Джани Родари
Приключенията на Лукчо (28)

Глава двадесет и осма
Домат облага с данък лошото време

Докато в града се разиграваха надбягванията със спънатите коне, в един от салоните на замъка Череша, който се използуваше за съдебна зала, Домат беше събрал всички жители на селото за разглеждане на едно много важно дело.

Излишно е да ви казвам, че председател беше самият Домат. Адвокат беше, естествено, господин Грах. Дон Мерудия изпълняваше писарската длъжност и пишеше отговорите в една дебела книга, и то с лявата си ръка, за да може да продължи да си бърка в носа с дясната.

Хората бяха много изплашени, защото когато се събираше съдът, винаги се случваха неприятни работи. Последния път например съдът беше решил, че въздухът е собственост на графините Череша, и затова всеки, който диша, трябваше да плаща наем на управата на замъка. Веднъж в месеца Домат обикаляше къщите, караше хората да дишат дълбоко и вземаше мярка на дъха им, после правеше някакви умножения и накрая определяше размера на данъка. Чичо Тиквичка, както знаете, въздишаше непрекъснато и затова беше обложен с извънредно висок данък.

Дон Домат пръв взе думата и каза всред дълбоката тишина:

— Напоследък приходите на замъка са твърде оскъдни. Както знаете, двете бедни стари госпожи, пълни сираци, живеят в голяма мизерия и се намират в печалната необходимост да издържат дука Мандарина и барона Портокал, за да не ги оставят да умрат от глад.

Майстор Гроздан хвърли поглед към барона, който седеше в един ъгъл със затворени очи и вкусваше от една заешка яхния с гарнитура от врабчета.

— Тука не се хвърлят погледи — заяви строго Домат, — престанете да гледате така или ще бъда принуден да опразня залата.

Майстор Гроздан побърза да забие погледа във върха на обувките си.

— Благородните графини, наши любими господарки, представиха иск, написан на обгербвана хартия, за да добият признание на едно важно тяхно право. Адвокате, прочетете документа!

Господин Грах се надигна, изкашля се, изпъчи важно гърдите си и зачете:

— Долуподписаните Череша първа и Череша втора смятат, че бидейки собственички на въздуха, трябва да бъдат признати и за собственички на дъжда. Затова те искат от всички граждани да им заплащат в бъдеще такса, възлизаща на сто лири за обикновен валеж, на двеста лири за буря с гръмотевици и светкавици, на триста лири за снеговалеж и на четиристотин лири за градушка. Следват подписи.

Господин Грах седна. Председателят попита:

— Правилно ли са поставени гербовите марки?

— Да, господин председателю — отговори господин Грах, като скочи отново на крака.

— Много добре — заключи Домат, — щом като гербовите марки са в ред, значи графините имат право и съдът се оттегля на съвещание, за да произнесе присъдата.

Дон Домат стана, повдигна тогата си, която се беше смъкнала от раменете му, и се оттегли в една стаичка, за да обмисли присъдата.

Маестро Круша бутна леко с лакът съседа си и кротко му прошепна:

— Мислите ли, че е правилно да се плаща и за градушката? Разбирам за дъждовете и за снега, те са полезни за посевите, но една градушка е сама по себе си цяло нещастие, а те я облагат отгоре на всичко с най-високата такса.

Праз не отговори. Той продължаваше да глади нервно мустаците си, подпомаган от жена си, която по този начин си изкарваше яда.

Майстор Гроздан потърси в своя джоб шилото, за да се почеше по главата, но си спомни, че при влизането в залата трябваше да предаде оръжието си. Дон Мерудия не изпускаше от очи събранието и си вземаше непрекъснато бележки.

„Круша мърмори. Праз глади мустаците си. Кака Тиква пъшка. Чичо Тиквичка въздъхна два пъти...“

Той правеше точно като онези ученици, които учителката кара да записват на черната дъска имената на немирните, докато тя приказва в коридора с колежките си.

В графата на добрите дон Мерудия написа:

„Дук Мандарина е добър. Барон Портокал е много добър, яде тридесет и четвъртото врабче.“

„Ах — мислеше си майстор Гроздан, — ако беше тука Лукчо, някои неща нямаше да стават. Откак Лукчо е в затвора, нас ни държат като роби. Не смеем да отворим уста от страх, че дон Мерудия ще ни запише в тефтера си.“

Той беше прав, защото тия, които дон Мерудия записваше в графата на лошите, после трябваше да плащат глоба. Майстор Гроздан плащаше по една глоба почти всеки ден А някои дни му се случваше да плати и по две глоби.

Най-после съдът, тоест Домат, се върна в залата.

— Станете прави! — заповяда дон Мерудия, но сам остана седнал.

— Внимание, ще прочета присъдата — каза дон Домат. — Ето я: Съдът признава, че графините имат право да изискват заплащане за дъжда и за другите атмосферни явления. Затова постановява, както следва: всеки гражданин трябва да внася в управлението на замъка два пъти повече от това, което искат графините.

През залата премина ропот.

— Тишина! — извика дон Домат. — Предупреждавам ви, че ще опразня залата. Не съм свършил. Съдът реши също, че трябва да се плаща наем за росата, сланата, мъглата и другите форми влага. Присъдата влиза в сила от този момент.

Всички погледнаха уплашено през прозорците, като се надяваха да видят ясно небе. Но уви! Те видяха, че се приближава буря.

„Леле-мале! — помисли майстор Гроздан. — Сега ще изгърмят четиристотин лири!“

— Проклети облаци!

Домат погледна през прозореца и по неговото дебело и червено лице се разля усмивка.

— Ваше превъзходителство — извика господин Грах, — имаме щастие: барометърът пада. Почти сигурно е, че ще имаме лошо време.

Всички му хвърлиха по един поглед, пълен с омраза, и си спечелиха по една забележка от дон Мерудия, който не прощаваше никому.

След няколко минути бурята наистина се разрази и господин Грах взе направо да танцува от радост върху бюрото на председателя, а майстор Гроздан въпреки гнева си трябваше да си наложи да гледа по-съсредоточено върховете на обувките си, за да не му лепнат някоя нова глоба.

Бедните хора от селото гледаха дъжда, като че ли беше краят на света. Гръмотевиците им се струваха като оръдейни изстрели, а светкавиците като че ли поразяваха всички в сърцата.

Дон Мерудия намокри химическия си молив с език и започна бързо да пресмята колко ще спечели от тази божия благодат управлението на замъка. Излезе една доста голяма сума; като се прибавеха и глобите пък, получаваше се цяло богатство.

Кака Тиква започна да плаче, жената на Праз веднага я последва и накваси мустаците на мъжа си, защото с тях бършеше сълзите си.

Домат се ядоса много и изгони всички от залата.

Бедняците излязоха на дъжда и се отправиха надолу по наклона, без да бързат. Пет пари не даваха за това, че щяха да се намокрят и да настинат. Край голямото нещастие малките не се забелязват.

По пътя за селото имаше един прелез и нашите приятели, трябваше да се спрат, защото видяха, че идваше влак. А да се гледа влакът, когато минава през прелеза, е винаги интересно. Най-напред се вижда машината, която пухти и изхвърля пушек из комина. От прозорчето се вижда машинистът с цвете между зъбите. Той дърпа весело въженцето на свирката. Във вагоните се виждат хора, които са били на панаира, селяни със сламени шапки, селянки с черни забрадки. На последния вагон...

— Боже мой! — извика кака Тиква. — Я погледнете последния вагон!

— Човек би помислил — изказа се предпазливо Тиквичка, — човек би помислил, че това са мечки.

Три мечки надничаха от прозореца и наблюдаваха с интерес гледката.

— Това никога не се е виждало — заяви Праз и мустаците му щръкнаха от възмущение.

Една от мечките има нахалството да ги поздрави. — Проклета негодница! — извика след нея майстор Гроздан. — И отгоре на всичко ни се подиграваш!

Но мечката продължаваше да поздравява, даже и когато влакът бе далече. Тя махаше с лапите си и накрая така се надвеси, че за малко щеше да падне. За щастие другите две я хванаха за опашката и я издърпаха вътре.

Нашите приятели пристигнаха на гарата, тъкмо когато влакът спираше. Там видяха отново трите мечки, които слизаха, като се клатеха тромаво. Най-старата от тях предаде билетите на носача.

— Това са мечки от цирка — каза презрително майстор Гроздан, — дошли са да дават представление. Сега ще видим и укротителя. Сигурен съм, че е някой от тези стари немци с червена брада и кларнет.

Укротителят обаче имаше зелена шапчица, чифт сини панталонки, закърпени на колената... и освен това едно дяволито и умно личице... и освен това такъв израз, сякаш беше намислил някаква весела лудория.

— Лукчо! — извика майстор Гроздан и се затича. Беше именно Лукчо, който, преди да се върне в селото, беше минал през зоологическата градина и беше освободил семейството на мечките. Пазачът беше толкова доволен, като го видя отново, че би му подарил и Слона, ако Лукчо го бе поискал.

Но Слона не искаше да повярва, че бе извършена революция, и остана в клетката си, за да пише спомените си.

Представете си прегръдките, целувките, разказите и така нататък, и така нататък и всичко това ставаше под дъжда. И това е най-интересното: когато някой е радостен, хич не го е грижа за малките неприятности и не се страхува, че ще настине.

Маестро Круша продължаваше да стиска ръката на най-малкото мече и да заеква развълнувано:

— Спомняте ли си, когато танцувахте под звуците на цигулката?

Мечето си спомни и започна веднага да танцува, докато момчетата пляскаха с ръце.

Разбира се, Черешко бе веднага осведомен за завръщането на Лукчо: представете си как се прегърнаха двамата приятели.

— Хайде, време е да прекъснем празненството — каза по едно време Лукчо — Трябва да ви изложа един малък план...

Но докато той им излага плана си, нека видим за момент какво бе станало с принц Лимон.