Джани Родари
Приключенията на Лукчо (23)

Глава двадесет и трета
Лукчо се запознава с един паяк, който разнася писма

Не, излишно е да ви заблуждавам: между двата стълба на входната врата не се показа никакво бяло знаме. Вместо това се появи цяла дивизия лимончета, току-що пристигнали от столицата. И на нашите приятели не остана нищо друго, освен да се предадат или да избягат.

Но и да избягат не успяха, защото тунелът, който водеше в гората, беше зает от войските на принца.

Кой им беше съобщил за този тунел?

И това не мога да скрия от вас: господин Грах, виждайки, че нещата вървят зле, бе преминал на страната на неприятеля от страх да не го обесят втори път.

Радостта на Домат от залавянето на Лукчо беше толкова голяма, че той освободи всички други затворници да се върнат по къщите си. Черешко за наказание бе затворен на тавана.

Цяла рота лимончета придружи Лукчо до затвора. Те го хвърлиха в една подземна килия.

Там два пъти на ден пазачът му носеше чорба от вода и хляб. Лукчо я изгълтваше, без да види дори какво яде, защото беше гладен, и освен това, защото в затвора нямаше светлина. Лукчо прекарваше остатъка от деня на нара и си мислеше:

„Да можех поне да срещна баща си, поне да можех да му съобщя, че и аз съм тука!“

Пред килията на Лукчо се разхождаше денем и нощем патрул от лимончета, които удряха силно с токовете си.

— Сложете си поне подметки от гума! — викаше Лукчо, понеже не можеше да заспи. Но те не му обръщаха никакво внимание.

След една седмица дойдоха да го вземат.

— Къде ме водите? — запита Лукчо, като мислеше, че го карат на бесилката. Но те го изведоха на двора за разходка. Лукчо трябваше да се скара на краката си, които бяха отвикнали да го носят, а след това се зае и с очите си, които бяха отвикнали от светлината и не искаха да се отварят.

Дворът беше кръгъл и затворниците, облечени в дрехи на бели и черни черти, обикаляха в кръг, наредени един зад Друг.

Разговорите бяха строго забранени. В центъра на кръга стоеше един пазач и отмерваше такта с един барабан.

— Едно... две... едно... две...

Лукчо влезе в редицата и тръгна след един прегърбен затворник със сиви коси. От време на време той кашляше и раменете му потрепваха болезнено.

„Бедният старец — мислеше Лукчо, — ако не беше толкова стар, щеше да прилича на татко.“ По едно време старият затворник беше обхванат от толкова силен пристъп на кашлица, че залитна и трябваше да се опре на стената, за да не падне. Лукчо се притича, за да го подкрепи, и го погледна в лицето, прорязано от хиляди бръчки. Затворникът също го погледна с поизгасналите си очи, после го хвана за раменете и прошепна:

— Лукчо! Сине мой!

— Татко, колко си остарял!

Баща и син се прегърнаха и заплакаха.

— Лукчо, не плачи — прошепна старецът, — бъди смел!

— Аз не плача, татко. Мъчно ми е само, че си остарял и болен. Аз бях обещал да дойда да те освободя.

— Не се отчайвай, ще се върнат и за нас щастливите дни!

Но точно в този момент пазачът, който отмерваше такта, удари силно барабана си.

— Ей там! Вие двамата! Не виждате ли, че ми разваля те цялата редица! Ходом марш!

Лукан се откъсна бързо от сина си и отново се включи в редицата. Обиколиха двора още два пъти. После редицата започна да влиза в коридора, който водеше към килиите.

— Ще намеря начин да се свържа с теб — прошепна Лукан.

— Но как?

— Ще видиш. Дръж се, Лукчо!

— Довиждане, татко!

И старецът изчезна в своята килия. Килията на Лукчо беше два етажа по-долу, под земята. Сега, след като видя баща си, тя не му се струваше толкова тъмна. Ако човек се вгледаше добре, през прозорчето откъм коридора идваше малко светлина, колкото да се видят щиковете на лимончетата, които минаваха пред килията.

На следния ден, докато се развличаше да брои щиковете, Лукчо чу, че някой го вика. Но не можеше да разбере откъде.

— Кой ме вика? — попита учудено той.

— Погледни към стената.

— Какво ще гледам, като не мога да я видя.

— Погледни близо до прозорчето.

— Сега те видях. Но ти си Паяк. Какво търсиш тук под земята? Мухите не обичат влагата.

— Аз съм Куция паяк и си имам мрежа на горния етаж. Когато съм гладен, отивам да я навестя и винаги намирам по нещо.

Един пазач удари силно по вратата.

— Тишина там вътре? С кого говориш?

— Казвам молитвите, които зная от майка си — отговори Лукчо.

— Казвай ги тихо — отвърна пазачът, — пречиш ни да вървим в крак.

Лимончетата бяха толкова глупави, че когато чуеха някакъв звук, объркваха стъпката.

Куция паяк слезе по-ниско и прошепна с мекото си гласче.

— Нося съобщение от баща ти.

И наистина той пусна едно листче, което учуденият Лукчо вдигна и прочете на един дъх. Там пишеше:

„Скъпи Лукчо, зная за всичките ти приключения. Не се ядосвай, че не стана тъй, както ти се искаше. На твое място бих направил същото. Няма да ти навреди, ако поседиш малко в затвора. Ще можеш да продължиш учението си и ще подредиш мислите си. Лицето, което ти предава това листче, е нашият пощенски раздавач. Можеш да му имаш пълно доверие. Прегръща те сърдечно баща ти Лукан.“

— Свърши ли да четеш? — попита Паяка.

— Да, свърших.

— Добре, тогава сдъвчи листчето и го глътни. Пазачите не бива да го намерят.

— Готово — каза Лукчо, като дъвчеше листчето.

— А сега — каза Паяка — довиждане.

— Къде отиваш?

— Отивам да разнасям пощата.

Лукчо забеляза, че на врата на Паяка висеше една пощенска чанта, която беше пълна с листчета.

— На кого носиш тези листчета?

— От пет години се занимавам с този занаят: всяка сутрин обикалям килиите и събирам писмата, после ги раздавам. Пазачите никога не са ме открили и никога не са ми намирали нито едно листче, така затворниците могат да си разменят новини.

— Но как се снабдяват с хартия?

— Те изобщо не пишат върху хартия, пишат върху парченца от ризите си.

— Сега разбирам защо това листче имаше такъв вкус — каза Лукчо.

— Мастилото — продължи Паяка — се прави от чорбата, като се изстърже в нея малко тухла от стената.

— Разбрах — каза Лукчо. — Намини утре към моята килия. Ще ти предам писма.

— Добре — обеща Паяка и тръгна да си върви. Едва тогава Лукчо забеляза, че Паяка куца.

— Ударил ли си се?

— Ами, нищо ми няма. Това е само от ревматизма. Не мога да понасям влагата. Стар съм, имам голяма нужда да отида малко на село. Там имам брат, който живее в една царевична нива: всяка сутрин опва мрежата си между два стръка трева и цял ден се наслаждава на чистия въздух и слънцето. Толкова пъти ми е писал да отида да го видя, жалко, че сега съм зает с тази работа. Според мене, когато човек поеме едно задължение, трябва да го изпълнява. Освен това имам зъб на принц Лимон, защото един негов слуга уби баща ми. Премаза бедния старец на стената на кухнята! Петното още стои там. От време на време отивам да го видя и си викам, надявам се, че един ден принцът ще загине, на някоя стена и от него дори и петно няма да остане. Нали така?

— Не съм виждал никога толкова благороден паяк — каза Лукчо учтиво.

— Всеки прави, каквото може — каза скромно Паяка и накуцвайки, стигна до прозорчето, мина под носа на двама тъмничари, които се бяха спрели да видят дали всичко в килията е в ред, и продължи своята обиколка.