Джани Родари
Приключенията на Лукчо (20)

Глава двадесета
Дук Мандарина и жълтата бутилка

Със заминаването на впусналите се в ловни приключения графини барон Портокал и дук Мандарина останаха пълни господари на положението в замъка. Там в замъка нямаше никой друг освен тях, като се изключи, разбира се, прислугата.

Първият, който се досети, че замъкът беше изоставен от стопаните му, беше дукът. По едно време той се покачи на един прозорец и по стар навик заплаши, че ще се хвърли в пропастта, ако... Но никой не чу заплахата му.

„Чудно — помисли си той, като бръкна с пръст в носа си, — досега някой все трябваше да довтаса. Защо още никой не се появява? Сигурно не съм извикал достатъчно силно.“

Дукът извика още няколко пъти, но някак без много убеждение и отиде при барона.

— Скъпи братовчеде — каза той, като влизаше.

— Хм! — изръмжа баронът, като изплю едно пилешко крилце, което го беше задавило.

— Знаете ли новината?

— Да не са докарали нови кокошки в курника? — попита баронът, който предния ден беше установил, че е изчерпал птичите запаси в замъка и в селото.

— Какви ти кокошки — отговори дукът, — ние сме сами. Изоставени сме. Замъкът е пуст.

Баронът се разтревожи не на шега.

— А кой ще приготви вечерята?

— Седнали сте да се тревожите за вечерята! А какво ще кажете, ако се възползуваме от отсъствието на нашите любими братовчедки и поогледаме зимниците на замъка? Чувал съм, че в тях има много скъпи вина.

— Не е вярно — отговори баронът, — на масата сервират само вина от трето качество, които ми причиняват киселина в стомаха.

— То се знае — каза дукът, — на вас дават от лошите вина, а в зимника държат хубавите, за да си ги пият, като заминете.

Дукът не се интересуваше толкова от хубавото вино. Всъщност той искаше да хвърли, без да бъде обезпокояван, един поглед на подземията, защото беше чувал, че там в една от стените графините са зазидали съкровището на граф Череша, за да не го делят с никого.

— Ако това, което казвате, е истина — съгласи се баронът поразен, — не ще е зле да хвърлим един поглед. Нашите братовчедки вършат тежък грях, като крият от нас хубавите си вина в зимника. Трябва да им помогнем да спасят душите си. Според мен това е наш дълг.

— Разбира се — съгласи се дукът, навеждайки се над ухото на барона, — но добре ще е да освободим за днес Фасул. Ще отидем сами в подземията. Аз ще тикам количката ви.

Баронът веднага се съгласи и Фасул получи неочаквано половиндневен отпуск.

Но защо, ще попитате вие, дукът не искаше да слезе сам в подземията, щом толкова се интересуваше от съкровището? Защото ако някой ги забележеше, той би могъл да хвърли вината на Портокал. Беше си приготвил и отговора:

— Какво да правя, трябваше да го придружа: беше жаден и търсеше бутилка.

Като потъркваше мислено ръцете си, дукът ги употреби в действителност да бута количката, в която баронът беше сложил корема си. Количката му се струваше твърде тежка, но за щастие трябваше да слязат само няколко етажа. Дукът изобщо не мислеше за връщането. „Все ще се справя по някакъв начин“ — си каза той. Тежкият корем на Портокал го теглеше с такава скорост надолу, че ако вратата на подземието беше заключена, той щеше да се сплеска в нея като муха. За щастие вратата беше отворена: дукът се втурна в коридора и прекоси като стрела целия зимник между два реда огромни бъчви, над които се виждаха милиони бутилки вино с прашни етикети.

— Спрете! Спрете! — викаше баронът. — Вижте каква божия благодат.

— Ще спрем по-нататък — отговаряше дукът, — по-нататък има по-хубаво вино.

Като виждаше как се плъзгат от двете му страни тези армии бъчви и бъчонки, тези строени батальони от бутилки, дамаджанки и дамаджани, баронът се топеше от желание и беше готов да се разплаче.

— Сбогом, прощавайте, милички мои — казваше той на бутилките, като въздишаше сърцераздирателно, — прощавайте, няма да ви видя никога вече.

Най-после дукът почувствува, че инерцията на количката намалява, и успя да спре. Точно на това място в лявата редица бутилки се отваряше един проход, а в дъното на прохода той забеляза една вратичка.

Баронът, седнал удобно на земята, протягаше ръце наляво и надясно, хващаше по две бутилки наведнъж, отпушваше ги със зъбите си, които от постоянните тренировки бяха станали извънредно здрави, и изливаше цялото им съдържание в стомаха си, като прекъсваше работата си само за да въздъхне доволно. Дукът го погледна малко, после се вмъкна в прохода.

— Къде отивате, любими братовчеде? Защо не се възползувате и вие от божията благодат?

— Отивам да потърся за вас една бутилка от най-прочутата марка, която забелязах хей там в дъното.

— Небето ще ви възнагради за вашите грижи — къркореше баронът между две глътки, — вие напихте един жаден и никога няма да умрете от жажда. Вратичката нямаше ключалка.

— Чудно — промърмори дукът, — може би вратичката се отваря с някакъв таен механизъм.

Той започна да опипва вратичката сантиметър по сантиметър, като търсеше секретната ключалка, но колкото и да търсеше, вратичката си оставаше неподвижна.

Междувременно баронът, който беше пресушил бутилките, които се намираха около него, се дотътра на свой ред в прохода между бъчвите и стигна зад гърба на Мандарина, който се потеше и се суетеше безуспешно.

— Какво правите, скъпи братовчеде?

— Опитвам се да отворя тази врата. Мисля, че тука зад нея са скрити най-скъпите вина. Ще бъда много доволен, ако успея да я отворя.

— Не се тревожете! Вместо това, понеже сте сръчен и ловък, подайте ми онази бутилка с жълтия етикет. Сигурно е китайско вино, каквото не съм пил досега.

Дукът се поизмъчи, докато съзря бутилката, която му показваше баронът.

Най-после я забеляза. Бутилката беше обикновена по размер и не се отличаваше по Нищо от другите бутилки. Само цветът й беше малко по-особен. Всички други бутилки имаха червени етикети. А тази беше с жълт етикет. Като проклинаше в сърцето си неутолимата жажда на барона, дукът протегна разсеяно ръка към бутилката.

Чудно, бутилката като че ли беше закована за етажерката. Дукът трябваше да я отдели със сила.

— Като че ли е пълна с олово — забеляза учуден той. Но когато тя се отдели от етажерката, вратичката се завъртя безшумно върху пантите. Баронът го гледаше учуден.

— Мандарина! Мандарина! — извика той. — Това не било бутилка, а таен ключ. Вижте: вие отворихте вратичката!

„Аха, ето къде бил тайният механизъм“ — помисли дукът. Но той нема време да завърши мисълта си. Вратичката се разтвори и на прага се появи една малка личност, която се поклони много учтиво и извика със звънливо гласче:

— Добър ден, господа. Много ви благодаря за услугата. От три часа безуспешно се мъча да отворя тази врата. Как успяхте да откриете, че ще искам да мина насам?

— Черешко! — извикаха едновременно дукът и баронът. — Скъпи Черешко! — прибави баронът, който беше вече на градус и чувствуваше прилив на нежност.

— Скъпи Черешко! Ела да те прегърна! Дукът не беше чак толкова въодушевен.

„Какво прави тука този малък нахалник?“ — се питаше той, като се пукаше от яд. Но за да не се издаде, каза учтиво:

— Скъпи братовчеде, за нас е истинско удоволствие да отгатваме твоите желания.

— Но тъй като — отвърна бързо Черешко, — тъй като не съм ви осведомил, че ще се върна в замъка именно по този път през подземието, а в замъка няма никой друг освен вас, предполагам, че сте влезли тук с някое недотам честно намерение. Но ще видим тази работа после. Засега приятно ми е да ви представя моите приятели.

И като се отдръпна, Черешко пропусна един след друг всичките си приятели: Лукчо, Репичка, майстор Гроздан, чичо Тиквичка, адвоката и т. н., и т. н.

— Но това е цяло нашествие! — забеляза удивен Мандарина.

Това наистина беше нашествие и идеята за него беше хрумнала на Черешко. След като бяха скитали дълго из гората, нашите приятели най-после се бяха намерили и бяха усетили, че всичките им неприятели с изключение на дука и барона са вън от замъка. Черешко, който знаеше за съществуването на тайния проход, водещ от гората в зимника, им предложи да завладеят неприятелската крепост.

И както видяхте, планът му успя отлично. Те затвориха дука в стаята му и поръчаха на Фасул да го пази.

А баронът остана в зимника, защото никой не искаше да го качва по стълбите.