Серия
Амос Дарагон (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La colfere d’Enki, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

1
Предателството на великия жрец

Енмеркар гледаше с гордост как огромната кула Ал Баб расте с всеки изминал ден. Първият етаж на сградата служеше за храм, голям колкото двадесетина кралски палата. Хиляди вярващи денонощно идваха да се молят в него и потокът от хора приличаше на река. Клади от благовония разнасяха силно ухание на смирна, което проникваше и по горните етажи. Близо петнайсет хиляди каменни колони крепяха гигантската тристаетажна кула. Ала за да стигне до облаците, тя трябваше да нарасне четворно.

Първожрецът, когото наричаха Усойницата заради съскащия му смях и злите му помисли, се ползваше с абсолютна власт на територията на Ал Баб. Арата, управляващ земите на Дур Сарукен и на цял Шумер, му бе дал пълна свобода за осъществяването на този план и му бе предоставил всякакви права, дори и това на пълководец. За краля беше важно Енмеркар да може да потуши евентуален бунт на робите и да защити кулата от вражески нападения.

Върху стената на Ал Баб със златни букви, високи няколко метра, бе изписан следният загадъчен текст: „Трябва да дойдеш, яздейки, и все пак да не яздиш, да ми донесеш подарък и да не ми го донесеш. Всички ние, малки и големи, ще излезем да те посрещнем и ти ще трябва да накараш хората да те приемат, но и да не те приемат“.

Озадачени от тайнствените слова, вярващите се кланяха и пламенно се молеха пред тях. Загадката като че ли носеше дълбоко скрито послание. Само Енмеркар знаеше истинския й смисъл и усещаше цялата й тежест. Неговият бог Енки му бе разкрил значението й в един сън. Освен това божеството бе уточнило, че онзи, който е способен да разгадае тайнството, незабавно трябва да бъде умъртвен, защото в противен случай сгромолясването на Ал Баб и гибелта на жреца ще бъдат неизбежни. И тъй като често нападението е най-добрата защита, Енмеркар накара да издълбаят двете изречения върху всички шумерски мечове, върху шлемовете на стражите му, върху важни пергаменти, върху хиляди огърлици, накити, изящни предмети и във всички счетоводни тефтери на съюзните робовладелски народи. „За да хвана рибката — казваше си той, — трябва да хвърля стръвта и да чакам търпеливо“. Капанът бе поставен и първожрецът очакваше съперника си със спокойна увереност. Впрочем Енмеркар не очакваше само него.

Все така в съня му, Енки му бе обещал и божествена помощ в лицето на петима братя — изключителни строители, които и сами били способни да завършат строежа на горните етажи. Водени от баща си, петимата със свръхестествени възможности щели да му служат предано до окончателното завършване на Ал Баб.

В този многообещаващ ден, изпълнен с плющене на камшици и благоговейни поклони пред неговия бог, Енмеркар бе смутен в молитвите си не от пристигането на съперника му или на гениалните строители, а от орда разгневени шумерски жреци.

Близо стотина на брой, те изразяваха с крясъци недоволството си в храма на Ал Баб. Като видя суматохата, Енмеркар заповяда на войниците си да опразнят първия етаж от поклонниците и да оставят вътре само разбунените жреци. После нареди на двеста стрелци с лък да бъдат в готовност да се намесят при негов сигнал.

Заповедите бяха изпълнени незабавно.

Тогава Енмеркар се появи пред разгневените си събратя. С вирната брадичка и арогантна усмивка, той запита:

— Е, какво има пак, скъпи шумерски колеги? На какво дължа тази прекрасна изненада? Твърде рядко имаме удоволствието да се съберем всички накуп!

— Знаеш много добре какво ни води тук — отвърна един стар сляп жрец, приведен над черния си дървен бастун. — Великият Нанна, бог на луната и на кръговрата на времето, ме осведоми, че Енки се готви да превземе властта на целия пантеон и се стреми да стане Единствен…

— Как ли пък не! — изсмя се Енмеркар. — Не се безпокойте за това. Моят бог иска да заеме само едно място: онова, което му принадлежи!

— Тази кула трябва да бъде срината! — извика една жрица от култа към Иннана, богинята на любовта и на войната. — Всеки ден Ал Баб отнема от нашите поклонници и разширява властта на Енки над света. Един бог не може да замести всичките!

Викове на одобрение се разнесоха от всички страни. Жреците се бяха разгорещили и бяха готови на всичко, за да си възвърнат почитта на вярващите. Енмеркар въдвори тишина и започна с бащински тон:

— Разбирам ви… и си давам сметка за моята грешка. Добре, вие печелите! Ще накарам да съборят кулата. Ще разруша този прекрасен храм и ще освободя робите! Нали това искате? Мразя разногласията и желая добруването на всички жреци и всички богове от земите на Шумер. Дълбоко съжалявам, че съм ви обидил.

— Не! — провикна се един жрец от култа към Нуски, бога на огъня. — Не разрушавай това великолепно творение! Нека просто си го разпределим. Нека тук, между стените на Ал Баб, да са представени всички богове и вярващите от тази част на света да идват да им отдават почести.

— Прекрасна идея! — с ирония подвикна Енмеркар. — Значи аз да строя кула за великия бог Енки, а в нея да се навре пантеон от недорасли богчета и незначителни богини. Всъщност вие не искате кулата да падне, искате да ми я откраднете! Вие не сте просто жреци, а мошеници.

— Обмисли внимателно предложението за подялба — провикна се на свой ред един жрец на Нергал, бога на смъртта. — По-добре е да си разделим онова, което е налице, отколкото да го загубим изцяло. Тук има много място. Тази кула, макар и на четвъртина готова, вече е достатъчно голяма, за да приюти всички богове, че и онези на съюзниците.

— Поредната прекрасна идея! — рече подигравателно Енмеркар. — Сега пък Ал Баб ще приютява и боговете на съюзниците! Нещо друго? Дайте да направим от тази кула един голям пазар, където вярващите да си избират днес един бог, а утре — друг! Да си разпределим молитвите… една за теб… две за мен… онази ще е за Нергал… а тази за Иннана…

— И бездруго нямаш избор! — прекъсна го слепият жрец. — Вече сме тук и смятаме да останем. Ще трябва или да ни приемеш, или да срутиш тази кула, или да си вървиш. Така решиха боговете от шумерския пантеон. Те се събраха и ни заповядаха да превземем твоето здание и да го превърнем в дом на всички богове, или… или да го сринем до основи. Пред теб са най-могъщите жреци от земите на Шумер и не можеш да ни прогониш. Дошли сме с божествена мисия.

Стиснал гневно зъби, Енмеркар изкриви лице в лека усмивка. С дясната си ръка той посочи надписа, издълбан със златни букви в стената на кулата, и го прочете на глас:

— Трябва да дойдеш, яздейки, и все пак да не яздиш, да ми донесеш подарък и да не ми го донесеш. Всички ние, малки и големи, ще излезем да те посрещнем и ти ще трябва да накараш хората да те приемат, но и да не те приемат. След това лукаво попита:

— Някой от вас разбира ли нещо от това?

Жреците се спогледаха и вдигнаха рамене. Никой не отговори на въпроса, защото никой не бе успял да разгадае тази загадка.

Като съскаше през зъби, Енмеркар прошепна:

— Следователно мога да заключа, че вие не представлявате заплаха за мен и Ал Баб. Вие сте само едно дребно затруднение! — И продължи с измамно весело изражение, за да прикрие жлъчта в думите си: — Съобщавам ви, че съгласно вашата воля, ще си поделим тази кула!

Шепот на задоволство се надигна от групата на жреците. Енмеркар продължи със същия тон:

— Влезли сте в самото сърце на Ал Баб с твърдото намерение да останете тук… И ще останете!

Разнесоха се аплодисменти, които секнаха едва когато Енмеркар направи знак на стрелците да пуснат стрелите си. Вкаменени от изненада, жреците нямаха време нито да призоват боговете си, нито да направят магия. Отвсякъде полетяха стрели, които се забиваха в главата, шията, корема или гърба им. Мнозина ранени се опитаха да избягат и се втурнаха към вратата, ала първият залп от стрели бе последван от втори, още по-смъртоносен. Връхчетата на стрелите бяха старателно намазани с отрова и нито един от бегълците не остана жив. Сърцераздирателни викове изпълниха храма на Ал Баб за няколко минути, а после… после настана тишина.

Енмеркар заповяда на хората си да отсекат главите на жреците и да ги разпратят по местата, където са поклонниците им. На пратениците бе възложено да набучат черепите на колове, които да забият пред храма на всеки един от жреците, като добавят и следното предупреждение: „Ето какво постига онзи, който се е опълчил на всемогъщия Енки“.

Първожрецът се разпореди също така да се извести населението на голямата шумерска земя и земите на Дур Сарукен, че недостатъчният религиозен плам към Единствения щял да доведе до тежки последствия. Божественото наказание, според него напълно заслужено, щяло да накара езичниците да преклонят глава пред Енки и да измолят прошката му.

В кулата Ал Баб бе подготвена огромна клада, на която по-късно изгориха обезглавените тела на жреците. Портите на храма се отвориха отново и стотици вярващи, озовали се боси сред кръвта и пепелта, видяха овъглените останки на несъгласните с върховенството на Единствения. Енмеркар пристъпи към нарастващото множество слисани поклонници и заговори властно и убедително:

— Светът се променя, скъпи последователи. Небесните тела се блъскат помежду си и ни показват, че боговете са ни предали. Само Енки Единствения, нашият единствен бог, може да спаси душите ви и да ви обещае божествената си светлина в мига на вашата смърт. Тези разхвърляни жречески кости ни напомнят, че човекът е слаб пред лицето на Единствения и че ние трябва да се подчиним на волята му. Енки говори чрез мен. Аз съм гласът и ушите му на земята. Аз съм вашият пазител и водач! Не се бойте, защото който слави Енки, слави и неговия жрец и така ще има дълъг и благополучен живот. Горко на онези, които ви кажат обратното, защото те ще бъдат превърнати в пепел и ще служат за пример на останалите… Няма спасение извън вярата в Единствения, няма надежда за онези, които откажат да приемат Енки в сърцата си! И молете се онези, които търсят пътя, да го намерят. Молете се те да се обърнат с лице към Ал Баб, преди Ал Баб да им обърне гръб!

Обзети от ужас, поклонниците се втурнаха към жреца, за да целуват нозете му. Като ги гледаше как пълзят като голи охлюви, Енмеркар си помисли: „Човеците са като кучетата. Без клетка, без каишка и без господар не струват и пет пари!“