Серия
Амос Дарагон (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La colfere d’Enki, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

8
Водата в кръв

Корабокрушението остана далеч зад гърба на Амос и другарите му, много, много далече.

Близо три седмици вече Кутубиа бен Гелиз беше водач на групата из почти безводните шумерски земи на юг от Мрачното море. Беорф бе проявил наистина добър нюх, когато го прие да участва в пътуването. Макар и да не знаеше наизуст всички пътища към Ал Баб, той говореше местния език и схващаше добре напътствията на случайно срещаните по пътя хора. Всяка вечер Кутубиа намираше за групата място за отдих, където растяха множество плодни дървета, а водата бе годна за пиене.

С изключение на Мино, който стоеше настрани, пътешествениците пътуваха вкупом. Заради необичайния си външен вид, който би могъл да уплаши жителите, той не се приближаваше до селата, а следваше групата от разстояние. Всъщност Кутубиа бе предложил този начин на пътуване, защото познаваше много местни легенди, които описваха бикоглавите хора като кръвожадни зверове. Едрият минотавър добре разбра положението и не се засегна, че е изключен от групата.

От своя страна Медуза трябваше да се старае да прикрива добре косите си — репутацията, с която се ползваха горгоните по тия места, не беше по-добра от тази на минотаврите!

— Значи така — обясни Кутубиа на групичката. — Намираме се на кръстопът. Имаме избор: ако тръгнем наляво, след няколко дни ще стигнем в голямата столица на крал Арата. Там имам приятели, които могат да ни помогнат — ще ни доставят камили и храна за остатъка от пътуването. Ще можем и да отседнем при тях, за да си починем добре. Само че Мино ще трябва да се скрие в околните хълмове и да ни чака там.

— А ако изберем да тръгнем надясно? — попита Амос.

— Този път ще ни отведе в сърцето на шумерската земя. Ще напуснем територията на Дур Сарукен и по права линия ще се отправим към Ал Баб. След десетина дни би трябвало да се озовем съвсем близо до кулата. Пътят следва извивките на тази река и…

Тъкмо в този момент Амос и приятелите му бяха застигнати от група от петдесетина поклонници, които поеха надясно към Ал Баб. Всички бяха облечени в бяло и полугласно рецитираха молитви. Всички до един, мъже и жени, вървяха непоколебимо и сякаш много бързаха да пристигнат в крайната цел на пътуването им.

— Ама тия какво си мърморят? — обърна се Амос към Кутубиа. — И какво правят? Вече срещнахме десетки групи като тази, откакто сме тръгнали от Мрачното море.

— Казват, че отиват към Ал Баб, за да спасят душите си — преведе Кутубиа. — Рядко съм виждал такъв религиозен плам у шумери! Молитвите им прославят великия Енки, когото наричат „спасителят на човеците“. Казват, или по-скоро викат, че краят на света наближава и само Единствения може да донесе спасението. Последната група ни призовава да ги последваме.

— Имат право — намеси се Лолия. — И аз усещам разни неща… как да кажа… скоро ще настъпи голяма суматоха и животът на хиляди хора е в опасност. Иска ми се да ви кажа повече, но от известно време усещанията ми малко са изкривени.

— С нещо да ти помогнем? — разтревожи се Беорф.

— Не, няма нищо. Знам какво става с мен — стеснително отвърна тъмнокожата девойка. — Колкото до моите предчувствия, онова, което има да се случи, е във властта на боговете, не на хората. Усещам, че наближават смутни времена.

— Ами тогава… — заразсъждава на глас Амос. — Изкушавам се малко да си почина в главния град на крал Арата, но с тези предчувствия на Лолия се колебая. Мисля, че трябва да продължим към Ал Баб и да пристигнем колкото може по-скоро. Изглежда, всички проблеми на тази земя идват от оная кула и ще постъпим добре, ако не губим време, а отидем час по-скоро.

— Но каква работа имаме там? — възнегодува Бартелеми. — Може би да я съборим? Не, изобщо не съм съгласен. Хората ми имат нужда от почивка и отбивката в града ще ни дойде добре. Аз гласувам да тръгнем към града.

Настъпи кратка тишина.

— Ти какво ще кажеш, Беорф? Кулата или града? — подхвърли Амос.

— Аз отивам там, където и ти! — не се поколеба най-добрият му приятел.

— И ние сме с теб — в един глас заявиха Лолия и Медуза.

— Твоето решение ще бъде и наше — добави абаносовата девойка.

— Аз — на свой ред се обади Кутубиа — също съм на страната на Амос и избирам пътя вдясно, ако той реши да опита късмета си по него. Бартелеми, мога да ви обясня къде живеят приятелите ми. Само ще им кажете, че аз ви изпращам и те ще ви бъдат предани колкото и на мен.

— А огромният рогат звяр? — запита язвително Бартелеми, като посочи Мино. — Няма ли да поискате и неговото мнение? В края на краищата говедото също е част от екипа. Може да измучи някоя умна мисъл!

— Задето го освободих — обясни Амос, — Мино се закле да ми служи в продължение на дванайсет луни. Той ще ме последва… надясно.

— Поне ще си имате някой да ви пази! — подхвърли Бартелеми вместо довиждане. — Аз и хората ми тръгваме към града. Всичко най-добро! Приемам предложението ви, Кутубиа. Ще ми обясните ли, моля, как да стигна до приятелите ви?

Групата щеше да се раздели.

Амос беше тъжен, но не се издаде външно. Бартелеми наистина се беше променил, и то много! Владетелят на Брател велики бе забравил тържественото обещание: „вече си спечелил моята вярност и моя меч, днес ти предоставям душата си и душите на рицарите, които ти в този ден освободи“.

Ала какво ли бе довело до такава промяна? Може би изтезанията бяха променили неговата личност? А може би, свикнал да господарства и да взема решения сам, без да носи отговорност за последствията, му бе омръзнало да изпълнява заповеди на деца? За съжаление, каквато и да бе причината, Амос Дарагон и владетелят Бартелеми от Брател велики се разделиха на това кръстовище и всеки пое по свой път.

Рицарите тръгнаха и с пълно безразличие оставиха децата зад гърба си. Пазителя на маските погледа как приятелят му се отдалечава и от все сърце му пожела лесно да намери пътя до Брател велики.

— Хайде, Амос! — подвикна Беорф, като мъжки го удари по гърба за утешение. — Трябва да тръгваме! Не се бой, те са достатъчно големи и знаят какво правят. Възрастни хора са в края на краищата!

— Да, знам — отвърна Амос, — прав си. Няма за какво да се притеснявам. Бартелеми е безстрашен рицар, а той и хората му имат голям опит. Само че, нали разбираш, не ме натъжава толкова това, че си тръгна, а студеното му отношение към мен.

— Хич да не те е грижа! — възкликна Беорф. — Имаме си по-важна работа!

И така, Кутубиа и юношите поеха към Ал Баб, следвани на разстояние от Мино. Минотавърът ни най-малко не се трогна от заминаването на рицарите. За него хората бяха странни, неуравновесени същества, на които много-много не хващаше вяра. Беше обещал да служи на Амос и това беше единственото, което го интересуваше. Това момче говореше много добре неговия език, беше учтиво, почтително и независимо — три качества, които присъстваха и бяха на почит при минотаврите.

След един дълъг ден пътуване към Ал Баб Кутубиа откри симпатична полянка, на която да пренощуват. Тук имаше предостатъчно количество фурми и смокини, както и други дървета, отрупани с екзотични плодове, а също и река, гъмжаща от риба. Беорф получи задача да набере плодове, Медуза отиде на риболов, Амос и Лолия заедно стъкнаха огъня, а след това от клони и листа приготвиха четири легла за през нощта. Мино дойде при групата с един овен, готов за печене на шиш. Къде ли беше успял да го хване? Никой не се осмели да попита, но всички бяха въодушевени от мисълта за трапезата. На свой ред Кутубиа разузна терена, за да се ориентира по-лесно предвид заминаването на следващата сутрин.

Преди вечерята Медуза си хрусна няколко насекоми за предястие и си припомни вкуснотиите, които нейните посестрими от Мрачното море си хапваха всеки ден. Тези залъгалки за апетита вече й се струваха твърде безвкусни.

Вечерта премина в празнично настроение. Дори Мино се опита да впечатли юношите, като изпълни до огъня традиционен танц от своя роден край. Лолия беше много заинтересувана от гъвкавостта и ритмичността на двестакилограмовия гигант. Този танц, обясни им той, целял така да смути врага на бойното поле, че да го откаже от всякаква идея за атака. Хореографията на танца, състояща се от диви звуци, насечени жестове и най-разнообразни съчетания от груби движения, винаги оказвала възпиращ ефект върху противника. Така народът на бикоглавите редовно печелел войни, без да се налага да се бие, защото уплашените врагове хуквали да бягат като зайци.

С пълен стомах, уморени от пътя и от пиршеството, скоро приятелите заспаха под светлика на великолепния лунен сърп.

На сутринта всички се събудиха от паническия вик на Беорф:

— Ставайте! Събудете се! Става нещо невероятно! Хайде, ставайте!

— Какво има пак? — недоволно попита Медуза. — Остави ни да спим, Беорф. По-късно ще го видим!

— Вече няма вода! — не отстъпи момчето. — Цялата вода се е превърнала в кръв! Навсякъде има кръв!

Амос скочи на крака и заедно с беорита се втурна към реката. Скоро към тях се присъединиха Лолия, Медуза и Кутубиа, а Мино остана да си хърка.

Беорф имаше право! Водата в реката беше червена и лепкава. По бреговете съхнеха съсиреци и разнасяха воня на развалено месо. Стотици мъртви риби плуваха по гръб. Гледката беше отблъскваща!

— Но какво става? — обърна се Амос към Кутубиа. — Да не би да е явление, характерно за тия места?

— Със сигурност не — отвърна водачът, онемял от видяното. — Никога не съм чувал за нещо подобно. Никога, кълна се!

— А ти, Лолия — продължи Пазителя на маските, — мислиш ли, че може да има връзка със света на духовете или на боговете?

— Не съм получавала никакъв знак или конкретно предупреждение, като се изключи, разбира се, интуицията ми — призна Лолия. — Не разбирам… Обаче аз би трябвало… Съжалявам, не мога да ти дам никакъв отговор.

— Вижте! — намеси се Медуза. — Дори водата в манерката ми се е превърнала в кръв! А снощи си беше съвсем нормална!

— Такова явление може да идва само от боговете — заразмишлява на глас младата магьосница. — Наистина предусетих нещо, но не очаквах това!

— Вече нямаме питейна вода! — оплака се Беорф. — Ето това вече става проблем за пътуването!

— Можем да си пием сок от плодовете! — предложи Кутубиа. — Знам няколко много освежаващи.

— Да си събираме нещата и да си обираме крушите оттук — реши Амос. — Нямам представа дали това явление е ограничено в района, или се разпростира върху цялата страна, но във всеки случай от полза ще ни е, ако не се размотаваме.

— Чудесна идея — одобри Беорф. — От тази кръв ми се повдига, а вонята е направо непоносима!

Групичката бързо се изкачи към бивака и всеки започна да си събира багажа. Амос събуди Мино и нахлузил кристалните си уши, накратко му обясни положението. Гигантът се отърси с бързи движения и само за минути всички бяха готови за път.

— Тревожа се, Амос — сподели Лолия след известно време. — Мисля, че това превръщане на водата в кръв е само началото на нещо още по-ужасно. Това е началото на поредица от бедствия, които ще причинят много страдания.

— Надявам се да се лъжеш — отвърна Амос, не по-малко обезпокоен. — Откакто напуснах кралство Омен, съм виждал много странни неща, но такова нещо… никога! Трябва постоянно да сме нащрек, за да реагираме бързо, ако ни изненадат и други явления.

— Съгласен съм — каза Беорф, който слушаше отстрани. — Този, който притежава силата да превърне речната вода в кръв, може да ни смаже като мравки. Трябва да сме бдителни.

— Само се надявам, че Мрачното море не е засегнато — присъедини се и Медуза. — Тъкмо разбрах произхода си и срещнах сестрите си горгони — не искам в никакъв случай да им се случи беда.

— Нищо не може да се предвиди — отговори й Амос, — но ти не се притеснявай, струва ми се, че те са доста изобретателни и ще се измъкнат от всякаква каша.

В този момент на един завой групичката бе пресрещната от възрастен слепец, яхнал магарето си, който повтаряше полугласно:

— Дойде краят на света! Това е краят на света! Молете се, кучета крастави, и се поклонете пред Единствения! Утрешният ден е мъртъв, днешният е в агония! Молете се, хора с малко вяра, защото краят на света тропа на вратата! Молете се, боклуци!