Джани Родари
Приключенията на Лукчо (22)

Глава двадесет и втора
Без да иска, барон Портокал премазва двадесет свои генерали

Първата част от плана на атаката се състоеше в следното: кучето Дръж трябваше да се възползува от естественото приятелство, което го свързваше с кучето Баф, и трябваше да го накара да отвори главната врата на парка. През нея в бърз набег трябваше да нахлуят кавалерийските ескадрони, командувани от дон Мерудия. Първата част от атаката обаче пропадна напълно, защото се оказа, че вратата не само не беше заключена, но беше широко разтворена; Баф, застанал мирно, беше взел за почест с оръжието си, т. е. с опашката си. Дръж се върна назад твърде уплашен и съобщи чудното събитие.

— Тук се мъти нещо — каза мистер Морков, като употреби любимия израз на чуждестранните военни съветници.

— Тук се мъти много, много нещо — добави Дръж.

— Откъде ли са ги взели тези кокошки? — попита принцът.

— Кои кокошки?

— Тези, които мътят.

— Не става дума за кокошки, които мътят, ваше височество. Щом са оставили главната врата отворена, значи ни готвят някаква клопка.

— Тогава ще влезем отзад — реши принцът.

Но и задната вратичка беше отворена. Стратезите на принца не знаеха какво да правят. На принца почна да му омръзва тази война.

— Тя вече трае много дълго! — оплака се той на Домат. — Дълго трае и е много трудна. Ако знаех, че ще бъде така, нямаше да я започвам.

Накрая принцът се реши на един смел личен подвиг: той построи в една редица четиридесетте си генерала и изкомандува:

— Миррр-но!

Четиридесетте генерала се изпънаха като един.

— Ходом марш! Едно, две, едно, две...

Храбрият взвод премина вратата и се запъти към замъка, който, както знаете, беше на върха на хълма. Изкачването беше доста уморително. Принцът започна да се поти и се върна назад, като остави командуването на един Лимон първа степен.

— Продължавайте вие — каза той. — Аз отивам да подготвя общата атака. И без това първата линия на неприятеля е вече пробита благодарение на личната ми намеса.

Лимон първа степен отдаде чест и пое командуването. След десет крачки той даде на войниците си пет минути почивка. Тъкмо се готвеше да отдаде заповед за последната атака — до замъка оставаха още няколко стотина метра, — когато се чу страхотен тътен и един снаряд с невиждани размери се затъркаля по стръмнината по посока на четиридесетте генерала. Те, без да чакат заповедта на Лимон първа степен, се обърнаха кръгом и се оттеглиха надолу с пълна скорост. Но тяхната пълна скорост беше много по-малка от скоростта на тайнствената лавина, която за няколко секунди ги настигна, премаза двадесетина от тях като зрели сливи и продължи да се търкаля надолу, премина входната врата, отблъсна кавалерията на дон Мерудия, която се готвеше за набег, и преобърна каляската на графините Череша.

Когато снарядът се спря, всички видяха, че това не беше нито магнетична мина, нито бъчва с динамит, а самият нещастен барон Портокал.

— Скъпи братовчеде! — извика развълнувана Череша първа, притичвайки към него напрашена и разрошена от падането.

— Госпожо, нямам чест да ви познавам, никога не съм бил в Африка.

— Но това съм аз, Череша първа!

— О, небеса! Защо сте се маскирали така?

— По стратегически причини. А вие защо се търкаляхте така по стръмнината?

— За да ви дойда на помощ. Наистина, сторих го по малко груб начин, признавам, но нямах друг избор. Цяла нощ се мъчих да се освободя от зимника, където тези бандити ме бяха затворили. Представете си, прегризах със зъби вратата.

— Изгризали сте навярно и половин дузина бъчви — промърмори кисело Домат.

— Като излязох навън, започнах да се търкалям надолу по хълма и премачках едно негърско племе, подкупено от ония бандити, за да превземе замъка.

Когато Череша първа му обясни, че това са били четиридесет генерала, бедният барон не можеше да се успокои, но в дъното на душата си се почувствува доволен от своята мощ.

Принц Лимон, който току-що беше завършил утринната си баня, излезе от палатката си. Той видя какво е станало и помисли отначало, че неприятелят е направил излаз, но остана още по-неприятно изненадан, когато узна, че нещастието е било предизвикано от съюзник с добри намерения.

— Аз не съм подписвал военни съюзи с никого. Воювам самичък — каза възмутено той и като събра останките от войската си, която заедно с генералите, войниците и други не наброяваше повече от тридесет души, произнесе следната реч:

— Да ме пази бог от приятелите, с неприятелите сам ще се справя!

Знае се, че принцовете не ценят приятелството. Те винаги си спечелват опасни неприятности и тогава се утешават, като цитират безсмислени поговорки.

След половин час започна втората атака. Десет избрани лимончета изтичаха нагоре по стръмнината, издавайки дивашки викове, за да изплашат поне жените и децата, които се намираха между обсадените. Те бяха приети много учтиво. Даже много, много, както би казала Дръж. Лукчо беше наредил да свържат пожарните помпи с най-големите бъчви от зимника и когато нападателите се приближиха, заповяда:

— Вино!

Би трябвало да изкомандува „огън!“ ще кажат тези, които дирят навсякъде недостатъци, но помпите бяха за гасене на пожар, а не за палене.

Нападателите бяха облени от мощни червени и благоуханни струи. Виното влизаше в устата и носа им, като заплашваше да ги удави.

Те се обърнаха, макар и с нежелание, кръгом и започнаха да слизат надолу, преследвани от струите на помпите. Те стигнаха долу напълно пияни за голям ужас на графините. Представете си виковете на принца:

— Позор! Заслужавате да ви пребия от бой. Само простаците пият червено вино на гладен стомах. Ето че още десет души излязоха от строя.

Десетте бойци един след друг се изтегнаха в краката на негово височество и захъркаха силно. Положението ставаше все по-критично. Домат се хвана за косите и изкрещя на мистер Морков.

— Дайте ни някакъв съвет! Нали сте чуждестранен военен съветник?

В замъка, както можете да си представите, въодушевлението нямаше граници.

Голяма част от неприятелите вече беше ликвидирана. Може би след малко между двата червени стълба на входната врата щеше да се покаже бяло знаме.