Джани Родари
Приключенията на Лукчо (21)

Глава двадесет и първа
Мистер Морков бива назначен за чуждестранен военен съветник

Когато нощта се спусна и обви с мрак замъка, някои започнаха да се тревожат.

— Но какво ще правим? — питаше кака Тиква. — Не можем да останем тука завинаги! Това не е наша къща. Ние си имаме домове и работа.

— Няма да останем тук завинаги — отговори Лукчо, — ще преговаряме с нашите неприятели. Ще искаме само свобода за всички. Когато се убедим, че няма да направят зло на никого, ще излезем от замъка.

— Но как ще се браним? — се обади господин Грах.

Отбраната на един замък като този е доста трудна операция. Необходими са познания по тактика, стратегия и балистика.

— Какво е това балистика? — попита кака Тиква. — Господин адвокат, не ни залъгвайте с непознати думи!

— Балистика, това значи артилерийско дело — обясни адвокатът, като се изчерви. — Искам да кажа, че между нас няма нито един генерал. Как ще се защищаваме без генерал?

— В гората има най-малко четиридесет генерала — каза Лукчо — и въпреки това не успяха да ни хванат.

— Ще видим — промърмори господин Грах.

Мисълта, че ще трябва да издържи една дълга обсада, без да бъде ръководен от генерал, който да разбира от стратегия, тактика и балистика, го караше да трепери от страх.

— Ние нямаме оръдия — се намеси предпазливо чичо Тиквичка.

— Нямаме и картечници — добави Праз.

— Нямаме пушки — допълни майстор Гроздан.

— Имаме всичко, каквото ни е нужно — каза Лукчо, — не се тревожете. Впрочем не е ли време за лягане?

Те отидоха да спят. В леглото на барон Портокал се побраха седем души и пак остана място. Чичо Боровинка и чичо Тиквичка отидоха да спят в своята къщичка, която беше долу до входната врата.

Кучето Баф, което се беше настанило вътре, ги посрещна доста неприязнено, но понеже почиташе законите, върна се в старата си кучешка колиба, когато му доказаха, че къщата не му принадлежи.

Тиквичка седна и се показа на прозорчето, докато Боровинка се изтягаше върху краката му.

— Каква хубава нощ — каза Тиквичка, — каква спокойна нощ! Има даже и ракети.

Наистина принц Лимон беше организирал в гората празненство, за да развлича графините. Той завързваше по няколко лимончета пред дулата на оръдията и ги изстрелваше към небето. Летящите лимончета представляваха прекрасна гледка.

По едно време обаче Домат се приближи до принца и му прошепна на ухото:

— Ваше височество! Вие ще прахосате цялата армия! Тогава принцът заповяда да прекратят стрелбата и каза:

— Колко жалко!

— Ето — каза Тиквичка, като гледаше от прозорчето си. — Ракетите свършиха.

Принц Лимон преброи войниците, които му оставаха.

Имаше достатъчно, за да продължи гонитбата на затворниците, но все пак щеше да бъде по-благоразумно да дочака сутринта. Той заповяда да опънат една хубава палатка за графините, които от любопитство и възбуждение не можаха да заспят. Към полунощ Домат излезе да се поразходи, за да успокои нервите си.

Аз забравих да ви кажа, че празникът с ракетите го беше ядосал. „Що за глупост — мислеше си Домат — да се прахосват за ракети толкова хубави лимончета!“ Той се покачи на една могила, като се надяваше да открие лагерния огън на избягалите затворници, ако бяха запалили такъв. Но вместо това за най-голямо свое учудване той видя, че прозорците на замъка светят.

„Баронът и дукът се веселят — помисли той раздразнен. — Като заловим бегълците и свършим с Лукчо, ще трябва да помисля и за тия двама готовановци“.

Докато наблюдаваше замъка, той се ядосваше все повече и повече.

„Непрокопсаници! — мислеше ядосаният Домат. — Пладнешки разбойници! Те ще разорят глупавите графини, а и за мене ще оставят само огризките!“

Светлините в замъка угасваха една след друга. Остана да свети само един прозорец.

— Дук Мандарина не може да спи на тъмно — процеди Домат през зъби, — страх го е, много го е страх. Но какво прави сега? Гледай колко е глупав! Развлича се, като пали и гаси лампите. Накрая от щракане ще счупи ключа. Ще предизвика късо съединение и пожар. Престани! Спри, ти казвам! Престани, ти казвам!

Домат не усети, че вика колкото му глас държи. Отначало му се стори че дукът си играе нарочно, за да го ядоса. Но по едно време започна да подозира, че има нещо нередно.

„Ами ако това са сигнали? — помисли той, поразен от постоянството на играта. — Да, но кой ще дава тия сигнали и защо? Какво ли не бих дал, за да узная какво значи всичко това! Три къси светвания... три дълги... пак три къси... тъмно. И сега почва пак: три къси... три дълги светвания... три къси. Обзалагам се, че е отворил радиото и че щрака ключа в такт с музиката. Весели се, негодникът му с негодник!“

Домат се върна към лагера и като срещна един сановник от свитата, който изглеждаше образован, попита го дали разбира от сигнали.

— Разбира се — отговори Лимон, — аз съм доктор по сигнализация, имам диплом от университета в село Камерино.

— А какво означава този сигнал? — и Домат му описа сигнала, който идваше от прозореца на дук Мандарина.

— Това е SOS, което значи „спасете нашите души“. Изобщо сигнал за помощ.

„Помощ? — помисли изненадан Домат. — Значи не е игра. Дукът иска да ни съобщи нещо. Щом предава този сигнал, той сигурно е в опасност.“

И без да му мисли много, той се отправи бързо към замъка. Като стигна до входната врата, той изсвири, за да извика Баф. Той очакваше, че Баф ще изскочи от хубавата си нова къщичка. Но за негова голяма изненада Баф излезе с увиснали уши от старата си колиба.

— Какво става? — запита Домат.

— Аз почитам закона — отговори мрачно кучето. — Законните собственици ми показаха необорими документи и не можах да постъпя иначе, освен да им отстъпя.

— Кои собственици?

— Някои си Тиквичка и Боровинка.

— Къде са сега?

— В къщата си, спят. Или поне предполагам, че спят, защото не мога да разбера как Тиквичка, който едва може да седне в къщичката си, би могъл да спи там.

— А кой е в замъка?

— О, много хора, цял куп поканени. Хора от долен произход: разни обущари, цигулари, лукове и така нататък.

— Искаш да кажеш, че Лукчо е тук?

— Да, мисля че така се казваше един от гостите. Доколкото можах да разбера, дук Мандарина е много обиден. Затворил се е в апартаментите си и не излиза от тях.

„Това значи, че дукът е затворен“ — размисли Домат, за когото всяка дума на кучето носеше нова изненада.

— А барон Портокал — продължи Баф — се е затворил не в своите апартаменти, а в зимника. Вече няколко часа оттам гърмят непрестанно отпушени бутилки и това е много весело.

„Проклет пияница!“ — помисли Домат.

— Не мога да разбера — продължи кучето — защо младият граф Черешко дружи с хора от толкова долен произход, като забравя своя произход и положение.

Домат се затича веднага назад към лагера, за да събуди принца и графините и да им съобщи страшната новина. Графините пожелаха да се върнат веднага в замъка, но принцът възрази.

— Снощните развлечения намалиха значително силата на моята войска. Нямаме достатъчен брой войници, за да предприемем едно нощно нападение. Ще чакаме зората.

Той заповяда да повикат дон Мерудия, който разбираше от смятане, и му поръча да преброи войниците, които бяха останали след кръвопролитното нощно увеселение. Дон Мерудия се снабди с тебешир и черна плоча и обиколи палатките, като отбелязваше с кръстче всеки войник и с две кръстчета всеки генерал или сановник от свитата. Оказа се, че са останали седемнадесет лимончета и около четиридесет генерала, без да се смятат Домат, дон Мерудия, принц Лимон, графините, Морков, Дръж и конете.

Домат не виждаше ползата от конете, но дон Мерудия забеляза, че при обсада конните части са много полезни. Започна голям стратегически спор. Накрая дон Мерудия успя да убеди принц Лимон и той му повери командуването на една конна част.

Планът на битката беше проучен с помощта на мистер Морков, който за случая беше повишен в чин чуждестранен военен съветник.

Най-напред той посъветва всички да боядисат лицата си в черно, за да уплашат обсадените. Принцът накара да отпушат много бутилки, обгори тапите и сам с удоволствие почерни лицата на своите генерали.

— Каква чест за нас! — казаха генералите, като се покланяха. Принцът използуваше този поклон, за да почерни и вратовете им.

Към изгрев слънце боядисването беше благополучно привършено. Принцът беше много доволен и настоя графините и Домат също да се почернят.

— Положението е много тежко — каза той, — а освен това не сме употребили още всички тапи.

Графините се примириха със сълзи на очи. Атаката започна точно в седем часа.