Джани Родари
Приключенията на Лукчо (6)

Глава шеста
Барон Портокал има неприятности с корема си,
а дук Мандарина заплашва, че ще се хвърли от бюфета

Време е да надникнем в замъка на графините Череша, които, както сте разбрали, бяха господарки на цялото село, на къщите, на земята, на църквата и на камбанарията й.

В деня, когато Лукчо пренесе къщата на чичо Тиквичка в гората, в замъка беше настанала голяма бъркотия, понеже бяха пристигнали роднини.

По-точно казано, бяха пристигнали двамина: барон Портокал и дук Мандарина. Барон Портокал беше братовчед на покойния съпруг на Череша първа. Дук Мандарина пък беше братовчед на покойния съпруг на Череша втора. Барон Портокал имаше извънредно голям търбух. И това беше съвсем естествено, защото той ядеше от сутрин до вечер и от вечер до сутрин, като спеше само по един час На денонощие.

На младини барон Портокал спеше цяла нощ, за да смели това, което беше изял през деня, но после си каза:

— Спането е губене на време, защото, докато спя, не мога да ям.

Затова реши да яде и нощем и да оставя само един час за храносмилането си. От всички негови имения, а те бяха много и пръснати по цялата област, пътуваха непрекъснато кервани с всякакви лакомства, за да утолят глада му. Клетите му селяни не знаеха вече какво да му пращат: яйца, кокошки, свини, волове, крави, зайци, плодове, зарзават, хляб, бисквити, торти. Баронът изяждаше всичко наведнъж. Имаше двама прислужници, които бяха натоварени да пъхат в устата му лакомствата, които пристигаха, и други двама, които сменяваха първите, когато се уморяваха.

Накрая селяните му съобщиха, че нямат вече какво да му изпращат.

— Пратете ми дърветата! — заповяда баронът. Селяните изтръгнаха всички дървета и му ги изпратиха.

Той изяде и тях с листата и корените, като ги потапяше в сол и зехтин.

Когато изяде всичките дървета, започна да продава земята си и с получените пари си купуваше храна. Когато продаде всичките си земи и остана гол като пушка, писа писмо на графиня Череша първа и тя го покани в замъка си.

Право да си кажем, Череша втора не се радваше много:

— Баронът със своя апетит ще изяде и нашите пари: ще излапа целия ни замък като чиния с макарони.

Череша първа се разплака:

— Ти не искаш да приемаш моите роднини. Бедничкият барон, ти не го обичаш.

— Добре, съгласна съм — каза тогава Череша втора, — покани барона. Но аз пък ще поканя дук Мандарина, братовчед на моя покоен съпруг.

— Покани го — отговори с презрение Череша първа, — той няма да изяде дори и едно пиленце. Твоят покоен съпруг, мир на костилката му, имаше дребни и мършави роднини, които едва се забелязваха с просто око. А роднините на моя покоен съпруг, също мир на костилката му, бяха все едри и грамадни и се виждаха отдалече.

Наистина човек можеше да забележи барон Портокал от голямо разстояние: от един километър той би могъл да бъде взет за могила.

Щом баронът пристигна, трябваше да се погрижат за един помощник, който да му поддържа корема, защото Портокал не можеше да се движи сам. Домат повика Фасул вехтошаря и му каза да докара каручката си. Фасул не я намери, защото, както знаете, беше я взел неговият син Бобчо. Затова той докара ръчната си количка. Домат помогна на барона да намести корема си в количката и след това извика:

— Тръгвай!

Фасул хвана дръжките на количката и бутна с всичка сила, но количката не мръдна.

Тогава повикаха двама слуги и с тяхна помощ баронът се поразходи из алеите на замъка. Отначало не обръщаха внимание на камъните: колелото на количката като че ли нарочно търсеше най-големите и остри камъни на алеите и коремът на клетия барон се тръскаше така, че той се изпоти здравата.

— Внимавайте в камъните! — молеше той.

Фасул и двамата слуги започнаха да внимават в камъните и количката започна да пропада в дупките на алеите. — Божичко, внимавайте в дупките! — умоляваше ги баронът.

Докато го разкарваха, той не беше забравил любимото си занимание и си похапваше от една печена пуйка, която неговата братовчедка Череша първа му беше приготвила за закуска.

Дук Мандарина също създаде доста главоболия на обитателите на замъка.

Клетата Ягодка — камериерката на Череша втора, не смогваше да му изглади ризите. Когато му ги носеше, дукът се мръщеше, започваше да плаче, покатерваше се на гардероба и викаше:

— Помощ! Помощ!

Череша втора дотърчаваше и се хващаше за косите:

— Мандарина, какво има?

— Ризите ми не са добре изгладени и аз искам да умра! За да го убеди да остане жив, Череша втора му подари всичките копринени ризи на покойния си съпруг.

Дук Мандарина веднага слезе от гардероба и започна да мери ризите.

След малко се чуха нови викове:

— Помощ! Помощ!

Череша втора пак притича с разтуптяно сърце.

— Братовчеде Мандарина, какво има?

— Загубих копчето си за яка и не искам вече да живея! Този път той се беше покачил на огледалото и заплашваше да се хвърли на пода с главата надолу.

За да го успокои, Череша втора му подари всичките копчета за яка на покойния си съпруг, които бяха от злато, сребро и скъпоценни камъни.

До вечерта Череша втора му даде всичките си скъпоценности. Дук Мандарина беше натрупал вече много сандъци, пълни с разни неща, и потриваше доволно ръце. Графините се уплашиха от лакомията на своите роднини и почнаха да изливат яда си върху клетия Черешко, който беше техен племенник и кръгло сираче.

— Готованко — му се караше Череша първа, — бягай веднага да си пишеш домашните.

— Написах ги.

— Напиши други! — заповядваше Череша втора. Послушният Черешко сядаше да пише нови домашни; всеки ден изписваше по цели тетрадки, а за една седмица купът от изписани тетрадки заприличваше на планина.

— Къде се шляеш, мързеливецо? — питаха го графините.

— Искам да се поразходя в парка.

— В парка се разхожда барон Портокал и там няма място за мързеливци като теб. Бягай веднага да си учиш уроците!

— Научих ги вече.

— Научи други!

Послушният Черешко отиваше да учи отново: всеки ден учеше стотици и стотици уроци и беше вече прочел всички книги от библиотеката на замъка.

Но когато го виждаха с книга в ръка, графините го мъмреха:

— Остави книгата, хлапако. Не виждаш ли, че ще я изхабиш?

— Но как ще уча уроците си, без да се докосвам до книгите?

— Учи ги наизуст.

Черешко се затваряше в стаята си и учеше, и учеше. И винаги, разбира се, без книги. Мъчеше се сам да отгатне всички неща и от много мислене го заболяваше главата. А графините му се караха отново:

— Ти си винаги болен, защото мислиш много. Престани да мислиш и ще спестиш парите за лекарства.

Изобщо, каквото и да правеше, Черешко не можеше да угоди на графините. Той просто не знаеше къде да се дене, за да не му се карат, и беше много, много нещастен.

Само Ягодка, камериерката на Череша втора, му беше близка. Ягодка съжаляваше нещастното момче, което никой не обичаше: беше любезна с него и вечер, преди да си легне, му носеше сладкиши.

Но една вечер барон Портокал изяде цялата торта. Дук Мандарина също искаше да си хапне от тортата. Той пак се покатери на бюфета и започна да крещи:

— Помощ! Помощ! Дръжте ме, ще се хвърля!

Но всичко беше напразно: баронът изяде всичко, без да му обърне внимание.

Череша втора коленичи пред бюфета и молеше братовчеда си да не се самоубива. За да го накара да слезе от бюфета, тя трябваше да му подари нещо, но нямаше вече какво.

Най-после, като разбра, че няма да получи нищо, дук Мандарина се укроти и слезе, подпомогнат от Домат, който цял се обля в пот.

Тъкмо в тоя миг Домат узна, че къщата на чичо Тиквичка е изчезнала. Без много да му мисли, изпрати молба до владетеля, принц Лимон, да му бъдат отпуснати двадесетина полицаи, т. е. лимончета.

Лимончетата пристигнаха на следния ден и възстановиха реда, т. е. обиколиха селото и арестуваха всичко живо.

Разбира се, арестуваха и майстор Гроздан. Обущарят взе шилото си, за да има с какво да се почесва по главата, и ги последва, мърморейки. Обаче лимончетата му взеха шилото.

— Не можете да носите оръжие със себе си — казаха те на майстор Гроздан.

— А с какво ще се чеша?

— Когато искате да се чешете, съобщете на командира ни и той ще се погрижи за това.

Тъй, когато майстор Гроздан искаше да се почеше, за да размисли, обаждаше се на командира на лимончетата и веднага едно лимонче започваше да го чеше със сабята си.

Арестуваха и маестро Круша. Позволиха му да си вземе цигулката и една свещ.

— За какво ви е тази свещ?

— Жена ми я сложи в джоба и ми каза, че в затворите на замъка е винаги тъмно.

Лимончетата арестуваха всички селяни с изключение на господин Грах, защото беше адвокат, и на Праз, когото не можаха да намерят.

Праз изобщо не беше се скрил. Той седеше спокойно на балкона, а на опънатите му мустаци беше проснато прането. Полицаите помислиха, че е прът за подпиране, и не му обърнаха внимание.

Тиквичка последва лимончетата, като въздишаше както обикновено.

— Защо въздишате толкова? — го попита строго началникът на лимончетата.

— Защото имам много въздишки. Цял живот съм работил и всеки ден спестявах по една въздишка. Сега са ми се набрали с хиляди и все трябва да ги изразходвам по някакъв начин.

От жените арестуваха само кака Тиква и понеже тя отказваше да върви, стражарите я бутнаха на земята и както бе обла — търкулнаха я чак до вратата на затвора.

Понеже бяха много хитри, лимончетата не арестуваха Лукчо, който си стоеше спокойно до една стена заедно с едно момиче на име Репичка и ги гледаше.

Лимончетата запитаха тъкмо тях, дали не са виждали един опасен смутител на реда на име Лукчо.

Те им отговориха, че са го видели, когато се е криел под шапката на техния началник, и избягаха, превивайки се от смях.

Още същия ден те отидоха да разгледат замъка. Лукчо реши, че трябва да освободят затворниците, и Репичка се съгласи веднага с него.