Джани Родари
Приключенията на Лукчо (5)

Глава пета
Чичо Боровинка си поставя звънец против крадци

Като се върна в селото, Лукчо видя, че около къщата на чичо Тиквичка се бяха събрали много хора и спореха оживено. Право да си кажем, всички бяха твърде изплашени.

— Как ли ще постъпи сега дон Домат? — питаше загрижен маестро Круша.

— Мисля, че цялата история ще завърши зле. В края на краищата те са господарите и те командуват — се обади кака Тиква. Жената на Праз я подкрепи, хвана мустаците на мъжа си, сякаш бяха юзди, и му каза:

— Тръгвай! Да се прибираме, докато не е станало нещо.

Майстор Гроздан също клатеше глава:

— Домат бе изигран два пъти. Сега ще иска да си отмъсти — каза той.

Само чичо Тиквичка не се безпокоеше: той извади от джоба си най-хубави бонбони и черпеше всички, за да отпразнува събитието. Лукчо изяде един бонбон и каза:

— И аз мисля, че Домат няма да се предаде толкова лесно.

— Тогава... — се обади Тиквичка, като въздъхна. Цялата му радост изчезна както слънцето, когато го засенчи облак.

— Чуйте какво мисля — трябва да скрием къщата.

— Да скрием къщата ли?

— Точно така. Нямаше да предлагам да направим това, ако ставаше дума за замък, но една малка къща като тази лесно ще се скрие. Бас държа, че ще се побере в каручката на вехтошаря.

Бобчо, така се казваше синът на вехтошаря, изтича до къщи и след малко се върна с каручката.

— На нея ли ще я натоварим? — попита Тиквичка, загрижен да не би къщичката му да стане на парчета.

— Да, ще се побере — отговори Лукчо.

— А къде ще я караме? — попита отново Тиквичка.

— Бихме могли... — предложи майстор Гроздан — засега бихме могли да я скрием у нас в зимника. После ще видим.

— Ами ако Домат узнае?

Всички се обърнаха към господин Грах, който се навърташе наоколо, като се преструваше, че не чува нищо.

Адвокатът се изчерви и побърза да положи няколко лъжливи клетви:

— Домат няма да узнае нищо от мен. Аз не съм шпионин, аз съм адвокат.

— В зимника е влажно и къщата ми ще се развали — възрази плахо чичо Тиквичка. — Защо да не я скрием в гората?

— А кой ще я пази? — запита Лукчо.

— Аз познавам един човек — рече маестро Круша, — който живее в гората. Казва се чичо Боровинка. Бихме могли да му поверим къщата, а после ще решим какво да правим.

Съгласиха се да опитат. Натовариха набързо къщичката върху каручката на вехтошаря. Чичо Тиквичка въздъхна, прости се с нея и отиде да си почине след толкова вълнения в дома на кака Тиква, която му беше племенница.

Лукчо, Бобчо и маестрото се отправиха към гората, като тикаха каручката. Това не бе трудно: къщичката не беше по-тежка от клетка за врабчета.

Чичо Боровинка живееше в една стара бодлива кестенова обвивка. Той се беше разположил в нея с цялото си имущество, което се състоеше от половин ножица, ръждясало ножче за бръснене, една игла с макара конци и една кора от кашкавал.

Като чу какво му предлагаха, той се изплаши страшно. Тръпки го полазиха, като разбра, че ще трябва да живее в толкова голяма къща.

— Няма да приема никога, не, не мога, за какво ми е такъв дворец? Добре съм си така. Знаете ли какво казва поговорката? „Простирай се според кестеновата си обвивка.“

Но когато чу, че трябва да услужи на чичо Тиквичка, прие веднага:

— Чичо Тиквичка ли? Той винаги ми е бил симпатичен. Веднъж го предупредих, че една гъсеница лази по гърба му. Все едно, че му спасих живота.

Поставиха къщичката до дънера на един дъб. Лукчо, Бобчо и маестро Круша помогнаха на чичо Боровинка да пренесе цялото си имущество, сбогуваха се и му обещаха, че ще го навестят скоро с добри новини.

Щом остана сам, чичо Боровинка веднага започна да се страхува от крадци.

„Сега — мислеше си той — живея в голяма къща и сигурно ще ме оберат. А може и да ме бият, докато спя, понеже ще мислят, че съм много богат.“

Дълго мисли той, дълго си блъска главата и най-сетне реши да постави звънец на вратата на къщата. Под звънеца забоде картонче, на което написа с едри букви:

„Умоляват се господа крадците да звънят. Ще бъдат поканени да влязат и ще могат да видят с очите си, че нямам нищо за крадене.“

След като написа обявата, той се успокои и понеже слънцето беше вече залязло, легна да спи.

Към полунощ — дзън?! — звънецът го събуди.

— Кой е? — запита той, като надникна през прозорчето.

— Ние сме, крадците — отговори един груб глас.

— Идвам веднага, имайте малко търпение, докато си облека халата — отвърна чичо Боровинка.

Той облече халата, отвори вратата и покани крадците да огледат цялата къща. Крадците бяха двама здравеняци със страшни и дълги бради. Един по един, за да не си чукнат главите, те надникнаха в къщата и скоро се убедиха, че няма нищо за задигане.

— Видяхте ли, господа? Видяхте ли? — тържествуваше чичо Боровинка, като потриваше ръце.

— Хм, хм, хм — изръмжаха недоволно крадците.

— И аз съжалявам, честна дума — продължи Боровинка. — Все пак дали бих могъл да ви услужа с нещо? Искате ли да се обръснете? Имам едно ножче за бръснене; то е доста старо, тъй като е наследство от прадядо ми, но се надявам, че ще свърши работа.

Крадците се съгласиха. Обръснаха се, както можаха, с ръждясалото ножче, поблагодариха и си отидоха. В края на краищата те бяха добри хора и кой знае защо бяха станали професионални крадци.

Чичо Боровинка си легна и заспа. Към два часа през нощта звънецът издрънка отново. Бяха дошли други двама крадци. Той ги пусна да влязат. Но един по един, разбира се, за да не продънят къщата. Те не бяха брадясали, но единият от тях нямаше копчета на дрехите си. Чичо Боровинка му подари иглата и конеца си и му напомни да гледа винаги по земята, когато ходи.

— Защото — обясни той — по земята могат да се намерят много копчета.

И тези крадци си отидоха.

И така всяка нощ крадците будеха чичо Боровинка, звъняха, посещаваха го и си отиваха без плячка, но доволни, че са се запознали с един толкова добър и любезен човек.

Както виждате, къщата на чичо Тиквичка попадна в добри ръце. Ние ще я оставим и ще отидем да видим какво става другаде.