Брайън Перо
Гневът на Енки (14)

13
Градушката

Още с първите утринни зари заваля силна градушка.

Едри парчета лед, понякога с размера на яйце, се сипеха върху града на крал Арата и рушаха всички сгради. Къщите бяха превърнати в руини, а укрепените защитни стени се бяха срутили, предизвиквайки същинско земетресение. Нито една постройка от камък, дърво или тухли не бе устояла на непрекъснатите ударни вълни на проклетата градушка. Пазарният площад се бе превърнал в планина от ледени топчета, те се топяха и образуваха широки потоци, които можеха да отнесат и най-здравите основи. Още не беше съмнало съвсем, а градът вече беше в развалини.

В хаоса на новия ден само убежището на Бартелеми още се държеше. Невъзмутим, рицарят гледаше, без да трепне, как градът наоколо се сгромолясва. Както бе поискала Заря-Зорница, всяка сутрин той бе жертвал по един от хората си за слабата на богинята. За благодарност тя бе удържала на думата си и го закриляше от проклятието на Енки.

И тази сутрин, точно преди изгрев-слънце, Бартелеми бе извикал един от рицарите си и го бе изхвърлил извън убежището. Горкият човек бе тичал с все сили към един заслон, за да се спаси от градушката, но един голям леден къс се бе стоварил върху черепа му тъкмо преди да достигне целта си. Умря начаса, забил лице в праха.

Бартелеми бе пожертвал трима от своите рицари за комарите, един за хищните стършели, двама за заразените мухи и сега един за градушката. От десетимата, които бяха оцелели при гоблините и бяха преживели несретата на робството редом с него, бяха останали само трима. Трима нещастни мъже, овързани като наденици, очакваха да бъдат пожертвани в името на Заря-Зорница от онзи, в когото имаха сляпо доверие. Владетелят, на когото бяха служили с плам и преданост, ги бе излъгал! Той, който трябваше да се жертва първи за спасението на хората си, сега ги убиваше един след друг. И за какво? Заради любовта на една безчувствена и егоистична богиня, красива като зората, но и жестока като изгарящите й лъчи.

— Здравей, велики мой рицарю — произнесе сластен глас зад Бартелеми.

— Здравей, красива Заря — отвърна владетелят, омагьосан от мелодията на думите й. — Чаках те с нетърпение. Как си тази сутрин?

— Добре съм — увери го богинята. — Всъщност съм все по-добре. Вярата ти в мен и любовта ти увеличават силата ми с всеки изминат ден. По-силна съм благодарение на теб.

— И аз съм по-силен благодарение на теб — добери й Бартелеми и я взе в прегръдките си. — Все по-добре разбирам мисията си на земята и искам да бъда твой слуга до последния си дъх. Толкова си красива.

— Благодаря — прошепна в ухото му Заря-Зорница. — Обещавам нашата връзка да продължи отвъд времето. Когато умреш, ще дойдеш при мен в селенията на боговете и заедно ще властваме над всички утрини на този свят. Заедно ще бъдем първата светлина на земята.

— Ще станем символ на надежда за човечеството — допълни рицарят, като милваше нежното лице на любимата си. — Брател велики ще има своя бог и рицарите ще ми отправят молитви всяка сутрин.

— Между другото, когато се прибереш у дома, как ще поемеш властта над петнайсетте кралства? — запита Заря-Зорница и нежно отблъсна Бартелеми.

— Знам какво да направя — обяви той. — Имах време да го обмисля. Орденът на Рицарите на светлината, който оглавявам въпреки отсъствието ми, ще се преименува на Орден на Рицарите на зората. Ще сменим знамената и гербовете си. Наместо слънце, пръскащо светлина, ще имаме полуслънце, символ на здрача.

— И само това! — изненада се богинята.

— О, не, прекрасна Заря — успокои я Бартелеми. — Разполагам и с няколко солидни връзки в гилдията на разбойниците и ще поръчам да убият краля на петнайсетте. Нямам време да чакам нови избори! После ще изляза пред съвета на рицарите и ще стана новия господар на обединените кралства. Така ще обединя живата сила на всички рицари в Ордена на зората. Ще разполагам с най-голямата армия в света и ще завоювам тази земя за теб. Ще ми кажеш къде трябва да се бия и ще се бия! Няма да има граница за силата ни. Ще прогоним злото и ще направим да възтържествува доброто. Твоето великолепие ще е нашият предводител, твоята изящност — силата ни, а твоята любов ще е моята причина да побеждавам!

— Планът е изключителен! — провикна се богинята и се хвърли в прегръдките на рицаря.

Заря-Зорница нежно го целуна и като фина утринна роса се изпари между ръцете му.

В този миг един от хората на рицаря извика от съседната стая:

— Ти си полудял, Бартелеми! Боговете никога не споделят нищо с хората! Хванал си се заради красотата на тази богиня и дълго ще съжаляваш за любовта си!

— Млъквай! — заповяда му Бартелеми и се изкиска. — Не знаеш какво говориш! Казваш го, защото те е страх да умреш. Ха! Имам за теб една добра новина — ти си следващият.

— Никога няма да вземеш властта над петнайсетте рицарски кралства — продължи другият, обезумял от гняв. — Знаеш добре, че ако кралят умре, с доверието на съвета се ползва Жюно от Рицарите на равновесието в Берион. Той ще бъде избран!

— Жюно ще застане на моя страна — отсече Бартелеми — или ще умре!

— Ще осъдиш на смърт спасителя на Брател велики? — удиви се пленникът. — Благодарение на него градът ни е свободен, благодарение на него успяхме да го възстановим и благодарение на него ти си владетел на града! Нима ще отхвърлиш приятелството му заради твоята егоистична и безчовечна богиня?

С няколко крачки Бартелеми се озова при непокорния рицар и грубо го удари в лицето.

— Когато човек не знае какво да каже, си мълчи! Ще ти запуша устата, за да мога да мисля на спокойствие. Ако чуя още веднъж гласа ти, ще ти отрежа езика. Ясно?

Пленникът се остави безпрекословно да му бъде запушена устата. Затвори очи и се помоли на небесата за бърза и безболезнена смърт.

* * *

Навсякъде беше осеяно с трупове и Амос вървеше сам по този неестествен килим. Беше мрачно и вонята на разлагащите се тела го замайваше. В този пейзаж без хоризонт момчето крачеше безцелно. Подмина безжизнените тела на Беорф, Лолия и малко по-нататък — на Медуза. Кутубиа бе свит на топка и обезобразен. На няколкостотин метра от това място Пазителя на маските попадна и на Мино, чиито крайници бяха отрязани.

Небето беше мрачно, без светлинка. На този сив и мътен фон душите на мъртвите бавно се отделяха от телата им. Изведнъж в средата на долината се появи голяма река. Водите й бяха дълбоки и зловонни. Големи мехури се издигаха на повърхността й и изпускаха лек зелен дим. Душите на мъртвите се раздвижиха и един голям боен кораб, с белези на многобройни морски битки, се появи в далечината. Тримачтовата шхуна с разкъсани платна се плъзна по смрадливите води на реката, спря съвсем близо до Амос и спусна подвижното мостче.

Душите се наредиха на дълга опашка и започнаха да се качват на борда. Капитанът — старец със зловещо лице — изрева командите си към два скелета-моряци и като разблъска душите, които се тълпяха по мостчето, слезе от кораба. Той се запъти право към Амос. Пазителя на маските отстъпи няколко крачки, а капитанът се хвърли да го прегръща дружески.

— Не ме ли помниш? — провикна се той със смях. — Аз съм Харон! Не, не можеш да се сетиш!

Амос понечи да каже нещо, но не можа да произнесе нито звук.

— Чуй ме, млади приятелю — почна Харон, — ти остави прекрасен спомен в Браха, макар че връщането ти във времето е заличило всичко в паметта ти! За щастие големият град на мъртвите нищо не забравя! Ха-ха-ха! Да откажеш да станеш бог… само ти можеш да направиш това!

Пазителя на маските не разбираше нищо от този брътвеж. Искаше му се да попита за някакви подробности, но не беше способен на това. Устните му бяха слепнати!

Капитанът продължи монолога си:

— Бъди нащрек, млади Амос, защото Аркийон скоро ще ти изпрати подарък. Не ме питай как, не знам. Този подарък ще ти бъде полезен за… хм… за пътуването ти… е, не мога нищо да ти кажа! Млади ми приятелю, твоето място не е между мъртвите! Е, все още не… За мен беше удоволствие да те срещна. Сега си отвори очите. А, имаш много поздрави от Сянката и от Угосил!

Пазителя на маските се събуди стреснато. Дишаше на пресекулки и сърцето му биеше до пръсване. Той трескаво се огледа: всичко изглеждаше нормално. Никакви мъртъвци, никакъв кораб и река, още по-малко капитан с олюляваща се походка. Бе сънувал кошмар.

Амос тръсна глава, за да прогони картините от лошия сън. Беорф и Мино хъркаха като заклани, Лолия и Кутубиа кротко си спяха, а Медуза гледаше как последните звезди се стапяха в първите светлинки на утрото. Горгоната не носеше лурнетките си. Без да поглежда към приятеля си, тя тихо попита:

— Ти ли си, Амос?

— Да — потвърди юношата. — Сънувах ужасен кошмар. А ти, не спиш ли?

— Будна съм отпреди близо час — сподели Медуза. — Знаеш ли, много обичам да гледам звездите. Обичам да свалям лурнетките, за да видя света със собствените си очи. Така си почивам. Горгоните са създания на мрака и откакто съм на път с теб, дневният ми режим е обърнат! Затова понякога ми се случва да се събудя посред нощ. Естественият ми ритъм взема връх!

— От известно време поне сме сигурни, че нощта не крие опасност — забеляза Амос. — Бедите настъпват през деня! Питам се какво ни готви новият ден.

— Трудно е да се каже — въздъхна Медуза. — Изглежда, на боговете не им липсва въображение да причиняват страдания на хората. Искаш ли да ми разкажеш какво сънува?

— А, не, много е потискащо! — отвърна Амос. — Но мога да ти кажа, че един стар капитан на кораб ми повери, че някой си Аркийон ще ми прати подарък.

— Ти познаваш ли го този Аркийон? — заинтересува се горгоната.

— Не — отвърна юношата. — Обаче си спомням една история на Сартиган за древен Пазител на маските. Името му приличаше на това.

— Е, добре. — Медуза се протегна. — Някой се появява в съня ти и ти казва, че ще получиш подарък, това не го наричам кошмар! Ще потърся съчки да запаля огън и да кипна малко вода от запасите ни. Ще дойдеш ли с мен?

— Остави. Възползвай се да погледаш последните звезди, аз ще свърша това — предложи момчето.

— Щом настояваш, с удоволствие оставям работата на теб.

Амос стана и се поразходи около бивака. Събра малко съчки, ала вниманието му скоро бе привлечено от някакъв човешки силует в далечината. Погледът му не проникваше през сивкавата пелена на ранното утро и той се приближи предпазливо.

Откри статуя на елф. Издялана от черен камък, скулптурата беше изключително красива и изражението й беше приветливо. Неподвижният елф подаваше на момчето изящно украсено сандъче. Следвайки инстинкта си, Амос внимателно пое предмета.

В мига, когато ковчежето премина в ръцете на Пазителя на маските, се вдигна силен вятър, който помете статуята като пясък.

Амос се сети за своя кошмар. Дали това не беше подаръкът, за който го бяха предупредили? Юношата отвори сандъчето и намери вътре четири камъка. Пред очите му сияеха един рубин, един светъл и полупрозрачен диамант, един сапфир и един черен ивичест турмалин.

Пазителя на маските зяпна от изненада. Да не би това да бяха истински камъни на силата? Четири едновременно?

Докато Амос си задаваше въпроси за странния подарък, дошъл отникъде, един голям леден къс се стовари от небето в краката му. Момчето вдигна глава към облаците и схвана начаса, че скоро по тези земи ще се изсипе смъртоносна градушка. Хукна да предупреди приятелите си.

— Ставайте всички! — ревна то. — Скоро ще падне здрава градушка и хич не ми се иска да ме пребие!

— Трябва да си намерим скривалище — още несъбуден, каза Беорф. — Като се скрием на сигурно място, ще можем да си дремнем!

— Не виждам къде наоколо можем да се приютим — разтревожено добави Лолия, докато скачаше от мястото си. — А ти, Кутубиа?

— В тази околност няма нищо подходящо — потвърди водачът. — Нито пещери, нито заслони! Последното село, през което минахме, е на час път оттук, а пред нас има само пасища.

В този миг от небето тупнаха няколко ледени топчета и се пръснаха с трясък на хиляди парченца в центъра на бивака. Градоносната буря идваше неумолимо.

— Трябва да намерим нещо — панически се развика Медуза. — След няколко минути ще сме със счупени глави и изпотрошени кости!

— Виждам само един изход — каза накрая Амос. — Ще поставя тези камъни и ще видим какво ще стане!

— Ама ти откъде ги намери? — удиви се Беорф. — Това камъни на силата ли са?

— По-късно ще ти обясня — отвърна Амос. — И се надявам, че наистина са камъни на силата, защото това е единственият ни шанс да оцелеем от градушката! Трябва да подсиля магическите си способности, за да излезем от безизходицата. Трябва да създам защитен купол или… или нещо подобно!

— Всичките ли ще поставиш? — запита дебеланкото. — Всички едновременно?

— Едновременно! — решително отсече Амос.

— Нали знаеш, че така рискуваш да загубиш контрол? — напомни му разтревожено беоритът.

— Да, знам. Имаш ли по-добро предложение?

Градушката беше започнала и с всяка изминала секунда ставаше все по-силна. Амос сграбчи рубина и като не знаеше как да го интегрира в маската си, го загледа подозрително. За негова голяма изненада камъкът започна да се втечнява и да прониква в дланта му.

— Не знаех, че е толкова просто! — учуди се Пазителя на маските. — Е, вземам всички камъни.

Диамантът, сапфирът и турмалинът, поставени до рубина в дланта на юношата, започнаха полека да се разтапят. Амос усети как го завладява някаква сила. По кръвта му се разнасяше усещане за изгаряне, което си прокарваше път към сърцето. Пазителя на маските искаше да извика, но болката парализираше гърлото и дробовете му.

Градушката вече се сипеше без прекъсване.

Амос изпадна в конвулсии и почна да се мята неудържимо по земята. Отведнъж бе поел твърде много магическа мощ!

— Какво ще правим? — отчаяно попита Кутубиа. — Това е краят ни! Дойде и нашият час! Всички ще умрем!

Върху групата се посипаха едри късове лед и нараниха леко главата на Лолия и крака на Мино.

— Това е краят! — повтори водачът. — Краят на всичко! Но… но кой е този човек? Там, точно зад Амос!

Юношите се извърнаха и съзряха Мекус Грюмсон, закрилника на етера, който се бе навел над Пазителя на маските.

Той хвана момчето и здраво го притисна към себе си. Конвулсиите намаляха и Амос се успокои. Тогава Мекус се разтопи, сля се с него и овладя тялото му.

Около пътниците откъм земята се надигна силна топлина, а после ги обхвана вихрушка. Последва ситен освежителен дъждец, като онзи, който вали по морския бряг, и меко овлажни кожата им. Амос се надигна и каза съвършено спокойно:

— Ето мощта на силите на етера! От земята изтръгнах топлина, която бе понесена от вятъра и разтопи леда, който ви застрашаваше. Разбих водата на леки капчици и ги смесих с въздуха, за да…

— Как си, Амос? — прекъсна го Беорф с безпокойство. — Не изглеждаш много добре.

— Аз не съм Амос, а Мекус — отвърна юношата. — Аз съм в него и хармонизирам магията. Вашият приятел е твърде смел, но му липсва благоразумие. Интегрирането на четири камъка наведнъж е истинско самоубийство за който и да е Пазител на маските. За щастие бях предупреден и се явих навреме.

— Кой е този? Какво става тук? — попита Кутубиа, смаян от гледката.

— Ще ти обясним по-късно — отговори му Лолия. — Мекус е приятел, с когото се запознахме, преди да пристигнем в Арнакеш.

Безразличен към разговора, Мино измуча от радост, щом усети насладата от освежаващия дъждец. Изплези език и лакомо облиза крайчеца на муцуната си, за да навлажни устата си. Мекус се усмихна разнежено:

— Ще ви придружавам през целия ден и ще осигуря безопасността ви. Амос трябва да се възстанови от шока при интегрирането на камъните на силата, а разсъдъкът му е под мой контрол. Не се тревожете за него, ние говорим и работим едновременно за новата хармония на камъните на силата. Да тръгваме към кулата Ал Баб — градушката, която бие тази земя, няма да ни засегне.