Джани Родари
Приключенията на Лукчо (25)

Глава двадесет и пета
Приключенията на куция паяк и Седем и половина

Какво се беше случило на Паяка-раздавач? Ще ви разкажа накратко неговата история.

Паяка излезе от затвора и веднага се отправи надолу по булеварда, като вървеше край тротоара, за да не го премажат колите. Колелото на един велосипедист го докосна и за малко щеше да го сплеска. Той едва успя да се отдръпне.

„Майчице! — помисли той уплашен. — Току-виж, моето пътешествие завърши, преди да е започнало.“

За щастие той откри един канал и се вмъкна през решетката. Още не беше успял да влезе, и чу, че го викат.

Беше един негов стар познат, далечен роднина по бащина линия, който някога също бе живял в кухнята на замъка. Казваше се Седем и половина, защото имаше седем крака и половина — другата половина на осмия си крак той беше загубил при едно пътешествие. По-право при един удар с метла.

Куция паяк поздрави Седем и половина с голямо уважение и двамата тръгнаха рамо до рамо, като заговориха за добрите стари времена.

От време на време Седем и половина се спираше, за да разправи някоя подробност около случката с метлата, но Куция паяк продължаваше да върви, без да се поддава на изкушението да си побъбри.

— Закъде бързаш толкова! — попита най-после Седем и половина.

— Отивам да навестя своя братовчед — отговори уклончиво Куция паяк, който не искаше да разправя цялата история за Лукчо, за младия граф и за Къртицата.

— Този, дето живее в замъка Череша? Точно той ме покани да прекарам една седмица под неговата стряха. Просто ще взема да те придружа, сега нямам бърза работа.

Куция паяк не знаеше отначало дали да се радва, или не, но после реши, че като са двама, времето ще минава по-бързо и ще си помагат, ако се случи нещо по пътя.

— Ще ми бъде много приятно — отговори той, — но дали бихте желали да вървите малко по-бързо, защото трябва да изпълня една поръчка и не искам да закъснея.

— Все още ли си пощенски раздавач в затвора? — попита Седем и половина.

— Сега си дадох оставката — отговори Куция паяк. Седем и половина му беше приятел, но има неща, които и приятелите не бива да знаят.

Като си бъбреха така, двамата излязоха най-после вън от чертата на града и успяха да се измъкнат от канала. Куция паяк въздъхна с облекчение, защото в канала имаше лоша миризма, от която му се повдигаше. Беше хубав ден и вятърът си играеше в уханната трева. Седем и половина отваряше устата си, като че ли искаше да вдъхне всичкия въздух наведнъж.

— Каква красота! — възкликна той. — От три години не съм подавал нос вън от моя канал, а сега ми се струва, че няма да се върна никога там и ще се установя завинаги в полето.

— Полето е вече много населено — забеляза Куция паяк, посочвайки на другаря си една дълга редица мравки, които бяха заети с пренасянето на една гъсеница към мравуняка.

— Вие, господа, май не обичате чужда компания! — се обади злобно един щурец, който стоеше на прага на своята дупка.

Седем и половина искаше на всяка цена да спре и да му изясни своето становище по въпроса за полето. Щуреца отговори, Седем и половина отвърна, Щуреца се разгорещи. Седем и половина започна да вика и спорът не преставаше, а времето течеше.

Много народ се насъбра, да слуша спорещите: щурци, калинки, мушици. Един врабец, който изпълняваше полицейска длъжност, забеляза събранието и се впусна да го разпръсне, като се насочи към Седем и половина.

— Ето един добър залък за моите малки — промърмори на себе си той.

Една мушица първа нададе тревога:

— Внимание, полиция!

За миг всички изчезнаха, като че ли земята ги погълна. Куция паяк и Седем и половина се скриха в дупката на Щуреца, който бързо затвори вратата и застана зад нея на пост.

Седем и половина трепереше като лист, а Куция паяк започна да съжалява, че е взел със себе си такъв бъбрив другар, който го караше да губи време и привличаше вниманието на полицията.

„Загазих си — мислеше старият раздавач. — Сигурно Врабеца ме е отбелязал в черния си списък, а когато човек е белязан, лошо му се пише.“

Той се обърна към Седем и половина и му каза:

— Както виждате, пътуването е опасно, какво ще кажете, ако се разделим тука?

— Чудя ти се — извика Седем и половина, — отначало ме убеждаваше да те следвам накрай света, а сега искаш да ме оставиш насред път.

— Вие тръгнахте след мене по собствено желание. Но не е там работата, трябва да изпълня една поръчка в замъка и не смятам да прекарвам деня в тази дупка, макар, разбира се, да съм благодарен на Щуреца за гостоприемството, което ни оказа.

— И аз ще дойда с тебе — каза Седем и половина. — Обещах на твоя братовчед, че ще отида да го навестя, и искам да устоя на обещанието си.

— Тогава да вървим! — рече Куция паяк.

— Почакайте за миг да видя дали е тука полицията — рече Щуреца.

Той отвори внимателно вратата: Врабеца беше още там. Той изследваше внимателно тревата стрък по стрък.

Седем и половина изпусна угрижен една дълга въздишка и каза, че при това положение те не бива да направят нито една крачка навън и че той няма да позволи на Куция паяк да мръдне.

— Не ти позволявам да рискуваш живота си — каза той, — познавах баща ти и се чувствувам, задължен към него.

Не оставаше нищо друго освен да се чака. И тъй като Врабеца не мръдна за миг, целият ден мина в празно чакане. Едва при залез слънце полицията се оттегли в казармите си, тоест в кипариса, който се издигаше край близкото гробище, и нашите двама пътешественици можаха да тръгнат на път.

Куция паяк беше много ядосан, загдето беше загубил целия ден.

През нощта двамата извървяха доста път, но по едно време Седем и половина заяви, че е уморен и иска да почива.

— Не може! — протестираше Куция паяк. — Невъзможно е! Аз няма да спра.

— Искаш значи да ме оставиш на средата на пътя, и при това нощем. Така ли постъпваш със старите приятели на баща си? Ах, как бих искал бедният старец да е тука, за да може да те укори, както заслужаваш.

Той прави, струва и най-после Куция паяк трябваше да се примири. Намериха си място под водосточната тръба на една черква и се разположиха да почиват.

Излишно е да ви казвам, че Куция паяк не можа да мигне цяла нощ и гневно наблюдаваше стария си спътник, който блажено хъркаше.

„Ако не беше той, сега щях да съм пристигнал и може би вече щях да съм поел обратния път“.

Щом небето започна да се прояснява на изток, той го събуди без много церемонии.

— Да тръгваме! — заповяда Куция паяк.

Но сега пък трябваше да чака Седем и половина да се измие. Старият бърборко ми дълго седемте си и половина крака и чак след това заяви, че е готов да върви.

Сутринта премина без други приключения. Към пладне трябваше да се скрият от погледа на един друг врабец, който заплашително се приближаваше. Те се сгушиха в нещо като тесен проход. Когато се увериха, че опасността бе минала, те излязоха и се намериха на едно равно пространство без трева и утъпкано във всички посоки от неразпознаваеми стъпки.

— Чудно място — забеляза Седем и половина, — бих казал, че цяла армия е минала оттука.

От едната страна на равнището се издигаше ниска постройка, откъдето се чуваха подозрителни гласове.

— Аз не съм любопитен — каза Седем и половина, — но бих дал едно парченце от осмия си крак, за да узная къде се намираме и кой живее вътре.

Куция паяк продължаваше да крачи бързо, без да се оглежда наоколо. Беше смъртно уморен, защото не беше мигнал през нощта, и главата го болеше, понеже беше започнал да слънчасва. Имаше странно предчувствие, че никога няма да стигне в замъка, струваше му се, като че ли замъкът, вместо да се приближава, се отдалечаваше все повече и повече. Кой знае дали бяха вървели в правилна посока: вече би трябвало да се вижда поне най-високата кула. И двамата бяха стари, а освен това и без очила, защото никой не е виждал досега паяк с очила — беше напълно възможно да са минали край замъка, без да го забележат. Куция паяк беше погълнат от тези мисли, когато една малка зелена гъсеница мина бързо край тях, като викаше:

— Спасявайте се, идат кокошките!

— Загубени сме! — извика ужасен Седем и половина. Той беше чувал за тези ужасни неприятели и започна да тича с всичките сили на седемте си крака, като подскачаше върху остатъка от осмия.

Куция паяк не можа да избяга така бързо, защото беше разсеян, а и никога не беше чувал да се говори за кокошки. Когато един от тези огромни хищници го връхлетя, той едва има присъствие на духа да откачи чантата от врата си, да я хвърли на раменете на стария си приятел и да му извика.

— Занеси пратката на ...

Но не успя да каже на кого трябваше да се занесе пратката.

Кокошката го глътна наведнъж. Бедни Куци паяче, ти няма вече да носиш пощата от килия в килия, няма да се спираш да побъбриш със затворниците! Вече никой няма да те види да се качваш, накуцвайки, по влажните мрачни стени на затвора!

Кончината на Куция паяк беше спасила Седем и половина, който успя да достигне мрежата на кокошарника — защото равното място беше именно кокошарник! — и да се спаси, преди кокошката да се обърне към него. След това от усилията и от преживения страх той припадна. Когато дойде на себе си не можа да си спомни къде е. Слънцето се готвеше да залезе, значи беше лежал в безсъзнание доста дълго време.

На няколко метра от себе си той видя заплашителния профил на кокошката, която през всичкото това време не го беше изпуснала из очи и продължаваше да скубе перушината на врата си, като се мъчеше да се провре през мрежата.

Видът на ужасната човка веднага му припомни тъжния край на Куция паяк. Седем и половина проля една сълза в негова памет, опита се да стане и забеляза, че половината му крак беше затиснат от нещо. Той видя чантата, която Куция паяк му беше хвърлил преди да умре и която преди това той самият не беше забелязал поради липса на време. Той си спомни последните думи на доблестния раздавач: „Занеси пратката на...“

— На кого? — се запита Седем и половина. — И каква пратка? Няма ли да е по-добре да хвърля тази чанта в първата дупка и да се върна в моя канал?

Там няма врабци, няма кокошки. Ех, има наистина лоша миризма, но поне няма опасности. Ще надникна в чантата, но само от любопитство.

Той започна да чете писмата и малко по малко очите му се пълнеха със сълзи, трябваше да ги бърше, за да продължава четенето.

— И нищо да не ми каже! А аз го карах да си губи времето с моите дрънканици, когато е трябвало да изпълни толкова важна задача. Не, не, ясно: Куция паяк загина по моя вина. Сега мой дълг е да връча последната му пратка. И дори ако трябва и аз да умра, поне ще съм направил нещо заради честната памет на своя верен приятел. О, помня баща му от времената, когато бяхме заедно в кухните на двореца на владетеля! Аз плаках над петното, което той остави там на средата между пода и тавана.

И той се впусна на път, без дори да помисли за сън, и призори стигна в замъка. Намери лесно пътя за стряхата. Там Паяка-братовчед го прие много сърдечно. Седем и половина му разправи всичките си приключения. Двамата заедно предадоха писмата на Черешко, който все още живееше на тавана за наказание. После Паяка-братовчед предложи на Седем и половина да му гостува през цялото лято и старият бъбривец прие с радост. Той много се боеше от обратния път.