Джани Родари
Приключенията на Лукчо (17)

Глава седемнадесета
Лукчо се сприятелява с един симпатичен мечок

Да се върнем сега два дни назад, иначе няма да узнаем какво се беше случило в пещерата.

Тиквичка и Боровинка все още не можеха да се примирят със загубата на къщичката. Те бяха така привързани към сто и осемнадесетте тухли, че ги обичаха като сто и осемнадесет деца. Нещастието ги сближи, дори Тиквичка обеща на чичо Боровинка:

— Ако намерим отново нашата къщичка, ще дойдете да живеете при мене.

Боровинка прие със сълзи на очи. Тиквичка, както сигурно сте забелязали, не казваше „моята“ къщичка, а „нашата“ къщичка. Така казваше и Боровинка. Но Боровинка скърбеше и за половината ножица, за ръждясалото ножче за бръснене, наследено от прадядото, и за другите си богатства.

Даже веднъж се скараха, като спореха кой обича повече къщичката. Чичо Тиквичка твърдеше, че Боровинка не може да я обича колкото него.

— Аз се потих цял живот, докато я построя.

— Но живяхте в нея толкова малко: а пък аз живях в нея почти цяла седмица. — Споровете им обаче не траяха много, защото когато се стъмнеше, вместо да се карат, трябваше да мислят как да се пазят от вълците.

В гората имаше вълци, мечки и други диви животни и нашите приятели бяха принудени вечер да палят огън, за да ги държат на разстояние.

Имаше опасност от замъка да забележат огъня, но все пак трябваше да се пазят от вълците, нали така?

Вълците идваха на няколко метра от пещерата и хвърляха кръвожадни погледи към кака Тиква, която беше кръгла и дебела и щеше да бъде добра закуска за тях.

— Излишно е да ме гледате така — викаше възмутено кака Тиква, — все едно, няма да хапнете дори и ръката ми.

Накрая вълците така изгладняваха, че започнаха да се молят.

— Како Тикво — казваха те, като се държаха на разстояние от огъня, за да не се опърлят, — дайте ни поне един пръст. Какво е един пръст за вас, вие имате десет на ръцете и десет на краката, всичко двадесет.

— Колкото за вълци, смятате добре. Но това няма да ви помогне.

Вълците мърмореха малко, после се отдалечаваха и за да се утешат, разкъсваха всички зайци, които срещаха.

По-късно пристигаше и Мечока и хвърляше лакоми погледи към кака Тиква.

— Колко ми харесвате, госпожо Тиква — казваше Мечока.

— И вие ми харесвате, господин Мечок, но бих ви предпочела във вид на наденици.

— Какво говорите, госпожо Тикво! Аз бих ви ял препечена и посипана с пудра захар.

И Мечока започваше да души: струваше му се, че долавя миризмата на печена тиква.

Лукчо му подхвърли един суров картоф.

— Опитайте се да залъжете глада си с това.

— Винаги съм мразел лука — кипна Мечока. — Само разплаква хората. Просто не мога да разбера защо някои ядат лук.

— Слушайте — предложи Лукчо, — вместо да идвате да ни плашите всяка вечер, а знаете много добре, че от това няма никаква полза, защото имаме много кибрит и поне два месеца ще палим огън и ще ви държим далече от кълките ни, вместо да бъдем врагове, защо да не станем приятели?

— Къде се е чуло и видяло — измърмори Мечока — мечка с лук да другарува?

— Защо пък не — отговори Лукчо, — на тая земя всички могат да бъдат приятели. Има място и за мечките, и за лука.

— Вярно е, има място за всички. Но тогава защо хората ни хващат и ни слагат в клетки? Знаете ли, че баща ми и майка ми са затворени в зоологическата градина на владетеля?

— И моят баща е затворен в замъка.

Като чу, че и бащата на Лукчо е в затвора, Мечока се разчувствува.

— Отдавна ли е там?

— От много месеци. Осъден е на доживотен строг тъмничен затвор, но няма да излезе и след смъртта си, защото в затвора на владетеля има и гробища.

— Също и моите родители са осъдени на затвор и няма да излязат от клетката и след смъртта си, защото ще бъдат погребани с почести в парка на принц Лимон.

Мечока въздъхна.

— Ако искаш — предложи той, — може да станем приятели. В края на краищата няма за какво да се мразим. Моят прадядо, известният петнист Мечок, ми разправяше, че е чувал от родителите си, че едно време в гората всички са живеели в мир. Хората и мечките били приятели и никой не причинявал зло на другите.

— Тези времена могат да се върнат — каза Лукчо. — Един ден всички ще бъдем приятели. Хората и мечките ще бъдат учтиви едни към други и когато се срещат, ще си свалят шапка.

Мечока изглеждаше озадачен.

— Тогава ще трябва да си купя шапка, защото нямам — каза той.

Лукчо се засмя.

— Казах го само така. Ще можете да поздравявате по вашия начин, като се покланяте или подрусвате грациозно.

Мечока се поклони и започна да се подрусва грациозно, както му беше казал Лукчо.

Майстор Гроздан взе шилото, за да се почеше.

— Никога не съм виждал толкова учтива мечка — повтаряше удивено той.

Господин Грах, като адвокат, се държеше по-въздържано.

— Не бих му се доверявал толкова — разправяше той, — Мечока може да се преструва.

Но Лукчо не му обърна внимание: направи един проход по средата на огъня и помогна на Мечока да влезе в пещерата, без да си опърли козината. После го представи като свой приятел на другарите си. Маестро Круша, който тъкмо беше привършил да настройва инструмента си, импровизира един концерт в негова чест.

Мечока се съгласи с удоволствие да поиграе пред домакините и всички прекараха приятно вечерта.

Когато Мечока се сбогува и тръгна, Лукчо стана и го придружи. Лукчо беше такъв: не обичаше да говори много за своите неприятности, но често се замисляше и натъжаваше, без да се издава пред хората.

Тази вечер той се бе замислил за клетия си баща, Който беше в затвора, и му се доиска да сподели мъката си с Мечока.

— Какво ли правят — запита Лукчо — сега нашите родители?

— Аз никога не съм ходил в града — отговори Мечока, — но едно врабче, с което сме близки, прелита често нататък и ми носи новини за родителите ми. Казва, че те никога не спели и че денем и нощем мечтаели за свобода. Аз не знам какво е това свобода. Бих предпочел да мечтаят за мене, най-после и аз съм им син.

— Да си свободен, значи да нямаш господари — отговори Лукчо.

— Владетелят не бил лош господар. Врабчето ми каза, че баща ми и майка ми идоли до насита и се развличали, като гледат хората, които минават пред клетката им. Владетелят бил много внимателен, сложил ги е в клетка, откъдето те могат да виждат много хора. Въпреки това те искали да се върнат в гората. Но същото врабче ми каза, че това било невъзможно, защото клетката била от желязо и пръчките й били много здрави. Лукчо въздъхна.

— На мене ли си седнал да ги разправяш? Когато бях при баща си в затвора, разгледах внимателно стените. Невъзможно е човек да се измъкне оттам. Въпреки това аз обещах на баща си да го освободя и ще се опитам да направя това, когато се подготвя.

— Ти си смело момче — каза Мечока. — И аз бих искал да освободя родителите си, но не зная пътя за града и се страхувам да не се загубя.

— Слушай — рече ненадейно Лукчо, — можем да направим нещо. Ако ми позволиш да те яхна, преди полунощ ще бъдем в града.

— Какво си намислил? — запита развълнувано Мечока.

— Ще отидем при твоите родители. За мен ще бъде все едно, че съм видял баща си.

Мечката не чака да му повторят поканата. Наведе се, за да може Лукчо да се качи на гърба му, и хукна с пълна бързина.

Лукчо му казваше накъде да върви.

— Наляво! Надясно! — или пък: — Да заобиколим тая къща! Сега внимавай! Влизаме в града. Зоологическата градина е в тази посока. Тихо! Да не вдигаме шум!