Джани Родари
Приключенията на Лукчо (29)

Глава двадесет и девета
Една буря, която не иска да престане

Оставихме владетеля да стои с глава, завряна в торището под претекст, че там се чувствува удобно.

— Тук е топло и спокойно — казваше владетелят и плюеше сламките, които му влизаха в устата. — Ще остана тука, докато моите телохранители възстановяват обществения ред.

Тъй като беше избягал, без да се обръща, той не знаеше, че неговите телохранители бяха избягали, че лимоните му бяха до един в затвора и че в селото беше обявена република.

Когато дъждът започна да мокри обилно задната част на тялото му, принцът измени решението си.

— Това място е влажно — каза той, — по-добре ще бъде да се преместя нейде по на сухо. — Той започна да рита и накрая успя да се измъкне от торището.

Тогава забеляза, че се намира само на няколко крачки от замъка Череша.

— Как съм стигнал дотука, дявол да го вземе? — се попита той, чистейки очите си от тора.

Той се скри зад една купа сено, за да остави да мине някакво шествие (вие знаете за кого се отнася), после се отправи нагоре по склона. Позвъни и Ягодка дойде да му отвори.

— Графините не приемат просяци — каза девойката и блъсна вратата под носа му.

— Как просяк! Аз съм владетелят! Ягодка го погледна със съжаление.

— Бедни човече — каза тя, — бедността ви е взела ума.

— Каква бедност, аз съм свръхбогат!

— Това е трудно за вярване — прибави Ягодка и започна да бърше лицето му с кърпичка.

— Престанете да ме бършете и известете веднага графините за моето пристигане!

— Какво става тука? — попита дон Мерудия, който минаваше оттам, като се секнеше.

— Един бедняк, който си представя, че е владетелят. На дон Мерудия беше достатъчно да хвърли само един поглед, за да познае принца.

— Преоблякох се така, за да опозная отблизо своя народ — заяви Лимон, който се срамуваше от състоянието, в което се намираше.

— Заповядайте, ваше височество — каза дон Мерудия с дълбок поклон.

Владетелят влезе, след като хвърли гневен поглед към Ягодка.

Графините започнаха да възхваляват грижите на принца за народа.

Вижте само с какви неприятни неща трябва да се занимава.

— Благото на народа преди всичко! — отговаряше владетелят, без даже да се изчерви, защото никой не е виждал Лимона да се изчервява.

— Как ваше височество намира народа си?

— Щастлив и доволен — заяви принцът. — Не познавам по-щастлив народ от моя!

Той не знаеше, че казва истината. Неговият народ наистина беше щастлив в този момент, защото се беше отървал от него.

— Дали ваше височество се нуждае от кон, за да се върне в замъка? — попита Домат.

— Не, не! — отговори живо принцът. — Ще почакам да мине бурята.

— Бих желал да привлека вниманието на ваше височество — каза управителят — върху обстоятелството, че бурята престана и че слънцето отново грее.

— Имате дързостта да ми противоречите! — изкрещя принцът, като тропна с крак.

— Наистина не мога да си обясня вашата смелост — забеляза барон Портокал. — Щом като негово височество казва, че има буря, по въпроса не може да се спори.

Всички започнаха да говорят за времето.

— Какво лошо време — каза Череша първа, гледайки през прозореца към градината, в която слънцето караше да блестят като скъпоценности цветята, измокрени от току-що преминалата буря.

— Какъв ужасен дъжд, вижте как вали като из ведро! — каза Череша втора, като гледаше един слънчев лъч, който слизаше косо иззад един облак и весело се отразяваше в езерцето с червените рибки.

— Чуйте какви гръмотевици! — каза дук Мандарина, като запуши ушите си и се преструваше на уплашен.

Череша първа измисли нещо гениално.

— Ягодке — каза тя, — тичай бързо да затвориш всички капаци.

Ягодка се затича да затваря капаците на замъка и след малко в стаите зацари пълен мрак.

В салона запалиха лампата и Череша втора въздъхна:

— Каква страшна нощ!

— Страх ме е! — каза принц Лимон в момент на искреност.

Всички започнаха да треперят като листове, за да му вдъхнат смелост.

По едно време Домат се приближи до прозореца, открехна капака и боязливо каза:

— Струва ми се, че бурята започва да утихва.

— Не, не утихва! — извика принцът, като погледна накриво слънчевия лъч, който се бе промъкнал в стаята.

Доматът побърза да затвори и се съгласи, че всъщност навън продължава да вали като из ведро.

— Ваше височество — каза баронът, който с нетърпение чакаше да седне на масата, — не бихте ли желали да си похапнете? — Но принцът отказа:

— Това време ми убива апетита.

Баронът не разбираше какво общо има вечерята с времето, но тъй като всички побързаха да кажат, че и на тях бурята е убила апетита, той заяви:

— Аз казах само така, ваше височество! Гръмотевиците ми причиняват такива стомашни болки, че не бих могъл да погълна дори едно бульонче.

Всъщност, ако би могъл, той би погълнал няколко стола, но не беше удобно да противоречи на владетеля.

А той, уморен от преживяванията през деня, заспа в креслото. Завиха го с едно одеяло и отидоха на вечеря. Домат яде съвсем малко. После бързо стана и каза, че отива да си легне. Но вместо да си легне, той се измъкна в градината и се отправи към селото.

— Искам да хвърля един поглед. Страхът на принца е много подозрителен. Не бих се учудил, ако е избухнала революция.

При тази дума тръпки полазиха по гърба му. Забрани си да мисли за нея, но колкото повече я пъдеше, толкова повече проклетата думичка танцуваше пред очите му с всичките си букви: Р — като Рим, Е — като Етна, В — като Венеция, и така нататък.

По едно време му се стори, че някой го следи. Той залегна до един сипей и зачака. След няколко минути край него мина господин Грах, който стъпваше внимателно, като че ли ходеше по яйца.

У адвоката възникна подозрение: като видя Домат да се измъква в парка, веднага тръгна по следите му.

— Тука нещо се мъти — каза той, — не бива да го изгубвам от очи.

Домат се готвеше да излезе от скривалището си, когато се появи още една сянка.

Той клекна отново зад сипея и я остави да го отмине. Този път беше дон Мерудия, който беше решил да проследи адвоката.

С носа си Мерудия беше надушил, че нещо става, и не искаше да остане неосведомен.

Дук Мандарина пък беше подушил миризмата на Мерудия и бе тръгнал по следите на възпитателя.

— Няма да се учудя, ако след малко се появи и баронът — промърмори Домат, като задържаше дъха си, за да не го открият.

И наистина, ето че се появи и баронът. Виждайки дука да излиза, Портокал беше помислил, че той отива някъде на вечеря, и беше решил да не изпусне случая да се натъпче още веднъж. Фасул се задъхваше, като теглеше количката, но в тъмното не се виждаха нито камъните, нито дупките и баронът получаваше в корема такива удари, че скимтеше като кученце.

Баронът беше последен. Домат излезе от скривалището си и тръгна по петите му.

Така прекараха нощта във взаимно следене. Господин Грах се мъчеше напразно да настигне Домат, който беше останал последен в редицата, Дон Мерудия следеше господин Грах. Дукът преследваше дон Мерудия. Баронът не губеше от погледа си дука. Домат пък вървеше по стъпките на барона. Всеки следеше внимателно движенията на този, който беше пред него, без да подозира, че сам е следен. На няколко пъти те сменяха местата си: господин Грах, който беше пръв например, ставаше втори, защото дон Мерудия често свиваше по по-кратки пътечки и го изпреварваше. Тогава не се успокояваха, докато не установяха първоначалния ред. Тъй те прекараха нощта във взаимно дебнене и не можаха да разберат какво се беше случило в селото. Когато се съмна, всички бяха смъртно уморени.

Решиха да се върнат в замъка. Като се срещнаха из алеите на парка, те се поздравиха и се запитаха взаимно за здравето, като си разправяха куп лъжи.

— Къде сте били? — каза дон Домат, като се обърна към господин Грах.

— Бях свидетел на сватбата на брат си.

— Чудно, обикновено бракосъчетанията не се извършват нощем!

— Моят брат е твърде своенравен — отговори адвокатът, като се изчерви. Домат се ухили: той знаеше, че Грах няма братя.

Дон Мерудия каза, че бил на пощата. Дукът и баронът казаха, че са ходили да ловят риба и много се учудиха, че не са се срещнали на реката.

Всички бяха така уморени, че ходеха със затворени очи и само един от тях видя, че върху кулата на замъка се развява знамето на републиката.

Там го бяха окачили Лукчо и Черешко същата нощ. И сега стояха горе и очакваха да видят какво ще се случи.