Джани Родари
Приключенията на Лукчо (16)

Глава шестнадесета
Приключенията на мистер Морков и кучето Дръж

Мистер Морков...

Но почакайте, кой е той? За тази личност досега не сме чули нищо: откъде изскочи? Какво иска? Дребен ли е, или висок, дебел или тънък? Сега ще ви обясня.

Като се увери, че затворниците са избягали, принц Лимон заповяда да се претърси полето наоколо. Лимончетата, въоръжени с гребла, претърсиха старателно нивите и ливадите, горите и пътищата, за да намерят нашите герои. Работиха денем и нощем и събраха куп хартии и съчки, но от Лукчо и от приятелите му нямаше и помен.

— За нищо не ви бива — крещеше владетелят, — само развалихте греблата! Почти всички гребла са със счупени зъби. Заслужавате да изпочупя вашите зъби.

От страх лимончетата затракаха със зъби и четвърт час се чуваше само: тик-тик-тик, като че валеше град.

Един придворен лимон, който от време на време ходеше на кино, забеляза:

— Мисля, че е време да повикаме един детектив.

— Какво е това детектив?

— Детективът се занимава с разследвания. Например ако сте изгубили копче, той ще го намери като две и две четири. Също ако сте изгубили цял батальон войници или ако ви избягат затворници, той само ще си сложи очилата и ще ги намери за миг.

— Щом е така, пратете да повикат някой детектив.

— Аз познавам един, който е тъкмо за нас — предложи придворният. — Казва се мистер Морков.

Ето сега знаете кой е мистер Морков. Щом пристигне, ще ви кажа как е облечен и какви са мустаците му.

Не, това не мога да ви кажа, защото мистер Морков нямаше мустаци. Затова пък имаше куче, ловджийско куче, на име Дръж; То му помагаше да носи уредите си. Защото мистер Морков не отиваше никъде, без да носи със себе си една дузина бинокли и далекогледи, стотина компаса, десетки фотографически апарата, един микроскоп, една мрежа за ловене на пеперуди и едно пакетче сол.

— За какво ви служи солта? — попита го владетелят.

— С разрешение на ваше височество слагам солта на опашките на избягалите затворници и след това ги хващам в мрежата за пеперуди.

Владетелят въздъхна:

— Страхувам се, че този път солта няма да ви послужи. Избягалите затворници нямат опашки.

— Случаят е много тежък — забеляза строго мистер Морков. — Как ще ги заловя, щом нямат опашки? Къде ще сложа солта? С разрешение на ваше височество не биваше да позволите на затворниците да избягат. Или преди да ги оставите да избягат, трябваше да им закачите опашки, та после лесно да се ловят.

— Виждал съм на кино — се намеси придворният лимон, за който ви казах по-рано — понякога да залавят бегълците, като им слагат сол не на опашките, а на главата.

— Това е отживяла система! — отвърна с презрение мистер Морков.

— Това е една много, много отживяла система! — повтори Дръж.

Кучето на разузнавача имаше тази особеност: често повтаряше думите на господаря си, като прибавяше и своето мнение обикновено с думите „много, много“.

— Дойде ми една друга идея — каза мистер Морков.

— Дойдоха ми много, много други идеи — повтори Дръж, като клатеше важно ушите си.

— Можем да употребим пипер вместо сол.

— Точно така! — съгласи се възторжено владетелят. — Вие ще им хвърлите пипер в очите и те веднага ще се предадат.

— И аз така мисля — забеляза Домат, — но, за да им хвърлите пипер в очите, трябва първо да ги открием.

— Това е по-трудно — съгласи се мистер Морков, — но ще се опитам с помощта на моите уреди.

Мистер Морков беше детектив на място, той не правеше нищо без инструментите си. Например за да отиде да спи, той употреби три компаса: един, за да се насочи към стълбата, друг, за да намери вратата на своята стая, и трети, за да открие леглото си.

Черешко мина оттам, за да хвърли един поглед, и видя как мистер Морков и кучето Дръж, проснати на пода, наблюдаваха компаса и разискваха оживено.

— Господа, какво правите на пода? Да не би да търсите по килима дупки, през които биха могли да избягат затворниците?

— Търся леглото си, млади господин графе. Всеки може да намери леглото си с просто око. Но един разузнавач трябва да действува с помощта на науката. Професионалният ми дълг изисква от мен да използувам в подобни случаи редица уреди. Компасът, както знаете, е снабден с магнитна игла, която винаги сочи на север. Като вървя в тази посока, аз ще намеря леглото си, без да сбъркам.

Случи се обаче така, че като тръгна в тази посока, детективът блъсна главата си в огледалото на гардероба и понеже имаше твърда глава, го разтроши на хиляди парчета, едно от които отряза, падайки, опашката на кучето Дръж.

— Изглежда, че нашите изчисления са погрешни — каза Морков.

— Изглежда, че нашите изчисления са много, много погрешни — потвърди Дръж.

— Да подирим в друга посока!

— Да подирим в много, много други посоки! — се съгласи Дръж. — Само да не водят към огледала.

Този път вместо компас мистер Морков употреби един от своите мощни морски бинокли. Той прилепи окото си към него и започна да се върти наляво и надясно.

— Какво виждате, шефе? — попита Дръж.

— Виждам един прозорец: затворен е, има червени завески и по четиринадесет стъкла на всяко крило.

— Откритието е много важно — извика Дръж, — четиринадесет и четиринадесет прави двадесет и осем. Ако тръгнем в тази посока, може да си докараме двадесет и осем рани по главата. Кой знае какво ще остане от опашката ми!

Морков насочи бинокъла в друга посока.

— Какво виждате, шефе? — попита тревожно Дръж.

— Виждам някаква постройка от ковано желязо. Много интересна постройка. Има три крака, съединени с железен обръч. На върха се вижда бял покрив, който — по всичко личи — е емайлиран.

Дръж беше удивен от мнението на господаря си.

— Шефе — забеляза той, — ако не се лъжа, никой до този момент не е открил емайлирани покриви.

— Ние ще бъдем първите — продължи Морков. — Един детектив трябва да умее да открие хиляди тайнствени неща в една обикновена спалня.

Упътиха се по посока на постройката от ковано желязо с емайлиран покрив, но преди това се проснаха на пода, като долепиха ухо до него, за да се уверят, че в околността не се движат коне. След като изминаха около десет крачки, те дойдоха под желязната постройка, и то толкова под нея, че покривът й се катурна.

Какво беше учудването на прочутия детектив и на още по-прочутото му куче Дръж, когато от покрива на постройката върху техните глави и рамене се изля студен душ. Те застанаха неподвижно, като се страхуваха от по-нататъшни неприятности и оставиха търпеливо водата да се стича по косите, по лицата, по врата и по гърба им.

— Мисля — промърмори недоволно Морков, — че това е леген.

— Мисля — добави Дръж, — че това е леген с много, много вода, предназначена за миене.

Морков се надигна, следван от верния си помощник. Той откри лесно леглото, което беше само на метър и половина от тях, и се отправи към него, изпълнен с достойнство, като продължаваше да прави дълбокомислени забележки като тази:

— Нашата професия е свързана с много опасности. Измокрихме си главите с водата от легена, но затова пък открихме леглото.

— Измокрихме много, много главите си — забеляза, от своя страна, кучето. На него не му провървя. То трябваше да спи върху килима, като използува за възглавница обувките на господаря си. Затова пък Морков хърка цяла нощ и се събуди чак когато слънцето изгря.

— Дръж, на работа! — извика ласкаво той.

— Господарю, аз съм готов — отговори Дръж и седна върху парченцето опашка, което му беше останало след злополуката с огледалото.

Не можаха да измият лицата си, защото бяха излели водата. Дръж се задоволи да оближе мустаците си, след това облиза и лицето на господаря си. После двамата слязоха заедно в градината и започнаха своите издирвания за откриване на бегълците.

Най-напред детективът измъкна от джоба си една торбичка за игра на томбола.

Той помоли кучето да извади един номер. Дръж бръкна с лапата си в торбичката и извади числото седем.

— Трябва да направим седем крачки вдясно — реши Морков, след като помисли няколко минути.

Направиха седем крачки вдясно и попаднаха в един гъстак коприва. Дръж опари остатъка от опашката си, който за няколко минути стана червен като чушка.

— Изглежда,, че сме допуснали грешка — каза детективът.

— Изглежда, че сме допуснали много, много грешки — се съгласи печално кучето.

— Да опитаме с друго число.

— Да опитаме с много, много други числа.

Този път излезе числото двадесет и осем и мистер Морков реши, че трябва да се направят двадесет и осем крачки вляво.

Направиха двадесет и осем крачки и цопнаха в басейна с червените рибки.

— Помощ! Потъвам! — викаше прочутият детектив.

— Ето ме, господарю! — излая с готовност Дръж, хвана го със зъби за яката и го измъкна на брега.

Седнаха на ръба на басейна да сушат дрехите си.

— Направих едно ценно откритие — каза Морков.

— Много, много ценно — съгласи се Дръж, — но и твърде мокро.

— Мисля, че затворниците са избягали през басейна с червените рибки.

— Може би са изкопали тунел точно под басейна. Повикаха Домат и му казаха да нареди да копаят под басейна: имали сериозни съмнения, че затворниците са избягали оттам. Но Домат отказа категорично да разваля басейна. Той каза, че, според него, затворниците са избрали друг, по-лесен път и помоли мистер Морков да подири следите им в друга посока.

Морков въздъхна и поклати глава.

— Ето ти човешката благодарност — каза той, — аз се потя и даже се къпя непрекъснато, а вместо да ми помагат, местните власти всячески ме затрудняват.

За щастие оттам като че ли случайно мина Черешко и детективът го попита дали не знае друг изход от парка освен тунела, изкопан под басейна с червените рибки.

— Разбира се — отговори Черешко, — може да се излезе през главната врата.

Мистер Морков бързо размисли и реши, че идеята може би е добра.

Той поблагодари топло на младия граф и се отправи към главната врата, следван от Дръж, като непрекъснато отърсваше водата от гърба си.

Черешко ги последва, като се преструваше на любопитно момченце, и щом видя, че се упътиха към гората, изсвири с два пръста в уста.

Морков се обърна внезапно.

— Какво има?

— Нищо, господин Морков. Съобщавам на едно врабченце, че съм сложил за него трохи на прозореца си.

— Каква благородна душа имате, млади господин графе! — мистер Морков се поклони и продължи разходката си.

На изсвирването на Черешко, навярно се досещате, отговори едно друго изсвирване, не така звучно, разбира се, а глухо и предпазливо. В окрайнината на гората надясно от детектива се раздвижи един храст. Черешко се усмихна: неговите приятели бяха на поста си. Той ги бе предупредил за пристигането на мистер Морков и бе изработил заедно с тях един малък боен план.

Детективът също видя, че храстът се раздвижи; хвърли се на земята, следван от Дръж, и замря.

— Ние сме обкръжени — прошепна детективът, като плюеше праха, който му беше влязъл в носа и устата.

— Ние сме много, много обкръжени — прошепна в отговор кучето.

— Нашата задача — продължи Морков — става от минута на минута все по-тежка. Но ние трябва да намерим затворниците на всяка цена.

— Ние трябва да намерим много, много затворници. Морков се съсредоточи, за да помисли малко.

После огледа храсталака с един туристически бинокъл.

— Няма вече никой — забеляза той. — Пиратите са се оттеглили.

— Пиратите ли? — попита Дръж. — С пирати ли имаме работа?

— Разбира се! — извика строго Морков. — Кой друг освен пиратите се крие зад храсталаците и ги раздвижва предпазливо и тайнствено? Попаднали сме на една страшна банда пирати. Не ни остава нищо друго, освен да вървим по следите им: те ще ни отведат до скривалището на бегълците.

Дръж не можеше да се начуди на остроумието на своя господар.

Междувременно пиратите се оттеглиха, като се движеха доста открито между храстите. Или по-право пиратите не се виждаха, а се виждаха храстите, които се движеха. Морков знаеше, че зад тях се криеха пиратите, които се оттегляха, за да се изскубнат от него и от неизбежния плен.

Пиратите не се виждаха и по друга причина, но за това ще говорим после.

След стотина метра пътят навлизаше в гората. Морков и Дръж навлязоха, без да се колебаят, направиха няколко крачки, после спряха под сянката на един дъб, за да си починат и уяснят положението.

Детективът извади от торбата с уреди микроскопа и започна да разследва внимателно праха по пътеката.

— Няма ли никаква следа, господарю? — попита тревожно Дръж.

— Никаква следа.

Точно в този момент някой изсвири продължително и един задавен глас извика:

— Ооох! Ооох!

Морков и Дръж се проснаха отново на земята. Викът се повтори два или три пъти. Нямаше съмнение: пиратите си даваха сигнали.

— Ние сме в опасност — реши Морков, без да трепне, и улови мрежата за пеперуди.

— Ние сме много, много в опасност — повтори като ехо кучето.

— Пиратите преустановиха оттеглянето си и ни обхождат, за да ни ударят в тил. Бъди готов с пипера. Щом се покажат, хвърли пипера в очите им и аз ще ги хвана с мрежата за пеперуди.

— Планът е много смел — каза Дръж възхитен, — но аз съм чувал, че пиратите са въоръжени с тежки огнестрелни оръдия. Какво ще стане, ако след като ги хванем, те избягат и започнат да стрелят?

— Проклятие! — сепна се Морков. — За това не бях помислил.

— Аз мисля — продължи кучето, като се надуваше, задето бе успяло да затрудни прочутия детектив, — че може да употребим системата на „Ловец и заек“.

— По-точно? — запита Морков.

— Тази система се употребява в чужбина за лов на зайци. Около мястото, където се предполага, че ще мине заекът, между две дървета се опъва въже. Близо до въжето се оставя един тъп нож. Когато подгоненият от ловците заек стигне до въжето, извиква: „Проклятие!“, но веднага вижда ножа и си казва: „Нищо, ще си послужа с този нож!“ Но както ви казах, ловците са избрали нож, който не реже. Заекът се поти, мъчи се, проклина, но нищо не му помага. Той не успява да пререже въжето, ловците се хвърлят върху него и го залавят.

— Системата е много остроумна — се съгласи Морков, — но за нещастие не нося тъп нож. Имам съвсем остри бръсначи, първо качество, испанска изработка. А нямам и въже.

— Тогава нищо няма да стане — обади се Дръж.

В този миг на няколко крачки от двамата детективи някой извика със задавен глас:

— Мистер Морков! Мистер Морков!

— Женски глас! — каза разузнавачът изумен.

— Мистер Морков! Мистер Морков! — продължи умолително гласът.

Дръж се осмели да изкаже своето мнение.

— Според мене — каза той, — една жена се намира в опасност. Може би тя се намира в ръцете на пиратите, които искат да я отвлекат като заложница. Смятам, че трябва да направим всичко възможно, за да я освободим.

— Не може — каза Морков, раздразнен от дързостта на своя помощник. — Трябва да заловим бегълците, а не да се занимаваме с освобождаване на пленници. На нас е поставена определена цел, ние не можем да правим тъкмо обратното на това, за което ни плащат.

Междувременно гласът продължаваше да моли с плачевен тон:

— Мистер Морков! Помогнете ми, моля ви се! Помощ! „Една жена иска помощта ми — разсъждаваше детективът. — Бих ли могъл да й откажа, нима нямам сърце?“

Твърде разтревожен, той се пипна под сакото и въздъхна облекчено, след като установи, че сърцето му още бие.

Гласът се отдалечаваше на север. В тази посока храстите се вълнуваха силно. Чуваше се шум от стъпки и от глуха и ожесточена борба.

Морков скочи, следван от Дръж, и се затича на север, без да откъсва погледа от компаса.

Някой се изсмя зад гърба му.

Морков спря възмутен, обърна се към неизвестното лице, което се смееше зад гърба му, и извика с най-голямото душевно благородство, на което беше способен:

— Смей се! Смей се, подли пирате! Най-добре се смее, който се смее последен!

Пиратът отново се засмя и после се задави от кашлица.

Задави се, понеже Репичка го бе ударила здраво по гърба, за да го накара да престане да се смее. Бобчо — пиратът беше той — сложи носната си кърпичка пред устата, за да продължи да се смее.

— Тъкмо успяхме да го наредим — прошепна строго Репичка, — а ти искаш всичко да развалиш.

— Но той вярва, че ние сме пирати — каза Бобчо, за да се оправдае.

— Ела! — каза Репичка. — Дано не го изпуснем. Морков и Дръж се затичаха отново на север, следвайки шума на стъпките и на сподавената борба, която продължаваше да се чува от тази посока, т. е. продължиха да преследват две дечица — Чушко и Картофка, които се преструваха, че се борят.

Картофка се спираше от време на време и викаше с тънък гласец, за да бъде сигурна, че Морков няма да загуби следите им.

— Помощ! Помощ! Господин детектив, аз съм пленена от пиратите, елате да ме освободите!

Както сигурно сте се досетили, децата бяха успели да привлекат детектива доста далече от пещерата, в която се криеха Лукчо и другите наши приятели. Но техният план не се ограничаваше само в това.

В това се увериха скоро и Морков, и Дръж. Даже Дръж се увери пръв. По едно време, когато му се струваше, че почти достигна със зъбите си пиратите и се готвеше да им даде добър урок, случи му се нещо странно.

— О, небеса! Аз летя! — едва успя да извика той.

И наистина той летеше, закачен на един капан, който го метна със страшна сила към върха на един дъб и го притисна о стъблото му, овързан като салам.

Морков беше останал няколко крачки назад и когато зави по пътеката, не видя своя верен помощник.

— Дръж! — извика той. Никакъв отговор.

„Сигурно е хукнал да гони някой заек. От десет години служи при мене, но още не съм го отучил от лошия навик да се заплесва.“

Като не чу нищо, той повика отново:

— Дръж! Дръж!

— Тук съм, шефе! — му отвърна един плачевен и неузнаваем глас.

Гласът идваше нейде отвисоко. Детективът погледна нагоре, видя Дръж, закачен на най-високия клон на дъба.

— Какво правиш там! — запита той строго. — Смяташ ли, че моментът е подходящ да се катериш по дърветата! Сега време за игра ли е? Я слез веднага! Да не мислиш, че пиратите ще ни чакат! Ако загубим следите им, кой ще освободи хубавата пленница?

— Чакайте да ви обясня, шефе! — молеше Дръж, като напразно се опитваше да се освободи от капана.

— Няма какво да обясняваш — продължи възмутен мистер Морков, — разбирам много добре, че не искаш да преследваш пиратите, а предпочиташ да се катериш по дърветата и да ловиш катерици. Няма какво да ме лъжеш. Аз съм сериозен детектив, най-известният в Европа и Америка, и не мога да държа на служба някакъв си палячо, който не може да отмине дърво, без да се изкуши да се покачи на него. Хубаво занимание за помощника на един детектив като мен.

— Шефе, шефе, оставете ме да говоря.

— Говори, колкото си искаш, аз няма да стоя да те слушам. Аз си имам съвсем друга работа. Трябва да изпълня дълга си и нищо не може да ме отклони от пътя ми. Сбогом, Дръж! Пожелавам ти да си намериш по-весела професия и по-малко строг господар. Пожелавам на себе си да намеря по-сериозен помощник. Вчера в парка на замъка видях едно ловджийско куче, което е тъкмо за мен: честно, скромно и пълно с достойнство. Сигурно и през ума му няма да мине да се занимава с лов на гъсеници по дъбовете. Сбогом, прочее, о невярно куче!..

Като чу да го обиждат така, бедният Дръж заплака.

— Господарю, господарю, внимавайте, за да не ви сполети същото!

— Не ме разсмивай! Никога през живота си не съм се качвал на дърво и сигурно няма да последвам твоя пример да се отвличам от професията си и да прегръщам дърветата.

Но тъкмо когато произнасяше тези благородни думи, мистер Морков почувствува, че нещо го стегна около кръста, някаква пружина изщрака и той усети, че лети между клоните на дърветата. Докато летеше, той разбра, че това е същият дъб, на който се беше качил Дръж. Той се намери на две педи от опашката на своето куче, стегнат здраво за стъблото с едно дебело въже.

— Нали ви казах — се обади кучето с плачевния си глас. Морков полагаше ужасни усилия, за да запази достойнството си в това неудобно положение.

— Ти нищо не ми каза, ти беше длъжен да ме предупредиш, че ще падна в клопка, вместо да ми губиш времето с празни приказки.

Дръж прехапа устни, за да не отговори. Разбираше отлично душевното състояние на господаря си и не искаше да му причини излишни вълнения.

— Тъй, значи попаднахме в клопка — констатира Морков, — да помислим сега как да се освободим.

— Няма да е толкова лесно — каза едно гласче отдолу.

„Но това е гласът на прекрасната пленница!“ — помисли си Морков. Той погледна надолу, очаквайки да види банда страшни пирати с ножове между зъбите, мъкнещи една обляна в сълзи принцеса; но вместо това видя група деца, които се търкаляха по земята от смях.

Репичка, Картофка, Бобчо и Чушко се прегръщаха, смееха се, играеха хоро около дъба и пееха:

— Хоп-троп, чичо ле, Морков си изпати зле, на дървото той и Дръж качиха се изведнъж!

— Господа — започна строго детективът. — Господа, бъдете така добри да ми обясните що за шега е това.

— Ние не сме господа — отговори Бобчо, — ние сме пирати.

— А ние сме пленени принцеси.

— Свалете ме веднага оттук, в противен случай ще бъда принуден да взема строги мерки.

— Ще вземем много, много строги мерки — добави кучето, като размахваше ядосано остатъка от опашката си.

— Не вярвам да успеете да вземете много, много мерки, докато сте в това положение — каза Репичка.

— Ще се постараем да ви държим горе колкото е възможно повече.

Мистер Морков млъкна, понеже не знаеше какво да отговори. Положението беше тежко, но достатъчно ясно.

— Положението е ясно — прошепна той в ухото на Дръж.

— Много, много ясно — се съгласи печално Дръж.

— Ние сме пленени от банда хлапета — продължи детективът, — какъв срам. Освен това навярно децата са подкупени от бегълците, за да ни отвлекат от следите им.

— Сигурно децата са много, много подкупени — добави кучето. — Но се чудя на умението, с което ни приготвиха този капан.

Дръж щеше да се учуди още повече, ако знаеше, че капанът беше приготвен лично от Черешко. Младият граф беше чел много книги за приключения, пътешествия и лов на големи хищници. Като никога досега той реши да се справи сам с положението, без да чака помощ от Лукчо, и наистина успя.

Скрит зад един храст, той наблюдаваше сцената, доволен от своето дело.

„Двама противници — мислеше си той — са обезвредени за известно време“. — И се отдалечи, като потриваше доволно ръце.

Репичка и другите се отправиха към пещерата, за да съобщят на Лукчо за случката. Но като пристигнаха в пещерата, не намериха никого. Пещерата беше пуста. Пепелта в огнището беше студена: най-малко от два дни в него не беше пален огън.