Джани Родари
Приключенията на Лукчо (7)

Глава седма
В която Черешко не обръща внимание на табелите на дон Мерудия

Замъкът се намираше на върха на хълма. Около него се простираше огромен парк. На входа му беше окачена табела, от едната страна на която пишеше: „Вход забранен“, а от другата — „Изход забранен“.

Първият надпис беше за деца от селото, за да не се изкушават да прескачат оградата и да играят под дърветата в парка. Вторият надпис се отнасяше за Черешко, за да го предпази от изкушението да излезе на разходка из селото.

Черешко се разхождаше сам-самичък из една алея, като внимаваше да не тъпче лехите и цветята. Неговият възпитател, дон Мерудия, беше наредил да окачат навсякъде табели, на които беше написано това, което Черешко можеше да прави, и това, което не можеше да прави.

Така например близо до басейна с червените рибки стърчеше следният надпис: „Забранява се на Черешко да бърка в басейна“.

Един друг надпис пък беше потопен в басейна: „Строго е забранено на рибите да говорят с Черешко“.

Сред лехите с цветя също имаше табели: „Черешко не трябва да пипа цветята, защото ще бъде оставен без десерт“.

Или: „Ако стъпче тревата, Черешко ще трябва да напише две хиляди пъти: аз съм възпитано момче“.

С такива гениални хрумвания дон Мерудия възпитаваше Черешко.

Младият граф беше искал позволение от благородните си лели да учи в селското училище заедно с другите деца, които той виждаше да отиват и да се връщат от учение, размахвайки чантите си като знамена. Но Череша първа се ужаси:

— Един граф от фамилията Череша на един чин със селяните! Невъзможно! — А Череша втора добави: — Как, панталоните на един граф Череша върху грубото дърво на един обикновен чин? Никога!

И така те наеха за Черешко един частен учител на име дон Мерудия, наречен така, защото си вреше носа навсякъде. Така например, ако Черешко, докато си готвеше домашното, се заглеждаше в мухата, която, кацнала на някое мастилено петно, искаше да се научи да пише, дон Мерудия изскачаше като изневиделица, изсекваше се в една голяма кърпа на сини и червени квадрати и започваше:

— Тежко на детето, което зяпа мухите. Една муха влече друга, то започва да зяпа паяците, после котките, после всички останали животни и забравя да си учи уроците. Който не учи уроците си, няма да стане добро момче. Който не стане добро момче, няма да стане добър човек. А лошите хора отиват в затвора, Черешко, престани да зяпаш тая муха, ако не искаш да отидеш в затвора.

Друг път, когато Черешко отваряше блока с намерението да нарисува хубава картинка, дон Мерудия изскачаше пак отнякъде, изсекваше се и започваше:

— Горко на децата, които, губят времето си, за да рисуват хубави картинки. Какво ще правят те, когато пораснат? Ще станат най-много бояджии, т. е. мръсни и зле облечени хора, които по цял ден и цяла нощ цапат стените и затова отиват напълно заслужено в затвора. Черешко, искаш ли да попаднеш в затвора?

От страх да не попадне в затвора Черешко не знаеше вече какво да прави.

За щастие по някой път дон Мерудия не се появяваше, защото лягаше да подремне или защото се заседяваше на масата пред шише ракия. В тези редки моменти Черешко се чувствуваше напълно свободен. Обаче дон Мерудия забеляза това и нареди да поставят табелите. По този начин той си поспиваше малко повече, защото беше сигурен, че неговият възпитаник няма да си губи времето и че докато се разхожда из парка, ще добива полезни знания.

Обаче Черешко, когато минаваше покрай табелите, сваляше очилата си и понеже не можеше да вижда написаното, продължаваше да мисли спокойно за своите работи.

Веднъж, когато той се разхождаше из парка, чу, че някой го вика:

— Господин графе! Господин графе!

Той се обърна и видя едно момче на негова възраст, зле облечено, но с умен и приятен вид, и едно момиченце на около десетина години. Косите на момиченцето бяха прибрани в плитка, която стърчеше като миша опашка.

Черешко се поклони и каза:

— Добър ден, господа. Аз нямам честа да ви познавам, но бих бил щастлив да се запозная с вас.

— Тогава защо не се приближите?

— Не мога. Табелата ми забранява да говоря с децата от селото.

— Но ние сме именно от селото, а вие вече говорите с нас.

— Щом е така, идвам веднага.

Черешко беше плах и добре възпитан, но в решителни моменти можеше да вземе смели решения. Той нагази смело в тревата, като я тъпчеше колкото можеше повече, и се доближи до вратата.

— Аз се казвам Репичка — се представи момиченцето. — А това е Лукчо.

— Много ми е приятно, госпожице. Приятно ми е, господин Лукчо. Слушал съм да говорят за вас.

— А от кого моля ви се?

— От дон Домат.

— Сигурно не е казал хубави неща за мене.

— Не, разбира се. Но точно затова си помислих, че трябва да сте много мил човек. И виждам, че не съм се излъгал.

Лукчо се усмихна:

— Много добре. Но тогава защо се церемоним да си правим взаимно реверанси и да си говорим на вие като стари придворни? Я да си говорим на ти!

Черешко изведнъж си спомни за една табела пред входа на кухнята, на която дон Мерудия беше написал: „Не трябва да се говори на ти с хората!“, защото беше заварил Черешко и Ягодка да разговарят приятелски. Въпреки това Черешко реши да не обърне внимание и на тази табела, както беше направил с табелата за тревата, и отговори:

— Съгласен съм. Да си говорим на ти. Репичка сияеше от радост.

— Какво ти казах, Лукчо? Младият граф е много мило момче.

— Благодаря ви, госпожице — каза Черешко, като се поклони. След това се изчерви и каза: — Благодаря, Репичке.

И тримата се засмяха доволни. Отначало Черешко се смееше сдържано, като си спомняше за една от табелите на дон Мерудия, според която той не трябваше да се смее, ако искаше да стане сериозно момче. Но когато видя, че Лукчо и Репичка се смеят от сърце, започна и той да се смее съвсем свободно.

Никога досега в двореца не бяха чували толкова сърдечен и искрен смях. В това време благородните графини седяха на верандата и пиеха чай.

Череша първа чу смеха и забеляза:

— Чувам някакъв странен шум. Череша втора кимна с глава:

— И аз чувам нещо такова. Трябва да е от дъжда.

— Позволявам си да забележа, че не вали — каза Череша първа с наставнически тон.

— Ако не вали, ще завали — възрази решително Череша втора, като погледна небето с надежда, че то ще потвърди думите й. Но небето беше чисто, като че ли беше измито и пометено от градската служба по чистотата само преди пет минути. Нямаше нито едно облаче по него.

— Според мен, шумът е от водоскока — се обади пак Череша първа.

— Не е от водоскока. Той е повреден и не работи.

— Но може би градинарят го е поправил.

Но градинарят въобще не беше забелязал, че водоскокът бе повреден.

Домат също бе дочул странния шум и се безпокоеше.

„В затвора на замъка — мислеше си той — има много затворници. Необходимо е да внимаваме, иначе можем да си имаме неприятности.“

Затова той реши да обиколи парка. Когато стигна зад замъка, където минаваше пътят от селото, той видя трите деца, които разговаряха и се смееха. Ако небето се продънеше и ангелите се изтърсеха отгоре един след друг, Домат не би се изненадал толкова. Черешко тъпчеше тревата! Черешко водеше приятелски разговор с двама дрипльовци!

Не стига това, но Домат позна в единия от дрипльовците момчето, което го беше накарало да лее сълзи като из ведро. Той просто побесня от яд и лицето му стана тъй червено, че ако в този момент минеха пожарникарите, щяха да помислят, че е избухнал пожар.

— Господин графе! — извика той със страшен глас. Черешко се обърна, пребледня и се хвана за решетката.

— Приятели — прошепна той, — бягайте, преди Домат да ви е направил нещо лошо. На мен няма да смее да направи нищо. Довиждане.

Лукчо и Репичка хукнаха, преследвани от виковете на дон Домат.

— Този път — се обади Репичка — нашата експедиция не успя.

Но Лукчо се усмихна:

— Кой ти каза? Ние спечелихме един приятел, а това не е малко.

В това време техният нов приятел се готвеше да понесе тежките упреци на Домат, на дон Мерудия, на Череша първа, на Череша втора, на барон Портокал и на дук Мандарина.

Знатните роднини бяха разбрали, че за да угодят на графините, трябва да тормозят Черешко и не пропускаха случай да го правят.

Черешко усещаше, че една буца свива гърлото му. Не го плашеха забележките, виковете и наказанията. Не се страхуваше от крясъците на графините, от проповедите на дон Мерудия, от подигравките на дук Мандарина. И въпреки това беше много нещастен. За първи път в живота си имаше двама приятели, за пръв път се беше смял от сърце, а ето че трябваше да изгуби отново всичко. Лукчо и Репичка бяха избягали надолу по хълма и може би той нямаше вече да ги види. Какво ли не би дал, за да бъде на тяхното място! Какво ли не би дал, за да бъде заедно с тях отвъд оградата, там, където няма табели, където можеше да ходи свободно из ливадите и да къса цветя!

За пръв път Черешко усети в сърцето си онова странно и ужасно нещо, което се нарича мъка. Това беше твърде много за него и Черешко почувствува, че няма да може да го понесе. Той се хвърли на земята и се разхълца отчаяно.

Домат го вдигна, взе го под мишница като вързоп и тръгна по алеята.