Серия
Амос Дарагон (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La colfere d’Enki, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

18
Разпитът на жреца

В полусъзнание и овързан от глава до пети, Амос чакаше в покоите на първожреца. С тъга си спомни за Сартиган, който в колибата си край Упсгран му повтаряше няколко принципа, необходими за постоянната еволюция на един Пазител на маските.

Той го учеше във всеки един момент да бъде проницателен и бдителен. В никакъв случай не биваше да се поддава на емоционалните си вълнения. Това състояние на буден ум, което учителят наричаше мотивация, трябваше да изостри сетивата на ученика и да поддържа тялото и духа му винаги нащрек.

Сартиган му бе говорил и за приспособяването. Това състояние на ума Пазителя на маските трябваше винаги да носи в сърцето си, за да не забравя в ежедневието си благородните цели, които преследва. Трябваше да се стреми непрекъснато към съвършенство, от което да черпят и хората от неговото обкръжение.

На последно място, той трябваше добре да познава своя път в живота и да не се отклонява от него. Този трети принцип беше един от стълбовете на успеха. Амос трябваше да забрави нескопосаните си действия от миналото и да построи своето бъдеще въз основа на добродетелни постъпки.

Докато в просъница Пазителя на маските слушаше наставленията на своя учител, леденостудена вода бързо го върна в съзнание. Както беше омотан във въжета, Амос бе провесен във въздуха с главата надолу. Замаян и все така дезориентиран, юношата забеляза двама широкоплещести шумерски войници от двете си страни. Пред него стоеше Енмеркар и го гледаше подозрително. Първожрецът каза нещо на шумерски език, но Амос не схвана нищо от неразбираемото наречие. Мъжът напразно опита да влезе в контакт с юношата на няколко езика, докато най-накрая попита:

— Говориш ли нордически?

— Да — отговори Амос. — Нордическият е майчиният ми език.

— А какво търсиш тук? — запита жрецът с вледеняващо режещ глас.

— Аз… дойдох да освободя майка си от робство — призна Амос, без да се уплаши.

— Майка ти е робиня? Тук? — попита Енмеркар.

— Да и… дойдох да си я прибера у дома! — дръзко каза Пазителя на маските.

В този момент Амос можеше да подпали връзките и бързо да се освободи от неудобното положение, но реши, че е по-разумно да се преструва и да създаде впечатление, че е безобиден. Нали Сартиган му бе казал да е бдителен и да запази разсъдъка си ясен при всякакви обстоятелства.

— Какво знаеш за загадката? — запита първожрецът, като го гледаше право в очите.

— Каква загадка? Не знам за какво говорите — излъга Амос, който много добре помнеше думите, които заедно с Лолия и Медуза бе разгадал в сметководната книга на варварите.

— Лъжеш! — заяви жрецът. — Не разбирам защо ти трябва да лъжеш. Я ми обясни това!

Тогава жрецът извади от вещите на Амос двете кристални уши от Гуенфадрил и свещения диск на минотаврите.

— Обясни това! — настоя той.

— Няма нищо за обясняване — почна Амос. — Това са предмети без никаква стойност, които намерих по пътя към Ал Баб.

— Този диск нямал стойност! — изсмя се подигравателно Енмеркар. — Нали тъкмо розовият камък има голяма стойност за дребен крадец като теб. Мисля, че ти не си важен и си само един кокошкар. Син на избягал роб, да. Нищо съществено. Не, ние ще отрежем двете ти ръце, за да ти дадем урок!

— В действителност — заплашително изрече Пазителя на маските — аз се казвам Амос Дарагон и съм дошъл тук, за да разруша тази кула! Ето това е истината!

Енмеркар избухна в смях. Приближи се до Амос и плю в лицето му:

— Ти да разрушиш моята кула? Голяма заплаха за малко момче! Жалко, че имаш много голяма уста, защото ще те счупя като това!

За да подчертае заплахата си, първожрецът подхвърли диска на минотавърския бог високо във въздуха и той се приземи с трясък. Смаян, Амос не можа да направи нищо, за да попречи предметът да се пръсне на хиляди парченца. От силата на удара, розовият камък се отдели от диска, заблестя за няколко секунди и окончателно угасна. Ако легендата, която му бе разказал Мино за магическата сила на диска, беше вярна, най-добре беше да се бяга от тази кула, и то колкото може по-скоро!

Без да губи време, Амос използва властта си върху огъня и подпали въжетата, с които бе овързан. От силната горещина двамата пазачи до него отскочиха назад. Пазителя на маските падна тежко по очи на пода, но не се нарани.

— Убийте го! — заповяда жрецът на войниците.

Те едновременно извадиха мечовете си от ножниците и се хвърлиха към Амос. Момчето избягна първото острие, но второто разкъса хълбока му. Ала наместо с кръв, раната се изпълни с кал и тутакси се затвори. Маската на земята за пореден път свърши добра работа!

Амос концентрира силата на магическите си умения и произведе толкова силно въздушно течение, че изхвърли единия от пазачите през прозореца. Падането се оказа фатално за шумера! В своя бяг юношата избягна два удара на другия войник и със сръчно движение хвана ръката му. Пазителя на маските освободи в ръката си изгаряща топлина, която овъгли кожата на мъжа и остави върху нея отпечатъка на пет пръста. Шумерът заби от болка, изпусна оръжието си и побягна. Амос незабавно грабна меча, хвърли го към пазача, като си помагаше с властта си над въздушната стихия, и го насочи към единия му крак. Острието прониза бедрото на шумера и здраво се заби в мускула. Мъжът вече нямаше да може да вреди никому.

По време на краткото стълкновение първожрецът можа спокойно да вземе жезъла си и да подготви няколко магии. Енмеркар призова силата на Енки и изпрати мощен мисловен залп към момчето. Под ударите на тази атака Амос внезапно бе обзет от страх: невероятен ужас вледени кръвта във вените му. С пресекнал дъх и сгърчено тяло, момчето не посмя да помръдне. Жрецът се възползва и се хвърли към него.

По хълбоците, зад главата и по гърба на Пазителя на маските се изсипа дъжд от удари с жезъл. Все така в мисловния плен на жреца, Амос изпитваше страх, който му пречеше да се защити. Със сигурност щеше да умре под безмилостните удари на първожреца, ако точно в този момент силно земетресение не обезпокои Енмеркар.

— Но какво е това? — извика той на собствения си език, като хукна към единия прозорец.

— Богове… боговете на варварите… идват! — заекна Амос, като идваше на себе си. — Тря… трябва… може би най-добре… да излезем оттук!

— Богове на варвари? Какви ги дрънкаш? — изрева Енмеркар, докато се взираше навън. — Нищо не виждам!

Амос се възползва от този момент, за да се изправи на крака. Тръгна с куцукане към изхода, за да се измъкне, но безуспешно. Друга магия на първожреца го вкамени намясто. Един черен лъч, излизащ от дланта на Енмеркар, му отне всякакво желание да бяга, да остане и дори да съществува. Юношата усещаше как животът изтича от тялото му. Също като пропукана бъчва, през която се процежда съдържанието, Амос виждаше как душата му го напуска, без да може да направи каквото и да било.

— Преди да те убия — каза жрецът, като продължаваше магията си, — кажи дали ти си този, от който Енки се страхува? Ти ли си този, който ще разруши Ал Баб? Който ще получи последно проклятие на Енки?

— Аз съм Амос Дарагон и съм Пазител на маските.

Черпейки от последните запаси на душевните си сили, юношата се опита да направи последна магия. Прицели се към Енмеркар и изведнъж подпали косата му. Магията на жреца тутакси спря въздействието си и Пазителя на маските се строполи на земята, напълно изчерпан.

Тогава земята се разтърси за втори път и кулата се пропука на няколко места.

С крайчеца на окото Амос забеляза, че първожрецът потопи главата си в светената вода на един ритуален съд. Огънят в косите му угасна и той се канеше да вдигне глава, за да си поеме въздух. За част от секундата пред Пазителя на маските проблесна образът на Сартиган, който му преподаваше един от последните си уроци. Старецът му бе казал, че животът, който тече в душата на справедливия човек, е неизчерпаем извор на морални сили. Но за да имаш достъп до тях, трябва да имаш вяра. Не онази, която се изразява само в това да вярваш в духовна сила, способна на чудеса, а за истинска вяра, която се отнася само към истината.

Амос знаеше, че тази сила е източник на неговата съдба и че този неизчерпаем извор на енергия ще му спаси живота. Енмеркар със сигурност щеше да го убие при следващата си атака, а Пазителя на маските нямаше да може да издържи повече.

— Значи или той, или аз! — задъха се Амос, като призова силата на водата.

Енмеркар отново се опита да вдигне глава от съда, но този път не можа. Водата сякаш го държеше в плен. Жрецът опита отново и отново. Изгубил търпение, но най-вече кислород, той започна истински да изпада в паника.

От своя страна Пазителя на маските поддържаше контрола си над течния природен елемент. Юношата пазеше дълбоко в себе си жизнени запаси, които, отвъд предела на отчаянието и умората, бяха готови да му служат и помагат в магията. Сартиган бе казал истината, когато говореше за неизчерпаемия източник на духовна енергия. Тъкмо от този избор на жизнени сили Амос черпеше сега за своя контрол над водата.

Първожрецът започна да се дави. Като не можеше да измъкне главата си от ритуалния съд, той взе бясно да се мята, търсейки с ръце нещо, с което да разцепи съда. Понеже не можеше да диша, движенията му го накараха още по-бързо да загуби въздух. Едри мехури изплуваха от двете страни на лицето му. С едно отчаяно усилие Енмеркар опита за сетен път да се надигне, но не успя. Тялото му меко се отпусна на ръба на съда, все още разтърсвано от спазми, и след няколко секунди окончателно спря да мърда. Амос току-що бе успял да удави първожреца: пророчеството беше изпълнено!

Земята се разтърси за трети път и кулата още повече се разклати. Стените се покриха с пукнатини и едри късове камъни западаха от тавана. Викове на паника и истерични крясъци се дочуха отвън. Пазителя на маските освободи магията си и безжизненото тяло на неговия враг се плъзна на пода.

„Сега трябва колкото, се може по-скоро да се измъкна оттук! — помисли си Амос и се опита да се изправи. — Трябва да се измъкна! Всичко ще се сгромоляса!“

Тогава до него се срути една подпорна колона и няколко тона камък премазаха десния му крак.

— Неее! — изкрещя от болка момчето. — Кракът ми! Помощ! Не мога да мръдна! Добре… Спокойно… Спокойно и мисли! Хайде, мисли! Мисли бързо!

Земята спря да трепери и Пазителя на маските получи кратък отдих, за да подреди мислите си.

„Да обобщим положението — каза си той. — Намирам се в кула, висока триста етажа, която скоро ще се срути под напора на варварските богове. Аз съм пленник на тази зала и кракът ми е притиснат под останките на тази колона. Нямам време да изпращам послание за помощ, вече нямам сили да използвам магия и не мога по никакъв начин да си отрежа крака. Боговете няма да ми се притекат на помощ, защото никой от тях — нито тези на доброто, нито тези на злото — не обича Пазителите на маските. Ако бързо не намеря решение, тази кула ще се превърне в мой ковчег! Без паника… трябва да помисля… да помисля и да намеря решение!“

— Няма решение и няма бъдеще за теб — чу се пискливият глас на някакво сърдито малко дете.

Амос вдигна глава и времето сякаш спря. Едно момченце на около пет години, с руси къдрави коси, бе седнало пред него и държеше в ръце миниатюрна кула.

— Ти ми счупи кулата! — продължи начумереното хлапе. — Мразя те!

— Нищо не съм счупил — меко му отговори Пазителя на маските, втрещен от изненада.

— Казвам ти, че я счупи! — настоя човечето. — Твоите чудовища ще я бутнат… знам това. Те са вън и пристигат! Видях ги!

— Моите чудовища ли? — повтори Амос, мислейки за варварските богове.

— Кажи им да си ходят и да ми оставят кулата на спокойствие — проплака нервно детето. — Ако го направиш, няма да ти сторя зло.

— Но… но аз… но аз не мога… не съм аз, който… — заекна юношата.

— Кажи на твоите чудовища да си вървят, или ще изпадна в криза! — ревна детето, крайно недоволно.

— Добре де, добре! — отговори Амос, за да спечели време.

Пазителя на маските подозираше, че човечето наричаше „чудовища“ минотавърските богове. Енмеркар бе счупил свещения диск и легендата като че ли щеше да се превърне в действителност.

— Ще им кажа да си ходят само ако ми кажеш кой си — продължи Амос.

Хлапето се поколеба и се разкри:

— Казвам се Енки и съм единственият бог на света!

— Единственият бог ли? — учуди се Пазителя на маските. — Мислех, че са повече…

— А ти — прекъсна го детето, без да отговори на въпроса, — ти се казваш Амос Дарагон и си Пазител на маските, което означава, че не обичаш боговете и боговете също не те обичат и че аз също те мразя, защото ти ще събориш моята кула с твоите чудовища!

Амос не вярваше на очите и ушите си. Енки бил бог-дете! Претенциозно, трудно и неспособно да приеме и най-дребно противопоставяне. Беше разглезено бебе, готово да изпадне в смъртоносен гняв, ако някой откаже да изпълни желанието му. Това божество използваше хората като обикновени играчки, предоставени на негово разположение да задоволяват малките му капризи. В неговия непоносим характер прозираше и поведение, непознаващо качества като търпимост и разбирателство. Този бог-дете бе отгледан без правила и без морални устои. Той не познаваше граници и думата „не“ предизвикваше у него апокалиптичен гняв.

— Моите чудовища няма да направят нищо на кулата ти — каза Амос, за да успокои детето. — Ти ли опустоши цялата страна? Ти ли изпрати жабите, болестта и другите проклятия?

Хлапето избухна в радостен смях. Само едно капризно и безнравствено дете можеше да причини такива бедствия и злини, без да го е грижа за последствията.

— Да, аз! — призна Енки без срам. — И добре се забавлявах! Сега остава само кулата ми, моята кула, моята голяма кула!

— Но защо предизвика целия този хаос? — попита Амос, напълно объркан. — Всички тези мъртъвци, тази нищета и това страдание? Хората не са играчки!

Енки безгрижно вдигна рамене и намръщено отвърна:

— Защото така исках.

— Всичко това, защото така ти се е искало? — ядоса се Пазителя на маските. — Няма ли друга причина? Велики планове за човечеството? Само така ти се е искало?

— Имам право — начумери се момченцето. — Нали съм бог.

— Я ела тук — изведнъж заповяда Амос с широка усмивка. — Ела, имам подарък за теб.

Недоверчив, но изкушен от обещания подарък, Енки стана и несръчно се приближи до юношата.

— Ела по-близо — каза Амос. — Аз не мога да дойда, кракът ми е притиснат под колоната. Ела. Хайде! Кълна се, че дълго ще помниш моя подарък. Той е нещо, което никога не си имал и което ще ти бъде много полезно в бъдеще!

Когато детето-бог дойде съвсем близо до него, Амос се протегна с всички сили и му удари такъв шамар, че то се прекатури по гръб.

— Това е моят подарък, проклетнико! — изкрещя Пазителя на маските. — Понеже никога не си ял здрав бой, надявам се, че това ще ти е от полза! Моят приятел Кутубиа умря заради теб, малък дрисльо! Това заслужаваш! Имаш късмет, че не съм бог, наказанието ти щеше да е страшно!

Почервенял от яд, че е бил измамен, Енки се развика като обезумял и започна да удря с ръце и крака по пода. Богът бе шамаросан от един смъртен! Какъв срам, какво падение! Като плачеше от ярост, с все още червена буза с отпечатък от петте пръста на Амос, малкото божество рече заплашително:

— Оттегли си чудовищата от моята кула!

Тогава Амос избухна в подигравателен смях.

— Чудовищата ми ще си стоят там, където са, защото ти нямам никакво доверие! Предпочитам да умра в тази кула, отколкото да ти изпълня дори един каприз!

— И ще умреш! — побеснял извика богът. — Но преди това, кълна се, че ще те боли… много. Ще те накарам да страдаш.

— Какво ще ми направиш? — загуби търпение Амос. — Ще ми извадиш очите? Ще ми отсечеш ръцете и краката? Ще ми разпориш корема? Хайде, давай! Уморих се да се боря с вас, боговете! Крайно време е всичко това да свърши! Хайде, дребосък! Покажи на какво си способен! Излей злобата си докрай! Какво чакаш? Твоята кула тъй или иначе ще падне и ти не можеш да попречиш! Варварските богове ще я разрушат! Аз спечелих!

Детето сви гневно очи и стисна зъби. Преди да изчезне, хвърли и последното проклятие на Енки — онова, което бе запазено за Избрания. Богът-дете бавно произнесе следните думи, като натъртваше на всяка сричка:

— Върви в ада!

В същия миг кулата се срути и погреба разкъсаното тяло на Амос Дарагон.