Джани Родари
Приключенията на Лукчо (15)

Глава петнадесета
Обяснение на предшествуващата глава

Беше се случило следното: Ягодка бе предупредила Репичка за опасността, която заплашваше господин Грах. Репичка бе изтичала да предупреди Лукчо, който беше отседнал с избягалите затворници в една пещера, недалеч от къщичката на чичо Тиквичка.

Лукчо беше взел назаем от майстор Гроздан едно шило, за да чеше главата си, понеже положението беше сериозно и налагаше сериозно чесане.

След като се почеса, Лукчо върна шилото на майстор Гроздан и каза:

— Благодаря, измислих.

И изтича навън. Никой не го попита какво беше измислил.

Чичо Тиквичка се задоволи да въздъхне:

— Щом каза, че е измислил, значи наистина е измислил.

Лукчо се разхожда дълго време из нивите, преди да намери това, което търсеше. Най-после се намери в една ливада, осеяна с купчинки пръст. От време на време изникваше като гъба някоя нова купчина. Къртицата работеше.

Лукчо почака, докато една от купчинките пръст изникна под краката му, клекна и започна да вика:

— Госпожо Къртице! Госпожо Къртице! Аз съм, Лукчо!

— А, вие ли сте? — отговори сухо Къртицата. — Още съм полусляпа от последния път. Да не искате да ми предложите да пътуваме пак под земята, за да търсим светли пещери?

— Не говорете така, госпожо Къртице. Благодарение на вас успях да се свържа с моите приятели. Можахме да избягаме и сега живеем временно наблизо, в една пещера.

— Благодаря ви за сведенията, но те съвсем не ме интересуват. Довиждане.

— Госпожо Къртице! Госпожо Къртице! — извика отново Лукчо. — Изслушайте ме!

— Добре, казвайте, но хич не си представяйте, че имам намерение да ви помогна.

— Не е за мен. Касае се за адвоката Грах. Утре ще го обесят.

— Пада му се — отговори Къртицата, — бих помогнала с удоволствие да му сложат въжето. Адвокатите не са ми симпатични, а и Граха не обичам.

Лукчо трябваше да увещава дълго Къртицата, но беше сигурен, че ще успее: под грубата външност на Къртицата се криеше златно сърце и тя нямаше да откаже помощта си за едно справедливо дело.

Така и стана: накрая Къртицата се развълнува и извика:

— Стига сте приказвали, господин Лукчо. Вие говорите прекалено много. Я по-добре ми кажете накъде трябва да ровя.

— Посока север-североизток — отговори веднага Лукчо, като подскочи от радост.

Къртицата изрови със светкавична бързина един тунел чак до бесилката. Тя и Лукчо се притаиха под нея. Когато капакът се отвори и господин Грах падна заедно с въжето, на което беше закачен, и увисна на него като зидарски отвес, Лукчо преряза въжето и даде на адвоката да пие от картофения сироп, който Къртицата беше донесла със себе си. После му удари няколко плесници, за да го накара да дойде на себе си, защото Грах беше зашеметен и мислеше, че е вече мъртъв и че се разхожда из рая.

— Ах, господин Лукчо — извика той, — и вие ли сте мъртъв? Какво щастие да се намерим двамата в рая.

— Господин адвокате, събудете се — намеси се Къртицата, — това не е нито раят, нито адът. А аз не съм нито свети Петър, нито дяволът, аз съм една стара Къртица и бързам да си отида. Затова побързайте да се измъкнете и гледайте да не попадате често на пътя ми. Винаги, когато срещна Лукчо, получавам слънчев удар.

Всъщност дупката беше тъмна, но за Къртицата тя бе толкова светла, че вече я беше заболяла главата.

Най-подир господин Грах разбра, че се беше отървал благодарение на Лукчо и на Къртицата и започна да им благодари. Прегръщаше ги един след друг, после поиска да прегърне и двамата наведнъж, но ръцете му бяха къси и това не му се удаде.

Щом се поуспокои, всички се впуснаха на път по новия тунел, който Къртицата изкопа чак до пещерата, където се намираха майстор Гроздан, чичо Тиквичка, Круша и останалите.

Всички се зарадваха, като видяха Грах; те бяха забравили, че в миналото той беше техен противник.

Къртицата със сълзи на очи се сбогува с приятелите си, като каза:

— Ако сте хора със здрав разум, трябва да дойдете с мене под земята: там няма бесилки, няма домати, лимони и лимончета. Там е спокойно и което е още по-важно, там е тъмно. За всеки случай, ако ви потрябвам, пуснете едно съобщение в тази дупка. Аз ще минавам от време на време, за да науча нещо за вас. А сега довиждане.

Всички я поздравиха сърдечно. Докато се сбогуваха, Грах се плесна силно по челото, толкова силно, че се търкулна на земята.

— Колко съм глупав! Колко съм разсеян! Моята разсеяност ще ме провали!

— Забравихте ли нещо? — попита любезно кака Тиква, като го повдигна от земята и му изчетка дрехите.

Грах разправи за приключението си с Домат и завърши с думите:

— Сега сигурно лимончетата са отишли в гората да вземат къщата.

Лукчо хукна като куршум и стигна до дъба на чичо Боровинка.

Но къщата беше изчезнала.

Чичо Боровинка се беше скрил между два корена на дъба и плачеше отчаяно:

— Ах, моята хубава къща! Ах, моята хубава къщичка!

— Лимончетата ли я отнесоха?

— Да, и взеха всичко със себе си. И половината ножица, и ножчето за бръснене, и табелката, и звънеца.

Лукчо не се почеса по главата. Този път трябваше да се чеше с две шила, за да измисли нещо, а нямаше под ръка нито едно. Той постави ласкаво ръка върху рамото на чичо Боровинка и го придружи до пещерата.

Когато пристигнаха, никой не ги попита за нищо. Всички разбраха, че Домат беше поискал да си отмъсти и че този път беше успял.