкрушен, когато на врага не му се е наложило дори да извади меч.

— Унизени бяха в Рараку — каза Гал. — Това е растящият рак в душите им. Не може да се изцери. Малазанците трябва да бъдат принудени да познаят болката.

— Това е нелепо — каза Кенеб. — Нима Кучешката верига не донесе достатъчно слава за кучите синове?

— Първата жертва на победените напомня за собствения им списък престъпления, Юмрук — отвърна Темъл.

Кенеб изгледа замислено младия мъж. Осиновеният от войската Гръб често беше в компанията на Темъл, а между странните си и несвързани хлапашки прозрения Гръб беше намекнал за слава, или може би за позор в бъдещето на Темъл. „Това бъдеще, разбира се, може да е утре. Освен това Гръб може да не е нищо повече от едно безпризорно дете с разстроен ум… добре, това не го вярвам, той като че ли знае твърде много. Ох, ако поне в половината от нещата, които казва, да имаше смисъл…“ Все едно, във всеки случай Темъл все пак успяваше да го стъписва с изявления, по-подходящи за ветеран.

— Добре, Юмрук Темъл. Вие какво бихте направили, ако бяхте на мястото на Леоман?

Мълчание, последвано от бърз поглед към Кенеб, подобие на изненада, изписано на скулестото лице. След миг безизразната маска се върна и Темъл сви рамене.

— Колтейн върви в сянката ти, Темъл — каза Гал и пръстите му пробягаха надолу по лицето му, сякаш в подобие на татуираните сълзи. — Виждам го непрекъснато…

— Не, Гал. Казвал съм ти го преди. Нищо не виждаш освен уикските нрави; всичко друго е плод на въображението ти. Колтейн ме отпрати, няма да се върне при мен.

„Все още те обсебва, Темъл. Колтейн те прати с Дюйкър, за да те опази жив, не за да те накаже или опозори. Защо не искаш да го приемеш?“

— Виждал съм много уикци — изръмжа в отговор Гал.

Това звучеше като стар спор. Кенеб въздъхна и тръгна към коня си.

— Някакви последни думи за адюнктата? Който и да е от вас? Няма? Добре. — Метна се на седлото и хвана юздите.

Браничарят Бент го гледаше с пясъчножълтите си мъртви очи. До него палето Роуч беше намерило кокал и се беше проснало по корем, изпънало крака, и го дъвчеше с безсмислената съсредоточеност, присъща на псетата.

Някъде по средата надолу по склона Кенеб изведнъж се досети откъде може да е този кокал. „Ритник, да, толкова здрав, че да отпрати тоя плъх право през портата на Гуглата.“

Ефрейтор Детсмел, Троутслитър и Уидършинс^[1] седяха около играта „Нощви“, черните камъчета се въртяха в чашите и подскачаха по дъската. Ботъл спря при тях и попита:

— Къде ви е сержантът?

Детсмел вдигна очи и пак ги наведе към играта.

— Разбърква си боя.

— Каква боя?

— Далхонийците го правят — обясни Уидършинс. — Боя за смъртна маска.

— Преди обсада?

Троутслитър изсъска — трябваше да минава за смях, предположи Ботъл — и отвърна:

— Чухте ли го? Преди обсада. Много умно, Ботъл, много.

— Смъртна маска, идиот — рече Уидършинс. — Боядисва си я на лицето, когато мисли, че му предстои да умре.

— Страхотно поведение за сержант — изсумтя Ботъл и хвърли поглед наоколо. Другите двама войници от Девето отделение, Галт и Лоб, се дърлеха какво да пуснат в едно котле с вряща вода. И двамата държаха шепи билки и щом единият посегнеше да ги пусне вътре, другият му избутваше ръката и се опитваше да хвърли своите. Без да говорят. Над врящата вода. — Добре, Балсама откъде я намира тая боя?

— Има едно местно гробище, северно от пътя — рече Детсмел. — Оттам трябва да е според мен.

— Ако не го намеря, капитанът иска съвещание с всички сержанти в ротата. Привечер.

— Къде?

— Кошарата зад фермата южно от пътя, с хлътналия покрив.

Водата в котлето явно беше почти извряла, защото Галт и Лоб вече се дърлеха кой да налее още.

Ботъл продължи към следващия бивак. Завари сержант Моук — лежеше по гръб върху купчина походни одеяла. Фалариецът, с бронзова коса и брадат, чистеше едрите си зъби с рибешки гръбнак. Войниците му не се виждаха никакви.

— Сержант. Капитан Фарадан Сорт свиква съвещание…

— Чух. Не съм глух.

— Къде ти е отделението?

— Отидоха да клечат.

— Всички?

— Аз им готвих снощи. Имат слаби стомаси, нищо повече. — Оригна се и Ботъл го лъхна нещо, приличащо на гнили рибешки вътрешности.

— Гуглата да ме вземе! Къде си намерил да ловиш риба по тоя път?

— Не съм. Носех си я. Малко се беше поосмърдяла, верно, но нищо, с което да не се оправи един истински войник. Остана един черпак в котлето, да ти сипя ли?

— Не.

— Нищо чудно, че адюнктата е в беда, с цялата тая проклета армия от бъзливи ревльовци.

Ботъл го остави и продължи напред.

— Ей — подвикна зад гърба му Моук, — кажи на Фид, че басът ни си стои от мене.

— Какъв бас?

— Между него и мен, само това трябва да знаеш.

— Ясно.

Завари сержант Мозел да разглобява с отделението си един разнебитен фургон в канавката. Дървото го бяха струпали на една страна, Флашуит и Мейфлай вадеха пирони, нитове и клинове от протритите дъски, а Тафо и Уру Хела се бореха с една ос под бдителното око на сержанта.

Мозел погледна през рамо.

— А, Ботъл. Четвърто отделение на Фид, а? Ако търсиш Нефариас Бред, току-що го изтърва. Мъж исполин, феннска кръв трябва да има у него.

— Не за него, сержант. Ти видя ли го Бред?

— Е, аз не, току-що се върнах, но Флашуит…

Като чу името си, грубоватата жена вдигна глава.

— Чух, че преди малко бил тук. Ей, Мейфлай, с кой казаха, че минал тука преди малко?

— Кой?

— Нефариас Бред, дебела краво такава, за кой друг ще говорим?

— Не знам кой какво е казал. Слушах с половин ухо. Май беше Смайлс, Смайлс ли беше? Може и тя да е била. Все едно, би ми харесало да се повъргалям под одеялата малко с този мъж…

— Смайлс не е мъж…

— Не тя. За Бред говоря.

— Искаш ли да спиш с Бред?

Мозел пристъпи към него, присвил очи.

— Майтап ли си правиш с войниците ми, Ботъл?

— Никога, сержант. Само дойдох да кажа, че има съвещание…

— А, да, чух.

— От кого?

Мършавият мъж сви рамене.

— Не помня. Не ли все едно?

— Не е, ако означава, че само си губя времето.

— Нямаш време за губене? Ха, че какво те прави толкова изключителен?

— Тази ос не прилича на счупена.

— Кой е казал, че е счупена?

— Тогава защо разглобявате фургона?

— Толкова дълго му ядохме прахта, че просто си отмъстихме.

— А фургонджията къде е? Товарачите?

Флашуит се изсмя гадно.

Мозел отново сви рамене и посочи по-надолу в канавката. Четирима души, вързани и със запушени уста, лежаха в жълтата трева.

Двете отделения на сержанти Соублоун и Тъг се бяха събрали на среща по борба между Солтлик и Шортноус, видя Ботъл, след като си проби път с лакти за по-добра гледка. Хвърляха монети и те пухваха в прахта на пътя, докато двамата тежки пехотинци се напъваха и пъшкаха във възел от сплетени ръце и крака. Кръглото червендалесто лице на Солтлик би потно и изцапано с прах, с неизменната кравешка, безразлична и неразбираща физиономия. Той примигваше бавно и като че ли се беше съсредоточил в дъвченето на нещо.

Ботъл сръга Толс, войника вдясно от него.

— За какво се бият?

Толс го изгледа отвисоко, тънкото му бледо лице потръпна в гримаса.

— Елементарно. Две отделения, маршируващи в крак едно зад друго, после другото пред онова, което е било отпред преди, доказващи, че митичното бойно другарство не е нищо повече от епичен подбудител за лоша поезия и кръчмарски песни, съчинени, за да радват индивиди с два пръста чело, накратко — лъжа. Кулминираща накрая в тази жалка проява на животински инстинкти…

— Солтлик отхапа ухото на Шортноус — прекъсна го ефрейтор Рийм, застанал отляво на Ботъл.

— О! Това ли дъвче?

— Аха. И не бърза много при това.

— Тъг и Соублоун знаят ли за капитанското заседание?

— М-да.

— Значи Шортноус се остави да му отрежат носа, а вече е и с едно ухо.

— Аха. На всичко е готов, само да си навреди на лицето.

— Той ли е дето се оженил миналата седмица?

— Аха. За оная Хамо, ей там. Залага срещу него. Все едно, както чух, не лицето му обожава, ако ме разбираш.

Ботъл погледна ниския хълм от северната страна на пътя, на който стърчаха двайсетина ниски криви дървета гулдинда, и попита:

— Това там ли е старото гробище?

— На такова прилича. Що?

Без да отговори, Ботъл се провря обратно през тълпата и тръгна към гробището. Намери сержант Балм — Балсама — в една яма на гробищни крадци. Беше намазал лицето си с пепел, издаваше някакъв странен монотонен носов звук и подскачаше в кръг.

— Сержант, капитанът свиква съвещание…

— Млък! Зает съм.

— По залез-слънце, в кошарата…

— Прекъснеш ли далхонийска погребална песен, и ще познаеш проклятия за вечни времена, над цялото ти потомство. Космати старици ще ти краднат децата и децата на децата ти, и ще ги секат, и ще ги варят със зеленчуци и грудки, и с няколко драгоценни щипки шафран…

— Приключих, сержант. Заповедта е предадена. Довиждане.

— … и далхонийски магьосници със змийски гирлянди ще лягат с жена ти, и ще ражда отровни чървища, покрити с кървава черна коса…

— Продължавай така, сержант, и ще направя кукла от…

Балсама изскочи от дупката, опулил очи.

— Зъл човек! Махни се от мен! Нищо не съм ти направил! — Завъртя се и хукна, кожите от газела заплющяха зад него.

Ботъл се обърна и почна дългия си път обратно към лагера.

Завари Стрингс да сглобява арбалета си, Кътъл го наблюдаваше с жаден интерес. От едната им страна имаше сандък морантски муниции, отворен. Гранатите лежаха вътре като костенурчи яйца, загърнати в меки парцали. Другите от отделението стояха по-настрана и ги попоглеждаха изнервено.

Сержантът вдигна очи.

— Ботъл, намери ли ги всички?

— Аха.

— Добре. Е, как се държат другите отделения?

— Просто страхотно — отвърна Ботъл. Погледна другите, оттатък огнището. — Какъв е проблемът? Ако тоя сандък гръмне, ще срине стената на Ю’Гатан оттук, да не говорим какво ще остане от цялата Четиринадесета.

Смутени физиономии. Корик изсумтя и се надигна, преднамерено небрежно.

— Аз вече си седях тука. После Тар и Смайлс допълзяха да се скрият в сянката ми.

— Лъже — обади се Смайлс. — Освен това, Ботъл, ти защо пожела доброволно да разнесеш заповедта на капитана?

— Защото не съм глупав.

— Виж ти? — рече Тар. — Да, ама вече се върна, нали?

— Мислех, че вече ще са привършили. — Пропъди с ръка една забръмчала пред лицето му муха, после отиде и седна край огнището, отсам вятъра. — Е, сержант, какво мислиш, че ще каже капитанът?

— Сапьори и щитове — изръмжа Кътъл.

— Щитове ли?

— Аха. Ние ситним ниско приведени, а останалите ни покривате с щитове от всички стрели и камъни, докато зареждаме мините, после, който е останал, тича обратно колкото може по-бързо, и пак няма да е достатъчно бързо.

— Еднопосочна разходка, викаш.

Кътъл се ухили.

— По-сложно ще е от това — рече Стрингс. — Надявам се.

— Тя я кара без заобикалки.

— Може би, Кътъл. Може би не. Ще й се повечето й армия още да диша, преди да е улегнала прахта.

— Минус няколкостотин сапьори. То пък голямата работа.

— Бездруго доста сме оредели — отвърна Стрингс. — Няма да иска да ни харчи.

— Това ще е първото за Малазанската империя.

Сержантът го изгледа.

— Знаеш ли какво, Кътъл, защо не вземеш да се убиеш още сега и да се свърши?

— Забрави. Искам да ви отведа с мен до един, жалки натегачи.

Сержант Геслер и отделението му си вдигаха бивака наблизо. Ефрейтор Сторми не беше с тях, забеляза Ботъл. Геслер се приближи и подметна:

— Как е, Фид?

— Калам и Бързака върнаха ли се?

— Не. Продължиха. Със Сторми.

— Продължиха? Къде?

Геслер клекна срещу Стрингс.

— Да речем просто, че наистина се радвам да видя грозното ти лице, Фид. Може да успеят да се върнат, може да не успеят. Ще ти кажа по-късно. Прекарах сутринта с адюнктата. Имаше много въпроси.

— За какво?

— За онова, дето ще ти го кажа по-късно. Значи си имаме нов капитан, а?

— Фарадан Сорт.

— Корелри?

Стрингс кимна.

— Стояла е на Вала, така смятаме.

— Значи може да понесе шамар.

— И после да шамароса, да.

— Е, ами страхотно.

— Иска всички сержанти на заседание довечера.

— Мисля да се върна да отговоря на още няколко въпроса на адюнктата.

— Не можеш вечно да отбягваш срещите с нея, Геслер.

— Тъй ли? Само гледай. И къде са преместили капитан Кайндли?

Стрингс сви рамене.

— В някоя рота, където имат нужда да ги приведат във форма, предполагам.

— Ние нямаме ли?

— По-трудно е да ни стреснат от повечето в тази армия, Геслер. Все едно, мисля, че вече е вдигнал ръце от нас. Не съжалявам, че жалкото копеле се махна. Заседанието довечера сигурно ще е за това, което ще правим в обсадата. Освен ако не иска само да ни губи времето с някоя вдъхновяваща тирада.

— За славата на Империята — каза с гримаса Геслер.

— За възмездие — подхвърли Корик, докато навързваше фетиши по широкия колан за меча.

— Възмездието е славно, стига ние да го нанасяме, войник.

— Не е — каза Стрингс. — Гадна работа е, както и да го погледнеш.

— Отпусни, Фид. Казах го на шега. Почти де. Толкова си се стегнал, че човек да помисли, че сме тръгнали на обсада или нещо такова. Впрочем, защо няма тука няколко Ръце на Нокътя да свършат мръсната работа? Знаеш там, проникват в града и двореца, забият ножа на Леоман и се свършва. Защо трябва да ни забъркват в истински бой? Що за империя сме станали напоследък?

Дълго никой не проговори. Ботъл гледаше сержанта си. Стрингс уж проверяваше обтягането на арбалета, но не беше трудно да се види, че мисли.

— Ласийн им е стегнала юздите — каза Кътъл. — Много здраво.

Геслер изгледа намръщено сапьора.

— Такъв ли е слухът, Кътъл?

— Един от многото. Какво знам аз? Може да е надушила нещо.

— Ти със сигурност си надушил — измърмори Стрингс, докато оглеждаше пълнителя за стрелите.

— Само, че на няколкото роти ветерани, дето още са в Кюон Тали, им е заповядано да заминат в Унта и град Малаз.

Най-сетне Стрингс вдигна глава.

— Град Малаз ли? Че защо там?

— Слухът не беше чак толкова подробен, сержант. Само къде, не защо. Все едно, явно става нещо.

— И откъде го научи всичко това? — попита го Геслер.

— От оная, новата сержантка, Хелиан, от Картуул.

— Пияната?

— Същата.

— Изненадан съм, че изобщо е забелязала нещо — отбеляза Стрингс. — Какво я е докарало тука?

— Виж, за това не иска да говори. На неподходящото място, в неподходящия момент, предполагам, ако се съди по това колко кисела й става физиономията, щом се повдигне въпросът. Все едно, отишла в Малаз, после тръгнала с транспортните в Нап, оттам — в Унта. И никога не изглежда толкова пияна, че да не може да държи очите си отворени.

— Опитваш ли се да й пуснеш ръка, Кътъл?

— Доста е млада за мен, Фид, но човек може да направи и по-лошо.

— Жена със замъглен поглед — изсумтя Смайлс. — Това май е най-доброто, на което можеш да се надяваш, Кътъл.

— Когато бях още хлапе — каза сапьорът, пресегна се и взе една граната — „острилка“, забеляза с тревога Ботъл, щом Кътъл почна да я подхвърля във въздуха и да я хваща с една ръка — всеки път, щом кажех нещо неуважително за по-добрите от мен, баща ми ме водеше зад къщата и ме пердашеше до несвяст. Нещо ми подсказва, Смайлс, че татенцето ти е било твърде снизходително към дъщеричката си.

— Само се опитай, Кътъл, и ще ти забия ножа в окото.

— Ако бях татенцето ти, Смайлс, отдавна щях да съм се самоубил.

Тя пребледня, макар че никой друг като че ли не го забеляза, тъй като всички следяха гранатата.

— Остави го това — каза Стрингс.

Кътъл вдигна иронично вежди, усмихна се и върна острилката в сандъка.

— Както и да е, Хелиан май си е намерила способен ефрейтор, което ми говори, че преценява добре, нищо че брендито го пие като вода.

Ботъл се надигна.

— Виж, за нея забравих. Къде им е бивакът, Кътъл?

— Близо до фургона с рома. Но тя вече знае за заседанието.

Ботъл хвърли поглед към сандъка с мунициите.

— Тъй ли? Е, аз ще се поразходя малко из пустинята.

— Не се отдалечавай много — каза сержантът. — Някои от воините на Леоман може да дебнат.

— Добре.

Скоро се озова при мястото, определено за срещата. Точно зад срутената постройка имаше обрасло с трева сметище — туфи жилава пожълтяла трева покриваха голямото колкото гробна могила изкуствено хълмче. Наоколо не се виждаше никой. Ботъл тръгна бавно натам, звуците от войнишкия лагер заглъхнаха зад него. Беше късно следобед, но вятърът си оставаше зноен като дъх от пещ.

Останки от зид и темели, строшени идоли, прогнили греди, животински кости и счупени грънци. Ботъл се заизкачва по ниския склон. Най-пресният пласт изхвърлени парчетии не убягна от погледа му — керамика в малазански стил, груба, с черна глазура, фрагменти с най-обичайните мотиви: смъртта на Дасем Ълтър пред Ю’Гатан, императрицата на трона й, Първите герои и кюонският пантеон. Местният стил, беше го виждал в селата, през които бяха минали, бе много по-изящен, издължен, с кремава или бяла глазура по шийките и ръбовете и бледочервено по тялото, украсен с пълноцветни, реалистични образи. Ботъл спря, щом видя един такъв фрагмент, счупена делва, на която бе нарисувана Кучешката верига. Вдигна я и изтри прахта. Виждаше се част от Колтейн, прикован на дървения кръст, с кръжащия отгоре рояк черни врани. Под него — мъртви уикци и малазанци, и куче браничар, пронизано с копие. Мраз полази по гръбнака му и той пусна чирепа.

На върха на могилата постоя дълго, загледан в проточилия се по пътя и от двете му страни лагер на малазанската армия. Ездач, бавно подкарал по пътя да отнесе поредните съобщения и донесения; лешояди, хищни черни пеперуди и ризани, кръжащи като орляци мухи над трупове.

Ужасно мразеше поличбите.

Развърза шлема си, смъкна го и избърса потта от челото си, после се обърна към одана на юг. Някога плодородна земя навярно, но отдавна превърнала се в пустош. Струваше ли си да се воюва и да се умира за нея? Не, но пък едва ли имаше много неща, за които да си струва да умреш. За войника до теб може би — неведнъж му го бяха казвали стари ветерани, за които не беше останало нищо освен това съмнително другарство. Такива връзки можеше да се породят само от отчаяние, от затварянето на духа само в онова едва удържимо и жалко пространство, запълнено с неща и хора, които могат да са важни за теб. За всичко друго — чисто безразличие, изкривено понякога до злост и омраза.

„Богове, какво правя тук?“

Май не си струваше да се лута по обърканите пътеки на живота. Ако не се брояха Кътъл и сержантът, отделението беше съставено от хора не по-различни от него. Млад, жаден да намери място, на което да стъпи, което да не изглежда така изолирано и самотно, или да се изпълни с фалшива гордост, която да прикрие крехкото и ранимо „аз“ отвътре. Но всичко това не бе изненада. Младостта е стремглава дори когато ти се струва мудна, бездейна, задушаваща. Обичаше чувствата да са крайни, да се опива с най-огнените подправки, толкова, че гърлото да пламне и пламъкът да стигне до сърцето. Бъдещето не беше нещо, в което да нахлуеш съзнателно — беше просто мястото, където накрая се озоваваш ненадейно, пребит, изтощен и учуден как, в името на Гуглата, си стигнал там. Добре. Това можеше сам да го разбере. Нямаше нужда ехото от безкрайните съвети на баба му да шепне из мислите му.

Стига, разбира се, този глас наистина да беше бабиният. Започнал бе да подозира, че не е.

Спусна се откъм южната страна на сметището. Съсухрената земя тук в основата беше разровена, открил се беше много по-стар пласт изхвърлен боклук — чирепи с червена глазура, с избелели изображения на колесници и сковани фигури, с пищни прически и боравещи със странни оръжия със закривени остриета. Огромните делви за зехтин, обичайни за този район, бяха съхранили тези стари форми, вкопчени в почти забравена древна традиция, сякаш изгубеният вече златен век е бил нещо по-различно от днешния.

Това, виж, бяха наблюдения на баба му. Тя нищо добро не можеше да каже за Малазанската империя, но още по-малко — за Унтската конфедерация, за Лигата на Ли Хенг и за всички други деспотични управници от предимперските времена на Кюон Тали. Преживяла беше като дете всички войни между Итко Кан и Каун Пор, после Сетската вълна, Уикските преселения, опита за Кюонска хегемония. „Само кръв и глупост — казваше обикновено. — Само бутат и дърпат. Старите, с техните амбиции, и младите, с техния жаден, безумен фанатизъм. Императорът поне сложи край на всичко това — ножа в гърба на ония побелели тирани и далечни войни за младите фанатици. Не е право, но кога ли нещо е било право. Не е право, казвам, но е по-добре от най-лошото, а аз най-лошото го помня.“

И ето го него сега, в разгара на една от онези далечни войни. Но никакъв фанатизъм не беше имало в мотивите му. Не, нещо много по-жалко. Отегчението е жалко оправдание за каквото и да било. По-добре да вдигнеш високо някой ярко пламтящ факел на праведността, колкото и да е подвеждащо и елементарно.

„Кътъл говори за възмездие. Но просто се опитва да ни пробута нещо твърде очевидно, а ние не се изпълваме със справедлива ярост, както се очаква.“ Не можеше да е сигурен, но тази армия му се струваше объркана и отчаяна. Самото й ядро сякаш беше празно, очакваше да бъде запълнено, а Ботъл се боеше, че няма да чака вечно.

Седна и подхвана безмълвните си призовавания. Много скоро няколко гущерчета запълзяха към него по прашната земя. Два ризана се настаниха на дясното му бедро, отпуснали криле. Паяк, голям колкото конско копито и с цвета на зелено стъкло, скочи от един камък наблизо и кацна, лек като перце, на коляното му. Той огледа разноликата си компания и реши, че ще свърши работа. Няколко жеста, погалване с пръсти, мълчаливи заповеди и слугите бързо се пръснаха, запътени всички към кошарата, където капитанът щеше да се обърне към сержантите си.

Добре беше да знае човек колко широко ще се разтвори портата на Гуглата при първия щурм.

И в този момент се появи нещо друго.

Внезапна пот изби по кожата на Ботъл.

Появи се от знойната омара над равнината. Движеше се като животно — плячка, не хищник, с всяка нейна предпазлива, бдителна стъпка — гладка тъмнокафява козина, лице много повече човешко, отколкото маймунско, изразително, или поне с намек за изразителност, защото погледът, който прикова в него, бе изпълнен с неописуемо любопитство. Висока бе колкото Ботъл, тънка, но с натежала гръд, с издут корем. Боязливо пристъпи още по-близо.

„Тя не е истинска. Дух, привидение. Спомен, изникнал от прахта на тази земя.“

Видя я как се наведе, гребна шепа пясък и я хвърли по него със силен нечленоразделен лай. Пясъкът не го достигна, няколко камъчета отскочиха от ботушите му.

„А може би аз съм привидението, не тя. В очите й се чете удивлението от това да се изправиш лице в лице срещу бог или демон.“ Вдигна очи над рамото й и видя зад нея савана, обрасла с гъсти треви, с горички и дим от горски пожар някъде в далечината. Нищо от онова, което трябваше да е. Само каквото е било някога, преди много време. „О, духове, защо не ме оставите на мира?“

Беше го преследвала. Преследвала ги беше всички. Цялата армия. Беше могла да я подуши, да види следите от преминаването й, навярно дори да чуе далечното дрънчене на метал и скърцането на дървени колелета, търкалящи се по огладените ръбове на камъните по пътя. Тласната от страха и удивлението, без да разбира как бъдещето може да отекне назад до нейния свят, в нейното време. Без да разбира? Какво пък, той също не можеше да го разбере. „Все едно че всичко е настояще, все едно че всички мигове съществуват ведно. И ето ни нас, двамата, лице в лице, и двамата твърде невежи, за да можем да отделим своята вяра, своя начин да виждаме света — и затова ти виждаме всички, наведнъж, и ако не внимаваме, това ще ни подлуди.“

Но нямаше връщане назад. Просто защото назад не съществуваше.

Остана седнал, когато тя се доближи: бъбреше вече на някакъв странен, гърлен език, изпълнен с цъкания и паузи. Посочи корема си, прокара показалеца по него, все едно рисуваше фигура по мъхестата, малко по-светла козина.

Ботъл кимна. „Да, носиш дете. Това поне го разбирам. Но все пак какво общо има това с мен?“

Тя отново хвърли пясък по него, повечето го удари под гърдите. Той махна с ръка да разпръсне облака пред очите си.

Изненадващо бърз скок напред, и тя го стисна за китката, придърпа ръката му и притисна дланта му към корема си.

Той срещна очите й и това, което видя в тях, го разтърси до дъно. Това същество не беше лишено от разум. Ерес’ал. Копнежът в тези тъмни, изумително красиви очи го замая.

— Добре — прошепна й и бавно отпрати сетивата си да търсят в утробата, в духа, който растеше в нея.

„За всяка трябва да се появи отговор. Нейният враг, нейният противобаланс. Тук, в утробата на тази Ерес’ал, има такъв отговор. На една далечна мерзост, на покварата на невинен някога дух. Невинността трябва да се прероди. И все пак… толкова малко успявам да видя… не е човешки, дори не е от този свят, освен онова, което самата Ерес’ал е привнесла в брачния съюз. Значи натрапник. От друго селение. Селение, лишено от невинност. За да ги направи част от този свят, един от техния вид трябва да бъде роден… по този начин. Кръвта им трябва да бъде привлечена в кръвния поток на този свят.“

Но защо Ерес’ал? „Защото… богове подземни… защото тя е последното невинно същество, последният невинен предтеча на нашия род. След нея… започва деградацията на духа. Изместването на перспективата, отделянето от всичко друго, очертаването на граници… в земята, начинът, по който умът гледа. След нея има само… след нея сме само ние.“

Това осъзнаване — това разпознаване — беше опустошително. Ботъл отдръпна ръката си. Но беше много късно. Знаеше вече твърде много неща. Бащата… Тайст Едур. Детето, което щеше да се роди… единственият чист кандидат за нов Трон на Сянка — трон, властващ над изцерено селение.

И щеше да има толкова много врагове. „Толкова много…“

— Не — промълви той на съществото и поклати глава. — Не можеш да се молиш на мен. Не трябва. Аз не съм бог. Аз съм само…

„И все пак… за нея трябва да изглеждам точно това. Видение. Тя е търсачка на духове и едва го съзнава. Лута се, също както се лутаме всички ние, но вътре в нея има някаква… увереност. Надежда. Богове… вяра.“

Унизен неизразимо, изпълнен със срам, Ботъл се отдръпна, запълзя по склона на могилата, сред отломките на цивилизация, сред чирепи и парчета хоросан, сред ръждясали парчета метал. Не, не го искаше това. Не можеше да побере в себе си тази… тази потребност у нея. Не можеше да бъде нейната… нейната вяра.

Тя се приближи, ръцете й го стиснаха за врата, повлече го назад, оголи зъби и го разтърси.

Неспособен да си поеме дъх, Ботъл се замята безпомощно в ръцете й.

Тя го пусна, възседна го и вдигна свитите си в юмруци ръце, готова сякаш да го пребие.

— Искаш да бъда твоят бог? — изхриптя задъхано той. — Добре тогава! Нека бъде по твоему! — Взря се в очите й; вдигнатите високо юмруци бяха обрамчени от ярка, ослепителна слънчева светлина.

„Нима така се чувства един бог?“

Свиреп блясък, като от излязъл от ножницата меч, жаден съсък на желязо изпълни главата му. Пламенен зов и…

И той примига, зяпнал в пустото небе, легнал на голия сипей. Беше изчезнала, но той още усещаше ехото от тежестта й върху бедрата си — и ужасната си ерекция, разбира се.

Юмрук Кенеб влезе в шатрата на адюнктата. Масата за карти беше сглобена и на нея бяха разгънали картата на Ю’Гатан, доставена преди седмица от конник от Воинството на Едноръкия. Версия на схолар, нарисувана скоро след падането на Дасем. От едната страна на Тавори стоеше Тене Баралта, скицираше бързо по пергамента и говореше:

— … преукрепени тук и тук, в малазанския стил, с подводни колони и укрепващи скоби. Инженерите са открили, че под тези улици има лабиринт от кухини, стари помещения, полузаровени улици, кладенци и коридори в стената. Всичко би трябвало да е заравнено, но повече от един век строителство в мащаби, съперничещи на възможното в днешно време. Очевидно това им е създало проблеми, поради което са вдигнали ръце при четвъртия бастион.

— Разбирам — каза адюнктата. — Но както вече заявих, Юмрук Баралта, възможността да се щурмува Четвърти бастион не ме интересува.

Разочарованието му не убягна на Кенеб, но той задържа езика си зад зъбите, само пусна парчето креда и отстъпи от масата.

В единия ъгъл седеше Юмрук Блистиг, изпружил крака в поза, граничеща с неподчинението.

— Юмрук Кенеб — каза хладно Тавори, без да откъсва очи от картата, — срещнахте ли се с Темъл и с Боен главатар Гал?

— Темъл докладва, че градът е евакуиран — изход за гражданите по пътя към Лотал. Явно Леоман се готви за дълга обсада и не държи да храни никого освен войниците си и поддържащия персонал.

— Иска да си осигури пространство за маневриране — заговори Блистиг от мястото си. — Паниката по улиците би му попречила. Това е съвсем ясно, Кенеб.

— Подозирам, че много не ни е достатъчно ясно — каза Тене Баралта. — Изнервен съм, адюнкта. От цялата тази проклета ситуация. Леоман не дойде тук, за да защити последния бунтовнически град. Не дойде, за да защити последните вярващи — в името на Седемте Свети, той ги е прогонил от собствените им домове, от собствения им град! Не, Ю’Гатан му трябва тактически и точно това ме тревожи, защото не виждам никаква логика.

— Темъл каза ли нещо друго, Кенеб? — попита невъзмутимо адюнктата.

— Имаше идеи за нощна атака. Със сапьори, да съборят сектор от стената. Предполага се, че след това трябва да нахлуем със сила в този пролом, да ударим дълбоко в сърцето на Ю’Гатан. Да се врежем достатъчно навътре, за да можем да изолираме Леоман в двореца на Фалада…

— Твърде рисковано — изсумтя Тене Баралта. — Тъмнината няма да прикрие сапьорите от маговете му. Ще ги избият…

— Рисковете са неизбежни — каза Тавори.

Кенеб повдигна вежди.

— Темъл каза същото, адюнкта, когато обсъждахме опасността.

— Тене Баралта — продължи след малко Тавори, — вие получихте указания за разположението на частите ви. Най-добре е да започнете приготовленията. Говорих пряко с капитан Фарадан Сорт какво ще се иска от нея и отделенията й. Няма да губим време за това. Ще се задействаме тази нощ. Юмрук Кенеб, вие останете, моля. Останалите сте свободни.

Кенеб изгледа Блистиг и Баралта, докато напускаха. Многото дребни знаци — стойката, отпуснатите рамене, скованата им походка — говореха недвусмислено за дълбочината на деморализацията им.

— Командването не произтича от консенсус — заговори адюнктата с твърд тон. — Аз давам заповедите, а офицерите ми трябва да им се подчинят. Би трябвало да изпитат облекчение, че е така, защото цялата отговорност пада върху мен и само върху мен. Никой друг няма да е длъжен да отговаря пред императрицата.

Кенеб кимна.

— Както кажете, адюнкта. Но вашите офицери все пак се чувстват отговорни. За войниците си…

— Много от които ще умрат рано или късно на някое бойно поле. Може би дори тук, в Ю’Гатан. Това е обсада, а обсадите са кървави. Не разполагам с лукса да ги уморя от глад. Колкото по-дълго се съпротивлява Леоман, толкова по-голям е рискът Седемте града да пламнат отново. Двамата с Върховен юмрук Дужек сме напълно съгласни за това.

— Тогава защо не приехте предложението му за повече войска, адюнкта?

Тя помълча няколко мига, след което отвърна:

— Наясно съм с чувствата, ширещи се из тази армия. Никой, изглежда, не съзнава истинското състояние на Воинството на Едноръкия.

— Истинското състояние?

Тя пристъпи към него.

— Не е останало почти нищо, Кенеб. Ядрото — самото сърце — на Воинството на Едноръкия — не съществува.

— Но… Адюнкта, той получи попълнения, нали?

— Загубеното не може да се замени. Новобранци: дженабарийци, натийци, половината гарнизон на Пейл, о, ако съдиш по ботушите им, са непокътнати, окомплектовани са напълно, но, Кенеб, разбери следното: Дужек е прекършен. Както и Воинството му.

Потресен, Кенеб развърза шлема си, смъкна го от главата си и прокара ръка през сплъстената си потна коса.

— Гуглата да ни вземе, последната велика имперска армия…

— Вече е Четиринадесета, Юмрук.

Той я зяпна.

Тавори закрачи покрай масата.

— Разбира се, Дужек предложи, защото той е… ами, Дужек. Освен това рангът на Върховен юмрук го задължава. Но той — те — са пострадали достатъчно. Задачата им сега е да направят така, че имперското присъствие да се почувства — и ние всички трябва да се молим на боговете духът им да не бъде подложен на изпитание, от никого.

— Значи затова бързате толкова.

— Леоман трябва да бъде свален. Ю’Гатан трябва да падне. Тази нощ.

Кенеб помълча дълго, после попита:

— Адюнкта, защо ми го казвате това?

— Защото Гамът е мъртъв.

„Гамът? О, разбирам.“

— А Т’амбър тук никой не я уважава. Докато… — погледна го със странно изражение — вас — да.

— Искате от мен да уведомя другите Юмруци?

— За Дужек ли? Това го решете сам, но ви съветвам, Юмрук, наистина помислете добре, преди да стигнете до такова решение.

— Но те трябва да го чуят! Така поне ще разберат…

— Мен? Ще разберат мен? Може би. Но това не е най-важното в случая.

Не я разбра. Не веднага. После го осъзна, постепенно.

— Вярата им. Вярата, че зад вас, зад Четиринадесета, е Дужек Едноръкия. Докато вярват, че той стои зад нас и е готов да тръгне в марш на помощ, ще правят каквото заповядате. Не искате да им го отнемете, но с мълчанието си обричате самата себе си, обричате почитта, която би трябвало да хранят към вас…

— При условие, че такава почит ще ми бъде оказана, Юмрук, а не съм убедена в това. — Върна се при масата с картата. — Решението е ваше, Юмрук.

И заоглежда картата. Кенеб заключи, че са го освободили, и напусна шатрата.

Усети, че му прилошава. Воинството… прекършено? Само нейна преценка ли беше това? Може би Дужек просто беше уморен… все пак кой можеше да знае? Бързия Бен, но той не беше тук. Нито онзи убиец, Калам Мекхар. Оставаше само… добре, един човек. Спря пред шатрата, погледна къде е слънцето. Може би все още имаше време, преди Сорт да заговори на всички, стига да побързаше.

Забърза към лагера на морските пехотинци.

— Какво искате да кажа, Юмрук?

Сержантът беше подредил пред себе си половин дузина тежки метални стрели. Вече беше затегнал „острилки“ на две от тях и се залавяше с третата.

Кенеб зяпна глинената топка — гранатата — в ръцете на Стрингс.

— Не знам. Но бъди откровен.

Стрингс остави работата си и погледна през рамо към отделението си, присвил очи.

— Адюнктата не се надява на подкрепления, ако нещата тръгнат зле? — Каза го тихо.

— Точно това е, сержант. Не ги очаква.

— Значи смята, че Дужек е изчерпан — каза Стрингс. — Както и Воинството. Това ли смята?

— Да. Познаваш Бързия Бен, а Върховният маг в края на краищата беше там. При Корал. Няма го тук, за да го попитам, затова питам теб. Права ли е адюнктата?

Той пак почна да пристяга гранатата към върха на стрелата.

Кенеб зачака.

— Май грешно съм преценил адюнктата — промърмори сержантът.

— В какъв смисъл?

— По-добре разчита знаците, отколкото си мислех.

„Кълна се в ташаците на Гуглата, не исках да чуя точно това.“

— Добре изглеждаш, Гъноуз Паран.

— Дължи се на новия ми спокоен живот, Апсалар — отвърна той с кисела усмивка.

Моряците по палубата се развикаха, щом търговския кораб свърна към залива на Кансу, приглушените крясъци на чайки придружаваха скърцането на въжета и дърво. Хладен бриз се понесе в соления въздух и лъхна от кръглия прозорец на каютата от левия борд с мирис на бряг.

Апсалар изгледа седящия срещу нея мъж и отново затърка с пемза дръжката на един от ножовете си за близък бой. Лъскавото дърво изглеждаше добре, но беше много хлъзгаво в потна длан. Тя обикновено използваше кожени ръкавици, но никога не вреди човек да предвиди по-малко съвършени ситуации. За един убиец идеалната ситуация е да избере кога и къде да стане боят, но подобни луксове не са гарантирани.

— Виждам, че си методична както винаги, Апсалар — каза Паран. — Макар че сега поне лицето ти е по-одухотворено. Очите ти…

— Твърде много си бил в морето, капитане.

— Вероятно. Все едно, вече не съм капитан. Войнишкият ми срок изтече.

— Съжаления?

Той сви рамене.

— Доста. Така и не бях с тях там, където исках да бъда. До самия край, а тогава… е, тогава вече беше много късно.

— Може и да е било за добро — каза Апсалар. — По-малко си… опетнен.

— Странно, как Подпалвачите на мостове означават различни неща за нас. Спомени и перспективи. Съвсем добре ме приеха оцелелите…

— Оцелелите. Да, винаги има оцелели.

— Пикър, Анци, Бленд, Малът, някои други. Сега са съдържатели на „Кръчмата на К’рул“, така се казва вече.

— „Кръчмата на К’рул“?

— Старият храм, посветен някога на този Древен бог, да. Обитаван е от духове, разбира се.

— Повече, отколкото си даваш сметка, Паран.

— Съмнявам се. Доста научих, Апсалар, за много неща.

На левия борд отекнаха тежки стъпки — пристанищният патрул беше дошъл за таксата за акостиране. Изплющяха въжета. Разнесоха се още гласове.

— К’рул изигра много активна роля срещу Панион Домин — продължи Паран. — Оттогава присъствието ме притеснява все повече — Старите богове са се върнали в играта…

— Да, вече каза нещо в тази връзка. Противопоставят се на Сакатия бог и не виждам нищо лошо в това.

— Дали? Понякога съм убеден… друг път… — Поклати глава и стана. — Спираме. Трябва да уредя някои неща.

— Какви неща?

— Коне.

— Паран.

— Да?

— Ти сега… възнесъл ли си се?

Очите му се разшириха.

— Не знам. Всичко го чувствам като преди. Признавам, дори не съм сигурен какво е възнесението.

— Означава, че е по-трудно да бъдеш убит.

— Защо?

— Натъкнал си се на сила, от лично естество, а с това и… хм, силата привлича сила. Винаги. Не от обичайното естество, а природна сила, сливане на енергии. Започваш да виждаш нещата различно, да мислиш различно. А останалите те забелязват — това обикновено е лошо, между другото. — Тя въздъхна, изгледа го и продължи: — Може би не е нужно да те предупреждавам, но ще го направя. Внимавай, Паран: от всички земи в този свят има две, по-опасни от всички други…

— Твое знание ли е това, или на Котильон?

— На Котильон — за едната, мое — за другата. Все едно, предстои ти да стъпиш и на двете. Седемте града, Паран, не е здравословно място за пребиваване. Особено за асцендент.

— Знам. Усещам го… онова, което витае там, с което трябва да се справя.

— Намери някой друг, който да се бие заради теб, ако е възможно.

Той присви очи.

— Е, това вече си е чисто неверие.

— Аз те убих някога…

— И беше обсебена от бог, от самия Покровител на убийците, Апсалар.

— Който играеше по правилата. Има неща, които не играят според тях.

— Ще помисля за това, Апсалар. Благодаря ти.

— И запомни: пазари се от позицията на силата или изобщо не се пазари.

Той й отвърна със странна усмивка и тръгна нагоре по стълбите. От близкия ъгъл се чу топуркане и Телораст и Кърдъл изникнаха пред очите й, заситнили с кокалестите си ходилца по дъсчения под.

— Той е опасен, Не-Апсалар! Стой настрана, о, твърде дълго прекара с него!

— Не се тревожете за мен, Телораст.

— Да се тревожим? О, имаме си грижи ние колкото щеш, нали, Кърдъл?

— Безкрайни грижи, Телораст. Какво исках да кажа? А, не се притесняваме.

— Господарят на Колодата знае за вас двете — каза Апсалар. — И за въпросните притеснения, несъмнено.

— Но той нищо не ти каза!

— Сигурна ли си в това?

— Разбира се! — Птичият скелет заподскача и заситни на зигзаг около приятелката си. — Помисли само, Кърдъл! Ако тя знаеше, щеше да ни стъпче! Нали?

— Освен ако не е замислила по-коварна измяна, Телораст! Мислила ли си за това? Не си, нали? Само аз трябва да мисля за всичко!

— Ти изобщо не мислиш! Никога!

Апсалар стана.

— Пуснаха мостчето. Трябва да тръгвам.

— Скрий ни под наметалото си. Трябва! Навън по улиците има кучета!

Тя прибра ножа си в канията.

— Добре, но никакво шаване.

Бедно пристанище. Четири от шестте му кея бяха разнебитени от флотата на Нок преди месец и бяха опасни за достъп. Кансу не беше забележителен с нищо и Апсалар изпита облекчение, щом продължиха покрай последните съборетини по пътя навътре в сушата и видяха пред себе си пръснатите схлупени каменни постройки с пастири, кошари и кози с демонски очи, струпани под дървета гулдинда. Зад всичко това се простираха градини с тарок — сребристата им, белеща се на нишки кора високо се ценеше за плетене на въжета. Бяха се проточили в неравни редове, призрачните им на вид стволове блещукаха.

Нещо непривично беше имало в града зад тях, тълпите бяха по-малки от обичайното, гласовете — по-приглушени. Много дюкяни бяха затворени, и то в разгара на пазарния ден. Скромният гарнизон малазански войници присъстваше само при портите и на кейовете, където бяха отказали пристан поне на четири търговски кораба. И никой като че ли не беше склонен да дава обяснения на новодошлите в града.

Паран явно беше платил много за конете.

Щом стигнаха кръстопътя, той дръпна юздите на коня си.

— Паран, не забеляза ли нещо странно в Кансу? — попита Апсалар.

Той се намръщи.

— Не мисля, че имаме повод за тревоги. Ти си била обсебена от бог, в края на краищата, а колкото до мен, хм, както вече казах, нямам толкова сериозен повод за притеснение.

— За какво говориш?

— Чума. Едва ли е изненадващо при толкова много непогребани трупове след въстанието. Започна преди седмица, някъде на изток от Ерлитан. Всички кораби, които са спирали или са тръгвали оттам, ги връщат.

— Значи Полиел — каза Апсалар.

— Да.

— И не са останали достатъчно лечители да я предотвратят.

— Конетърговецът каза, че градски служители отишли в храма на Д’рек, в Кансу. Най-добрите знахари могат да се намерят там, разбира се. Намерили всички вътре избити.

Тя го погледна изненадано.

— Аз съм на юг — каза Паран и подръпна юздите да озапти опърничавия си кон.

„Да, няма какво да си кажем повече. Боговете наистина са във война.“

— Западът е за нас — отвърна Апсалар.

Вече се чувстваше неудобно на седлото в стила на Седемте града. Нито тя, нито Котильон бяха имали кой знае какъв успех с конете, но кобилата под нея поне изглеждаше кротко животно. Разтвори наметалото си, извади най-напред Телораст, а после и Кърдъл, пусна ги на земята и те заприпкаха напред, като въртяха дългите си опашки.

— Толкова кратко. — Паран я погледна в очите.

Тя кимна.

— И по-добре според мен.

Отговорът й не му допадна.

— Съжалявам, че трябваше да чуя това.

— Не исках да те обидя, Гъноуз Паран. Просто… започнах да преоткривам… някои неща.

— Като приятелството ли?

— Да.

— А чувстваш, че не можеш да си го позволиш.

— Води до невнимание.

— Аха. Е, добре. За добро или лошо, вярвам, че ще се видим отново.

Този път тя си позволи чувства.

— Ще го очаквам с нетърпение.

— Добре. Значи все пак има надежда за теб.

Тя го гледаше мълчаливо, докато се отдалечаваше, повел двата товарни коня. У човек може да настъпи промяна по начин, какъвто малцина биха могли да си представят. Той сякаш бе забравил толкова много неща… завиждаше му за това. И вече, осъзна тя със съжаление, вече й липсваше. „Твърде близо бяхме, опасно близо. Толкова по-добре.“

Колкото до чумата — да, навярно беше прав. Нито той, нито тя имаше от какво да се боят. „Толкова по-зле за останалите обаче.“

Пътуването по запуснатия път нагоре беше мъчително, камъни се откъртваха и се търкаляха надолу сред облаци прах. Буен порой беше прорязал прохода преди незнайно колко години или десетилетия и бе оголил безбройни пластове варовикова утайка по стръмно отсечените стени.

— Вятър и вода, Карса Орлонг, безкрай — каза Сеймар Дев. — Вечният диалог на времето със самото себе си.

Тоблакаят, на три крачки по-напред, не отвърна.

Бяха вече близо до билото, изкачваха се по коритото на някогашно дере, остри разядени камънаци се издигаха от двете им страни. Последното селце беше останало на дни зад тях. Тези земи наистина бяха диви. Заселени някога, след като този път все трябваше да води нанякъде, но нямаше никакви други признаци на цивилизация. Все едно, миналото не я интересуваше толкова. Омайваше я предстоящото, то беше източникът на всичките й изобретения и вдъхновения.

— Магията, Карса Орлонг. Това е сърцевината на проблема.

— Какъв проблем пък сега?

— Магията премахва необходимостта от изобретателност, освен за някои основни нужди, разбира се. И така оставаме вечно ограничени…

— Ликовете да я вземат твоята „ограниченост“. Нищо лошо му няма в това, където сме и как живеем, вещице. Ти плюеш на доволството и това те прави вечно неспокойна и отчаяна. Аз съм теблор — ние живеем съвсем скромно и виждаме жестокостта на вашия така наречен „прогрес“. Роби, деца във вериги, хиляда лъжи, които да изкарат някого по-добър от другия, хиляда лъжи, които ти казват, че така трябва да бъде — и това няма спиране. Лудост, наречена здравомислие, робство, наречено свобода. Омръзна ми да говоря.

— А на мен — не. Не сте по-различни, щом наричате невежеството мъдрост, а дивачеството — благородство. Без стремежа да направим нещата по-добри сме обречени да повтаряме безкрайния си низ от несправедливости…

Карса стигна до билото и се обърна към нея. Беше се намръщил.

— По-доброто никога не е това, което мислиш, че е, Сеймар Дев.

— А това пък какво трябва да означава?

Той вдигна ръка, изведнъж замръзнал.

— Тихо. Нещо тук не е наред. — Огледа се бавно, присвил очи. — Има някаква… миризма.

Тя стигна при него и издърпа коня и мулетата на равното. Високи скали от двете страни, стръмна пропаст малко по-натам — височината, на която стояха, беше част от планински хребет с остър като бръснач ръб и още разядени скали отвъд пролома. На билото беше израсло самотно разкривено дърво.

— Никаква миризма не усещам…

— Звяр е лежал тук. Хищник, убиец. И мисля, че е близо…

Сеймар Дев се ококори. Сърцето й заби силно в гърдите.

— Може би си прав. Тук няма духове…

— Избягали са — изсумтя той.

„Избягали. О!“

Като грамада от железни стружки, небето бавно се снишаваше от всички страни — тежка, суха като пясък мъгла. Не че звучеше особено смислено, призна си Калам Мекхар, но само това успяваше да роди едва сдържаният му ужас, жалкият отчаян зов на блокиралото му въображение. Беше се вкопчил с всяка част от тялото си, годна да се вкопчи, в ръбестата изпочукана долница на една небесна цитадела, вятърът или каквото беше там стенеше в ушите му, треперенето изсмукваше силата от крайниците му. Усещаше как се изцеждат и последните остатъци от магията на Бързия Бен.

Съвсем неочаквано и непредвидено се беше оказало това внезапно отблъскване на магията — не можеше да види никакъв отатарал, нищо, което да е набраздило грубия черен базалт. Кожените му ръкавици се бяха раздрали, кръв се хлъзгаше по дланите му, а имаше цяла планина за изкачване. А и сухата сребриста мъгла около него се сгъстяваше. Някъде далече долу бяха залегнали Бързия Бен и Сторми, първият се чудеше какво се е объркало и — дано — се мъчеше да измисли как да се справи с положението. Вторият най-вероятно се чешеше под мишниците и мачкаше въшки с ноктите си.

Какво пък, нямаше смисъл да чака нещо, което можеше и да не дойде, след като онова, което щеше да дойде, бе неизбежно. Калам изпъшка и се закатери.

Единствената небесна цитадела, която беше виждал, бе Лунният къс, а неговите надупчени страни се бяха превърнали в дом за хиляди Велики гарвани. За щастие тук като че ли не беше така. Още няколко човешки боя катерене и щеше да се озове на едната страна, вместо буквално обърнат надолу с главата като сега. Стигнеше ли там, щеше да може да си отдъхне.

„Да бе.“

Проклетият му магьосник. Проклетата адюнкта. Проклети всички, след като нито един го нямаше тук, а ги нямаше, разбира се, защото това беше пълна лудост и никой от тях не беше чак толкова глупав. Богове, мишците му бяха пламнали, бедрата му отвътре се бяха схванали, още малко и съвсем щяха да изтръпнат. „А това никак няма да е добре, нали?“

Много, много стар беше вече за това. Хората на неговата възраст не стигаха до неговата възраст, особено ако паднат заради някакъв глупав план като този. Да не би да се размекваше? „Мозъкът ми се размеква.“

Издърпа се покрай една ръбата издатина, застърга със стъпала, после се изпъна напред, издърпа се пак и намери издатини, които можеха да понесат тежестта му. От устата му се изтръгна скимтене — прозвуча жалко дори в собствените му уши. Най-сетне се отпусна на камъка.

След малко вдигна глава и започна да се оглежда, търсеше някоя удобна изпъкналост, на която да може да закачи клупа на въжето си.

„Въжето на Бързия Бен, сътворено с магия от нищото. Дали изобщо ще действа тук, или просто ще изчезне? Дъх на Гуглата, почти нищо не знам за магията, а и за Бързака даже не знам достатъчно, макар да познавам кучия му син от цяла проклета вечност. Защо той не е тука горе сега?“

Защото ако Късоопашатите забележеха мушицата в козината си, Бързака беше по-добър за подкрепление, макар и там долу, отколкото Калам изобщо можеше да бъде. Дори стрела на арбалет щеше да загуби силата си, докато стигне толкова високо — можеш просто да я хванеш във въздуха. Колкото до Сторми — „Той е сто пъти по-заменим от мене, ако ме питат“ — той се закле, че не можел да се катери, кълнеше се, че като бебе дори не излизал от кошчето си без помощ.

Трудно беше да си представиш този космат звяр наврян в бебешко кошче, между другото.

Калам надникна надолу.

И видя, че Бързия Бен и Сторми ги няма никакви. „Богове подземни, сега какво?“ Голата пепелявосива равнина долу не предлагаше нищо за прикритие, особено от тази височина. Но колкото и да оглеждаше, не виждаше никого. Дирите им се виждаха смътно, водеха до мястото, където ги беше оставил, а там имаше… нещо черно, като цепнатина в земята. Трудно беше да се определи мащабът, но може би… „Може би е достатъчно голяма, за да глътне и двамата кучи синове.“

Продължи да търси с очи изпъкналости за въжето. И не намери нищо подходящо.

— Добре, мисля, че е време. Котильон, приеми го като много рязко дръпване на въжето ти. Никакви извинения, проклет бог такъв, трябва ми помощта ти тук.

И зачака. Сред стенещия вятър, сред хлъзгавия мраз на мъглата.

— Не ми харесва този лабиринт.

Извърна глава и видя, че Котильон е до него, крепеше се с една ръка и един крак. В другата си ръка държеше ябълка. Отхапа.

— Мислиш, че е смешно ли? — сопна му се Калам.

Котильон сдъвка и преглътна.

— Донякъде.

— Ако случайно не си забелязал, вкопчили сме се в небесна цитадела и тя си има пътници, цяла проклета пасмина.

— Ако ти е трябвал превоз, по-добре щеше да е с фургон или с кон — отвърна богът.

— Тя не се движи. Спряла е. Опитвам се да проникна вътре. Бързия Бен и един от морската пехота чакаха долу, но преди малко изчезнаха.

Котильон огледа ябълката и отхапа още веднъж.

— Ръцете ми се уморяват.

Сдъвка. Преглътна.

— Не съм изненадан, Калам. Но все пак ще трябва да си търпелив, защото имам няколко въпроса. Ще започна с най-натрапващия се. Защо се опитваш да проникнеш в крепост, пълна с К’Чаин Че’Малле?

— Пълна? Сигурен ли си?

— Почти.

— Какво търсят тук?

— Изчакват, като че ли. Все едно, аз съм този, който задава въпросите.

— Добре. Давай, имам цял ден свободен.

— Всъщност това май беше единственият ми въпрос. А, чакай, има още един. Какво ще кажеш да те върна на твърда земя, за да можем да си продължим беседата при повече удобство?

— Твърде много те забавлява това, Котильон.

— Поводите за забавление напоследък стават все по-редки. За щастие сме един вид в сянката на тази цитадела, тъй че спускането ни ще е сравнително лесно.

— Щом казваш.

Котильон хвърли ябълката настрана и хвана Калам над лакътя.

— Само се пусни. Останалото го остави на мен.

— Задръж малко. Заклинанието на Бързия Бен се разпиля — затова останах залепен тука…

— Вероятно защото е в безсъзнание.

— Нима?

— Или мъртъв. Все едно, ще разберем едното или другото долу, нали?

„О, ти, лицемерен, кръволочещ, смучещ пот…“

— Рисковано е да се мъчиш ругатните ти да звучат като молитва — прекъсна го Котильон. Дръпна рязко и Калам изрева, щом се отлепи от скалата. Котильон го задържа във въздуха. — Отпусни се, тъпак проклет, „лесно“ е относително понятие.

След трийсетина мига ходилата им се опряха в земята. Калам издърпа ръката си и се запъти към пукнатината, зейнала на мястото, където бяха чакали Бързия Бен и Сторми. Приближи се предпазливо до ръба и подвикна надолу в тъмното:

— Бързак! Сторми!

Никакъв отговор.

Котильон застана до него.

— Сторми ли? Това ще да е адютант Сторми, нали? Един космат навъсен тип със свински очички…

— Сега е ефрейтор — отвърна Калам. — А Геслер е сержант.

Богът само изсумтя.

Убиецът се отдръпна и изгледа Котильон.

— Честно казано, не вярвах, че ще се отзовеш на молитвата ми.

— Аз съм бог, който гъмжи от изненади.

Калам присви очи.

— Дойде адски бързо при това. Все едно си бил… наблизо.

— Нагло предположение — отвърна Котильон. — Но точно, колкото и да е странно.

Убиецът смъкна намотката въже от рамото си, огледа се и изруга.

Котильон въздъхна и протегна ръката си.

Калам му подаде единия край на въжето.

— Дръж здраво — рече му и пусна намотката през ръба на цепнатината. След малко се чу глухо тупване.

— Не се безпокой за това — отвърна Котильон. — Ще държа, колкото ти трябва.

„Проклети от Гуглата богове.“ Калам се прехвърли през ръба и бавно започна да се спуска в сумрака. „Много катерене ми се събра днес. А може би напълнявам.“ Най-сетне мокасините му опряха на камък.

Отгоре се понесе малко кълбо светлина и огря стената — вертикална, изсечена от човешка ръка и покрита с големи рисувани панели. Образите сякаш затанцуваха. За миг Калам зяпна стъписано. Украсата беше истинско произведение на изкуството, ръка на майстор, надарен с истинско въображение, личеше във всеки детайл. Облечени в тежки одежди, повече или по-малко с човешки облик, фигурите стояха в поза на превъзходство, вдигнали нагоре ръце като за поздрав или в божествено ликуване, с изпълнени с радост лица. А в нозете им бяха нарисувани разчленени тела, оплискани с кръв, с бръмчащи над тях рояци мухи. Касапницата продължаваше до пода на залата и по него — Калам се огледа — всъщност кървавата сцена покриваше целия под, докъдето стигаше погледът му.

Тук-там се виждаха пръснати отломки, а на пет-шест крачки от него — две неподвижни тела.

И двамата бяха живи, видя той с облекчение, макар да беше трудно да се определи доколко сериозно са пострадали, извън очевидното. Сторми беше със счупени крака, единия над коляното, другия — двете кости под коляното. Задната част на шлема му беше почти сплескана, но той дишаше равномерно, което беше добър знак. Бързия Бен изглеждаше външно непокътнат — нито нещо явно счупено, нито кръв. Виж, и за двамата вътрешните рани бяха друг въпрос. Калам огледа за миг лицето на магьосника, след което го плесна по бузата.

Очите на Бързия рязко се отвориха. Той примига, закашля се, после седна.

— Половината ми лице е изтръпнало… Какво стана?

— Представа нямам — отвърна Калам. — Двамата със Сторми сте паднали в тая дупка. Фалариецът е зле. Но ти по някакъв начин си се отървал без драскотина — как го направи?

— Без драскотина? Мисля, че челюстта ми е пукната.

— Не е. Сигурно си се ударил в пода — изглежда леко подпухнала, но нямаше да говориш, ако беше пукната.

— Хм, прав си. — Бързия Бен се наведе над Сторми. — Ох-ох, лоша работа. Трябва да му наместим краката, преди да мога да приложа лечение.

— Лечение? Проклятие, Бързак, ти никога не си церил в отделението.

— Не съм. Беше задача на Малът. Аз бях мозъкът, забрави ли?

— Е, доколкото помня, това не ти отнемаше много време.

— Така си мислиш ти. — Магьосникът замълча и се огледа. — Къде сме? И откъде идва тази светлина?

— Поздрави от Котильон. Той е горе, на другия край на това въже.

— Е, значи той може да се заеме с лечението. Доведи го.

— Тогава кой ще държи въжето?

— Не ни трябва. Ей, ти не се ли катереше по Лунния къс? Аха, за това богът ти е тука. Ясно.

— Изречеш ли името на демона, все едно си го призовал — рече Калам, загледан нагоре към бавно, едва ли не мързеливо спускащия се Котильон.

Богът стъпи на пода, кимна отсечено на магьосника и се наведе над морския пехотинец.

— Адютант Сторми, какво е станало с теб?

— Би трябвало да е очевидно — измърмори Калам. — Счупил си е краката.

Богът го обърна по гръб, дръпна краката един по един, намести костите и се изправи.

— Това стига според мен.

— Едва ли.

— Адютант Сторми не е толкова смъртен, колкото изглежда — каза Котильон. — Закален е в огньовете на Тирлан. Или в Куралд Лиосан. Или Телланн. Или и трите. Все едно, както виждате, вече заздравява. Счупените ребра са изцерени напълно, както й разкъсаният черен дроб и бедрото. И пукнатият череп. Уви, нищо не може да се направи за мозъка вътре.

— Изгубил си е ума?

— Съмнявам се, че изобщо е имал много — отвърна богът. — По-зле е и от Урко. Урко поне има интереси, колкото и странни и безсмислени да са.

Сторми простена.

Котильон се доближи до стената.

— Любопитно. Това е храм на Древен бог. Не съм сигурен кой точно. Килмандарос може би. Или Гриззин Фарл. Може и да е на К’рул.

— Доста кървав култ — измърмори Калам.

— От най-добрия тип — подхвърли небрежно Бързия Бен, изтупваше прахта от дрехите си.

Калам забеляза как Котильон изгледа мага накриво и се замисли над това. „Бен Адефон Делат, Котильон знае нещо за теб, нали? Твърде много тайни криеш, чародеецо.“ После убиецът забеляза въжето, което още се поклащаше горе от дупката.

— Котильон, за какво си вързал въжето?

Богът ги погледна през рамо и се усмихна.

— Изненада. Трябва да вървя. Господа… — Стопи се и изчезна.

— Твоят бог ме изнервя, Калам — рече Бързия Бен, а Сторми отново простена, този път по-силно.

„Ти мен — не по-малко. А сега и…“ Погледна Сторми. Само разкъсаните гамаши свидетелстваха за ужасните счупвания.

„Адютант Сторми. Закален в свещени пламъци. Още пълзи.“

Стъпалчати разядени пластове варовик обкръжаваха бивака им, с едно старо криво дърво от едната страна. Кътър седеше до малкия огън от суха тор и гледаше обикалящия все по-възбудено в кръг Сивожаб. Хеборик Призрачните ръце като че ли беше задрямал, смътнозеленикавите издатъци от чуканите на китките му глухо потръпваха. Сцилара и Фелисин Младшата пълнеха лулите си за поредния ритуал сред храната. Погледът на Кътър се върна на демона.

„Сивожаб, какво те мъчи?“

„Изнервен. Предчувствия за трагедия, бързо идваща насам. Нещо… тревожно и колебливо. Във въздуха, в тези пясъци. Внезапна паника. Трябва да се махнем оттук. Да се върнем. Да бягаме.“

Кътър усети как по кожата му избива хладна пот. Никога не беше чувал демона толкова… уплашен.

— Трябва ли да слезем от този рид?

Изрече думите на глас и двете жени го изгледаха. Фелисин Младшата погледна към Сивожаб, намръщи се, пребледня и бързо се надигна.

— В беда сме.

Сцилара се изправи и сръга Хеборик с ботуша.

— Събуди се.

Дестраянтът на Трийч примига и отвори очи, подуши въздуха и се надигна с плавно движение.

Кътър изгледа всичко това с нарастваща тревога. „Проклятие!“ Бързо нарита пясък върху огъня.

— Вдигайте си такъмите, всички.

Сивожаб спря да кръжи и ги загледа. „Толкова застрашително? Колебание, Безпокойство, да. Трябва ли паника? Промяна на план? Глупост? Колебание.“

— Защо да рискуваме? — сопна се Кътър. — Достатъчно е светло — ще видим дали можем да си намерим някое по-защитено място за бивак.

„Уместен компромис. Нерви отпускат натегната чувствителност. Избегнато? Неизвестно.“

— Обикновено… — заговори хрипливо Хеборик, млъкна и се изплю. — Обикновено бягането от едно нещо само те хвърля на пътя на друго.

— Е, благодаря за успокоението, старче.

Хеборик му се усмихна гадно.

— Моля, моля.

Стената на стръмнината беше нашарена с пещери, използвани през столетията за убежища, като крипти за последно обиталище на мъртвите, като складове или заслонени плоскости за рисунки. Каменни отломки бяха осеяли тесните издатини, използвани някога като пътеки; тук-там черни петна от сажди бяха зацапали изпъкналости и кухини, където бяха палени огньове, но за окото на Маппо нищо не изглеждаше отскорошно, а погребалната керамика очевидно беше от епохата на Първата империя.

Приближаваха билото на възвишението, Икариум се катереше към открилата се цепнатина, врязана в скалата от стари пороища. Снишаващото се слънце вляво от тях бе почервеняло зад пелената надвиснала във въздуха прах, вдигната от някоя далечна буря. Мухи кръвници бръмчаха из въздуха, възбудени от настръхналия, наситен с енергия дъх на бурята.

Поривът на Икариум бе придобил обсебваща, едва сдържана ярост. Той искаше справедливост, искаше истината за миналото му да се разкрие, а дойдеше ли веднъж тази присъда, колкото и сурова да се окажеше, щеше да се изправи пред нея, без да вдигне ръка в своя защита.

А Маппо не можеше да измисли нищо, с което да предотврати това, освен ако не успееше някак да обездвижи приятеля си или да го пребие до несвяст. Навярно щеше да се стигне до това. Но един такъв опит криеше рискове. Провалеше ли се, гневът на Икариум отново щеше да избухне и всичко щеше да е изгубено.

Джагът се добра до цепнатината, провря се вътре и се скри от погледа му. Маппо бързо го последва. Щом стигна до билото, спря и отри пясъка от дланите си. Старият дренажен канал беше издълбал корито през следващите тераси варовик — тясна крива пътека между стръмни стени. Малко по-натам Маппо успя да зърне ръба на нов пропад. Тъкмо към него се беше запътил Икариум.

Каналът бе загърнат в гъсти сенки; в малкото слънчеви лъчи около едно старо чворесто дърво кръжаха насекоми. Три крачки, преди да се добере до Икариум, и сумракът сякаш избухна. Треллът зърна само за миг как нещо връхлетя върху Икариум от една каменна издатина вдясно.

Замахна, усети как юмрукът му се удари в месо и кост вляво от него, нещо изпука. Плисна кръв и слуз.

Нечия кафеникава ръка се стрелна иззад него като змия, обви врата му, изви главата му назад; лъскавата кожа на крайника се хлъзна като смазана и ръката се стегна. Друга фигура скочи отпреде му, изпъна ръце с криви ноктести пръсти и те се забиха в корема на Маппо. Той изрева от неистова болка, щом ноктите задраха косо, за да разпорят плътта.

Не успяха — кожата на трелла беше по-здрава от кожената броня отгоре й. Но все пак плисна кръв. Съществото зад него затегна хватката си. Той успя да усети донякъде неимоверната му тежест и големина. Неспособен да извади оръжие, Маппо рязко се завъртя, после се хвърли назад към скалната стена. Пращене на кост и череп зад него, звярът изрева от болка, ревът се извиси до писък.

Съществото, забило ноктите си в корема на Маппо, се беше повлякло напред при скока му. Той стегна ръце около тежкия кокалест череп, натисна и дивашки изви главата на една страна. Вратът изпука. Нов писък, този път проехтял сякаш от всички посоки.

С рев, Маппо се хвърли напред, вкопчил се в ръката, стегнала шията му. Тежестта на звяра се стовари в гърба му и го отпрати със залитане още крачка напред.

Успя да зърне Икариум, рухнал под гъмжило от тъмни гърчещи се същества.

Твърде късно усети как предното му стъпало се хлъзна от ронливия ръб на стръмнината, надолу… във въздуха. Тежестта на съществото го тласна още напред, а после, щом видя пропастта, в която и двамата щяха да полетят, хватката му се отпусна.

Но Маппо задържа здраво, изви и повлече звяра със себе си.

Нов крясък, и той най-сетне успя да го зърне цялото. Демонско, с широко зейнала паст, остри като игли зъби, дълги колкото палеца му, лъскави черни очи с вертикални зеници с цвета на прясна кръв.

Т’ролбарал.

Как?

Видя в тези очи гнева, ужаса му, докато двамата политаха от ръба на пропастта.

И падаха.

Падаха.

Богове, това беше…

Бележки

[1] Имената на войниците: Вмирисания на смърт, Резача на гърла, Опакия, както и Ботъл (Бутилката), всъщност са прозвища, както и на много други герои в книгата. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Ловци на кости (11)

Метаданни

Данни

Ловци на кости

Информация

История

Сваляне / Връзки

6.

Стивън Ериксън
Ловци на кости (11)