Серия
Амос Дарагон (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La colfere d’Enki, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

14
Скакалците

За Амос и неговите спътници събуждането беше внезапно и грубо. Нито миг покой: групата трябваше да бяга с всичка сила от лагера.

През този седми ден от гнева на Енки от небето заваляха милиони скакалци. Кутубиа и Мино изпревариха останалите в опит да открият някакво убежище, но както изглеждаше, не съществуваше място, където да се скрият.

Насекомите бяха изгладнели и отчаяно си търсеха храна. И най-малката зелена тревичка бе разкъсана, сдъвкана и погълната с невиждана скорост. Нито едно зрънце жито, царевица, ечемик или ориз не бе пощадено. Градушката от предния ден бе покосила стъблата на растенията и скакалците сега атакуваха семената. Цели облаци от малките животинчета се сипеха от небето като силен дъжд и се пръскаха из цялата шумерска земя.

— Уморих се от всичко това! — изрева Беорф, като пазеше лицето си от насекомите. — Искам един ден покой!

— И аз! Наоколо няма къде да се скрием! — отбеляза Амос, като тръсна глава. — Всички къщи са разрушени от градушката и…

— Тук! — прекъсна го Кутубиа и посочи нещо. — Ето едно сигурно място!

Зад разрушената къща на един шумерски фермер, водачът бе забелязал очертанията на зимник. Изкопан в земята, за да запази от развала запечатаните в делви храни, той изглеждаше в доста добро състояние, за да приюти цялата група. Градушката го бе повредила доста, но мястото пак беше идеално за предпазване от нашествието.

Мино се спусна към капака и го отвори с един удар. Веднага след това бе проснат по гръб от хиляди скакалци, които изригнаха едновременно.

— Внимавайте, ще разчиствам! — предупреди Амос и протегна ръка към избата.

С помощта на маската на огъня, в която вече бяха инкрустирани два могъщи камъка, той подпали насекомите в подземното помещение. Стотици миниатюрни експлозии, които избухваха една след друга, осветиха малко стълбище от отъпкана пръст. Когато Пазителя на маските се увери, че скакалците наистина са изгорели, създаде по магически начин вакуум в дупката. Така целият прахоляк и пепелта от насекомите бяха изхвърлени наведнъж.

Амос сграбчи една цепеница, и я превърна във факла.

— Слизайте бързо! — подвикна той, като подаде факлата на Беорф.

Беоритът я взе и слезе пръв. Другите бързо го последваха. Когато влязоха до един, Пазителя на маските затвори капака и заповяда на песъчинките да запечатат пролуките отвътре. Като по чудо, земята се подчини и на секундата запълни всички отвори. Тогава Амос старателно направи с помощта на магия пролука за въздух.

Пред малката дупка Амос призова един събирач на въздух. Пред юношата тутакси се появи опулено човече, изцяло от въздух, закръглено като ябълка, с широка лопата на рамо. Младият магьосник се разпореди:

— Нито едно насекомо не трябва да проникне през този отвор! Задачата ти е да осигуриш постоянен обмен на въздуха, за да дишаме нормално!

Човечето кимна и незабавно се зае да изхвърля застоялия въздух навън, като полагаше усилия да го замени със свеж. Няколко скакалеца се опитаха да се промъкнат през отбора, но без успех. Събирачът на въздух ги изтреби един след друг, след което ги издуха навън.

— Готово! — възкликна Амос. — Проклетите насекоми няма да ни досаждат!

— Леле! — силно впечатлена, подсвирна Лолия. — Твоите магически умения наистина са се удесеторили!

— Не знам какво направи Мекус — обясни Пазителя на маските, — но присъствието му уравновеси всичко у мен: никога не съм усещал толкова добре магията в тялото си. Инстинктивно знам каква магия да направя, по-добре познавам границите и силите си…

— Добре че Мекус ти дойде на помощ! — прекъсна го Медуза.

— Без него нямаше да съм жив! — съгласи се Амос. — Давам си сметка, че му дължа живота си. Без намесата му четирите камъка на силата щяха да ме разкъсат отвътре. Действах като последен глупак, исках да интегрирам и четирите едновременно. Не осъзнавах какво правя, бях изпаднал в паника. Сартиган нямаше да се гордее с мен! Нали само повтаря колко умно и премерено трябва да се действа.

— Да, но без твоя рефлекс всички щяхме да сме убити от градушката — добави Лолия. — Ти направи онова, което смяташе, че е най-добро, и тъкмо последствията от твоята грешка ни спасиха живота.

— Истината е, че ако Мекус не бе дошъл, нямаше да изкараме много — продължи Беорф.

— Благодарение на него — включи се Медуза, докато хрупаше един препечен скакалец — всички сме налице и в безопасност! Някой иска ли? Преди да влезем, си събрах няколко за закуска.

— Да бе! — отказа Беорф с отвращение.

Кутубиа се приближи до Амос и попита:

— От сутринта насам изглеждате много добре. Събуждането ни беше доста рязко и се чудех дали…

— Събудих се в превъзходна форма! — отговори момчето. — Имам чувството, че съм спал цял ден.

— Чудесно! — зарадва се водачът. — Какво възнамерявате да правим сега? Да се изправим срещу скакалците и да продължим пътя си или да останем тук и може би да пътуваме през нощта?

— Близо ли сме до кулата?

— На два дни път — изчисли водачът. — Два мъчителни дни без храна и вода, защото запасите ни са изчерпани. Разбира се, освен ако не ядем скакалци като Медуза! При все това, макар и с намалели сили, не рискуваме да се загубим. Преди да влезем тук, съвсем ясно видях Ал Баб. Трябва просто да вървим право към нея!

— Това е добра новина! — провикна се Беорф. — Най-после стигнахме до тази дяволска кула! Омръзна ми и пътуването, и изненадите, които ни се поднасят всяка сутрин! Досега успяхме да се измъкнем от какви ли не каши, но тази игричка започва вече да ме изнервя! Освен това… освен това съм гладен!

— А аз — продължи Лолия — съм много жадна. Манерката ми е почти празна.

— Ако питате мен — добави Медуза, — гласувам за тръгване през нощта. В хладината няма да ни се пие толкова вода, а пък и предпочитам звездите пред слънцето!

— Съгласен съм! — кимна Амос. — Да останем тук през деня. Тъй или иначе не можем да направим нищо с нашествието от скакалци.

— В такъв случай ето какво предлагам, за да ни мине времето — заяви Лолия и извади малка торбичка с костици. — Ще видя какво бъдеще ви очаква.

Младата магьосница знаеше много начини да гадае бъдещето, но любимият й беше този с костите. При това изкуство, наречено геомантия, се хвърлят на земята камъчета, зарове или някакви други малки предмети с определена форма или лице. В племето, от което произхождаше, догонските шамани често използваха каури. Тези малки черупки някога се употребявали наместо пари от нейния народ, а сега служеха за свещени предмети в гадателското изкуство. Лолия наричаше този магически ритуал „да удряш пясъка“. Като хвърляше осемте кости, върху всяка от които беше изобразена различна фигура, тя призоваваше първичната богиня, създателката на земята, и я молеше за миг да разтвори завесата на бъдещето. Магическите умения на тъмнокожата девойка се състояха именно в разчитането на подредените знаци и тълкуването на тяхното разположение един спрямо друг.

— Моят народ придава много голямо религиозно значение на костите за гадаене. В нашите ритуали великите шамани дори носят костюми, изработени изцяло от кости. Служат си с тях в ритуалите за оздравяване или за прогонване на зли сили. Тези кости символизират също женствеността, затова жреците ги използват и в ритуали за плодовитост.

— А как действа това? — попита Медуза с интерес.

— Трябва да зададеш въпрос на костите и да ги разбъркаш внимателно в ръцете си — заяви младата магьосница. — После ги хвърляш на земята. Без да знам въпроса ти, аз разчитам положението им и ти давам отговор. Много е просто и много забавно… така времето ще мине по-бързо.

— Добре! — въодушеви се горгоната. — Аз съм първа!

— Вземи костите в ръце и задай въпрос наум — продължи Лолия.

Медуза затвори очи, поднесе костите към устните си и попита наум дали въпреки плашещия й външен вид и лошата репутация на нейния народ един ден ще бъде приета от хората. После хвърли костиците на земята.

— Виж — започна Лолия, — ето символите на окото и на камъка. Това означава, че винаги ще трябва да си по-красива и по-дипломатична от другите, ако искаш желанието ти да се изпълни. Ще трябва и да осъзнаеш, че хората, които ще срещаш, ще те оценяват първо по външния ти вид, а не по качествата ти. Винаги ще трябва да работиш повече от останалите, непрекъснато да се раздаваш и постоянно да се опитваш да накараш другите да те опознаят. За да осъществиш онова, за което питаш, ще ти е нужен цял един живот без гаранция за успех. Съветвам те да се откажеш от този път и да останеш такава, каквато си, спрямо и срещу всички. Така ще бъдеш по-щастлива!

— Леле-мале! — възкликна Медуза. — Ти си истински гений! Точно това имах нужда да чуя! И твоят анализ на знаците напълно отговаря на въпроса ми.

— Сега е мой ред! — намеси се Беорф и събра костиците.

Дебеланкото попита дали ще стане владетел на Упсгран, достоен за името на баща си и чичо си. Лолия разгада хвърлянето му така:

— Много интересно! — възкликна магьосницата. — Тук виждам два символа — перо и нож. Трябва да проявиш дарби, които още дремят в теб и се колебаят дали да излязат на бял свят. Наследил си таланта на оратор и писател. Ако искаш желанието ти да се изпълни, трябва повече да работиш върху тези две поприща. В бъдеще ще ти се наложи да убеждаваш и обясняваш, да вземаш страна и да привеждаш аргументи със сила и непреклонност. Носиш в себе си меча на вятъра, който сече с думи. Това отговаря ли на въпроса ти?

— Да — смутено отвърна Беорф. — Баща ми беше такъв — начетен човек, който вадеше меч само в краен случай. Силата му се криеше в знанията му и в умението му да убеждава. Това, което ми казваш, е пряко свързано с въпроса ми.

— А сега ти, Амос? — попита Лолия и подаде костите на юношата.

— Не искам да знам — учтиво отказа Пазителя на маските. — Засега имам твърде много въпроси и твърде: много несигурни отговори. Може би Мино иска да играе?

Амос си сложи кристалните уши и обясни играта на минотавъра. Човекът-бик тържествено прие да участва. Тогава момчето подаде ушите на Лолия и Мино се включи в играта. Гигантът попита костите, следвайки кодекса на честта на неговата култура, дали ще умре като герой или като страхливец.

Лолия му обясни, че вижда два символа: перо и животно. Без да знае желанието на Мино, тя можеше да потвърди, че в бъдеще той ще получи много повече от онова, на което се надява. Мино носеше духа на животно, което предполагаше главоломно изкачване в йерархията на неговия народ и овладяване на обществените структури. Минотавърът се усмихна и заключи, че няма да умре като жалък страхливец, а като вожд. За него нищо друго не беше толкова важно, колкото да живее с високо вдигната глава и да знае, че достойнството му никога няма да се прекърши и гордостта му ще бъде ненакърнена до последния му дъх. Доволен, Мино се оттегли и отстъпи мястото си на Кутубиа.

Водачът, свръхвъзбуден, попита костите дали ще преживее още големи приключения и дали ще види много страни. Неудържим, той ги подхвърли с истински плам. Лолия се позабави, докато върне кристалните уши на Амос и се наведе да види резултата.

Магьосницата се прокашля, а после неловко погледна Кутубиа с пресилена усмивка. Почука костта, която представляваше къща, а след това друга, която символизираше перо. Като прочисти гласа си, каза:

— Мисля, че започвам да губя концентрация… ъъъ… Не знам какво точно да кажа, освен че пътуването за теб вече е започнало и скоро ще видиш чудни места. Ще прекосиш нови земи и ще изпиташ нови усещания… ъъъ… Нещо ново започва за теб и се надявам, че ще бъдеш щастлив. Да кажем, че оттук нататък всичко в новото ти съществуване ще бъде по-лесно.

— Благодаря! — провикна се Кутубиа, извън себе си от радост. — Знаех си, че съм взел правилното решение, като дойдох с вас. Мислех си дали да не се върна в Арнакеш и да си живея спокойно, но приключенският живот ме зове и въпреки трудностите, искам да бъда с вас навсякъде! Това напълно отговаря на моя въпрос!

— Радвам се — развълнувано отвърна Лолия. — Ако искате, сега ще спрем с тази игра.

— Но аз имам още въпроси! — извика Медуза. — Нали едва започнахме?

— Твърде много се уморих, за да продължа — отвърна й Лолия. — Може би по-късно.

Амос се наведе към приятелката си, за да й помогне да събере костите, и прошепна на ухото й:

— Какво става? Какво видя в бъдещето на Кутубиа, което не можеш да му кажеш?

Лолия погледна момчето в очите и като проля една сълза, каза:

— След два дни ще е мъртъв.