Джани Родари
Приключенията на Лукчо (10)

Глава десета
Пътуване с една къртица от една в друга тъмница

Лукчо се събуди посред нощ, защото му се стори, че някой чука на вратата. Но тази мисъл му се видя толкова глупава, че той започна да се смее на себе си.

— Но все пак чух нещо — си каза Лукчо.

Докато мислеше какво може да го е събудило, шумът се повтори. Шумът беше постоянен и глух, като че ли наблизо някой удряше с търнокоп.

— Някой копае тунел — заключи Лукчо, след като опря ухо в стената на килията, откъдето идваше шумът.

В този миг част от мазилката на стената се откърти, после падна една тухла и след това нещо или някой скочи на пода на килията.

— По дяволите, къде съм? — запита един носов глас.

— В Тайната дупка — отговори Лукчо. — В най-мрачната килия на замъка. Затова ви моля да ме извините, загдето не мога да ви видя и поздравя както трябва.

— А вие кой сте? Моля да бъда извинена, но аз, знаете ли, съм навикнала на тъмнина, а това място е твърде светло за мен. На светло не виждам.

— Ясно. Вие сте навярно Къртицата.

— Точно така — отговори Къртицата. — Отдавна имах намерение да копая в тази посока, но все не ми оставаше време. Знаете ли, трябва да наглеждам и поддържам в изправност десетки километри тунели. Все отнякъде се просмуква вода, от нея хванах и хрема, а и проклетите червеи си нямат работа и не уважават труда на хората. Затова отлагах от седмица на седмица. Но тази сутрин си казах: „Госпожо Къртице, ако сте умна и искате наистина да опознаете света, започнете да копаете в нова посока. Така тръгнах и...“

Лукчо прекъсна непрестанното й бъбрене, за да се представи:

— Казвам се Лукчо и съм затворен тука от дон Домат.

— О, няма защо да се представяте — каза Къртицата, — познах ви по миризмата. Но искрено ви съжалявам. Сигурно е истинско мъчение човек да стои денем и нощем на такова светло място.

— А пък аз мисля, че е доста тъмно.

— Не се шегувайте с нещастието си. Искрено ви съжалявам. Ех, светът е много лош. Според мен, щом искат да затворят някого, поне да го сложат на тъмно, за да си починат очите му.

Лукчо разбра, че няма смисъл да спори за светлината и тъмнината с Къртицата. Тя беше свикнала със своите тъмни тунели и сигурно нейното мнение по въпроса се различаваше много от неговото.

— Признавам, че светлината ме дразни — въздъхна той.

— Видяхте ли? Нали ви казах? — Къртицата беше просто трогната.

— Ако вие не бяхте толкова голям ... — продължи тя.

— Аз ли? Аз съм много малък, уверявам ви. Бих могъл да се провра и през къртича дупка.

— Може би, може би, момко. Но ако искате да ми направите удоволствие, не наричайте дупки моите тунели; Впрочем аз бих могла да ви придружа донякъде.

— Бих могъл да се вмъкна в тунела, по който дойдохте — предложи Лукчо. — Но ще ви моля да ме водите, защото ме е страх да не се загубя. Чувал съм, че вашите тунели са твърде преплетени.

— Не. слушайте — отговори Къртицата, — много ми е скучно да вървя по един и същ път. Знаете ли какво предлагам? Ще изкопаем нов тунел.

— В коя посока? — запита веднага Лукчо.

— В която и да е — отговори Къртицата, — стига да стигнем до някое тъмно място, а не в някоя ужасна светла пещера като тази.

Лукчо помисли веднага за затвора, в който се намираха Тиквичка, Гроздан и другите. Те щяха да останат много изненадани да го видят да пристига изпод земята.

— Мисля, че ще бъде добре да копаем надясно — предложи той на Къртицата.

— Надясно или наляво, все ми е едно. Нека бъде надясно. Щом вие предпочитате.

И без да му мисли много, Къртицата тикна муцуната си в стената и започна да рови така ожесточено, че почти затрупа Лукчо с пръст. Той започна да кашля и кашля в продължение на четвърт час. След като престана да кашля и да киха, чу гласа на Къртицата, която го викаше:

— Е, хайде, ще дойдете ли с мен?

Лукчо се провря във входа на тунела, който беше достатъчно широк, за да може той да пълзи в него. Междувременно Къртицата, която продължаваше да рови, беше изминала със светкавична бързина вече няколко метра.

— Идвам, идвам, госпожо Къртице — извика той, като плюеше пръстта, която Къртицата хвърляше в устата му, но преди да продължи, се спря и запуши входа на тунела:

— Когато открият бягството ми, няма да узнаят накъде съм се измъкнал.

— Как сте? — запита Къртицата, продължавайки да копае.

— Отлично, благодаря — отговори Лукчо, — тук е съвсем тъмно.

— Нали ви казах, че веднага ще се почувствувате по-добре. Може би искате да поспрем за малко? Аз лично бих предпочела да не спирам, защото бързам, но може би вие не сте свикнали да тичате из тунелите.

— Да вървим — каза Лукчо, като си мислеше, че ако продължават да се движат със същата бързина, щяха да стигнат скоро до затвора.

— Добре. — Къртицата се понесе с пълна скорост и копаейки, вдигаше шум като компресор. Лукчо едва смогваше да я догонва.

Петнадесет минути след бягството на Лукчо и на Къртицата вратата на Тайната дупка се отвори. Домат влезе с тържествуващ вид.

С какво нетърпение бе чакал той тоя миг! Когато отиваше към затвора, му се стори, че е по-лек най-малко с двадесетина кила.

— Лукчо е в ръцете ми — говореше си той, като се пъчеше гордо. — Ще го накарам да си признае всичко от начало до край и после ще го обеся. След това ще освободя майстор Гроздан и другите глупаци. Няма за какво да се страхувам от тях. Ето вратата на Тайната дупка. Ха, ха, колко се радвам, само като си помисля за оня сополанко, който навярно се разкъсва сега от плач. Бас държа, че ще се хвърли в краката ми и ще проси милост. Обзалагам се, че ще лъсне обущата ми с езика си. Аз ще му позволя това, за да го накарам да се надява на спасение. А после, после ще му съобщя моето решение: смърт чрез обесване!

Но когато отвори вратата и запали джобното си фенерче, от затворника нямаше и помен. Килията беше празна, съвсем празна.

Домат не вярваше на очите си. Пазачите, които стояха около него, го видяха да става отначало оранжев, после зелен, син и най-сетне морав.

— Къде ли се е заврял? Лукчо, къде си се скрил? — въпросът беше излишен и глупав: та къде би могъл да се скрие Лукчо.

Домат погледна под нара, погледна в стомната, огледа тавана, пода и стените педя по педя — нищо! Затворникът беше изчезнал, беше се просто изпарил.

— Кой му помогна да избяга? — изкрещя със страшен глас Домат, като се обърна към пазачите.

Началникът на пазачите каза:

— Господин Домат, ключовете от килията бяха у вас. Домат се почеса по главата. Това беше вярно.

За да открие тайната, той седна сред килията, като мислеше:

„Най-напред ще седна. Когато човек седи, мисли по-добре, отколкото когато стои прав.“

Но и сядането не му помогна.

В тоя момент отнейде се появи течение и вратата се хлопна зад гърба му.

— Отворете, негодници! — извика Домат към пазачите, които бяха останали отвън.

— Не можем, ваше превъзходителство, ключалката щракна.

Домат се опита да отвори с ключа. Но ключалката беше направена така, че можеше да се отвори само отвън.

На Домат му идеше да се пръсне от яд.

Той пожълтя, почервеня, посиня, позеленя и заплаши пазачите, че ще ги разстреля на място, ако, докато преброи до сто, не отворят вратата.

Накрая, като не можаха да отворят вратата по друг начин; разбиха ключалката с динамит. От експлозията Домат се търкулна презглава и бе затрупан с пръст. Пазачите копаха дълго и накрая го извадиха, както се вадят картофи. Изнесоха го навън и прегледаха внимателно да не би да си е счупил нещо.

Счупил си беше носа. Сложиха му лепенка и той се затича към дома си. Срам го беше да се покаже пред хората с лепенката на носа.

Лукчо и Къртицата бяха вече доста далеч, но чуха шума от експлозията.

— Какво ли е пък това? — запита момчето.

— О, не се безпокойте — го успокои Къртицата. — Сигурно има маневри, Владетелят принц Лимон се смята за голям военачалник и не може да живее без война или поне без маневри.

Докато копаеше усърдно, Къртицата не пропускаше случай да похвали мрака и да каже колко много мрази светлината.

— Спомням си — разказваше Къртицата, — че веднъж трябваше да погледна една свещ. Уверявам ви, че избягах презглава, не можах просто да издържа.

— Да, разбира се — кимаше одобрително Лукчо, — някои свещи светят много силно.

— Какво говорите — продължи Къртицата, — тази свещ не беше запалена. Тежко и горко ми, ако пък гореше!

Лукчо се запита как ли една изгасена свещ може да дразни зрението, но в тоя момент Къртицата се спря.

— Чувам гласове — каза тя.

Лукчо наостри уши: чуваше някакъв далечен шум, но не можеше да различи никакви гласове.

— Чувате ли? — продължи Къртицата. — Където приказват, има хора, а където има хора, има и светлина. По-добре ще е да хванем някоя друга посока.

Лукчо наостри отново уши. Този път можа да познае гласа на майстор Гроздан. Не можеше да разбере какво говори, но беше невъзможно да е сбъркал, защото познаваше много добре гласа на обущаря. Искаше му се да викне, да се обади, че е той, но после си помисли:

„Засега е по-добре Къртицата да не знае, че това са мои познати. Трябва да помисля как да я убедя да продължи да копае в посока на затвора. Иначе всичките ми планове ще отидат по дяволите.“

— Госпожо Къртице — каза той, — чух да говорят за една много тъмна пещера, която, според моите пресмятания, трябва да е някъде наблизо.

— По-тъмна ли е от този тунел? — запита недоверчиво Къртицата.

— Много, много по-тъмна! — излъга Лукчо. — Мисля, че гласовете, които чувам, са на хора, които са дошли в пещерата, за да лекуват очите си.

— Хм ... — измънка Къртицата. — Цялата тая работа не ми харесва. Но щом вие държите да посетите тази пещера, приемам. Разбира се, на ваша отговорност.

— Ще ви бъда безкрайно благодарен — замоли се Лукчо. — Нали живеем, за да се учим?

— Съгласна съм — заключи Къртицата, — но ако повредите очите си, толкова по-зле за вас.

След няколко минути те стигнаха съвсем близо до гласовете.

Лукчо чу дори Тиквичка, който се вайкаше:

— За всичко съм виновен аз, за всичко съм виновен аз... Поне да можеше да дойде Лукчо.

— Дали не греша, или наистина чувам вашето име? — каза Къртицата.

— Ах, моето име ли? — запита с престорено учудване Лукчо. — Не чух нищо.

В този миг се чу гласът на майстор Гроздан.

— Лукчо обеща, че ще дойде да ни освободи, и ще дойде. Аз не се съмнявам в това.

Къртицата се обади:

— Чухте ли? Говорят за вас. Не ми разправяйте, че не сте чули. Я по-добре ми кажете с какви намерения ме докарахте чак дотука?

— Госпожо Къртице — призна Лукчо, — може би трябваше да ви кажа веднага истината. Но сега ще ви кажа всичко. Гласовете, които чуваме, идват от затвора на замъка на графините Череша. В затвора се намират мои приятели. Аз съм обещал да ги освободя.

— И помислихте, че с моя помощ...

— Точно така, госпожо Къртице, вие бяхте толкова добра да изкопаете тунела. Бихте ли искали да изкопаете един друг тунел, за да могат да избягат моите приятели?

Къртицата помисли малко и каза:

— Добре, приятелю. За мен всички посоки са добри. Ще изкопая един тунел за вашите приятели.

Лукчо би я целунал, но муцуната й беше така зацапана с пръст, че не можеше да се разбере къде й е устата.

— Благодаря ви от сърце, госпожо Къртице. Ще ви бъда признателен до края на живота си.

— А сега — извика развълнувана Къртицата — да не губим време в приказки, а да отидем при вашите приятели!

Тя започна да копае отново и за няколко секунди проби стената, която ги отделяше от килията. Но за нещастие тъкмо когато Къртицата надзърташе в килията, майстор Гроздан драсна клечка кибрит, за да види колко е часът.

Пламъчето от кибритената клечка направи толкова силно впечатление на клетата Къртица, че тя се отдръпна, като да я бяха ударили по носа, обърна се кръгом и се понесе презглава по тунела, като изостави Лукчо.

— Довиждане, господин Лукчо — викаше тя, бягайки, — вие сте добро момче и аз бих искала да ви помогна. Но трябваше да ме предупредите, че ще попаднем в такъв ад с ужасно силна светлина. Не трябваше да ме лъжете така.

Тя бягаше толкова бързо, че зад нея стените на тунела се срутваха и кухината му се запълваше с пръст. След малко Лукчо не я чуваше вече. Той я поздрави тъжно в сърцето си: — Довиждане, стара Къртице! Светът е малък, може би някой ден ще се срещнем отново и ще мога да ти поискам прошка за лъжата.

След като се прости със своята спътница, Лукчо изчисти набързо лицето си с носната си кърпа и скочи в килията, весел и доволен.

— Добър ден, приятели мои — извика той с глас, който проехтя като тръба.

Можете да си представите колко се зарадваха! Всички се хвърлиха върху него и без малко щяха да го задушат от прегръдки. Само за миг го изчистиха от пръстта, с която беше посипан, щипеха го от радост, целуваха го, тупаха го по раменете.

— По-полека — молеше се Лукчо. — Ще ме направите на парчета.

Мина доста време, докато се успокоят. А когато Лукчо им разправи приключението си, тяхната радост се превърна в отчаяние.

— Значи и ти си сега затворник като нас — каза майстор Гроздан.

— Точно така — потвърди Лукчо.

— И пазачите ще те открият при нас.

— Едва ли — каза Лукчо, — мога винаги да се скрия в цигулката на маестро Круша.

— А кой ще ни помогне да излезем оттук? — измърмори кака Тиква.

— За всичко съм виновен аз ... — въздъхна Тиквичка. Лукчо искаше да ги ободри, но не успя въпреки усилията, които положи. Пък и да си признаем, и той беше малко отчаян.